Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 2

Драган Бачев

От български автори се срещат разни публикации за инквизицията, които са популярни. В тях се говори за жестокостите на тази организация, но липсват факти и дати, които да дадат възможност на читателя да проследи как е създадена тя, тъй като инквизицията се е оформила не за няколко месеца, а за десетилетия. Едва напоследък в труда си „Приматът в Църквата” професор д-р на теологическите науки Ангел Кръстев е подходил научно към въпроса за инквизицията.

В Древната християнска църква е нямало, пък и не е било възможно да има подобно учреждение за борба с инакомислещите. За християните до разделението, както за източните и за западните свети отци принуждението в делата на вярата е било чуждо и немислимо. Св. Атанасий Александрийски казва, че „преследването за вярата е изобретение на сатаната[48]”.

Самата дума „инквизиция” (латински inquisitio) значи разследване. Инквизицията възниква още през Х век, като официално съдебно учреждение на Римската църква. Тогава тя действала рядко и инцидентно на отделни места, главно в Италия. До ХII век бил в сила принципа, съгласно който еретиците не следвало да се изтребват, а да се убеждават. Правните и организационни начала на средновековната инквизиция  били разработени от папа Александър III (1159-1181) на съборите в Монпелие (1162 година) и в Тур (1163 година) и изложени в документ, в който било посочено какво трябва да е отношението към еретиците. Оттук нататък духовниците били длъжни да се противопоставят  на последните и да ги разобличават в служебен порядък (ex officio). Теолозите и юристите разработили принципа, съгласно който ереста е тъждествена на оскърбление на висшата власт (владетеля) и затова трябва да бъде наказвана от държавата. В 1184 година на събора във Верона папа Луций III издал декрет, който започвал с думите “Ad abolendam” и бил насочен против еретиците. На духовенството се вменявало, като задължение, не само да предявява обвинения в ерес, но и да провежда разследването (inquisitio)[49]. Присъствалият на събора германски император Фридрих I Барбароса (1152-1190) обявил църковното проклятие на еретиците за имперски закон; по този начин те подлежали на преследване и от страна на държавата.

За пръв път, съгласно кодекса от закони (от 1197 година) на краля на Арагон Педро II (1196-1213), било постановено, че еретиците трябва да бъдат изгаряни на клада. Папа Инокентий III, след като в 1199 година потвърдил споменатия по-горе декрет на папа Луций III, го допълнил с думите, че ереста в съответствие с римското право е тъждествена с оскърбление на величеството и следва да се наказва с изгаряне на клада. Съгласно едно друго обяснение еретикът бил изгарян на клада, защото първоначално ереста била сравнявана с чумата. Постановлението на Инокентий III било включено в Третия канон на Дванадесетия Вселенски събор, а император Фридрих II Хохенщауфен (1212-1250) в 1224 година го обявил за имперски закон.

При папа Григорий IX (1227-1241) законите, които касаели инквизицията претърпели още изменения и най-накрая в 1231 година била издадена папска конституция, която започвала с думите „Excommunicamus”. Според нея, наред с епископските инквизиции действали и папски инквизитори. Инквизицията е била възложена на Доминиканския орден. Нейното развитие било ускорено от конституцията на папа Инокентий IV (1243-1254) от 1252 година, която започвала с думите: „Ad extirpande”. В този документ папата предвиждал използването на камера за мъчения при разпитите. Създаването на първия папски инквизиционен съд станало при папа Николай IV (1288-1292), в края на XIII век[50]. Инквизицията била безпощадна. Еретиците се лишавали от граждански права, забранено било да бъдат погребвани по християнски; те нямали право на апелация и защита, имуществото им подлежало на конфискация, а тези, които са ги посочвали, били награждавани.

Написаните по-горе кратки сведения според нас са необходими, поради връзката между Дванадесетия Вселенски събор и формирането на инквизицията, а също така понеже литературата ни по този въпрос е оскъдна. Още една причина да бъдат написани тези редове, е, че в Православието такава институция липсва и е непозната. Може би ще се обадят гласове, които ще кажат: „Ами изгарянето на богомилския водач Василий Врач в Константинопол през 1111 година?” Както много добре е обяснил професор Кръстев в по-горе цитираната книга, това е било дело на държавната власт, и то е порицано от Църквата. Изразител на осъждането става св. Иларион, епископ Мъгленски (1134-1164). Той писал на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180) писмо, убеждавайки го, че смъртното наказание е противно на новозаветното учение, и че насилието над инакомислещите дава обратни резултати. Императорът му отговорил, че разрешава в Мъгленската епархия, в която е известно, че има много богомили, епископът да направи опит с мирно слово да ги убеди в истините на Православието. След упорита работа и проповед, при пълна свобода на дискусиите, при които веднъж е пребит почти до смърт, най-после неговото смирение, търпение и познаване на Свещеното Писание побеждават[51]. Резултатът от всичко това бил, че в епархията му не останал нито един еретик. Всички горещо го обикнали и уважавали.

Причина за свикването на Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор[52] в 1245 година станали следните събития. Император Фридрих I  Барбароса (1152-1190) оженил своя син и престолонаследник Хенрих в 1186 година за Констанция, наследницата на Кралство Сицилия. След като императорът се удавил по време на Третия кръстоносен поход в Мала Азия, при преминаването на река Салеф, за крал бил избран Хенрих, когото папа Целестин III (1191-1198) короновал в 1191 година за император Хенрих VI (1190-1197). През 1194 година императорът заел и трона на Сицилия, наследството на съпругата си. Така Папската държава била заобиколена от север и от юг с владения на династията на Хохенщауфените. Хенрих VI преместил центъра на империята на юг, в Сицилия. Той обаче, починал внезапно, твърде млад, като оставил невръстен син Фридрих, без да успее да осъществи своя план за създаване на световна империя с център района на Средиземно море. Скоро след съпруга си починала и императрица Констанция (1198 година), като преди смъртта си оставила завещание, съгласно което определяла папа Инокентий III за регент на Сицилия и опекун на малолетния Фридрих. В Германия князете не признали Фридрих за крал. Вместо това те се разделили на два лагера и избрали едновременно в 1198 година двама крале: Филип Швабски и Отон Брауншвайгски. След смъртта на Филип в 1208 година папата короновал Отон за император в 1209 година, тъй като последният дал обещание да уважава папските привилегии. Но след като Отон IV (1198/1209-1218) нарушил съглашението, папата го отлъчил от Църквата в 1210 година[53]. Под влиянието на папата германските князе  низложили  Отон IV и на негово място избрали достигналия пълнолетие Фридрих II Хохенщауфен (1212-1250), сина на император Хенрих VI. Като се опирал на Сицилия Фридрих II се опитал да реализира мечтата си за световно господство. Отначало папството проявявало отстъпчивост по отношение на честолюбивите планове на младия крал. Папа Хонорий III (1216-1227) си поставил за цел организирането нов кръстоносен поход и търсел на всяка цена разбирателство с Фридрих II. Папата поставил като условие за коронацията му за император, задължението Фридрих II да освободи Светата земя. След като получил в 1220 година императорската корона последният даже не помислил да организира кръстоносен поход, а се заел с укрепването на собствените си позиции в Италия[54].

Към политиката на Инокентий III се върнал неговия племенник, папа Григорий IX (1227-1241), който станал непримирим противник на императора. След като Фридрих II, по мнението на папата, саботирал и отлагал кръстоносния поход, той бил отлъчен от Църквата в 1227 година. Все пак императорът осъществил обещания кръстоносен поход през 1228-1229 година. Това бил твърде странен поход, тъй като Фридрих II без да води военни действия, чрез дипломатически преговори успял в 1229 година да постигне завръщането на Иерусалим в ръцете на кръстоносците, които били изгубили града в 1187 година след като египетският султан Саладин им нанесъл тежко поражение в битката при Тивериадското езеро. Обаче, тъй като императорът бил отлъчен от Църквата, наложило се Иерусалимският латински патриарх да постави под интердикт Светата земя. След като Фридрих II се отправил за Палестина, папата събрал войска и нахлул в Южна Италия. Обаче императорът внезапно се завърнал в Италия и победил папската армия. Григорий IХ бил принуден да признае властта на Фридрих II в Италия, а императорът гарантирал суверенитета на Папската държава, но нито една от страните не съблюдавала условията на договора. Заради ново нахлуване на войските на Фридрих II в Папската държава папата повторно го отлъчил от Църквата в 1239 година. В отговор на това императорът завзел цялата Папска държава. Папа Григорий IX решил да привлече императора, който извършил нападение срещу него, пред съда на Вселенски събор. Обаче Фридрих II задържал архиереите, които се опитали да отидат на Латеранския събор, който трябвало да се състои на Великден 1241 година. Папата се оказал безсилен и трябвало да се откаже от провеждането на събора[55]. Скоро след това папата починал. Неговият наследник Инокентий IV (1243-1254) донесъл разочарование на императорската партия, защото продължил политиката на Инокентий III и Григорий IХ. В 1244 година, спасявайки се от императора, папа Инокентий IV неочаквано избягал във Франция. В 1245 година той свикал Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор. Папата живеел в лионския манастир „Сен Жюст”, а заседанията на събора се провеждали в лионската катедрала. Основният въпрос пред събора бил съда над императора, който завършил на 17 юли 1245 година с анатемосването на Фридрих II и лишаването му от престола и императорската корона. Лошо посещаваният събор приел още 22 решения, между които: за преговори с Източната църква за сключване на уния и за организиране на кръстоносен поход срещу татарите. Като интересна подробност може да се отбележи, че съгласно решение на събора кардиналите получили право да носят шапки с червен цвят.

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 1

Драган Бачев

Десетият Вселенски (II Латерански) събор, според Римокатолическата църква се състоял през 1139 година[22]. Предисторията му е следната.

След смъртта на папа Хонорий II (1124-1130) аристократичната фамилия Франджипани подкрепила избора на папа Инокентий II (1130-1143), а противопоставящата ѝ се фамилия Пиерлеони избрала за папа един от своите членове, кардинал Пиетро Пиерлеони, под името Анаклет II (1130-1138). По-късно той попаднал в списъка на антипапите. Срещу въоръжена помощ от страна на норманите от Сицилия, в съглашението от Беневенто Анаклет II обявил херцог Рожер за крал на Сицилия, Калабрия и Апулия, а последният признал сюзеренитета на папата. В същото време Инокентий II получил поддръжка от страна на германския крал Лотар II, за което през 1133 година го короновал за император. Следващите няколко години преминали в борба между двамата папи, подкрепяни съответно от императора и норманския крал. През 1137 година починал император Лотар II, а през 1138 година го последвал и антипапа Анаклет II. Неговият приемник Виктор IV (1138) се подчинил на Инокентий II два месеца след избирането си.

За преодоляването на разкола Инокентий II свикал в 1139 година Десетия Вселенски (II Латерански) събор. На събора норманите и тяхното протеже – антипапа Анаклет II били анатемосани и по този начин единството било възстановено. Без да може да разчита на помощта на императора папа Инокентий II решил сам да води война с норманите, но крал Рожер удържал победа и папата попаднал в плен. При тези обстоятелства Инокентий II бил принуден да снеме отлъчването от краля и да признае норманското кралство. Благодарение на това той могъл да се завърне в Рим[23].

И този събор, по скромното ни мнение, не заслужава определението Вселенски.

През 1179 година бил свикан от папа Александър III (1159-1181) Единадесетия Вселенски (III Латерански) събор[24]. Първият от 27-те приети на този събор канони гласял, че в бъдеще за избирането на папа е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на общия брой присъстващи кардинали. Този канон действа и понастоящем, но изисква вече мнозинство от две трети плюс един глас. Сред останалите декрети на събора от особена важност били: декрета за забрана на симонията; декрета за забрана на конкубината (съжителството), а така също декрета против натрупване на църковни блага (cumulacio beneficiorum)[25]. Папските закони, които регулирали избора на папите и решенията на събора на практика не действали много успешно. За това свидетелства факта, че от времето на декрета “In nomine Domini” (1059 година) до 1180 година на 15 канонично избрани папи се падат 13 антипапи. На събора били осъдени също така албигойската и валденската ереси, но крайни мерки срещу тях не били предприети.

Едва ли този събор би могъл да бъде наречен Вселенски, въпреки че избора на папа е от изключително значение за Римокатолическата църква.

Поради крайно оскъдната литература на български език, по този въпрос, ще си позволим да направим едно отклонение от темата за съборите и да проследим накратко кой и как е избирал римския папа през вековете. Надяваме се с това да не отегчим читателите, а да предизвикаме техния интерес.

Първоначално Pимският епископ бил избиран по същия начин, по който били избирани всички други епископи. Съседните епископи, клира (градското духовенство на Рим) и народа избирали папата съвместно. След смъртта на папа Зосима (417-418) партията на дяконите избрала за папа архидякон Евлалий, но по-голямата част от презвитерите избрала за папа презвитер Бонифаций. За да се предотвратят занапред подобни раздори, император Хонорий (395-423) издал първото официално светско постановление, относно избора на Pимския епископ. То гласяло, че ако изборите не са завършили с окончателна победа на един от претендентите, нито един от тях да не бъде признаван за папа, а изборите да продължат дотогава, докато бъде намерена общоприемлива кандидатура. Но даже императорите не могли да осъществят това постановление[26]. На Римския епископски синод в 499 година приели първото църковно решение, относно избора на папата. Било изказано мнението, че за избиране на папа е необходимо болшинство на гласовете. През X век папите били избирани на синоди или събори, които били свиквани в Рим и в които участвали и аристократичните фамилии: Колона, Орсини, Кресченции, фамилията на Тускулумските графове и някои други.

В 1059 година Латеранският събор, който се състоял през април, в дните на поста, издал декрета “In nomine Domini”. В него изборът на папа се възлагал на кардиналите. Думата кардинал произлиза от cardo (лат.), което означава „кука в ъгъла на вратата”, в преносен смисъл „основата; онова, върху което нещо се основава”. Отначало така наричали (IV-V век) римските клирици, които служели постоянно в главните римски църкви и помагали на папата в църковното управление. Това били свещениците от двадесет и петте най-древни римски църкви имащи название, а по-късно само първия от свещениците на всяка такава църква. Те носели името кардинали-презвитери. От началото на VI век имало 7 регионални кардинали-дякони, по-късно тяхното число достигнало 12, след което към тях се присъединили 6 палатински кардинали-дякони. Последните, в качеството си на приемници на старите презвитери, образували съвета на папата. За обсъждането на някои по-важни въпроси, а също така за да има кой да замества Римския епископ при богослуженията, 7 епископи от съседните на Рим градчета: Велетри, Порто, Албано, Сабина, Фраскати, Палестрина и Остия също били включени в кардиналската колегия. Те били наричани кардинали-епископи. В началото на XII век прекратил дейността си института на кардиналите-субдякони, най-нисшия по онова време кардиналски чин[27].

В 1268 година починал папа Климент IV (1265-1268). Изборите за нов папа се проточили. Най-после, през есента на 1268 година във Витербо се събрали 10 италиански и 7 френски кардинали, за да проведат избор на папа. В течение на почти 2 години и половина, нито един кандидат не могъл да получи необходимото мнозинство от 2/3 на гласовете. Тогава началникът на градската стража, Раниеро Гати, заключил кардиналите в най-голямата зала на папския дворец във Витербо. Без да обръща внимание на протестите и заплахите за отлъчване от Църквата той им заявил, че ще бъдат пуснати едва когато изберат папа. Недоволни, кардиналите прекарали два дни, без да провеждат избори. Тогава началникът на стражата, с помощта на своите подчинени, разглобил покрива на двореца и кардиналите се оказали под открито небе, получавайки храна и вода в мизерни количества. След първия силен дъжд новият папа бил избран. Той приел името Григорий X (1271-1276)[28]. Папата издал декрета “Ubi periculum”, според който в бъдеще папите трябвало да се избират по същия начин, по който бил избран самия той – на конклав (от лат. cum clave – под ключ). Това било потвърдено на Четиринадесетия Вселенски (II Лионски) събор през 1274 година. Като интересен детайл може да се отбележи, че в съответствие с решение на Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор (1245 година) кардиналите получили правото да носят червени шапки. Също така факт, който заслужава да се знае, е, че последният папа, който не е бил кардинал е Урбан VI (1378-1389). На 3 декември 1586 година папа Сикст V (1585-1590) издал своята була “Postquam verus ille”, в която определил броя на кардиналите да бъде 70[29]. Този брой бил увеличен едва през 1958 година от папа Иоан XXIII. Според булата на Сикст V седемдесетте кардинали се делели на три категории: 1) шест кардинали-епископи (епископите на Сабина, Фраскати, Албано, Велетри, Порто и Остия). Старшият между тях – деканът, едновременно с това бил епископ на Остия. Те били избирани от Света колегия от кардинали от другите две категории; 2) Петдесет кардинали-презвитери, които били свещеници в римските храмове, а ако не били римляни, имали свои така наречени титулярни църкви. Затова ги наричали още титулярни кардинали; 3) Четиринадесет кардинали-дякони, които управлявали папските учреждения. Издигането за кардинал ставало в консисторията (съвещателен орган при папата, който се образувал от кардиналите). Имало случаи, когато папата не обявявал открито за издигането на кардинал. Това са така наречените тайни кардинали. Ако кардиналът не е начело на своето епископство, то той трябва да пребивава в Рим. На 20 януари 1904 година папа Пий X издал конституцията „Commissum nobis”, в която на кардиналите било забранено под заплахата от отлъчване да обявяват на конклав вето на чужда държава. По този начин окончателно било ликвидирано така нареченото ексклузивно право (правото да се налага вето), от което се ползвала Австрия (като наследник на Свещената Римска империя), Испания и Франция (при положение, че са монархии). В своята була „Vacante sede apostolica” от 25 декември 1904 година Пий X утвърдил съществуващия дотогава ред за избора на папа и в още по-голяма степен подчертал положението, че е недопустимо да се оказва външно влияние при този избор[30]. Папа Григорий XV (1621-1623) се разпоредил гласуването на конклава да става тайно, с бюлетини. Избирането на папа от гледна точка на каноните може да стане по три начина: 1) един от кардиналите предлага кандидатура и ако другите я подкрепят, те открито и на висок глас заявяват за своето съгласие – чрез провъзгласяване; 2) за избирането на папа кардиналите излъчват от своята среда комисия и нейното решение или се приема, или се отхвърля от останалите кардинали с открито гласуване – чрез съглашение и 3) членовете на конклава гласуват индивидуално и тайно – чрез гласуване (scrutinium) [31]. Практически се използва третият начин.

Декретът на Двадесет и първия Вселенски (II Ватикански) събор от 28 октомври 1965 година „Christus Dominus” определи пределната възраст за епископите да бъде 75 години. На това основание папа Павел VI (1963-1978) в своето апостолическо послание от 6 август 1966 година „Ecclesiae sanctae” призова всички епископи след достигане на 75-годишна възраст доброволно и без принуда да се пенсионират. Това решение, с известни изменения, той разпространи в своето послание от 21 ноември 1970 година „Ingravescentem actatem” и върху кардиналите. Които от тях бяха навършили 80 години, се лишиха от правото да участват в избора на папа и се изключиха от конклава. През октомври 1975 година в своята була „Romano pontifici eligendo” Павел VI отново коригира начина за избиране на папа. Броят на кардиналите, които участват на конклава беше ограничен до 120 души[32].

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква

Драган Бачев

Седемте Вселенски събори, които са се състояли на Изток, между 325 година и 787 година, са добре известни на богословите и на по-голямата част от вярващите. Известно е какви въпроси са били разглеждани на тези събори и какви решения са били взети. Освен тях Римокатолическата църква нарича Вселенски още редица събори, последният от които Двадесет и първи Вселенски или Втори Ватикански събор се проведе през 1962-1965 година. Ако потърсим някаква литература, от български автори, за тези събори няма да намерим почти нищо. Изключение правят последните два: Двадесетият Вселенски или Първи Ватикански събор 1869-1870 година и Двадесет и първият Вселенски или Втори Ватикански събор 1962-1965 година. Просто удивително е как при наличието на толкова голям брой сериозни учени, никой от тях не е спрял вниманието си върху тази тема. Между другото, въпросът за Вселенските събори на Римокатолическата църква, според нашето скромно мнение представлява интерес както за богослови, така също за историци и юристи.

Нека проследим в хронологичен порядък кога и къде са се състояли тези събори, какви въпроси са били разглеждани на тях и какви решения са били взети.

Осмият Вселенски събор, според Римокатолическата църква, е бил проведен също на Изток, в Константинопол, през 869-870 година.  Предисторията му е следната.

През 847 година починал патриарх Методий и на негово място бил избран Игнатий. Не всички епископи били съгласни с този избор. Мнозина не го одобрявали. За нещастие на патриарх Игнатий, негов още по-голям противник се оказал вуйчото на император Михаил III (842-867) и негов опекун, кесарят Варда. Последният бил подозиран в незаконно съжителство с жената на своя покоен син. След като патриархът посъветвал Варда да скъса незаконната връзка, на празника Богоявление той не дал на кесаря св. Причастие. Младият император, по съвета на вуйчо си, поискал от патриарх Игнатий да постриже майка му и сестра му за монахини, но патриархът решително отказал да направи това. Обаче скарването с императора и кесаря, му струвало патриаршеския престол.

Вместо Игнатий, за патриарх бил избран сенаторът Фотий, който се славел като изключителна личност между своите съвременници.

Оказало се, че Игнатий само привидно се бил примирил с отстраняването си. В Константинополската църква настъпил разкол. По съвета на вуйчо си императорът изпратил писмо до папа Николай I (858-867), придружено с богати подаръци. С това внимание към папата император Михаил III разчитал да го склони на страната на Фотий. Заедно с писмото на императора папа Николай I получил окръжно послание от Фотий, с което последният известявал за своето встъпване на престола.  Обаче папата не признал Фотий за законен патриарх поради това, че неговото избиране направо от мирско лице било в нарушение на църковните канони[1]. Започнала дълга преписка между император Михаил III и патриарх Фотий от една страна и папата от друга, били свикани събори през 861 година и 867 година в Константинопол, които оправдали Фотий и потвърдили избора му за патриарх. От своя страна папата свикал събор в Рим (863 година) и лишил Фотий не само от патриаршеско, но и от всякакво църковно достойнство, включително до степен на клирик. В случай на неподчинение, патриарх Фотий се отлъчвал и от тайнството Евхаристия, освен в случай, че е на смъртно легло. На същото наказание се подлагали и всички духовни лица, посветени от Фотий, ако не прекъснат общението си с него. На всички било ясно до какъв хаос в Константинополската църква щяло да доведе изпълнението на тези папски решения.

В отговор през 867 година патриархът свикал събор, както бе споменато по-горе, с участието на представители на източните патриарси. Съборът се състоял в Константинопол. Той осъдил незаконните претенции на Рим върху новосъздадената Българска църква и отклоненията и нововъведенията на Римската църква, а именно нейното учение за поста, забраната на духовенството да се жени, отричане правото на свещениците да миропомазват, но най-вече добавката в Никейския символ на вярата, че Дух Свети изхожда и от Сина. Този събор отхвърлил претенциите на папа Николай I за главенство в Църквата. На анатемата на папата против Фотий, съборът отговорил с анатема на папа Николай I[2].

Скоро обаче положението на патриарха се изменило. Неговият привърженик, кесарят Варда изпаднал в немилост пред император Михаил III и по негово разпореждане бил убит. Мястото му заел новият фаворит на императора, въздигнат в кесар, Василий Македонянин. Но непостоянен в своята дружба, императорът решил да се освободи и от него. Обаче Василий изпреварил очакващата го съдба, убил императора и заел престола. Два дни след възкачването си Василий I отстранил патриарх Фотий и възстановил Игнатий. Тази прибързаност се обяснява различно. Като въздигнал Игнатий, императорът искал да спечели обичта на простите народни маси, които симпатизирали на Игнатий. Освен това, като отстранил Фотий, той разчитал с помощта на папата по-лесно да завърже отношения със западните владетели. За Рим заминало посолство с писма от императора и от патриарх Игнатий. Император Василий I (867-886) молел папата да изпрати свои легати в Константинопол за уреждане на църковните работи. Пратениците пристигнали в Рим, когато папа Николай I вече не бил жив. Приемникът му папа Адриан II (867-872) останал доволен от този обрат на нещата. Съгласно желанието на императора, папата изпратил в Константинопол пратеници, които снабдил със свои писма. В тях папа Адриан II наричал патриарх Фотий хищник, прелюбодей, сравнявал го с Максим Циника, а посвещението му наричал осквернение[3].

Съборът бил открит на 5 октомври 869 година и имал десет заседания, последното от които било на 28 февруари 870 година. Членовете на събора, по искане на папските легати, подписали донесената от Рим формула с анатемите против Фотий и с признаване главенството на папата. Тази формула били длъжни да подпишат и всички предани на Игнатий духовни лица. На седмото заседание била произнесена присъдата над Фотий и неговите привърженици. За по-голяма тържественост съдиите на патриарха подписали тази присъда с евхаристийна кръв. Съборът изгорил актовете на съборите от 861 година и 867 година. Папата останал доволен от постигнатия резултат – от това, че било признато главенството му, но бил крайно разочарован от неотстъпчивостта да му бъде подчинена новооснованата Българска църква. С това за кратко време настъпило успокоение в Константинополската църква, но въпросът бил окончателно решен след смъртта на патриарх Игнатий на събора в 879-880 година[4]. Изобщо каквото и както поискали папските легати, това било направено от събора и утвърдено от императора и патриарх Игнатий. За това на Запад наричат този събор Осми Вселенски[5]. На Изток се случило точно обратното. „Този събор бил забравен, останали без употреба неговите правила, нито един гръцки канонист не ги коментира, нито един юридически сборник не цитира техния текст, те като че ли потънали вдън земята и само малко на брой гръцки ръкописи съхранили съкратения текст на актовете на този събор[6]”.

Както виждаме съборът от 869-870 година се занимал с много важен въпрос за устройството и управлението на Константинополската църква, но на него не били формулирани никакви нови догмати, не били поставени за разглеждане и решаване никакви христологически и триадологически въпроси и този събор в никакъв случай не може да бъде наречен Вселенски[7].

Деветият Вселенски (или I Латерански) събор е първият от Вселенските събори на Римокатолическата църква, който се е състоял на Запад, в Рим, през 1123 година. Той се занимал с въпроса за инвеститурата, но за да стане всичко по-ясно на читателя, необходимо е да се върнем малко назад във времето.

В 811 година император Карл Велики разделил аристокрацията на две групи: светска – херцози, графове и барони, и духовна – архиепископи, епископи и абати на някои големи манастири. Нещо напълно непознато на Изток. Инвеститурата (къснолатински investiturа, от латински investio – обличам) в средновековна Западна Европа е била юридически акт на предаване на лен, длъжност, сан от сеньора на васала. Църковната инвеститура се състояла от назначаване на църковна длъжност и получаване на сан. Тя включвала два акта: 1) връчване на пръстен и посох (пръстенът символизирал обвързването на епископа с вярващите от неговата епархия, а посохът – властта му над епархията), които били символ на духовната му власт и 2) предаване на поземлени владения и скиптър, символизиращи светската му власт. Символичното действие с връчването на пръстена и посоха християнските владетели на Западна Европа, от ранното Средновековие до края на XI век, обикновено извършвали сами, под предлог, че църковните владения са васални владения и те са техни сюзерени[8].

През XI век обаче, в манастирите на Бургундия и Лотарингия се зародило движение за реформи, което смятало, че правото на инвеститура, а също така правото да се разпорежда с църковните владения във висша степен принадлежи на папата. През 1049 година на папския престол встъпил Лъв IX (1049-1054). Той събрал около себе си ръководителите на движението за църковна реформа и им дал кардиналски сан. Най-близките му съветници били кардинал Фридрих Лотарингски, който малко по-късно станал папа под името Стефан IX (1057-1058), кардинал Хилдебранд, който бил избран за папа под името Григорий VII (1073-1085); дясна ръка на папа Лъв IX и един от главните теоретици на църковната реформа бил кардинал Хумберт де Силва Кандида. По време на понтификата на Лъв IX настъпила схизмата между Рим и Константинопол (1054 година), но на този въпрос ще се спрем по-подробно в друго наше изследване.

Регентството на императрица Агнес над малолетния германски император Хенрих IV (1056-1106) позволило на римските папи окончателно да отхвърлят опеката на светската власт. Когато в 1057 година за папа бил избран Стефан IX, императорът бил известèн за това събитие със закъснение. В каноническите избори, на императора се предоставяло единствено правото за последващо съгласие[9].

Наред с богословската обосновка на църковното движение за реформа били необходими също така и правни аргументи. За всички ръководители на клюнийското движение (по името на манастира Клюни в Бургундия, център на движението за реформа) политическата доктрина се изразявала в теорията за двете власти, формулирана от папа Геласий I (492-496). До средата на XI век папите се придържали към мнението, че движението за църковна реформа може да започне при поддръжката на светската власт. Дотогава църковната концепция смятала за съвместим каноническия избор с правото на краля за инвеститура, защото в ранното средновековие под канонически избор, на Запад, разбирали ритуал, при който назначения, от краля или от някой друг сюзерен, епископ (или абат), бил утвърждаван впоследствие от клира и народа; собствено епископа (или абата) не го избирали (eligere), а го утвърждавали (probare). Сюзеренът престъпвал каноните само в този случай, когато независимо от протеста на духовенството и народа, назначавал своя кандидат за епископ. Практически същото било и при избора на папа[10].

Има още