ІІІ.

Събуди я съвсем леко докосване по рамото. Беше водачът.

– Съжалявам, домина. Реших се на това, защото доведохме един от онези мъже.

– А, така ли? – Прокула се надигна и седна. – Колко ли съм спала?

– Може би близо час. Навън все още има много народ. А проповедниците продължават да кръщават, както обещаха. Десетки хора минават.

– А този как се съгласи да дойде?

– Обяснихме му, че се касае за човек, заемащ високо положение. Склони.

– А къде са Грецина и Хризотемида?

– Не се безпокойте. Отидоха към хиподрома, който не е далеч оттук.

– Да влезе, ти също.

Прокула не контактуваше с юдеи без присъствието на съпруга ù. Дори когато учеше арамейски език, когато един книжник идваше да ù тълкува техните Писания, Пилат винаги беше неотлъчно при нея. Затова тя покани и водача. Пък и да стигнеше до ушите на прокуратора, щеше да се оправдае с времето – вън жегата бе направо непоносима.В лектиката влезе най-напред водачът, а след него пристъпи и седна срещу нея един около четиридесетгодишен мъж. Не бе онзи, когото тя искаше да види. Този беше снажен човек, висок много повече от три египетски лакътя, здравеняк. Имаше черна коса, гъсти мустаци и брада. Черните му очи гледаха меко, е лилавият му хитон блестеше от чистота.

– Пред тебе е съпругата на прокуратора на Юдея – наруши тишината водачът. Говореше на гръцки.

– Ако желаете, домина, може да приказваме на латински – предложи непознатият с приятен баритонов тембър.

Прокула толкова се изненада, че полуотвори уста: този човек говореше фино и елегантно. Цицерон би се гордял с него.

– Какво, уплаших ли ви с нещо? – попита гостът.

– Не, чух че сте рибари всичките. А сега този латински… Изненадана съм. А ти, Марк?

– Много! Но очевидно сведенията са били неточни.

– От дванадесетте ми другари единствено аз съм с друга професия. Бях римски чиновник – митар. Иначе съм от Капернаум.

– А-а, митницата на Капернаум не е ли малко встрани от главния път, на двадесет стадии южно от града? – попита Марк.

– Да, там работих повече от петнадесет години. Обстоятелствата наложиха да науча родния ви език – движех се изключително във ваши среди.

– Накратко, би ли ни разказал нещо за себе си? – заинтересува се Марк.

– Извинявайте, не мога. Това е безвъзвратно затворена страница от моя живот! Някой път като си помисля как съм живял…

– Да, известно ми е: митар, и то с толкова голям стаж… при това местен човек… А кога настъпи обратът? – попита Прокула.

– Преди около три години. Беше горещо лято – като сега. Работех в митницата. По едно време, някъде по средата между петия и шестия час, гледам, че към мен приближава един Човек. Веднага познах, че не е римлянин. Как беше влязъл в строго охранявания двор? Стражата, която не пуска никога мои сънародници – спеше ли? Веднага взех един бич и се запътих ядосано към Него. Аз така се отнасях към съотечествениците си. През тези петнадесет години се случи един да попадне в двора… Помня добре… беше от Магдала. Пребих го. После едвам е оживял. За тези ми постъпки, а също така и за сервилничеството ми, целият град ме мразеше. Даже през последните години ме пазеше охрана, тъй като се бяха опитали да ме убият. Дори на имотите и на дома ми имаше денонощна стража. И тъй, както казах, бях пребледнял от ярост! Стигнах до Този Човек и се опитах да замахна. Но – да употребя израз от гръцката религия – сякаш видях главата на Медуза. Вкамених се мигновено! Изпуснах бича пред вида на Този Човек, в чиито очи видях синьото небе! От усмивката Му загубих яростта си. Тя никога повече не ме споходи. А Той кротко ми каза: „Не се плаши, Матее, Аз те избрах още от майчина утроба. Но ще го разбереш по-късно. А сега, остави всичко и върви след Мене!“

Гостът продължи да говори на слушателите си, като не пропускаше нито една подробност. Междувременно навън наближаваше шестият час. Слънцето, както преди, продължаваше да сипе огън и жар на площада, докато единадесетте галилейци кръщаваха хората. А те никак не бяха малко: оставаха повече от хиляда души. По едно време наблизо до лектиката минаха евреите Йосиф и Левий и нумидиецът, който им попречи да се сбият.

– Е, Йосифе, доволен ли си? – попита Левий.

– Да, много! Ала все още нищо не ми е ясно. Но сега като се върна вкъщи, започвам да чета Писанията.

– Аз също! – каза ентусиазирано Левий.

– А на мен, вашият нов приятел, няма ли кой да даде? И без това свободно говоря и чета родния ви език! – се обади нумидиецът.

– Ще ти намерим – каза Йосиф. – Важното е, че се обърнахме, както каза онзи, който ни кръсти… Как беше по име?… Ма…

– Матия – допълни нумидиецът.

– Да, обърнахме се към Иисуса Христа. Виж, това е факт, бяхте свидетели: с Неговото име на уста ми излекува лакътя, и то веднага! А аз целия Ориент обиколих – никой не ми помогна, защото не се намери лекар, който да ме избави от тази ужасна болка. А сега, заповядайте вкъщи, където самият аз отдавна не съм бил!

Тримата весело се засмяха и продължиха надолу към Долния град, като славеха чудните дела на Бога.

А през това време откъм лектиката се чу силен женски плач. Мигновено двамата преторианци, които пазеха, надникнаха вътре.

– Спокойно – вдигна ръка Марк. – Всичко е наред.

Войниците пуснаха велариите. Отново настъпи прохладна сянка.

– Домина, нуждаете ли се от някаква помощ? – попита Марк.

– Не, вече ми мина. Но това, което чух, ме потресе!

– Да ви дам да помиришете зелени клончета от лавър, които нося?

– Не, Марк. Нека продължи.

– Да, домина – тъжна беше тази картина! Творецът на вселената издъхваше – оплют, бит, измъчван. И то от кого? От най-любимото Му създание – човека!

– А кога разбрахте, че именно Той е причината на всичко?

– Днес, домина, всичко ми стана ясно. Едва сега, след петдесет дни, Този Дух Свети – за Когото говорú нашият брат Симон – просвети напълно цялото ми същество! Та аз близо три години съм живял със Създателя на този прекрасен свят! Веднъж беше дошъл един философ в митницата, с когото се запознах. Бил, както каза, от Атина. Така ми уплете ума с приказките си за първопричината на света, че… Говорú ми за Талес, Анаксимандър, Хераклит и още много други древни мислители. Според мен, без да подценявам техните постижения, всички са се лутали в тъмнината, измисляли са какви ли не чудатости за света. Първопричина били огънят, водата, въздухът… Не, домина, не, Марк, не! Вечният Бог, Който се открива в нашите Писания, това е Той! И Марк Го е видял и пробол ребрата Му след смъртта!

– Откъде знаете? – попита Прокула.

– Аз му казах, домина – рече Марк. – А той ме е запомнил. Видял ме е там в отряда на войниците. Ние рано изгонихме евреите надалеч – още преди да издъхне Този Човек. Затова Матей не е видял как пробождам ребрата на Господа Иисуса.

– Започвам да описвам всичко, свързано с Господа Иисуса Христа. Трябва да се оставят нови писания – за онези, които идват след нас!

– Добре ще направиш, Матее. Но моля те, когато стигнеш до последните Му часове, отмини момента дето аз участвам – при пробождането на ребрата. Срам ме е! А ще ти кажа една подробност, може би важна. Точно когато издъхна, земята се затресе.

– Знам, почувствах и аз.

– Ние пазехме Иисуса Христа. В момента, когато умря, стотникът, който ни беше началник – нарича се Корнилий – от гарнизона в Кесария, извика: „Наистина, Божи Син е бил Този Човек!“ Той изостави идолослужението и затова за наказание го върнаха в Кесария. Оттогава много се промени.

– Да, радвам се да го чуя! И вие, домина, трябва да се промените, и ти, Марк! Знаете ли колко е приятно да се живее и диша за Христа Господа! Ние сме безсмъртни: после, след смъртта, ни чака друг живот – вечен!

– И това ли чак днес проумя?

– Да, Марк. Имах глупава представа за Иисуса, както и останалите ми другари. Не земно царство, а небесно ни е приготвил нашият Господ Иисус! Той добре го каза тогава, на последната Си вечеря с нас. Но чак днес се сетих!

Матей продължи пламенно да обяснява за Иисуса Христа. Прокула и Марк усещаха, че им предава нещо от себе си – като че от Онзи огнен Дух, с Който днес този Симон раздвижи масите.

Изведнъж велариите се дръпнаха. Показаха се двете усмихнати лица на Грецина и Хризотемида.

– Лельо, ние бяхме на хиподрома. Изкарахме чудесно! А, ти имаш гост?

– Да, познахте.

– Добре, ние сме тук – около лектиката.

Като видя момичетата, Прокула се сети нещо. Това, което я измъчваше, се върна. Тя изхълца, като сложи ръка на очите си.

– Домина, лошо ли ви е? – попита Марк.

– Не, стегна ми се сърцето, като припомних мъката си.

– Открийте ми я, домина. В името на Иисуса Христа ще се опитам да ви помогна – каза Матей.

– Ако не ви е удобно, ще изляза – забеляза Марк.

– Напротив, остани! Вие казахте, че лекувал от всякакви болести… Впрочем и до мен достигнаха слухове. Мислех си, че са басни. А ако бях отишла… Болката ми е тази, че не мога да имам дете. Първото се роди мъртво. Втория път, още в третия месец… Не ми е удобно…

– Да, отлично ви разбрах, домина – каза Матей.

– Сега съм бременна трети път от месец и половина. Искрено ви казвам, Матей, така ми се иска да го задържа нормално и родя живо и здраво!

– За Бога няма нищо невъзможно, домина! Вие ще родите – запомнете добре думите ми!

– А какво се иска от мен, Матей?

– Това, което каза сутринта Симон: покайте се и се кръстете в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете! Ще приемете дара на Светия Дух!

След малко Матей ги кръсти, като възложи ръцете си върху двамата: първо върху Прокула, после върху Марк. А накрая каза:

– В името на Иисуса Христа Назорея, след като мине необходимото време, да родите живо и здраво дете, което да весели душата ви и да създава само радости около вас. Дано и то да поеме същия път като вас, както и двете ви племеннички!

Малко след това лектиката започна да се спуска надолу към Долния град. Хризотемида и Грецина гледаха навън и подвикваха весело на минувачите. А какво правеше Прокула? Смутена, тя гледаше право пред себе си и се питаше: „Но аз усетих сила в себе си, нещо ме обнови! Не съм мъртва отвътре! Аз живея…. и то живее!“

Изведнъж тя се разплака щастливо и като прегърна двете момичета, започна да ги целува. След това започна да хвърля цветята, украсяващи вътрешността на лектиката, върху хората, които продължаваха да пъплят като мравки. Така огласявана от радостни викове, лектиката продължи своя път към крепостта Антония.

***

Ето, така започна своето съществуване Църквата Христова – от малкия площад пред сионската горница, в която Господ Иисус Христос изкара последните Си часове. На този незабравим първи ден тя прие своите първи три хиляди последователи – хора от всяка земя, народ и раса.

 

„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях“.

(Деяния на светите апостоли, 2:1-3)

I.

Рано сутринта, почти веднага след изгрева на слънцето, една лектика, носена от десет огромни негри, напусна преторията. Малко преди това прокураторът Понтий Пилат пожела на пътничките в нея приятни и весели часове из Иерусалим.

– Виждам, че лъчезарният Феб ще ви съпровожда – рече той. – Дано през целия ден да бъде ваш спътник.

След което им помаха с ръка и се скри във вътрешността на крепостта Антония.

Пред лектиката, пазена от четирима преторианци, вървяха няколко педисекви, които отстраняваха с викове тълпата. А тя, въпреки ранния час, бе заляла не само улицата. В този ден, който от сутринта обещаваше да е чудесен, Иерусалим бе увеличил населението си петорно. Накъдето и да се обърнеше човек, гъмжеше от хора.

– Ах, лельо! – обади се нежен момински глас. – Толкова много народ съм виждала единствено на Форум Романом. Иерусалим е доста по-малък от Рим. Не съм очаквала да има много жители!

– Днес, Грецина, е велик юдейски празник – Петдесетница. Винаги на този ден тук се събира едва ли не, цял свят!

– Знаеш ли нещо повече за тази… Петдесетница? – попита Грецина.

– Не особено. Нарича се така, понеже се пада в петдесетия ден след Пасха – друг юдейски празник. Чичо ви Пилат поиска да разнообрази вашия престой. Затова дойдохме онзи ден от Кесария тук. Така се радвам, че сме заедно!

И наистина, Прокула, съпругата на управителя на Юдея Понтий Пилат, имаше повод за радост. Двете  дъщери-близначки на нейния брат Виниций – Грецина и Хризотемида, които не бе виждала от шест години, вече цял месец ù гостуваха. Те прекараха чудесни дни в резиденцията на прокуратора в Кесария, бяха гости на Иродиада – съпругата на тетрарха, Ирод Антипа, ходиха на Тивериадското езеро. Не бяха посетили още Иерусалим. Ала Пилат не бързаше. Той изчака приближаването на Петдесетница, за да доведе двете близначки. Искаше да ги изненада. И успя. Сега момичетата гледаха на тази човешка вълна с нарастващ интерес. Глъчката на многолюдните улици бе достатъчно силна, за да прекъсне разговора им. Тя увлече и Прокула, която започна да гледа с любопитство това огромно човешко множество. Местното население почти се губеше в тази тълпа от различни раси и народи. Тук се виждаха етиопци, ливийци и египтяни, партяни и мидийци, от Понт и Фригия, Асия и Памфилия; от бреговете на Оронт – с очи черни и сластни; жители от арабските пустини – само кожа и кости. И, разбира се – гърци: от Елада и Мала Азия, Крит и другите острови, от Италия и Египет. Ето, вляво римляни. И редно е да са на това място – там е театърът. Вчера дойдоха артисти-хистриони от Вечния град. О, богове! Дори се виждат… едри русокоси хора от далечния север – британци, гали и германци.

– Лельо – стресна я гласът на Хризотемида, – защо се учудваш!

– Да, мила моя, позна! Толкова много народ… Не съм очаквала!

Силният шум от тази разноезична тълпа отново прекъсна разговора им. Наистина, помисли Прокула, днешният ден, седми юни 782 година след основаването на Рим (33 г. сл. Хр., б. а.), е необичаен. Излязоха уж много рано, за да разгледат момичетата аркадите, театъра и амфитеатъра, изградени в гръко-римски стил от Ирод Велики. А после, към третия час, когато започва еврейската молитва, трябва да отидат в храма, в двора на езичниците. Но… срещат затруднение от стотиците хора, които се блъскат под лектиката в хаос – нагоре-надолу! Ето: роби с продупчени уши, отсреща лектика на знатни хора; източни танцьорки с яркоцветни митри, продавачи на амулети, змиеукротители, халдейски маги; евреи с хлътнали гърди – продават портокали, лимони и мандарини; там вдясно се виждат две жени във вретища – сигурно са в траур! Малко по-натам от тях – двама мъже, облечени във власеници от камилска вълна – говорят на десетина души. Как се наричаха такива?… Да, досети се – това са пророци… Или лъжепророци. И едните, и другите се обличат еднакво.

Изведнъж спряха. До Прокула приближи водачът. Той се поклони почтително:

– Уважаема домина, намираме се на кръстопът. Надясно се отива за Долния град. Виждате ли там далеч на север Дамаските порти?

Прокула погледна в указаната посока.

– Да, виждам – отговори тя.

– Накъде ще наредите да отидем?

– Към Иродовия дворец. Интерес ще представлява за нас да видим трите кули: Фазаел, Хипикос и Мариамна.

Лектиката потегли веднага.

Завиха на запад и тръгнаха по широка права улица, която служеше за граница между Долния и Горния град. По нея се стигаше до Яфските порти.

Прокула погледна към височината вляво – хълма Сион, велико място за евреите! Какво пишеше в техните псалми? Как беше?… Пейте на Господа, Който живее на Сион; благословен от Сион Господ, Който живее в Иерусалим; от Сион, връх на красотата, се явява Бог! Чудни хора са тези евреи – благочестиво и свято тачат Сион, който е станал с храма и града синонимен; отправят своите молитви към това свещено място. И поезията им е една такава – също чудна! Та нали целият свят е пълен с богове! Защо за един Бог само говорят?

Междувременно напредваха отчайващо бавно – тълпата бе голяма пречка. А пък преторианците и педисеквите не се престараваха като друг път. Тук сред това огромно море от хора не бяха кой знае какво, макар да представляваха с внушителната лектика и отличителните си белези римската власт.

– Лельо – изведнъж се плесна по челото Хризотемида, – нещо трябваше да те подсетя, но забравих. Ти ми спомена снощи за някакъв юдейски Цар, Който бил разпнат тук неотдавна. Чичо Пилат Го предал на евреите.

– Ох, вярно деца мои. Исках да ви покажа улицата, по която са Го отвели за разпъване. Тя се отделя почти веднага вдясно от входа на преторията. А ние поехме по централната улица. Жалко. Но на връщане ще ви я покажа.

– А какво е сторил Този Човек? – попита Грецина.

– Обикновено на кръст разпъват злодеите и престъпниците. Макар че… така, както ми Го описа чичо ви, а и една моя робиня, местна жена, считам, че е едва ли е бил такъв?

– Интересно… Или заслужава такова наказание, тоест значи е престъпник, или не! – възрази Хризотемида.

– Ох, мила, не познаваш живота! Знаеш ли колко невинни хора насилствено умират – наклеветени незаслужено?

– А как са се развили събитията през онази нощ? Ти снощи започна да разказваш, но нали ни прекъснаха заради онези видни гости от Дамаск, които тъкмо тогава пристигнаха? – попита Грецина.

– Тази еврейка ми го разказа така. Вечерта на тринадесети срещу четиринадесети нисан, или април, Той бил в Горния град – ето го… Вижте този хълм вляво! Нарича се Сион. С Него имало още десет-петнадесет мъже.

– А защо се нарича Горен град? – попита Хризотемида.

– Понеже този хълм е най-висок в града. А тук, погледнете вдясно… онзи хълм! Той е по-нисък. И затова построеният там квартал се обозначава като Долен град.

– Затова ли казват на онези къщи на хълма Сион горници – понеже са разположени в Горния град? – забеляза Грецина.

– Не знам. Може би затова. Та да продължа. Бил е в някоя от онези горници. След това отишли в Гетсимания – на около десет-петнадесет стадии от горницата. После Го арестували и довели в дома на първосвещеника, в който аз съм гостувала и който бил недалеч от горницата, в която бил заедно със Своите спътници. Там Го задържали от полунощ до съмване. Официално Го осъдили и пратили на чичо ви. Той не намерил у Него вина и заповядал да Го заведат в двореца на Ирод. А, ето го и него!

Двете момичета насочиха поглед направо. Ахнаха от изненада. Наистина дворецът на Ирод представляваше неописуема гледка. На него единствено съперничеше храмът. Да, Ирод Велики – този римски васал, добре се е постарал. Прокула колкото и пъти да го погледнеше, винаги оставаше изумена от това великолепие. Зидовете на двореца се издигаха по-нагоре – по посока на хълма. Под тях се простираше форумът. Половината от него беше потънала все още в сянка, докато колоните на околните постройки, озарени от златиста светлина, се очертаваха в лазурна светлина. Под него колоните хвърляха сенки върху мраморните плочи. Имаше толкова много колони, че погледът се губеше сред тях като в гора. Над тази гора блестяха колоритни триглифи, от фронтоните се показваха изваяните образи на богове, а отгоре крилатите златни квадриги сякаш искаха да полетят в ефира. В средата на площада и по краищата му струеше живата човешка река. Скоро се озоваха там.

– След като Го довели при Ирод, какво станало после? – отново попита Грецина.

– А, да! – Прокула откъсна възхитения си поглед. – После Го върнали в крепостта Антония при чичо ви Пилат. Тук, в подземието, преторианците Го били и измъчвали, а после Го извели извън града – по посока на Дамаск. Там бил разпнат и погребан.

– Лельо, това кога по-точно е било? – се заинтересува Хризотемида.

– Както ви казах вчера, през тази година, точно преди празника Пасха. Аз затова се и сетих – свързах днешния празник с онзи.

– Чакай, чакай! – спря я с жест Грецина. – Но това е станало преди петдесет дни, така ли?

– Ами да, през април.

– Мъчно ми стана за Този Човек. Не знам защо, но струва ми се, че е бил невинен – каза Грецина. – Лельо, да оставим разглеждането на двореца и кулите за утре! Заповядай да ни отведат в горницата дето е пребивавал. Нали е близо до дома на първосвещеника? А ти си била там.

– Да, но не знам точно коя горница.

– Ще попитаме.

– Добре. Ти, Хризотемида, съгласна ли си?

– Да, лельо – потвърди Хризотемида. – На нас ни е втръснало да разглеждаме постройки в този стил. Нека се отклоним и да видим квартала на местното население.

Прокула добре познаваше тази привичка на двете близначки – всяка минута да променят вече взети решения. Тя заповяда да спрат. Когато водачът се приближи, го попита за горницата. Оказа се, че той знае къде е. Бил, както каза, през онази нощ на стража, а през деня участвал в екзекуцията на Онзи Цар.

– И знаете ли какво? Неговите ученици откраднали тялото Му.

– Сериозно ли? – учудено попита Прокула. – Кой ти каза?

– Така говореха тогава всички.

– Добре, но да вървим. Трябва да побързаме. В третия час започва молитвата на евреите. А много ми се иска да бъдем тогава в храма.

Съгласно новото нареждане, завиха на изток и само след около половин стадий спряха. После се насочиха в южна посока. Започнаха да изкачват бавно хълма. Пищната гледка изчезна. Вместо нея, от двете страни на улицата, по която минаваха, започнаха да се редуват малки спретнати къщи. Стените им, измазани с вар, тук-таме замазани с кал, блестяха от чистота. Срещаха се и по-заможни къщи, изградени от четвъртити дялани камъни. Прозорци, обикновено с дървени решетки, обковани с кедрово дърво, рядко виждаха. Вратите – доколкото можеше да се забележи сред тази тълпа, бяха с дървени и железни резета.

– Лельо, виж – на онази врата има дъсчица с къс пергамент. Какво ли пише там? – попита Грецина.

– Не знам, ще попитам.

Отново спряха. Както преди, водачът се озова мигновено до Прокула. Той се поклони с уважение:

– Какво се е случило, домина?

– Знаеш ли защо евреите слагат надписи на вратите си?

– Да, домина. По заповед на техния вожд Моисей те пишели: „Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце“. Този обичай и до днес се съблюдава у евреите.

– Благодаря. Вече близо ли сме до дома на първосвещеника?

– Не, домина. След около десетина стадии ще бъдем там. Този многоброен народ ни забавя.

– А далеч ли е още третият час?

– Наближава. Но ние може да отидем в храма по време на следващата молитва – тази в шестия час. Нищо няма да загубим. Погледнете сама – денят е голям. Има много време до довечера.

– Лельо, хайде да не бързаме, ще отидем по-късно в храма – предложи  Грецина.

Прокула се огледа. Да, по тази тясна уличка, дето е почерняло от народ, искат-не искат, трябва да вървят бавно. А тук, в този квартал може да спрат. Третият час ще ги завари, може би в дома на първосвещеника. Или около него. Но тук, в техните горници, те също се молят, не само в храма. Може да посетят някоя. Но не… ако не успеят за третия час, ще отидат в следващия.

– Добре – каза Прокула. – Ще бъдем за шестия час в храма.

Потеглиха отново. Прокула се усмихна, гледайки двете близначки, които коментираха оживено това, което им представяше външният свят. Мили момичета, ще ги слуша! Каквото пожелят днес, това ще бъде. А тя, Прокула, няма дете! Първото умря. Сега чака второ. Но… все някакъв страх я обзема. Да не би… да не би и с него…. О, богове! Не, не го отнемайте!

– Лельо, какво ти стана? – уплашено извика Грецина.

– Нищо, моето момиче. От топлината ще да е.

Да, започна да се чувства жегата на летния ден. А тези тук, на няколко крачки долу на улицата, как ли ще я понасят? Прокула погледна тълпата. Преобладаваха юдеи – местното население. По-малко, но все пак в значително мнозинство, се виждаха самаряни, галилейци, сирийци. Имаше и много прозелити, разбира се. Всички припряно бързаха нагоре-надолу. Симлите им се вееха от излезлия лек ветрец. Някои носеха в тях плодове, дърва, трева. Други тракаха по камъните с жезлите си; трети, с мулета и осели, се опитваха сред тази огромна маса от народ също да бързат. Видяха и един знатен юдеин – в разкошно наметало със синкави ресни по неговите скутове. За какво се слагаха тези ресни, се запита Прокула… Да, досети се. Който гледа ресните, си спомня заповедите на Моисей. Ето и две жени – с кутонети от много мека материя и була. Но те не можеха да скрият фините им лица. Едната носеше халка на носа. Имаха пръстени на всеки пръст. Увлечени от потока, те гледаха само напред и не отвръщаха на закачките на двама нумидийци. Не липсваха  и тук – в този чисто юдейски кът от града – дребни търговци от Арабия с хилядите си дрънкулки, шарлатани, препоръчващи най-чудодейни лекарства, както и жреци с палмови клончета в ръка и златни снопчета с ориз. Така те популяризираха своите странстващи божества от една провинция в друга в огромната Империя. Ала евреите не им обръщаха никакво внимание.

Започнаха в далечината да се виждат Сионските порти. Скоро, може би само след десетина стъпки, трябва да завият вляво. И след още около стадий, ще са пред дома на първосвещеника. Прокула познаваше тези места. Бе идвала някълко пъти насам.

Завиха.

– Лельо, когато стигнем до този дом, какво ще правим? – попита Грецина.

– Ще влемез вътре. Евреите ще провеждат молитвата си. А ние може да ги погледаме.

– А ако са отишли в храма? – се намеси Хризотемида.

– Ще поседим в двора, ще разгледаме цялата обстановка, след което ще тръгнем за горницата.

Не след дълго излязоха на един малък площад. Той бе претъпкан с хора – имаше може би над две хиляди и петстотин души. Спряха. Понечиха да продължат отново, ала… не можеха да мръднат нито пръст в която и да е посока.

Прокула погледна навън. Да, бяха като между Сцила и Харидба – заклещени. Но накъде гледат всички? Прокула устреми поглед към горницата далеч направо – една внушителна постройка, която, според нея, събираше поне сто и двадесет души. Натам бе приковано вниманието на множеството. А то бе най-разнообразно – имаше не само евреи. Всички слушаха напрегнато словата, които говореха няколко мъже, изправени пред къщата. Но до лектиката не достигаше нищо – те бяха доста далеч, почти в края на площада.

Прокула повика водача. Макар и доста трудно, той успя да стигне до нея.

– Какво ще заповядате, домина?

– Помисли как може да се измъкнем оттук, за да продължим. Или… чакай! Можеш ли да разбереш какво говорят онези там?

– Ще се опитам да мина по-напред. Струва ми се, че е интересно, защото онези, до които стига говорът на ораторите, слушат много внимателно.

Водачът се отдалечи. Прокула си спомни Рим: на Форум Романом има специални ростри, предназначени за оратори. Който може да говори, застава на тях и… се лее всякаква реч. Да, добре помни… Една от тези ростри се намира близо до храма, посветен на Юпитер Оптимус Максимус. Та нали там – ох, вече двадесет години оттогава! – срещна Пилат.

Дочуха се наблизо възбудени гласове. Двама евреи оживено коментираха онова, което бяха чули. Около тях бързо се насъбраха любопитни. Прокула, която за тези шест години престой тук бе научила превъзходно арамейския език, също се заслуша.

– Виж какво, Левий, аз четиридесет години живея с галилейци. Знам ги колко струват! – говореше по-възрастният.

– Ни си прав, братко, та нали с ушите си ги чух! Говореха, а сега, в момента продължават да говорят на различни езици! – упорстваше другият.

– Йехова, чуваш ли го този мой приятел какви ги говори? Слушай, Левий: галилейците са най-загубените хора по нашите земи! А онези там са рибари – знам ги до един какви са.

– Виждам, критично си настроен! Тогава защо живееш толкова години сред тях? Нали си иерусалимец?

Тук вече възрастният не издържа. Той скочи със стиснати юмруци върху по-младия. Но не успя да стигне до него. Един нумидиец, мъж с огромен ръст, мощно херкулесово тяло и крайници, които говореха за исполинска сила, препречи пътя му.

– Спокойно, друже, не така! – гласът му режеше като двуостър меч.

Евреинът се загуби пред това неочаквано препятствие. Увенчаното с ястребов нос лице на нумидиеца, завършващо с черна чаталеста брада, го гледаше строго.

– Застани мирно на мястото си! Така ли ви учи вашият Йехова? Върни се там! – властно заповяда той.

Настана тишина. Нумидиецът посочи Левий и каза:

– А сега, приятелю, обясни на всички за какво става дума.

– Живея близо до този площад – започна Левий. – Малко след като настъпи третия час, чух шум като от силен вятър. Аз тъкмо се прибирах – бях закъснял за молитва. Но не можах да вляза вкъщи. Бях – как да се изразя? – като че увлечен от някаква сила нататък. Тя сякаш ме доведе дотук пред онази горница  отпред, дето сега говорят галилейците. Това нещо се случи не само с мен, а и с другите. Малко след като се озовах там, се чу силен шум от небето. Бях силно изненадан, както и хората около мен. Но това не бе нищо, в сравнение с чудото, на което станахме свидетели всичките – дори Йосиф, моят приятел, който се опита да ме нападне преди малко в пристъп на ярост. След като постояхме известно време така, изведнъж видяхме дванадесетте мъже, които говорят сега там – отпред. Излизаха от къщата, а върху главите им… О, Йехова!…

Левий притисна лицето си. Залитна, ала бързо се овладя.

– Върху главите им – продължи той, – няма да повярвате, но беше факт – може Йосиф да го пътвърди… Върху главите им се бяха спрели, над всекиго един поотделно, огнени езици! Те бяха прави, гледаха някъде към Долния град или извън него, а лицата им, огрени от езиците, приемаха някакъв – не мога точно да го изразя! – решителен вид, сякаш се готвеха да умрат за някого. Сега, като размислям за станалото, правя следния извод: те, като че получиха огнен дух отнякъде! Защо казвам „огнен“? Защото след като изчезна огънят от главите им, тези двадесет души – о, Йехова, уморих се да гледам днес чудеса! – започнаха да говорят пред нас – не само евреи, но и хора от други народности – на различни езици! Всеки един от площада, на своя роден език чу това, което говореха те! И сега там…, те продължават да говорят. Това го правят вдъхновено, с жар, готови са да умрат за Онзи Човек… Как Му бе името?

– Иисус – помогна му Йосиф.

– Да, Иисус.

– Не вярвам! – повиши глас Йосиф. – Те са се опили със сладко вино. Познавам ги тези галилейци – не знаят нищо друго, освен шепота на вълните, рева на морската буря и изкуството да хвърлят мрежите си във водата.

– Чакай, не го прекъсвай! – обади се нумидиецът. – Ти си бил там. Чу ли да говорят на други езици?

– Чух – потвърди Йосиф, – но сигурно бе измама или внушение.

– Хайде де! Да излъжат десет, двадесет, дори петдесет души… приемам! Но две хиляди, че и повече… Не вярвам и да са се опили… особено сутрин, и то – преди молитва!

– Не съм само аз. И други мислят така.

– Ще видим. И какво говорят те?

– За Иисуса, дето Го убиха първосвещениците преди два месеца. Ти си чужденец, едва ли си чувал? Целият град разбра. Та Този Иисус бил възкръснал, възнесъл се при Отца Си… Непонятни неща за мен.

– Непонятни? – попита нумидиецът.

– Да. Този Иисус Бог Го направил Господ и Христос! – Йосиф вдигна рамене. – Нищо не разбирам.

– А ти, Левий, какво ще кажеш?

– В момента, нищо. Трябва да се чуе това от всеки. Затова предлагам да се върнем там – отпред. Ела с нас.

Нумидиецът и двамата евреи потънаха в множеството. Другите ги последваха.

– Лельо, хайде да слезем – каза Грецина.

– Не, след малко ще дойде водачът. Ще тръгваме за Антония.

– Знаеш ли какво си мисля, лельо? – обади се Хризотемида. – Дали това не е горницата, за която се бяхме запътили?

– Какво!? – изненадано попита Прокула.

Хризотемида повтори въпроса си. Ех, как не се сети? Наистина, ако е така? То тогава… Ами да, Този Човек тук е бил… Там, отсреща…

– Домина – прекъсна мисълта ù водачът.

– А, върна ли се?

– Да.

– Разбра ли нещо?

– Разбрах. Тръгнах оттук направо. Много ругатни на различни езици пожънах, защото смущавах хората; блъсках се в тях, за да си пробивам път. Така с доста усилия минах един стадий напред. Спрях се, когато словото на ораторите вече се чуваше. О, домина, имах невероятен късмет! Този, който беше точно пред мен, обясняваше за Божиите дела на земята на латински език. Като че ли Фортуна ме насочи, та точно на него да попадна!

– За Иисуса ли говореше? – попита Прокула.

– Точно така. Но вие… как разбрахте?

– И че Бог Го направил Господ и Христос? – продължи да се интересува Прокула.

–  Но, домина… Вашата осведоменост започва да ме смущава…

– Бъди спокоен. Не съм мърдала нито крачка навън – прекъсна го Прокула. – Чух двама евреи да го разказват. Бяха наблизо. Интересува ме следното: тази къща зад гърбовете на ораторите – това ли е горницата, дето е бил Онзи Човек?

– Да, домина. В деня, когато изчезна мъртвото Му тяло, вестта за това достигна преторията. Пусна се слух, че учениците Му Го откраднали.

– Ти спомена вече за това.

– От любопитство отидох да проверя. Да, гробът бе празен. Заинтересувах се повече за Него. Тогава един от слугите на първосвещеника ме доведе до този малък форум и ми показа горницата, дето е пребивавал вечерта преди да го хванат.

– Какво още чу да говори онзи оратор?

– Не знам дали няма да се объркате от това, което ще ви съобщя. Същият Този Цар юдейски, Човекът, Когото аз с очите си видях как умираше на кръста, бил възкръснал на третия ден!

– Значи не е бил откраднат, така ли?

– Така излиза. Аз много се смутих от тези думи. Не вярвам на това. Лично аз с копие прободох ребрата Му. Оттам изтече кръв… да, и вода. А още преди това беше мъртъв. Изненадах се! Почувствах се неловко. А онзи там, говореше с такава убеденост, че всичко било вярно, та по едно време се ударих по бузата – не ме ли е приспал Хипнос? Но бях буден, с трезви сетива!

– Лельо, моля те, хайде да не си ходим – каза Грецина. – Нека останем и ние да чуем за тези велики Божии дела!

– Да, нека. Ще бъде интересно – добави Хризотемида.

– Там е работата, че и аз мисля същото. Но как да отидем там, отпред?

Но не стана нужно. Изведнъж из целия площад се чу доста мощен глас, който молеше за тишина. И когато тя настъпи, гласът продължи:

– Мъже, юдеи и всички вие от близки и далечни страни, които сте днес в Иерусалим. Ще говоря на гръцки език, за да бъда разбран не само от сънародниците си. Преди малко чух, как някои от вас ни се присмиват, че на Бакхуса сме станали слуги! Няма такова нещо! Тези тук не са пияни, както вие мислите, защото е третият час през деня…

Този нетърпящ възражения глас, от който всички се умълчаха, заинтригува Прокула. Тя показа главата си. Да, поне имаха предимство, че лектиката е издигната високо. Прокула видя онзи, който привлече вниманието на площада. Грецина и Хризотемида също насочиха вниманието си съм него.

-… но това е речено чрез пророк Иоиля… – продължаваше да говори през това време същият мъж.

ІІ.

Макар и да не бе много близо, Прокула, която имаше силно зрение, успя да разгледа човека. Тя почувства без колебание неговите преобладаващи качества: самоувереност, защото главата му се издигаше с благородство над дъгата, очертана от раменете му; спокойствие, защото кожата му, повечето бледа, отколкото обагрена, показваше хладнокръвие; енергия, която личеше в бързото свиване на мускулите на веждите; и най-сетне смелост, защото дълбокото му дишане излъчваше голяма жизнена сила. Той беше нисък на ръст, с широко чело и буйна прошарена коса; притежаваше мускулесто тяло с широки рамене, върху които белият хитон стоеше великолепно. От проницателния поглед и от цялата му външност личеше онази северняшка живост, характерна за земите около Тивериадското езеро, присъща в Галилея. Да, позна безпогрешно професията му – рибар! И да не бе чула от каращите се евреи, че тези дванадесет души са рибари, пак щеше да се сети. Очите му го издадоха: те бяха малко раздалечени – така можеха да обгърнат почти четвърт от кръгозора. Това означаваше, че притежава отлично зрение, по-силно от нейното. Ето – погледна към нея. Богове, какъв поглед! Как увеличава смалените от далечината предмети, как прониква в душата на човека! А силният му глас достигаше до всички точки на площада:

– Това, което чухте, е вярно! Този именно роден при Ирод Велики и разпнат наскоро, изповядваме, че е възкръснал от мъртвите и е Началник на живота; Той е Месия на нашия народ и Господ за целия свят; Този Иисус от Назарет е единствен Спасител на всички хора! Той е Христос и Господ, Който се уподоби на хората!

Тези думи я стреснаха. Трябваше да внимава, но впечатлена от цялата картина, която поглъщаше и най-вече от оратора и неговото обаяние, изпусна много от речта му. За тези пророчества бе чувала. Когато пристигна тук и научи арамейския език, ги прочете. Мислеше, че са празни приказки. Но какво говори сега този тук? Нима всичко е истина? Ето: народът започва да шуми долу; чуват се одобрителни възгласи. Един дребничък юдеин, който се бе покачил на гърба на някакъв едър мъж, извика:

– Какво да правим, мъже братя?

– Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Господа Иисуса Христа за прошка на греховете и ще приемете дара на Светия Дух! Защото за вас е обещанието за всички далечни, които би призовал Господ Бог наш – отговори проповедникът. – Ние, братя, три години вярно следвахме своя Учител, слушахме Неговата проповед, станахме свидетели на толкова чудеса; обаче пред страшния Му съд се разбягахме! Аз, най-окаяният, три пъти се отрекох от Него! По-късно научихме за това, че издъхнал на кръста и че е погребан в каменна гробница извън града по пътя за Дамаск. След възкресението Си, за което ви говорих сега, Той беше много дни с нас. А преди да се възнесе, ни обеща, че ще изпрати Светия Дух върху нас, за да Му бъдем свидетели навсякъде! Ето – днес, тук, в тази горница, дето Той изкара последните Си часове, върху нас слезе Светият Дух. Сега чак, днес, ние, довчера с люспи на очите, проумяхме всичко! Никой не може вече да ни спре! Да, защото Светият Дух, Който действа, оживява и вдъхновява, ни крепи! Сега чак можахме да си обясним духовния лик на такива чутовни мъже като Исаия, Даниила и всички останали пророци, които, вдъхновявани от същия Този Свети Дух, са виждали с духовните си очи Спасителя на света, очакван от всички народи! Сега разбрахме и словото на пророк Иоиля, което чухте! Елате към нас, братя, за да бъдете облечени в сила отгоре така, както и с нас стана!

Изведнъж народът се люшна напред към тези мъже. Настана такава блъсканица от хора, че Прокула неволно ги оприличи с жадните за зрелища тълпи във Вечния град. Сякаш всеки искаше да е пръв, да ги докосне, за да получи прошка, за която говореше Христовият ученик. Прокула го потърси с очи. Той стоеше изправен с ръце, възложени върху раменете на някакъв мъж, който беше коленичил пред него; гледаше някъде в синевата над себе си и говореше нещо. Около лектиката обаче положението засега оставаше същото – не можеха да си тръгнат. А на нея не ù се оставаше.

– Домина, нещо да наредите? – попита водачът.

– Най-разумното, което можем да направим, е да се остави лектиката на земята. Ще стоим тук, докато настъпи възможност да потеглим. Освен това искам да изпратиш един от педисеквите при онези мъже. Нека да доведе някого от тях, за да чуя тези слова. Интересно ми е това, което говорú онзи мъж, но не ми стана съвсем ясно. Впрочем… нека той да дойде!

– Лельо, може ли да се поразходим с Хризотемида? – попита Грецина. – Това бе скучно, което чухме, нищо не разбрахме.

– Добре, поразходете се. Нека двама преторианци да ги пазят. И не се отдалечавайте много-много.

След като остана сама, Прокула се замисли. Възможно ли е това да е вярно? Бе прочела пророк Исаия три пъти, другите, по един. Мислеше малко с насмешка за тази поезия. Не бе като римската; струваше ù се, че е досадна и безинтересна. Но именно там – в пророците – пишеше за страданията на Този Човек, които слугинята ù описа и които съвпадаха. И в сибилините книги бе срещала подобно нещо. Ех, поне да Го бе видяла! А точно тогава, когато е бил в преторията, отсъстваше от Иерусалим.

Не след дълго Прокула започна да се унася. Помъчи се да държи очите си отворени, но те се затваряха. Наистина – обикновено през тази част от деня почива, но сега… тук? Все пак, реши да полегне за малко. Но когато това стана, тя не издържа дълго и след малко потъна в лек освежителен сън.

Следва…