Проф. д-р Иван С. Марковски

В историческата наука най-важното условие за установяване истинността на едно събитие е да се посочи времето и мястото на това събитие, тоест кога и къде е станало то. Тоя исторически принцип е приложим при установяване истинността и на великото събитие – раждането на Богочовека Иисус Христос, Пророка от Назарет, роден във Витлеем.

В малкото Галилейско планинско градче Назарет, заобиколен от пъстроцветни поляни и красиви хълмисти възвишения, живял праведният Иосиф, за когото била сгодена св. Дева Мария, майка на Младенеца Иисус. Според родословието у евангелист Матей (1:1-16) и у евангелист Лука (3:23-33) Иосиф бил от Давидовия род, по занятие дърводелец (Матей 13:55). В своя занаят той обучил и Самия Иисус (Марк 6:3). Така Светото Семейство се препитавало със своя труд и разполагало със скромни средства. За Иосиф евангелистите разказват много малко; той бил праведен и благочестив, всяка година водил семейството си в Иерусалим за празника Пасха (Лука 2:41). По-късно в Евангелието за него не се говори; от това може да се заключи, че той трябва да е умрял преди Иисус да започне Своята обществена дейност. В предсмъртните часове на кръста Спасителят поверява майка Си на св. евангелист Иоан.

След обручването на Дева Мария с праведния Иосиф тя продължавала да води тих и благочестив живот в неговия дом в Назарет.Един ден, когато девицата Мария уединено се предала на молитва или чела Свещеното Писание, в стаята влязъл Ангел Господен и ѝ казал: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените” (Лука 1:28). Внезапното появяване на небесния благовестник в нейната девическа стая, и то във време на молитва, естествено възбудило в нея недоумение и тя почнала да размишлява, какво означават тия думи. В това време Ангелът продължил: „Не бой се Мариям, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния…” (Лука 1:30-32).

След като получила такова велико и тайнствено благовестие, Пресветата Дева бива обхваната от силно желание да сподели тая си радост с някой близък на сърцето ѝ. Много естествено тя си спомнила за своята близка сродница Елисавета, която сама получила подобна радост – от нея се родил Иоан Кръстител. Елисавета била един вид втора майка на Мариям по време на възпитанието ѝ в Иерусалимския храм, където съпругът на Елисавета – Захария, бил свещеник. „И стана Мариям през тия дни, отиде набързо в планинската страна, в град Иудин” (Лука 1:39). Или по-право това е било малко село, на запад от Иерусалим на разстояние около 20 километра. Сега то се нарича „Горная”, „Нагорная” (планинска страна). Тук се стига през доста разнообразна и хубава хълмиста област, известна на местното население под името „Аин Карим”, което ще рече: източник на лозя. И сега наоколо има лозя. Тук е руският девически манастир „Горная”, основан в 1871 година от известния началник на руската мисия архимандрит Антонин. От запазените тук развалини някои учени правят заключение, че още в IV век върху мястото, дето бил домът на свещеник Захария, имало построена църква за увековечаване на великите събития, станали тук; тая църква после била разрушена. Сега манастирските килии са разположени поотделно и амфитеатрално сред цветя и дървета в хубава градина, тук и българските поклонници се радват на голямо гостоприемство.След завръщането на Дева Мария от посещението у Елисавета, „оказва се, че тя е непразна от Духа Светаго” (Матей 1:18). Праведният Иосиф, за да предпази Mариям от всякакви укори на околните, формално встъпил с нея в брак, взел я в своя дом – „и прие жена си”, гдето очаквала да се изпълни небесното обещание. Но обстоятелствата така се стекли, че това велико събитие не станало в Назарет, а в друг град, за който също било предсказано от пророците. Назарет обаче си остава свещен град за всички християни, понеже тук е бил отгледан и израстнал Спасителят.

И сега в Назарет се сочи мястото, дето бил домът на праведния Иосиф и където е станало явното свето Благовестие. Св. царица Елена построила над дома на Светото Семейство първата тук християнска църква, която била често разрушавана. От тоя дом са запазени три стаи във вид на пещери, изсечени и издълбани в мек варовник. В тия подземни помещения се сочи, къде е била работилницата на дърводелеца Иосиф, комуто Младенецът Иисус помагал.

В малкото градче Назарет, сред райска котловина, продължавала да живее Дева Mария – линията на Стария Завет, след завръщането от бягството в Египет.

Назарет се намира на разстояние 140 километра северно от Иерусалим, почти в средата на Галилея. Около въпроса за историята и древността на този галилейски град в последно време се повдигна доста голям спор от американеца Вилиан Бениамин Шмид, немеца Артур Древс и други. Те твърдят, че в началото на християнската ера тоя град не е съществувал. Като основание привеждат обстоятелството, че за него не се споменава нито в Стария Завет, нито у Иосиф Флавий, нито в Талмуда. Обаче както историческите, тъй и археологическите данни не са в полза на това твърдение. Премълчаването не е още доказателство.Не е нито странно, нито необикновено, че Назарет не се споменава в Стария Завет и у Иосиф Флавий. Това е лесно обяснимо, като се знае, че тоя град в древно време е бил незначително селище без всякаква бележитост, или пък нито е бил място, свързано с някакви важни събития. Напротив, дори в очите на апостолите, Назарет е бил незначително селище, от което не може да излезе нещо бележито.

Що се касае до Талмуда, погрешно е да се твърди, че тук не се споменава името на град Назарет. В трактата Санхедър (43, а) буквално се казва: „В навечерието на празника Пасха Иисус от Назарет беше повесен…”

Едно от много важните доказателства, че Назарет е стар град и че той бил известен като населено място още преди християнската ера, е съществуването и до днес на назаретската чешма, известна под името „Извор на св. Дева Мария” или „Мариин извор”, който е най-силният и пълноводен в цялата котловина. Той никога не пресъхва и водата му е приятна за пиене. В апокрифното евангелие на Иаков се говори, че св. Дева Мария първоначално при тоя извор получила своето благовестие. Тук тя идвала да си налива вода. Отпосле светата Майка идвала с Младенеца Иисус при тоя извор. Той и досега си остава най-важната градска чешма, която главно задоволява назаретчани с вода.Много естествено е, че за лишената от много извори Палестина там, където има постоянна изворна вода, ще има и заселище, заделеното място от хора. Така че „Изворът Дева Мария” както днес, тъй и в далечното минало е задоволявал нуждата от вода на първите назаретски заселници.

Освен археологични данни, получени в последно време, за старинността на Назарет имаме и исторически сведения. Например в една иудейска елегия (плачевна песен) на Елеазар Калир, почиваща на стар мидраж, името на Назарет се споменава като свещеническо място. Тоя град е бил един вид станция на свещениците, които се отправяли за иерусалимския храм, когато им идвала чредата за служене.

Наистина, свещен град е Назарет, в който има толкова свети места, свързани с живота на пречистата Дева Мария и нейния Божествен Син. Справедливо тоя град се нарича божествен, изпъстрен с множество църкви, манастири, църковни заведения, приюти, болници и пр. – живи паметници за живота и делото на Чудния Пророк от Назарет и на Светото Семейство. Но изпълнението на назаретското благовестие станало в друг град – във Витлеем.

Цяла Галилея, където живеели Дева Мария и Иосиф, и пó на юг Самария и Иудея принадлежали към римската империя като заробени страни. По това време римски император бил Август. Той издал заповед – да се направи преброяване по цялата му земя (Лука 2:1). Такива народни преброявания били известни и в древно време. Те служили тогава, както и днес, за постигане на две цели: първо, да се узнае броят на годните за носене на оръжие и второ, да се определи всеки, колко данък може да плаща на царската хазна, според имуществото си и богатството което притежавал. Затова всеки бил длъжен да отиде в родното си място, откъдето произхождал, за да бъде преброен и да посочи материалното си състояние. Тъй като Иосиф водел своето родословие от цар Давид, то, за да „запише” името си, трябвало да отиде във Витлеем, родния град на неговия велик царствен прадядо. Без да гледа на дългия и труден път, Иосиф решил да вземе със себе си Мария, която също произхождала от Давидовия род и не могла да не желае да посети родината на своите славни праотци, особено сега, когато наближавало времето за раждането на Сина Давидов. Това преброяване (Census) се отнася към зимата на 749 година от основаването на Рим. То е било „първо, когато Кириний управляваше Сирия” (Лука 2:2). Такива преброявания са ставали на всеки 14 години, както за римските граждани, така и за разните провинции. И евангелист Лука правилно отбелязва, че то било първо във времето на Кириний, тоест според официалните римски документи, когато сенаторът Сулпиций Квириналий бил легат на Сирия, а Сатурний – римски прокуратор в Палестина.С голяма радост двамата назаретски пътници стигнали до пред градието на Витлеем при една странноприемница, където смятали да пренощуват. Когато се отбили тук, оказало се, че тя била препълнена от народ, дошъл от разни краища, за да се запише, и нямало място. Тогава Светото Семейство, за да има някакъв подслон и се предпази от настъпилия нощен хлад, решило да се приюти за нощуване в принадлежащата към странноприемницата пещера, която служила и за прибиране на домашни животни. И тук, в тая бедна обстановка, се родил Царят на света – Спасителят Христос.

Светът нищо не е знаел за случилото се. Изморен от нескончаемата злоба на деня и от грижи, робският палестински народ бил потънал в дълбок сън. Не спали още само няколко бедни и простодушни пастири от съседните села, които пазели подред повереното им стадо от вълци и разбойници. Наоколо царувала мъртва тишина, нарушавана отвреме навреме от слабото блеене на овците. Във висините се разстилало безоблачно небе, изпъстрено с чудни ясноблестящи звезди, които безмълвно гледали от небесния свод, тъй както преди около хиляда години на това място, по същите тия полета, пасял своето стадо царственият Давид. „И ето, яви се пред тях (пастирите) Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенеца повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:9-14).

Когато ангелският хор замлъкнал, пастирите учудени от всичко, което видели и чули, отново дошли на себе си, веднага решили да отидат във Витлеем, за да видят какво се е случило там и какво е това, за което им било възвестено. По пътя за Витлеем в предградието те открили странноприемницата и в принадлежащата към нея пещера „намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите» (Лука 2:16) – точно тъй, както им било благовестено; те били първите поклонници на новородилия се Христос в пещерата на рождението.Тази пещера днес представлява богато украсена подземна църквица. В нея се влиза през два входа посредством 13-15 стъпала, които влизат надолу почти в правоъгълен подземен коридор 12.50 метра дълъг, 4 метра широк и 3 метра висок, цял изсечен в скала – това е пещерата на Св. Рождество.

Самото място на рождението Христово се намира в източната страна на пещерата и представлява полукръгла, сводообразна ниша. Това място е означено със сребърна звезда, поставена тук на пода под олтарната маса на църквицата с надпис: „Hiс de virgine Maria Jesus Christus natus est”, което ще рече: „Тук се е родил Иисус Христос от дева Мария”. В това подземие се сочи и мястото на яслите.

Не е известно колко време Светото Семейство е прекарало в бедната пещера, но може да се предполага, че околните хора от състрадание към младата майка и чудесния Младенец, за когото и разказвали пастирите, не закъснели да намерят по-удобно помещение или в самата странноприемница или в някой частен дом във Витлеем. Там на осмия ден, в изпълнение на закона „дадоха му името Иисус, наречено от Ангела”. „А когато се изпълниха дните на нейното очистване според закона Моисеев (Лев. 1:4), донесоха Го в Иерусалим, за да Го представят пред Господа” в храма (Лука 2:22). Тук той бил приет от праведния Симеон: „Той Го прегърна”, а пророчица Ана, като видя Светия Младенец, „славеше Господа и говореше за Него на всички, които очакваха избавление в Иерусалим” (Лука 2:38).

След настаняването на Светото Семейство във Витлеем, то останало да живее известно време тук под беден покрив и в неизвестност. Между това вестта за раждането на Месия почва все повече и повече да се разпространява и стига и в по-далечни предели; още повече, че за нея възвестила и самата природа с необикновеното появяване на небесната звезда.

В халдейската земя, между реките Тигър и Ефрат, имало прочути мъдреци, които се занимавали с научно наблюдение на небесните светила и се славили със своите предсказания за предстоящи световни събития във връзка със станали необикновени небесни явления в звездния свят. Всяко появяване на нова звезда, според тяхното учение, свидетелства за появата на някакъв велик човек на земята, чийто живот и подвизи ще имат голямо влияние в съдбата на народите. Затова новата звезда, която мъдреците видели, предизвикала у тях твърде голям интерес. Освен това те, като прочути мъдреци, не са могли да не знаят за вярването на мнозина, които очаквали скорошното идване в света на някакъв необикновен тайнствен цар и че той щял да се яви в малката Иудея.

Множество писмени документи и нови разкопки ни доставят удивително точен материал за всеобщността на тия очаквания; те ни говорят също за астрономически наблюдения отпреди хилядолетия в разни страни. При това положение много естествено е, щото мъдреците от Изток, които видели необикновената звезда, възвестяваща раждането на Месия, да се отправят за главния град на Иудея – Иерусалим и да питат: „Де е родилият се цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним” (Матей 2:2).От най-древно време се е задавал въпросът, каква е била тази звезда? Че тук се касае за необикновено небесно явление, в това библейският текст не оставя никакво съмнение. За небесните явления компетентни са астрономите, от тях можем да очакваме отговор и разяснения, които да отговарят на днешните познания на науката.

Ако приемем, че това е било неочаквано светло проблясване на небесния свод, то в такъв случай са възможни две обяснения, а именно: Витлеемската звезда е била или някаква комета, или ново звездно съчетание (конюнкция), като изключим обикновеното явление на падащи звезди.

Такива предположения са известни още от най-древно време. Ето какво пише например църковният писател, големият мистик и екзегет Ориген, живял в края на II и началото на III век след Христа в Александрия: „Аз съм на мнение, че звездата, която забелязали мъдреците от Изток, е била нова звезда, която няма нищо общо със звездите, що често се явяват като запалени по небесния свод в пространството”.

Археологични разкопки и находки на писмени паметници доставиха в последно време удивително точни материали върху подобни астрономически явления в миналите столетия. Сега имаме множество записки и наблюдения от гърци, римляни, вавилонци, египтяни и китайци, в които необикновените астрономически явления се свързват с важни исторически събития.

Особено интересни са наблюденията на Кеплер. Няколко дни преди празника Рождество Христово, на 17 декември 1603 година, големият математик и дворцов астроном Иохан Кеплер през нощта на тоя ден седи високо на своята наблюдателница в Хратшин край Прага и наблюдава със своя скромен далекоглед приближаването на две планети. Астрономите наричат такова явление конюнкция (съчетание), когато две небесни тела се намират върху един и същ градус небесна дължина. Понякога тия две планети така се приближават една до друга, че изглеждат като голяма, силно светяща звезда. През тази нощ на 17 декември 1603 година, планетите Сатурн и Юпитер един вид си дали среща в съзвездието Риба.

При неколкократните пресмятания на своите астрономически отбелязвания Кеплер случайно попаднал на едно съобщение от иудейския учен писател Абарбанел. То съдържа намек, който упражнил впоследствие голямо влияние, тъй като иудейските астролози при подобно положение на планетите Сатурн и Юпитер, тоест при тяхната конюнкция в съзвездието Риба, обясняват раждането на Месия. По-късно Кеплер открива, че това също съчетание на двете планети станало по време на раждането Христово.

Задава се и друг въпрос: защо е трябвало мъдреците от Изток да пътуват за Палестина и там да се осведомят за причините на необикновеното явление, което наблюдавали? Защото, според тогавашните астрономически схващания, тяхното видение означавало появата на могъщ цар на запад от Халдея, където е Палестина. Те искали лично да преживеят станалото и със собствените си очи да се уверят в истинността му. И наистина, те тръгнали за Витлеем, виждайки звездата пред себе си, тъй както св. евангелист Матей разказва: „И ето, звездата, която бяха видели на изток (в тяхната източна страна), вървеше пред тях…” (2:9). Те много се зарадвали, понеже тя грейнала точно над къщата, дето бил Младенецът. Евангелист Матей казва, че те влезли в къща (2:11), защото сигурно Светото Семейство се преместило от пещерата в някоя къща във Витлеем, както споменахме. След като се поклонили на Младенеца и Му принесли своите дарове, те не се върнали в Иерусалим, а, според полученото откровение насън, се завърнали в страната си, за да не би цар Ирод да узнае от тях где се намира Младенецът и да Го погуби.

Всяка година милиони човеци по света слушат историята за мъдреците от Изток и за Витлеемската звезда, която е неразделен символ на Рождество Христово и която виждаме от най-древно време до днес изобразена на разни паметници и художествени произведения. Всичко това потвърждава историческата истина за раждането на Господа Иисуса Христа във Витлеем във времето на Римския император Август (27 година преди Христа до 14 година след Христа).

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1964, кн. 1, с. 18-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Венцислав Каравълчев

Успение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог” заради своята праведност, била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на много съвременни изследователи празникът Успение Богородично (на гръцки език Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият Богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Иерусалимската църква в началото на ІV век и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартирологий от VІІ век (на псевдо-Иероним) св. Дева Мария починала на 18 януари, а била взета на небето на 14 август. Това предание се пазило първоначално в църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църква, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали христологичните спорове, които достигат своя апогей през ІV-V век и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите.

Това се потвърждава от факта, че всички богородични догмати са и христологични. Сериозен е бил приносът и на полемизиращите с другите еретични учения като арианството, несторианството и т.н., които принизявали достойнството на Богородица. Така например ереста на колиридианите отричала човешката природа на Богородица, а оттам – и нейната телесна смърт, както и съществуването на човешка природа у Христос.  Няма да бъде пресилено, ако кажем, че обособяването и установяването на първите богородични празници в Църквата са резултат и пряко следствие от дълбокия христологичен кризис във Византия през периода ІV-VІ век.

Въпреки че много от събитията и детайлите, свързани с възникването и развитието на култа към св. Богородица, са изгубени още в древността, можем да се опитаме да направим една кратка, частична реконструкция.

Православното почитание на св. Богородица има своето начало още във византийския култ към нея, средоточие на който се явява Константинопол. На 11 май 330 година Константин Велики официално пренася столицата на империята в Новия Рим, който той посвещава на Пресвета Богородица. В тропара на празника, известен с името „обновлението на Цариград”, се пее: „Градът се предава на Богородица и посвещава своето начало на Божията Майка, от която черпи своята сила и дълговечност, от която се пази и охранява; затова вика към нея: Радвай се, надеждо на всички краища на земята”. Това посвещение на града е отразено в мозайка на южния вход на храма „Св. София“ в Константинопол, където е изобразена св. Богородица на престол, а от двете ѝ страни предстоят император Константин Велики и Юстиниан. Първият посвещава на Христос и Богородица града Константинопол, а вторият – главната църква на империята, храма „Св. София“. Историческите и археологически сведения говорят за около 200 храма в Константинопол, посветени на светата Божия Майка.

Приблизително по същото време св. Елена, майката на император Константин Велики, която също играе съществена роля в обособяването и утвърждаването на почитта към Богородица, се ангажира с пренасянето на пояса на св. Богородица във Влахерна (Константинопол). Може би също под влиянието на св. Елена се появява емблематичната икона на св. Богородица на светата вода (агиасма), която се превръща в любима икона на императорското семейство. През V век Елия Пулхерия (399-453), сестра на малолетния император Теодосий ІІ и негова настойница, се слави не само с пламенната си вяра, но и с дълбоката почит, която храни към св. Богородица. Според друго предание  инициативата за пренасянето на св. пояс на св. Богородица от Иерусалим в Константинопол е нейна. Пулхерия нарежда поставянето му в специален златен кивот – агиа сорос. Тези и други подобни действия и събития като например чудото на император Лъв с Богородица при извора, който се превръща в Живоносен източник, допълнително спомагат за още по-бързото развитие и разпространение на култа към Божията майка. Това почитание добива и своята съборна санкция на ІІІ Вселенски събор в Ефес през 431 година. Празнуването на Успението се упоменава в произведенията на блаж. Иероним, блаж. Августин, св. Григорий Туронски, св. Анатолий Константинополски и др. Въпреки това обаче Успение ще се превърне в официален празник на църквата на Изток едва в края на VІ век, а на цялата Църква чак в края на VІІ век.

На 15 август 595 година император Маврикий, във връзка с победата си над персите, разпорежда празникът Успение на Пресвета Богородица да бъде честван официално. В тази връзка императорът издигнал храм на мястото на гроба на св. Богородица в Гетсиманската градина в Иерусалим.

Западната църква приела официално празника около век  по-късно – през VІІ век. При това Рим първоначално празнувал две дати. На 18 януари се отбелязвала „Кончината на Дева Мария”, а на 14 август „Взимане на небето”. Общото за Изтока и Запада празнуване на празника на Успение на 15 август се наложило чак през ІХ век.

Още от самото начало честването на Успение Богородично се предшествало от пост. В една своя беседа, произнесена около 450 година, папа Лъв Велики казва, че: „църковните пости са така разположени в годината, че за всяко годишно време има предписано собствено правило за въздържанието. Така за пролетта е пролетният пост на св. Четиридесетница…, за есента – есенният в седмия месец…”. Тук под есенен трябва да се подразбира постът преди Успение. По-късно Св. Симеон Солунски ще напише: „Постът в август (Успенския) е учреден в чест на Майката на Словото Божие, която, като узнала за своя край, както винаги се подвизавала и постила за нас, въпреки че, бидейки свята и непорочна, не е имала нужда от пост…”.

От третото правило на патриарх Николай ІІІ Граматик (1084-1111) се вижда, че Успенският пост е бил преместен от друг месец в месец август, без да се дават подробности за това. Посочва се също, че продължителността на поста не е била точно постановена. Валсамон в своя 55-и отговор до Александрийския патриарх Марк казва по този повод, че има синодално постановление от времето на патриарх Николай  за продължителността на Богородичния пост. Според това постановление през всички годишни пости, включително и Богородичния, е редно да се пости само седем дни, тъй като само един пост продължава четиридесет дни, а именно постът преди св. Велика Пасха. В постановлението също се казва, че ако някой иска да пости по-дълго време пред който и да е от празниците или има за това някакво предписание от ктиторски устав, то свободно може да го направи.

Явно правилото на патриарх Николай не е могло да сложи край на разискванията и споровете относно Богородичния пост, защото няколко десетилетия по-късно той ще бъде обект на ново разискване.

По време на Константинополския събор през 1166 година под председателството на патриарх Лука Хрисоверг (1157-1170) се обсъжда отново това постановление-правило на патриарх Николай, като се потвърждава древността на поста преди празника Успение Богородично. Интересна подробност е позоваването на този събор на Томоса на обединението  (τόμος τής ενώσεως) от 921 година, в който се казва, че третобрачни могат да пристъпват към светите тайни три пъти в годината: на Пасха, на Успение Богородично и на Рождество Христово. Причината за това е, както се посочва в томоса и допълва от събора в Константинопол, че преди тези три празника обикновено се пазел пост! Тези свидетелства от Х-ХІ век имат голяма литургична стойност, защото показват сложното, поетапно и многовековно развитие на богослужебния календар на Църквата и се явяват много силно изобличение срещу безбройните спекулации на онези християни, които постоянно говорят за съществуването на някакъв неизменим, осветен и т. н. светоотечески календар.

На Константинополския събор също така се преразгледало времетраенето на Успенския пост и след позоваването на някои по-стари практики и  устави се решило, че постът трябва да се спазва от 1 до 15 август. По този повод Валсамон пише: „Тогава някои се съмнявали относно това, колко дни трябва да се пости през Успенския и Рожденственския пост. Затова сам светейшият патриарх потвърдил, че макар броят на постните дни през тези два поста никъде да не е писмено обозначен, ще трябва да се съобразим с неписаното църковно предание и да постим от първия ден на август и от четиринадесетия ден на ноември”. Както вече отбелязахме в статията си за Преображение Господне, Успенския пост в един късен период от историческото развитие  на православното богослужение (нещо, което намира своето потвърждение в решенията на Константинополския събор) обединява в себе си едноседмичния пост преди празника Успение Богородично и едноседмичния пост на празника Преображение Господне. На събора в Константинопол били дадени и други практически предписания за извършването на Богородичния пост. Така, от ХІІ век Успенският пост става вторият по строгост след св. Четиридесетница, като риба се разрешава само веднъж – на Преображение Господне.

* * *

Каноничните текстове на Св. Писание не ни съобщават нищо за времето и обстоятелствата на кончината и погребението на св. Богородица. Там почти липсват каквито и да е сведения за живота ѝ след Христовото разпятие. Както казва Иерусалимският патриарх Ювеналий през V век: „Въпреки че в Свещеното Писание няма повествование за обстоятелствата по кончината на Богородица, ние знаем за тях от най-древното и най-вярното предание”. Трябва да отбележим, че през ХІV век църковният историк Никифор Калист събира и обобщава наличните различни сведения за Пресветата Дева. От Иоан 19:25-27 разбираме, че Сам Христос поверява майка Си на Своя любим и най-близък ученик – св. апостол Иоан Богослов. Апостол Иоан я взима при себе си и се грижи за нея. Тя пребивава заедно с апостолите в молитва (Деян. 1:14) и в деня на Петдесетница, както и те, получила дара на Св. Дух (Деян. 2:1-14).

Съществуват различни предположения относно възрастта на св. Богородица в деня на нейното успение. Според някои тя живяла още около 15 години след Възнесението на своя Син – толкова, колкото живяла и до деня на Неговото Раждане. Според това предание успението на св. Богородица е станало в 48 година от Р. Хр. Най-популярната версия е, че св. Богородица доживяла до 72-годишна възраст и е починала блажено в 57 година от Р. Хр. За тази възраст и година говорят църковните историци Епифаний и Георги Кедрин. Тяхното твърдение се подкрепя  и от думите на св. Андрей Критски и св. Симеон Метафраст, че Божията Майка доживяла до дълбока, „последна старост”, както тогава се разбирала възраст над 70 години.

Преданието се разминава и по въпроса за мястото на успението на Божията майка. Според една версия, която е по-близо до православната традиция, това е станало в Иерусалим, според друго предание, към което се придържа повече католическата традиция, това е станало в Ефес. Преданието ни съобщава също, че Бог чрез архангел Гавриил открил на св. Богородица предварително деня на нейната кончина, за която тя внимателно се подготвяла. В този ден по чудесен начин били събрани апостолите, които вече много време били пръснати по света на проповед. Погребението на св. Богородица апостолите извършили в гробницата, където по-рано били положени родителите ѝ Иоаким и Анна и годеникът ѝ Йосиф Обручник. До гробницата пречистото тяло на св. Дева Мария било носено в тържествена процесия от апостолите върху специален одър. За това противниците на християнството веднага доложили на първосвещеника, но изпратената от него стража не могла въобще да стигне до участниците в процесията, защото облачен кръг се спуснал на земята и като стена ограждал християните. Минаващият покрай процесията свещеник Атония се опитал да преобърне одъра с тялото на св. Богородица, но невидима сила отсякла ръцете му (един от най-разпространените иконографски  типове). Атония обаче се разкаял и  веднага получил изцеление, след което открито изповядал себе си като християнин. След погребението апостолите закрили входа на гробницата с голям камък. Единствено апостол Тома не успял да дойде навреме, той закъснял с три дни и когато дошъл отишъл при гробницата, където било положено тялото на Пресветата Дева, то не било вече там. За да го утеши, св. Богородица му хвърлила от небето своя пояс, разказва едно църковно предание.

Особен интерес предизвиква и иконографията на празника. Както вече споменахме, в Св. Писание не се споменава почти нищо за св. Богородица след Възнесението на Спасителя. Ето защо като основен източник за иконографията се явява църковното предание, което в случая включва освен словата и сведенията на много от светите отци на Църквата като св. Андрей Критски, св. Иоан Дамаскин, патриарсите Модест и Герман, св. Козма Маюмски, св. Теодор Студит и др., така също и сведения от апокрифите „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично”, „Слово на Иоан архиепископ Солунски” и др. Прави впечатление, че получилият широко разпространение от ІХ век насам иконографски вариант на Успението, наречен „облачен тип”, на който се изобразяват апостолите, летящи на облаци към смъртното ложе на св. Богородица, има изцяло апокрифен сюжет. Съгласно апокрифа „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично” Пресветата Дева пожелала да види апостолите преди своята кончина. Така апостолите били взети от ангели от различните места на своята проповед, а апостолите Андрей, Филип и Симон Тадей били вдигнати от гробовете им и пренесени в Иерусалим.

Успението на Божията майка заедно с празника на  Благовещението са от  ключово значение за разбиране на призванието и делото на св. Богородица, както и за изясняване на някои страни от христологията. Успението  ни разкрива финалния етап в есхатолотичния план на Божието домостроителство за човечеството. В литургичните молитви на утринното богослужение за всички Богородични празници св. Богородица непрекъснато се представя  като тази, която е приела волята Божия и в нейната личност се раждат даровете на Христовото ново творение. Мистично Богородичният живот и Успение в Господа практически демонстрират пълнотата на вярата, идваща от новото творение. Дева Мария, майката на Христос и наша майка, осъществява пълнотата на човешкия живот и благодат чрез живота, смъртта, и Възкресението на Божия Син, Когото тя ражда. Чрез нея новият живот, който е Самият Бог, става достъпен за всички, родени в Христос чрез вярата и кръщението.

„В рождеството си съхранила девството и в успението не си оставила света, Богородице, преселила си се при Живота, бидейки Майка на истинския Живот, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.”

Тропар, гл. 1

___________________________

*Източник: http://dveri.bg.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев

Доц. д-р Иван ДеневСлед Господските празници важно място в църковния ни календар заемат празниците в чест на св. Богородица. Светата Църква тачи Майката Божия затова:

1. Че тя показала съвършенство в християнските добродетели.

2. Че тя „като по-чиста от херувимите и по-славна от серафимите“ се удостоила да стане майка на Спасителя.

3.Бидейки Майка Божия, тя е майка-закрилница на всички повярвали в Иисуса Христа[1].

Много и разнообразни са празниците в чест на св. Богородица.

Едни от тях са свързани с различни събития от нейния живот – Рождество, Въведение, Благовещение и Успение.

В други тя е прославена като съучастница в събитието – Събор на Пресвета Богородица (26 декември),  Обрезание Господне (1 януари), Сретение Господне (2 февруари).

В трети е засвидетелствана почит към нейни вещи – Полагане честнàта дреха на св. Богородица във Влахерна (2 юли), Полагане пояса на св. Богородица (31 август).

Четвърти възхваляват чудни нейни прояви — Покров на Пресвета Богородица (1 октомври), Всех скорбящих радость (24 октомври), Акатист – похвала на св. Богородица (събота на пета Неделя на Великия пост), Животворен източник (петък на Светлата седмица).

Значителен брой празници са посветени на нейни чудотворни икони[2].

Богослужебната прослава на св. Богородица е твърде обемна. Тя започва непосредствено след нейното Успение. Сама света Дева предрича своята прослава. В дома на праведната Елисавета тя заявява: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще ме ублажават всички родове” (Лука 1:46-48). Празникът Рождество Богородично (8 септември) води началото си от дълбока древност. Най-ранните свидетелства за него са от IV-V век. Св. царица Елена (+327) издигнала храм в Палестина в чест на празника[3]. Писмени свидетелства за него намираме у св. Епифаний Кипърски (315-403)[4], св. Прокъл Константинополски (+446)[5], блажени Августин (354-430)[6]. Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две литийни стихири (гл. 1) в чест на св. Богородица, които изпълняваме и днес на празника. Патриарх Сергий (VII в.) – първите три стихири на Господи воззвах на Великата вечерня (гл. 6). Другите три са на преп. Стефан Светогорец (VI в., гл. 6). Негови са и първите две литийни сгихири на вечернята (гл.1, 2). Слава и Нине на литиите (гл. 8) е на патриарх Сергий, както и Слава и Нине (гл. 8) на стиховните, а самите стиховни стихири (гл.4) са на патриарх Герман Константинополски (IX в.). На утренята са предвидени два канона – на Кир Иоан и Кир Андрей. Кондакът и икосът (гл. 4) са произведения на преп. Роман Сладкопевец (V-VI в.)[7].

Св. Дева Мария била дъщеря на праведните Иоаким и Ана. По баща тя произхождала от царски род, а по майка — от свещенически. Мария на еврейски език означава „Госпòжа“ и „надежда“, защото тя наистина родила Господа Иисуса, Който бил очакван от народите[8]. Станала Майка на Твореца на света, пише св. Иоан Дамаскин (VII-VIII в.), св. Дева Мария станала действително „Госпòжа“ на всички твари[9]. Раждането ѝ било плод на усилни родителски молитви на безплодните Иоаким и Ана. И Господ чул тези молитви. Родила се малката Мария. Голяма била радостта на престарелите родители. Голяма е и нашата радост на този ден, защото светата Дева е оная богоизбрана Девица, която, по думите на пророк Исаия, по-късно заченала безсеменно от Св. Дух и роди Сина Емануила (Ис. 7:14; 8:8; ср. Мат. 1:23), Спасителя на човешкия род.

Основната идея на празника е радостта на Църквата, че с раждането на св. Дева Мария започва изпълнението на Божието обещание за спасение на човечеството, която преминава като червена нишка през цялото богослужение на този ден. Идейно синтезирана, тази идея откриваме в тропара на празника: „Твоето рождение, Богородице Дево, възвести радост на цялата вселена, защото от тебе изгря Слънцето на правдата – Христос Бог наш. Той, като отмени клетвата, ни даде благословение, а като обезсили смъртта, дарува ни вечен живот” (гл. 4).„Настоящият празник, говори св. Андрей Критски (+826) е за нас начало на празниците… Люде Божии, свят народ, събрание свещено! Да почетем отеческата памет, да възвеличим силата на тайнството. Всеки от нас, по мярката на дадената му благодат, да принесе достоен дар на настоящето тържество. Бащите – благоденствие на рода; майките – благочадие; неплодните – неплодство на греха; девиците – сугубо целомъдрие на душата и тялото; брачните — похвално въздържание. Този от вас, който е баща – да подражава на бащата на Дева; даже и този, който е бездетен — да пожъне плодотворна молитва, увеличаваща се от богоугоден живот. Майка, която храни своите чеда, да се радва заедно с Ана, възпитала чедо, дарувано ѝ в неплодство чрез молитва. Неплодната, тази която не е родила, лишената от благословен плод, да дойде с вяра при богодарувания отрасъл Анин и да остави настрана безплодието. Девицата, която живее непорочно, да бъде майка на словà, украсявайки с думи благолепието на душата си. Брачната (омъжената) – да принесе смислена жертва от плодовете на молитвата. Заедно богат и беден, юноша и девойка, старци с юношите (Пс. 48:3; 148:12), свещеници и левити – всички заедно да тържествуваме в чест на Отроковицата, Майката Божия и пророчица: из нея излезе Пророк, предсказан от Моисея (Второз. 18:15), истинския Христос Бог!“[10].

Св. Иоан Дамаскин пише: „Денят Рождество Богородично е празник на всемирна радост, защото чрез Богородица се обнови целият човешки род и великата печал на прамайката Ева се превърна в радост. Дева Мария се роди от неплодство, защото чрез чудеса трябвало да се подготви пътя към единствената новост под слънцето — най-великото чудо (раждането на Спасителя) и постоянно възлиза от по-малкото към по-голямото“[11].

Светата Църква така изобразява важността и значението на празника в богослужебните песнопения:

„Постави се началото на нашето спасение“ (1 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 4).

„Днес… Бог приготвя свят престол на земята за Себе Си и от неплодния корен… – своята Майка” (1 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6).

„Днес неплодната Ана ражда Богоотроковица, предизбрана от всички родове за жилище на Царя и Твореца на всичко Христа Бога” (6 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6).

„Всемирна радост от праведните възсия нам, от Иоаким и Ана, всепетата Дева, която заради премногото чистота, става одушевен храм Божий“ (1 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 4).

На вечернята е предвидено да се четат три паримии. В първата (Бит. 28:10-17) се говори за стълбата, която старозаветният патриарх Яков видял насън и която е предобраз на св. Дева Мария. Във втората паримия става дума за затворените врати на светилището, която пророк Иезекиил (43:27-44:1-4) видял, през която Господ Бог Израилев преминал, за да посети и избави своите люде – символ на приснодевството на Божията Майка. И третата – за Премъдростта, която си съгради дом (св. Богородица), просвещаваща всеки човек, който идва на света (Прит. 9:1-11; ср. Иоан 1:9).Колко красиви са песнопенията на Рождество Богородично и с какъв дълбок патос те разкриват величието на празника.

Ето какво се казва в една от песните: „Дойдете, всички верни, да се притечем към Дева, защото се ражда тая, която преди раждане е предвидена за Майка на нашия Бог, съсъд на девството, разцъфнал Ааронов жезъл от корена Иесеев, предмет на пророческо проповядване, произрастък от праведните Иоаким и Ана. Ражда се прочее и с нея светът се обновява. Ражда се и Църквата се украсява в благолепието си. Става свят храм, обител на Бога, девствен съсъд, царски чертог, в които се извърши преславното и неизреченно съединение на слелите се в Христа (две, ск. м.) естества и се извърши напълно тайнството (на боговъплъщението, ск. м.). На Него се покланяме и възпяваме раждането на всенепорочната Дева!” (Слава и Нине по стиховните на Великата вечерня, гл.8)[12]. Най-ранните сведения за празника Въведение Богородично (21 ноември) са също от IV век. Древнохристиянско палестинско предание приписва изграждането на храм „Въведение Богородично“ на св. царица Елена[13]. Сведения за празника намираме в проповедите на Константинополския патриарх Герман (+733)[14]. Георги Никомидийски (IX в.) съставя три литийни стихири (гл. I,4). Леонтий Магистър съставя Слава и Нине на литиите (гл. 5) и слава и Нине на Всякое дихание (гл. 2), а Сергий Агиополит – Слава и Нине на стиховните (гл. 6) на Великата вечерня. Има два канона. Първи канон – творение Георгиево, вероятно Георги Никомидийски (IX в.), и втори канон – творение Василиево, вероятно Василий Македонец (IX в).

Когато св. Дева Мария навършила тригодишна възраст, родителите ѝ Иоаким и Ана, верни на своя обет, я посветили в служение на Господа. „Благоукрасена с добродетели“ (2 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 1), съпроводена от своите близки, приятели и познати, „носели свещи“, „с веселие“(2 Стихира на стиховните на Великата вечерня, гл. 5; вж. 3-та Стихира, както и Слава и Нине на стиховните, гл. 6) тя била въведена в Иерусалимския храм „да се възпитава от Божествената благодат“ (2 Канон, песен 6, тропар 5; „да се възпитава в Святая святих“ — Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 8; „да се възпитава странно в жилището на Христа Бога“ — 2 Канон, песен 7, тропар 6; „свещено да се възпитава“ – 6 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня (гл. 4).

„Трилетствуваща“ („Трилетствуваща нескверна юница“, „Многоименита и по-славна от непорочна юница“ – 2 Канон, песен 5, тропар 3, 5; „трилетствуваща юница“ – Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 2, Слава и Нине на литиите, гл. 2) по тяло, св. Дева Мария била многолетствуваща по дух и младенчувствуваща по плът — съвършена по душа. Поставена на първото стъпало на Иерусалимския храм, тя сама изкачила останалите 14. Ангели Божии невидимо я подкрепяли и подпомагали. Първосвещеник Захарий я приел с радост и я въвел в Божия дом. („В обиталището на всецаря Бога“ – Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 2). Това учудило всички. Даже и „ангелите“, отбелязва песнописепът, се удивляват на въвеждането на Пречистата, как Дева влиза в св. святих“ (Припев на 9 песен от 1 Канон).

Поселила се в Иерусалимския храм, светата Дева прекарвала времето си в молитва, четене на словото Божие и богомислие. Занимавала се със свойственото за нея ръкоделие. Особено много обичала да приготвя одежди за служещите в храма. Изпълнявала и други послушания: служела на бедните и недъгавите, на които според църковното предание раздавала част от храната си.

Живеейки при храма и отдавайки се на добродетелен живот, Пресвета Дева непрекъснато крепнела по душа и тяло, ум и сърце, възпитавайки в себе си крепка вяра и пламенна любов към Господа, всесъвършена преданост на волята Божия, дълбоко смирение и кротост, неизповедимо търпение и послушание на Божието слово.

Преуспявайки в мъдрост и благодат със своите високи духовни качества, тя превъзхождала всички свои връстници, „представяйки себе си, както пише св. Иоан Дамаскин, образец на най-добър живот и най-чист в сравнение с останалите“[15]. Умножавало се нейното богомислие.

А когато навършила пълнолетие, тя била обручена за своя родственик праведния Иосиф, осемдесетгодишен старец, и отишла да живее в Назарет, пребивавайки в пълно целомъдрие, което тя изцяло посветила на Бога. И в по-нататъшния си живот, пише св. Амвросий Медиолански (340-397), „била Дева не само по плът, но и по дух, по сърце — смирена, в славата — богомъдра, в говора — спокойна, в беседите — целомъдрена, никого не обиждала, на всеки желаела доброто, не се гнусяла от немощните, никому не се присмивала, видът ѝ бил образец на вътрешно съвършенство, всички свои дни превърнала в пост, на спане се отдавала толкова, колкото било потребно, но и тогава, когато тялото ѝ почивало, бодърствала духом, повтаряйки насън прочетеното или размишлявайки за провеждане в изпълнение на бъдещите намерения или предначертавайки нови; впрочем макар тя да излизала от дома, съпровождана от други, но най-добра охрана за себе си била самата тя: другите охранявали само нейното тяло, а своите нрави тя пазела сама”[16].Свeтата Църква възпява Пресветата Дева в службата на празника като „боговместим храм“ (2 Стихира на литиите на Великата вечерня, гл. 4; 3 Стихира на стиховните на Великата вечерня, гл. 4; самогласна стихира на евангелския чин, гл. 4); „закрилница на скърбящите” ( Слава и Нине на литиите, гл. 5); „същински Божествен храм“ (2 Седален на утренята, гл. 4); „Божествена свещ“ (Слава гл. 2, на евангелския чин); „Храм и палат“ Божий (1 Канон, песен 1, тропар 2); „боговместима скиния“ (2 Канон, песен 3, тропар 9 — и Нине); „непорочна Агница и нескверен чертог“ (Слава и Нине на седалния след 3 песен от канона); „врата непроходима“ — с оглед на нейното приснодевство (1 Канон, песен 4, тропар 1); „радост за всички“ (1 Канон, песен 5, тропар 2); „свещник многосветъл“ (1 Канон, песен 5, тропар 4); „нескверна Агница и чиста гълъбица” (2 Канон, песен 6, тропар 3);  „одушевена скини“ (1 Канон, песен 8, тропар 3); „приятно кадиво“ (2 Канон, песен 9, тропар 1).

Проповядвана от апостолите тя е „слава на апостолите, похвала на мъчениците, обновление на всички земнородни“ (3 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 1).

Кондакът на празника я възпява като „Пречист храм Спасов, многоценен чертог и Дева, свещено съкровище на славата Божия“ (гл. 4).

Основната идея на празника е синтезирана в тропара на деня: „Днес е предобразът на Божието благоволение и проповедта за спасението на човеците: в храма Божи Дева тържествено се явява и на всички Христа предизвестява. На нея и ние тържествено нека извикаме: Радвай се, изпълнение на Създателевата разпоредба“ (гл. 4).

„Богоневесто Владичице, четем в Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, наскоро след твоето раждане ти дойде в храма Господен да се възпитаваш в Святая святих като осветена. Тогава и (Архангел, ск. м.) Гавриил бе изпратен при тебе, всенепорочна, за да ти донася храна. Всички небесни сили се удивиха, като видяха Св. Дух да се вселява в тебе. Затова, пречиста и нескверна Майко Божия, славима на небето и земята, спаси нашия (човешки, ск. м.) род“ (гл. 8)[17].Празникът Благовещение Богородично  св. Църква чества на 25 март. В древност той имал различни наименования: „Зачатие Христово“, „Благовещение на Христа“, „Начало на изкуплението“, „Благовещение на св. Дева Мария от Ангела“. Едва в VII в. той бил наречен „Благовещение на Пресвета Богородица”[18]. Води началото си още от апостолския век. Сам св. евангелист Лука описва красноречиво Благовещението (Лука 1:26-38). Най-ранните писмени свидетелства за празника са от III век. Св. Григорий Неокесарийски чудотворец (+ 270) пише специална проповед за празника[19]. През IV и V в. проповеди за този ден оставят св. Иоан Златоуст (+ 407)[20], блажени Августин (+ 430)[21] и малко по-късно св. Иоан Дамаскин (VII-VIII в.)[22].

Блажени Иероним (347-420) съобщава, че в Назарет — на мястото, където станало самото Благовещение, бил издигнат храм в памет на свещеното събитие[23].

Блажени Августин пише: „От прадедите е предадено на Църквата, че въплъщението станало на 25 март”[24].

Св. Атанасий Велики (295-373) пише, че Син Божи се въплътил на 25 март, защото в този ден Бог създал човека[25].

Св. Анастасий Антиохийски (+599 г.), опирайки се на старо църковно предание, говори, че сътворяването на човека станало на 25-ия ден на месец март. Поради това и Архангел Гавриил в този ден бил изпратен да благовести на светата Дева нетленното от нея въплъщение на Спасителя и да ѝ предизвести, че чрез нея ще се извърши спасението на човеците. Защото, прилично е, щото съгрешилият да бъде възстановен в това същото време, в което е създаден [26].

През вековете празникът се обогатява с песнопения. Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две литийни стихири на Великата вечерня (гл. 1). Св. Андрей Иерусалимски (VII в.) пише Слава и Нине на стиховните стихири на Великата вечерня (гл. 4). Канонът на утренята е на преп. Теофан Никейски (IX в.). С. В. Булгаков смята, че той е произведение на преп. Теофан и св. Иоан Дамаскин[27].Колко тържествен е празникът Благовещение Богородично! „Днес е началото на нашето спасение и откриване на вечната тайна: Синът Божи става Син на Девица и Гавриил благодат благовести. Затова и ние с него да извикаме на Богородица: Радвай се, благодатна, Господ е с тебе” (Тропар, гл. 4).

„Днес е радостта на Благовещението, девствено тържество, земното с небесното се съединява, Адам се обновява и Ева се освобождава от първата печал“ (Слава и нине на стиховните стихири на Великата вечерня, гл. 4).

„Бог, когато пожелае, побеждава естествения чин“ (3 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6) – „Скритата от векове тайна се открива днес – Син Божи става Син Човечески“ (Слава и Нине на Всякое дихание, гл.2).

Светата Църква възпява св. Богородица като „неизгаряща къпина…, глъбина необозрима, висока стълба, божествена стомна с мана“ (1 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Майка на живота“ (Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Дева чиста“ (1 Литийна стихира на Великата вечерня, гл. 1); „вместилище на Невместимия, Адамово въздигане, Евино избавление, радост на света и веселие на нашия род“ (2 Литийна стихира на Великата вечерня, гл.1 ).

Удивен от тайната на Благовещението песнописецът Иоан Монах възкликва: „0, чудо!“ (Слава и Нине на литиите (гл. 8) на Великата вечерня). „Дева ще родиш, говори Архангел Гавриил на св. Богородица, а след раждането пак Дева ще останеш“ (Слава и Нине на седалния по полиелей, гл. 4).

Интересна е разработката на празничния канон. Всички песни са съставени в диалогична форма. Диалогът се води между Архангел Гавриил и св. Дева Мария.

Кулминационният момент в богослужебната прослава на св. Богородица в този ден откриваме в кондака и икоса на празника, който ние най-тържествено пеем през Великия пост:

„На тебе, Богородице, поборница воевода, твоите раби, които се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви беди ни освободи, та да ти викаме: Радвай се, невесто неневестна!” (Кондак, гл. 8).

Още по-емоционално звучи Икосът, който е влязъл в състава на Богородичния акатист (1 Статия): „Първият Ангел бе изпратен от небето да каже на Богородица: Радвай се! – и като видя, че Ти, Господи, едновременно при тоя безплътен глас, се въплъщаваш, стоеше ужасѐн и викаше към нея така:

Радвай се ти, чрез която ще изгрее радостта; радвай се ти, чрез която клеветата ще изчезне!

Радвай се ти, чрез която падналият Адам бе възвърнат; радвай се ти, чрез която Ева се избави от сълзи!

Радвай се, висота, трудно достижима с човешки помисли; радвай се, глъбино, в която мъчно се прониква и с ангелски очи!

Радвай се, защото ти си Царев престол; радвай се, защото носиш Онзи, Който всичко държи!

Радвай се, звездо, която явяваш Слънцето; радвай се, утробо на Божественото вместилище!

Радвай се ти, чрез която се обновяват тварите; радвай се ти, чрез която се прекланяме на Твореца!

Радвай се, невесто неневестна”[28]Успение Богородично честваме на 15 август. След Възнесението на Иисуса Христа, съгласно заповедта на Господа (Иоан 19:26-27), св. Дева Мария останала да живее при св. Иоан Богослов. По време на гонението на цар Ирод  (Деян. 12:1-3) тя се преселила заедно със св. Иоан в Ефес. Посетила Кипър и св. Гора Атонска. В края на земния си живот тя отново живеела в Иерусалим. Три дни преди това, чрез Архангел Гавриил, Господ ѝ открил деня на нейната земна кончина. По общоприето старо църковно предание това станало в 48 година[29]. Тогава св. Богородица била на 70 годишна възраст[30], а според други свидетелства –  на 59[31].

В деня на Успението на Божията Майка св. апостоли били пренесени по чудесен начин в Иерусалим от различните краища на земята. „Отвсякъде богоносните апостоли бяха взети от високи облаци, за да дойдат до пречистото и живоначално твое тяло…” (Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 1); „Когато отиваше, Богородице Дево, при неизречено Родилия се от тебе, бяха Яков брат Господен и пръв свещеноначалник, първозваният Петър, началник на богословите и целият апостолски лик“ (Слава и Нине на стиховните на Великата вечерня, гл. 4); „На безсмъртното твое Успение, Богородице, Майко на Живота, облаци пренесоха по въздуха апостолите“ (Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 6).

Приготвяйки се за отшествие от този свят, св. Дева Мария заповядала да украсят стаята и леглото ѝ, да запалят свещи и да покадят с тамян. Личните си вещи наредила да раздадат на живеещите с нея девици и вдовици, а за своето пречисто тяло завещала да бъде погребано в Гетсиманската градина между гробовете на благочестивите ѝ родители и Иосиф Обручник. В последната минута на живота ѝ изведнъж необичайна светлина озарила дома. Сам Господ Иисус Христос с ангелски сонм и светни снисходил при Богоматер, за да приеме пречистата ѝ душа в Своите ръце. Св. апостоли погребали тялото ѝ в специална за целта гробница. Поставили върху ѝ голям камък. Три дни апостолите и другите вярващи престояли на гроба ѝ. На третия ден дошъл св. апостол Тома и пожелал да види тялото на Богоматер. Отворили гробницата, но Божията Майка не била вече там. Намерили само честнѝте ѝ дрехи, от които се раздавало чудно благоухание. Тя била взета на небето за вечен живот. Пребивавайки на небето, Майката Божия не е оставила и нас вярващите на земята: „В раждането запази девство, е успението не остави света, Богородице: в живота премина ти, която си Майка на Живота, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души“ (Тропар, гл. 1).

Празникът Успение Богородично е установен в дълбока християнска древност. В първия век за Успението на Божията Майка пише Псевдо-Дионисий Ареопагит[32]. През втори век – епископ Мелитон Сардийски[33]. За празника упоменава и блажени Августин (+430)[34]. Блажени Иероним (347-420)  свидетелства, че на гроба на Богоматер бил изграден храм[35]. Константинополския патриарх Анатолий (V в.) е написал втората стихира на Литиите на Великата вечерня (гл. 2). Четвъртата стихира е на патриарх Герман Константинополски (VIII в.). Славата (гл. 5) е на преп. Теофан Никейски (IX в.) Службата за деня има два канона — първият е на Кир Козма (вероятно преп. Козма Маюмски – IX в.) и вторият – на кир Иоан (вероятно св. Иоан Дамаскин – VIII в.).„Дойдете, четем в една богослужебна песен, да празнуваме всемирното Успение на всенепорочната Богородица!“ (Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 6); „Дойдете, люде, да възпеем пресветата и чиста Дева, от която неизреченно дойде въплътилото се Слово!“ (1 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 4).

Удивен от празненството песнописецът възкликва: „О, дивно чудо!“ (1 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 1; „Величай, душо моя, честнòто пренасяне на Божията Майка от земята на небето!“. (Припев на 9 песен, 2 Канон).

В прославата на св. Богородица вземат участие ангели и човеци: „Твоето всечестнò успение, пресвята и чиста Дево, множество ангели на небето и човешкия род на земята ублажават, защото ти си била Майка на Твореца на всичко, Христа Бога: молим се, не преставай да Го молиш за нас, които на тебе с Бога възлагаме надежда, Богородице всепета и неискособрачна“ (3 Стихира на стиховните, гл. 4, самогласно).

„Ангелите като видяха успението на Пречистата, се удивиха, как Дева възхожда от земята на небето“ (Припев на 9 песен, 1 Канон).

Особено тържествен е Светилният на деня — топла молитва на св. Богородица към нейния Божествен Син Господа Иисуса Христа: „Апостолите от всички краища (на земята, ск. м.) се събраха, тук в Гетсиманската градина погребете моето тяло: а Ти, Сине и Боже Мой, приеми духа ми“ (гл. 3).

Паримиите на Великата вечерня, апостолското и евангелското четиво на св. Литургия са същите, както на Рождество Богородично. На Рождество — за радост, че св. Дева Мария се е родила за живот на земята, а на Успение – за вечен и блажен живот на небесата[36].

Отначало празникът Успение Богородично се чествал на различни дати – едни чествали на 14-ти, други – на 15 август. Честването на 15 август за цялата Църква било въведено от император Маврикий (592-603) в 582 г. в памет на победата му над персите в този ден[37].

Освен чрез службата св. Църква прославя Успението на св. Богородица и със специален Акатист[38].След Рождество Христово (25 декември), още на следващия ден св. Църква чества „Събор на св. Богородица“ — в памет на това, че като Дева родила Спасителя на света. В богослужебните песни за този ден четем: „Господ Иисус се роди от св. Дева“ (2 Стихира на Господи воззвах, гл. 2, самогласно); „Дойдете да възпеем Майката Спасова, която след раждането пак остава Дева“ (1 Стихира на Всякое дихание, гл.4).

Празникът „Събор на св. Богородица“ води началото си от дълбока древност. Най-ранно писмено свидетелство за него намираме в слово на св. Епифаний Кипърски (315-403) за празника, за което в службата, след първия Седален на утренята, се казва: „И четем словото на Епифаний Кипърски, похвала на Пресвета Богородица, на три части“. Податки за празника срещаме и в проповедите на св. Амвросий Медиолански (340-397)[39] и блажени Августин (+407)[40]  за Рождество Христово. Указание за празника намираме и в 79 правило на Шестия вселенски събор (691 г.)[41].

Обрязването било установено от Бога още в Стария Завет (Бит. 17:12; Лев. 12:1-2). На осмия ден след Своето раждане, в изпълнение на Закона (Мат. 5:17), Спасителят бил обрязан. Дали му името Иисус, съобщено от Архангел Гавриил още при Благовещението (Лука 1:31, 2:21). Старозаветното обрязване било предобраз на новозаветното християнско Кръщение (Иоан 2:11-12).

В спомен на Христовото Обрязване св. Църква е установила специален празник (1 януари). Първите литературни свидетелства за него са от IV и V век. Поучение за празника ни е оставил св. Амвросий Медиолански (340-397)[42]. Oт V век е запазена беседа от Туринския епископ Максим[43]. В VI в. за празника говори св. Григорий Двоеслов (540-604)[44].

Преп. Стефан Саваит (VIII в.) съставя празничния канон.

Спомняйки Обрязването Господне, св. Църква възпява събитието така: „В осмия ден се обряза като Младенец Владиката: прие името Иисус, защото (Той, ск. м.) е Спасител и Господ на света“ (Канон на празника, песен 8, тропар 1); ,,Като осмодневен Младенец се обряза на земята…” (Седален – И нине,гл. 1).

Съприсъствието на Майката Божия в празненството химнописецът изразява така: „Плътското обрязване на боговъплътеното Слово и паметта на Василия (празникът се свързва и с паметта на св. Василий Велики), почитан като Велик, Богородица величаем“ (Слава и Нине на Малката вечерня, гл. 2). „Седейки на огнезрачния престол на небесата с безначалния Отец и Божествения Твой Дух, благоволил си да се родиш на земята, Иисусе, от недокоснатата от мъж Твоя Майка, поради което си бил обрязан като осмодневен човек…” (Тропар, гл. 1).

Когато се изпълнили дните на очистването (40 дни след раждането) св. Дева Мария и праведният Иосиф донесли Младенеца Иисус в храма, за да Го посветят Господу (Лука 2:22-39), както предписвал Законът Моисеев (Изх. 13:2; Лев. 12:2-8; Числа 3:13, 8:16-18). В храма Младенецът бил посрещнат от праведния Симеон (един от 70-те преводачи на Стария Завет от еврейски на гръцки език), който казал следните вдъхновени слова, които ние пеем на всяко вечерно богослужение: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израиля“ (Лука 2:29-32).Възпявайки събитието (Сретение Господне, 2 февруари), св. Църква пее: „Радвай се благодатна Богородице Дево, защото от тебе изгря Слънцето на правдата — Христос Бог наш, Който просвещава ония, които са в мрак. Весели се и ти, старче праведни, който си прегърнал Освободителя на нашите души, даруващ нам възкресение“ (Тропар, гл. 1).

Празникът Сретение Господне е установен през IV век. За него съобщават св. Амфилохий Иконийски (род. ок. 340 или 345 – умира преди 403 г.)[45] и св. Методий Тирски и Патарски (+311)[46]. Св. Кирил Иерусалимски (315-386)[47] и св. Иоан Златоуст (347-407)[48]  съставят проповеди за този ден.

В следващите векове празникът придобива популярност както на Изток, така и на Запад. На Изток началото на тържественото честване на празника се отнася към 542 г. и се свързва с името на Юстиниан Велики (527-565), а на Запад – с името на папа Геласий (492-496), около 496 година, и на св. Григорий Двоеслов (540-604), около 600-та година[49].

Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две стихири на литиите на Великата вечерня (гл. 1, 2). Св. Андрей Критски (+826) пише Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня (гл.4) и Слава и Нине на стиховните стихири на Великата вечерня (гл.5). Патриарх Герман Константинополски (+733) пише три стихири на Господи Воззвах на Великата вечерня (гл. 1), две литийни стихири (гл. 2), и Нине на литийните стихири на Великата вечерня (гл. 5), Слава и Нине на Всякое дихание (гл. 6). Канонът е произведение на преп. Козма Маюмски ( IX в.).

Св. Църква възпява св. Богородица като съучастница в празненството с прекрасни песнопения: „Носения на херувимска колесница и Възпявания в серафимски песни, носи на ръце Богородица Мария“ (3 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 7); „Към Богородица да се притечем, ако искаме да видим нейния Син, носен към Симеон“ (Икос).

В припевите на 9 песен от Канона авторът възторжено възклицава: „Богородице Дево, надеждо на християните, покрий, запази и спаси нас, надяващите се на тебе“; „Богородице Дево, блага помощница на света, покрий и запази от всякаква нужда и печал“.

„О, Дева Марио, просвети душата ми, помрачена от люти житейски страсти“ (Канон, песен, 9, тропар 11 – и Нине).

По времето на византийския император Лъв Велики (457-474) братята Галвий и Кандит,високи византийски сановници, откриват в Назарет честнàта риза на св. Богородица. Убедили се в чудотворната ѝ сила, те я пренесли в Константинопол (458 г.) и я положили във Влахернския храм на Божията майка. Това събитие Църквата чествала богослужебно на 2 юли. Тропарът на празника възпява събитието така: „Богородице Приснодево, покровителко на човеците, ти даде на твоя народ като мощна защита одеждата и пояса на пречистото си тяло, които поради девственото ти раждане, останаха нетленни. В тебе и природата и времето се обновяват. Затова те молим: дарувай мир на света и на душите ни велика милост“ (гл. 8).

Преп. Иосиф Песнописец (IXв.) съставя канон за празника, чието краегранесие гласи: „Почитам ризата на пречистата Дева”[50].Освен честнàта риза на св. Богородица, християните запазили и нейния свещен пояс, който тя, според преданието, подарила на св. апостол Тома. Предаван от поколение на поколение, по времето на византийския император Аркадий (395-408) той бил пренесен в Константинопол в храма на св. Богородица във Влахернския дворец. Чудотворната му сила била неоспорима. Зоя, съпругата на император Лъв Мъдри (886-911) получила изцеление от тежка болест чрез него. В памет на това събитие в началото на X в. бил установен празникът Полагане пояса на св. Богородица,който честваме на 31 август[51]. Частици от този пояс се съхраняват в Атонския Ватопедски манастир, в Трирския манастир в Германия и в Грузия[52].

Преп. Иосиф Студит (IХ в.) съставя Канон за празника с акростих: „Чиста Дево, препаши ме с твоята сила!”[53].

Св. Църква възпява събитието с чудно хубавия по съдържание Кондак: „Твоят честен пояс, Богородице, с който си била препасана, се оказа необорима сила за твоя град и неоскъдно съкровище на добрини, Приснодево, която единствена си родила“ (гл. 2). В началото на X в. (910 г.) по времето на император Лъв Мъдри (886-911) арабите нахлули във византийската империя. Настанал смут. Жителите на Константинопол пълнели столичните църкви и търсели небесен покров. На 1 октомври 910 г. в Богородичния храм във Влахерна, където се пазели честнàта риза, честнѝя пояс и омофора (голямо покривало за глава – забрадка) на св. Богородица, по време на всенощно бдение св. Андрей Юродиви и ученикът му Епифаний видяли чудно явление: светата Дева, окръжена от ангели, пророци и апостоли, сияеща цяла от светлина, да се моли за целия човешки свят, разпростирайки над вярващите своя покров.

Сподобил се с това видение св. Андрей попитал своя ученик: „Виждаш ли, брате, Царицата и Госпòжата на всичко, моляща се за целия свят?“ „Виждам, св. отче, отговорил Епифаний, и се ужасявам“.

Скоро арабите били прогонени. Събитието най-напред било чествано в Константинопол, но поради междуособици в империята, празникът не намерил широк прием. След това преминал в Русия и там намерил най-широко разпространение[54]. Основание за това намираме в 8 песен от Канона, тропар 1, където четем: „Владичице, с ангелските чинове, с честнѝте и славни пророци, с върховните апостоли и със свещеноначалниците, и с архиереите, помоли се пред Бога за нас, празникът на твоя Покров се прослави в руската земя“. Прославяйки своята небесна Застъпница, св. Църква пее: „Днес благоверните люде тържествено празнуваме осенявани, Богомайко, от твоето дохождане, и като гледаме на твоя пречист образ, умилно казваме: покрий ни с твоя честен покров и ни избави от всяко зло, като молиш твоя син Христос, нашия Бог, да спаси душите ни!“ (Тропар, гл. 4).

„Дойдете, верни, в св. храм, защото там Богородица прикрива с омофор людете от всяка вражеска напаст!“ (2 стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 2).

„Дойдете, всички празнолюбци, да ублажим честнѝя покров на Божията майка!“ (Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 3).

Св. Църква възпява Покрова на Божията Майка и със специален Акатист[55].

Празникът „Всех скорбящих радость“ св. Църква чества на 24 октомври. Иконата на Божията майка „Всех скорбящих радость“ станала известна едва в 1688 година. Сестрата на Московския  патриарх Иоаким Евфимия страдала от неизлечима болест. В молитва болната чула глас: „Евфимия, в Преображенския храм има мой образ (икона), именуван „Всех скорбящих радость. Повикай свещеника с този образ и се помоли, и ти ще получиш изцеление от твоята болест!“ Когато отслужили молебен пред св. икона и поръсили болната със светена вода, тя оздравяла. Това чудо станало на 24 октомври, в памет на което е установен и празникът „Всех скорбящих радость”[56].

В минея няма служба за празника, но Руската православна църква е отпечатала служба в отделен отпечатък в 1888 година[57]. В Събота на Петата Неделя от Великия пост св. Църква извършва Акатист на св. Богородица в памет на трикратното чудесно избавление на Константинопол от чуждо нападение – в 626 г. при император Ираклий (610-641) от перси, авари и скити; при Константин Погонат (668-685) – от сарацините-араби; и при Лъв Исавриец (716-685) -от агаряните-османски турци, описано подробно от византийските летописци[57а].

В 626 г. на Константинопол налетяли по море и суша перси, авари и скити. Целият град бил в отчаяние. Отникъде помощ! Константинопол останал беззащитен. Всички очаквали помощ от небето. Патриарх Сергий направил литийно шествие с образа на св. Богородица Одигитрия (Пътеводителка) от вътрешната страна на крепостните стени, като събуждал твърдост и бодрост в защитниците на града. След това той направил и второ литийно шествие с иконата на Спасителя, св. Кръст Господен и честнàта дреха на Майката Божия. Патриархът потопил честнàта риза на св. Богородица в залива и станало чудо: морето се развълнувало и потопило корабите на противника. Пехотинците били разбити по суша. Градът бил спасен. (По същия начин Константинопол бил спасен и при другите две нападения)[57б].

Още същата нощ народът въздал хвалебна благодарност към св. Богородица — поборница Воевода — за спасения град. Един вдъхновен, но непознат певец (вероятно Теодор Синкел[58]) създал специално Акатистно песнопение за случая[59].  Трудно може да се каже, кой собствено е автор на Богородичния Акатист. Според едни това е дякон Георги Писидийски (VII в.), според други — преп. Роман Сладкопевец (VII в.), а според трети — патриарх Сергий[60].

Св. Църква е наредила Акатистът да се чете на части в петъците на първите четири недели от Великия пост и целия в събота на петата седмица. В Българската православна църква целият Акатист се изпълнява в петък на петата седмица с Малко повечерие. Подтекстът е ясен. Ние християните постоянно сме атакувани от нашия противник дявола, както някога Константинопол от противници, затова винаги трябва да прибягваме до помощ от св. Богородица, като изпълняваме нейния Акатист.

Акатистът съдържа 25 песни – 13 икоси и 12 кондака. Главната и основна идея в кондаците е боговъплъщението. Във всичко 144 възхвални приветствия към св. Богородица (става дума за икосите) чрез образи, сравнения, антитези, метафори, авторът на Акатиста разкрива нравствените качества на Богоматер[61].

Тук ще се спрем само върху някои изрази от Акатиста.

В статия 1, Икос 2, четем: „Радвай се, стълбо небесна, по която слезе Бог“. — Изразът е метафоричен. Той е взет от Стария Завет. Стълбата, която патриарх Яков видял насън, свързваща небето със земята, по която слизали и възхождали Ангели Божии (Бит. 28:10-17), е предобраз, както вече се каза, на св. Богородица, чрез която се роди Спасителя на света.

„Радвай се, море, което потопи духовния фараон; радвай се, скало, която напои жадуващите за живот“.

„Радвай се, огнени стълбе, който напътваш намиращите се в тъмнина; радвай се ти, която си за света покров, по-широк от облак“ (2 Статия, Икос 6).

Кои са събитията, които предобразяват Божията Майка като „море“, „скала“, „огнен стълб“ и „облак“?

Като нарича Божията Майка „море, което потопи духовния фараон” авторът на Акатиста има предвид преминаването на израилтяните през Червеното море.

Израилският народ бил под египетско робство и Бог благоволил да го изведе от Египет чрез своя избраник Моисей. Отначало фараонът се противил, но Бог изпратил на египтяните десет наказания. Най-сетне фараонът се съгласил да освободи израилтяните, но след това се разкаял и изпратил войска да ги върне обратно в Египет. Израилтяните били вече пред Червеното море. „И рече Господ на Моисея: що викаш към Мене? Кажи на Израилевите синове да вървят; а ти вдигни тоягата си, и простри ръката си над морето, и раздели го, и ще минат Израилевите синове презсред морето по сухо“ (Изх. 14:15-16). Така и станало. Израилтяните минали през Червеното море, а египтяните потънали в морето според както била волята Божия.

Смисълът на израза „море, което потопи духовния фараон” е този: „Чрез раждането на Иисуса Христа, св. Дева Мария се явява губително море за сатаната и неговите слуги, а за вярващите в Христа – море на спасението“[62].

Св. Богородица е наречена „скала, която напоява жадуващите за живот“. — Тук авторът на Акатиста има предвид друг един факт от живота на израилтяните в пустинята: Нямало вода. По Божия воля Моисей ударил с жезъла си „скалата“ в планината Хорив и потекла вода в изобилие (Изх. 17:1-6). Пресвета Богородица е „скала, която напоява жадуващите за живот“ – скала, от която тече вода на благодатта и утолява жаждата на всяка вярваща човешка душа[63].

Изразът „огнен стълб“, който напътва намиращите се в тъмнина има предвид друг факт от живота на израилтяните в пустинята. В Изх. 13:21 се казва: „Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят дене и ноще“.

Огненият стълб предобразява св. Богородица, която като роди Слънцето на правдата Христос — светлината на света, се явява за нас „огнен стълб“, който просвещава живеещите в духовен мрак[64].

Св. Богородица е „покров на света, по-широк от най-големия облак“[65].

Икос 9 (3 статия) възпява св. Богородица така: „Радвай се, корабе за ония, които искат да се спасят; радвай се, пристанище, на плаващите в живота“. Авторът тук има предвид всемирния потоп, Ноевия ковчег и Араратските планини. Умножило се злото. Бог решил да изтреби човеците с потоп. На Ной Той заповядал да направи ковчег, за да стане родоначалник на следпотопното човечество. Бог изпратил потоп на земята и когато валежът престанал, ковчегът се спрял на Араратските планини (Бит.1:14-7:1).

Ковчегът, в който се спасил Ной и синовете му предобразяват св. Дева Мария. Много години бил строен той – много години се готвило човечеството, за да приеме Спасителя и раждането му от светата Дева.

Ковчегът бил направен от „гоферово дърво“ (Бит. 6:14) – това символизира приснодевството на Божията Майка.

В ковчега се спасили Ной и домашните му — чрез св. Дева Мария се спасяват всички, послушни на гласа на Божията благодат.

От Ной произлязъл целият следпотопен човешки род – от Иисуса Христа, Който се ражда от св. Дева Мария, водят началото си новозаветните чеда на любовта.

Араратските планини се оказват пристанище за Ноевия ковчег — нашето духовно пристанище е св. Дева Мария![66].

Св. Богородица се възпява още: „Радвай се, скиния на Бог Слово; радвай се и ти, която си по-голяма от святая святих“ (Икос 12, 4 статия).

Скинията е старозаветният храм на израилтяните. Святая святих е най-важната ѝ част. Тук се намирали Златната кадилница, Ковчегът на Завета, в него стояли двете плочи с десетте Божии заповеди, цъфналият и завързал плод жезъл Ааронов, златната стомна с мана и една Книга на Закона (Евр.9:1-7).

Скинията, Святая святих, Ковчегът на Завета и всички негови принадлежности са предобраз на св. Богородица.

Тя прие в утробата си Невместимия и стана Негова святая святих.

В Святая святих влизат веднъж в годината Първосвещеникът — в утробата на св. Богородица се всели Сам Син Божи, Който е по-голям от всеки израилски Първосвещеник, затова св. Богородица е наречена „по-голяма  от Святая святих“.

В Ковчега на Завета се намирали скрижалите с 10-те Божии заповеди и Книгата на Закона — св. Дева Мария е носила в утробата си Самия Законодател.

Цъфналият и завързал жезъл Ааронов е също предобраз. — Светата Дева произлязла от безплодни родители, както цъфналия и завързал изсъхнал жезъл Ааронов — безсеменно заченала и станала Майка Божия.

Златната стомна с мана е също предобраз на св. Богородица. — Тя носила в утробата си „Маната на Живота“ — Христа — „Хлябът на живота“ (Иоан 6:48)[67].На Светли петък (след Пасха) св. Църква чества Живоносния Източник. Ето какво говори за историята на празника Синаксарът на деня. Живоносният Източник край Константинопол бил открит от византийския император Лъв I в 454 година, когато още бил обикновен войник. Разхождайки се около Източника един слепец, търсел вода за пиене. Слепецът помолил Лъв да утоли жаждата му. Лъв навлязъл в гората и дълго търсил извор, но безуспешно. В същото време чул глас, който му казал: „Лъве, не трябваше толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизо“. Лъв се върнал отново в гората, но пак не намерил извора. И отново чул глас: „Император Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място“.

Лъв направил, както казал гласът и слепият веднага прогледнал. Според предсказанието на Божията Майка, не след много време Лъв наистина станал император. Наскоро след това той издигнал храм на името на св. Богородица и го нарекъл „Живоносен Източник“, който съществува и днес.

Службата за деня е съставена от Константинополския патриарх Никифор Калист (XIVв.). Св. Църква възпява „Живоносния Източник“ като „вечнотечащ извор на благодатта“ (4 Стиховна стихира на вечернята, гл. 5). В Кондака на празника четем: „Богоблагодатна, от неизтощимия твой извор, ти ми даваш неизчерпаеми реки от твоята вечно течаща благодат, тъй като необяснимо си родила Бог Слово. Моля те, ороси ме с твоята благодат, та да ти викам: Радвай се, вода, спасителна!” (гл.8).

Освен празниците в чест на св. Богородица, св. Църква е наредила и други богослужебни чинове за Нейна прослава:

Благодарствен канон на св. Богородица[68].

Молебен канон на Пресвета Богородица[69].

Втори молебен канон от Теодор Дук Ласкарис (XIII в.), поместен в края на Октоиха.

Канон на св. Богородица от преп. Иосиф Песнописец в събота на Пета Неделя на Великия пост, заедно с Богородичния Акатист[70].

Вторите канони на утренята за всяка сряда в Октоиха от преп. Иосиф Песнописец[71].

Богородичните канони на повечерията в Октоиха от св. Иоан Дамаскин.

Малък водосвет с тропари в чест на св. Богородица от Теодор Четец (V в.)[72].

Има издадени множество Акатисти в чест на чудотворните икони на Божията Майка[73].

Освен това в нейна чест са съставени множество отделни песни, които са влезли в една или друга част на православното богослужение.

За най-древна се сочи песента „Богородице Дево“, съставена от благовестието на Архангел Гавриил и поздрава на праведната Елисавета към св. Богородица (Лука 1:28, 42)[74].

Молитвата „Нескверна, без никакво петно“ на Великото повечерие е на св. Ефрем Сириец (+372)[75].

Богородични песни се изпълняват всеки ден на православното ни богослужение. Едни от тях са поместени в самите служби (След всяка Слава и Нине е богородичен; всяка песен от канона на чествания светец има богородичен тропар), други – в края на Октоиха, Минея и Часослова. Те са:

1. Възкресни богородични на 8-те гласа – на Господи воззвах и на Стиховните стихири (Октоих – за всеки глас; също в края на Минея, 1 раздел).

Догматиците (богородични на Господи воззвах) са творение на св. Иоан Дамаскин. Те третират догматически въпроси: учението на св. Църква за св. Богородица и раждането на Спасителя. В тях св. Дева Мария се възпява като „всемирна слава, просияла от човеците и родила Владиката Христа“ (Догматик, 1 гл.).

„Както къпината гореше и не изгаряше, така Дево и ти си родила и Дева си оставаш. Вместо огнен стълб, възсия Слънцето на правдата, вместо Моисей – Христос, спасението на душите ни“ (Догматик, 2 гл.).

,,Как да не се радваме на твоето божествено майчинство, Пречиста, защото без да приемеш изкушение от мъж (без да познаваш мъж), Всенепорочна, родила си по плът, без Баща, Сина, Който преди вековете е роден от Отца без Майка” (Догматик, 3 гл.)

„Застана царицата отдясно на Тебе“ (Пс. 44:10; Догматик, 4 гл.)

„Дева роди безсеменно Христа“ (Догматик, 5 гл.).

„Кой не ще те ублажи, пресвета Дево? Кой не ще възпее твоето пречисто майчинство? Защото Единородният Син, като възсия от Отца преди вековете, Той чрез тебе, Чиста, премина, въплъщавайки се неизказано“ (Догматик, 6 гл.).

„Езикът не може да изкаже чудото на твоето раждане (Богородице, ск. м.). Ако зачатието, Чиста, е преславно, то непостижимо е и раждането“ (Догматик, 7 гл.).

„Небесният Цар от човеколюбие се яви на земята и живя между човеците: прие плът от пречистата Дева“ (Догматик, 8 гл.).

2. Богородични на 8-те гласа, за всеки ден, след Славата на светията в минея (Края на Минея, 2 раздел).

3. Възкресни богородични отпустителни на 8-те гласа след възкресните отпустителни тропари (Октоих — за всеки глас; края на Минея, 3 раздел).

4. Богородични отпустителни (на вечернята и утренята, както и в края на утренята, след тропара на светията, за всеки глас и всеки ден поотделно (Края на минея, 4 раздел).

5. Богородични (или кръстобогородични за сряда и петък) на Светилния за всеки ден (Часослов, пос. изд., с. 53-54).

6. Възкресни богородични светилни (ексапостиларии) – 12 на брой от византийския император Константин Порфирогенит (X в.)[76]. (Края на Октоиха).

С неизяснени автори са богородичните песни „В молитвах неусипающую” – „Неуморната в молитви“, (Кондак на Успение Богородично, гл. 2); „К Богородице прилежно нине притецем” – „Ние грешните и смирените, нека сега усърдно да прибегнем до Богородица“ (Требник, пос. изд., с. 342-343; Акатистик, пос. изд., с. 189); „На спасения стези настави мя, Богородице“ – „Упъти ме пo пътя на спасението, Богородице“ (Триод – и Нине на Евангелския чин (след 50 псалом; Часослов, пос. изд., с. 50) и др.

Много богородични богослужебни текстове са послужили за написване на сладкогласни ирмоси и концерти. Заслужават внимание сладкогласните ирмоси „Радуйся, Всечистая“, гл. 1, от свещ. Васалий, „Нетления искушением“, гл. 7, също от свещ. Васалий[77], „0 тебе радуется“, гл. 8 от Синесий Иверит и х. Ангел Ив. Севлиевец[78], „Ангел вопияше”  гл. 5, от свещ. К. Дъновски[79].

От композициите на западни ноти ще трябва да отбележим композициите „К Богородице прилежно“ и „Утоли болезни“ (Слава и Нине, 5 гл., понеделник вечер) от А. Архангелски; „Ангел вопияше“ 1 тропар на 9 песен от възкресния канон на Пасха – Пентикостар (от Е. Азеев). На същия текст съставят концертни композиции М. Балакирев, П. Чайковски, П. Чесноков и др.); “Дева днесь” (Кондак на Рождество Христово, гл. 3) от Д. Бортнянски, А. Львов, Д. Соловьов и П. Чайковски; „О тебе радуется” (Часослов, пос. изд., с. 74-75) от Д. Бортнянски, Н. Данилин, С. Смоленски и П. Турчанинов; „На спасение стези” (Часослов, пос. изд., с. 50) от А. Ведел; „Милосердия двери” (Часослов, пос. изд. с. 27-27, 176) от Д. Соловьов, „Богородице Дево” (Часослов, пос. изд., с. 146) от С. Рахманинов и Макаров[80].

Трудно е да изброим всички песнопения, с които св. Църква богослужебно прославя св. Богородица. Но и казаното дотук е достатъчно, за да се види, колко високо тя е поставена в сонма на светиите и каква достойна хвала ѝ се отдава в православното ни богослужение.

„Ние грешните и смирените усърдно сега да се притечем към Богородица и да паднем пред нея в покаяние и от дълбочината на душата си да извикаме: Владичице, смили се над нас и ни помогни. Побързай, защото загиваме от множество грехове! Не връщай празни твоите раби, защото тебе едничка надежда имаме”

„Богородице, ние недостойните няма да млъкнем да говорим за твоите сили. Защото, ако ти не би предстоявала да се молиш за нас, кой би ни избавил от толкова беди? Кой ли би ни запазил досега свободни? Владичице, ние няма да отстъпим от тебе, защото ти винаги спасяваш твоите раби от всякакви злини” (Требник, пос. изд., с. 342-343; ср. Края на Минея, 4 раздел, гл. 4, понеделник вечер и вторник сутрин на Богь Господь).
_______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1989, кн. 2, с. 15-32. Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Д-р Тодор п. Тодоров, Омилетика (Пълен курс), ч. I, Теория на проповедта, София, 1956, с. 204.

[2]. За тази класификация на Богородичните празници вж. + Неврокопски митрополит Пимен, Света Богородица – живот и прослава, София, 1981, с. 229; за празниците на чудотворните икони на Божията Майка вж. още: С. В. Булгаков,  Настольная книга для священно-церковно-служителей, изд. 3, Киев 1913, с. 1566-1590; прот. Г. С. Дебольский,  Дни богослужения православной кафолической восточной Церкви, т. I, С. Петербург, 1887, с. 149-247.

[3]. Прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 114.

[4]. S. Epiphanius Constantiensis Cypros episcopus, In laudes sanctae Mariae Deiparae; Migne, PG. t. 43, col. 485-502.

[5]. S. Proclus Cp. Episcopus, Laudacio in sanctissimam Dei genitricem Mariam; Migne, PG, t. 63, col. 679-692; Oracio de laudibus s. Mariae, ibid., col. 715-758.

[6]. По прот. Г. С. Дебольский, поc. съч., с. 114.

[7]. Проф. д-р Васил Иванов Пандурски, Преп. Роман Сладкопевец. Из историята на църковната химнология, ГДА, т. XI (XXXVII), 9, 1961-1962, с. 331.

[8]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 350.

[9]. Св. Иоанн Дамаскин, Точное изложение православныя веры, Полное собрание творений, т. I, С. Петербург, 1913, с. 315.

[10]. Св. Андрей Критский, Слово на Рождество Пресвятой Богородицы. — Настольная книга свещеннослужителя, т. 2, Москва, 1978, с. 42-46.

[11]. S. Joannes Damascenus, Homiliae 1-2, In nativitatem b. v. Mariae; Migne, PG, t. 96, col. 662-698.

[12]. Преводът е по + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 61-62.

[13]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 119.

[14]. S. Germanus archiepiscopus, Ср. In dormicionem В. Mariae, 1-3; Migne, PG, t. 98, col. 339-372.

[15]. По С. В. Булгаков, поc. cъч., с. 463.

[16]. Пак там, с. 464.

[17]. Преводът е по + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 69.

[18]. С. В. Булгаков, пос. съч., с. 126.

[19]. S. Gregorius Neocaesariensis episcopus, Homiliae 1-3, In Annuntiatione sanctae Virginis Mariae, Migne, PG, t. 10, col. 1045-1073.

[20]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. II, С. Петербург, 1912, с. 870-873; т. VIII, С. Петербург, 1914, с. 905-913; т. XI, кн. 1, С. Петербург, 1905, с. 973-979.

[21]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, Sermones de Tempore, Sermo 193-195; Migne, PL, t. 39, col. 2105-2110.

[22]. S. Joannes Damascenus, Homilia in Annuntiat. b. v. Mariae; Migne, PG, t. 96, col. 647-662.

[23]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 124.

[24]. S. Augustinus Hipponensis episcopus,  De Trinitate, lib. IV, cap. 5; Migne, PL, t. 42, col. 893-894.

[25]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 124.

[26]. S. Anastasius I Antochenus episcopus, In Annuntiationem interatisimae Deique Genitricis Mariae; Migne, PG, t. 89, col. 1375-1385; In Lauditissimae Dei Genitricis Annuntiationem, ibid., col. 1385-1390.

[27]. С. В. Булгаков, поc. cъч., с. 126.

[28]. Архиеп. Филарет Черниговски и Нежински, Историческое учение об отцах Церкви, т. III, Спб., 1859, с. 154, бел. 8, приписва кондака и икоса на преп. Роман Сладкопевец.

[29]. С. В. Булгаков, поc. съч., с. 313.

[30]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 132.

[31]. + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 191.

[32]. S. Dionysius Areopagita, De divinus nominibus, cap. 3; Migne, PG, t. 3, col. 678-692.

[33]. S. Melito Sardium episcopus,  De transitu Virginis Mariae; Migne, PG, t. 5, col. 1251-1256.

[34]. S. Augustinus Hipponensis episcopus,  Sermones de Tempore, Sermo 208. – In festo Assumptionis B. Mariae; Migne, PL, t. 39, col. 2129-2134.

[35]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 133.

[36]. Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 193.

[37]. С. В. Булгаков, поc. съч., с. 315;  прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 134.

[38]. Акатистник, София, 1957, с. 63.

[39]. Св. Амвросий епископ Медиоланский, Избранные поучительныя слова, Киев, 1882, с. 35-38, 55-58.

[40]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, Sermones de Tempore, Sermo 184-196. – In Natalia Domini; Migne, PL, t. 38, col. 995-1021; Sermo 115-128, ibid., t. 39, col. 1973-2001.

[41]. Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им, т. III. Превеждат и редактират свещеник д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов, Пенчо Цанев, София, 1913, с. 324-326.

[42]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч.,с. 43.

[43]. Там.

[44]. S. Gregorius Magnus, Liber Sacramontorum de circulo anni; Migne, PL, t. 78. col. 36-37.

[45]. S. Amphiloechius Iconiensis episcopus, Oratio in occursum Domini; Migne, PG, t. 39, col. 43-60.

[46]. S. Methodius episcopus et Martyr,Sermo de Simeone et Anna, quo die Dominico in templo occurerunt; ac de sancta Deipara; Migne, PG, t. 18, col. 347-382.

[47]. S. Cyrillus Hierosolymitanus episcopus, Incerti homilia in occursum Domini; Migne, PG, t. 33, col. 1147-1204.

[48]. Св. Иоан Златоуст,  Творения, т. II, с. 891-897.

[49]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 70.

[50]. Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, Преп. Йосиф Песнописец, Из историята на църковната химнология. ГДА, т. VIII (XXXIV), 6. 1958-1959. с. 290; вж. и Службата за деня.

[51]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 136.

[52]. Настольная книга свещеннослужителя, т. 3, Москва, 1979, с. 784.

[53]. Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, пос. студия, с. 291.

[54]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 392-393; прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 148-149.

[55]. Акатист или неседално пение към Покрова на Пресвета Богородица, София, 1911; Акатистник, пос. изд., с. 64-76 (само новобългарски превод).

[56]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 424-425; прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 156-157.

[57]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 425.

[57а]. Georgius Pisida, Bellum avaricum (Аварската война). Увод, превод и бележки от М. Войнов. – Извори за българската история, София, 1960, с. 57-66; Theophanis Confessores, Chronographia, 29, (Хронография). Превод от В. Бешевлиев и Г. Цанкова-Петкова,увод и бележки от Г. Цанкова-Петкова, пак там, с. 259-260; Niceforus Patriarcha, Breviriarum, 3 (Бревиарий). Превод от В. Бешевлиев, увод и бележки от П. Тивчев, пак там, с. 293-294.

[57б]. Вж. описание на събитията в „Полезна повест“ — края на Постния триод; новобълг. превод у + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 235-243.

[58]. + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 234.

[59]. Вж. новобълг. превод: Акатистник, пос. изд., с. 40-50.

[60]. Синаксар (Празнични четива от Триода и Пентикостара), превел и преработил + Макариополски епископ д-р Николай, София, 1977, с. 40.

[61]. Пак там, с. 41.

[62]. + Доростолски и Червенски митрополит Софроний, Сборник проповеди, т. I, София, 1974, с. 237.

[63]. Там.

[64]. Там.

[65]. Там.

[66]. Пак там, с. 237-238.

[67]. Пак там, с. 242.

[68].  Акатистник, пос. изд., с. 196-202.

[69].  Часослов, София. 1941, с. 264-278; Акатистник, пос. изд.,
с. 185; Требник, София, 1981, с. 474-492.

[70].  Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, пос. студия, с. 285.

[71].  Пак там, с. 284.

[72].  Требник, пос. изд., с. 342-366.

[73]. Hеврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 245.

[74]. Пак там, с. 247.

[75]. Там.

[76]. Пак там, с. 250.

[77]. Вж. Петър Динев, Църковно певчевски сборник, ч. ¬IV (Пространни пападически песнопения от Литургията на св. Иоан Златоуст, Василий Велики и Григорий Двоеслов), София, 1953, с. 196-200; Манасий п. Тодоров, Псалтикийна литургия, II изд., София, 1971, с. 282-284, 288-290.

[78]. Манасий п. Тодоров, пос. сб., с. 159-161; Петър Динев, Църковно певчевски сборник, ч. III, (Триод и Пентикостар – песнопения от великопостното и пасхалното богослужение), София, 1951, с. 155-162.

[79]. Петър Динев, пос. сб., с. 73-76.

[80]. Hеврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 253.

Архимандрит Методий

Св. Православна църква учи за св. Богородица, че тя е Приснодева, т. е. всякога дева, винаги дева: преди зачеването на Спасителя, в зачеването, в раждането, след раждането и во-веки!Приснодевството на преблагословената Дева Мария се удостоверява както от Cв. Предание, така и от Cв. Писание, които взаимно се допълват и потвърждават.

От Св. Предание се знае, че през време на своето пребиваване в храма Мариам дала обет пред Бога да си остане завинаги девица. Този обет е бил само нейно лично, дълбоко вътрешно всесърдечно дело; той не бил даден по съвет или под влияние отвън; никой от човеците за него нищо не е и знаел, следователно той е бил даден по внушение и под ръководство на Св. Дух, и точно затова той е бил абсолютно благодатен. Случва се понякога човек, под влияние на моментно преживяване, например при внезапно заболяване или друго голямо затруднение, да изрече обет за нещо трудно, което не е обмислил както трябва и за изпълнението на което не е премерил силите си, а после изнемогва, отчайва се и понякога нарушава обета си. Не тъй било с Мариам, защото тя всецяло принадлежала на Господа, и всяка една нейна мисъл, всяко чувство или желание у нея са били не само в пълна хармония с Божията воля, но и под всегдашното ръководство на Св. Дух. Затова даденият от нея обет бил и най-благоуханната жертва, която Тя могла да даде и дала пред Бога.

Според Моисеевия закон, когато някой от Израил давал обет пред Бога, този обет непременно трябвало да бъде изпълнен, а който даде обет и не го изпълни, вършел тежък грях и подлежал на строго наказание (Чис. 30:3; Втор. 23:21). Даденият от Дева Мария обет, обаче, бил в противоречие с общото разбиране у евреите, че нито една девица не бива да остане неомъжена. В Стария Завет изобщо не съществувал обичай девица да не се омъжи, освен ако е душевно болна или физически урод, а всички нормални моми непременно встъпвали в брак. Този възглед се мотивирал с вярването, че Божието благословение се проявявало върху човека в раждането на деца. Затова бездетството се смятало за Божие наказание и бездетните жени бивали укорявани (1 Цар. 1:6; Лука 1:25). По същите съображения, когато един евреин умирал бездетен, ако имал неоженен брат, той се задължавал да се ожени за вдовицата му, за да „въздигне потомството на брата си, “ (Втор. 25:5-10; Мат. 22:24). Тъкмо това общоприето положение станало причина да се открие даденият от Мариам обет. Когато тя станала пълнолетна и трябвало не само да си излезе от оградата на храма, но и да бъде задомена, и когато нейният духовен попечител свещеник Захарий, бащата на св. Иоан Кръстител, който бил и неин най-близък роднина, се загрижил как да я нареди в живота, тогава именно тя открила на него (и само на него!) за своя обет. Разбира се, в качеството на неин попечител, заместващ починалия неин родител, св. Иоаким, според закона свещеник Захарий имал правото и властта да отмени този обет (Чис. 30:4-9). Но той е сторил това и за нас не е трудно, да разберем защо, след като съпругата му св. Елисавета вече е била по такъв чудесен начин освободена от укора на бездетството. По същите мотиви Захарий не огласил обета на Девицата пред обществото. В такъв случай единственият изход от това положение бил да се намери старец вдовец, който под външния образ на формален брак би се съгласил да бъде пазител на девството на Девицата. Захарий намерил такъв старец в лицето на Иосиф, който съгласно преданието бил вече на 80 години и имал 6 деца от покойната си съпруга[1]. Той бил от Давидовия род, от който била и Дева Мария. Св. Епифаний пише: „Преданието изрично свидетелства, че Девицата е била обручена с Иосифа не за брачно общуване, а за да бъде Тя запазена в девството си за свидетелство на бъдещето, тъй че домостроителството за пришествието на Господа в плът да бъде несъмнено удостоверено като станало без участието на мъж, но със силата на Св. Дух“[2]. Така се обяснява този факт, засвидетелстван в Св. Писание, че Дева Мария, след като била обручена, сиреч венчана за Иосифа (Мат. 1:18) и доведена в неговия дом в Назарет (св. Епифаний, пак там), тя и старецът не живеят брачен живот. По тази причина, когато се появяват първите признаци, че тя е непразна, той е бил много смутен от това. Не знаейки същинската причина и бидейки убеден, че е извършен грях, но не желаейки да я осрами, той решава тайно в себе си да я напусне (Мат. 1:19). Но когато Ангелът му открива истината, чак тогава тревогата е вдигната от светата му душа (Мат. 1:20). Така се обяснява и този въпрос на пречистата  Дева към Архангела, когато той ѝ благовести, че Тя ще роди Син: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам“(Лука 1:34). Как не познава? Нали това става в дома на Иосифа и нали той се нарича неин мъж, а Тя негова жена (Мат. 1:16, 19, 20, 24)? Да, наричат се, но и само толкоз и нищо повече! Ако Тя наистина беше негова жена, и ако той наистина беше неин мъж, тогава този въпрос щеше да е съвсем излишен. Но сега този въпрос ни открива нещо много повече, а именно: щом Тя не знае мъж, значи няма такъв, значи Тя наистина е взета от Иосифа не за брачен живот! А това именно потвърждава Преданието, че Тя наистина е била дала обет за девство, и че тоя обет е бил най-главното и най-същественото в нейния живот, че именно за спазването на този обет се сключва един същински законен, при все това фиктивен брак. За този именно фиктивен брак светите отци привеждат още едно съображение на Божия промисъл. След тържественото предсказание на Исайя: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син“ (Ис. 7:14), лукавият е наблюдавал всички израилски девици, за да осуети това пророчество. Но Бог, Който „улавя мъдрите в тяхното хитруване“ (1 Кор. 3:19) (Иов 5:13) го „надхитрил“, тъй като след обручението на Мариам за Иосифа дяволът прекратил наблюдението си над нея[3]. За този случай Исайя има специално пророчество, но понеже то е пророчество – загадка лукавият, очевидно, не е можал да го разбере. Ние ще го приведем малко по-долу.И тъй Дева Мария съвсем не е била човекът, който като даде обет пред Бога, да не го изпълни. И Тя никога не го е нарушила даже в мисълта си. Св. Василий Велики свидетелства за нея: „Тя е чиста, свята и пренепорочна, и след като е станала Майка, Тя пребъдва дева“[4].  Всичко това е било толкова духовно и благодатно, толкова силно и убедително, че на него безусловно се подчинили и праведният (Лука 1:6) свещеник Захарий, и още по-праведният (Мат. 1:19) старец – вдовец Иосиф. Ето, поради това именно Мариам пита Архангела: „как ще бъде това, когато аз мъж не зная?“ Да, Мариам никога не постъпва наполовина, защото Тя е в пълнотата на Св. Дух, което ще рече: абсолютен ум, абсолютна воля, винаги напълно подчинена на Божията, след това: яснота, изчерпателност, пълна положителност. И на този напълно уместен върховен въпрос на пречистата Дева, небесният Пратеник дава също такъв ясен и пределно изчерпателен отговор:

„Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:35). Сиреч: не бой се Мариам, обетът няма да бъде нарушен, напротив: бидейки най-чистата и най-свята жертва пред Бога, именно спазването му ще даде на грешната земя и най-благоуханния Небесен Плод: и това ще бъде най-чудната награда за една девица и за една майка: първа и единствена в човешкия род да зачене от Дух Светий и да стане Майка на Божия Син, за да стане Той Син Човешки!

След това дивно обяснение, което разкрива на Мариам, а чрез нея и на цялата земна и небесна Църква „великата тайна на благочестието – Бог се яви в плът“ (1 Тим 3:16), Тя изрича своето дивно, жадувано от Небето съгласие: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти!“ Лука 1:38).

В Св. Писание приснодевството на св. Богородица е предсказано многократно. Тук ще приведем едно дивно пророчество – предобраз от великия пророк Иезекиил. То е специално за приснодевството. Изложено е в началото на 44 глава от книгата му. Иезекиил живял през времето на Вавилонския плен (586-516) в Асировавилония. Там той имал своите знаменити видения, изложени подробно в книгата му. По това време Иерусалим и храмът били напълно разрушени. На пророка било дадено не само да узнае и предскаже, но и да види в духовно видение възобновен града и новия храм, и също така да прозре в тази дълбока тайна, че земният ръкотворен храм е предобраз на духовния неръкотворен храм, сиреч душата на човека, и че измежду човеците най-съвършеният жив храм на Бога ще бъде благословената между жените Дева Мария. Пророкът разказва как Св. Дух го довежда в Иерусалим и го изправя пред новия храм: „И доведе ме назад пред външната врата на светилището, обърната към изток, и тя беше затворена. И каза ми Господ: тази врата ще стои затворена, не ще се отвори, и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (Иез. 44:1-2 — по еврейския оригинал). Св. Православна църква винаги е разбирала това видение на прор. Иезекиил като предсказание за приснодевството на св. Богородица, т. е. че тя е винаги дева, понеже всякога е в пълнотата на благодатта. Тя чете този текст от книгата на Иезекиил като паримия на вечернята срещу всеки богородичен празник.Пророчествата за св. Богородица, включително и за приснодевството, са извънредно много. След тия за Христа Спасителя, най-много предсказания в Писанието са дадени за нея. Те са твърде интересни загадки, символи и словесни изказвания, които само всезнаещият Промисъл е можел да даде. Тя е стълбата на патриарх Яков, по която слезе на земята Син Божи (Бит. 28:12-16); тя е „неизгарящата къпина“, която прие в утробата си огъня на Божеството, без да бъде изгорeна от него (Изх. 3:1-5), тя е руното на Гедеон оросено от Св. Дух (Съд. 6:37-40); тя е Светая Светих с всичките ѝ принадлежности: направеният от негниещо дърво и обкован от всички страни със злато (приснодевството) Ковчег на завета и намиращите се в него скрижали (Словото – Христос), златната кадилница, която даде благоуханното кадиво (Христа), златната стомна с Манната в нея (пак Христос), покаралият жезъл Ааронов. Всичко това бяха нейни предобрази. Тя е оня чуден дом, който Премъдростта си създаде (Прит. 9:1). Нея предизобразява и чудесното преминаване на евреите през Червеното море. Ето как разбира и как възпява това славно чудо преп. Иоан Дамаскин:

„Някога в Червеното море се изписа образът на неизкусобрачната Невяста: там бе Моисей, разделителят на водата, а тука Гавриил, служителят на (сбъдването на) чудото: тогава Израил премина дълбочината немокрено, а сега Христа роди безсеменно Девицата; Морето след преминаването на Израиля стана непроходимо (за египтяните), а Непорочната след раждането на Емануила остана завинаги („пребысть“)  нетленна. Ти, Който от вечност съществуваш и се яви като Човек, Боже, помилвай ни!“ (Октоих, богородичен догматик на 5 глас в събота вечер). В древност е имало християни, а и днес понякога се срещат измежду лошо просветените такива, които приемат, че св. Дева Мария, след като безмъжно е заченала и родила Христа, била родила и други деца, и вече не свръхестествено и безмъжно, а естествено, именно от Иосиф. За доказателство на това те привеждат два текста от евангелието от Матея: „Преди още да бяха се те събрали“ и „не познаваше я, докле Тя роди своя първороден Син“ (Мат. 1:18, 25). И така, казват тези християни, според първия текст се е допущало едно „събиране“, прекъснато обаче от намесата на Св. Дух, а вторият текст поставя един предел на „непознаването“, изразен с думата „докле“, поради което трябва да се приеме, че след това „докле“ едно „познаване“ е било не само възможно, но и действително е станало, тъй като в Новия Завет на десет места се говори за братя и сестри Христови, именно: Мат. 12:46-48, 13:55; Марк. 3:32, 6:3; Лука 8:19-20; Иоан 2:12, 7:3-5; Деян, 1:14; 1 Кор. 9:5; Гал. 1:19.

Но въпросните християни са разбирали и разбират приведените новозаветни места съвсем произволно и  в  разрез с древното повсеместно разбиране на Църквата, както ще видим по-долу. Ако ние, както и въпросните християни, никак не се съмняваме в това, че пречистата Дева е била винаги в пълнотата на Св. Дух и че именно заради това е била удостоена да стане жив храм на Божеството: ако сме убедени, че зачеването и раждането на предвечното Слово Божие от нея представлява върхът на духовното избранничество, на чистотата и светостта, а заеднос това и на блаженството, неща несравними и несъвместими с никакъв друг начин на живот – то, да приемем след това едно брачно общуване на Благодатната в земния смисъл на думата, значи съвсем да не разбираме що е духовно съвършенство и да мерим постиженията на духовния живот с фалшивите мерки на падналата плът. Но нека приведем пророческата загадка на Исайя, за която споменахме преди малко.Укорявайки израилските водачи в слепота и неразбиране на пророчествата, Господ чрез пророка казва: „Всяко пророчество за вас е същото, каквото думите в запечатана книга, която подават ономува, който знае да чете книга, и казват: „прочети я“, и той отговаря: „не мога, защото е запечатана!“ И рече Господ: понеже този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене,… то ето, Аз ще постъпя пак необикновено с този народ, чудно и дивно, тъй че мъдростта на мъдреците му ще загине, и разум у разумните му не ще има“ (Ис. 29:11-14). Що значат думите, че Бог пак ще постъпи необикновено, чудно и дивно с „този народ“? Тук се има предвид казаното преди това за безмъжното зачеване на Девицата: „слушайте, прочее, доме Давидов! нима ви е малко, дето дотягате на людете, та искате да дотягате и на моя Бог? Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:13-14). И тъй, двете тези пророчества имат един и същи предмет – приснодевството на Пречистата.Тя е „книгата“, която дават на човек, който знае да чете, но не може да я прочете, защото е запечатанa[5]. Ето как я възпява знаменитият църковен поет Иосиф Песнописец (IХ в.).

В написания от него канон към акатиста в чест на Св. Богородица четем: „Великият Архангел, като те гледаше, Пречиста, че си живата Христова книга, запечатана от Св. Дух, викаше ти: радвай се, вместилище на радостта, чрез която прамайчината клетва ще се отмени“ (Песен 1:1). За човека, на когото е била поверена тази жива Книга, праведният старец Иосиф Обручник тази „книга“ е останала непокътната, защото е била свише запечатана!

В използвания от неправилно мислещите текст „и не познаваше я, докле тя роди Син“, изразът „докле“ тук съвсем не означава предел, от който настъпва промяна или обрат, прекъсване или връщане, но означава праволинейно продължение на започналия от минутата на благовещението и боговъплъщението възход и достигането на най-високия връх на богоуподобяването, от който вече няма слизане или връщане. Нека вземем израза „докле“ в гръцкия му оригинал. На гръцки в текста стои думата „еос“. Същата дума е употребена в края на евангелието от Матея в текста: „И ето Аз съм с вас през всички дни, до свършека на века — еос тис синтелѝас ту еòнос“ (Мат. 28:20). Но нима след свършека на сегашния век Господ Иисус Христос ще престане да бъде с нас? Тъкмо напротив, защото Писанието казва: „и така винаги с Господа ще бъдем“ (1 Сол. 4:17). Също така в 109 псалом четем: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле (еос) туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Пс. 10:1). Но ще престане ли Христос да седи отдясно на Отца, след като всичките Му противници, включително и „най-последният враг – смъртта“, бъдат усмирени? Напротив, тогава Бог Отец ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:25-28) и изкупените ще гледат славата на Сина, която Той има от Отца и всички заедно с Него ще бъдат „в пълно единство“ с Бога Отца (Иоан 17:23-24)[6]. Нека кажем няколко думи и по въпроса, че пречистата Дева-Майка е девица не само в зачеването на своя Божествен Син, но и в раждането Му, т. е., че раждането на Богомладенеца никак не е повредило девственото състояние на нейното пречисто тяло, защото наказаннето, наложено на Ева („с болки ще раждаш деца“ – Бит. 3:16), не важи за нея, тъй като Тя е заченала безмъжно от Св. Дух. Прекрасно е предсказал това пак същият пророк Исайя: „Още не бе изпитала родилни мъки, и роди; преди да бяха настъпили болките ѝ, роди Син.“ (Ис. 66:7)[7]. „Планина се срина“, казва народът в случаите когато е станало нещо необикновено и необратимо. Но каквото човешко сравнение и да употребим, то ще бъде съвсем слабо пред великата тайна на благочестието (1 Тим. 3:16). Разбира се, човешките неправилни мнения никак не увреждат Божиите истини, те са израз само на човешката немощ и невежество, в случая по отношение на Пречистата и на еврейската злоба към нея, както казва св. Епифаннй Кипърски[8].   „Словото Божие се не вързва“ (2 Тим. 2:9), неговият божествен смисъл не може да бъде изопачен от неправилно приемащите го. И ако великият св. апостол Павел счита всичко за смет в сравнение с познаването и придобиването на Христа (Филип. 3:8), то нима Тая, която Го е родила по такъв необикновен начин и Го е познавала най-добре, е била по-долу в нравствено отношение от апостола? И нима след великото чудо на чудесата – безмъжното зачеване на Божия Син, благодатната Богомайка се е върнала към състоянието на измамената Ева, в което Тя никога не е и могла да бъде, тъй като е била запечатана веднъж завинаги от Св. Дух за великото си избраничество?!

Нека сравним Пречистата с най-добрите земни майки. Ето умира бащата на св. Иоан Златоуст. Майка му Антуса остава млада вдовица, едва 20-годишна. Тя била и красива и много богата, затуй мнозина влиятелни мъже я пожелали за съпруга, някои дори за тази цел прибягнали до могъщото влияние на императора. Но Цветана (Антуса на гръцки значи Цветана) останала непоколебима. Тя постветила всички свои сили и целия си живот на своето любимо чедо, само на него отдала всичката си любов и всички средства, за да го възпита, изучи, издигне и направи светило на Църквата. А св. Богородица като майка стои толкова по-високо от тая блажена Антуса – Цветана, колкото сам Господ Иисус Христос е по-високо от Своя блажен ученик и угодник Иоан Златоуст! И ако Антуса е обичала своето скъпо чедо безмерно, то толкова по-безмерна е била любовта на Мариам към нейното Божествено Чедо, станало от Син Божи – Син Девин н Син Човечески! И ако за много брачни двойки от Житията на светиите се знае, че те са водили чист девствен живот, и ако такъв са могли да водят отец Иоан Кронщадски и съпругата му Елисавета, ако и в наше време има още такива, които доброволно и съзнателно, скрити зад законен брак, живеят като ангели, то как е възможно вярващи християни да вярват и да допускат у пречистата и пренепорочна Майка Божия плътски чувства и раждане на деца по друг закон, след всичкото онова „велико нещо“, което Силният ѝ бе сторил (Лука 1:49)?Но, тогава, кои са тези „братя и сестри“ Христови, за които се споменава в Новия Завет? Много просто: това са деца на Иосиф от неговия първи и действителен брак с покойната му съпруга, които пред закона и хората са били удостоени да се нарекат братя и сестри Христови, без да са плътски такива, както и сам Иосиф е бил наречен  и  считан (Лука 3:23), за Негов баща, без да е в действителност такъв. Броят на тези братя е 4, известни са имената им: Яков, Иосия, Симон и Юда (Мат. 13:55, Марк. 6:3). Броят на сестрите Му не е посочен, но преданието ги смята за две (св. Епифаний). Както и да е, блаженият старец Иосиф е имал достатъчно деца от своя действителен брак и едва ли е желаел да има още такива. И ако вземем предвид неговото дълбоко благочестие и удивителна праведност, съвсем погрешно ще бъде да мислим, въз основа на неправилно разбиране на текстове от Писанието, че след всичко станало той е можел да има деца от тази, на която той посвети своята старост, на която отдаде благоговейни грижи, след като Бог бе благоволил така дивно да го направи сътрудник в Своя божествен план за спасението на човешкия род.

Тук трябва да отбележим, че на еврейски език думата „ах“ значи „брат“, но значи също така и „братовчед“ и в много случаи – „роднина“. Да приведем за пример от книгата Битие текста 13:8. В български превод там четем: – ,,И рече Авраам на Лота; не бива да има караница между мене и тебе, и между моите пастири и твоите, понеже сме роднина“. Но в еврейския оригинал, както и в превода на гръцки и славянски, понеже това са преводи дословни, е казано: „понеже сме братя“. Такива места в Библията има няколко десетки. Чудно ли е тогава, че „братята и сестрите Христови“ е неправилен превод на „братовчедите и братовчедките Христови“? Но понеже старецът Иосиф е минавал пред хората и закона за баща на Иисуса, то влязлото веднъж в употреба „братя и сестри“ Христови е останало така и в Писанието.

В историята на Църквата за „братята и сестрите“ Христови има две разбирания, като изключим неверното мнение за братя и сестри Христови по плът, което абсолютно с нищо не може да се докаже. Първото от двете разбирания, това е, че те са били деца на Иосиф от първата му и единствена жена, което ние тук застъпваме и което е становище на светите отци и на Православната църква. За него, като исторически вярно, свидетелстват следните свети отци и учители на древната църква: Климент Александрийски (150-215 г. – Стромати VII: 93-94), Ориген (180-253 г. – PG, t. 13, col. 876-877), св. Епифаний Кипърски (IV в., PG, t. 42, col.311 слл.), св. Григорий Нисийски (IV в., – PG, t. 46, col. 647), св. Ефрем Сирин (IV в., на много места в своите слова), св. Иоан Златоуст (IV в., PG, t. 57, col. 58),св. Кирил Иерусалимски (IV в., PG, t. 69, col. 352), Блажени Теодорит (V в., — Творения в рус., пер. ч. VII, с. 380-381), св. Иларий Пиктавийски (IV в., PL, t. 9, col. 922), св. Амвросий Mедиолански (IV в., PL, t. 46, col. 647). Същото становище застъпват, понякога с твърде интересни подробности, и следните книжовни паметници от ранната християнска древност: Първоевангелието от Яков, Псевдоевангелието от Матей, Евангелие от Тома, Евангелие на детството, Евангелие на евреите, Арабско-Етиопското евангелие, Историята на Иосиф дърводелеца, Апостолските постановления, Посланията на св. Климент Римски, Евсевий Кесарийски (Църковна история), както и някои други.Второ едно разбиране счита, че „братята Господни“ са били деца на Клеопа брат на Иосиф Обручник. Пръв е възприел това разбиране Блажени Иероним (350-420 г., PL, t. 26, col. 84-85). Той е написал и възторжена защита за приснодевството в специално съчинение против някой си Хелвидий, който отричал приснодевството. От него възприел същото становище Блажени Августин (354-430). Поради големия авторитет, с който се ползвали и двамата, това мнение е станало по-късно становище на Католическата църква. Макар че то е в полза на приснодевството на св. Богородица, която католиците почитат не по-малко от православните, мнозина католически богослови днес приемат православното становище, като подкрепено с безспорно много повече исторически документи, отколкото второто.

На български език за приснодевството има прекрасно изследване от покойния професор Христо Гяуров, озаглавено „Братята Господни“ в Годишника на Богословския факултет за 1932-1933 г., с отделен отпечатък (41 стр.). Макар че проф. Гяуров прави излишни екскурзии из многобройните протестантски съчинения, голословно отричащи приснодевството, с което той, по наше мнение, напразно е обременил своя труд, в него е дадена всичката светоотеческа литература по въпроса, откъдето едновременно и от Православната богословска енциклопедия на руски език (т. II, статия „Братья Господни“)  я заемаме.

Нека сега направим извод от всичко казано.

Не може да има никакво съмнение, че братята и сестрите Господни са били деца на Иосиф. Те всички са били родени преди обручението му с Мариам, защото, според Протоевангелието на Яков, той ги завел във Витлеем за преброяването. Но тези негови деца не са знаели тайната на безмъжното зачеване на Спасителя, поради което са били убедени, че техният, иначе твърде благочестив баща, на стари години си е взел съвсем млада, неподходяща за неговата възраст, жена. Интересно е, че според Протоевангелието на Яков, когато свещеник Захарий молил Иосиф да вземе Мариам като пазител на нейното девство, без да поверява комуто и да било тайната, старецът изразил известно безпокойство, като казал: „аз имам синове и съм стар, а Тя е млада, какво ли ще кажат децата ми“ (9:2)[9]. Те преценявали постъпката на баща си като оскърбление на паметта на покойната им майка. По тази причина в душите им имало недоволство от баща им и това чувство естествено се пренасяло, и върху Пречистата. Не гледали с добро око те и на своя Брат. Отначало те се отнасяли към Него с недоверие, и едва когато Той се проявява като велик чудотворец и за Него се заговорва като за безспорен Месия, на тях се поискало да се възползват от това, очевидно с някакви користни сметки (св. Епифаний), но Той отклонил тези техни домогвания (Иоан 7:3-8). И само най-старият от тях Яков праведният, запазил добри чувства към баща си, към Пречистата и към Иисуса и, според преданието, ги придружавал при бягството им в Египет. Очевидно, главно за тези му добродетели по-късно той станал пръв иерусалимски епископ, председателствал Апостолския събор (Деян. гл. 15) и загинал мъченически за вярата в своя Божествен Брат (Ср. житието му – 23 октомври).

И така, ако тези „братя и сестри“ Христови бяха плътски такива, св. Църква щеше добре да знае това, и в такъв случай тя нямаше да нарече пречистата Богомайка „Приснодева“. Спасителят, умирайки на Кръста, нямаше да я повери на любимия Си ученик, девственика Иоан, ако Тя имаше други, свои деца, при които можеше да се подслони (Иоан 19:25-27; св. Епифаний, Иларий, Амвросий, Иоан Дамаскин). Тогава тя не би могла да бъде и истински предобраз и образец на Църквата, „която няма петно, или порок или нещо подобно, но трябва да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:27), каквато я бе направил Св. Дух. Тогава и пророчествата на Иезекиил, както и останалите пророчества за нейното приснодевство, не биха се оказали верни. Но те са верни, защото са слово на живия Бог (1 Петр. 1:23), „и не може да се наруши Писанието“ (Иоан 10:35).

Да въздадем слава на Бога и хвала на Пречистата, че всичко това е така, и че божествена истина е казаното от Св. Дух за Нея: „Затворена градина е моята сестрица невяста, заключен кладенец, запечатан извор“ (Песен на песните 4:12) и казаното от Иезекиил: „Тая врата ще стои затворена, не ще се отвори и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев, влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (44:2). Нему слава во веки веков.
_____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 8, с. 13-21.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Епифания Кипрфского,Творения, часть V, Москва 1882, с. 244-246.

[2]. Пак там, с. 244.

[3]. Св. Игнатий Богоносец, Посл. към Еф. XIX; Ориген, хомилия 6. Върху Лука; Св. Василий Велики, хомилия 25, за Рождество Христово; Блаж. Иероним, Тълк. на Матея, гл I – виж „Творения мужей апостольских“, Москва 1886, с. 385; преп. Иоан Дамаскин, Богословия, Москва, 1834, гл. 14:6, 120.

[4]. Творения в русском переводе, СПб, 1911, т. I, с. 367 – Тълк. на Исайя 7:14.

[5]. Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[6].  Преп. Иоан Дамаскин, пак, там, л. 121.

[7].  Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[8].  Поc. съч., c. 243.

[9]. Проф. Хр. Гяуров, поc. студ., с. 5.