Димитър Пенов

Б. Същност на религията

7. Съставни елементи на религията

а.  Вяра. – С достигането пределите на разсъдъчното познание цялостното битие се разделя на два свята: един постижим за логическото ни познание и един непостижим, отвъден, свръхрационален. Докато постижимият има вторична, производна реалност, зависим е в своя произход и предназначение, свръхрационалният – а това е именно божественият – е първичен, независим, коренен: oт него идва и в него единствено се крепи всичко. Обикновено наричат тези два свята „естествен“ и „свръхестествен“. Това деление би било правилно, ако така нареченият „естествен“ свят съществуваше самостойно и ни беше познат в своята същност и цел независимо oт другия. Но тъй като той се крепи върху свръхестествения и тъй като свръхестествеността напълно пронизва и последните му прашинки, признак на рационализъм и позитивизъм е да го наречем „естествен“. Самият опознаващ го разсъдък ни сочи корените му в непостижимото, в Бога.

Религия е опознаване, осъзнаване всичко в светлината на разсъдъчния божествен свят и затова именно нейната първа съставка е будно съзнание за този надлогичен свят, съзнаване неговата абсолютна реалност и действителност, домогването да бъде той  опознаван и постиган. Приемането на свръхсетивния свят представлява, както казва Тайлор, минимума на религията, без който тя е немислима[27]. Но тъй като този свят е свръхрационален, отношението към него също не е вече рационално, разсъдъчно, нито наивно реалистично, а е свръхло-гическо, интуитивно-верово. Отличителните белези на това познание са цялостно личностно отдаване, сливане с обекта на познанието, спадане напрежението на логическото мислене, достигнало до своята граница, постигане една цялостна очевидност, граничеща с осезаемост, потъване спокойно и разширено в единството между субект и обект. Строгите статични понятия на логиката се оказват безсилни вече да отразят интимното напрежение и жизнен ток, затова добиват условно-символичен характер и все повече се заместват oт образи и аналогии, само загатващи за скритата неизразимост. И по самото си съдържание постиганите истини не са вече израз на организирано и системно проведено теоретическо изследване, тъй като цялата апаратура на логиката тук остава невалидна вече, а се явяват дар oт самия свят на непостижимото, отговор върху последните основни въпроси на битието изобщо и особено на човешкото битие – откровение. В това именно  се и състои основата на религията: реалност на свръхемпиричното, търсене с вяра неговия отговор на основните нужди и откликване oт негова страна на човека чрез откровение. 

б. Вярата в личен Бог или богове е съвсем естествено следствие oт изтъкнатата основа и се явява втори момент в характеризиране религията. Няма религия без вяра в Бога като личност. Допусканите недоразумения в това отношение с посочване например на пантеизма или на будизма, считан дълго време „религия без Бог“ са вече надживени исторически, а и логически е лесно да се разбере тяхната несъстоятелност, щом всяка религия е лично взаимно общение между Бога и човека. Така че ако досега ние говорим за безкрайност, за вечност и непостижимост на Абсолютното и прочее, те не бива да бъдат взети поотделно или като синоними в някакъв отвлечен смисъл. За религията те са само определителности, качества на Бога. Там, дето на мястото на личния Бог се поставя безлично начало, изведнъж се пресича жизнеността на религията като съзнателно живо отношение към Него. Там естествено става невъзможно каквото и да било откровение, а затова и вярата не би била нищо повече oт безумно очакване. Фактът, че са бивали обожествявани природни явления и предмети съвсем не говори против приемане вярата в личния Бог, защото и тези предмети и явления са били считани като одушевени, като разумни и олицетворени сили. Друг е въпросът, че самата представа за личност е съвсем различна в зависимост от общото културно развитие на едно племе и в зависимост oт индивидуалните способности на людете. С усъвършенстване и одухотворяване на тези представи се усъвършенства и представата за Бога. Точно тук трябва да търсим и обяснение на преминаването на многобожието към еднобожие и обратно, понеже oт това, дали се схващат правилно единството и централната реактивност на личността (човешка), зависи много дали да се схване монистично или плуралистично и целостта на битието. 

в. Безсмъртие. – Третата съставка на религията е именно тясно свързана със схващането за личността и се изразява във вяра в безсмъртието, в духовната неунищожимост на човека. Ако човекът беше само брънка във веригата на външно осезаемия свят, ако за него важеха само природните физико-химични закони, тогава той би се разпадал и би изчезвал безследно, както всички други предмети. Самата му личностна принадлежност към безначалния безсмъртен Бог, вкоренеността на духовната ядка на съществото му я прави непреходна, безсмъртна, свободна oт разпадането на физическия свят. Естествено тук пак има съществена разлика в представите на хората за вечното съществуване: едни си го представят като грубо реалистично наслаждаване oт веществени блага, с които са свикнали oтсега или пък им са сега отказани; други религии го вземат като замиране на всякакви стремежи и чувства в абсолютна нирвана; трети го мислят като възтържествуване на основни етични принципи; на най-издигнатите то се разкрива като възможност за постигане на тъй желаното единение с Бога, съзерцаване безпрепятствено Неговата красота, несмущавано наслаждаване oт Неговото присъствие. Тук лежи най-съществен религиозен момент: осъществяване, препълване на устремената към Абсолюта човешка душа отвъд границите на гроба. Вярата в безсмъртието се явява по този начин най-непосредствена лична заинтересованост в най-високия смисъл на думата именно като стремеж като запазване на самостта, на висшето „аз“, а не на субективните егоцентрични елементи.

г. Религиозна общност. – Точно тази заинтересованост само във висшето и Абсолютното, притъпяването на недостойното за Бога се явява основа и на четвъртата съставка на религията – религиозната общност, без каквато не е съществувала никоя историческа религия. Тя се явява не само пазителка на общия стремеж на вярващите срещу външните невярващи, но – и това е дори по-важно – явява се пазителка на личността oт собствената ѝ субективност и егоцентричност. Ако ние казахме, че религията достига отвъд границите на разсъдъка и се състои в постоянно помнене тези граници, в постоянно вслушване в идващото отвъд тях, то не бива да се мисли погрешно, че всеки сам, без ничия помощ постига самосъзнание и религиозност. Както ние в областта на самото интелектуално развитие се нуждаем от помощ чрез възпитание и обучение, точно тъй и за екзистенциалното ни самосъзнание като сътворени, тварни и ограничени, биваме подпомагани oт религиозната общност, която съществува преди нас. Религията ни не идва едва след интелектуалното ни съзряване, а тя е вече налична още при самото това развитие, тъй като общността едновременно ни учи както на неотразимата сила, така и на безпомощността на разсъдъка. Тя, както казахме, ни пази oт самите нас – не оставя ни да се спуснем на ниско без духовно равнище, да изпаднем в сляпо идолопоклонство. Религията винаги е лично, непосредствено вътрешно изживяване, но това съвсем не значи, че е себично, самодостатъчно, нарцисно самовлюбване. Точно обратно – тя е преодоляване на субективността чрез дишане атмосферата на Абсолютното. Това, което ни поднася, са символи и образи, аналогии, но тези символи и образи съвсем не са субективно хрумване, което не издържа критиката на логиката, а със свръхлогични, тоест засягащи една област, недостъпна по никой начин на разсъдъка. Но на тази висота ги държи само религиозната общност. В този смисъл тя, както казва Рудолф Ойкен, се явява не само един oт видовете човешко общество, а е една общност, абсолютно необходима за духовния живот[28].   

Има още →