След като проследихме историческия път, по който е минал новият римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария и след като видяхме както от обстоятелствата на неговото възникване и тенденциозно разпространяване, така и от опорочената процедура на неговото обявяване, че той се оказва едно натрапено нововъведение, остава да видим неговата погрешност по същество. Това ще бъде и нашата следваща задача.Новият догмат е оповeстен с булата на папа Пий ІХ „Ineffabilis Deus“. Той е формулиран на латински така: „Ad honorem sanctae et individuae Trinitatis, ad decus et ornamentum Virginis Deiparae, ad exaltationem fidei catholicae et christianae religionis augmentum, auctoritate Domini nostri Iesu Christi, beatorum apostolorum Petri et Pauli ac nostra, declaramus, pronunciamus et definimus doctrinam quae tenet, beatissimam Virginem Mariam in primo instanti suae conceptionis fuisse singulari omnipotentis Dei gratia et privilegio, intuiti meritorum Christi Iesu Salvatoris humani generis, ab omni originalis culpae labe praeservatam immunem, esse a Deo revelatam atque idcirco ab omnibus fidelibus firmiter constanterque credendam“. Това означава на български така: „В чест на светата и неразделна Троица, за прославяне и украса на Дева Мария, за издигане на католическата вяра и за умножаване на християнската религия, с властта на нашия Господ Иисус Христос, на блажените апостоли Петър и Павел и с нашата (власт), ние обявяваме, провъзгласяваме и определяме, че учението, което се състои в това, че преблажената Дева Мария в първия момент на своето зачатие, с особена благодат от всемогъщия Бог и по особена привилегия предвид заслугите на Иисуса Христа, Спасителя на човешкия род, е била запазена свободна от всякакво петно на първородния грях – е учение от Бога открито (богооткровено) и затова всички вярващи се задължават твърдо и постоянно да вярват в него“.
В папското определение новото учение, обявено за догмат, се нарича „от Бога открито“, което значи богооткровено. Но дали е наистина то такова? Дали Сам Бог ни го е открил чрез боговдъхновените писатели на каноническите книги в св. Библия? Дали има от него някакви следи в Св. Предание, това неписано Слово Божие, което устно е било предадено от светите апостоли на Църквата, която го е запазила в своите достоверни паметници – символите на вярата, древните литургии, апостолските правила, решенията на Вселенските и Поместните събори и светоотеческите писания? С тези въпроси ще имаме да се занимаваме оттук нататък.
В историко-учителното учение на булата „Ineffabilis Deus“, което предшества догматическата формулировка на новото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, се споменава не изрично, а някак несмело за библейската опора на новия догмат. Там се казва, че Св. Отци са откривали в Битие 3:15 пророчество за нашия Спасител Иисус Христос, Изкупителя на човешкия род и за Неговата пресвета майка, виждайки ги „съединени в една обща вражда против древната змия“. Но това, което Пий ІХ твърде предпазливо утвърждава в своята прословута була, се подема от римокатолическите богослови все по-смело и по-смело, за да се дойде до там, та най-разпалените имакулатисти да съзират в Битие 3:15 ясно библейско потвърждение на догмата за непорочното зачатие, както ще се види това след малко.
И така, първият библейски текст, привеждан и от булата „Ineffabilis Deus“, и от всички следващи римокатолически богослови в полза на непорочното зачатие на св. Дева Мария, е мястото Битие 3:15 – „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“. Пероне привежда това място така: „Inimicitias ponam inter te et mulierem, et semen tuum et illius: ipsa conteret caput tuum, et tu insidiaberis calcaneo ejus“.
Макар че всички Св. Отци, които тълкуват това място, да са единодушни в разбирането си, че съдържащото се в него пророчество се отнася към Семето на Жената, Което ще порази главата на змията, тоест към Христа, Победителя на дявола, злото и смъртта, папа Пий ІХ и имакулатистите-богослови го отнасят и към св. Богородица, използвайки за това свое тълкуване една фактическа грешка в превода на Вулгата, където вместо да стои думата ipsum (то), тъй като това местоимение трябва да замести, според еврейския оригинал, думата „семето“ (semen), което на латински език е от среден род, стои погрешно ipsa (тя), което местоимение изопачава смисъла на изречението, прехвърляйки ролята, която има да играе семето на жената, върху жената. Така превеждат този текст, следвайки сляпо Вулгата и нейните фактически грешки, много от привържениците на непорочното зачатие. Ето например преводът на епископ Малу: „Аз ще поставя вражда между тебе и една жена, между твоето семе и нейното; тя ще ти смаже главата, и ти ще се стремиш да я хапеш в петата“.
От този съвършено неверен превод римокатолическите богослови се стараят да направят извода, че св. Богородица е онази жена, която е победила дявола. За да може пък да победи дявола, тя е трябвало да има онази висока светост, в която се намирали Адам и Ева преди грехопадението. А за да има тяхната светост, тя не е трябвало да наследи греха им, който се предава от поколение на поколение чрез раждането. Следователно, тя е зачената непорочно, без първородния грях.
Пророческите думи на Битие 3:15, според кардинал Гусе, Пероне, Пасалия и др. имакулатисти, ясно показвали, че Господ не искал да вижда – цитираме дословно Гусе – „пресветата Дева Мария да е подхвърлена на тлетворното ухапване от змията, тя да се намира, макар и за миг, под властта на дявола и да участва в греха на Адам и Ева… Ако тя не би била иззета от първородния грях, как би се оправдало предсказанието за непрестанната вражда между нея и змията? Разбира се, духът-изкусител се е опитвал да ухапе и нея, но напразно. Без да се гледа на неговата хитрост, той е бил победен от нея, и неговата глава е била смазана от нейната чиста и непорочна нога“. Св. Дева Мария е могла да го победи, защото не му е била подчинена нито за един миг чрез първородния грях. Тя е била зачената непорочно. Така разбирали Битие 3:15 според Гусе „св. Иустин, св. Ириней, Тертулиан, Ориген, св. Григорий Неокесарийски, св. Ефрем Сирин, св. Епифаний Кипърски, св. Амвросий, Максим Турински, Исихий, св. Андрей Критски, св. Иоан Дамаскин, Петър, епископ Аргоски, Бруно Астийски и др. древни църковни писатели“.
Но в безименното римокатолическо съчинение „Римский новьІй догмат о зачатии пресв. ДевьІ Марии без первороднаго греха пред судом Св. Писания и Предания св. отец“, Спб, 1858, което е превод на излезлия на френски език очерк под наслов „Études sur le nouveau dogme de l’immаculée conception… publiés par les auteurs des essais sur la réforme catholique“, Paris, 1857, e доказано документално с най-добросъвестно цитирани извадки от съответните светоотечески съчинения и с широки научни справки, че нито един от посочените от Гусе Св. Отци не тълкува Битие 3:15 в смисъла на новия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария; че тъкмо напротив, много от тях в изказванията си, че единствен Иисус Христос е заченат без грях, изключват всякаква възможност да се мисли за непорочно зачатие на което и да било човешко същество, та било то и св. Богородица, за която иначе поменатите Св. Отци говорят с най-голямо благоговение и преклонение.
Но имакулатистите против всички правила на херменевтиката, въпреки уличаващите ги в явна недобросъвестност факти, намират в Битие 3:15 все пак доказателство в полза на непорочното зачатие. Чрез изкуствено изграждани силогизми те нагаждат доста убедително за простодушния вярващ разглеждания библейски цитат към учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария и добиват в него библейско потвърждение на своя нов догмат. Ала всичките им изобретателни умопостроения рухват пред съкрушителната сила на този прост факт, че разглежданата теория е изградена върху фалшива основа – върху един опорочен превод на Вулгата. Когато става нужда да се подкрепи с цитати от Св. Писание един нов и силно оспорван догмат, може ли да се обосновава той с един изопачен, неверен, неточен превод? Това значи една заблуда да се защитава чрез друга заблуда.
Не бива да се забравя, че Вулгата не е оригиналният текст на Библията и че съдържа много неточности. В латинското издание на Библията от 1590 година, което папа Сикст V († 1590) с особена була одобрил, не давайки да се променя нито една дума в нея, се оказали две хиляди грешки! Климент VІІІ (папа от 1592 до 1605 г.) поверил на Белармин да поправи тези грешки, но и новото издание (1592) не било чисто от грешки. И изданията от 1598 и 1602 г. не могат да се похвалят с големи подобрения в това отношение. А общо взето, във всички издания на Вулгата нашият стих стои в редакцията, която Пероне привежда, за да защити с „библейски“ основания новия римокатолически догмат. Но всеки ще се съгласи с елементарното научно-богословско правило, че, когато се работи научно и се спори по смисъла на даден текст, той трябва да се тълкува по оригинал.
А ето как сами римокатолическите учени превеждат въпросното място от еврейския оригинал: „Аз ще поставя вражда между тебе и между жената и между твоето семе и нейното; това семе ще ти смаже главата, а ти ще го хапеш в петата“. Този превод е на учения римокатолик Sanctès-Pagnin. Подобно на Sanctès-Pagnin превеждат това място още и Père Houbigant, Vatable, Sasy и др. Преводът на 70-тте със своето „αΰτóσ συν τηρήσει κεφαλήν“ (макар че тук би трябвало да се употреби вместо αΰτóσ местоимението αΰτó, което съответства на гръцката дума σπéρμα), все пак е по-близко, отколкото Вулгата до оригинала и успява да предаде точния смисъл на текста, а именно, че семето на жената (тоест Христос) ще смаже главата на змията, подчертавайки чрез αΰτóσ личността на Месия – Изкупителя. Древните латински преводи (италийският и Иеронимовият преди неговото повреждане от преписвачите) дават точно според оригинала смисъла на това място; в тях стои ipse вместо ipsa. Всички еврейски ръкописи, някои древни преписи на Вулгата, самаританският текст и всички древни преводи като арабският, сирийският и др. ни подкрепят безрезервно против римокатолическото погрешно превеждане и още по-погрешно тълкуване на въпросния текст. В наша полза са цитиранията на този текст и тълкуванията му, срещащи се у Филон, Ионатан, св. Ириней Лионски, бл. Иероним, св. Иоан Златоуст, Петър Хризолог, св. Ефрем Сирин, св. Лъв Велики и др.
Ако приемем погрешния извод, произтичащ от превода на Вулгата, за догматически верен, тоест ако се съгласим с имакулатистите, че това място се отнася към св. Дева Мария, ще излезе, че не Иисус Христос, Божият Син, роден от семето на жената, а св. Дева Мария е изкупителката на човешкия род и победителката над дявола. А това е догматически абсолютно неправилно. Така не учат и римокатолиците; и те признават Иисус Христос за Изкупител на човешкия род. И все пак, давайки дан на погрешните си разбирания, те смятат св. Богородица за съизкупителка на човечеството. А според православното схващане това не може да бъде вярно. Св. Дева Мария не е съизкупителка, а само велика служителка на великата тайна на Боговъплъщението. Един е нашият Изкупител – Богочовекът Иисус Христос, за Когото Св. Писание свидетелства, че Той е семето, в което се изпълняват древните предсказания и обещания (Гал. 3:16). „За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола“ (1 Иоан 3:8). Той победи дявола в пустинята (Мат. 4:1-11), Той изпъди вън княза на този свят (Иоан 12:31). Той е наш Ходатай пред Отца (1 Тим. 2:5). „Той е омилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 2:1-2). Той е приел плът и кръв и е умрял за нас, „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“ (Евр. 2:14). Той е, Който „отне силата на началства и власти и ги явно изложи на позор и на кръста възтържествува над тях“ (Кол. 2:15). Ако св. Богородица е победила дявола, тя го е победила, както и всички други светии не сама по себе си, а с помощта на Божията благодат, чрез Христа, Победителя над дявола, проклятието и смъртта, Който е победил злото за всички ни.
Че това е правилното разбиране, ни уверява Римл. 16:20, където св. апостол Павел говори: „А Бог на мира скоро ще съкруши сатаната под нозете ви“. В този стих, пълен с толкова вяра и въодушевление, св. апостол Павел предсказва скорошното участие на Христовите последователи в окончателната победа над злото и то не поради това, че св. Дева Мария е победила сатаната заради тях, а защото Сам Иисус Христос, Божият Син, е възтържествувал над силите на преизподнята (Кол. 2:15; Евр. 2:14). Без Него никой никога не би бил в състояние да възтържествува над дявола.
Св. Православна църква е разбирала винаги изкуплението като дело на Иисус Христос, а победата на светците над дявола – като последица от изкуплението в Христа. Тя е отнасяла винаги разглеждания текст в Бит. 3:15 към Иисус Христос, а не към св. Богородица. В това тя е следвала примера на великите Св. Отци от първите векове, които единодушно са тълкували това място като протоевангелиум, тоест като първо пророческо за Христа благовестие, изречено от Бога непосредствено след грехопадението за утеха и обнадеждаване на падналия в грях човешки род. Че разглежданото място никой от Св. Отци не е отнасял никога към св. Богородица, а винаги само към Иисус Христос, това признава и един такъв сеариозен римокатолически догматист като Бернхард Бартман, който дословно пише: „Върху Христа като Такъв, Който ще смаже главата на змията, поставят ударението отците, които тук никога не са подразбирали Мария“. Следователно, всички онези римокатолически богослови, които отнасят това място не към Иисуса Христа, а към св. Богородица, влизат в грубо противоречие със Св. Отци и вършат непозволено насилие над един ясен и недвусмислен текст. Ето и някои извадки от творения на Св. Отци, като доказателство и потвърждение на нашата мисъл.
Св. Иустин Философ, противопоставяйки на Ева, чрез непослушанието на която дошла смъртта, св. Дева Мария, майката на Господа, говори: „От нея се роди Този, за Когото… е казано на толкова много места в Писанието; чрез Него Бог поразява змията и уподобяващите се на нея ангели и човеци и освобождава от смърт онези, които се разкайват за греховете си и вярват в Него“. Св. Ириней Лионски направо говори за „Семето, определено да смаже главата“ на змията, „Което се е и родило от Мария“. А на друго място той повтаря това свое тълкуване на Бит. 3:15 с думите: „Тази вражда (против змията, тоест дявола – в ск. м.) Господ е съсредоточил в Себе Си, като е станал човек от жената и е смазал главата на змията“. Св. Ефрем Сирин говори: „Синът потъпка отвратителната змия и смаза главата на усойницата“. Негови са и думите: „От Тебе (Мария) ще излезе Дете, Което ще порази главата на змията“. Св. Григорий Нисийски дълбокомислено богословства: „Жената (Мария) е защитила жената (Ева). Първата (Ева) е открила пътя към греха, а тази (Мария) е послужила за явяването на правдата; онази е последвала съвета на змията, а тази е представила Унищожителя на змията (τòν άναιρéτην τού òφεωσ παρεστήσατο). Тук св. Григорий Нисийски, съпоставяйки св. Богородица с Ева, я издига много високо, но е далеч от мисълта да я представя като унищожителка на злото. За него такъв е Иисус Христос, Унищожителят на змията. Заслугата на св. Дева Мария се заключава в това, че тя е послужила за явяването в света на въплътената Правда. Св. Лъв І, папа Римски, като тълкува Битие 3:15, казва: „Щом злобата на дявола ни е заразила със своята отрова, Всемогъщият и Милосърден Бог веднага ни е дал лекарство, което Той по безграничната Си любов още отпреди е приготвил, за да обнови човека. Той е предвъзвестил на змията Онзи Син на жената, Който трябвало да дойде и Който със Своята сила ще съкруши нейната (на змията) гордост, предвъзвестил е Богочовека Христа, Който, роден от Девица, трявало да осъди чрез нетленното Си рождение насилника на човешкия род“.
От древните Св. Отци така учат още св. Епифаний Кипърски, св. Исидор Пелусиотски, св. Киприан Картагенски, св. Амвросий Медиолански и др. Св. Киприан Картагенски учи: „За този именно Син (възвестен от Исаия, гл. 7, стих 14) Бог е предсказал още в книга Битие, че Той ще произлезе от жена и ще смаже главата на змията, казвайки: и ще всея вражда между тебе и жената, между твоето семе и нейното семе; Той (ipse) ще те порази в главата“.
Блажени Иероним така тълкува Битие 3:15: „Той (ille) ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата. Или по-точно, както е в еврейския текст – Той (ipse) ще смаже твоята глава, а ти ще го жилиш в петата. Понеже нашият ход е бил спъван от змията, Господ съкрушил сатаната под нашите нозе“. Блажени Августин, който е следвал превода на Вулгата, е разбирал неправилно Битие 3:15, като, подведен от латинското местоимение ipsa, е отнасял този текст към св. Богородица, а не към Иисуса Христа. Ала въпреки това той съвсем не е намирал в този изопачен текст основание за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Напротив, той е учел, че само Иисус Христос е бил заченат без първородния грях и че св. Богородица не е била по зачатие безгрешна, а е наследила първородния грях. Ето и неговите думи: „Без всяко съмнение плътта на Христа не е плът на греха, но подобна на плътта на греха. Какво би ни попречило да разберем, че с изключение на тази плът на Христа, всяка друга човешка плът е плът на греха? Явно е всъщност, че тъкмо сластолюбието, чрез което Христос не е искал да бъде заченат, е в човешкия род принципът на разпространяването на злото; макар че тялото на Мария е дошло от сластолюбието, все пак тя не го е предала на тялото, което не е било заченато в нея по този начин. Който отрича тези неща и сравнява плътта на Христа с тази на всяко друго човешко същество, който и да е той, е един отвратителен еретик (detestandus haereticus)“.
Блажени Августин на много места в своите съчинения дава тълкувания на Битие 3:15, но нито един път не извлича от този стих учението за непорочното зачатие. „Бог е казал на змията – говори той, подрозбирайки под ipsa св. Дева Мария: – Тя ще те поразява в главата, а ти ще я жилиш в петата. Дяволът ще те жили в петата, за да те повали, когато се поколебаеш. Той ще те поразява в петата, а ти го поразявай в главата. Кое глава на змията? Това е началото на изкушението. Когато змията започне да ти внушава грях, отхвърли това изкушение, преди да се е родила усладата и да последва съгласяването. По този начин ти ще съкрушиш нейната глава, и тя няма да засегне твоята пета. Защо Бог е обърнал тези думи към Ева? Защото човек пада чрез плътта; за всеки един от нас Ева е нашата собствена плът“.
На друго място блажени Августин тълкува разглеждания стих в тайнствен смисъл: „Вие знаете, че след грехопадението на първия човек е било казано на жената, или по-точно на змията: тя ще те поразява в главата и пр. Тези думи съдържат велика тайна. Те се отнасят към Църквата… О, Църква, дебни внимателно главата на змията!“ Цялото богословие на блажени Августин, занимаващо се толкова задълбочено и подробно с въпроса за първородния грах и благодатта, е съвсем чуждо на новия римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария.
Бернар Клервоски, ползващ се от изопачения текст на Вулгата, намира в Битие 3:15 указание за това, че св. Дева Мария е Онази, която ще порази главата на змията, и въпреки това и той, подобно на блажени Августин, не е откривал в това така тълкувано място доказателство за непорочното зачатие. Ето и неговото тълкуване: „Кого ако не св. Дева Мария е подразбирал Господ, когато е говорел на змията: и ще всея вражда между тебе и жената. И ако ти още се съмняваш, че Той е казал това за Мария, чуй какво следва по-нататък: тя (ipsa) ще те поразява в главата. Кому се приписва тази победа, ако не на Мария! Именно тя е съкрушила отровната глава, тя е унищожила всяко изкушение на лукавия“.
Коментирайки това тълкуване на Бернар Клервоски, протоиерей Ал. Лебедев казва: „Като обяснява протоевангелието точно както сегашните богослови (на Римокатолическата църква, ск. м.) и като същевременно съвършено отрича непорочното зачатие в своето писмо до канониците, Бернар показва, че може и да отнасяш първоевангелието към св. Богородица и пак да смяташ нейното зачатие за станало в прародителския грях; значи той не е предполагал необходима връзка между поразяването от нея на змийската глава и нейното непорочно зачатие, каквато връзка намират сегашните богослови“.
Разбира се, ние не можем да се съгласим по съвсем понятни научно-екзегетически съображения с грешката на Бернар Клервоски да се отнася победата над дявола към св. Богородица вместо към Иисуса Христа. Но и на имакулатистите, за които неговото тълкуване е правилно, трябва да стане ясно, че в този даже неправилно разбиран текст не съществува за тях никакъв аргумент в полза на непорочното зачатие. А няма и не може да има такъв аргумент по следните прости логически причини, а именно – за да бъде Битие 3:15 доказателство в полза на непорочното зачатие, трябва предварително да се докажат следните три важни неща:
1. Че под „жена“ не трябва да се разбира нищо друго освен св. Богородица. Това пък не може да се докаже, понеже много от авторитетните тълкуватели разбират под „жена“ Ева, пред която и за която Бог е говорел тези думи, а други разбират Църквата, която постоянно враждува против дявола (бл. Августин);
2. че победата над сатаната е дело на св. Богородица. И това не може да се докаже, понеже дори римокатолически автори признават грешката в превода на Вулгата и отнасят, следвайки оригинала и примера на Св. Отци, победата към Христа и
3. че враждата с дявола и тържеството над него стоят в необходима логическа връзка с непорочното зачатие и не могат да бъдат мислени без последното. Ала и това е абсолютно недоказуемо, тъй като се знае, че праведниците още в Стария Завет са водели непримирима борба с дявола, бидейки заченати в грях (Пс. 50:7), а новозаветните светци с помощта на Божията благодат са го и окончателно побеждавали, без от това да следва, че за победата им над него е трябвало те да бъдат непорочно заченати.
Мнозина привърженици на догмата за непорочното зачатие като иезуитите Пероне и Пасалия са чувствали, че и Вулгата с погрешно преведеното на латински език пророческо място от Битие 3:15 не е в състояние да подкрепи учението им за непорочното зачатие, та са се видяли принудени да признаят, че не могат в този текст да намерят конкретно основание за своя любим догмат. Същото признание неволно прави и римокатолическият професор Адолф Шпалдак, който казва: „Даже Откровението на св. Иоан Богослов (12 гл.) или Протоевангеието (Бит. 3 гл.) сами по себе си нищо не доказват без Преданието“. Ала и Преданието, както ще видим по-нататък, не е на римокатолическа страна.
V. Преди да се впуснем в разглеждане на поставения въпрос за непорочното зачатие на св. Дева Мария, налага се да внесем яснота в израза „непорочно зачатие“, понеже от мнозина той не се схваща правилно. Тук не става дума за това, че св. Дева Мария непорочно е заченала по наитие на Св. Дух нашия Господ Иисус Христос, което е изначално и напълно правилно вярване на Христовата Църква, почиващо на Божественото откровение и записано у св. св. евангелисти Матей (1:18-20) и Лука (1:35), а за това, че самата св. Дева Мария е зачената непорочно, тоест без да наследи от родителите си първородния грях. При това под непорочно зачатие на св. Дева Мария римокатолическите богослови не разбират зачатие без намесата на мъж, подобно на Христовото зачатие, а зачатие, станало по естествените закони на раждането, с тази особеност, че св. Дева Мария е била запазена, макар и зачената естествено, от наследяване петното на първородния грях. Това учение, което възникнало доста късно и до половината на ХІХ в. се считало от римокатолиците за благочестиво мнение, е било догматизирано през 1854 г.
Не е случайно, че то се е появило на Запад. Римокатолическото богословие, отклонило се веднъж от здравия път на вселенската древнохристиянска вяра, е трябвало по необходимост все повече и повече да отстъпва от богооткровеното учение, нещо напълно естествено при всяко отбиване от правия път на истината, когато линията на отбиването не прави завой, за да се върне към първата посока, от която се е отбила, а продължава да се движи в новоизбраното направление с логическа последователност. В последния случай логическата последователност се оказва не положително качество, а същинско нещастие, защото тя неминуемо води към все по-голямо отстъпване от истината, тъй както пуснатата веднъж стрела, следвайки посоката си, все повече се отдалечава от целта, към която е била първоначално отправена.
Нещо подобно наблюдаваме в римокатолическата наука. Отклонила се веднъж от православното разбиране на богооткровените истини, тя все повече и повече се е отдалечавала през вековете от древната християнска вяра чрез своите нововъведения. Много от тези нововъведения римокатолическата църковна власт е догматизирала и провъзгласила за задължителни истини на вярата, необходими за спасението. Наистина, тя не допуска чрез официалното си учение, при признаване впрочем и при поощряване на „догматическия напредък“, никакво субстанциално изменение на истините на вярата, никакво продължение на Божественото откровение. На теория тя е решително против каквото и да било количествено или качествено изменение на догматите. На практика обаче се забелязва тъкмо обратното – създават се нови догмати, каквито древната Църква не познава – например догматите за изхождането на Св. Дух и от Сина (Filioque), за главенството и непогрешимостта на папата, за непорочното зачатие на св. Дева Мария и пр.
Древната Църква е била непоклатно убедена, че всички истини на вярата са дадени веднъж завинаги на светиите (Иуда 1:3), защото Христос е открил на Църквата Си всичко, което е чул от Отца Си (Иоан 15:15), че не могат да се откриват нови истини в Църквата, а че може и трябва само да се разкриват откритите вече истини, тоест да се изясняват и излагат системно за успешната им защита против изопаченията им от страна на еретиците.
Противно на това древно общоцърковно схващане, в римокатолическата практика се е допускало и допуска разрастване на догматите, с прибавяне на нови догмати, които разбира се на теория не се считат за нови, а за винаги съществували, ако не експлицитно, то поне имплицитно в учението на Църквата. Но при всички старания на римокатолическите богослови да защитят новите си догматически учения като древни, това не им се отдава, понеже последните не се съдържат нито в Св. Писание, нито в Св. Предание, нито в светоотеческите творения, а освен това са и в противоречие с истинските богооткровени догмати на вярата. Наистина римокатолическите богослови се стараят да пригодят новите догмати към старите. Но това нагаждане не рядко накърнява съдържанието на последните. И тогава нищо не остава от определението на Ватиканския събор, че трябва винаги да се държи за онзи смисъл на вероопределенията, който св. майка Църквата е изяснила веднъж.
Протоиерей Александър Лебедев с право схваща догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария като резултат на римокатолическата теория за догматическия прогрес. Според него този нов догмат е дълбоко вкоренен в духа на римокатолицизма, който той нарича дух латинства.
След излагането на православното и римокатолическото схващане за първородния грях, тъй като от неправилното римокатолическо гледище за същността му и неговите последици се стига до учението за непорочното зачатие, ще се занимаем накратко с историята на догмата за непорочното зачатие до ХVІІІ включително.
Неочаквано остър звън и силно скърцане смутиха мисълта на Иасон, който си припомняше всичко, отпреди два дни. Отваряха съседната тъмница. Изведоха някого, а след малко всичко утихна.Иасон отново се върна в спомените си. Тъкмо започна да говори, когато неочаквано известиха, че идват бързи пратеници от Рим. А така му се искаше да разкаже всичко на своя приятел! Вместо това, затвориха го в тъмницата и вече втора нощ се намира сред една непривична обстановка – мръсно, влажно, пропито с дъх на урина и на нечистотии. Два дни и две нощи. Тежко е на всички – особено на Иасон. Другарите му се възмущават, той вътрешно също, но не се издава. Вместо това търпи, чака. По-скоро да е на свобода, за да отиде на юг – къде? Атина или Коринт. Така му съобщи Павел на раздяла. Ще посетят може би и двата града. Но кога? Няма значение. Той ще отиде там, защото в Атина и Коринт е в свои води – както тук. Ех, дано се срещне с този свой, така неочаквано появил се сродник! Да, Павел, въпреки незначителния си ръст, вдигаше планини! Той говореше ясно, отсечено. С малко думи, много говореше – особено на сърцето! В Иасон и другите, които го слушаха, се раждаше едно ново чувство, тиха радост! Иасон чуваше някаква музика, изпадаше в непознат унес! Особено когато Павел говореше за Иисуса. Да, трябва на всички хора да се разказва за това, което говорят четиримата! Лука го нямаше в Солун, но той сигурно беше някъде наблизо и може би също говори за Иисуса. Трябва, трябва всички да научат за Този Човек! Вярно, не всичко успя да разбере, защото неговите сънародници, вбесени, ги нападнаха. Но Павел, Сила и Тимотей навреме бяха скрити, а сега може би пътуват за Атина или Коринт. Те вършат своята работа, Иасон го чувства. Не може да го разбере още, но там, в Атина или Коринт, всичко ще проумее. Лукреций му каза, че Солун не е пламнал от тази нова проповед, но не е така. Много евреи, немалко елини, а също така около двадесетина римляни, започнаха да споделят новите разбирания. Няколко нощи идваха в къщата му, за да слушат Павел и другарите му и той успя да ги преброи. А какво ставаше у тях? Павел обикновено говореше, по някой път даваше предимство на Тимотей и Сила. Тримата приказваха вдъхновено и възторжено за тази нова вяра с цялата дълбочина на сърцата си; за Иисуса Христа, Който възкръснал от мъртвите там, край Иерусалим, преди осемнадесет години и половина; заради Когото, те, тримата, кръстосват близки и далечни страни. Но не: Павел веднъж им каза, че са повече! Те са били една шепа хора в началото, но сега, може би са вече над сто проповедници, които възвестяват за Христа. Иасон разбра през този незабравим месец, че те бяха тясно свързали живота си с живота на Онзи, Който – както му каза Павел – дойде от Небето на земята и с блясъка на това учение – което той, Иасон, ще овладее, само да излезе оттук! – затъмни славата на всички най-блестящи философи, учени, оратори, завоеватели! Да… Иисус, Който умрял и възкръснал – нещо, в което той вярва като фарисеин. Павел говореше, че Той не е обикновен Човек, а Бог, въплътил се, за да изкупи човечеството от греховете му; да спасява всички хора от тяхната духовна злочестина и да им даде възможност да станат чеда Божии.
Той дойде, говореше Павел, да научи хората да не робуват вече на греха, а да стигнат от простосмъртност до безсмъртие и да могат, бидейки обикновени хора, не само да вършат дела, надвишаващи човешките възможности, но и да растат безкрайно в съвършенствата в богоуподобяването! Ние, продължаваше той, нямаме своя собствена философия, с която да оставим имената си на следващите поколения. Но прегърнахме мъдростта на Христа, мъдрост ослепителна със своята небесна красота, пленяваща със своята божествена възвишеност и облечена в толкова обикновени думи, че да могат и най-мъдри, и най-прости еднакво добре да я разбират, при условие, че се смирят пред нейните божествени дълбочини. Ние нямахме ораторски спосоности, но получихме от Христа уста и премъдрост, на която никой не може да противостои! Нямаме и завоевателски талант, но постепенно побеждаваме света, защото получихме от Бога такава сила, която с видимото си безсилие и гола невъоръженост прекатурва насилието, покорява царствата на мрака и въдворява доброто в сърцата!
Така, в този дух прикаозваше по цели часове Павел, а Иасон и другите, покорявани от духовната му мощ, чувстваха как овладява техните съвести и със средствата на убеждението и на някакво необяснимо топло въздействие, пленява техния разум.
Особено впечатление му направи личната изповед на Павел, която той направи една вечер пред него. Както винаги, уморен от деня, Иасон си почиваше. Но не както по-рано, а с Писанията. Неговите гости се прибраха след обиколка из града. Иасон стана да ги посрещне, като се опита да скрие Закона и пророците. Ала така и не можа. Беше го срам, че дълги години свещената Тора и всичко друго, останало от техните деди, не бе отварял, а увлечен от динамичния търговски живот, трупаше състояние, печелеше приятели и име. И сега, вече десети ден, вечер, отделяше време за Писанията, преди да слуша словата на Павел. Но той забеляза Закона и пророците. Смутен, Иасон гледаше притеснено в пода.
„Напълно те разбирам, Иасоне – рече Павел. – Ти вече спомена, че си забравил Закона, а сега те виждам да си го припомняш. Но моля те, не бъди фанатик, а внимателно чети това, което има отношение към Господа Иисуса Христа. Но аз не бях като теб, а с пламенно ревностно сърце. И твоето трябва да стане такова, но към Христа! Аз не Го познавах. Душата ми бе в плен на заблудата. Изучен точно по закона отечески, добре образован, вместо да повярвам в Месия, за Когото писа Моисей и говориха пророците, станах враг на Христа. Неразумната ми ревност ме караше да преследвам жестоко християните, да ги влача вързани по затворите и предавам на убиване. За първия мъченик на новата вяра – Стефан – одобрих неговото убийство. Аз още повече се увличах от престъпления, наслаждавах се на делата си. И тъй, заминах за Дамаск с убеждението, че така най-добре служа на Бога и Му угаждам във всичко. В този най-главен град на Сирия трябваше да пленя тамошните християни и вързани да ги докарам в Иерусалим. Вече наближаваше пладне, Дамаск се виждаше почти. Изведнъж от небето ме огря силна светлина. Аз паднах и чух глас, който ме запита: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ Попитах: „Кой си Ти, Господине?“ „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и иди в Дамаск и там ще ти съобщят какво да правиш“ – ми каза възкръсналият Иисус. Моите спътници нищо не видяха. Бяха огряни от светлината и… толкоз! Аз отидох в Дамаск, останалото го знаеш. Събитието с мен пред този град е паметно! Аз не пропускам случай да го разказвам винаги. Утре е събота. Ще спомена за него в синагогата. Аз не съм очевидец на Господа, когато беше тук, на земята. Нито бях Негов слушател, ученик, спътник. Но знай – аз видях вече няколко пъти Иисуса! Видях Го възкръснал! Уверявам те: благовестието, което слушаш ти и другите, не е човешко, а откровение Христово! Това дава сила на моята проповед!“
Така, бавно вървейки между тъмничния изход и решетката, Иасон си припомняше всичко през този незабравим месец. Лично за себе си бе много доволен, защото тази вечна празнота в душата му, която го съпътстваше, сега като че бе запълнена. Той виждаше удовлетворение и в другарите си, в елините и римляните, които прогърнаха това ново учение. Не бе доволен само от едно – не можа да се кръсти. А за него настояваше Павел, който междувременно стори това с много от повярвалите. Иасон все отлагаше, а когато реши, че е дошъл моментът, ги нападна тълпата. Интуитивно предусещаше, че това е много важно и сам се укоряваше, че не го стори по-рано. Но време има. Само да излезе от тази проклета тъмница!
Иасон насочи мисълта си към Иисуса Христа. Вчера през нощта, той, обикаляйки, си представяше Неговия живот, общественото Му служение, смърт и възкресение. Сродникът му няколко пъти разказва тези събития – пред него и веднъж в синагогата. Макар и не очевидец, той допълваше в разказа си, че свидетели на всичко са били преките ученици на Господа Иисуса Христа, от които той, Павел, е черпел тези сведения.
Вчера и по-късно през нощта, Иасон дотолкова се срасна с Христа, че започна – може би от умората, а и от непрекъснатото умствено напрежение – отначало тихо, а по-късно и малко по-силно, да повтаря: „Искам и аз да Го видя!“ Другарите му отначало не обърнаха внимание, после му се присмиваха за тези – както сами казваха – глупави думи, а накрая започнаха да му се карат. „Млъкни!“ Това го чуваше неведнъж, но не можеше, защото мисълта му бе заета с Иисуса Христа, а после неволно повтаряше това изречение. Дори по едно време се усети, че завижда на Павел, който бе виждал възкръсналия Господ. Но бързо пропъди тази мисъл. Не, той не е достоен за такава среща! Пък и Сила и Тимотей му бяха казали, че Господ Иисус не се явява всекиму. Дори и те не са Го виждали, въпреки, че Му служат с пълни сили.
Но защо той, Иасон, да не започне нов живот, живот съобразно с повелите на Христа? Защо не се превърне в нов човек? Ето – примерът със сродника му е красноречив. А Иасон не е гонил Иисуса; даже когато слушаше за Него, вътрешно стана по-добър, по-честен и почтен. Трябва още мъничко усилие, та да стане това действителност! Търговията може да процъфтява и без него. Достатъчно служители и посредници има в цялата Империя, които вършат всичко добре. А той трябва да се обърне изцяло към Христа и само Нему да служи! Не знае как, но ще пита Павел, когото ще намери в Атина или в Коринт.
– Хей, Иасоне – изведнъж го стресна нечий глас, – защо не спиш?
Това бе Назарий, негов съсед, бивш стотник. Той бе малко по-щастлив, си помисли Иасон, защото Павел го кръсти. А гласно отговори:
– След малко ще легна. Спи, приятелю.
Назарий не отговори, защото се унасяше. А след малко спеше отново.
Иасон се приближи до другарите си. Шестима на брой. Сега тук са толкова, в града малко повече, но ще станат хиляди, като онези мравки, чиито мравуняк веднъж като дете унищожи. Тогава той дори се зарадва, но сега като се сети, разбра – колко ли голямо бедствие е било това за тези мравки! По подобие на тях ще започне неуморно, къртовски да работи сам. После ще станат повече, та да се стигне до момент, когато цял Солун, не – Македония, та дори светът, да заприличат на огромен мравуняк от християни! И ако се яви някаква сила, която иска да развали този мравуняк, те няма да ù разрешат! Да, няма, а ще се борят така, както неговия сродник, спътниците му и онези техни съмишленици-проповедници на Христа, които се трудят по други земи в Империята. А тази зла сила не трябва да се подценява! От духовна слепота и завист нейните оръдия са разпнали Христа! Те се появяват навсякъде, където се проговори за Иисуса; също и тук – в Солун! И то – негови братя юдеи! Не трябва да проявява малодушие и страх, а ако се наложи, ще търпи окови, тъмници, побои, бичуване, опасности от сънародници, римляни и лъжебратя!
Иасон се приближи до решетката и погледна навън. Там, на изток, леко поруменяваше. След по-малко от час ще съмне. Ще започне третия ден, дано да е последен!
Окрилен от тази мисъл, Иасон седна в ъгъла като затвори очи. Но не можа да се унесе. Пред погледа му бе тъмно, а като затвореше очи, също попадаше в някаква непонятна тъмнина. Накрая той се отказа от спането и отново се опита да си представи Голгота. Как ли е възкръснал? Какво ли впечатление е направил на учениците и близките Си? Сигурно огромно. За да се откажат от всичко и без страх да тръгнат в близки и далечни страни и да проповядват… Да! И той може би ще постъпи така, защото ако се увлече по търговията както преди, нищо няма да излезе!
Иасон стана и тръгна към изхода. Да, ще напусне Солун и ще се присъедини към Павел. Това ще е новото му призвание! С Павел ще обикаля навсякъде и ще сее новото учение, което ще овладее в пълнота. О, каква радост е това – да работиш за Иисуса и да Го обичаш, Него, Когото дори не си виждал! Но той вярва в Него, вярва!
Иасон се обърна и пое бавно към прозореца, заграден с решетка. Да, още малко и ще се покаже слънцето. Той вече трета сутрин ще го посрещне.
Изведнъж търговецът се спря. Той бе впил поглед там, където трябваше да се покаже слънчевото кълбо. Очите му широко се разтвориха. Устата му зашепна непонятни слова, а очите все тъй втренчено гледаха. Иасон не можеше да направи крачка напред. Побиха го тръпки. Там, срещу решетката отвън, се движеше някаква ослепителна светлина, сякаш самото небесно кълбо се бе откъснало и плуваше към тъмницата! А светлината се спусна и започна бързо да нараства, да се приближава. Около нея всичко просветляваше като през лъчист летен ден: дърветата трепваха, сякаш бърз полъх преминаваше край тях; птичките изхвръкваха от дървета и шубраци, проплесваха с криле и възторжено запяваха, като отново се смълчаваха, за да се поеме песента им от онези птички, към чието гнездо се допираше странната, докосваща се до земята светлина. Тя летеше, носеше се.
Иасон бе поразен! Изведнъж светлината премина през решетката и цялата тъмница бе огряна! И ето – светлината силно заблестя, спря се пред Иасон, който също бе огрян от нея. Той се разтресе от радост; от устата му, парализирана допреди малко, се изтръгна:
– Христе, Христе, Господи!!!
– Позна, Иасоне, това съм Аз, Иисус – чу слаб като повей на вятър кротък, ала пълен със скръб глас. – След два дни ще излезеш от тъмницата и ще отидеш в Берия. За там сега пътуват Павел и другите. Той ще те кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух. След това ще се върнеш в родния си град. В дома си ще намериш този папирус.
Макар че всичко блестеше, Иасон ясно видя папируса, Който Господ Иисус държеше в лявата Си ръка.
– Аз, Иасоне, те определих да ръководиш Моята Църква в Солун, която основа твоят сродник. Ще събереш пръснатото стадо и ще станеш непробиваем щит, защото отсега нататък дните ти ще бъдат само изпитание! А когато минат шест месеца, ще отнесеш папируса в Коринт. Там ще намериш Павел, който ще напише – след като му дадеш папируса – Послание до солунските християни. Ще го върнеш в Солун. То да ви бъде наставник! По-късно ще дойде пратеник от името на Павел. Той ще ти донесе Второ послание, написано върху същия папирус. Дерзай, Иасоне!
А Иасон, обхванат от огромната сила и величие на този миг, протегна ръце, за да прегърне нозете Му.
– Не си отивай, Господи, така ми е добре! – изстена и се разрида той.
И усети върху косите си лекото, като полъх на пролетен вятър, допиране на ръка, която го благославяше. В същия миг светлината се увеличи, разстла се, излезе от тъмницата, понесе се нагоре и сякаш се сля с изгряващите слънчеви лъчи.
След два дни – както каза Господ Иисус Христос – Иасон и шестимата му другари бяха освободени. Към известния търговец се отнесоха ласкаво, извиниха му се.
Малко по-късно лично пред приятеля си, Лукреций, той поръчителства за другарите си, а след малко повече от един час летеше на кон за Берия.
Два месеца по-късно в Солун, наред с установените вероизповедания, започна да функционира новото общество – Църквата Христова. Начело стоеше бившият търговец Иасон, известен навсякъде. Сега пак бе известен, ала със словото за Христа, което неуморно от сутрин до вечер проповядваше. Християните се увеличаваха, а Иасон се радваше.
Дните минаваха, седмиците и месеците – също. Иасон донесе Първо послание до солуняните, а след една година, когато се навършиха двадесет години от смъртта и славното възкресение на Господа Иисуса Христа, получи от пратеник второто. То веднага бе преписано подобно на първото. Иасон ги прибра и поучаваше с тях винаги, когато си спомняха за великия ден в световната история – денят на славнвото пришествие на Божия Син в света.
***
Днес Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква осъществява своя целенасочен план – спасение на своето стадо. За да бъде така, се потрудиха хиляди знайни и незнайни войни Христови. Един от първите, смелият евреин Иасон, трябва винаги да е достоен за подражание. Нека всички новообърнали се в християнството да повторят незабравимите му думи: „Да, Господи, и аз бях като Павел с люспи на очите си. Но вече не е така. Сега знам кой съм, знам откъде съм дошъл, знам какво трябва да извърша, знам накъде отивам и имам мир в сърцето си!“
Трябва да влезете, за да коментирате.