Маргарита Тодорова

Комунизмът не толерира никакви политически противници, а на религията гледа като на потенциален и много влиятелен противник.

С решение №123 на Политбюро от 21.7.1948 година се повдига въпросът за бдителност по отношение на класовия враг като постоянна задача на партията, „подкрепена с редица мерки както срещу конкретните прояви на враговете, така и срещу известни вражески категории, които могат да представляват постоянна угроза“ за властта. Решено е да „се вземат специални мерки срещу религиозните секти“[1]. По време на социалистическото управление периодично се свикват съвещания на държавните служби по църковните въпроси от социалистическите страни, на които „се обсъждат най-актуалните въпроси на съвременната църковна дейност в света и се съгласува работата на държавните служби[2]“.

Предприетите през годините рестриктивни мерки се концентрират в три основни насоки: структурата и организацията на църквата; работата на църквата и човешкия фактор в църквата. Ето как изглеждат опитите за ликвидиране на Църквата от гледна точка на една конкретна деноминация, а именно на Методистката църква в България.

1. Структурата и организацията на църквата

А)Структура и организация, ограничения на пътуванията зад граница и контактите с църквите в чужбина.

За да бъде въздействието по-ефективно атаката е насочена върху протестантските църкви като институция. Първите мишени са Върховния съвет на Евангелския съюз и издателският екип на вестник „Зорница“. Въпреки решението за провеждане на пет процеса, проведени са два[3]. На тези процеси като шпиони са осъдени шестима методистки пастори (Янко Иванов, Здравко Безлов, Симеон Попов, Илия Илиев, Александър Георгиев, Гавраил Цветанов, Спас Милошев). Цветан Литов единствено се спасява, защото по време на арестите се намира в Америка и разбирайки какво се случва, не се завръща. С присъда от предишен процес е и пастор Георги Сивриев за това, че през 1942 година е погребал немски подводничари, загинали по време на Първата световна война.

Съгласно Закона за вероизповеданията (1.3.1949 година) до 1.VI.1949 година деноминациите предават уставите си за одобрение, но те не биват нито одобрени, нито отхвърлени. По този начин им е отказан статут на юридически лица, а съществуването им е просто толерирано[4]. Ограничени са пътуванията зад граница и контактите с църквите в чужбина. Това е тежък удар за методистката църква заради централизирания ѝ начин на управление. През годините на комунистическия режим методисткият епископ, който е американец, а след това и швейцарец, няма достъп до страната. Не може да свиква и председателства годишни конференции, които според дисциплината на църквата представляват централно управляващ орган. Единствен в страната успява да влезе австриецът мирянин Вилхелм Наузнер, секретар на Централната методистка конференция за централна и южна Европа, който безуспешно повдига пред Комитета по вероизповеданията въпроса за отчуждаването на методистките имоти[5].

Б) Сгради и имоти.

По линия на ограничаване на материалната база църковните сгради и имоти са постоянна мишена, защото на тях се гледа като на средство, използвано от деноминациите за осигуряване на нови последователи и борба срещу антирелигиозните усилия. Те биват отчуждавани и давани под наем от местните власти като най-подходящи за определени цели „в полза на обществото“. Методистките църкви се намират главно в централната част на населените места. Освен това прилежащите към тях пасторски домове представляват двуетажни къщи. В пасторските домове са настанени под наем семейства на военни или на активни комунисти, като пасторските семейства са принудени да обитават само две стаи. От църковните сгради тази в Ловеч е превърната в склад, Севлиевската – в рехабилитационен център, Плевенската и Варненската – в куклен театър, а поради добрата ѝ акустика в софийската е настанена хоровата капела „Светослав Обретенов“. При отчуждаването на имоти приоритет е даван на молитвения дом пред пасторските жилища, „защото той е място, в което се извършва църковна дейност и религиозна пропаганда[6]“. Опитите за отчуждаване на шуменската методистка църква през 1982 година се оправдават с построяването в съседство на хотел „Шумен“ и както Комитетът отбелязва „тя (църквата) може да се превърне в място, посещавано от отседнали в хотела чужденци, което самò по себе си може да раздвижи и стимулира активността в църквата[7]“. Правени са няколко опита Методистката църква и пасторско жилище в Русе да бъдат иззети за картинна галерия. Атаките не секват чак до 90-те години. Русенското пасторско жилище е иззето в началото на 1986 година за картинна галерия на Светлин Русев. Когато в началото на 1990 година той се отказва да дари картините си на Русе, властите решават, че това е най-подходящата сграда за седалище на Международната агенция за екология и опазване на околната среда. Веднага след падането на комунистическия режим църковното настоятелство предприема стъпки за връщане на имота. Въпреки финансовата криза в страната реставрацията на къщата, която е паметник на културата, бива завършена с усилени темпове. Градските власти започват да предлагат на църковното настоятелство парично обезщетение многократно под реалната стойност на сградата. След това предлагат друг имот като компенсация. По-късно предлагат към имота за компенсация да добавят и пари. Накрая заплашват, че ако църквата продължава да настоява за връщане на имота, ще поискат да бъде заплатен ремонтът на сградата на стойност от 1 000 000 лв. В края на краищата реставрираната сграда е върната безвъзмездно, но по радиото са отправени упреци към методистите. Те биват обвинени, че заради тях градът е лишен от картинното наследство на Светлин Русев, а Международната агенция за екология е избрала за седалище друга държава.

В) Църковни архиви.

През октомври 1944 година Министерският съвет издава указ за „прочистване“ на книжарниците и библиотеките от фашистка и ненаучна литература[8][9]. Това дава на режима възможност да упражни контрол над църковните архиви и библиотеки. По-късно някои местни власти заповядват на църквите да предадат архивите си на Държавния архив „за съхранение“. След години, когато пастор Данаил Налбантски се опита да прегледа архива на русенската методистка църква, се оказа, че той е подменен в русенския държавен архив с други документи. При събарянето на отчуждени църковни сгради, са унищожени и много църковни архиви. В резултат на това в настоящия момент методисткият църковен архив е много беден.

2. Работата на църквата

А) Деца и младежи.

Конституцията от 1949 година обявява образованието за „светско, с демократичен и прогресивен дух“. През септември 1948 година Министерският съвет издава указ, в който се казва, че „Църквата не трябва да провежда специална религиозна пропаганда всред децата“[10]. И още същата година режимът затваря всички чуждестранни училища, в това число и Ловешкото девическо училище[11]. Забранено е църквите да работят с деца и младежи. Закрити са неделните училища. Пасторите са предупреждавани да не пускат деца на богослуженията[12].

Има още →

Дилян Николчев

Желанието за разкриване на истината за същността на Държавна сигурност (ДС) от години не е ново. Тя не подминава никакви елити и съсловия, включително и ръководството на Българската православна църква (БПЦ) през комунистическия тоталитарен период на управление и контрол в страната ни. Връзката между църковен клир и репресивната полицейска институция ДС се отнася, без съмнение, към най-тъжните страници, вписани в най-новата ни история. За това свидетелства шокът, който настъпи в обществото след разсекретяването на досиетата на членовете на Светия Синод в началото на 2012 година (решение № 298/17.01.2012). Докато агентурните дела обаче на тези архиереи, служили едновременно на Бога и на мамона в процеса на тяхното иерархично израстване в БПЦ, станаха публично достъпни и отворени за читатели в КРДОПБГДСРСБНА (за краткост: Комисията по досиетата), то архивираните дела на не малко от починалите техни събратя в периода от 9 септември 1944 година до настъпилите демократични промени през 1989 година са все още слабо научно проучени. По този начин изследванията върху живота и дейността на тези български архиереи днес продължават да следват по традиция официалната линия на био-историография, като по този начин волно или неволно се „премълчава” историята такава, каквато е била. В крайна сметка обаче, особено в условията на демокрация и открита възможност за обективни изследвания, „няма личности и факти – както се изразяваше покойният професор Георги Бакалов, които са табу за оценка и интерпретация от страна на историята[1]”. Такава личност е и патриарх Кирил и фактите, отнасящи се до неговия живот и дейност, трябва да бъдат в бъдеще назовавани и интерпретирани без предразсъдъци.

Съвсем наскоро, през есента на 2013 година, в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски” бе защитена магистърска теза на тема „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим”, с автор магистър богослов Васил Василев[2]. Като рецензент бе интересно за мен да проследя съдържанието на тезата – като фактология и изводи. Допълнителна причина за това ми любопитство бе и обстоятелството, че от няколко години се занимавам с темата за ДС и БПЦ, а в частност с разработката на службите от комунистическия период върху личността на Софийския митрополит и Български екзарх Стефан. С оглед на историческото обстоятелство, че съдбите на тези двама архиереи са непосредствено свързани и преплетени в годините от разглеждания период, въпросната магистърска теза предизвика у мен още по-силно внимание и интерес.

В процеса на изследването си авторът на магистърското съчинение е използвал два архивни фонда, съхраняващи се в Комисията по досиетата: първия, отнасящ се до патриарх Кирил и с обем 4 тома от личното му досие (общо 864 стр.), и втори – 29-те тома от досието на Никола Коларов в ДС. Последният – като личност, като виден общественик, юрист, журналист и деец на македонското движение в България (през периода 1941-1944 година областен директор на разположение в град Скопие и редактор на вестник Целокупна България[3]) – е пряко свързан с темата на изследването, поради което оправдано авторът е ползвал внимателно и този архивен масив.

Извършеното изследване върху „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим” от Васил Василев, както и наличната в Комисията по досиетата агентурна разработка на ДС срещу патриарх Кирил (водена под кодовото име „Топола”) привлякоха вниманието ми и провокираха няколко въпроса – всичките в контекста на поставената тук тема.

Първият въпрос се отнася до това къде е било мястото на митрополита и по-късно патриарх Кирил в строго секретната оперативна разработка срещу екзарх Стефан – дали отношението му към него след 9 септември 1944 година е в резултат единствено на междуличностни конфликти, или по някакъв начин то е било инспирирано и контролирано от службите на ДС.

Във връзка с така поставения въпрос няколко документа, съдържащи се в оперативната разработка на екзарх Стефан от 1 март 1948 година (под кодовото име „Облак”), повдигат поредица от сериозни въпроси. Както правилно е забелязала Русалена Пенджекова – първият изследовател на тази разработка на ДС срещу екзарх Стефан – при „стартирането” на същата оперативна разработка са предвидени „различни мероприятия по разработката. Определени са псевдонимите на двама от вербуваните доносници в лицето на главния счетоводител на Светия Синод (агент „Сенегал”) и архиваря в Светия Синод (агент „Люляк”[4])”. Същият автор посочва и документ от досието на екзарха – че ДС е планирала и провела секретни разпити на архимандрит Дамаскин, Кирил Пловдивски, Паисий Врачански и домакина Васил Шоков, като за всеки от тях е точно посочена конкретната дата за разпит[5]. За митрополит Кирил това е 25 март 1948 година, като срещата е била предвидена да се осъществи от оперативния работник (о. р.) Коста Апостолов[6]. Интересното в случая е, че същият о. р., под № 368, пише на 9 март „Рапорт за изучаване кандидата за вербовка”, в който се казва, че „същия (има се предвид митрополит Кирил – б. м.) ще ми бъде необходим за обслужване на Светия Синод, подсилване воденето на разработката „Облак” и създаване настроение и разцепление на членовете на Светия Синод отвътре, в самия Синод[7]”. От предвидените за секретен разпит и изброени по-горе лица засега факт е, че поне един от тях – архимандрит Дамаскин – е привлечен от ДС, като през следващите години се изявява като един от най-активните доносници на комунистическата тайна полиция[8].

Споменатият о. р. Коста Апостолов от IV група, отдел „Б” на ДС пише през същия ден и „Рапорт за вербовка” за митрополит Кирил, в който аргументира целта на вербуването: „… най-важния и от значение обект по линията на духовенството [9]”; „като кандидат агент, който ще обслужва обекта (има се предвид екзарх Стефан – б.м.) и притежаващ качествата годност, надеждност и възможност се спрех на лицето Пловдивски митрополит Кирил[10]”; „Очертава се като един от претендентите след време да стане екзарх[11]”. Освен това Апостолов изтъква още един аргумент в полза на вербуването на митрополит Кирил: „Предвид на това, че обекта Светия Синод представлява обект от особена важност за Държавна сигурност, а също така не може[12] да присъствуват само членове на Светия Синод, то се налага вербовката на агент от неговите среди. Досега непосредствено в обекта Светия Синод не сме имали агентура. Такава имаме из между чиновническия персонал сред Светия Синод[13]”.

Съставен е и подробен „План за вербовка”, който включва три предварителни посещения на офицера от ДС при митрополит Кирил (на 20 март, 12 и 29 април същата година), както и секретно задържане на 10 май, когато да се пристъпи „към самия акт на самата вербовка[14[”. За целта също е било планирано да „се използува комбинирания метод, като се комбинира метода на постепенното увличане и метода на компрометиращи материали[15].” Определен е дори и псевдонимът, който ще носи нововербуваният агент – „Балкански”[16]. Предвидено е също да не се дават големи шансове за избор от негова страна – дали да приеме вербуването или – не: „След неговото задържане ще му се обясни, че той вече активно е работил за ДС и донасял за архимандрит Йона, митрополит Михаил Русенски и екзарх Стефа I и оставя само да се уформи неговото положение и работи по установения от ДС ред. На същия ще му се обясни, че при положение на недобра работа или при несъгласие, материалите които ги имаме от него и документирането на неморалните му действия ще се изнесат в пресата и представят пред Светия Синод. При това положение кандидат агента положително ще приеме вербовката и работи добре[17]”.

Има още →