СВ. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ПОСЛАНИЯ*

Иеромонах Павел

                                                                       „Иисуса познавам и Павла зная, но вие кои сте?“

Новият Завет представлява миниатюрна библиотека от двадесет и седем тома. Почти половината от тях са написани от един човек. Основателят на християнството Господ Иисус Христос имал дванадесет непосредствени апостоли и седемдесет вестители, и оставил след Възнесението Си най-малко шестстотин ученици, от които мнозина можели да запишат своите впечатления и преживявания. Но един от тях написал почти половината книги на Новия Завет. В продължение на петдесет години след Възкресението на Богочовека християнската религия прогресирала във всички посоки и включила в редовете си доста мъже с философски взор и литературни способности. От множеството съчинения, създадени през тези петдесет години, Църквата подбрала само двадесет и седем писания. Те били сметнати за достойни да заемат място в Книгата на книгите – светата Библия, която през всички поколения остава ръководно начало за Христовите последователи. Без съмнение този, който съставил тринадесет от тези двадесет и седем бисера на словото, бил човек с изключителен ум; извор, чрез който се изливала енергията и свободата на Духа; една личност, която всеки християнин трябва да познава.

А за да се познае св. апостол Павел, нужно е да се изследват неговите послания. Нито един от съвременниците му, освен приближените му Петър и Лука, не завещал поне едно автентично изречение за него и никой учен столетия след неговата смърт не успял да открие и предаде традиция, разглеждаща неговия живот и дело, на които днес бихме могли да се облегнем със сигурност. Единствената съществуваща книга, която потвърждаван допълва посланията на св. апостол Павел е Деяния апостолски на св. евангелист Лука. За съжаление е, че мнозина християни не четат тези произведения с усърдието и интереса на нашите прадеди, и дори редица свещеници се срещат с тях само по време на богослужение или пред изпитни събеседвания.Посланията на св. апостол Павел могат да се сравнят с каменна кариера, от която вековете черпят материал за изграждане и увенчаване великолепното здание на богословието. Но най-ценното съкровище в тези послания е самият апостол Павел, тъй като той бил по-велик от всичко, което изрекъл, извършил или написал. Кое е запазило живи тези послания? Кое ги е привело през спазмите и пожарите на двадесет века? Няколко остроумни идеи? Шепа блестящи силогизми? Дузина поетични абзаци с лирична прелест? Не! Те са безсмъртни, защото в тях тече кръвта на едно съвършено сърце, което изобразява Христа. Те пулсират и горят със страстта на душа, запалена от огъня, който пламти в утробата на Всевишния. Не могат да се прочетат и разберат тези послания, ако не се долови в тях тонът на Павловия темперамент и ако не ни облъхне топлината на неговата жар.

Апостол Павел е идеален кореспондент. За него писмата са стихия; той се „хвърля“ в тях с увлечение, което пленява. При това не ги пише по необходимост, по принуда, която изсушава стила и преплита езика. Никой никога не е писал писма с по-голяма свобода от него. Никой никога не е бил в писмата си по-искрен, по-откровен, по-естествен, по-доверчив от апостол Павел. Той нямал задни мисли. Когато човек пише трактати по философия и богословие, може да скрие личността си зад редовете, но когато съставя писмо до тези, които обича, потапя перото в кръвта си и пише с лекота това, което мисли и чувства. В посланията на св. апостол Павел липсват условности и маски – те не са смъкнати, а просто не съществуват. Той е самата прямота, облагодатена свише. Литературният гланц не го безпокои. Понякога той започва изречение, без да се тревожи къде и как ще го завърши, затова в посланията му се срещат две дълги изречения без окончание. Понякога той се увлича, спира, поема дъх и започва отново, без да се затруднява. На практика той често пренебрегва правилата на риториката и принципите на логиката, за да открие идеите, които населяват душата му. При разработване на някоя мисъл той се „откъсва“ и лети толкова нависоко, че небрежният читател може да забрави къде е започнал. Всред някое изречение апостол Павел подхваща сродна идея и я слага в скоби, които стават по-големи от самото изречение. Но това изобщо не го смущава. Някои се съблазняват, че той освобождавал писанията си от оковите на граматиците н риторите. Твърди се, че в стила на апостол Павел отсъствала „красотата“ и „елегантността“ на гръцките класици. Посредствеността може да се подчини на всички правила на граматиката и логиката и пак ще остане посредственост, но само необикновени люде, помазани от Духа, могат да пишат вечно свежи, спонтанни и очарователни писания като тези на Апостола.В посланията св. апостол Павел използва свой език, свои средства, свои примери. Интересно е, че той рядко привежда думи на Христа, а когато цитира Стария Завет, върши това със забележителна свобода. За разлика от книжниците и фарисеите той дава същината на изречението, ядката на идеята, без да се грижи за точния брой на сричките и буквите. Св. апостол Павел цитира Стария Завет с такава лекота, сякаш е негов автор. Цитатите му кълнят и дават плодове в градината на неговото слово.

От самото начало св. апостол Павел оставал неразбран. След обръщането си той бил отбягван и отхвърлян от Христовите последователи, защото не била забравена печалната му слава на гонител и убиец. Три години той живял сам в Арабия, откъдето заминал за Дамаск и Tapс. По това време той бил самотен и никому неизвестен юдеин. Варнава го открил и довел в Антиохия. В течение на четвърт век той обиколил целия тогавашен цивилизован свят, като проповядвал Евангелието, вършел чудеса и основавал поместни църкви. Мнозина от съплеменниците му го смятали за фанатик, за главатар на бунт или нова ерес. За евреите той бил нарушител на Тората и реда, а един римски офицер видял в него египетски престъпник и мародер. За милиони хора през следващите векове апостол Павел останал недостъпен и непостижим, превърнат в статуя от бял италийски мрамор и издигнат на безкрайно висок пиедестал. А той, макар и светец, бил „подобострастен нам човек“. Има свои предпочитания и настроения, свои слабости и особености. Ние разполагаме с възможността да го опознаем великия апостол на езичниците, а ако не го опознаем, това ще се дължи на нашата индиферентност към откровението и благодатта.

„Ето човека!“ Как изглеждал той? Колко бил висок? Какви били физическите му черти? Св. апостол Павел не се хвалел с външния си вид, не само защото бил смирен, но и защото съзнавал, че не бил надарен с плътска привлекателност. По време на отсъствието му от Коринт лъжебратя започнали да раздухват настроения срещу него. На агапите те го обвинявали, че посланията му били силни, но речта и телесното му присъствие не внушавали респект, не правели силно впечатление. С други думи, той бил голям отдалеч, а малък — отблизо; пишел добре, но говорел зле. Тези оплаквания не били съвсем неоснователни. Невъзможно е да се опознае някой по отзивите на неговите врагове, но в тях винаги има рационално зърно, макар и обвито с лъжи. Когато неприятелите на Христос го наричали „многоядец и винопиец“, те не казвали истината, а косвено свидетелствали, че той бил общителен, достъпен, любвеобилен, че не се чуждеел от естествените радости на живота и споделял трапезата на хора от различен ранг и с различни убеждения. Ако апостол Павел бил човек с огромен ръст и гръмовержен глас, неговите конкуренти в Коринт нямало да посмеят да се подиграват с външността му. Един епизод от Деяния ни отвежда в същата посока. В Листра суеверните езичници приели апостол Павел и Варнава за богове и нарекли Варнава – Юпитер, а Павел – Меркурий. Според гръцката митология Юпитер бил едър, а Меркурий — дребен. Това е почти сигурно указание, че апостол Павел бил по-нисък и по-слаб от своя събрат. Затова св. Иоан Златоуст се възхищава в една от омилиите си, че „Павел бил три лакти човек, а стигнал небето!“

От посланията се узнава нещо и за очите на Апостола. Според преданието те били сиви и бляскави, а няколко пасажа в писмата му намекват, че той страдал от слабо зрение. Ако не е така, защо почти постоянно използвал секретар? Защо писал в края на 2 Солуняни: „Саморъчен поздрав от мене, Павла“? Защо казал на Галатяни: „Вижте, колко много ви написах с ръката си“? В същото послание са включени още по-важни податки: „Знаете, че когато ви благовестих за пръв път, аз бях немощен по плът… Свидетелствам за вас, че, ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете“. В синедриона той не успял да различи фигурата на първосвещеника, за което платил с една плесница. Твърде вероятно неговият „трън в плътта“ бил болезнено очно възпаление. Хиляди нощи, след изтощителен ден, св. апостол Павел нижел бод след бод на мъждукащата светлина на лампата, за да не дава повод за обвинения, че се храни от потта на духовните си чеда…За тялото на великия Апостол се знае със сигурност, че било покрито с белези. Той писал на Галатяни: „Аз нося на тялото си раните на Господа Иисуса“. Второто послание до Коринтяни отговаря откъде идвали тези следи на човешката жестокост и неблагодарност. Гърбът на този, който бил бит пет пъти с еврейски камшик и три пъти с римски бич, бил нашарен с ръбци и белези. Веднъж апостол Павел бил пребит с камъни, но по воля Божия останал жив. Ако се приеме, че камъните, които го повалили на улицата в Листра, нанесли дълбоки разрези по главата му, тези белези представяли техния носител по-бързо и по-убедително от всякакви думи.

Св. апостол Павел никога не споменал за възрастта си, освен само веднъж и то с език, който ни разпъва в догадки. В посланието си до Филимон той се нарекъл „старец Павел“. „Старец“ е еластичен термин, който е труден за тълкуване. Той се състарил не толкова от възраст, колкото от бурите и премеждията, които изпитал. Апостол Павел бил младеж при смъртта на архидякон Стефан, но в античния свят мъжете били смятани за „млади“ от 30 до 45 години. Тъй като обикновено се приема, че писмото до Филимон било написано четвърт век след смъртта на Стефан, вероятно Павел „старецът“ наближавал своята 60-годишнина.

Характерът на св. апостол Павел бил сложен и многообразен, и на пръв поглед бил изпълнен с противоречия. Неведнъж той се изявявал като един от най-смирените на земята. Казвал, че е най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол, по-малък от най-малкия от всички светии, пръв сред грешниците. Той настоявал пред новопокръстените да се молят за него и отивал в Коринт с кротост, боязън и трепет. Но когато хвърляли в лицето му, че не бил достоен да се нарече апостол, той се възмущавал и противопоставял. Когато спорели, че не бил ръкоположен в Иерусалим, той заявявал: „Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който Го възкреси от мъртвите“. Когато бил осмиван от своите опоненти, той твърдял, че с нищо не е по-долен oт най-главните апостоли. Когато крещели, че неговата проповед била чужда на Закона и враждебна на Бога, той хладнокръвно отговарял: „Ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“. Апостол Павел бил смирен, но не позволявал да хулят и унизяват дадената му свише благодат. На нахалните си критици в Коринт той подхвърлял: „Малко ми струва да бъда съден от вас или от човешки съд“.

Св. апостол Павел бил човек, от който постоянно бликал пламъкът на вярата. Понякога той избухвал и изгарял: „Бог ще тебе да удари, стено варосана!“ Веднъж заплашил разглезените коринтяни с тояга. Достатъчно е да прочетем Римляни седма глава и 2 Коринтяни дванадесета глава, за да почувстваме неговия темперамент. В други случаи, когато се очаквало да реагира бурно, Апостолът запазвал, поне външно, пълно самообладание, както сам препоръчвал: “Гневете се, но не грешете“. Достопочтеният Фест го нарекъл „луд“, но апостол Павел не се обидил, а най-учтиво отвърнал, че говори думи на истина и на здрав разум. Разходката в град, препълнен с идоли, за обикновения юдеин граничела с богохулство, но св. апостол Павел се възмущавал само „духом“, без с нещо да издаде раздразнението си. Когато завистниците шепнели на ухо, че бил „безумен“, той се съгласявал диалектически с тях: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“. Пред лицето на несправедливостта и злото апостол Павел бил бушуващ огън, а изправен пред обширни проблеми той се проявявал като трезв и практичен пастир. Върху него се сипели всевъзможни въпроси на съвременната му етика, казуистика, богословие. Той не само намирал време за всички тях, но и ги решавал по блестящ и авторитетен начин за срам на неприятелите си.Св. апостол Павел бил едновременно „тесен“ и „широк“. За синедриона той бил „син на фарисеин“, за ареопага – начетен философ, за вярващите – „като ангел Божий, като Иисуса Христа“. Той се превърнал във всичко за всички, за да спаси някого. Той не укорявал тези, които се радвали на законната си жена, които ядели месо и пиели вино, които не различавали дните, въпреки че сам останал девственик, гладувал, жадувал и „всеки ден умирал“ за Този, Който го възродил при Дамаск. „Обрязването е нищо, и необрязването е нищо, а пазенето Божиите заповеди е всичко“. Той приемал всички пътища, ако те водели към една единствена цел – „наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“. Св. апостол Павел никога не станал „роб на човеци“, никога не се оплел като недостоен войн в „житейски работи“, никога не се оглеждал назад като слаб атлет. Той спокойно можел да затвори очи със съзнание за достойно изпълнен дълг: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих“.

Но това, което най-много поразява в личността на св. апостол Павел е неговата изключителна, всеотдайна и несекваща любов по отношение на „всички, а най-вече на своите по вяра”. Всяко негово послание започва с изблик на благословение и благодарност за неговите приятели. В Свещеното Писание няма по-патетично място от думите му до Коринтяни: „На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви, при всичко че, обичайки вас извънмерно, съм по-малко обичан от вас”. Не напразно св. Иоан Златоуст го нарича „сърце на света”. Ако Блаженствата ни представят портрета на Спасителя, тринадесета глава на 1 Коринтяни ни дава портрета на св. апостол Павел. Той знаел, че истинската любов никога не отпада, защото сам я притежавал в изобилие и я споделял без угризения.

Как може да се тълкува и обясни този всеотдаен Христов следовник? Той е уникално явление в историята, което всички желаещи да разберат света и неговата съдба трябва да се опитат да обхванат. Не съществува обаче по-естествено, по-разумно и по-убедително обяснение от това, което той предлага: „Бог… благоволи да открие в мене Своя Син…”

______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 10, с. 19-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Иасон – продължение

ІІ.

Неочаквано остър звън и силно скърцане смутиха мисълта на Иасон, който си припомняше всичко, отпреди два дни. Отваряха съседната тъмница. Изведоха някого, а след малко всичко утихна.Passion of Christ (7)Иасон отново се върна в спомените си. Тъкмо започна да говори, когато неочаквано известиха, че идват бързи пратеници от Рим. А така му се искаше да разкаже всичко на своя приятел! Вместо това, затвориха го в тъмницата и вече втора нощ се намира сред една непривична обстановка – мръсно, влажно, пропито с дъх на урина и на нечистотии. Два дни и две нощи. Тежко е на всички – особено на Иасон. Другарите му се възмущават, той вътрешно също, но не се издава. Вместо това търпи, чака. По-скоро да е на свобода, за да отиде на юг – къде? Атина или Коринт. Така му съобщи Павел на раздяла. Ще посетят може би и двата града. Но кога? Няма значение. Той ще отиде там, защото в Атина и Коринт е в свои води – както тук. Ех, дано се срещне с този свой, така неочаквано появил се сродник! Да, Павел, въпреки незначителния си ръст, вдигаше планини! Той говореше ясно, отсечено. С малко думи, много говореше – особено на сърцето! В Иасон и другите, които го слушаха, се раждаше едно ново чувство, тиха радост! Иасон чуваше някаква музика, изпадаше в непознат унес! Особено когато Павел говореше за Иисуса. Да, трябва на всички хора да се разказва за това, което говорят четиримата! Лука го нямаше в Солун, но той сигурно беше някъде наблизо и може би също говори за Иисуса. Трябва, трябва всички да научат за Този Човек! Вярно, не всичко успя да разбере, защото неговите сънародници, вбесени, ги нападнаха. Но Павел, Сила и Тимотей навреме бяха скрити, а сега може би пътуват за Атина или Коринт. Те вършат своята работа, Иасон го чувства. Не може да го разбере още, но там, в Атина или Коринт, всичко ще проумее. Лукреций му каза, че Солун не е пламнал от тази нова проповед, но не е така. Много евреи, немалко елини, а също така около двадесетина римляни, започнаха да споделят новите разбирания. Няколко нощи идваха в къщата му, за да слушат Павел и другарите му и той успя да ги преброи. А какво ставаше у тях? Павел обикновено говореше, по някой път даваше предимство на Тимотей и Сила. Тримата приказваха вдъхновено и възторжено за тази нова вяра с цялата дълбочина на сърцата си; за Иисуса Христа, Който възкръснал от мъртвите там, край Иерусалим, преди осемнадесет години и половина; заради Когото, те, тримата, кръстосват близки и далечни страни. Но не: Павел веднъж им каза, че са повече! Те са били една шепа хора в началото, но сега, може би са вече над сто проповедници, които възвестяват за Христа. Иасон разбра през този незабравим месец, че те бяха тясно свързали живота си с живота на Онзи, Който – както му каза Павел – дойде от Небето на земята и с блясъка на това учение – което той, Иасон, ще овладее, само да излезе оттук! – затъмни славата на всички най-блестящи философи, учени, оратори, завоеватели! Да… Иисус, Който умрял и възкръснал – нещо, в което той вярва като фарисеин. Павел говореше, че Той не е обикновен Човек, а Бог, въплътил се, за да изкупи човечеството от греховете му; да спасява всички хора от тяхната духовна злочестина и да им даде възможност да станат чеда Божии.

Той дойде, говореше Павел, да научи хората да не робуват вече на греха, а да стигнат от простосмъртност до безсмъртие и да могат, бидейки обикновени хора, не само да вършат дела, надвишаващи човешките възможности, но и да растат безкрайно в съвършенствата в богоуподобяването! Ние, продължаваше той, нямаме своя собствена философия, с която да оставим имената си на следващите поколения. Но прегърнахме мъдростта на Христа, мъдрост ослепителна със своята небесна красота, пленяваща със своята божествена възвишеност и облечена в толкова обикновени думи, че да могат и най-мъдри, и най-прости еднакво добре да я разбират, при условие, че се смирят пред нейните божествени дълбочини. Ние нямахме ораторски спосоности, но получихме от Христа уста и премъдрост, на която никой не може да противостои! Нямаме и завоевателски талант, но постепенно побеждаваме света, защото получихме от Бога такава сила, която с видимото си безсилие и гола невъоръженост прекатурва насилието, покорява царствата на мрака и въдворява доброто в сърцата!

Така, в този дух прикаозваше по цели часове Павел, а Иасон и другите, покорявани от духовната му мощ, чувстваха как овладява техните съвести и със средствата на убеждението и на някакво необяснимо топло въздействие, пленява техния разум.

Особено впечатление му направи личната изповед на Павел, която той направи една вечер пред него. Както винаги, уморен от деня, Иасон си почиваше. Но не както по-рано, а с Писанията. Неговите гости се прибраха след обиколка из града. Иасон стана да ги посрещне, като се опита да скрие Закона и пророците. Ала  така и не можа. Беше го срам, че дълги години свещената Тора и всичко друго, останало от техните деди, не бе отварял, а увлечен от динамичния търговски живот, трупаше състояние, печелеше приятели и име. И сега, вече десети ден, вечер, отделяше време за Писанията, преди да слуша словата на Павел. Но той забеляза Закона и пророците. Смутен, Иасон гледаше притеснено в пода.

„Напълно те разбирам, Иасоне – рече Павел. – Ти вече спомена, че си забравил Закона, а сега те виждам да си го припомняш. Но моля те, не бъди фанатик, а внимателно чети това, което има отношение към Господа Иисуса Христа. Но аз не бях като теб, а с пламенно ревностно сърце. И твоето трябва да стане такова, но към Христа! Аз не Го познавах. Душата ми бе в плен на заблудата. Изучен точно по закона отечески, добре образован, вместо да повярвам в Месия, за Когото писа Моисей и говориха пророците, станах враг на Христа. Неразумната ми ревност ме караше да преследвам жестоко християните, да ги влача вързани по затворите и предавам на убиване. За първия мъченик на новата вяра – Стефан – одобрих неговото убийство. Аз още повече се увличах от престъпления, наслаждавах се на делата си. И тъй, заминах за Дамаск с убеждението, че така най-добре служа на Бога и Му угаждам във всичко. В този най-главен град на Сирия трябваше да пленя тамошните християни и вързани да ги докарам в Иерусалим. Вече наближаваше пладне, Дамаск се виждаше почти. Изведнъж от небето ме огря силна светлина. Аз паднах и чух глас, който ме запита: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ Попитах: „Кой си Ти, Господине?“ „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и иди в Дамаск и там ще ти съобщят какво да правиш“ – ми каза възкръсналият Иисус. Моите спътници нищо не видяха. Бяха огряни от светлината и… толкоз! Аз отидох в Дамаск, останалото го знаеш. Събитието с мен пред този град е паметно! Аз не пропускам случай да го разказвам винаги. Утре е събота. Ще спомена за него в синагогата. Аз не съм очевидец на Господа, когато беше тук, на земята. Нито бях Негов слушател, ученик, спътник. Но знай – аз видях вече няколко пъти Иисуса! Видях Го възкръснал! Уверявам те: благовестието, което слушаш ти и другите, не е човешко, а откровение Христово! Това дава сила на моята проповед!“

Така, бавно вървейки между тъмничния изход и решетката, Иасон си припомняше всичко през този незабравим месец. Лично за себе си бе много доволен, защото тази вечна празнота в душата му, която го съпътстваше, сега като че бе запълнена. Той виждаше удовлетворение и в другарите си, в елините и римляните, които прогърнаха това ново учение. Не бе доволен само от едно – не можа да се кръсти. А за него настояваше Павел, който междувременно стори това с много от повярвалите. Иасон все отлагаше, а когато реши, че е дошъл моментът, ги нападна тълпата. Интуитивно предусещаше, че това е много важно и сам се укоряваше, че не го стори по-рано. Но време има. Само да излезе от тази проклета тъмница!

Иасон насочи мисълта си към Иисуса Христа. Вчера през нощта, той, обикаляйки, си представяше Неговия живот, общественото Му служение, смърт и възкресение. Сродникът му няколко пъти разказва тези събития – пред него и веднъж в синагогата. Макар и не очевидец, той допълваше в разказа си, че свидетели на всичко са били преките ученици на Господа Иисуса Христа, от които той, Павел, е черпел тези сведения.

Вчера и по-късно през нощта, Иасон дотолкова се срасна с Христа, че започна – може би от умората, а и от непрекъснатото умствено напрежение – отначало тихо, а по-късно и малко по-силно, да повтаря: „Искам и аз да Го видя!“ Другарите му отначало не обърнаха внимание, после му се присмиваха за тези – както сами казваха – глупави думи, а накрая започнаха да му се карат. „Млъкни!“ Това го чуваше неведнъж, но не можеше, защото мисълта му бе заета с Иисуса Христа, а после неволно повтаряше това изречение. Дори по едно време се усети, че завижда на Павел, който бе виждал възкръсналия Господ. Но бързо пропъди тази мисъл. Не, той не е достоен за такава среща! Пък и Сила и Тимотей му бяха казали, че Господ Иисус не се явява всекиму. Дори и те не са Го виждали, въпреки, че Му служат с пълни сили.

Но защо той, Иасон, да не започне нов живот, живот съобразно с повелите на Христа? Защо не се превърне в нов човек? Ето – примерът със сродника му е красноречив. А Иасон не е гонил Иисуса; даже когато слушаше за Него, вътрешно стана по-добър, по-честен и почтен. Трябва още мъничко усилие, та да стане това действителност! Търговията може да процъфтява и без него. Достатъчно служители и посредници има в цялата Империя, които вършат всичко добре. А той трябва да се обърне изцяло към Христа и само Нему да служи! Не знае как, но ще пита Павел, когото ще намери в Атина или в Коринт.

– Хей, Иасоне – изведнъж го стресна нечий глас, – защо не спиш?

Това бе Назарий, негов съсед, бивш стотник. Той бе малко по-щастлив, си помисли Иасон, защото Павел го кръсти. А гласно отговори:

– След малко ще легна. Спи, приятелю.

Назарий не отговори, защото се унасяше. А след малко спеше отново.

Иасон се приближи до другарите си. Шестима на брой. Сега тук са толкова, в града малко повече, но ще станат хиляди, като онези мравки, чиито мравуняк веднъж като дете унищожи. Тогава той дори се зарадва, но сега като се сети, разбра – колко ли голямо бедствие е било това за тези мравки! По подобие на тях ще започне неуморно, къртовски да работи сам. После ще станат повече, та да се стигне до момент, когато цял Солун, не – Македония, та дори светът, да заприличат на огромен мравуняк от християни! И ако се яви някаква сила, която иска да развали този мравуняк, те няма да ù разрешат! Да, няма, а ще се борят така, както неговия сродник, спътниците му и онези техни съмишленици-проповедници на Христа, които се трудят по други земи в Империята. А тази зла сила не трябва да се подценява! От духовна слепота и завист нейните оръдия са разпнали Христа! Те се появяват навсякъде, където се проговори за Иисуса; също и тук – в Солун! И то – негови братя юдеи! Не трябва да проявява малодушие и страх, а ако се наложи, ще търпи окови, тъмници, побои, бичуване, опасности от сънародници, римляни и лъжебратя!

Иасон се приближи до решетката и погледна навън. Там, на изток, леко поруменяваше. След по-малко от час ще съмне. Ще започне третия ден, дано да е последен!

Окрилен от тази мисъл, Иасон седна в ъгъла като затвори очи. Но не можа да се унесе. Пред погледа му бе тъмно, а като затвореше очи, също попадаше в някаква непонятна тъмнина. Накрая той се отказа от спането и отново се опита да си представи Голгота. Как ли е възкръснал? Какво ли впечатление е направил на учениците и близките Си? Сигурно огромно. За да се откажат от всичко и без страх да тръгнат в близки и далечни страни и да проповядват… Да! И той може би ще постъпи така, защото ако се увлече по търговията както преди, нищо няма да излезе!

Иасон стана и тръгна към изхода. Да, ще напусне Солун и ще се присъедини към Павел. Това ще е новото му призвание! С Павел ще обикаля навсякъде и ще сее новото учение, което ще овладее в пълнота. О, каква радост е това – да работиш за Иисуса и да Го обичаш, Него, Когото дори не си виждал! Но той вярва в Него, вярва!

Иасон се обърна и пое бавно към прозореца, заграден с решетка. Да, още малко и ще се покаже слънцето. Той вече трета сутрин ще го посрещне.

Изведнъж търговецът се спря. Той бе впил поглед там, където трябваше да се покаже слънчевото кълбо. Очите му широко се разтвориха. Устата му зашепна непонятни слова, а очите все тъй втренчено гледаха. Иасон не можеше да направи крачка напред. Побиха го тръпки. Там, срещу решетката отвън, се движеше някаква ослепителна светлина, сякаш самото небесно кълбо се бе откъснало и плуваше към тъмницата! А светлината се спусна и започна бързо да нараства, да се приближава. Около нея всичко просветляваше като през лъчист летен ден: дърветата трепваха, сякаш бърз полъх преминаваше край тях; птичките изхвръкваха от дървета и шубраци, проплесваха с криле и възторжено запяваха, като отново се смълчаваха, за да се поеме песента им от онези птички, към чието гнездо се допираше странната, докосваща се до земята светлина. Тя летеше, носеше се.

Иасон бе поразен! Изведнъж светлината премина през решетката и цялата тъмница бе огряна! И ето – светлината силно заблестя, спря се пред Иасон, който също бе огрян от нея. Той се разтресе от радост; от устата му, парализирана допреди малко, се изтръгна:

– Христе, Христе, Господи!!!

– Позна, Иасоне, това съм Аз, Иисус – чу слаб като повей на вятър кротък, ала пълен със скръб глас. – След два дни ще излезеш от тъмницата и ще отидеш в Берия. За там сега пътуват Павел и другите. Той ще те кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух. След това ще се върнеш в родния си град. В дома си ще намериш този папирус.

Макар че всичко блестеше, Иасон ясно видя папируса, Който Господ Иисус държеше в лявата Си ръка.

– Аз, Иасоне, те определих да ръководиш Моята Църква в Солун, която основа твоят сродник. Ще събереш пръснатото стадо и ще станеш непробиваем щит, защото отсега нататък дните ти ще бъдат само изпитание! А когато минат шест месеца, ще отнесеш папируса в Коринт. Там ще намериш Павел, който ще напише – след като му дадеш папируса – Послание до солунските християни. Ще го върнеш в Солун. То да ви бъде наставник! По-късно ще дойде пратеник от името на Павел. Той ще ти донесе Второ послание, написано върху същия папирус. Дерзай, Иасоне!

А Иасон, обхванат от огромната сила и величие на този миг, протегна ръце, за да прегърне нозете Му.

– Не си отивай, Господи, така ми е добре! – изстена и се разрида той.

И усети върху косите си лекото, като полъх на пролетен вятър, допиране на ръка, която го благославяше. В същия миг светлината се увеличи, разстла се, излезе от тъмницата, понесе се нагоре и сякаш се сля с изгряващите слънчеви лъчи.

След два дни – както каза Господ Иисус Христос – Иасон и шестимата му другари бяха освободени. Към известния търговец се отнесоха ласкаво, извиниха му се.

Малко по-късно лично пред приятеля си, Лукреций, той поръчителства за другарите си, а след малко повече от един час летеше на кон за Берия.

Два месеца по-късно в Солун, наред с установените вероизповедания, започна да функционира новото общество – Църквата Христова. Начело стоеше бившият търговец Иасон, известен навсякъде. Сега пак бе известен, ала със словото за Христа, което неуморно от сутрин до вечер проповядваше. Християните се увеличаваха, а Иасон се радваше.

Дните минаваха, седмиците и месеците – също. Иасон донесе Първо послание до солуняните, а след една година, когато се навършиха двадесет години от смъртта и славното възкресение на Господа Иисуса Христа, получи от пратеник второто. То веднага бе преписано подобно на първото. Иасон ги прибра и поучаваше с тях винаги, когато си спомняха за великия ден в световната история – денят на славнвото пришествие на Божия Син в света.

***

Днес Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква осъществява своя целенасочен план – спасение на своето стадо. За да бъде така, се потрудиха хиляди знайни и незнайни войни Христови. Един от първите, смелият евреин Иасон, трябва винаги да е достоен за подражание. Нека всички новообърнали се в християнството да повторят незабравимите му думи: „Да, Господи, и аз бях като Павел с люспи на очите си. Но вече не е така. Сега знам кой съм, знам откъде съм дошъл, знам какво трябва да извърша, знам накъде отивам и имам мир в сърцето си!“