Проф. д-р Боян Пиперов

Св. евангелисти са описали в своите евангелия някои събития, които предшествали непосредствено принасянето на най-великата саможертва на Богочовека – кръстната Му смърт на Голгота. Тези събития и някои употребени изрази ни доказват, че евангелистите са отразили една на тях съвременна действителност. Върху някои от тези действия и изрази искам да предложа някои исторически справки.

I.

„Пилат… взе вода, та оми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник” (Мат. 27:24).

Древен и широко разпространен бил обичаят някой да измие ръцете си пред свидетели като символично действие, че той е невинен по отношение на някакво престъпление. Херодот[1] ни повествува за фригиеца Адраст, син на Гордий, който избягал в гр. Сарди при Крез, за да намери при него спасение и покровителство, понеже неволно убил собствения си брат. Адраст – пише Херодот – „бил нечист по отношение на своите ръце… и според местните обичаи той се нуждаел от очистване и Крез го очистил. Лидийците и елините имат твърде подобни начини на очистване (Ист. I, 35)“. В „Аякс“ от Софокъл[2]  четем: „При извора, в крайбрежните поля ще ида! Може би очистен ще ме пощади богинята“. В „Енеида“ (II, 717-720) от Вергилий[3]  са предадени думите на героя Еней към баща му: „Ти, татко, вземи с ръка светините и отческите пенати (домашни божества покровители, б. м.); на мене, излязъл от толкова страшна война и скорошно клане, не ми е позволено да ги докосвам, докато не се измия с течаща вода“. Във всички посочени случаи при култовото очистване чрез измиване на ръцете е подчертана идеята, че ония, които са извършили убийство и проляли кръв, не са сторили това умишлено и следователно не бива да носят отговорност пред боговете.

Съответният юдейски обичай се основава на Моисеевото предписание, изложено във Второзаконие 21:1-9. Там се дава наредба за това, че когато бъде намерен труп на човек на полето и не се знае кой е убиецът, то стареите от най-близкия град и свещениците да вземат невпрягана телица и да я заколят в пуст дол и да „омият ръцете си над (главата на) закланата телица (еврейски над телицата, на която е прекършен врата)… и да кажат: наши ръце не проляха тази кръв и наши очи не видяха (ст. 6 и 7)… И те ще се очистят от кръвта (ст. 8)“.

В Сота (трактат от Талмуда), 9,6 се дава изяснение на тази наредба. Там четем: „Стареите на оня град (край който е намерен убитият) омиват ръцете си с вода на мястото, където е пречупен вратът на телето, и казват: Нашите ръце не са проляли тази кръв и нашите очи не са видели (убийството). Но защо трябва да считаме, че стареите били подсъдни за проливане на тази кръв? Това трябва да се счита така: Ние не сме го (убития) отпращали без храна, когато е идвал при нас; не сме го виждали и не сме го оставяли без придружител (т. е. отхвърляме и всякаква косвена вина за неговата съдба, б. м.). Но не е било необходимо те да казват: И ще се очистят от кръвта. По точно това оповестява Св. Дух, т. е. тези думи съдържат Божието обещание за прошка.

Относно значението на символичното действие измиване на ръцете има нещо запазено и в трактат Гиттин, 56а, където се разказва, че император Нерон своеволно бил тръгнал срещу Иерусалим и бил казал: „Светият (т. е. Бог), да бъде благословен, пожела да разруши Своя дом и да измие ръцете Си над мене“, т. е. да отхвърли от Себе Си вината и да я припише на мене.

Пилат спазил този юдейски обичай, за да направи по-силно впечатление на юдеите и, може би, като отрече публично участието си в убийството на Иисуса, да ги накара да се замислят и опомнят в своето заслепение. Но юдеите били решени на всичко докрай и крещели: „Кръвта Му нека падне върху нас и върху чедата ни“ (Мат. 27:25).

II.

„Войниците управителеви взеха Иисуса в преторията” (Мат. 27:27).

Претория е латинска дума. Отначало praetorium била наричана походната палатка на военачалника в римски лагер. По-късно така се наричала главната квартира на всеки управител на провинция. Тя служела преди всичко за жилище на прокуратора, на неговите помощници и на личната му охрана (cohors praetoria – ок. 300-360 войника). Преторията била също така съдебно място и място за задържане за предварително следствие.

Иосиф Флавий пише: „Флор[4] тогава се намирал в двореца (на Ирод, б. м.); на следващия ден той седна на поставеното пред него (двореца) съдийско кресло; приближиха се първосвещениците и първенците и всички знатни от града и застанаха пред съдийското кресло“ (Юдейск. война, II, 301). Ясно е, че дворецът, в който бил отседнал прокураторът, бил използван и за съдилище.

В Деян. 23:34-35 пък четем: „Управителят… рече: ще те изслушам, кога дойдат и твоите обвинители. И заповяда да го (Павла) държат под стража в преторията Иродова“.

Прокураторът на Юдея имал своето постоянно жилище в Кесария (вж. Деян. 25:1), а само на големи празници отивал в Иерусалим. Тук пребивавал в по-раншния дворец на Ирод (гръцки та василиа). Този дворец с просторните си сгради предлагал достатъчно място и за cohors praetoria. Тук именно Иисус Христос ще е стоял пред съдийското кресло на Понтий Пилат (Мат. 27:27; Марк. 15:16). Не може да се приеме мнението, че преторията е била в крепостта Антония. Там се намирала само казармата (гръцки паремволѝ) на постоянния римски гарнизон в Иерусалим. Иосиф Флавий изрично пише: „Тъй като винаги в нея (т. е. крепостта Антония) се намираше римска кохорта (гръцки тагма; Юдейск. война, V, 244)“. За тази именно казарма се споменава и в Деян. 21:34, 37; 22:24; 23:10, 16, 32. По този въпрос специално за времето на Понтий Пилат имаме едно свидетелство в едно писмо на Ирод Агрипа I (37-44 сл. Хр.), запазено у Филон в съчинението му De legatione ad Caium, § 38: „Пилат беше един от наместниците, назначен за прокуратор на Юдея. Той не беше на голяма почит у Тиберий, или поради притесняването на населението, защото внесъл в двореца на Ирод при светия град позлатени щитове, или…” Ако Понтий Пилат накарал да се поставят свещени щитове в двореца на Ирод, то това е станало, само защото този дворец бил негово жилище по време на престоя му в Иерусалим.

Думата претория се среща често и в равинската литература под формата палторион или пелаторион, но е получила значение на „дворец“. Напр. в трактат Санхедрин 2, 3 четем: „Ако умре някой близък на царя, то той не излиза от своя дворец (арам. палторион)“. Така постъпвал царят, за да не покаже публично своята скръб.

III.

„Дадоха Му да пие оцет, смесен с жлъчка” (Мат. 27:34).

Преди да изясня юдейския обичай, според който на осъдените на смърт се давало да пият някакво упойващо питие, дължа да направя някои бележки относно текста в нашата Библия.

1. В гръцкия текст четем: „Дадоха му да пие вино, смесено с жлъчка“. Но в някои гръцки ръкописи и в Лукиановата рецензия вместо вино стои оцет. Понеже св. св. Кирил и Методий са превеждали от тази рецензия, то и в славянския текст е оцет.

2. На думата жлъчка в гръцкия текст отговаря холѝ, която, освен жлъчка, означава още въобще нещо горчиво, а в преносен смисъл — злоба, отрова. В масоретския еврейски текст срещу гръцкото холѝ от Превода на 70-те стои еврейската дума марá (ж. p. от прилагателното мар – горчив). Но в Притчи 5:4 и в Плач  Иеремиев 3:15 холѝ е като превод на еврейската дума лаанá — пелин. Считам, че съответното на Мат. 27:34 място в Марк. 15:23 е предадено по-правилно: „И дадоха Му да пие вино със смирна, ала Той не прие“. На това място към думата вино в гръцкия текст има определение с минало страдателно причастие есмирнисмѐнон, т. е. примесено със смирна (ароматична смола). Виното било смесвано със смирна или, за да се усили упойващото му действие, или пък просто да се ароматизира. Че смирната имала свойство да вгорчава, виждаме от един Мидраш (тълкувание) към Песен на Песните 3:6: „Както на всеки, който събира смирна, ръцете стават горчиви, така и на нашия отец Авраам било отредено да изпита горчивина чрез страдания“.

Че на Иисуса Христа преди самото разпъване на кръста било предложено горчиво питие със зашеметяващо действие, отговаряло напълно на тогавашния юдейски обичай. В Санхедрин (трактат от Талмуда), 43а четем изказването на Рави Хисда (+ 309): „На оня, когото извеждат, за да бъде екзекутиран, се давало едно парченце благовонна смола в чаша с вино, за да се притъпи съзнанието; така се казва и в Притчи 31:6: Дайте сикер на загинващия и вино на огорчения по душа“. В една Барайта се казва: „Знатни жени в Иерусалим се грижели доброволно да го (виното) подаряват и изпращат. Но ако знатните жени не го подарявали доброволно, тогава на чия сметка да се достави? Съвсем ясно е, че това става за сметка на общината, защото в Притчи 31:6 е казано дайте…, именно за ваша сметка“. В Семах (трактат от Талмуда, в който се дават наредби за траура и погребенията), 2, § 9 се разказва: „Позволено е на тях (т. е. на водените за екзекуция, б. м.) да разговарят със своите братя и роднини, но да не става излишно забавяне; и им се дава да пият вино с благовонна смола, та да не се мъчат; казва се, че те правят и изповед, защото който се изповяда, има дял в бъдещия живот“. В едно тълкувание на книга Числа четем: „На всички, които биват осъдени на екзекутиране, се дава да пият чисто вино, за да им се отнеме съзнанието и да се изпълни написаното: Давайте замайващо питие на този, който е пред загиване…, че да пие и забрави своето страдание“. Тук тълкувателят предава със свои думи казаното в Притчи 31:6. Рави Ионатан (+ 279 г.) изтълкувал Рут 2:14 по шест начина. Интересно е петото му тълкуване. Рут 2:14 в нашата Библия гласи: „И рече ѝ Вооз: време е за ядене; дойди тук и яж хляб и топи залъка си в оцета. И тя седна при жетварите. Той ѝ даде хляб; тя яде, наяде се, и още ѝ остана“. Рави Ионатан тълкува този стих на части и счита, че казаното в него се отнася за Царя, Месия. Дойди тук, сиреч царската власт е близо до Тебе; и яж хляб, т. е. това е хляба на царската власт; и топи залъка си в оцета – това се отнася до страданията, защото в Исаия 53:5 се казва: И Той беше прободен[5] за нашите грехове; и тя седна при жетварите, това означава, че царската Му власт временно ще бъде отнета от Него, защото у Захария 14:2 се казва: Ще събера всички народи на война срещу Иерусалим; градът ще бъде превзет… и още ѝ остана – властта отново ще бъде върната при Него, защото пророк Исаия (11:4) казва: С жезъла на устата Си ще порази земята“.

От казаното става ясно, че евреите в древност полагали грижи да се облекчат страданията на ония, които бивали осъждани на сурови смъртни наказания – разпъване на кръст или убиване с камъни. Иисус Христос се отказал от тези грижи, за да изтърпи за нас и нашите грехове кръстните Си страдания напълно съзнателно.

________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 4, с. 3-7.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът на статията, проф. д-р Боян Пиперов (+1982), е дългогодишен преподавател в Катедрата по Стари Завет в Богословския факултет при СУ (в периода 1950-91 – Духовна академия, след 1991 отново връща старото си название Богословски факултет при СУ).

[1]. Гръцки историк (485-425), написал „История“ в 9 книги.

[2]. Гръцки трагик (496-406).

[3]. Прочут римски поет (70-19 пр. Хр.).

[4]. Последният прокуратор на Юдея (64-66 сл. Хр.).

[5]. В българската, гръцката и латинската Библии стои „изпоранен“, но в еврейската Библия и ръкописа на пророк Исаия от Кумран четем „прободен“.

Изображения:

1. Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“, 1962.

2. Иисус и преторианци.

3. На път за Голгота.

Архимандрит Методий

Св. Православна църква учи за св. Богородица, че тя е Приснодева, т. е. всякога дева, винаги дева: преди зачеването на Спасителя, в зачеването, в раждането, след раждането и во-веки!Приснодевството на преблагословената Дева Мария се удостоверява както от Cв. Предание, така и от Cв. Писание, които взаимно се допълват и потвърждават.

От Св. Предание се знае, че през време на своето пребиваване в храма Мариам дала обет пред Бога да си остане завинаги девица. Този обет е бил само нейно лично, дълбоко вътрешно всесърдечно дело; той не бил даден по съвет или под влияние отвън; никой от човеците за него нищо не е и знаел, следователно той е бил даден по внушение и под ръководство на Св. Дух, и точно затова той е бил абсолютно благодатен. Случва се понякога човек, под влияние на моментно преживяване, например при внезапно заболяване или друго голямо затруднение, да изрече обет за нещо трудно, което не е обмислил както трябва и за изпълнението на което не е премерил силите си, а после изнемогва, отчайва се и понякога нарушава обета си. Не тъй било с Мариам, защото тя всецяло принадлежала на Господа, и всяка една нейна мисъл, всяко чувство или желание у нея са били не само в пълна хармония с Божията воля, но и под всегдашното ръководство на Св. Дух. Затова даденият от нея обет бил и най-благоуханната жертва, която Тя могла да даде и дала пред Бога.

Според Моисеевия закон, когато някой от Израил давал обет пред Бога, този обет непременно трябвало да бъде изпълнен, а който даде обет и не го изпълни, вършел тежък грях и подлежал на строго наказание (Чис. 30:3; Втор. 23:21). Даденият от Дева Мария обет, обаче, бил в противоречие с общото разбиране у евреите, че нито една девица не бива да остане неомъжена. В Стария Завет изобщо не съществувал обичай девица да не се омъжи, освен ако е душевно болна или физически урод, а всички нормални моми непременно встъпвали в брак. Този възглед се мотивирал с вярването, че Божието благословение се проявявало върху човека в раждането на деца. Затова бездетството се смятало за Божие наказание и бездетните жени бивали укорявани (1 Цар. 1:6; Лука 1:25). По същите съображения, когато един евреин умирал бездетен, ако имал неоженен брат, той се задължавал да се ожени за вдовицата му, за да „въздигне потомството на брата си, “ (Втор. 25:5-10; Мат. 22:24). Тъкмо това общоприето положение станало причина да се открие даденият от Мариам обет. Когато тя станала пълнолетна и трябвало не само да си излезе от оградата на храма, но и да бъде задомена, и когато нейният духовен попечител свещеник Захарий, бащата на св. Иоан Кръстител, който бил и неин най-близък роднина, се загрижил как да я нареди в живота, тогава именно тя открила на него (и само на него!) за своя обет. Разбира се, в качеството на неин попечител, заместващ починалия неин родител, св. Иоаким, според закона свещеник Захарий имал правото и властта да отмени този обет (Чис. 30:4-9). Но той е сторил това и за нас не е трудно, да разберем защо, след като съпругата му св. Елисавета вече е била по такъв чудесен начин освободена от укора на бездетството. По същите мотиви Захарий не огласил обета на Девицата пред обществото. В такъв случай единственият изход от това положение бил да се намери старец вдовец, който под външния образ на формален брак би се съгласил да бъде пазител на девството на Девицата. Захарий намерил такъв старец в лицето на Иосиф, който съгласно преданието бил вече на 80 години и имал 6 деца от покойната си съпруга[1]. Той бил от Давидовия род, от който била и Дева Мария. Св. Епифаний пише: „Преданието изрично свидетелства, че Девицата е била обручена с Иосифа не за брачно общуване, а за да бъде Тя запазена в девството си за свидетелство на бъдещето, тъй че домостроителството за пришествието на Господа в плът да бъде несъмнено удостоверено като станало без участието на мъж, но със силата на Св. Дух“[2]. Така се обяснява този факт, засвидетелстван в Св. Писание, че Дева Мария, след като била обручена, сиреч венчана за Иосифа (Мат. 1:18) и доведена в неговия дом в Назарет (св. Епифаний, пак там), тя и старецът не живеят брачен живот. По тази причина, когато се появяват първите признаци, че тя е непразна, той е бил много смутен от това. Не знаейки същинската причина и бидейки убеден, че е извършен грях, но не желаейки да я осрами, той решава тайно в себе си да я напусне (Мат. 1:19). Но когато Ангелът му открива истината, чак тогава тревогата е вдигната от светата му душа (Мат. 1:20). Така се обяснява и този въпрос на пречистата  Дева към Архангела, когато той ѝ благовести, че Тя ще роди Син: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам“(Лука 1:34). Как не познава? Нали това става в дома на Иосифа и нали той се нарича неин мъж, а Тя негова жена (Мат. 1:16, 19, 20, 24)? Да, наричат се, но и само толкоз и нищо повече! Ако Тя наистина беше негова жена, и ако той наистина беше неин мъж, тогава този въпрос щеше да е съвсем излишен. Но сега този въпрос ни открива нещо много повече, а именно: щом Тя не знае мъж, значи няма такъв, значи Тя наистина е взета от Иосифа не за брачен живот! А това именно потвърждава Преданието, че Тя наистина е била дала обет за девство, и че тоя обет е бил най-главното и най-същественото в нейния живот, че именно за спазването на този обет се сключва един същински законен, при все това фиктивен брак. За този именно фиктивен брак светите отци привеждат още едно съображение на Божия промисъл. След тържественото предсказание на Исайя: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син“ (Ис. 7:14), лукавият е наблюдавал всички израилски девици, за да осуети това пророчество. Но Бог, Който „улавя мъдрите в тяхното хитруване“ (1 Кор. 3:19) (Иов 5:13) го „надхитрил“, тъй като след обручението на Мариам за Иосифа дяволът прекратил наблюдението си над нея[3]. За този случай Исайя има специално пророчество, но понеже то е пророчество – загадка лукавият, очевидно, не е можал да го разбере. Ние ще го приведем малко по-долу.И тъй Дева Мария съвсем не е била човекът, който като даде обет пред Бога, да не го изпълни. И Тя никога не го е нарушила даже в мисълта си. Св. Василий Велики свидетелства за нея: „Тя е чиста, свята и пренепорочна, и след като е станала Майка, Тя пребъдва дева“[4].  Всичко това е било толкова духовно и благодатно, толкова силно и убедително, че на него безусловно се подчинили и праведният (Лука 1:6) свещеник Захарий, и още по-праведният (Мат. 1:19) старец – вдовец Иосиф. Ето, поради това именно Мариам пита Архангела: „как ще бъде това, когато аз мъж не зная?“ Да, Мариам никога не постъпва наполовина, защото Тя е в пълнотата на Св. Дух, което ще рече: абсолютен ум, абсолютна воля, винаги напълно подчинена на Божията, след това: яснота, изчерпателност, пълна положителност. И на този напълно уместен върховен въпрос на пречистата Дева, небесният Пратеник дава също такъв ясен и пределно изчерпателен отговор:

„Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:35). Сиреч: не бой се Мариам, обетът няма да бъде нарушен, напротив: бидейки най-чистата и най-свята жертва пред Бога, именно спазването му ще даде на грешната земя и най-благоуханния Небесен Плод: и това ще бъде най-чудната награда за една девица и за една майка: първа и единствена в човешкия род да зачене от Дух Светий и да стане Майка на Божия Син, за да стане Той Син Човешки!

След това дивно обяснение, което разкрива на Мариам, а чрез нея и на цялата земна и небесна Църква „великата тайна на благочестието – Бог се яви в плът“ (1 Тим 3:16), Тя изрича своето дивно, жадувано от Небето съгласие: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти!“ Лука 1:38).

В Св. Писание приснодевството на св. Богородица е предсказано многократно. Тук ще приведем едно дивно пророчество – предобраз от великия пророк Иезекиил. То е специално за приснодевството. Изложено е в началото на 44 глава от книгата му. Иезекиил живял през времето на Вавилонския плен (586-516) в Асировавилония. Там той имал своите знаменити видения, изложени подробно в книгата му. По това време Иерусалим и храмът били напълно разрушени. На пророка било дадено не само да узнае и предскаже, но и да види в духовно видение възобновен града и новия храм, и също така да прозре в тази дълбока тайна, че земният ръкотворен храм е предобраз на духовния неръкотворен храм, сиреч душата на човека, и че измежду човеците най-съвършеният жив храм на Бога ще бъде благословената между жените Дева Мария. Пророкът разказва как Св. Дух го довежда в Иерусалим и го изправя пред новия храм: „И доведе ме назад пред външната врата на светилището, обърната към изток, и тя беше затворена. И каза ми Господ: тази врата ще стои затворена, не ще се отвори, и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (Иез. 44:1-2 — по еврейския оригинал). Св. Православна църква винаги е разбирала това видение на прор. Иезекиил като предсказание за приснодевството на св. Богородица, т. е. че тя е винаги дева, понеже всякога е в пълнотата на благодатта. Тя чете този текст от книгата на Иезекиил като паримия на вечернята срещу всеки богородичен празник.Пророчествата за св. Богородица, включително и за приснодевството, са извънредно много. След тия за Христа Спасителя, най-много предсказания в Писанието са дадени за нея. Те са твърде интересни загадки, символи и словесни изказвания, които само всезнаещият Промисъл е можел да даде. Тя е стълбата на патриарх Яков, по която слезе на земята Син Божи (Бит. 28:12-16); тя е „неизгарящата къпина“, която прие в утробата си огъня на Божеството, без да бъде изгорeна от него (Изх. 3:1-5), тя е руното на Гедеон оросено от Св. Дух (Съд. 6:37-40); тя е Светая Светих с всичките ѝ принадлежности: направеният от негниещо дърво и обкован от всички страни със злато (приснодевството) Ковчег на завета и намиращите се в него скрижали (Словото – Христос), златната кадилница, която даде благоуханното кадиво (Христа), златната стомна с Манната в нея (пак Христос), покаралият жезъл Ааронов. Всичко това бяха нейни предобрази. Тя е оня чуден дом, който Премъдростта си създаде (Прит. 9:1). Нея предизобразява и чудесното преминаване на евреите през Червеното море. Ето как разбира и как възпява това славно чудо преп. Иоан Дамаскин:

„Някога в Червеното море се изписа образът на неизкусобрачната Невяста: там бе Моисей, разделителят на водата, а тука Гавриил, служителят на (сбъдването на) чудото: тогава Израил премина дълбочината немокрено, а сега Христа роди безсеменно Девицата; Морето след преминаването на Израиля стана непроходимо (за египтяните), а Непорочната след раждането на Емануила остана завинаги („пребысть“)  нетленна. Ти, Който от вечност съществуваш и се яви като Човек, Боже, помилвай ни!“ (Октоих, богородичен догматик на 5 глас в събота вечер). В древност е имало християни, а и днес понякога се срещат измежду лошо просветените такива, които приемат, че св. Дева Мария, след като безмъжно е заченала и родила Христа, била родила и други деца, и вече не свръхестествено и безмъжно, а естествено, именно от Иосиф. За доказателство на това те привеждат два текста от евангелието от Матея: „Преди още да бяха се те събрали“ и „не познаваше я, докле Тя роди своя първороден Син“ (Мат. 1:18, 25). И така, казват тези християни, според първия текст се е допущало едно „събиране“, прекъснато обаче от намесата на Св. Дух, а вторият текст поставя един предел на „непознаването“, изразен с думата „докле“, поради което трябва да се приеме, че след това „докле“ едно „познаване“ е било не само възможно, но и действително е станало, тъй като в Новия Завет на десет места се говори за братя и сестри Христови, именно: Мат. 12:46-48, 13:55; Марк. 3:32, 6:3; Лука 8:19-20; Иоан 2:12, 7:3-5; Деян, 1:14; 1 Кор. 9:5; Гал. 1:19.

Но въпросните християни са разбирали и разбират приведените новозаветни места съвсем произволно и  в  разрез с древното повсеместно разбиране на Църквата, както ще видим по-долу. Ако ние, както и въпросните християни, никак не се съмняваме в това, че пречистата Дева е била винаги в пълнотата на Св. Дух и че именно заради това е била удостоена да стане жив храм на Божеството: ако сме убедени, че зачеването и раждането на предвечното Слово Божие от нея представлява върхът на духовното избранничество, на чистотата и светостта, а заеднос това и на блаженството, неща несравними и несъвместими с никакъв друг начин на живот – то, да приемем след това едно брачно общуване на Благодатната в земния смисъл на думата, значи съвсем да не разбираме що е духовно съвършенство и да мерим постиженията на духовния живот с фалшивите мерки на падналата плът. Но нека приведем пророческата загадка на Исайя, за която споменахме преди малко.Укорявайки израилските водачи в слепота и неразбиране на пророчествата, Господ чрез пророка казва: „Всяко пророчество за вас е същото, каквото думите в запечатана книга, която подават ономува, който знае да чете книга, и казват: „прочети я“, и той отговаря: „не мога, защото е запечатана!“ И рече Господ: понеже този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене,… то ето, Аз ще постъпя пак необикновено с този народ, чудно и дивно, тъй че мъдростта на мъдреците му ще загине, и разум у разумните му не ще има“ (Ис. 29:11-14). Що значат думите, че Бог пак ще постъпи необикновено, чудно и дивно с „този народ“? Тук се има предвид казаното преди това за безмъжното зачеване на Девицата: „слушайте, прочее, доме Давидов! нима ви е малко, дето дотягате на людете, та искате да дотягате и на моя Бог? Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:13-14). И тъй, двете тези пророчества имат един и същи предмет – приснодевството на Пречистата.Тя е „книгата“, която дават на човек, който знае да чете, но не може да я прочете, защото е запечатанa[5]. Ето как я възпява знаменитият църковен поет Иосиф Песнописец (IХ в.).

В написания от него канон към акатиста в чест на Св. Богородица четем: „Великият Архангел, като те гледаше, Пречиста, че си живата Христова книга, запечатана от Св. Дух, викаше ти: радвай се, вместилище на радостта, чрез която прамайчината клетва ще се отмени“ (Песен 1:1). За човека, на когото е била поверена тази жива Книга, праведният старец Иосиф Обручник тази „книга“ е останала непокътната, защото е била свише запечатана!

В използвания от неправилно мислещите текст „и не познаваше я, докле тя роди Син“, изразът „докле“ тук съвсем не означава предел, от който настъпва промяна или обрат, прекъсване или връщане, но означава праволинейно продължение на започналия от минутата на благовещението и боговъплъщението възход и достигането на най-високия връх на богоуподобяването, от който вече няма слизане или връщане. Нека вземем израза „докле“ в гръцкия му оригинал. На гръцки в текста стои думата „еос“. Същата дума е употребена в края на евангелието от Матея в текста: „И ето Аз съм с вас през всички дни, до свършека на века — еос тис синтелѝас ту еòнос“ (Мат. 28:20). Но нима след свършека на сегашния век Господ Иисус Христос ще престане да бъде с нас? Тъкмо напротив, защото Писанието казва: „и така винаги с Господа ще бъдем“ (1 Сол. 4:17). Също така в 109 псалом четем: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле (еос) туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Пс. 10:1). Но ще престане ли Христос да седи отдясно на Отца, след като всичките Му противници, включително и „най-последният враг – смъртта“, бъдат усмирени? Напротив, тогава Бог Отец ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:25-28) и изкупените ще гледат славата на Сина, която Той има от Отца и всички заедно с Него ще бъдат „в пълно единство“ с Бога Отца (Иоан 17:23-24)[6]. Нека кажем няколко думи и по въпроса, че пречистата Дева-Майка е девица не само в зачеването на своя Божествен Син, но и в раждането Му, т. е., че раждането на Богомладенеца никак не е повредило девственото състояние на нейното пречисто тяло, защото наказаннето, наложено на Ева („с болки ще раждаш деца“ – Бит. 3:16), не важи за нея, тъй като Тя е заченала безмъжно от Св. Дух. Прекрасно е предсказал това пак същият пророк Исайя: „Още не бе изпитала родилни мъки, и роди; преди да бяха настъпили болките ѝ, роди Син.“ (Ис. 66:7)[7]. „Планина се срина“, казва народът в случаите когато е станало нещо необикновено и необратимо. Но каквото човешко сравнение и да употребим, то ще бъде съвсем слабо пред великата тайна на благочестието (1 Тим. 3:16). Разбира се, човешките неправилни мнения никак не увреждат Божиите истини, те са израз само на човешката немощ и невежество, в случая по отношение на Пречистата и на еврейската злоба към нея, както казва св. Епифаннй Кипърски[8].   „Словото Божие се не вързва“ (2 Тим. 2:9), неговият божествен смисъл не може да бъде изопачен от неправилно приемащите го. И ако великият св. апостол Павел счита всичко за смет в сравнение с познаването и придобиването на Христа (Филип. 3:8), то нима Тая, която Го е родила по такъв необикновен начин и Го е познавала най-добре, е била по-долу в нравствено отношение от апостола? И нима след великото чудо на чудесата – безмъжното зачеване на Божия Син, благодатната Богомайка се е върнала към състоянието на измамената Ева, в което Тя никога не е и могла да бъде, тъй като е била запечатана веднъж завинаги от Св. Дух за великото си избраничество?!

Нека сравним Пречистата с най-добрите земни майки. Ето умира бащата на св. Иоан Златоуст. Майка му Антуса остава млада вдовица, едва 20-годишна. Тя била и красива и много богата, затуй мнозина влиятелни мъже я пожелали за съпруга, някои дори за тази цел прибягнали до могъщото влияние на императора. Но Цветана (Антуса на гръцки значи Цветана) останала непоколебима. Тя постветила всички свои сили и целия си живот на своето любимо чедо, само на него отдала всичката си любов и всички средства, за да го възпита, изучи, издигне и направи светило на Църквата. А св. Богородица като майка стои толкова по-високо от тая блажена Антуса – Цветана, колкото сам Господ Иисус Христос е по-високо от Своя блажен ученик и угодник Иоан Златоуст! И ако Антуса е обичала своето скъпо чедо безмерно, то толкова по-безмерна е била любовта на Мариам към нейното Божествено Чедо, станало от Син Божи – Син Девин н Син Човечески! И ако за много брачни двойки от Житията на светиите се знае, че те са водили чист девствен живот, и ако такъв са могли да водят отец Иоан Кронщадски и съпругата му Елисавета, ако и в наше време има още такива, които доброволно и съзнателно, скрити зад законен брак, живеят като ангели, то как е възможно вярващи християни да вярват и да допускат у пречистата и пренепорочна Майка Божия плътски чувства и раждане на деца по друг закон, след всичкото онова „велико нещо“, което Силният ѝ бе сторил (Лука 1:49)?Но, тогава, кои са тези „братя и сестри“ Христови, за които се споменава в Новия Завет? Много просто: това са деца на Иосиф от неговия първи и действителен брак с покойната му съпруга, които пред закона и хората са били удостоени да се нарекат братя и сестри Христови, без да са плътски такива, както и сам Иосиф е бил наречен  и  считан (Лука 3:23), за Негов баща, без да е в действителност такъв. Броят на тези братя е 4, известни са имената им: Яков, Иосия, Симон и Юда (Мат. 13:55, Марк. 6:3). Броят на сестрите Му не е посочен, но преданието ги смята за две (св. Епифаний). Както и да е, блаженият старец Иосиф е имал достатъчно деца от своя действителен брак и едва ли е желаел да има още такива. И ако вземем предвид неговото дълбоко благочестие и удивителна праведност, съвсем погрешно ще бъде да мислим, въз основа на неправилно разбиране на текстове от Писанието, че след всичко станало той е можел да има деца от тази, на която той посвети своята старост, на която отдаде благоговейни грижи, след като Бог бе благоволил така дивно да го направи сътрудник в Своя божествен план за спасението на човешкия род.

Тук трябва да отбележим, че на еврейски език думата „ах“ значи „брат“, но значи също така и „братовчед“ и в много случаи – „роднина“. Да приведем за пример от книгата Битие текста 13:8. В български превод там четем: – ,,И рече Авраам на Лота; не бива да има караница между мене и тебе, и между моите пастири и твоите, понеже сме роднина“. Но в еврейския оригинал, както и в превода на гръцки и славянски, понеже това са преводи дословни, е казано: „понеже сме братя“. Такива места в Библията има няколко десетки. Чудно ли е тогава, че „братята и сестрите Христови“ е неправилен превод на „братовчедите и братовчедките Христови“? Но понеже старецът Иосиф е минавал пред хората и закона за баща на Иисуса, то влязлото веднъж в употреба „братя и сестри“ Христови е останало така и в Писанието.

В историята на Църквата за „братята и сестрите“ Христови има две разбирания, като изключим неверното мнение за братя и сестри Христови по плът, което абсолютно с нищо не може да се докаже. Първото от двете разбирания, това е, че те са били деца на Иосиф от първата му и единствена жена, което ние тук застъпваме и което е становище на светите отци и на Православната църква. За него, като исторически вярно, свидетелстват следните свети отци и учители на древната църква: Климент Александрийски (150-215 г. – Стромати VII: 93-94), Ориген (180-253 г. – PG, t. 13, col. 876-877), св. Епифаний Кипърски (IV в., PG, t. 42, col.311 слл.), св. Григорий Нисийски (IV в., – PG, t. 46, col. 647), св. Ефрем Сирин (IV в., на много места в своите слова), св. Иоан Златоуст (IV в., PG, t. 57, col. 58),св. Кирил Иерусалимски (IV в., PG, t. 69, col. 352), Блажени Теодорит (V в., — Творения в рус., пер. ч. VII, с. 380-381), св. Иларий Пиктавийски (IV в., PL, t. 9, col. 922), св. Амвросий Mедиолански (IV в., PL, t. 46, col. 647). Същото становище застъпват, понякога с твърде интересни подробности, и следните книжовни паметници от ранната християнска древност: Първоевангелието от Яков, Псевдоевангелието от Матей, Евангелие от Тома, Евангелие на детството, Евангелие на евреите, Арабско-Етиопското евангелие, Историята на Иосиф дърводелеца, Апостолските постановления, Посланията на св. Климент Римски, Евсевий Кесарийски (Църковна история), както и някои други.Второ едно разбиране счита, че „братята Господни“ са били деца на Клеопа брат на Иосиф Обручник. Пръв е възприел това разбиране Блажени Иероним (350-420 г., PL, t. 26, col. 84-85). Той е написал и възторжена защита за приснодевството в специално съчинение против някой си Хелвидий, който отричал приснодевството. От него възприел същото становище Блажени Августин (354-430). Поради големия авторитет, с който се ползвали и двамата, това мнение е станало по-късно становище на Католическата църква. Макар че то е в полза на приснодевството на св. Богородица, която католиците почитат не по-малко от православните, мнозина католически богослови днес приемат православното становище, като подкрепено с безспорно много повече исторически документи, отколкото второто.

На български език за приснодевството има прекрасно изследване от покойния професор Христо Гяуров, озаглавено „Братята Господни“ в Годишника на Богословския факултет за 1932-1933 г., с отделен отпечатък (41 стр.). Макар че проф. Гяуров прави излишни екскурзии из многобройните протестантски съчинения, голословно отричащи приснодевството, с което той, по наше мнение, напразно е обременил своя труд, в него е дадена всичката светоотеческа литература по въпроса, откъдето едновременно и от Православната богословска енциклопедия на руски език (т. II, статия „Братья Господни“)  я заемаме.

Нека сега направим извод от всичко казано.

Не може да има никакво съмнение, че братята и сестрите Господни са били деца на Иосиф. Те всички са били родени преди обручението му с Мариам, защото, според Протоевангелието на Яков, той ги завел във Витлеем за преброяването. Но тези негови деца не са знаели тайната на безмъжното зачеване на Спасителя, поради което са били убедени, че техният, иначе твърде благочестив баща, на стари години си е взел съвсем млада, неподходяща за неговата възраст, жена. Интересно е, че според Протоевангелието на Яков, когато свещеник Захарий молил Иосиф да вземе Мариам като пазител на нейното девство, без да поверява комуто и да било тайната, старецът изразил известно безпокойство, като казал: „аз имам синове и съм стар, а Тя е млада, какво ли ще кажат децата ми“ (9:2)[9]. Те преценявали постъпката на баща си като оскърбление на паметта на покойната им майка. По тази причина в душите им имало недоволство от баща им и това чувство естествено се пренасяло, и върху Пречистата. Не гледали с добро око те и на своя Брат. Отначало те се отнасяли към Него с недоверие, и едва когато Той се проявява като велик чудотворец и за Него се заговорва като за безспорен Месия, на тях се поискало да се възползват от това, очевидно с някакви користни сметки (св. Епифаний), но Той отклонил тези техни домогвания (Иоан 7:3-8). И само най-старият от тях Яков праведният, запазил добри чувства към баща си, към Пречистата и към Иисуса и, според преданието, ги придружавал при бягството им в Египет. Очевидно, главно за тези му добродетели по-късно той станал пръв иерусалимски епископ, председателствал Апостолския събор (Деян. гл. 15) и загинал мъченически за вярата в своя Божествен Брат (Ср. житието му – 23 октомври).

И така, ако тези „братя и сестри“ Христови бяха плътски такива, св. Църква щеше добре да знае това, и в такъв случай тя нямаше да нарече пречистата Богомайка „Приснодева“. Спасителят, умирайки на Кръста, нямаше да я повери на любимия Си ученик, девственика Иоан, ако Тя имаше други, свои деца, при които можеше да се подслони (Иоан 19:25-27; св. Епифаний, Иларий, Амвросий, Иоан Дамаскин). Тогава тя не би могла да бъде и истински предобраз и образец на Църквата, „която няма петно, или порок или нещо подобно, но трябва да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:27), каквато я бе направил Св. Дух. Тогава и пророчествата на Иезекиил, както и останалите пророчества за нейното приснодевство, не биха се оказали верни. Но те са верни, защото са слово на живия Бог (1 Петр. 1:23), „и не може да се наруши Писанието“ (Иоан 10:35).

Да въздадем слава на Бога и хвала на Пречистата, че всичко това е така, и че божествена истина е казаното от Св. Дух за Нея: „Затворена градина е моята сестрица невяста, заключен кладенец, запечатан извор“ (Песен на песните 4:12) и казаното от Иезекиил: „Тая врата ще стои затворена, не ще се отвори и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев, влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (44:2). Нему слава во веки веков.
_____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 8, с. 13-21.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Епифания Кипрфского,Творения, часть V, Москва 1882, с. 244-246.

[2]. Пак там, с. 244.

[3]. Св. Игнатий Богоносец, Посл. към Еф. XIX; Ориген, хомилия 6. Върху Лука; Св. Василий Велики, хомилия 25, за Рождество Христово; Блаж. Иероним, Тълк. на Матея, гл I – виж „Творения мужей апостольских“, Москва 1886, с. 385; преп. Иоан Дамаскин, Богословия, Москва, 1834, гл. 14:6, 120.

[4]. Творения в русском переводе, СПб, 1911, т. I, с. 367 – Тълк. на Исайя 7:14.

[5]. Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[6].  Преп. Иоан Дамаскин, пак, там, л. 121.

[7].  Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[8].  Поc. съч., c. 243.

[9]. Проф. Хр. Гяуров, поc. студ., с. 5.