КЪДЕ Е ГРОБЪТ НА ХРИСТОС?

Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

Анна Маринова

anna marinovaГолемите християнски празници Възкресение Христово и Рождество Христово обикновено са поводи за нови сензации около личността на Иисус Христос и Неговия земен живот от страна на хора, които търсят популярност или дори се стремят да нанесат удар на християнството. След „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун и “сензацията” за “откритото” Евангелие на Юда (известно отдавна на новозаветната библеистика) сега се предложиха още “подробности” за живота на Иисус Христос. В случая поредната сензация за Христовия земен живот, разпространена от медиите, беше, че бил открит гробът на Христос с Неговото тяло. В тази гробница в отделен саркофаг Той бил погребан (всъщност във въпросния саркофаг е открита само пепел, а няма кости!) заедно с Мария Магдалина (която и при тази „новина” се представя като Христова жена) и с Юда – техния син.

Тази „новина” има обаче своя предистория: преди двадесет и шест години е открита гробница със саркофази, а на тези саркофази са изписани имена – Иисус (четенето на това име като Иисус не е потвърдено от първоначалния оглед на дадения саркофаг!), Юда, син на Иисус, Мариам(на) и прочее. И след двадесет и шест години (интересно защо не веднага?!), точно преди Пасха на Джеймс Камерън му хрумнало, че подобно съвпадение на имена в една гробница е просто невероятно и че това може да бъде само семейната гробница на Иисус Христос.

Въпреки явната несъстоятелност на подобна теза ми се ще да се върнем към онези дни – деня на Христовото разпятие и погребение и деня на Неговото светло Възкресение, и да си припомним доказателствата за факта на Възкресението на Христос. За яснота, макар и формално, ще разделя въпросите си и доказателствата в няколко точки.

І. Недоумения в новината, че е открит гробът с тялото на Христос

Във вестници и в други медии се каза, че чрез ДНК анализ се е потвърдило, че тялото, което е открито в саркофаг с надпис Иисус (Йешуа е името на Спасителя на говоримия по времето на Неговото земно служение арамейски), e на Иисус Христос и следователно Той не бил възкръснал, а е погребан в семейна гробница заедно с Мария Магдалина, баща Му Иосиф и сина на Иисус – Юда.

Знаем, че за да има ДНК анализ, трябва да имаме взети съответни проби от дадения човек (в случая Иисус от Назарет). Да, но Иисус от Назарет е живял “само” преди две хиляди години, когато взимането и респективно запазването на проби от хора за ДНК анализ не е съществувало. Следователно за нас си остава истинска загадка, как така ДНК анализът успя да установи окончателно, че прахът във въпросния гроб е на Иисус от Назарет, Който за християните е Месия (Христос – помазаник) и Бог.

Името Иисус (Иешуа) се среща на поне двадесет и седем места в Свещеното Писание на Стария Завет. То всъщност е съкратена форма на името Иехошуа, което име означава „Яхве (Господ) спасява”. Близко по значение с името „Иисус” е името Исаия (Иешаяху), което означава „Спасение от Господ”. Името Иисус е често срещано и това е съвсем понятно, имайки предвид неговото значение и очакванията на евреите (по времето на земното служение на Христос) за Месия като земен цар, възстановител на Давидовата династия, който да ги избави от властта на Рим.

Името Юда (Иехуда) се среща шестдесет и осем пъти в Свещеното Писание на Стария Завет и означава „Прослава на Господа”. Името Мария (с варианти Мариам и Мариамне – госпожа) също е често срещано женско име, понеже сестрата на Моисей се е казвала Мариам (вж. Изход 6:20 и други.). Оттук следва, че срещането на такива имена, които са били често употребявани, заедно на едно място не е нещо необичайно и това открито признава дори израелският археолог Амос Клонер, един от откривателите на саркофазите.

ІІ. Някои доказателства за достоверността на текста и на книгите на Новия Завет

Ще си позволя съвсем накратко да спомена някои извънбиблейски доказателства за достоверността на текста и броя на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет.

Новозаветните писания са написани от средата до края на І век след Христа – тоест дори по времето на написването на последните книги на Новия Завет е имало живи свидетели и очевидци най-малко на проповедта на апостолите (а възможно и на дейността на Христос).

1.Цитати и идеи от книгите на Новия Завет има още в творенията на приемниците на светите апостоли (на така наречените апостолски мъже) – св. Климент Римски (починал 101 година), св. Игнатий Богоносец (починал 117 година), св. Папий Иераполски (починал 130 година), св. Поликарп Смирненски (починал 167 година), св. Юстин Философ (починал 166 година), Ерм (около 200 година), св. Ириней Лионски (починал 202 година), Климент Александрийски (починал 214 година), св. Иполит Римски (починал 236 година).

2.Папирусите P46, P66, P90 и Р98, които съдържат текстове от посланията на св. апостол Павел (P46), четирите евангелия (Р66, Р90) и книга Откровение (Р98), са датирани около ІІ век. Има множество папируси от ІІІ век, които съдържат цялостно или части от всички новозаветни книги.

3.Автентичността на никое антично произведение не е засвидетелствана по такъв безспорен начин от толкова много ръкописи, които отстоят от оригинала на не повече от сто-сто и петдесет години.

Мураториев канон

Мураториевият канон е един от най-важните документи за ранната история на канона (особено за броя на книгитe на Новия Завет) и е датиран около 180-та година. Той съдържа осемдесет и пет стиха, написани на латински език. Мураториевият канон се нарича така по името на неговия откривател – италианския историк Лудовико Антонио Муратори и за пръв път е публикуван през 1740 година. Този ценен текст се намира в библиотека Амброзиана в Милано (MS J. 101 sup.).

Сега ще се обърнем към евангелските свидетелства за разпятието и погребението на Христос.

ІІІ. Разпятието на Христос, Неговата реална смърт и погребение

1.Христос, а не друг е разпнат на кръста

Съществува хипотезата, че на кръста не е разпнат Иисус Христос, а друг човек (Негов брат-близнак, например). Тази хипотеза е напълно неоснователна. Нека да си спомним само, че Христос е предаден от Юда, който засвидетелства пред стражата, дошла да арестува Христос, че това е неговият Учител, като Го целува и Му казва: „Радвай се, Рави (учителю мой – б. м.)!” (Лука 22:47-49). Юда е един от дванадесетте апостоли (Матей 26:47 и паралели), който не може да не е познавал своя Учител, понеже именно на него е гласувано доверието той да бъде пазач на ковчежето, касата, където апостолите държали общите си пари. За съжаление Юда често злоупотребявал, като крадял от него (Иоан 12:6).

2.Страдания на Христос преди и по време на разпятието

Христос е свързан, заведен е при първосвещениците Ана и Каиафа, при Пилат, при цар Ирод Антипа, след това отново при Пилат, по чиято заповед е бит с бич. Археологически находки на бичове, датирани от времето на Христос, показват, че бичът тогава е представлявал върви с накрайници във вид на железни куки, които са се забивали в плътта (Матей 27:26; Марк 15:15; Иоан 19:1). Бичуването е водело както до непоносими физически болки, така и до дълбоки разкъсвания по тялото. Освен бичуването, с цел унижение на осъдения Христос на главата Му е сложен трънен венец, облечен е в багреница (пурпурна, царска дреха) и са Му удряни плесници, придружени с подигравки (Матей 27:29; Марк 15:17, Иоан 19:2; Матей 26:67; Марк 14:65; Иоан 19:3).

Христос както всеки осъден на кръстна смърт Сам носил кръста Си (Иоан 19:17) през целия път от преторията на Пилат Понтийски до мястото на разпятието – хълма Голгота (думата gulgolet означава череп; мястото се наричало Голгота, защото е било място за погребения), който се намирал извън градските порти. Христос понесъл кръста Си, но понеже поради немощ вървял бавно, наложило се войниците да накарат Симон Киринеец да го носи (Матей 27:32; Марк 15:21; Лука 23:26). Христос е разпнат на кръст между двама разбойника (тук няма да се спирам на това, какъв вид е бил Христовият кръст; най-вероятно това е бил така нареченият crux immissa – кръст с една напречна греда) и Неговите страдания са продължили няколко часа. Изпитвал мъчителна жажда, но Му предложили да пие оцет, смесен с жлъчка. След като вкусил, не пожелал да пие (Матей 27:34). Отказът на Христос да пие от сместа се дължи на факта, че на осъдените на разпятие давали смес, съдържаща упойващи вещества, за да се облекчат техните страдания. С отказа от тази упойваща напитка Спасителят проявил желанието Си да изпие докрай чашата на страданията заради нашето изкупление и спасение (срв. Матей 26:40; Марк 14:36; Лука 22:42).

3.Христос действително умира на кръста

За разлика от други разпнати на кръст, които са живели по-дълго (до 2 дена), Иисус Христос страдал на кръста и умрял още същия ден. Поради факта, че Спасителят сравнително бързо умрял на кръста, се ражда тенденциозната хипотеза, че Той не е починал, а само бил изпаднал в безсъзнание или бил в клинична смърт. По-късно в гроба дошъл в съзнание и, като отхвърлил повивките, отвалил камъка и се явил като възкръснал на учениците Си (в частта, където накратко ще се спра на погребалните обичаи на юдеите и на пазенето на гроба, ще отбележа защо тази хипотеза е несъстоятелна).

В Евангелието според Марк се казва, че дори Пилат се е почудил, че Христос е умрял толкова скоро (15:44). Ако Христос беше само изпаднал в кома и после беше дошъл в съзнание и не беше възкръснал, в евангелието според Марк нямаше да бъде допуснато да има такъв изобличителен текст (нали някои обвиняват евангелията в прикриване на обстоятелствата от Христовия живот и истината за Него!).

Наистина Спасителят е издържал на кръста не много, но Той е бил бит с бич, носел е и кръста Си. Ако Спасителят не беше умрял на кръста, римските войници, които са извършвали хиляди разпятия, щяха да реагират по съответния начин. Тук трябва да вметна, че разпятието е римско наказание за осъдени на смърт, които не са римски граждани. За осъдени на смърт, които са римски граждани, наказанието било посичане с меч. Посечен с меч е починал свети апостол Павел, понеже той бил римски гражданин (Деяния апостолски 22:28). Така че и в случая с Иисус Христос римските войници около кръста щяха да счупят пищялните кости (тънката кост между коляното и глезена) и по този начин щяха да предизвикат смъртта. Понеже телата трябвало да се свалят от кръстовете в петък следобяд преди настъпването на събота (което става със залеза на слънцето), тъй като в онази събота се падала Пасха, то римските войници пречупили пищялите на двамата разбойници, но като стигнали до Христос, установили, че Той е починал, и не счупили Неговите пищяли (Иоан 19:32-33).

Счупването на пищялните кости при разпънатите на кръст се правело, защото при висенето на кръста на разпънатия не достигал въздух поради принудителната поза на гръдния кош (широко разперените ръце и тежестта на тялото) и той, повдигайки се, е вдишвал и издишвал. Когато пищялите се счупят, разпнатият не може да се повдига вече, за да диша, и така се задушава и умира от недостиг на кислород. Има и друго обяснение, според което при счупването на пищялните кости се разкъсвали и кръвоносните съдове, минаващи покрай пищялите, и това със сигурност ускорявало смъртта. За да се уверят в смъртта на Спасителя обаче, един от римските войници пробол ребрата Му с копие. Интересно е свидетелството на св. евангелист Иоан за следствието от това пробождане с копие на ребрата Му: „и веднага изтече кръв и вода” (19:34). Причината за изтичане на кръв и вода е събралата се в перикарда (обвивката на сърцето) течност. След пробождането на сърцето с копие и изливането на перикардната течност, подобна на вода, никой не би могъл да остане жив.

4.Погребението и гробът на Христос. Предохранителни мерки

Иосиф от Ариматея измолил от Пилат тялото на Христос и понеже Иосиф бил влиятелен човек, член на Синедриона, Пилат се съгласил (Марк 15:43) и дал разрешение Христовото тяло да не бъде погребано в общ гроб, каквато е практиката при разпъване на престъпници, които са се разбунтували срещу Рим и императора (пред Пилат Христос е обвинен не в богохулство, какъвто е случаят пред Кайафа – Матей 26:65, а в това, че се наричал Син на Давид и уж имал претенции към Давидовия престол; следователно бил заплаха за Рим – Лука 23:2 и сл.).

Заедно с Иосиф и другия член на Синедриона – Никодим, били някои от следовничките на Спасителя, които след съботната почивка ще дойдат отново, за да довършат помазването на тялото, понеже то е извършено набързо поради настъпващата събота и падащата се в нея Пасха. Иосиф и Никодим взели тялото и го погребали в гроб, собственост на Иосиф (Матей 27:60). При всяко юдейско погребение се използвали различни аромати (между тях алое и смирна), които се слагали в голямо количество. Тялото било повивано в погребални повивки, а главата – покривана с кърпа. Смирната слепвала погребалните повивки и те плътно прилепвали по тялото, така че дори Христос да беше само припаднал (след бичуването, разпъването на кръста и пробождането с копие), което би било чудо по-голямо от възкресението, Той не би могъл Сам да се освободи от плътно прилепналите повивки.

След като тялото било повито, вратата на гроба била затворена с камък. Камъкът лесно е можел да бъде тласнат от един или двама души (срв. Марк 15:46), но не можел да бъде поместен от толкова. При археологически разкопки на намерени гробове се вижда, че те се изсичали в скала, а за да може да се привали камък пред входа, се правел жлеб под наклон. Така лесно камъкът е можел да бъде привален, за да затвори входа, но не е можел да бъде повдигнат обратно. Нужни били усилията на много хора, за да се вдигне отново камъкът. В тази връзка е обяснимо притеснението на жените-мироносици, когато те тръгнали за гроба на Христос, и тяхното питане: “Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?” (Марк 16:3).

Освен тежкия камък гробът бил заварден от стража и запечатан с римски печат. Първосвещениците и фарисеите помолили Пилат да постави стража, понеже те чули думите на Христос, че Той ще възкръсне, и се опасявали, че учениците Му могат да откраднат тялото Му и да кажат, че Той е възкръснал (Матей 27:62-64).

От отговора на Пилат „Имате стража, идете и осигурете, както знаете” (Матей 27:65) следват две възможности: 1) стражата, която юдейските първенци поставят, е от храмовата стража и 2) стражата е римска стража.

Първото предположение е по-малко вероятното, защото, ако първенците бяха решили да използват храмовата стража, нямаше да отидат при Пилат и да поискат от него охрана за гроба. Искането на стража от Пилат е във връзка с това, че Иисус Христос е осъден като бунтовник срещу Рим и следователно за сигурността на гроба и за евентуални “ексцесии” от страна на апостолите отговорност носи прокураторът Пилат. Ако стражата беше храмовата стража, първосвещеникът и фарисеите нямаше след възкресението на Христос да предлагат на стражата пари, за да каже, че е заспала, и нямаше да се налага да се успокоява гневът на Пилат от предполагаемо неизпълнение на заповед (Матей 28:12-15). Но дори да допуснем, че става дума за храмовата стража, наказанието за напускане на поста или заспиване на юдейската храмова стража е било изгаряне с огън. Наказанието за заспиване на пост на римски войник е посичане с меч. Пред всеки охраняван от римска стража обект (в случая Христовия гроб) са били поставяни четирима войни, а в непосредствена близост още други. Римската стража се е сменяла на четири часа и е било невъзможно както всички войници да са заспали едновременно, така и апостолите да се промъкнат, да отворят безшумно гроба (или пък да се сражават със стражата!), да извадят тялото пак безшумно и да го отнесат неизвестно къде.

Всъщност в Евангелието според Матей най-добросъвестно се съобщава за слуха, който се носел между юдеите „до ден-днешен” (Матей 28:15), че учениците са откраднали тялото на Христос.

Дали е възможно учениците да откраднат Христовото тяло? За открадването на Христовото тяло има някои пречки:

1)Тежкият камък, запечатан с римски печат и поставената стража биха спрели евентуален опит на апостолите да откраднат Христовото тяло.

2)Ако учениците са откраднали Христовото тяло и са го погребали някъде другаде, то нека не забравяме, че след Петдесетница апостолите не започнали да проповядват Христовото възкресение някъде другаде, а започнали проповедта си за възкресението от Иерусалим – града на Христовите страдания и разпятие. Нямаше ли юдейските стареи (след като са сигурни, че Христовото тяло е откраднато) лесно да открият тялото, да го покажат на апостолите и да ги изобличат в лъжа? Но не става нищо подобно – напротив, на Петдесетница към Църквата се присъединили около три хиляди души!

3)Дори да нямаше стража, дори и на гроба да не беше поставен римски печат (чието счупване означава сигурна смърт за счупилите го), то защо ще е на апостолите да откраднат Христовото тяло?

Всъщност как са понесли апостолите Христовото залавяне, съд и разпятие? Ето някои свидетелства:

а) При залавянето на Христос всички ученици се пръснали и се разбягали (Матей 26:56). Свети апостол Петър самоотвержено и емоционално се опитал да защити Учителя си, като извадил меча си и отсякъл ухото на слугата на първосвещеника (Матей 26:52; Иоан 18:10).

б) Един от учениците избягал гол (Марк 14:52), а апостол Петър трикратно се отрекъл, че е Христов ученик, след което горко се каял (Лука 22:55-62).

в) Пред кръста на Христос бил само един от учениците Му (Иоан 19:26 и сл.), който бил очевидец на случващото се и според Свещеното Предание това е св. Иоан Богослов.

Оттук следва, че учениците са уплашени, разочаровани, че техният Учител не е земният Месия, какъвто те, както и повечето юдеи, са очаквали и ги е страх. Доказателство за техния страх е фактът, че когато Христос им се явил, вратите в къщата са заключени „поради страх от юдеите” (Иоан 20:19), както критично отбелязва евангелистът.

Защо едни уплашени, излъгани в надеждите си за земно царство ученици, които от страх и объркване се заключват, ще се решат да откраднат мъртвото тяло на своя Учител? Психологически е нереално и е невъзможно изведнъж, незнайно защо и с каква цел апостолите да се въоръжат, да нападнат добре обучената римска стража, да отвалят камъка от гроба, да вземат тялото, да го носят на друго място, за да го препогребат. Каква полза биха имали апостолите от препогребването на мъртвото Христово тяло и от разпространяването на една лъжа?

4)Единадесет от апостолите са загинали мъченически за Христос (единствено св. Иоан Богослов умира от естествена смърт) заради своята проповед, че Той е Бог и като такъв е възкръснал. Защо апостолите ще оставят жени (св. апостол Петър например е бил женен), роднини, близки и своето ежедневие и ще започнат да се подлагат на лишения, скърби, студове, пости, глад, затваряне в тъмници, удари и прочее, ако Христос не беше възкръснал?

5.Христос възкръсна

Разказите в четирите канонични евангелия за явяванията на Христос след Неговото възкресение не могат да се синхронизират, но това не означава, че те си противоречат. Различията в разказите за Христовите явявания след възкресението са били очевидни още за първите читатели. И те не са смущавали никого, защото психологически е доказано, че едно и също събитие, видяно от различни хора, се описва по различен начин от всеки един очевидец. Причината е това, че на всеки от нас различни неща правят впечатление и будят различни чувства и асоциации. Преднамерено и изкуствено редактирано би било, ако в четирите евангелия четяхме един и същ или твърде еднакъв разказ за необикновеното събитие – Възкресението на Христос. Това събитие толкова поразява учениците и следовниците на Христос, че вниманието им не е насочено към хронологическия порядък на Христовите явявания, а към самото Възкресение. Разказите на четирите евангелия за най-великото събитие в човешката история взаимно се допълват и известяват радостната вест (евангелие означава „благовестие”), че Христос е възкръснал. Реалността на Христовото възкресение в плът се вижда от неочакваността на Христовите явявания:

1.В скръбта си, че гробът е празен, Мария Магдалина и другите жени-мироносици съвсем не очаквали да видят отново своя Учител, а Мария Магдалина отначало приела празния гроб за още едно посегателство и унижение на Христовата личност от страна на противниците (срв. Иоан 20:13, 15). Както Мария Магдалина, така и жените-мироносици повярвали в Христовото Възкресение, когато Го видели възкръснал.

2.Апостолите не повярвали на разказа на жените-мироносици (Лука 24:11). Затова апостол Иоан и апостол Петър отишли на гроба и видели, че той е празен. Петър влязъл в гроба и видял повивките и кърпата за главата. След него в празния гроб влязал Иоан и, след като видял гроба празен, „видя и повярва” (Иоан 20:8).

3.Поради страх от юдеите апостолите са се заключили (Иоан 20:19) и тогава неочаквано за тях им се явил Христос, като влязъл през заключените врати. Някои скептици са се опитвали да възразяват, че от безутешна скръб и покруса, и от желание Учителят да е възкръснал и да Го видят отново жив, жените-мироносици и апостолите били доведени до това, че започнали да халюцинират и да виждат това, което им се искало да видят – възкръсналия Христос. Такова предположение обаче е абсурдно, защото отначало и самите ученици си мислели, че виждат дух (Лука 24:37) и се убедили, че Христос реално и с тялото Си е възкръснал, след като Той изял парче риба пред очите им (Лука 24:43).

4.При първото явяване на Христос Тома не присъствал и казал, че няма да повярва, докато не види с очите си и не попипа с ръцете си (Иоан 20:25). След осем дена Христос отново се явил на учениците и казал на Тома: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и простри ръката си и постави в реброто Ми, и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Тома, след като се убедил, казал: „Господ мой и Бог мой”! (стих 28)

5.Важно свидетелство за Христовото Възкресение е обръщането на апостол Павел (тогава още с име Савел) по пътя за Дамаск (Деяния апостолски, девета глава) и неговият живот в себеотрицание и проповед на Евангелието. По собственото си свидетелство св. апостол Павел бил ревнител на отеческите Писания, гонител на Църквата Божия, непорочен според Моисеевия Закон (Галатяни 1:13-14) и ученик на един от най-известните юдейски книжници – равина Гамалиил (Деяния апостолски 22:3), чието име и чиито коментари са запазени във Вавилонския талмуд (ІІ-V век след Христа), а неговите изказвания и до днес са високо ценени от юдеите. Защо св. апостол Павел е счел всичко това за нищо (срв. Филипяни 3:7) и вместо като ученик и наследник на рави Гамалиил да бъде един от видните участници в Синедриона, той е направил три благовеснически пътешествия, писал е послания, бил е в тъмници, търпял е корабокрушения, опасности от лъжебратя, бил е бит с камъни (срв. 2 Коринтяни 11:23-27) и повече от всички апостоли се е потрудил (1 Коринтяни 15:10)? Той дотолкова е възлюбил Христос, че казва за себе си: „Разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:19).

6.Доказателство за реалността на Христовото Възкресение е това, че Христовата Църква не само не престанала да съществува въпреки гоненията (І-ІV век след Христа) от страна на юдеите и на Рим, а напротив – тя повече се разпространявала и станало така, че кръвта на мъчениците се превърнала в семе за разпространение на християнството (по Тертулиан, 160-220 година).

Христовото Възкресение е исторически факт. За нас обаче е важно, какво следва от този факт. Това е основният въпрос, на който всеки от нас трябва да си отговори, защото Христовото Възкресение за нас ще е и наше собствено възкресение, ако се доверим на Христос и Го възлюбим, и разпнем страстите и похотите си с Него, за да съвъзкръснем с Христос. Тогава поздравът „Христос възкръсна!” и радостният отговор „Наистина възкръсна!” ще свидетелстват както за Христовото, така и за нашето собствено възкресение.

А защо е цялата тази скалъпена история с някакви гробове? На този въпрос всеки може да си отговори, като знае, че авторите на “историята” съвсем не са християни, нито са заинтересовани истината за Иисус Христос да се знае и разпространява. Оттам нататък всичко е ясно…

___________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5iz

Изображение – авторът Анна Маринова. Източник –  Гугъл БГ.

СЪВРЕМЕННАТА НАУКА И ИСТОРИЧЕСКОТО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ХРИСТОС*

Уилиям Л. Крейг

William-Lane-Craig„Човекът – пише Лорън Айсли – е космически сирак“. Той е единственото съ­щество във вселената, което пита: „Защо?“ Другите животни имат инсти­нкти, които да ги ръководят, а човекът се е научил да задава въпроси. „Кой съм аз?“- пита той. „Защо съм тук?“ „Къде отивам?“

От Просвещението насам, когато съвременният човек отхвърли оковите на религията – той все се опитва да отговори на тези въпроси без да се позова­ва на Бога. Но ответните отговори не са ободряващи, а мрачни и ужасяващи. „Ти си един случаен вторичен продукт на природата, резултат от материя, плюс време, плюс късмет. Няма причина за твоето съществуване. Всичко, ко­ето те чака, е смъртта. Твоят живот не е нищо друго освен искра в безпре­делния мрак, искра, която се появява, проблясва и угасва завинаги.“

Съвременният човек смята, че като се отърси от Бога, той ще се е освобо­дил от всичко, което го е душало и подтискало. Вместо това, той открива, че като умъртви Бога, той убива себе си.

На фона на това съвременно затруднение, традиционната християнска исти­на на възкресението добива дори още по-голяма яркост и значение. Тя казва на човека, че той в последна сметка нито е сирак, а образ на Твореца-Бог на все­лената; нито пък животът му е обречен на смъртта, защото чрез есхатологическото възкресение той може да живее пред лицето на Бога завинаги.

Това е една чудесна надежда. Но, разбира се, надежда, която не се основава на факти, не е надежда, а просто илюзия. Защо християнската надежда за есхатологическото възкресение да представлява за съвременния човек нещо по­вече от просто приемане на желателното за действително? Отговорът се крие в християнското убеждение, че Бог е възкресил предобразно един човек от мъртвите, за да бъде той предтеча и пример за нашето собствено есхатологическо възкресение. Този човек е Иисус от Назарет, и неговото истори­ческо възкресение от мъртвите съставлява фактическия фундамент, върху който християнската надежда се основава.

През миналия век либералното богословие не се ползваше от историческото Възкресение Христово. Доколкото либералните богослови продължават да поддържат едно наследено от деистите предубеждение срещу възможност­та за съществуването на чудеса – историческото Възкресение за тях a priori не подлежи на обсъждане. Митологическото обяснение на Д. ф. Щраус им да­ва възможност да обясняват новозаветните разкази за Възкресението като легендаризирана литература. Вярата в историческото Възкресение се прие­ма като уж остатък от древността, от която съвременният човек е крайно време да се освободи. Така, в най-голямото произведение на либералното бо­гословие относно историчността на Възкресението – Историческото сви­детелство за Възкресението на Иисус Христос, на К. Лейк (1907) – авторът внимателно проследява сюжета на легендаризиращия процес при разказите за Възкресението от основното историческо събитие – а именно, че жените мироносици са посетили друг, погрешен гроб. Той заключава, че това все пак не е решаващо и онова, което е жизнено важно за християнското богословие, е вярата в безсмъртието на душата, вярата, че покойните ни приятели и роднини са все още живи и след време ние ще се възсъединим с тях. По този начин Новият Завет бива заменен с федон.

Либералното богословие не успя да надживее Първата световна война, но ги­белта му не донесе възобновен интерес към историчността на Христовото Възкресение, защото общото между двете школи, които го наследиха беше подценяването на историческото по отношение на Иисус Христос. Така диалектическото богословие, излагано от Карл Барт, защити доктрината за Възкресението, но така и не се докосна до Възкресението като историческо събитие. В коментара си върху посланието до Римляните (1919), ранният Барт заявява: „Възкресението досяга историята както тангентата допира кръга – сиреч без в действителност да го докосва.“ Екзистенциалното богос­ловие, представяно от Рудолф Бултман, е дори още по-враждебно към исто­ричността на Христовото Възкресение. Макар Бултман да признава, че най-ранните ученици са вярвали дословно във Възкресението на Христа и че Па­вел в Първо послание до Коринтяните, стих 15, дори се опитва да докаже Възкресението – той все пак обявява подобен процес за „фатален“. Това ре­дуцира Христовото Възкресение до едно природно чудо, сродно на оживяване­то на труп. А съвременният човек основателно не може да бъде каран да вяр­ва в природни чудеса, за да стане християнин. Затова чудесните елементи от Евангелието трябва да бъдат демитологизирани, за да се разкрие истинско­то християнско послание: повикът за истинно съществуване пред лицето на смъртта, символизирана от Кръста. Възкресението е просто едно символическо повторение на посланието на Кръста и не добавя нищо съществено към него. Позоваването на Възкресението като историческо свидетелство, как­то прави Павел, е двойно по-голямо заблуждение, защото екзистенциалната вяра по самата си природа представлява скок без доказателства. Така че да се привеждат исторически доказателства за Възкресението е противно на вярата. Оттук става ясно, че антипатията на либералното богословие към историчността на Христовото Възкресение остава невъзмездено както от диалектическото, така и от екзистенциалното богословие.

През втората половина на двадесети век обаче, се извършва една забележи­телна промяна. Първите ѝ проблясъци се появяват през 1953 година. През тази го­дина Ернст Кеземан, ученик на Бултман, заявява по време на колоквиум в Марбургския университет, че историческият скептицизъм на Бултман спрямо Иисус Христос е неоправдан и безплоден, и предлага въпросът за изследване­то на историчността на Христос да бъде открит отново. Започва ново из­дирване на историческата личност на Христос. Три години по-късно, през 1956 година Марбургският богослов Ханс Грас подлага самото Възкресение на ис­торическо разследване и заключава, че явленията, свързани с Възкресението, не могат да бъдат отхвърлени като просто субективни визии от страна на учениците, но че това са били обективни мистически събития.

Междувременно историкът Ханс Фрайер фон Кампенхаузен в едно също тол­кова епохално съчинение защитава историческата достоверност на празния Христов гроб. В течение на последвалите години от немския, френския и анг­лийския печат заваляват цял поток от работи върху историчността на Христовото Възкресение. От 1968 година нататък старият скептицизъм губи мощ и започва драматически да отстъпва. Така цялостен е повратът по от­ношение на Христовото Възкресение през втората половина на този век, че няма да е преувеличено да се говори за обрат в науката по този въпрос изоб­що, при който онези, които са отричали Възкресението на Христа, сега ста­ват негови защитници. Вероятно едно от най-значителните богословски постижения в тази връзка е богословската система на Волфарт Паненберг, който основава цялата си христология върху историческото свидетелство за Христовото служение и особено – на Възкресението. Подобно развитие е непредставимо за немското богословие преди 1950 година. Също толкова изуми­телно е заявлението на един от водещите еврейски богослови – Пинкас Лапид – че е убеден, на основание на свидетелствата, че Иисус Назарянина е възкръснал от мъртвите. Лапид се надсмива над критиците на Новия Завет, като Бултман и Марксзен, за неоправдания им скептицизъм и заключава, че той вярва, на основание на свидетелствата, че Богът на Израил е възкресил Иисус от мъртвите.

Какви са фактите, които лежат в основата на този забележителен обрат в мненията относно достоверността на новозаветните разкази за Възкресе­нието Христово? Струва ми се, че те могат да бъдат за удоб­ство групирани в три рубрики: явленията при Възкресението, празният гроб и възникването на християнската вяра. Нека накратко разгледаме всяка една от тях.

Първо: явленията при Възкресението. Несъмнено основният импулс за преоценката на традицията относно явленията е била демонстрацията на Иоаким Иеремиас на това, че в 1 Коринтяни 15:3-5 Павел цитира стара християнска формула[1], която сам е получил и на свой ред е предал на обърнатите от него. Според Галатяни 1:18, Павел е бил в Иерусалим три години след своето обръщане за да издири обстоятелствата, и там е разговарял с Петър и Иаков в течение на две седмици, и вероятно тогава е получил от тях формулата, ако не и по-рано[2]. Доколкото Павел се е обърнал през 33 година след Христа, това означава, че списъкът от свидетелства има началото си от първи­те пет години след Иисусовата смърт. Ето защо, би било напразно да се отхвърлят тези явления в качеството им на легенда. Можем да се опитаме да ги обясним като халюцинации ако искаме, но не можем да отречем, че са се случили. Информацията на Павел говори със сигурност, че при отделни слу­чаи, различни индивиди и групи са видели Иисус оживял от мъртвите. Според Норман Перин, покойния новозаветен критик от Чикагския университет: „Колкото повече изучаваме традицията от гледна точка на явленията, тол­кова по-твърда започва да изглежда основата, върху която се базират.“ Зак­лючението е почти неоспоримо.

В същото време, когато библеистиката е достигнала до една нова оценка на историческата достоверност на сведенията на Павел, обаче, трябва да отбе­лежим, че скептицизмът относно преданието за евангелските явления продължава да упорства. Този инертен скептицизъм ми се струва напълно неоправдан. Той се основава на една предвзета антипатия към физикализма на разказите за евангелските явления. Но преданията, които лежат в осно­вата на тези разкази за явленията могат да бъдат така надеждни, както и Павловите. Защото, за да могат тези разкази да станат легендарни, като ця­ло е нужно значително време на еволюция и развитие на преданията, докато историческите елементи бъдат заменени с неисторически. Този фактор е съвсем типично пренебрегван в новозаветната наука, както А. Н. Шеруин-Уайт, изтъква в Римското право и Римското обще­ство в Новия Завет. Професор Шеруин-Уайт не е богослов. Той е изтъкнат историк на етапи от римската и гръцката исто­рия, приблизително съвременни на Новия Завет. Според профе­сор Шеруин-Уайт, изворите на римската история са обикнове­но изкривени и липсват поне две поколения или дори векове след събитията, които описват. И все пак – казва той – исто­риците реконструират със сигурност това, което собствено се е случило. Той упреква новозаветните критици за това, че не могат да разберат какви безценни извори притежават в ли­цето на Евангелията. Писанията на Херодот представляват тест за степента на акумулация на легендарност и този тест показва, че дори две поколения е твърде кратък период от време, за да позволи легендаризиращите тенденции да из­личат твърдата сърцевина на историческите факти. Когато професор Шеруин-Уайт се обръща към Евангелията, той заявя­ва, че, за да могат те да станат легенди, степента на легендаризираща акумулация би трябвало да е „неимоверна“ – за това са нужни повече поколения. Всички новозаветни учени са съг­ласни обаче, че Евангелията са били написани и са влезли в обръ­щение още през първото поколение, още приживе на очевидци­те. Наистина, едно значително ново движение в библейската наука твърди убедително, че някои от евангелията са писани до петдесетата година. Това ги прави съвременни на Павлово­то послание до Коринтяни и, като се вземе предвид, че те съ­що толкова почиват на по-ранна традиция – би следвало да им се признае същата тежест на историческата достоверност, каквато се признава и на Павел. Важно е в тази връзка да се спомене, че няма апокрифно евангелие, което да е възникнало през този първи век. Такива възникват едва след отминаването на поколени­ето очевидци и те са по-подходящи кандидати за мястото на „легендаризираната литература“ от каноническите. Просто не е имало достатъчно вре­ме за значително произрастване на легендата до времето на написване на Евангелията. По тези причини намирам наличния скептицизъм по отношение на преданията за явленията в Евангелията за неоснователен. Новата оценка на историческото значение на Павловите сведения трябва да бъде съпроводе­на и от една преоценка на евангелските предания.

Второ – празният гроб. Някога приеман като обида за съвременния интелект и трудно място за християнското богословие, празният Христов гроб започ­ва да заема мястото си сред всеобщо възприетите факти свързани с исто­рическия Иисус Христос. Позволете ми накратко да прегледам някои от сви­детелствата, даващи основание за такава връзка.

(1)Историческата надеждност на разказа за погребението подкрепя този за празния гроб. Ако разказаното е точно, то­гава мястото на Иисусовия гроб е било известно както на иудеите така и на християните[3]. В такъв случай, изводът за ис­торичността на празния гроб следва почти непосредствено. Понеже ако Иисус Христос не е възкръснал, а мястото където е бил погребан е било известно, то:

а)учениците никога не биха могли да повярват във Възкресе­нието Христово. За иудеин от първи век представата, че човек може да възкръсне от мъртвите, докато тялото му остава в гроба, е била просто явно противоречие. По думите на Е. Е. Елис, „Твърде малко вероятно е най-ранните палестински хрис­тияни да биха могли да си представят каквато и да било раз­лика между само възкресение и физическо, „опразващо гроба“ възкресение. За тях анастасисът без празния гроб би бил също така безсмислен колкото и кръглият квадрат.“

б)дори и учениците да биха повярвали във Възкресението Христово, това едва ли щеше да има някакви последствия за тях. Докато тялото лежи погребано в гроба, едно християнс­ко движение, основано на вярата във възкресението на мъртвия, би било невъзможно безумие.

в)иудейските власти биха издали цялата работа. Най-бързи­ят и най-сигурният отговор на заявлението за Възкресението на Христос би бил просто да се посочи гроба Му на хълма. По­ради тези три причини, точността на разказа за погребението подкрепя историчността на празния гроб. За голямо съжаление на онези, които биха искали да отрекат празния гроб, истори­ята на погребението е едно от исторически най-сигурните предания за Иисус Христос, с които разполагаме. Няколко фак­тора дават основание за подобно съждение. Ще споменем само някои:

(I) Погребението се споменава в третия параграф на старата християнска формула, цитирана от Павел в 1 Коринтяни 15:4.

(II) Това е част от древния до-Марков разказ за Възкресението, който Марк използва като извор за своето Евангелие.

(III) На самата история ѝ липсват каквито и да било следи от легендаризиращо развитие.

(IV) Историята се съгласува с археологическото свидетелство за вида и мес­тонахождението на гробовете от времето на Христа.

(V) Не съществуват други несъвместими погребални традиции.

Поради тези и още други причини, повечето учени са единни в мнението, че разказът за погребението е в основанията си исторически. Но ако това е та­ка, тогава, както вече обясних, заключението, че гробът е бил намерен празен, не е много далеч.

(2) Свидетелството на Павел подкрепя факта на празния гроб. Нека тук се спрем на два аспекта от Павловото свидетелство.

а)Във формулата, цитирана от Павел, изразът „възкръсна“, който следва думите „Той бе погребан“, предполага празния гроб. Един иудеин от първи век не би могъл да мисли по друг начин. Както Е. Л. Боде отбелязва, представата за едно осъществило се духовно възкресение, докато тялото е останало в гроба, е свойствена единствено за съвременната теология. За иудеите имен­но човешките останки в гроба биват възкресени; по тази именно причина те внимателно са пазели костите на мъртвите в костници до есхатологическото възкресение. Не може да има съмнение относно това, че както Павел та­ка и ранно-християнската формула, която той цитира, предполагат същест­вуването на празния гроб.

б)Изразът „на третия ден“ вероятно сочи към намирането на празния гроб. Много накратко: въпросът тук е в това, ако в действителност никой не е бил свидетел на Възкресението Христово, как тогава става така, че християни­те го определят „на третия ден“? Най-вероятният отговор е, че това е та­ка, понеже това е бил денят, в който гробът е бил намерен празен от жени­те следовнички на Иисус. Оттук Възкресението собствено започва да се да­тира на този ден. Ето как, в старата християнска формула, цитирана от Па­вел, ние намираме изключително ранно свидетелство за съществуването на празния Иисусов гроб.

3)Разказът за празния гроб е част от пред-Марковия разказ за страстите и по тази причина е твърде стар. Разказът за празния гроб вероятно е бил краят на източника на Марк за страстите Христови. Понеже най-ранното от Евангелията е Марковото – този източник собствено трябва да е бил твър­де стар. Всъщност коментаторът Р. Пеш твърди, че това е един невероят­но ранен източник. Той представя две нишки от свидетелства в полза на то­ва заключение:

а)Разказът на Павел за Тайната Вечеря в 1 Коринтяни 11:23-25 предполага разказа на Марк. Доколкото традициите на самия Павел са собствено много стари, Марковият източник навярно е още по-стар.

б)Пред-Марковият разказ за страстите никога не се позовава на първосвещеника по име. Това е същото, както ако аз кажа „президентът дава вечеря в Белия дом“. Всеки разбира за кого говоря, защото това е онзи, който понасто­ящем изпълнява тази длъжност. По същия начин до-Марковият разказ за страстите се позовава на „първосвещеника“ така както би направил за някой, който още е на власт. Доколкото Каиафа заема тази длъжност от 18 до 37 година след Христа, това означава, че до-Марковият източник трябва да е дошъл най-късно от периода на седемте години след Иисусовата смърт. Следователно този из­точник има началото си от първите няколко години на Иерусалимската общи­на и затова е древен и надежден източник на историческа информация.

(4)Разказът е прост и му липсва легендаризиращо развитие. Разказът за празния гроб не е разкрасен с богословски и апологетически мотиви, които биха характеризирали един по-късен легендализиран разказ. Вероятно най-убедителният начин да се оцени този аргумент е да се сравни той с разкази­те за празния гроб, който намираме в апокрифните евангелия от втори век. Например, в евангелието от Петър от небесата прокънтява глас през нощ­та, камъкът сам се отмества от гробните врата и двама мъже снизхождат от небесата и влизат в гроба. След това трима биват видяни да излизат от гроба, като двамата подкрепят третия. Главите на двамата се извисяват до небесата, а главата на третия надвишава облаците. Тогава от гроба се явя­ва кръст и се чува глас, „Проповядва ли ти на тези, които спят?“ И кръстът отговаря: „Да“. Във Възнесението на Исаия Иисус излиза от гроба възседнал плещите на ангелите Михаил и Гавриил. Именно така изглеждат истинските легенди: за разлика от евангелските разкази, те са разкрасени от богословс­ки мотиви.

(5)Гробът вероятно е бил намерен празен от жените. За да разберем този аргумент трябва да си припомним два факта, свързани с ролята на жените в иудейското общество.

а)Жената заема ниско стъпало в иудейската социална иерархия. Това се вижда от равинистични изречения като тези: „По-добре словата на закона да бъдат изпепелени, нежели предаде­ни на жени“ или: „Щастлив е онзи, чиито рожби са мъжки, но горко на онзи чиито рожби са женски.“

б)Свидетелството на жените е било смятано за толкова ли­шено от тежест, че на тях дори не било позволено да свидете­лстват в съда. В светлината на тези факти, колко забележи­телно трябва да изглежда това, че именно жени откриват празния Иисусов гроб. Всяка по-късна легенда със сигурност би направила така, че някои от мъжете-ученици да открият праз­ния гроб. Самият факт, че жени, чието свидетелство е било безполезно, а не мъже, са основните свидетели на празния гроб, е най-достоверната подкрепа на това, че независимо да­ли ни харесва или не, те именно са открили празния гроб и еван­гелията точно са отбелязали това.

(6)Най-ранната иудейска полемика предполага празния гроб. В Матей 28, откриваме християнския опит да бъде опровергана най-ранната иудейска полемика срещу Възкресението. Тази по­лемика утвърждава, че учениците са откраднали тялото. Християните отговарят на това като цитират отново случ­ката със стражата на гроба[4], а полемистът на свой ред твър­ди, че стражата е заспала. Така забележителното в целия този спор е не историчността на стражите, а по-скоро презумпцията – и от двете страни – че тялото е липсвало. Най-ранният иудейски отговор на вестта за Възкресе­нието е бил опит да се даде задоволително обяснение за празния гроб. Можем да продължим и нататък, но струва ми се, беше казано достатъчно за да се покаже, защо по въпроса за историчността на празния гроб оценка­та в научната сфера се промени напълно. Според Якоб Кремер, „Решаващото мнозинство от екзегетите държи твърдо на надеждността на библейските свидетелства относно празният гроб“ и в подкрепа на това той привежда списък от двадесет и осем изтъкнати учени, към който би могло да се при­числи и неговото име. Аз бих могъл да се досетя за поне още шестнадесет имена, които той е пропуснал да спомене. И така, днес вече е общоприето, че празният Иисусов гроб представлява един исторически факт. Както Д. Х. ван Даален отбелязва: „Изключително трудно е да се възрази срещу празния гроб от исторически предпоставки. Онези, които го отричат, правят това на основание на дадени богословски или философски предположения. Но може би просто предположенията трябва да се променят в светлината на историчес­ките факти.“

Накрая, нека да се спрем на този трети корпус от свидетелства в подкрепа на Възкресението – самия произход на християнския път. Дори и най-скептич­ните учени признават, че най-ранните ученици поне са вярвали, че Иисус е възкръснал от мъртвите. Наистина, те обвързват почти всичко останало само с това. Без вяра в Иисусовото Възкресение християнството никога ня­маше да просъществува. Разпятието щеше да си остане финалната траге­дия на злочестия Иисусов живот. Произходът на християнството се крепи върху вярата на тези най-ранни ученици, че Христос е възкръснал от мъртви­те. Тук неминуемо възниква въпросът – как можем тогава да си обясним про­изхода на тази вяра? Както настоява Р. Х. Фулър, дори и най-скептичният кри­тик трябва да приеме, че има някакво мистериозно Х, което да даде тласък на движението. Но въпросът е, какво е било Х?

Ако се отрече, че Иисус действително е възкръснал от мъртвите, тогава вя­рата на учениците, че Той е възкръснал трябва да се обясни или чрез иудейско, или чрез християнско влияние. Естествено това не може да е резултат от християнски влияния, защото по това време все още не е имало христия­нство! Доколкото вярата в Христовото Възкресение е била основанието за възникването на християнското изповедание, тя не би могла да се формира като резултат от това изповедание.

Но вярата във Възкресението не би могла да се обясни и като резултат от иудейски влияния. За да видим това трябва да се спрем за момент. Във Ветхия Завет иудейската вяра във възкресението на мъртвите по време на Страшния съд се споменава на три места (Иезекиил 37; Исаия 26, 19, Даниил 12:2). Във времената между Ветхия и Новия Завет вярата във възкресението процъф­тява и често бива споменавана в иудейската литература от този период. По времето на Иисус иудейската партия на фарисеите настоява на вярата във възкресението и Иисус е бил на тяхна страна по този въпрос в противопо­ложност на партията на садукеите. Така идеята за възкресението сама по себе си не е била нищо ново. Но иудейското схващане за възкресението се раз­личава в два важни, фундаментални аспекта от Иисусовото Възкресение. В иудейската мисъл възкресението винаги (1) се извършва след края на света, а не вътре в историята и (2) засяга всички хора, а не един отделен индивид. Обратно на това Иисусовото Възкресение се извършва и в течение на исто­рията, и е такова на една индивидуална личност.

По отношение на първото, иудейската вяра е била винаги тази, че в края на историята Бог ще възкреси праведните мъртви и ще ги приеме в Царството Си. Във Ветхия Завет има и някои примери на възкресения от мъртвите, но тези люде ще умрат отново. Възкресението за вечен живот и слава се осъ­ществява след края на света. Този иудейски възглед срещаме и в самите евангелия. Така например, когато Иисус уверява Марта, че брат ѝ Лазар ще възкръсне отново, тя отвръща: „Зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден“ (Иоан 11:24). Тя няма представа, че Иисус ще го върне обрат­но към живота. Също така, когато Иисус казва на учениците Си, че ще възкръсне от мъртвите, те мислят, че Той има предвид възкръсването в края на света (Марк 9:9-13). Това схващане, че истинско възкресение може да се извърши преди да дойде Божието Небесно Царство при свършека на света, им е съвършено чуждо. Прочутият немски изследовател на Новия Завет, Иоахим Иеремиас пише:

„Древният иудаизъм не е познавал очакваното възкресение като събитие от историята. Никъде в литературата не намираме нищо сравнимо с Иисусово­то възкресение. Разбира се, били са известни възкресения на мъртви, но те винаги са представлявали оживявания, възвръщане към земния живот. Никъ­де в късната иудаистка литература не се споменава за възкресение в слава (doxa) като събитие от историята.“

Следователно изправени пред Иисусовото разпятие и смърт, учениците биха зачакали единствено възкресението в последния ден и вероятно биха пазили внимателно гроба на своя учител – като светиня където мощите му ще по­чиват до възкресението. Не би им хрумнала веднага идеята, че Той вече е възкръснал.

Колкото до втория въпрос – иудейското схващане за възкресението винаги е било това за всеобщо възкресение на мъртвите, а не на отделен индивид. При възкресението Бог възкресява народа или човечеството като цяло. Но при Иисусовото Възкресение, Бог възкресява само един отделен човек. Още повече, че не е съществувало схващане за това, че възкресението на народа зависи по някакъв начин от възкресението на Месията. Това е било просто съвършено непознато. Но именно това се казва, че се е извършило в случая с Иисуса. Улрих Вилкенс, друг значителен немски новозаветен критик, обяснява следното:

„Понеже иудейските текстове никъде не говорят за възкресението на един индивид, което да се е случило преди възкресението на праведните в края на времената и което да е различно и отделено от това възкресение; и никъде участието на праведните в спасението при свършека на времената не е зави­село от тяхната свързаност с Месията, Който е възкръснал предварително като „начатък“ (1 Коринтяни 15:20) – то става ясно, че на учениците не би им хрум­нала идеята – в резултат от иудейски влияния или произход – че единствен Иисус е бил възкресен от мъртвите. Те биха чакали с копнеж деня, когато Той и всички праведници на Израил ще бъдат възкресени от Бога в слава.“

Следователно вярата на учениците в Христовото Възкресение, не може да се обясни като резултат от християнски или иудейски влияния. Оставени на са­мите себе си, учениците никога не биха стигнали до идеята за Възкресение­то Иисусово. И трябва да помним: те са били рибари и митари, а не богосло­ви. Мистериозното Х все още липсва. Според К. ф. Д. Мол от университета в Кеймбридж, тук имаме вяра, която не може да се обясни с никакви предвари­телни исторически влияния. Той изтъква, че ние се изправяме пред една ситу­ация, в която голямо множество хора се придържат твърдо към тази вяра, която не може да бъде обяснена нито от гледна точка на Ветхия Завет, нито от тази на фарисеите и тези хора държат на тази вяра докато иудеите нак­рая не ги изхвърлят от синагогата. Според професор Мол, в основата на та­зи вяра навярно е бил самият факт, че Иисус наистина е възкръснал от мъртвите:

„Появата на „назаряните“, един феномен несъмнено засвидетелстван от Но­вия Завет, отваря голяма празнина в историята – празнина с размера и фор­мата на Възкресението, а какво ще предложи секуларният историк за да я запълни?… Раждането и стремителният ръст на християнската Църква … ос­тава неразрешима енигма за всеки историк, който откаже да вземе насери­озно единственото обяснение дадено от самата Църква.“

Христовото Възкресение следователно, е най-доброто обяснение на произхо­да на християнската вяра. Взети заедно тези три велики исторически факта: явленията при Възкресението, празният гроб, произходът на християнската вяра – изглежда сочат Възкресението на Иисус като най-вероятното обяс­нение.

Разбира се, излагани са и други обяснения, които да осветлят явленията при Възкресението, празния гроб и произхода на християнската вяра. Според съв­ременната академична преценка, обаче, в този случай те не съумяват да пред­ложат правдоподобно разясняване на фактите. Това се вижда от краткия преглед на основните обяснения, който бе изложен на вашето внимание.

a.Учениците са откраднали Иисусовото тяло и са излъгали за явленията при Възкресението. Това обяснение е характерно за най-ранната иудейска антихристиянска полемика и се е възродило под формата на конспиративната те­ория на Деима от осемнадесети век. Тази теория е всеобщо отречена от кри­тическите учени и се запазва само в популярната преса. Нека да споменем са­мо две решаващи съображения срещу нея: (1) морално невъзможно е Христо­вите ученици да бъдат обвинени в подобно престъпление. Каквито и да са би­ли техните несъвършенства, те със сигурност са били добри, честни мъже и жени, а не мошеници. Няма човек, който четейки Новия Завет непредубедено, да се усъмни в очевидната искреност на тези ранни вярващи. (2) Психологи­чески невъзможно е да се припише на учениците нуждата от подобно лукаво и дръзко ухищрение. По времето на разпятието, учениците са объркани, дезорганизирани, уплашени, изпълнени със съмнения и натежали от скръб – те не са били мисловно мотивирани или способни да конструират такава безум­на мистификация. Следователно, да се обяснява празният гроб и явленията при Възкресението с конспиративна теория изглежда немислимо.

б.Иисус не е умрял на Кръста, а е бил свален и положен жив в гроба, където се е съживил и е избягал, за да докаже на учениците, че е възкръснал от мъртвите. Тази теория за привидната смърт е поддържана от немските рационалисти от края на осемнадесети и началото на деветнадесети век, и е била възприета дори от бащата на съвременното богословие – ф. Д. Е. Шлайермахер. Днес обаче, тази теория е изцяло изоставена: (1) би било меди­цински съвършено невъзможно за Иисус да е оцелял при жестокостта на мъ­чението и разпятието Му, още повече – изоставен безпомощен вътре в гро­ба. (2) Теорията е религиозно неадекватна, доколкото полумъртвият Иисус, Който би се нуждаел отчаяно от медицинска помощ не би предизвикал у уче­ниците почитането Му като превъздигнат, възкръснал Господ и Победител на смъртта. Още повече, че доколкото Иисус, според тази хипотеза е знаел, че в действителност не е възтържествувал над смъртта, това го редуци­ра до шарлатанин, който е измамил учениците да вярват, че е възкръснал, ко­ето е абсурд. Дори само тези аргументи правят теорията за привидната смърт непригодна.

в.Учениците са халюцинирали Иисус след смъртта Му, от което погрешно са заключили за Неговото Възкресение. Теорията за халюцинацията става попу­лярна през деветнадесети век и се задържа чак до първата половина на два­десети век. Отново обаче, има достатъчно основания за отричането на тази хипотеза: (1) психологически недостоверно е да се допусне подобна верига от халюцинации. Халюцинациите обикновено се свързват с ментално заболяване или опиати, но при случая с учениците такава психо-биологическа подготов­ка е липсвала. Учениците не са очаквали да видят Иисус отново жив. Всичко, което са можели да направят е било да чакат възсъединението си с Него в Царството Божие. Липсвали са основания, които да ги доведат до халюцинирането на Христос, оживял от мъртвите. Още повече, че честотата и разно­видността на обстоятелствата опровергават теорията за халюцинирането: Иисус е бил видян неведнъж, а много пъти; и не от един човек, а от някол­ко; и не само от отделни индивиди, а също и от групи хора; не на едно място и при едни обстоятелства, а при най-различни такива; не само от вярващи, но също и от скептици и невярващи. Теорията за халюцинацията не може да бъ­де правдоподобно разтеглена, така че да вмести такова разнообразие. (2) Ха­люцинациите не биха могли в никакъв случай да доведат до вяра във Възкре­сението Христово. Като проекции на нечие съзнание, халюцинациите не мо­гат да съдържат нещо, което вече не е било налице в ума. Но ние виждаме, че Иисусовото Възкресение се различава от иудейското схващане по два основ­ни признака. Като се вземе предвид иудейският светоглед на учениците, ако те халюцинираха, те щяха да проецират визии на прославления Иисус в лоно­то на Авраам, където праведните Израилеви покойници пребивават до есхатологическото възкресение. Следователно, халюцинациите не биха предизви­кали вяра във Възкресението Христово – представа, която категорично се противопоставя на иудейския начин на мислене.(3)Нито пък халюцинациите могат да обяснят цялостно свидетелството. Те биват предложени като обяснение на явленията при Възкресението, но не обясняват празния гроб и затова отпадат като възможен пълен и задоволителен отговор. Следова­телно изглежда, че хипотезата за халюцинациите е също тъй безуспешна, както и мнимите си предшественици, в стремежа си да даде правдоподобно контра-обяснение на данните около Христовото Възкресение. Така – нито ед­но от предходните контраобяснения не може да изясни свидетелството тъй правдоподобно както самото Възкресение. Някой би попитал: „Е, добре, но как именно скептично настроените учени обясняват фактите на явленията при Възкресението, празния гроб и възникването на християнската вяра?“ Ис­тината е, че те именно това не правят. Съвременната наука не признава правдоподобно обяснение алтернативно на Иисусовото Възкресение. Онези, които отказват да приемат Възкресението като исторически факт, съвсем открито оставят това просто без обяснение.

Тези три значителни факта – явленията при Възкресението, празният гроб и възникването на християнската вяра – сочат неизбежно към едно единстве­но заключение. Иисусовото Възкресение. Днес едва ли рационалният човек мо­же да бъде обвинен заради вярата му, че в тази първа Великденска утрин се е извършило божественото чудо.

„Contemporary Scholarship and the Historical Evidence for the Resurrection of Jesus Christ,“ Truth 1 (1985): 89-95.

Превела от английски: Слава Янакиева copyright © 1995-2002 Leadership U.

___________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. 1 Коринтяни 15:3-5, „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос ум­ря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна според Пи­санията, и че се яви на Кифа и след това на единайсетте.“(бел. прев.)

[2]. Срв. Галатяни 1:13-19, „Слушали сте за няко­гашното мое поведе­ние в иудейството, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах, и преуспя­вах в иудейството по­вече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания. А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благо­воли да открие в мен Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз вед­нага не се съветвах с плът и кръв, нито въз­лязох в Иерусалим при ония, които преди мен бяха апостоли, но отидох в Арабия и пак се върнах в Дамаск. Отпосле, подир три години, възлязох в Ие­русалим да се видя с Петра и преседях у него петнайсет дена. Другиго от апостоли­те не видях, освен Иа­кова, брата Господен.“ (бел. прев.)

[3]. Защото вж. у  Матей: „а Иосиф като взе тялото, обви Го в чиста плащаница и Го положи в новия си гроб, които бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък върху вратата гробни, отиде си. А там беше Мария Магдалина и другата Мария, които седяха срещу гроба.“ Матей 27:59-61 (Следователно Христовите ученици знаят мястото на гроба). И също Матей 27:61-66: „На другия ден, след петъка, събраха се първосвещениците и фарисеите у Пилата и казваха: господарю, спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна; затова заповядай да се запази гробът до третия ден, да не би учениците Му да отидат нощем да Го откраднат и да кажат: възкръсна от мъртвите. И последната измама ще бъде по-лоша от първата. Пилат им рече: имате стража; идете завардете както знаете. Те отидоха, та завардиха гроба със стража и запечатаха камъка.“ (Следователно и иудеите знаят мястото на гроба – бел. прев.)

[4].  Става дума очевидно за епизода, в който иудейските власти внушават на стражите, станали свидетели на Възкресението, да лъжесвидетелстват по начин, който откриваме и в най-ранната полемика срещу християните. Вж. Матей 28:11-15, „Когато те отиваха, ето, някои от стражата, като влязоха в града, обадиха на първосвещенниците за всичко останало. И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на войниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем и Го откраднаха, когато ние спяхме, и ако за това стигне слух до управителя, ние ще уталожим гнева му и вас ще избавим от грижи. А те взеха парите и постъпиха, според както бяха научени. И тая мълва се носи между иудеите до днес.“

Изключително известен с публичните си изяви и многоброй­ни публикации протестантски философ на религията. Пла­менно апологетичните му произведения предизвикват раз­горещени дебати както сред секуларно-академичните сре­ди, така и в богословската общност. Понастоящем е професор-изследовател по философия в Талботската бого­словска школа в Ла Мирада, Калифорния. Сред многобройните му публикации няколко най-популярни са: „Протестантите и еволюцията: анализ на спора между Обществото за изследване на сътворението и Американс­кото научно обединение“, в: Journal of the Evangelical Theological Society 17 (1974): 131-148; „философски и научни бележки към Creatio ex Nihilo“, в: Journal of the American Scientific Affiliation 32 (1980): 5-13; Въведение в апологетикаma (Чикаго, 1984); Истината за Възкресението, (Мичиган, 1988); Разумната вяра, (Уетън, 1994); „Политически некоре­ктното спасение“, в: Christian Apologetics in the Post-Modern World,1995; Време и Вечност: Изследване на отношението на Бога и времето (Уетън, 2000). Студията, публикувана тук е една от многото негови работи, посветени на тема­та за историческите аргументи за Възкресението, които са предизвикали и предизвикват буря от дискусии. Човекът и държавата (1951), Философия на морала (1960), За Църквата Христова (1970) и много други.

Изображение: авторът на статията Уилиям Л. Крейг. Източник http://seektheos.com

РАЗПЯТИЕТО, СМЪРТТА И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ИИСУС ХРИСТОС*

Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

Анна Маринова

anna marinovaГолемите християнски празници Възкресение Христово и Рождество Христово обикновено са поводи за сензации около личността на Иисус Христос и Неговия земен живот. След „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун и “сензацията” за “откритото” Евангелие на Юда (известно отдавна на новозаветната библеистика), се предложиха още “подробности” за живота на Иисус Христос. Преди няколко години това беше поредната сензация за Христовия земен живот, разпространена от медиите, а именно, че бил открит гробът на Христос с Неговото тяло. В тази гробница в отделен саркофаг Той бил погребан (всъщност във въпросният саркофаг е открито само пепел, а няма кости!) заедно с Мария Магдалина (която и при тази „новина” се представя като Христова жена) и с Юда – техния син.

Тази „новина” има обаче своя предистория: преди 26 години е открита гробница със саркофази, а на тези саркофази са изписани имена – Иисус (четенето на това име като Иисус не е потвърдено от първоначалния оглед на дадения саркофаг!), Юда син на Иисус, Мариам(на) и пр. И след 26 години (интересно защо не веднага?!), точно преди Пасха на Джеймс Камерън му хрумнало, че подобно съвпадение на имена в една гробница е просто невероятно и  че това може да бъде само семейната гробница на Иисус Христос.Passion of Christ (3)Във връзка с това ми се иска да се върнем към онези дни – деня на Христовото разпятие и погребение и деня на Неговото светло Възкресение, и да си припомним доказателствата за факта на Възкресението на Христос. За яснота, макар и формално, ще разделя въпросите си и доказателствата в няколко точки.

І. Недоумения в новината, че е открит гробът с тялото на Христос

Във вестници и в други медии се написа, че чрез ДНК анализ се е потвърдило, че тялото, което е открито в саркофаг с надпис Иисус (Иешуа е името на Спасителя на говоримия по времето на Неговото земно служение арамейски), e на Иисус Христос и следователно Той не бил възкръснал, а е погребан в семейна гробница заедно с Мария Магдалина, баща Му Иосиф и сина на Иисус – Юда.

Знаем, че за да има ДНК анализ, трябва да имаме взети съответни проби от дадения човек (в случая Иисус от Назарет). Да, но Иисус от Назарет е живял “само” преди 2000 години, когато взимането и респективно запазването на проби от хора за ДНК анализ не е съществувало. Следователно за нас си остава истинска загадка, как така ДНК анализът успя да установи окончателно, че прахът във въпросния гроб е на Иисус от Назарет, Който за християните е Месия (Христос – помазаник) и Бог.Passion of Christ (37)Името Иисус (Иешуа) се среща на поне 27 места в Свещеното Писание на Стария Завет. То всъщност е съкратена форма на името Иехошуа, което име означава „Яхве (Господ) спасява”. Близко по значение на името „Иисус” е името Исаия (Иешаяху), което означава „Спасение от Господ”. Името Иисус е често срещано и това е съвсем понятно, имайки предвид неговото значение и очакванията на евреите (по времето на земното служение на Христос) за Месия като земен цар, възстановител на Давидовата династия, който да ги избави от властта на Рим.

Името Юда (Иехуда) се среща около 68 пъти  в Свещеното Писание на Стария Завет и означава „Прослава на Господа”. Името Мариям (с вариант Мариамне – госпожа) също е често срещано женско име, понеже сестрата на Моисей се е казвала Мариам (вж. Изход 6:20 и други). Оттук следва, че срещането на такива имена, които са били често употребявани, заедно на едно място не е нещо необичайно и това открито признава дори археологът Амос Клонер, един от археолозите, които са открили саркофазите.

ІІ. Някои доказателства за достоверността за текста и книгите на Новия Завет

Ще си позволя съвсем накратко да спомена някои извънбиблейски доказателства за достоверността на текста и броя на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет.

Новозаветните Писания са написани от средата на I век след Христа до края на I век след Христа – тоест дори по времето на написването на последните книги на Новия Завет е имало живи свидетели и очевидци най-малко на проповедта на апостолите (а възможно и на дейността на Христос).Passion of Christ1.Цитати и идеи от книгите на Новия Завет има още в творенията на приемниците на св. апостоли (на така наречените апостолски мъже) – св. Климент Римски (+101), св. Игнатий Богоносец (+ 107), св. Папий Иераполски (+ 130), св. Поликарп Смирненски (+ 167), св. Юстин Философ (+ 166), Ерм (около 200 година), св. Ириней Лионски (+ 202),  св. Климент Александрийски (+ 213), св. Иполит Римски (+ 235).

2.Папирусите P 46, P 66, P 90 и Р 98, които съдържат посланията на св. апостол Павел (P 46), четирите евангелия (Р 66, Р 90) и книга Откровение (Р 98) са датирани около II век. Има множество папируси от III век, които съдържат цялостно или части от всички новозаветни книги.

3.Автентичността на никое антично произведение не е засвидетелствана по такъв безспорен начин от толкова много ръкописи, които отстоят от оригинала на не повече от 100-150 години.

Мураториев канон

Мураториевият канон е един от най-важните документи за ранната история на канона (броя на книгитe на Новия Завет) и е датиран около 200 година. Той съдържа 85 стиха, които са написани на латински език. Мураториевият канон се нарича така по името на неговия откривател – италианския историк Людовико Антонио Муратори и за пръв път е публикуван през  1740 година. Този ценен текст се намира в библиотека Амброзиана в Милано (MS J. 101 sup.)File_PassionMovie_CrossWalk1Сега ще се обърнем към евангелските свидетелства за разпятието и погребението на Христос.

ІІІ. Разпятието на Христос, Неговата реална смърт и погребение[1]

1. Христос, а не друг е разпнат на кръста

Съществува хипотезата, че на кръста не е разпнат Иисус Христос, а друг човек (Негов брат-близнак например), която хипотеза е неоснователна. Нека да си спомним само, че Христос е предаден от Юда, който засвидетелства пред стражата, дошла да арестува Христос, че това е неговият Учител като Го целува и Му казва: „Радвай се, Рави (учителю мой – б. м.)!” (Лука 22:47-49). Юда е един от дванадесетте апостоли (Матей 26:47 и паралели), който не може да не е познавал своя Учител, понеже именно на него е гласувано доверието той да бъде пазач на ковчежето, където апостолите държали общите си пари. За съжаление Юда често е злоупотребявал, като крадял от него (Иоан 12:6)Passion of Christ (14)Христос е свързан, заведен е от първосвещениците Ана и Каиафа, при  Пилат, при цар Ирод Антипа, след това отново при Пилат, по чиято заповед е бит с бич. Археологически находки на бичове, датирани от времето на Христос показват, че бичът тогава е представлявал върви с накрайници във вид на железни куки, които са се забивали в плътта (Матей 27:26; Марк 15:15; Иоан 19:1). Бичуването е водело както до непоносими физически болки, така и до дълбоки разкъсвания по тялото. Освен бичуването, с цел  унижение на осъдения Христос, на главата Му е сложен трънен венец, облечен е в багреница (пурпурна, царска дреха) и са Му удряни плесници, придружени с подигравки (Матей 27:29; Марк 15:17, Иоан 19:2; Матей 26:67; Марк 14:65; Иоан 19:3).

2.Страдания на Христос преди  и по време на разпятието

Христос, както всеки осъден на кръстна смърт, Сам носи кръста Си (Иоан 19:17) през целия път от преторията на Пилат Понтийски до мястото на разпятието – хълма Голгота (думата gulgolet означава череп; мястото се наричало Голгота, защото е било място за погребения), който се е намирал извън градските порти. Христос понесъл кръста Си, но понеже поради немощ вървял бавно, наложило се войниците да накарат Симон Киринеец да го носи (Матей 27:32; Марк 15:21; Лука 23:26). Христос е разпнат на кръст между двама разбойника (тук няма да се спирам на това, какъв вид е бил Христовият кръст; най-вероятно това е бил така нареченият crux immissa – кръст с една напречна греда) и Неговите страдания са продължили няколко часа. Изпитва мъчителна жажда, но Му предлагат да пие оцет, смесен с жлъчка. След като вкусва, не пожелава да пие (Матей 27:34). Отказът на Христос да пие от сместа се дължи на факта, че на осъдените на разпятие се е давало смес, която съдържала упойващи вещества, за да се облекчат техните страдания. С отказването си от тази упойваща напитка Спасителят проявява желанието Си да изпие докрай чашата на страданията заради нашето изкупление и спасение (срв. Матей 26:40; Марк 14:36; Лука 22:42).Passion of Christ (15)3. Христос действително умира на кръста

За разлика от други разпнати на кръст, които са живели повече (до 2 дена), Иисус Христос страда на кръста и умира още същия ден. Поради факта, че Спасителят сравнително бързо умира на кръста, се ражда хипотезата, че Той не е починал, а само бил припаднал. По-късно в гроба дошъл в съзнание и, като отхвърлил повивките, отвалил камъка и се явил като възкръснал на учениците Си (в частта, където накратко ще се спра на погребалните обичаи на юдеите и на пазенето на гроба, ще отбележа защо тази хипотеза е несъстоятелна).

В Евангелието според Марк се казва, че дори Пилат се е почудил, че Христос е умрял толкова скоро (15:44). Ако Христос беше само изпаднал в кома и после беше дошъл в съзнание и не беше възкръснал, в Евангелието според Марк нямаше да бъде допуснато да има такъв изобличителен текст (нали някои обвиняват Евангелията в прикриване на обстоятелствата от Христовия живот и истината за Него!).Passion of Christ (86)Наистина Спасителят е издържал на кръста не много, но Той е бил бит с бич, носел е и кръста Си. Ако Спасителят не беше умрял на кръста, римските войници, които са извършвали хиляди разпятия, щяха да реагират по съответния начин. Тук трябва да вметна, че разпятието е римско наказание за осъдени на смърт, които не са римски граждани. За осъдени на смърт, които са римски граждани, наказанието било посичане с меч. Посечен с меч е починал свети апостол Павел, понеже той е бил римски гражданин (Деян. 22:28). Така че и в случая с Иисус Христос римските войници около кръста щяха да счупят глезените Му и по този начин щяха да предизвикат смъртта. Понеже телата трябвало да се свалят от кръстовете в петък следобяд преди настъпването на събота (което става със залеза на слънцето), тъй като в онази събота се падала Пасха, то римските войници счупили глезените на двамата разбойници, но като стигнали до Христос, установили, че Той е починал и не счупили Неговите глезени (Иоан 19:32-33).

Счупването на глезените при разпънатите на кръст се е правило, защото при разпятието на разпънатия не достига въздух поради принудителната поза на гръдния кош (широко разперените ръце и тежестта на тялото) и той, повдигайки се, е вдишвал и издишвал въздух. Когато глезените се счупят, разпнатият не може да се повдига вече, за да диша, и така се задушава и умира от недостиг на кислород. За да се уверят в смъртта на Спасителя обаче, един от римските войници пробол ребрата Му с копие. Интересно е свидетелството на св. евангелист Иоан за следствието от това пробождане с копие на ребрата Му: „и веднага изтече кръв и вода” (19:34). Причината за изтичане на кръв и вода е събралата се в перикарда (обвивката на сърцето) течност. След пробождането на сърцето с копие и  изливането на перикардната течност, подобна на вода, никой не би могъл да остане жив.Passion of Christ (17)4. Погребението и гробът на Христос. Предохранителни мерки

Иосиф от Ариматея измолва от Пилат тялото на Христос и понеже Иосиф е влиятелен човек, член на Синедриона, Пилат се съгласява (Марк 15:43) и дава разрешение Христовото тяло да не бъде погребано в общ гроб, каквато е практиката при разпъване на престъпници, които са се разбунтували срещу Рим и императора (пред Пилат Христос е обвинен не в богохулство, какъвто е случаят пред Кайафа – Матей 26:65, а в това, че се нарича Син на Давид и уж имал претенции към Давидовия престол; следователно е заплаха за Рим – Лука 23:2 и сл.). Заедно с Иосиф и Никодим са някои от следовничките на Спасителя, които след съботната почивка ще дойдат отново, за да довършат помазването на тялото, понеже то е извършено набързо, поради настъпващата събота и Пасха. Иосиф и Никодим взимат тялото и го погребват в гроба на Иосиф (Матей 27:60). При всяко юдейско погребение се използват различни аромати (между тях алое и смирна), които се използвали в голямо количество. Тялото е повивано в погребални повивки, а главата е покривана с кърпа. Смирната слепвала погребалните повивки и те плътно прилепвали по тялото, така че дори Христос да беше само припаднал (след бичуването, разпъването на кръста и пробождането с копие), което би било чудо по-голямо от възкресението, Той не би могъл Сам да се освободи от плътно прилепналите повивки.

След като тялото е било повито, вратата на гроба била затворена с камък. Камъкът лесно е можело да бъде тласнат от един или двама души (срв. Марк 15:46), но не можело да бъде поместен от толкова. При археологически разкопки на намерени гробове се вижда, че те се изсичали в скала, а за да може да се привали камък пред входа, се правел жлеб под наклон. Така лесно камъкът е можел да бъде привален, за да затвори входа, но не е можел да бъде повдигнат обратно. Нужни били усилията на много хора, за да се вдигне отново камъкът. В тази връзка е обяснимо притеснението на жените-мироносици, когато те тръгнали за гроба на Христос, и тяхното питане: “Кой ще отвали камъка от вратата гробни?”(Марк 16:3).The-Resurrection-Of-ChristОсвен тежкия камък, гробът бил заварден от стража и запечатан с римски печат. Първосвещениците и фарисеите молят Пилат да постави стража, понеже те са чули думите на Христос, че Той ще възкръсне, и се опасявали, че учениците Му могат да откраднат тялото Му и да кажат, че Той е възкръснал (Матей 27:62-64).

От отговора на Пилат, „Имате стража, идете и осигурете, както знаете” (Матей 27:65) следват две възможности:

1)стражата, която юдейските първенци поставят, е от храмовата стража и 2) стражата е римска стража.

Първото предположение е по-малко вероятното, защото, ако първенците бяха решили да използват храмовата стража, нямаше да отидат при Пилат и да поискат от него охрана за гроба. Искането на стража от Пилат е във връзка с това, че Иисус Христос е осъден като бунтовник срещу Рим и следователно за сигурността на гроба и за липсата на евентуални “ексцесии” от страна на апостолите отговорност носи прокураторът Пилат. Ако стражата беше храмовата стража, първосвещеникът и фарисеите нямаше след възкресението на Христос да предлагат на стражата пари, за да каже, че е заспала, и нямаше да се налага да се успокоява гневът на Пилат от предполагаемо неизпълнение на заповед (Матей 28:12-15). Но дори да допуснем, че става дума за храмовата стража, наказанието за напускане на поста или заспиване на юдейската храмова стража е било изгаряне с огън. Наказанието за заспиване на пост на римски войник е посичане с меч. Пред всеки охраняван от римска стража обект (в случая Христовия гроб) са били поставяни четирима воини, а в непосредствена близост още други. Римската стража се е сменяла на 4 часа и е било невъзможно както всички войници да са заспали едновременно, така и апостолите да се промъкнат, да отворят безшумно гроба (или пък да се сражават със стражата!), да извадят тялото пак безшумно и да го отнесат неизвестно къде.TheResurrectionOfJesusByHeinrichHofmann0302Всъщност в Евангелието според Матей най-доборсъвестно се описва за слуха, който се носи между юдеите „до ден днешен” (Матей 28:15), че учениците са откраднали тялото на Христос. Дали е възможно учениците да откраднат Христовото тяло? За открадването на Христовото тяло има някои пречки:

1)Тежкият камък, запечатан с римски печат, и поставената стража биха спрели евентуален опит на апостолите да откраднат Христовото тяло.

2)Ако учениците са откраднали Христовото тяло и са го погребали някъде другаде, то нека не забравяме, че след Петдесетница апостолите не започват да проповядват Христовото възкресение някъде другаде, а започват проповедта си за възкресението от Иерусалим – града на Христовите страдания и разпятие. Нямаше ли юдейските стареи (след като са сигурни, че Христовото тяло е откраднато) лесно да открият тялото, да го покажат на апостолите и да ги изобличат в лъжа? Но не става нищо подобно – напротив, на Петдесетница към Църквата се присъединяват близо 3000 души!

3)Дори да нямаше стража, дори и на гроба да не беше поставен римски печат (чието счупване означава сигурна смърт за счупилите го), то защо ще е на апостолите да откраднат Христовото тяло?Caravaggio, Jesus after His Resurrection and St. Apostle ThomasВсъщност как са понесли те Христовото залавяне, съд и разпятие? Ето някои свидетелства:

а)При залавянето на Христос всички ученици се пръсват и се разбягват (Матей 26:56). Свети апостол Петър самоотвержено и емоционално се опитва да защити Учителя си, като вади меча си и отсича ухото на слугата на първосвещеника (Матей 26:52; Иоан 18:10).

б)Един от учениците избягва гол (Марк 14:52), а апостол Петър трикратно се отрича, че е Христов ученик, след което горко се кае (Лука 22:55-62).

в)Пред кръста на Христос е само един от учениците Му (Иоан 19:26 и сл. ), който е очевидец на случващото се и според Свещеното Предание той е св. Иоан Богослов.

Оттук следва, че учениците са уплашени, разочаровани, че техният Учител не е земният Месия, какъвто те, както и повечето юдеи, са очаквали и ги е страх. Доказателство за техния страх е фактът, че когато Христос им се явява, вратите в къщата са заключени „поради страх от юдеите” (Иоан 20:19), както критично отбелязва евангелистът.

Защо едни уплашени, излъгани в надеждите си за земно царство ученици, които от страх и объркване се заключват, ще се решат да откраднат мъртвото тяло на своя Учител? Психологически е нереално и е невъзможно изведнъж, незнайно защо и с каква цел апостолите да се въоръжат, да нападнат добре обучената римска стража, да отвалят камъка от гроба, да вземат тялото, да го носят на друго място, за да го препогребат. Каква полза биха имали апостолите от препогребването на мъртвото Христово тяло и от разпространяването на една лъжа?Resurrection4)Единадесет от апостолите са загинали мъченически за Христос (единствено св. Иоан Богослов умира от естествена смърт) заради своята проповед, че Той е Бог и като Такъв е възкръснал. Защо апостолите ще оставят жени (св. апостол Петър например е бил женен), роднини, близки и своето ежедневие и ще започнат да се подлагат на лишения, скърби, студове, пости, глад, затваряне в тъмници, удари и пр., ако Христос не беше възкръснал?

5. Христос възкръсна

Разказите в четирите канонични евангелия за явяванията на Христос след Неговото възкресение не могат да се синхронизират, но това не означава, че те си противоречат. Различията в разказите за Христовите явявания след възкресението са били очевидни още за първите читатели. И те не са смущавали никого, защото психологически е доказано, че едно и също събитие, видяно от различни хора, се описва по различен начин от всеки един очевидец. Причината е това, че на всеки от нас различни неща правят впечатление и будят различни чувства и асоциации. Преднамерено и изкуствено редактирано би било, ако в четирите евангелия четяхме един и същ или твърде еднакъв разказ за необикновеното събитие – Възкресението на Христос. Това събитие толкова поразява учениците и следовниците на Христос, че вниманието им не е насочено към хронологическия порядък на Христовите явявания, а към самото Възкресение. Разказите на четирите евангелия за най-великото събитие в човешката история взаимно се допълват и известяват радостната вест (евангелие означава „благовестие”), че Христос е възкръснал. Реалността на Христовото възкресение в плът се вижда от неочакваността на Христовите явявания:

1.В скръбта си, че гробът е празен, Мария Магдалина и другите жени-мироносици съвсем не очакват да видят отново своя Учител, а Мария Магдалина отначало приема празния гроб за още едно посегателство и унижение на Христовата личност от страна на противниците (срв. Иоан 20:13, 15). Както Мария Магдалина, така и жените мироносици повярвали в Христовото Възкресение, когато Го видели възкръснал.

2.Апостолите не вярват на разказа на жените-мироносици (Лука 24:11). Затова апостол Иоан и апостол Петър отиват на гроба и виждат, че той е празен. Петър влиза в гроба и вижда повивките и кърпата за главата. След него в празния гроб влиза Иоан и, след като вижда гроба празен, „видя и повярва” (Иоан 20:8).

3.Поради страх от юдеите апостолите са се заключили (Иоан 20:19) и тогава неочаквано за тях им се явява Христос, като влиза през заключените врати.

Някои скептици са се опитвали да възразяват, че от безутешна скръб и покруса, и от желание Учителят да е възкръснал и да Го видят отново жив,  жените-мироносици и апостолите били доведени до това, че те започват да халюцинират и да виждат това, което им се искало да видят – възкръсналия Христос. Такова предположение обаче е абсурдно, защото отначало и самите ученици си мислят, че виждат дух (Лука 24:37) и се убеждават, че Христос реално и с тялото Си е възкръснал, след като Той изяжда парче риба пред очите им (Лука 24:43).

4.При първото явяване на Христос Тома не присъства и казва, че няма да повярва, докато не види с очите си и не попипа с ръцете си (Иоан 20:25). След осем дена Христос отново се явява на учениците и казва на Тома: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и простри ръката си и постави в реброто Ми, и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Тома, след като се убеждава, казва: „Господ мой и Бог мой”! (стих 28).Paul on the Road to Damascus5.Важно свидетелство за Христовото Възкресение е обръщането на апостол Павел (тогава още с име Савел) по пътя за Дамаск (Деян. 9 глава) и неговият живот в себеотрицание и проповед на Евангелието. По собственото си свидетелство св. апостол Павел е бил ревнител на отеческите Писания, гонител на Църквата Божия, непорочен според Моисеевия Закон (Гал. 1:13-14) и ученик на един от най-известните юдейски книжници – равина Гамалиил (Деян. 22:3), чието име и чиито коментари са във Вавилонския талмуд (II-V век след Христа ), и чиито изказвания и до днес са високо ценени от юдеите. Защо св. апостол Павел е счел всичко това за нищо (срв. Фил. 3:7) и вместо като ученик и наследник на рави Гамалиил да бъде един от видните участници в Синедриона, той е направил три благовеснически пътешествия, писал е послания, бил е в тъмници, търпял е корабокрушения, опасности от лъжебратя, бил е бит с камъни  (срв. 2 Кор. 11:23-27) и повече от всички апостоли се е потрудил (1 Кор. 15:10). Той дотолкова е възлюбил Христос, че казва за себе си: „Разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:19).The resurrection in the last day6.Доказателство за реалността на Христовото Възкресение е това, че Христовата Църква не само не престава да съществува въпреки гоненията (I-IV век след Христа) от страна на юдеите и на Рим, а напротив – тя повече се е разпространява и става така, че кръвта на мъчениците се превръща в семе за разпространение на християнството (по Тертулиян 160-220).

Христовото Възкресение е исторически факт. За нас обаче е важно какво следва от този факт. Това е основният въпрос, на който всеки от нас трябва да отговори, защото Христовото Възкресение за нас ще е и наше собствено възкресение, ако се доверим на Христос и  Го възлюбим, и разпнем страстите и похотите си с Него, за да съвъзкръснем с Христос. Тогава поздравът „Христос възкръсна!” и радостният отговор „Наистина възкръсна!” ще свидетелства както за Христовото, така и за нашето собствено възкресение.

Христос Воскресе!

___________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Анна Маринова. Източник http://amarinova.wordpress.com.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Ползвана литература

Свещеник Александър Лашков, Пътят към Храма, ч. 2, С., 2006.

Мак-Дауел, Джош, Фактът на възкресението, С., 1991.

Koester, Helmut Einfuehrung in das Neue Testament, Berlin 1980.

Nestle-Aland, Das Neue Testament Griechisch und Deutsch, Stuttgart 1993.

Schnelle, Udo Einleitung in das Neue Testament, Goettingen 1994.