Гуруизъм в православните общности*

Протоиерей Александър Новопашин

Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки, нейният смисъл, вярвам, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.

В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни, или не“.

Ако религията (в нейния истински смисъл) се характеризира със стремеж за връзка с Бога, то в секта всичко започва с лидера и завършва с него, всичко се фиксира върху него. Не може да има каквато и да било връзка с Бога (както сектантите си го представят), ако тя трябва да минава през лидера в сектата. Такава роля играе гуруто в почти всяка секта.

Протоиерей Александър Новопашин

За голямо съжаление трябва да признаем, че гуруизмът периодично се проявява и в Православната църква. Тук гуруистичните настроения се дължат на появата на така наречените „младостарци“ (възрастта няма значение, младостарците могат да бъдат както млади, така и стари хора), чиито мнения стават по-важни за техните последователи, отколкото са думите на свещеноначалието, отколкото е гласът на самата Църква.

Така в енорията се формира група, която по същество прилича на секта: тя се ръководи от човек, който е поразен от болестта на гордостта, желанието да властва над хората или просто психически болен, който се нуждае от медицинска помощ. Във всеки случай гуруизмът в Църквата е безспорно бесовско явление, управлявано от сатаната.

Покойният Светейши патриарх на Москва и на цяла Русия Алексий II много сериозно се отнасяше към този проблем. Той казваше: „Някои клирици на нашата Църква, запазвайки на думи преданост към своето свещеноначалие, се държат като разколници, претендирайки за ролята на някакви „старци“. Критикувайки свещеноначалието, те, за разлика от духоносните отци на миналото и настоящето, чрез критика се опитват да привлекат вниманието към себе си и по този начин да си създадат авторитет. Като по правило, те обявяват за необходимо и единствено условие за спасение пълното подчинение на себе си от страна на онези, които прибягват до тяхното ръководство, като ги превръщат в някакви роботи, които без благословията на този „старец“ не могат да свършат никаква работа, независимо колко е незначителна тя. По такъв начин човекът се лишава от тази благодатна свободна воля, която му е дарувана от Бога. За да потвърдят своята правота, те неправомерно използват цитати от творенията на светите отци, като профанират техните велики духовни усилия и извращават самото понятие за старчество… Отделни такива съвременни „старци“ (или по-скоро те трябва да бъдат наричани „младостарци“), които не притежават духовна разсъдителност налагат на въцърковяваните хора „бремена, мъчни за носене“ (Лука 11:46), използват в своята пастирска дейност щампи, пагубни за духовния живот, необосновано прилагат към миряните – в по-голямата си част още духовно неукрепнали – форми на духовно ръководство, които са уместни само в монашеството.”

За съжаление, такива свещенослужители, изопачавайки древната манастирска практика, започват да се занимават с духовничество по свой произвол, изисквайки безпрекословно послушание към себе си. По думите на св. Игнатий Брянчанинов такова „старчество“ е „душепагубно актьорство и най-печална комедия“, чиято същност е „самозаблуда и бесовска прелест“.

Гуруизмът е отклонение от християнския живот, истинско неподчинение на апостолите, които учат: „… пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петра 5:2-3). И думите на св. Игнатий Брянчанинов: „А ти, наставнико, защити се от греховната постъпка! Не заменяйте Бог със себе си за душата, прибягнала до тебе“, още по-малко имат значение за тях. У тях няма страх от Бога, въпреки че знаят строгото Му предупреждение: „… а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Матей 18:6).

Протоиерей Александър Новопашин

Гуруизмът е изкривяване на православния възглед за спасението. Това е изкривяване на самото Православие. Един „православен“ гуру може превъзходно да познава хода на службата, благоговейно да цитира Евангелието, безкрайно да цитира боговдъхновените произведения на светите отци, но той няма да го направи това за славата на светата Църква и не за нейното благо, нито за спасението на християнската душа, а за своя собствена изгода. Той някак си със себе си засенчва Христос. Каквото и да каже, той изкривява всичко, всичко се превръща в лъжа. „Послушанието е по-високо от поста и молитвата“, „Православие или смърт“ – в устата им тези свещени истини са духовно изтощени (буквално кастрирани – бел. прев.), превръщат се в груби нагласи към действия, зад които няма висока духовност а има само бесовски мрак.

Агресивното отхвърляне на TIN (номер на данъкоплатеца), баркодовете, биометричните данни, чиповете, които уж щели да бъдат имплантирани под кожата и които щели да показват номера на звяра – всичко това и много други неща са продукт на гуруизма. Въпреки че самите младостарци имат и нови паспорти, и идентификационен номер на данъкоплатеца, и баркодовете не ги плашат. Някои псевдопастири водят чедата си в такива дебри на окултизма, откъдето е също толкова трудно да се измъкнат, както от най-деструктивната тоталитарна секта. Може да се започне с „безопасните“ за душата хомеопатия и източни псевдомедицински практики и йога, а да се завърши с помирение на християнството с астрологията или екстрасензориката, за които се предполага, че имали рационално зърно, и които „неправилно се разглеждат само отрицателно“.

Друга една страна на гуруизма е почитането като светци на хора със съмнителен живот. С благословията на „православни“ гурута се рисуват икони на Григорий Распутин, цар Иван Грозни. Чуват се разговори за това, че вече и Сталин трябва да бъде канонизиран. При мене дойде един мъж, който много агресивно се опита да ме убеди, че Иван Грозни е истински светец. На аргумента ми, че от Иван IV са били убити много хиляди хора, този човек възрази, че в синодика било записано за само 5,000 души – все предатели. Аз го поправих, че тези пет хиляди бяха от благородниците, а онези неизвестни хорица, които никой не е броил, те всички предатели ли са били? Той, казвам му, е имал седем жени! Отговорът беше обезкуражителен: „Значи, само с три обаче е имал венчание!“

Има и такива „старци“, които уж се грижат за спасението на душите на своите духовни чеда, благославят ги да изоставят работата си, да напуснат жилището си, дома си и „да се спасяват“ далече от цивилизацията – в тайгата, в блатата. А самите те, ако имат здрав разум, не следват своите духовни чеда. Днес вече знаем за „самарските отшелници“, „пензенските затворници“, за религиозната общност в сибирското селище Гореловка, в блатата на Томска област. Вестниците писаха за това, говореха по телевизията. И колко ли още подобни случаи, за които никой не знае?

Протоиерей Александър Новопашин

Друг път се случва да чуете: „Е, със старците всичко е ясно, те са или в прелест или са хитреци, знаят какво правят. Но хората, хората, къде гледат?“

Има още

Тоталитарните секти-заплаха на XXI-ви век*

(Във връзка с темата, изложена по-долу виж и статията Образът на сибирската Анастасия от Десислава Панайотова-Пулиева, в Съдържание 2, публикация № 280)

Иеромонах Зотик Гаевски

Ако към вас на улицата се приближи усмихнат млад човек и ви помоли за минута внимание, за да ви продаде някаква четка за зъби или за да ви заведе в туристическа агенция, в такъв случай вие ще отговорите просто с лек отказ. Доста по-сложно става, ако някой се интересува за вашата вяра в Бога и ви кани на семинар по изучаване на Библията: съгласявайки се, вие, без сами за това да подозирате, отдавате себе си във властта на религиозни мошеници.

Какво е това секта? Твърде често ние правим принципиално голяма грешка, слагайки думите секта, протестантство и дори по невежество римокатолицизъм под един знаменател. Думата секта има латински корен secare – отсичам, част от цялото или, seque – следвам след лидер, задаващ самопроизволно направление. Първият термин е характерен за исторически секти, каквито са баптисти, молокани и други. Вторият термин подхожда на новопоявилите се секти.

Иначе как можем да наречем деструктивен култ или тоталитарна секта? Това е организация, която провъзгласява своите религиозни цели, но отделя себе си от традиционни религиозни конфесии.

Тя се обръща към духовните потребности на всеки нормален човек: търсене смисъла на живота, вяра в безсмъртието на душата, избавление на човечеството от страдание или просто самоусъвършенстване. Такава покана може да привлече всекиго в секта. Но всъщност болшинството от сектите преследват меркантилни интереси: обогатяване на елита за сметка на финансовата и физическата експлоатация на редовия член и затвърждаване на властта. За това нещо се изгражда иерархията – с желязна дисциплина, с безпрекословно подчинение на „учител“, с принцип на укриване на истинската цел. И главната задача – истината знаят само „учителят“ и неговите приближени, а адептът постепенно е въвеждан в плановете на „учителя“. Не е ли истина, че тази система много прилича на държавния модел? Същите механизми на властта, същата идеологическа обработка на нисшите нива.

Професор Дворкин вижда четири основни признака на тоталитарните деструктивни секти:

1. Наличие на гуру, лидер. „Гуризъм“.

В сектата всичко се започва с лидер и с него всичко се завършва, всичко се зацикля в него. Никаква връзка с Бога, само чрез и посредством гуру.

2. Организация.

Сектантска организация – това не е религиозна организация в този смисъл, в който ние сме свикнали да си представяме. Ако можем да я сравним с нещо, то най-много тя прилича на мафия или на кадрова партия от ленински тип, с желязна дисциплина и безпрекословно подчинение.

3. Метод.

Методът – това е нещото, което прави лидера на сектата истински лидер. Това е неговото творение, с което той започва да покорява света. Методът трябва да бъде прост, достъпен, всеобемен, но ключовете към него винаги трябва да се намират в ръцете на гуруто.

4. Езотерически разрив.

При встъпване в сектата на човека никога не се съобщава за истинското съдържание на сектата, за това какво ще стане после.

Професор Александър Леонидович Дворкин, руски изследовател на съвременното религиозно сектантство, деец на антисектантското движение в Русия, светски и църковен историк-медиевист, православен богослов

Нас, които сме членове на една от световните религии, ни обединява общо разбиране на ценностите и принципите, а сектантите – най-много авторитетът на гуруто и личните отношения с други членове на сектата. Оттук и някаква организационна рохкавост на световните религии и противостоящата им желязна организация на сектите, стремеж напълно да завладее човека, абсолютен контрол на всички страни от живота на адепта.

Зомбирането се явява един от многочислените методи на психологическото обработване на адептите, което позволява да се контролира тяхната психика и да се управлява поведението им. Сектите оказват крайно деструктивно въздействие върху здравето на всички нива на функциониране на обществото: индивидуално – на лично ниво, микросоциално – семейно ниво, социални групи, трудов колектив и макросоциално ниво – на цялото общество.

За съвременното сектантство е характерно засиленото внимание към младото поколение. Ръководителите на секти много добре разбират, че младите хора са тези, които все още не са оформени в пълна мяра по отношение на своя мироглед, система на убежденията, по-лесно става да ги обработиш, да ги подчиниш на своето влияние. Всички сектантски движения винаги помнят, че младото поколение е обект, който изисква съсредоточено внимание и активна мисионерска работа.

От адептите скриват истинската информация или просто я изопачават. Но тази лъжа е нищо в сравнение с психологическото програмиране, на което се подлагат редовите сектанти. За постигане на тази цел се прилага контрол върху съзнанието.

В началото новакът попада под групово давление, обгрижване и любвеобилие. На него му се внушава, че той е избран за някаква висока мисия, че светът е потънал в грях и само в това семейство хората могат да се обичат един-друг. В резултат на което се появява потребност да влезе и да стане част от това семейство. Използват се игри, приличащи на игри с деца, групово пеене, съприкосновение и ласкателства.

Има още

„HОBОTО РЕЛИГИОЗНО СЪЗНАНИЕ“ ДУХЪТ НА ИЗТОЧНИТЕ КУЛТОВЕ ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТТЕ*

Иеромонах Серафим (Роуз)

Иеромонах Серафим (Роуз) 8Трите вида „християнска медитация“, описани по-горе, са само началото (вж. постинг № 611 бележка от автора на блога). Може, общо взето, да се каже, че влиянието на източните религиозни идеи и практики в християнския (някога) Запад достигна учудващи размери през седемдесетте години. В частност Америка, която само преди две десетилетия бе все още „провинциална“ в религиозно отношение (с изключение на няколко големи градове) и чийто духовен хоризонт бе ограничен до протестантизма и римокатолицизма, преживя бурен разцвет на източни (и псевдоизточни) религиозни култове и движения.

Историята на този разцвет може да се проследи от времето на неспокойното, лишено от илюзии следвоенно поколение на Втората световна война. Първата му проява през петдесетте се изрази в празния протест и моралния либерализъм на „бийт генерацията“, чийто интерес към източните религии бе твърде академичен и бе по скоро знак на неудовлетвореност от „християнството“. Последва и второ поколение, това на „хипитата“ от шейсетте с тяхната „рок“ музика, наркотици и търсенето на „силни усещания“ на всяка цена. Днес младите американци се отдават изцяло или на политическите протестни движения (особено срещу войната във Виетнам), или на пламенното практикуване на източни религии. Индийски гуру, тибетски лами, японски дзен учители и други източни „мъдреци“ идват на Запад и намират множество готови ученици, които им осигуряват успех, надхвърлящ мечтите на озападнените свами от предишни поколения. Мнозина млади хора обикалят света, достигат дори върховете на Хималаите, за да намерят мъдростта, учителя или лекарството, което да им донесе „мира“ и „свободата“, които търсят.Иеромонах Серафим (Роуз) 2През 1970 година трето поколение наследи „хипитата“. Външно по-спокойно, с по-малко „демонстративно“, и общо взето, по-малко пищно поведение, това поколение навлезе по-дълбоко в източните религии, чието влияние сега става много по-осезаемо, отколкото когато и да било преди. За мнозина от това ново поколение религиозното „търсене“ приключва: те избират по свой вкус дадена източна религия и се заемат сериозно с практикуването ѝ. Редица източни религиозни движения са станали вече „родни“ за Запада, особено в Америка. Сега има будистки манастири, съставени изцяло от новообърнати американци, а вече се появяват и американски, и изобщо западни гуру и дзен учители.

Нека разгледаме само няколко описания на актуални събития от началото и средата на седемдесетте, които илюстрират доминирането на източни идеи и практики сред много млади американци (които се приемат за „авангард“ на младежта от целия свят). Първите два случая показват по-повърхностното увлечение по източните религии, характерно за поколението на шейсетте години; останалите два разкриват по-дълбокото увлечение, характерно за седемдесетте.

1.Харе Кришна в Сан Франциско

„На улица, граничеща с Голдън Гейт Парк, в района Хайт-Ашбъри на Сан Франциско се намира храмът на „Кришна съзнание“… Над входа към храма има двуфутови дървени букви, изписващи ‘Харе Кришна’. Големите прозорци-витрини са покрити с червени и оранжеви шарени завеси.Иеромонах Серафим (Роуз) 3Звуците на монотонно пеене и музика изпълват улицата. Вътре по стените са окачени десетки ярки картини, подът е покрит с дебели червени килими, а във въздуха се носи лека димна мъгла. Димът е от ароматни пръчици, един от елементите в церемонията, която се извършва в момента. Хората в стаята тихо пеят едва доловими думи на санскрит. Стаята е почти пълна. Присъстват около петдесет души, повечето млади, седящи на пода. Пред всички са застанали около двадесет души, облечени със свободно падащи оранжеви и ярко жълти одежди, а на носовете им има малко бяла боя. Много от мъжете са обръснали главите си, като са оставили само кичур коса на тила си. Присъстващите жени освен бялата боя на носовете си имат и малка червена точка на челата си. Останалите млади хора в стаята не изглеждат по-различно от другите обитатели на Хайт-Ашбъри. Те са с кърпи на главите, имат дълги коси и бради, носят разнообразни пръстени, звънчета и нанизи от мъниста и също участват с ентусиазъм в церемонията. Около десетина души седят отзад и, изглежда, посещават мястото за първи път.

„По време на церемонията монотонното пеене (мантрата) усилва своето темпо и сила. Две момичета, облечени в дълги яркожълти роби, започват да танцуват в ритъма на пеенето. Водачът на пеенето започва да извиква думите (на санскрит)… Цялата група повтаря след него и се опитва да поддържа интонацията и ритъма. Много от присъстващите свирят на музикални инструменти. Водачът удря барабан в такт със своето монотонно пеене. Двете танцуващи момичета свирят с цимбали. Един млад мъж свири с морска раковина; друг удря дайре… По стените на храма има над дузина картини на сцени от Бхагавад-Гита.Иеромонах Серафим (Роуз) 4Музиката и монотонното пеене стават много силни и бързи. Звукът от барабана непрестанно се усилва. Много от поклонниците започват да викат, издигайки ръце нагоре, докато пеят. Водачът коленичи пред портрета на ‘духовния учител’ на групата, който е поставен в предната част на стаята. Монотонното пеене достига най-високата си точка до кресчендо и в стаята настъпва тишина. Участниците коленичат, допирайки главите си до пода и водачът казва кратка молитва на санскрит. След това той извиква пет пъти ‘Цялата слава на събраните поклонници’, което другите повтарят, преди да се изправят[1].“

Обикновено така протичат службите за поклонение, типични за „Кришна съзнание“. Това движение е основано в Америка през 1966 година от А. К. Бхактиведанта свами Прабхупад – бивш индийски бизнесмен. Той идва в Америка с цел да запознае обърканите и търсещи млади хора на Запад с индуистката бхакти йога. Първоначалният етап на интерес към източните религии (през петдесетте и началото на шейсетте години) се характеризира предимно с интелектуалното изучаване без особено персонално участие. Този по-нов етап обаче изисква човек да е напълно отдаден на учението. Бхакти йога означава единение на самия човек с избрания от него „бог“, което се постига чрез любов и поклонение. Това трябва да се превърне в основно занимание на човека и затова е необходимо да се промени целият му живот. С помощта на ирационални средства за поклонение (монотонно пеене, музика, танц) съзнанието се „разширява“ и достига „Кришна съзнание“, което – ако достатъчно хора го постигнат – предполага край на проблемите в нашия смутен век и отбелязва началото на новия век на мира, любовта и единството.Иеромонах Серафим (Роуз) 5Ярките роби на „кришнарите“ се превръщат в обичайна гледка за Сан Франциско, особено през един ден всяка година. Тогава огромният идол на техния „бог“ се пренася през Голдън Гейт Парк до океана, съпроводен от всички знаци на индуисткото богопоклонение. Това е типична за езическа Индия сцена, но за „християнска“ Америка е нещо ново. Освен в Сан Франциско движението е разпространено и в останалите части на Америка и Западна Европа. През 1974 година то има петдесет и четири храма на Кришна в цял свят, много от които са разположени в близост до гимназии и университети (почти всички членове на движението са много млади хора).

Неотдавнашната смърт на основателя на движението постави въпроса за неговото бъдеще. Истината е, че въпреки пищния си вид последователите на „Кришна съзнание“ са твърде малко. Ясно е обаче значението на това движение като „личба за времената“ и това би трябвало наистина да тревожи християните. Днес много млади хора търсят „бог“‘, на когото да се поклонят и се оказва, че е твърде лесно приемането дори на най-примитивната форма на езичество.

2.Гуру Махарадж-джи на стадиона в Хюстън

В края на 1973 година, след Махариши Махеш Йоги с неговата ТМ (трансцендентална медитация), на Запад дойдоха и множество източни гуру, всеки от които представяше своята нова формация. Всички те събираха последователи, появяваха се като царе в ослепителната светлина на рекламата и скоро преставаха да бъдат обект на общественото внимание. Най-ефектният и може да се каже най-възмутителният сред тези учители бе Махарадж-джи. Още петнадесетгодишен той бива провъзгласен за „бог“, а неговото семейство (майка и трима братя) образуват „Светото семейство“. Организацията на Махарадж-джи „Мисия на божествената светлина“ (Divine Light Mission) има свои общини (ашрами) в цяла Америка. Неговите осемдесет хиляди последователи („преми“), също както и последователите на Кришна са длъжни да се откажат от мирските удоволствия и да се отдадат на медитация, за да достигнат „разширеното“ съзнание, което ще ги направи абсолютно спокойни, щастливи и „блажени“. Това е състоянието на човешкото съзнание, в което всичко из¬глежда красиво и съвършено. При специалното посвещение, когато „получават знанието“, учениците започват да виждат силна светлина и да усещат други три знака в себе си, които по-късно са способни да възпроизвеждат по време на самостоятелното медитиране (The New Religious Consciousness, page 54). В допълнение към това „знание“ учениците са обединени и от вярата, че Махарадж-джи е „Господарят на Вселената“, който идва, за да постави началото на нова мирна епоха за човечеството.Иеромонах Серафим (Роуз) 6През ноември 1973 година „Мисията на божествената светлина“ нае за три дена стадиона в Хюстън (една огромна спортна арена, цялата покрита с купол), за да представи „най-святото и значително събитие в историята на човечеството“. „Преми“ от цял свят се събраха, за да се поклонят на своя „бог“ и по този начин да започнат обръщането на Америка към същото това поклонение (чрез средствата на масмедиите, чиито представители грижливо бяха поканени) и така да се постави началото на една нова ера за човечеството. Съобразно всичко това събитието бе наречено „Хилядолетие’73“.

Един типичен представител на убедените ученици на Махарадж-джи бе Рене Дейвис – член на лява партия, участник в демонстрациите през шейсетте години. Той бе също един от членовете на „чикагската седморка“, обвинени за подстрекаване на вълненията през 1968 година по време на националния конгрес на демократите. През лятото на 1973 година Дейвис давал пресконференции и произнасял речи пред всички, които се съгласявали да го слушат. В посланието си към Америка Рене Дейвис казвал: „Той е най-голямото явление в историята, а в същото време ние спим… Бих искал да крещя по улиците. Ако разбирахме кой е той, бихме пропълзяли Америка на ръце и колене, за да склоним глава в неговите нозе[2].“Иеромонах Серафим (Роуз) 7И наистина поклонението пред Махарадж-джи се изразява, като човек напълно пада пред него с допряна до земята глава и изрича санскритска фраза, означаваща обожание. На „Хилядолетие’73“ Махарадж-джи бил посрещнат с невероятни овации. Той се появил седнал върху висок трон, с огромна златна „корона на Кришна“. Едновременно с това светлинното табло на стадиона изписало думата „Б-О-Г“. Младите американски „преми“ плачели от радост, други танцували на сцената, а оркестърът изпълнявал „Господарят на Вселената“ – адаптация на един стар протестантски химн (The Spiritual Supermarket, pp. 80, 94).

Нека отново подчертаем, че всичко това се е случило в „християнска“ Америка. В подобни събития има нещо повече от просто поклонение на езически „богове“. Само допреди няколко години такова поклонение пред жив човек е било немислимо във всяка „християнска“ страна; но днес това е нещо обикновено за хиляди религиозни „търсачи“ на Запад. В подобни събития не бихме могли да виждаме нищо друго освен предвестие за поклонението пред антихриста в края на света, пред този, който ще се противи и превъзнася над всичко, що се нарича Бог или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог (2 Солуняни 2:4).

Явно „Хилядолетие’73“ бе върхът в кариерата на Махарадж-джи. Всъщност това събитие бе посетено само от петнадесет хиляди последователи (много по-малко от очакваното). На него не се извършиха никакви „чудеса“ и не се появиха никакви специални знаци, които да отбележат, че „новата епоха“ наистина е започнала. Естествено е едно движение, което е толкова зависимо от рекламата в медиите и е така тясно свързано с вкусовете на едно поколение (музиката, използвана на „Хилядолетие’73“ бе съставена предимно от популярни песни на „контракултурата“ от шейсетте години), твърде бързо да излезе от мода. Освен това неотдавнашният брак на Махарадж-джи и неговата секретарка твърде много намали популярността му като „бог“.Иеромонах Серафим (Роуз) 10Другите „духовни“ движения на нашето време като че ли се подчиняват по-малко на капризите на модата, но, от друга страна, са по-показателни за дълбочината на влиянието, което оказват източните религии на Запад.

З. Тантра йога в планините на Ню Мексико

През юни 1973 година около хиляда млади американци (повечето от тях на възраст между двадесет и двадесет и пет години) се събират на една поляна, намираща се на седем хиляди и петстотин фута височина в планината Джимез (северната част на Ню Мексико), за да се занимават с духовни упражнения в продължение на десет дни по време на лятното слънцестоене. Те стават всяка сутрин в четири часа, събират се преди изгрев слънце (загърнати в одеяла поради утринния мраз), и сядат на земята, подредени в редици срещу един подиум, изграден на открито. Младежите започват деня, като заедно произнасят мантра на езика пунджаби с цел да се „настроят“ по този начин за предстоящите духовни упражнения.

Отначало няколко часа са посветени на занимания с кундалини йога, които включват изпълнение в определена последователност на изнурителни физически упражнения, монотонно пеене и медитация. Целта е да се достигне съзнателен контрол върху телесните и умствените процеси. В това се изразява и подготовката на човека за „реализацията на Бога“. След това се извършва церемония по издигане на два флага – американския флаг и „флага на нацията на Водолея“ – под съпровода на „Бог да благослови Америка“ заедно с молитва за американския народ. Тази „нация“ обединява мирния народ от „Ерата на Водолея“ или хилядолетието, за което този култ се приготвя. След всичко това идва редът и на вегитарианска храна (типична за почти всички нови култове), а по-късно следват лекции на духовни и практически теми, след което всички се подготвят за дълга сесия по тантра йога.

Досега за тантра йога се е чувало малко и тя почти не е била практикувана на Запад. Всички авторитетни изследователи са единодушни в мнението си, че последиците от практикуването на тантра са изключително опасни. Нейните упражнения винаги се изпълняват заедно от мъже и жени, при което се предизвиква много силна психична енергия, изискваща засилено внимание и контрол. Приема се, че във всеки промеждутък от време на земята живее само един учител по тантра йога. Упражненията, провеждани при „слънцестоенето“ в Ню Мексико, са водени от „Великия тантрит“ на нашето време – Йоги Бхаджан.Иеромонах Серафим (Роуз) 11Всички участници, облечени по един и същ начин в бели дрехи, сядат в дълги прави редици, мъже срещу жени, като се допират плътно рамо до рамо със стоящия до тях в редицата и гръб до гръб със седящия в съседната редица. Така се подреждат около десет двойни редици, всяка от които е дълга седемдесет и пет фута. Специални асистенти следят дали редиците са абсолютно прави и където е необходимо, ги коригират, за да осигурят точния „поток“ на иогийското „магнетично поле“.

Започва пеенето на мантрите. Специални техни строфи призовават покойния гуру, който е „личният покровител“ на Йоги Бхаджан. Самият йога е един внушително изглеждащ мъж – висок е шест фута и четири инча[3], има голяма черна брада, облечен е в бели дрехи и на главата си носи бял тюрбан. Той идва и започва да говори за своята мечта – „новата прекрасна творческа нация“ на Америка, която може да бъде изградена чрез духовна подготовка на хората днес. Тантрическите упражнения са ключовият елемент в тази подготовка. Те преобразяват хората, като им помагат да достигнат от своето обикновено „индивидуално съзнание“ посредством „груповото съзнание“ до „универсалното съзнание“.

Упражненията започват. Те са изключително трудни, изпълняват се при силни физически усилия и причиняват болка; предизвикват се силни емоции като: страх, гняв, любов и други. Всеки участник трябва да прави едно и също упражнение в точно определено време; трудните пози се задържат продължително време, без никакво движение. Сложните мантри заедно с упражненията трябва да бъдат изпълнявани в прецизна координация със съответния партньор и с всеки, който стои в редицата. Всяко отделно упражнение може да отнеме от тридесет и една до шестдесет и една минути. В тази интензивна групова дейност индивидуалните чувства изчезват и се усещат силни съпътстващи ефекти – физическо изтощаване, понякога дори и временна парализа, емоционално изтощение или екзалтация. Освен това при „слънцестоенето“ на никого не е позволено да общува с останалите, така че няма никаква възможност изпитаните усещания да се осмислят в разговор с другите. Целта е да се предизвика радикална промяна в личността.Иеромонах Серафим (Роуз) 12Следват следобедни занимания по такива предмети като източни бойни изкуства, практическа медицина и диетология, устройване на ашрами; има и вечерно събиране (след второ хранене), посветено на „духовното пеене“. Тогава санскритските мантри се пеят под съпровода на фолк и рок музика, които събрани заедно образуват смес между „рокфестивал“ и „весело богопоклонение“, изпълнени на чужд език. Всичко това е част от усилията, които Йоги Бхаджан полага, за да направи своята религия „исконно американска“ (The New Religious Consciousness, pp. 8-18).

Описаната по-горе религия представлява един вид съвременна преработка на сикхи религията от Северна Индия в компилация с няколко практики от йога. През 1969 година в Лос Анджелис Йоги Бхаджан основава Организацията Здраве-Щастие-Святост (Healthy-Happy-Holy Organization или З-НО). Първоначално неговата идея била да работи в Америка като учител. В религиозен водач той се превръща съвсем инцидентно, след като открива, че воденият от него курс по йога привлича вниманието на хипитата от Южна Калифорния. Комбинирайки „духовните“ търсения на хипитата със собствените си познания в областта на индийските религии, той създава „американска“ религия, която се различава от повечето източни религии по това, че обръща особено внимание на съвременния практически живот (както правят сикхите в Индия, които са предимно от търговската класа). От всички членове на организацията се изискват брак и стабилен семеен живот, отговорно изпълнение на професионалните задължения и социално служение.

От времето на своето основаване през 1969 година З-НО се разпространява в Америка, Европа и Япония. Има повече от сто ашрама (общини, в които се събират последователите на организацията, пристигнали от други градове). Погледнато формално, З-НО се различава коренно от останалите нови източни култове – нейните пълноправни членове формално стават сикхи и носят характерните за тях тюрбан и бели дрехи. Въпреки това обаче също като останалите нови източни култове организацията на Йоги Бхаджан привлича бившите хипи, поставяйки си за цел достигането на едно „разширено“ (универсално“ или „трансцендентално“) съзнание. Неговите последователи смятат себе си за духовен „авангард“, който ще положи началото на нова хилядолетна ера (която повечето от култовете виждат в астрологичното понятие „Ера на Водолея“).

Макар, че З-НО защитава един относително нормален начин на обществен живот, тя е „личба за времето“ също както индуистките култове, които открито проповядват „бягство“ от действителността. Организацията на Йоги Бхаджан цели да положи основите на една „здрава, щастлива и свята“ Америка, но Америка без абсолютно никакво отношение към Христос. Когато убедените и „щастливи“ американци говорят спокойно за Бога и за своите религиозни задължения, без да споменават Христос, човек може без съмнение да разбере, че „постхристиянската“ епоха е настъпила.

4. Дзен тренинг в Северна Калифорния

В гористите планини на Северна Калифорния, в сянката на планината Шаста – „свещената“ планина на древните индианци, от 1970 година съществува дзен будистки манастир. Много преди 1970 година дзен храмове е имало в големите градове на Западния бряг, където се заселват японци. Правени са били и опити за основане на дзен манастири в Калифорния. Но така нареченото Абатство Шаста е първият успешно организиран американски дзен манастир. (В дзен будизма понятието „манастир“ преди всичко означава училище за обучение на дзен „свещеници“ – мъже и жени).Иеромонах Серафим (Роуз) 13В Абатство Шаста цари изключително целенасочена и делова атмосфера. Посетителите (на които в ограничено време е позволено да разглеждат манастира, но без да общуват с живеещите тук) виждат монасите или обучаваните облечени в традиционните черни роби и с обръснати глави. Всеки от тях изглежда напълно вглъбен в това, което прави, и навсякъде се усеща присъстието на ясно съзнание за сериозност и посветеност.

Самото обучение обхваща строга петгодишна (или повече) програма. Всички, които успешно завършат курса на обучение, могат да станат „свещеници“ и учители на дзен, а освен това могат да водят и будистки церемонии. Също като в светските училища и тук учениците трябва да заплащат такса за стая и храна (сто седемдесет и пет долара за месец, плащани в аванс за всеки месец – това изискване е способ за отсяване на несериозните кандидати!), но самият живот е по-скоро „монашески“, отколкото ученически. Тук са установени строги правила на поведение; учениците трябва да носят точно определено облекло; храната е вегетарианска и се приема мълчаливо; не се допускат никакви посетители, нито свободно общуване; животът се съсредоточава около залата за медитация, където обучаваните не само медитират, но се хранят и спят. Забранени са всякакви религиозни практики освен дзен. Ежедневието на учениците е извънредно интензивно, изисква се пълна концентрация и всичко, което се върши през деня (дори миенето и тоалетът), трябва да се съпровожда с безмълвно изричане на определена будистка молитва.

Въпреки че Абатството принадлежи към „реформираната“ дзен секта Сото, трябва да подчертаем неговата независимост от Япония и приспособеността му към американските условия на живот. Обредите и церемониите обаче, практикувани в абатството, спазват японската дзен традиция. Тук се извършват: церемония за посвещение в будизма; обреди, свързани с равноденствието, при които се празнува „преобразяването на личността“; церемония за „хранене на гладните духове“ (в памет на починалите); церемония за „Деня на Основателя“, в който се изразява благодарност към преподавателите на дзен, включително настоящия учител; има и празник по повод просвещението на Буда и други. Заниманията в манастира включват поклонение пред изображението на Буда, но основното, което се подчертава в учението, е, че „природата на Буда“ се съдържа във всеки човек.

Дзен учителят в абатство Шаста е една жена (будизмът позволява това), родена на Запад. Това е Джийю Кенет, англичанка, родена в семейство на будисти през 1924 година. Тя изучавала различните традиции на будизма в Далечния изток и приема „посвещение“ в един Сото дзен манастир в Япония. Кенет пристига в Америка през 1969 година и през следващата година заедно с няколко млади последователи основава манастира. С течение на времето общината бързо нараства, като привлича преди всичко млади, около двадесетгодишни мъже (и жени).Иеромонах Серафим (Роуз) 14Причината за успеха на този манастир – отделно от естествената привлекателност на дзен за поколението, търсещо рационализъм и видимо просто обучение – изглежда, се състои в мистичността на „автентичното предаване“ на опита и традицията на дзен. „Игуменката“ гарантира това чрез своето обучение и посвещение в Япония; явно е, че нейните лични качества като чужденка и родена будистка, на която освен това не е чуждо и съвременното мислене (притежава много „американски“ практицизъм), определят влиянието ѝ сред младите, новообърнати в будизма американци.

Целта на дзен обучението в абатство Шаста е да изпълни всичко от живота с „чист Дзен“. Ежедневната медитация (понякога продължаваща осемдесет часа) е центърът, около който се концентрира всичко. Предполага се, че интензивният религиозен живот води до „траен мир и хармония на тялото и съзнанието“. Най-голямо внимание се отделя на „духовното израстване“, а публикациите на абатството – двумесечно списание и няколко книги, написани от игуменката – отразяват стремежа за дистанциране от духовното позьорство и фалша. Абатството се противопоставя (за разлика от отношението към будистките обичаи) срещу възприемането на японски национални обичаи; предупреждава за опасността от „преминаването от гуру на гуру“ и от фалшивия култ към дзен учителя; забранява астрологията, предсказването на бъдещето (включително китайската Книга на промените – Идзин), астралните пътувания и всички други психически и окултни занимания; осмива академичния и интелектуалния (в противоположност на емпиричния) подход към дзен; набляга върху усърдната работа и строгото обучение, които прогонват от човека всички илюзии и фантазии, които той има за себе си или за „духовния живот“. Разговорите на младите дзен „свещеници“ по „духовни“ въпроси (така както са публикувани в Списанието на абатството) се характеризират с трезв и компетентен тон, което ги прави забележително сходни на разговорите между монаси и сериозни млади хора, обърнали се към православието. По своята образованост и мироглед тези млади будисти изглежда, че стоят съвсем близо до много от нашите новообърнати. Всеки от съвременните млади православни християни с основание би могъл да каже: „Ако на това място присъстваше благодатта Божия, аз самият щях да бъда тук“ – до такава степен убедително автентична е духовната представа, която се създава за този дзен манастир. Абатството предлага почти всичко, което съвременният религиозен търсач може да желае – с изключение, разбира се, на Христос, на истинския Бог и на спасението, което само Той може да даде.

В абатство Шаста будизмът се преподава не като „студено и отвлечено учение“, а като изпълнен с дух на „любов и състрадание“. Противно на обичайните изложения за будизма, игуменката подчертава, че център на будистката вяра не е първичното „нищо“, а живото „божество“ (което според нея представлява езотеричното будистко учение). Кенет казва: „Тайната на дзен… се състои в това със сигурност да знаеш за себе си, че космическият Буда съществува. Истинският учител, независимо дали това е мъж или жена, е онзи, който е твърд в убеждението си за космическия Буда и който го обича… Когато най-накрая и аз научих със сигурност, че той съществува, бях извънредно радостна; любовта и благодарността, които изпитвах, не знаеха предел. Освен това никога не съм изпитвала такава любов като тази, която идваше от Него; ето защо толкова много искам и всеки друг също да я почувства[4].“

Понастоящем в абатство Шаста и неговите „филиали“, намиращи се главно в Калифорния, има около седемдесет ученици, които се подготвят за „свещеници“. Днес манастирът е в подем. Това се отнася не само за територията, която обхваща, но и за „мисията“ му сред американците. Нараства и движението на будисти от светските среди. За тях абатството играе ролята на религиозен център и те често го посещават. Идват и психолози, и други заинтересовани лица, за да се уединят в медитация с различно времетраене. С реализирането на публикации, с провеждането на консултации и обучения в калифорнийските градове, с проектите си за училища и старопиталища абатството Шаста наистина прогресира в изпълнението на своята цел – „разпространяване на дзен будизма на Запад“.Иеромонах Серафим (Роуз) 15Към християнството игуменката и нейните ученици проявяват снизходително отношение. Те се отнасят с респект към Добротолюбието и другите православни духовни текстове; признават православието за онова „християнско“ тяло, което е най-близко до тях, но смятат, че стоят „над такива предмети като богословие, догматически диспути и всякакви други изми“, непринадлежащи към „Истинската религия“ (Journal, Jan.-Feb., 1978, p. 54).

Фактически дзен не е изграден върху никаква богословска основа, а изцяло се базира на „опита“, като по този начин изпада в „прагматичното заблуждение“, което вече отбелязахме по-горе, в главата за индуизма: „Ако действа, значи е истинско и добро.“ Дзен отхвърля всяко богословие и не повече от индуизма е способен да различава добрите от демоничните „духовни преживявания“. Според него може само да се твърди, че нещо изглежда добро, ако носи „мир“ и „хармония“ (друг е въпросът доколко за това могат да отсъдят естествените сили на ума без каквото и да било откровение). Всеки друг подход се отхвърля като повече или по-малко измамен. Дзен култивира една изтънчена гордост – така разпространена днес, – гордостта на онези, които мислят, че могат да се спасят сами и затова не се нуждаят от Спасител извън себе си.

Сред всички съвременни източни религиозни течения вероятно дзен е най-интелектуално усложненото и най-трезвото. Неговото учение за състрадаващ и любящ „космичен Буда“ може би е най-високият религиозен идеал, който човешкият разум без Христа може да постигне. Трагедията на дзен се състои именно в това, че в него не присъства Христос и следователно няма спасение. А сложността му и неговият рационализъм успешно предпазват последователите му от търсенето на спасение в Христа. Спокойният и състрадателен тон на дзен е вероятно най-тъжното знамение за „постхристиянското“ време, в което живеем. Нехристиянската „духовност“ не е вече чужда, вносна за Запада. Нека всичко това ни послужи като предупреждение, че религията на бъдещето няма да бъде просто култ или секта, а мощна и дълбока религиозна ориентация, която ще бъде достатъчно убедителна за разума и сърцето на съвременния човек.

5.Новата „духовност“ срещу християнството

Могат да се посочат много примери за разпространението на новите източни култове на Запад. Всяка година се появяват нови модификации на вече известните движения. Освен открито религиозните култове през последното десетилетие се забелязва особено увеличаване на секуларните движения, които едно популярно списание нарече „култове на съзнанието“ (U. S. News and World Report, Feb. 16, 1976, page 40). Към тези групи за „терапия на съзнанието“ принадлежат „Ерхард семинарс тренинг“‘, основан през 1971 година, „Ролфинг“, „Силва метод“ и различни форми на „срещи“ и „биофийдбек[5]“ Всички те предлагат „освобождаване от напрежението“, „извличане на скритите способности“ на човека посредством повече или по-малко правдоподобен „научен“ жаргон от XX век. Можем да споменем също и други движения на „съзнанието“, които в наши дни вече не са толкова модерни – от „християнска наука“ до „наука на разума“ и „сциентология“.

Всички тези движения са несъвместими с християнството. Православните определено трябва да стоят далеч от тях.

Защо говорим толкова категорично?

1.Тези движения не са основани върху християнската традиция и практика, а са продукт или на източната езическа религиозност, или на съвременния спиритизъм, само че разводнени и често представени като „нерелигиозни“. Освен че разпространяват погрешни учения за духовния живот, противоречащи на християнските разбирания, те водят човека по погрешен духовен път посредством езически религиозен опит или психически експерименти. Този път винаги завършва с психическа катастрофа и погубване на душата завинаги.Иеромонах Серафим (Роуз)2.Чрез прилагането на различни видове медитация движенията обещават постигане на „духовно спокойствие“. Този опит независимо от това дали медитацията е без специфично религиозно съдържание (както е при трансцендентална медитация, някои форми на йога и дзен, и секуларните култове), или има езическо религиозно съдържание (както е при Харе Кришна, „Мисията на божествената светлина“, З-НО, и пр.) представлява навлизане в „космическата“ духовна реалност. Тук глъбинната част на човешката личност влиза в контакт с действителни духовни същества. Поради естеството на човека след грехопадението съществата, които са най-близо до него, са преди всичко демоните или падналите духове[6].

Самите дзен будистки медитатори въпреки цялата си предпазливост по отношение на духовните „опити“ описват срещите си с тези духове (в случая се намесват и човешките фантазии), като подчертават, че те не се „обвързват“ с тях[7].

3.“Посвещението“ в преживявания от психическата реалност, предлагани от „култовете на съзнанието“, въвлича човека зад съзнателния контрол на волята. По този начин веднъж „посветен“, за човека вече е твърде трудно да се откъсне от нежелателните психически преживявания. В сравнение с която и да е ерес от миналото новото религиозно съзнание е един много по-силен и опасен враг на християнството. Това е така, защото, когато акцентът се поставя първо на опита, а учението се подцени, тогава се отстраняват или неутрализират нормалните за християнина защитни реакции, които предпазват човека от атаките на падналите духове. Пасивността и „отвореността“, които характеризират новите култове буквално предават човека „за ползване“ от демоните. Изследванията показват, че при „култовете на съзнанието“ обикновено съществува развитие в преживяванията – в началото те са „добри“ или „неутрални“, а накрая стават странни, предизвикват страх и са открито демонични. Опасни са дори чисто физическите страни на психически дисциплини като йога, защото, макар и откъснати от изначалната цел на йога-практиката, те поставят човека в определена психическа зависимост, свързана с нея.Иеромонах Серафим (Роуз) 9Съблазнителната сила на „новото религиозно съзнание“ днес е толкова голяма, че може да завладее даден човек и той да продължава да се смята за християнин. Това става не само с онези, които се увличат от повърхностния синкретизъм или комбинират християнството с източни религии (споменатите по-горе случаи), но и с все повече и повече хора, които считат, че са ревностни християни. Същностното игнориране на истинския християнски духовен опит в наше време е причина за появата на фалшивата християнска „духовност“, която по своето естество се доближава до „новото религиозно съзнание“.

В седма глава по-обширно и обстойно се разглежда най-разпространеното течение на „християнската духовност“ днес. Зад неговата маска ще видим ужасяващото лице на „новото религиозно съзнание“, наблюдавано дори сред добронамерени православни християни. Влиянието му е толкова голямо, че в случая можем да обясним духовността на съвременния свят единствено използ¬вайки апокалиптичните понятия за „голямата измама“, която ще прелъсти почти цялото човечество преди края на света. Към този проблем ще се върнем и в края на книгата.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Charles Gloc and Robert Bellah, The New Religious Consciousness, University of California Press, Berkeley, 1976, cc. 31-32.

[2]. Robert Greenfield, The Spiritual Supermarket, Saturday Review Press, New York, 1975, p. 43.

[3]. 1 инч=2.6 см.

[4]. The Journal of Shasta Abbey, Jan.-Feb., 1978, c. 6.

[5]. Biofeedback – техника, посредством която несъзнателни (или неволеви) процеси в тялото (като сърдечния ритъм или мозъчните вълни) се превръщат в сетивно възприемаеми (както при ползването на осцилоскоп), за да бъдат поставени под съзнателен мисловен контрол (бел. прев.).

[6]. Виж обяснението на епископ Игнатий Брянчанинов относно православното учение за духовното възприемане на духовете и отварянето на човешките „врати на възприемане“ в The Orthodox Word, № 82, 1978.

[7]. Jiyu Kennett, How To Grow a Lotos Blossom, Shasta Abbey, 1977 – дзен описание на предсмъртни видения.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4uo