Георги Бакалов

Грехопадението, спасението и ис­тинското богопочитание са между най-обсъжданите теми в Библията. В глава 3-та на книга Битие се дава обещание за изкупление на съгрешилите ни прароди­тели още във времето, когато се произна­ся присъдата над тях. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разг­лежда като подготовка на човешкия род за идването на Христа, но от момента на грехопадението до появата на Спасите­ля (Иисус Христос) изминали хиляди го­дини. В тази връзка един от често задава­ните въпроси е: защо било необходимо толкова време за обещаното изкупле­ние? Логичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябвало сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското религиозно учение езическите народи се подготвяли сами за спасението си (вж. Деяния на светите апостоли 14:16-17), докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпратените от Него пророци. Тази привилегия на евреите била заплатена с цената на ог­ромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявена­та от „избраните“ неустойчивост и неве- рие. По свидетелство на Стария Завет, „богоизбраният народ“ многократно от­стъпвал от истинското богопочитание, след което бил връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но то­ва отстъпление „забавяло“ и „отлагало“ идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните пи­сатели като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждат в древните езически кул­тове и религии само демони. Други като св. Юстин, Теофил, Ориген, Климент Але­ксандрийски, св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст откриват в някои езически религии предчувствие за Божествения Логос и идващото християнство.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се указва как човечеството разходва естествените си сили, без непо­средственото ръководство на Божест­веното Откровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с религиозно-нравственото състояние на езическия свят преди появата на христи­янството. Това е Римската империя, обе­динила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормал­ното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатля­ващото съвпадение на едновременната историческа поява на империята по вре­мето на Август и християнството много­кратно се коментира в раннохристиянската литература. И това е така, защото териториално обединеният античен свят се явява благоприятна предпоставка за разпространението на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Не­зависимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от образованото общество, той е несъмне­но културна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиозния живот. С това културно присъствие и социално влияние се из­мерва ролята на елинизма в гръко-римското общество. В него източните наро­ди създават идеята за могъществото и величието, гърците – за естетически пре­красното, а римляните – за обществената полза и справедливостта. Посочените па­раметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като поло­жителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъмнено имат своето място в подготовката на събитието.

Под влияние на елинизма в еврейско­то религиозно общество се създали от­делни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164 година преди Христа) да елинизира вя­рата и култа на юдеите не успели. Сред тях се зародила съпротива, която моби­лизирала разстроеното национално самосъзнание и прерастнала в организира­на въоръжена борба, начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били при­нудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създали две нови партии: старите хасидеи се преоб­разували във фарисеи, а висшето духо­венство се обединило в партията на садукеите. Като резултат от усиленото рели­гиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съз­нание се оформили и сектите на терапе­втите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното, до буква спазване на предписа­нията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, до­пълнително обременени от указанията на равините. В привидно добродетелно­то поведение на някои фарисеи прозира­ло лицемерие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в раз­бирането на религията. Те не споделяли прекомерно строгите забрани на фари­сеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Боже­ствения Промисъл. Подчертаният ра­ционализъм на садукеите им спечелва името „юдейски епикурейци“.

Общото за повечето от представите­лите на посочените партии и секти е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедли­во ще отсъди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в религиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библията смятат, че основните вярва­ния в старозаветния период са две: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не зара­ди самите тях, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Ста­рия Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве са­мо като „богоизбрани“. При подобна увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща самите евреи като Месия. Според християнска­та Църква това горделиво самосъзнание за превъзходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили светинята им – Иерусалимския храм, и разселили десетки хиляди от тях по всички краища на империята.

И все пак, не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в истори­ческото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция на Талмуда – квинтесен­ция на националното самосъзнание, кое­то прави възможно и обяснимо оцелява­нето на евреите в такъв продължителен период без държава, цар и собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност период се нарича „господ­ство на Закона“, чието начало поставя Ездра – създателят на книжниците.

Има още →

(историко-каноничен поглед)

Протопрезвитер професор д-р Радко Поптодоров

VI.

1.Най-ясно е формулирана същината на теорията за властта на Цариградската патриаршия над цялата диаспора от Цариградския патриарх Фотий II в едно негово послание до Сръбския патриарх Варнава през 1931 година с думите: „Известен е общият възглед на нашия Патриаршески престол по въпроса за каноничното положение на православните църковни общини и колонии, намиращи се в диаспората и извън границите на православните автокефални църкви, че всички църковни общини, от каквато и да било народност… въз основа на каноничния ред… трябва в църковно отношение да бъдат подчинени на нашия Светейши патриаршески престол“.

Тази теория, една по същество, но в няколко варианта, може да се намери в много актове на Цариградската патриаршия от 1922 година насам, отнасящи се до православната диаспора в Средна и Западна Европа, в Северна Америка и Канада, в Австралия и така нататък[15]. Въпросният „каноничен ред“, с който се обосновават тези актове, е следният:

2.Правило 2 на Втория вселенски събор.

„Областните епископи да не простират властта си над църкви извън пределите на областите си и да не се смесват църквите, а съгласно правилата Александрийският епископ да управлява само църквите в Египет, и източните епископи да началстват само на Изток със запазване предимствата, признати от никейските правила на Антиохийската църква; също така епископите на асийската област да началстват само в Асия; понтийските епископи – само в Понтийската област, и тракийските – само в Тракия… Работите на всяка област ще се ръководят от събора на същата област, както е определено в Никея. Църквите обаче, които се намират между другоплеменни народи, трябва да се управляват според спазвания досега обичай на отците“.

„На основание това правило“ патриарх Фотий II прави извод в Посланието си до бившия Киевски митрополит Антоний в Сремски Карловци: „Вие, като епископи на Руската църква, нямате право да се вмесвате в епископската юрисдикция извън границите на вашите църкви“[16].

а)това правило забранява да се подчинява на един епископ територия, която не му принадлежи, която се намира под чужда юрисдикция. Тази забрана се отнася еднакво за всички епископи, включително и за Константинополския. С други думи, това правило забранява да се посяга на чужди църкви и разпорежда с голяма строгост да се пазят границите на автокефалните църкви. То не дава никакви преимущества на Цариградския патриарх и дори не го споменава.

б)нещо повече: от правилото се вижда, че асийският, понтийският и тракийският диоцез, които след Четвъртия вселенски събор влезли в състава на Константинополската патриаршия, през времето на Втория вселенски събор били напълно самостоятелни, автокефални църкви и че Константинополският патриарх тогава не е имал даже и своя митрополия, поради което 3-то правило на този събор постановява той, като епископ на столицата, да има чест след Римския.

в)но ако правилото има този смисъл, който му придава патриарх Фотий II, това би значело, че нито една църква, следователно и Константинополската, не може да има мисия извън своите граници, а това би противоречало на Господнята заповед: „Идете и научете всички народи…“ Но правилото не забранява на епископа мисионерска дейност, към която е призван всеки християнин!

Между това цариградските канонисти пропускат края на правилото, което гласи, че „църквите обаче, които се намират у другоплеменните народи, трябва да се управляват според спазвания досега обичай на отците“, тоест по установения дотогава у тях ред. „Обичаят на отците“, „отеческият обичай“ означава ред в тези църкви (у другоплеменните народи, тоест у диаспората), установен от първите проповедници и основатели на общини там. Оттук следва, че забраната да се простира юрисдикция извън границите на църквите не се отнася за мисионерските области, където трябва да се съхранява старият установен порядък. Що се отнася до този порядък, авторитетните тълкуватели на каноните Зонара и Валсамон обясняват, че тук не съществували граници на автокефални църкви и епископите на една църква, надарени с дар на красноречие, могли често да посещават областите на други църкви, за да наставляват обърнатите във вярата и да ги утвърждават в нея[17].

Да се допусне, че юрисдикция над диаспората имала една-единствена църква, би означавало не само да застанем в пряко противоречие с църковната история, но и с евангелското учение за задължението на всяка църква да проповядва и да разпространява християнството в целия свят.

Има още →

(историко-каноничен поглед)

Протопрезвитер професор д-р Радко Поптодоров

I.

1.Господ Иисус Христос е Основател, Учредител и краеъгълен камък на Църквата. Той е и Глава на Църквата, която е Негово тяло. Той е и Собственикът, Субектът на църковната власт. С нея Той облякъл Своите ученици, като им заповядал: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал…“ (Матей 28:19-20).

Господ облякъл Своите апостоли с еднаква и равна власт, и всички апостоли имали еднакви и равни права и пълномощия в изпълнението на посочената Господня заповед, тоест в строителството на Църквата. И когато се явил спор между тях кой е по-голям, Господ ги осъдил. На събранието, на събора на всички апостоли като равностойни, равноправни, равномерни носители и упражнители на божествените пълномощия, с които били облечени от Основателя и невидимия Глава на Църквата, принадлежала върховната видима власт в нея. Действайки като една неразделна колегия (при съдействието на своите помощници и на обикновените миряни), всички те поотделно могли в съответните им сфери на действие да упражняват властта, с която били облечени, както намирали за най-подходящо и целесъобразно (пак при съдействието на своите помощници и на вярващите). Всеки от тях е бил самостоятелен и независим от всеки друг в своята църковно-строителна дейност, и е отговарял пред събора на всички апостоли и пред истинския Глава на Църквата за дейността си. В този смисъл всеки от тях е бил, изразено със съвременен църковно-правен термин, „автокефален“ в някаква степен в своята църковно-устройствена и мисионерска дейност[1].

2.Епископите са приемници на апостолското служение и те са облечени с апостолската власт да ръководят своите църкви-епископии, да ги устрояват и да мисионерстват, отговаряйки за своята дейност само пред събора, пред събранието на своите колеги-епископи на дадена област, и пред Христа – Главата на Църквата, съгласно 34-ти и 37-ми апостолски, 9-ти Антиохийски канони и други. В този смисъл всеки от епископите на древната Църква е бил (казано отново със съвременния църковно-правен термин) в някаква степен автокефален ръководител на своята църква, независим, самостоятелен неин ръководител и устроител, неподчинен никому, освен на събора на събратята епископи и на Бога. Особено ярко изтъква това положение един от колосите на древноцърковното устройство – св. Киприан Картагенски, в многобройните си писма.

3.Още в апостолско, но много по-бързо в близкото следапостолско време между многото все равновластни и равноправни епископи на дадена област започнал да изпъква на преден план онзи епископ, чиято епархия обхващала някой централен град на тази област, в който пребивавал. Много са причините, поради които епископите на тези по-централни градове в различните области на Римската империя започнали да изпъкват на преден план между другите: например разпространението на християнството от по-централните градове към по-маловажните и към селата; или това, че в дадения по-централен град проповядвал някой от апостолите или от апостолските мъже; или че в този град епископът, намирайки се по-близо до централната власт, научавал за предстоящите гонения, съобщавал на епископите от близките по-малки градове да вземат своевременни мерки; или че църквата в този централен град, бидейки материално по-силна, оказвала помощ – не само морална, но и материална, на по-слабите съседни църкви-дъщери, и така нататък. Епископите на тези по-централни градове поради изтъкнатите причини били много по-почитани и уважавани от останалите епископи, чиито епископии гравитирали към епископията на централния в административно отношение град на дадена област. Епископите на тези централни градове или църкви били наречени протоси или примаси. Те имали морално влияние над другите епископи, ползвали се с първенство пред тях, разбира се, първенство по чест, но в никакъв случай по власт. Юрисдикционно и подчинително отношение в този смисъл липсвало: никоя църква тук не е „под властта“ на някоя друга и никой епископ не е „под властта“ на който и да било друг. Първенството в този пункт не е юрисдикционен принцип, неговата функция е да изрази единството и първият да бъде орган и говорител на това единство. Тъкмо такъв е смисълът на споменатия основен в устройството и управлението на Църквата 34-ти апостолски канон. Според него „епископите на всеки народ (тоест на една страна, на една област) трябва да познават първия изпомежду си… и да не вършат без негово разсъждаване нещо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само онова, което се отнася до епархията му и подведомствените ѝ места, но и първият да не върши нищо без разсъждаването на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие…“ Това правило говори за главенство (“… когото да признават като глава“, на славянски „яко главу“, на гръцки„ώς κεφαλήν“), но главенство в морален, а не в юрисдикционен смисъл, тоест в смисъл на първенство по чест, а не по власт. Поради това и 9-ти Антиохийски канон, повтаряйки почти дословно 34-ти апостолски, не казва: „…като глава“ („яко главу“, „ώς κεφαλήν“), а си служи с термина „προεστότα“, тоест предстоятел – много по-точен израз! Предстоятелят на епископиите в една област (или народ) срещу това първенство по чест, което другите епископи от същата област му признавали, се натоварвал със задължението да свиква два пъти през годината епископите на тази област на събор, на който „да разсъждават помежду си за догмите на благочестието и да разрешават явяващи се църковни спорове…“ (1-ви апостолски канон), тоест да разглеждат догматически или канонически въпроси.

С течение на времето между протосите или примасите на многото църковни окръзи – толкова много, колкото били и окръзите в обширната Римска империя, започнали да излизат на преден план протосите или примасите на централните градове на цели провинции. Например между протосите на окръзите в провинция Асия, които били няколко, започнал да изпъква протосът на централния град на цялата провинция, именно епископът на град Ефес. Между протосите на провинция Галатия започнал да изпъква онзи в главния град на цяла Галатия – епископът на град Анкира Галатийска. Между тези в провинция Сирия (протосите на Антиохия, Самосат и Тир) започнал да изпъква епископът протос на град Антиохия. Може да се каже, че това е второ ниво на главенство, но все в същия морален и доктринален смисъл, а не в юрисдикционен, не в смисъл на главенство по власт. Това главенство или „автокефалност“ е всъщност уважение от многото църкви-епископии към централната Църква епископия, от която те са получили преданието си, а във времена на несигурност и кризи – защита от нея; в същото време то е било ръководство от тази централна църква на всички останали, при едновременното съдействие на последните в разрешението на общите жизнено-църковни проблеми.

Имало е и опити от страна на някои протоси и в това ранно време да превърнат признавания им от другите епископи протоси нравствен авторитет в правов, в юридически такъв, но тези опити са били отблъсквани и осъждани. Между тези протоси на първо място стои Римският епископ – протос или примас на епископите в Италия. При споровете във връзка с празнуването например на Пасхата през втората половина на втори век, той се опитал да превърне своя морален авторитет поради това, че е и епископ на най-централния град в империята, в юридически авторитет, във власт над другите източни епископи, но бил осъден за тези си опити от цялата Църква и изпаднал в самоизолация. Втори такъв опит той направил по средата на III-ти век във връзка със споровете за еретическото кръщение с Картагенската и някои други източни църкви, но пак не успял. Защото епископите на цялата Христова Църква пазели завещания им от апостолите принцип на епископското равенство по власт и пълномощия и поддържали здраво съборното начало като незаменима основа на църковното устройство и управление[2].

Още по-нататък между протосите на цели провинции или митрополиите започнали да изпъкват няколко митрополити на най-централните градове в цялата империя. А към края на III-ти и началото на IV-ти век между митрополитите, съобразно трите най-крупни административни центрове на цялата Римска империя – трите ѝ столици – Рим, Александрия и Антиохия, се откроили трите фигури на епископите-митрополити на Рим, Антиохия и Александрия[3]. И докато от началото на разпространението на християнството съществува един всеобщ „център на единство“, едно всеобщо „главенство“ – това на Църквата майка в Иерусалим, в края на този период този център е вече отдавна загаснал и Първият вселенски събор (325 година) със своя 6-ти канон затвърждава високия морален авторитет на Римския, на Александрийския и на Антиохийския митрополити. Те с течение на времето започват да носят имената папа (за Римския) и патриарси (за Александрийския и Антиохийския). Римският патриарх – папата, обаче, главно поради това, че бил епископ на столицата на империята, в която пребивавал императорът, и епископ на най-централния град в цялата империя, най-важното в административно отношение средище в цялата Римска държава, обхващаща тогава целия известен културен свят, бил почетен с първенство по чест пред другите двама патриарси и, както дори и съвременните римски богослови определят, съдържанието на това първенство по чест било „попечението“, което той трябвало да има за цялата Църква, а съвсем не и някаква форма на „власт“ или „юрисдикция“[4].

Има още →