Иван Г. Панчовски

Великият мъдрец Гьоте казал преди сто години: „Човечеството винаги се движи напред, но човекът остава все един и същ“. Днес човечеството дей­ствително е много напреднало в областта на науката, техниката, изкуството и об­ществения живот. То коренно се разли­чава от времето, когато на земята се яви небесният Учител Иисус Христос да възвести на света Своето неземно учение, което беше запечатано в страниците на безсмъртното Евангелие. Ала човекът си е останал същият. Той и днес, както и във времето на Иисус Христос, се чув­ства в безпътица. И днес хората са скитници и несретници в живота. Те бродят по необятната духовна пустиня, мамят се от миражи на оазиси, тичат след лъжливи духовни ценности, но все чувстват известна пустота и незадоволеност в своя живот. Съвременните мо­дерни хора хранят душите си с най-префинени духовни удоволствия, почерпени от четене на високохудожествени творби, и все чувстват страшен духовен глад. Пият упоение от най-тънки наслади, кои­то им доставя съвременната най-модерна техника с киното и театъра и, при все това, чувстват неудържим и непонятен копнеж по нещо друго, което надхвърля границите на рационалното разумяване.

Модерните хора тичат всекидневно по разни учители на живота и търсят да намерят истински учител, който да им каже, какво трябва да правят, как следва да живеят, за да осъществят своето предназначение в живота като човеци. В това стремглаво търсене на път в живота, на идеали на съществуването си хората рядко се обръщат към единствения Учител на живота – Иисус Христос, и рядко си спомнят за единствената книга на живота – Евангелието. Те дори забравят за тяхното съществуване. Ако ли пък си спом­нят за тях, те гледат на Иисус Христос като на древен мъдрец, чиито слова са твърде стари и чужди на новото, модерно време. Едни смятат Евангелието за стара, извехтяла книга, която е ценна само за музеите, но няма никакво отношение и допир към модерния живот. Те дори не си правят труд да я прочетат. Други пък слепешката я четат или слушат, понеже са привикнали към нейните слова. Но тези слова само се плъзгат по повърхността на слуха им, без да се допрат до струните на сърцето. Заради това тези хора никога не са разбрали дълбочината на евангелската вест, никога не са вку­сили от нейната неизказна духовна радост.

Не малцина гледат на Евангелието като на богослужебна книга, която се чете в църквата, както всички останали бого­служебни книги. Свещеникът или певците четат и пеят на някакъв неразбран или полуразбран език, а слушателите в повечето случаи не разбират, какво се чете и какво се пее. Четат някаква вехта рели­гиозна книга, каквато е Коранът за мохамеданите, Ведите за индийците или Талмудът за евреите. Евангелието се чете по стара традиция и по съдържание не пред­ставлява никакъв интерес, още по-малко някаква ценност. Така мислят не само някои „външни“, индиферентни към рели­гията и безбожници, но и някои християни, които ходят редовно в църква, слушат да се чете Евангелието, но не го различават от останалите богослужебни книги и не се вдълбочават в съдържанието му. Разбира се, такива християни са малко.

Това схващане за Евангелието е съвсем погрешно. Евангелието е книга за живота, книга, която не познава ни­какви граници на влияние, книга, коя­то обгръща в себе си всички и всичко. Евангелието не трябва да се среща само в църквите и музеите, както мислят мо­дерните хора, за които е дума тук, а трябва да се намира във всеки дом и да бъде ръководство за този дом. То тряб­ва да се чете от всички и всякога. Човек винаги ще намери в него поука, дори не само поука, но чрез него той ще бъде щастлив, блажен, ще има мир в душа­та си.

Други, които искат да минат за се­риозни и сведущи хора, които считат себе си за хора на изкуството и науката, са прочели Евангелието, но са го чели като всяка друга литературна творба, чели са го със своя езически, плътски ум, без да се вгледат в него с духовните си очи, и заради това като преценка произнасят: „Вълшебна галилейска идилия, копнеж на романтични хора към втори рай, божествено прекрасна мечта на земни, смърт­ни хора за небето и за божествен, безсмъртен живот. Обаче, това е само мечта, само блян, който няма никакво отноше­ние към действителния живот“.

Характеристиката на модерния човек е твърде сложна и трудна работа и не може да бъде направена в една кратка статия. Аз искам да се спра на една особена черта в характера на модерния човек и то във връзка с неговото отно­шение към Евангелието. Тази черта като че ли е присъща на повечето модерни хора, като че ли изразява основната ду­ховна настроеност на съвременния свят. Модерният човек е крайно материалистичен и практичен, както във филосо­фията си, така и в живота си, както в теорията, така и в практиката. Днес са малцина хората, които се интересуват от истината, от обективната и абсолютната истина. На това се дължи и този така силен упадък на мисълта. Едва ли е съ­ществувало друго време, в което човеци­те така да са се отстранявали от разрешаване на теоретически въпроси, като в наше време. Днес хората бягат от всичко се­риозно, дълбоко, което изисква напрягане на мисълта им. Те търсят само лекото, повърхностното, това, което се плъзга по повърхността на съзнанието. Днес човекът е изгубил въобще вяра в съще­ствуването на някаква обективна, абсо­лютна истина. Истината за модерния човек има само относителен, временен и прак­тически характер. Истинно е само това, което има полезни, практически последи­ци. Мисълта съвсем е загубила своята суверенност, своята автономност. Тя не се мотивира, както преди, от логическите закони, а от желанията и интересите. Нейната убедителност извира из полезността ѝ, и истинността ѝ се мери с практичността ѝ. Поради това и единстве­ното философско движение на новото вре­ме, което има повече привърженици, е прагматизмът, философията на делото. Разбира се, в него има нещо дълбоко и ценно, но то е достояние само на голямо малцинство хора. Все пак прагматизмът говори за основната настроеност на мо­дерния човек, тоест за неговия практичен дух. Във философията на делото се дава предимство на живота, на преживяното пред мъртвите формули. В това има нещо ценно. Така се прегражда пътя на сухите и безкрайни философски спекула­ции, които нямат нищо общо с живота и действителността. В широката маса на така наречените модерни хора този прагматичен дух не придава значимост на истинното, а само на изгодното, полезното, разбира се, пре­ценено от гледище на егоистичната личност. Поради тази практичност днешният човек няма никакво търпение към сложната диалектика. Днес хората на фи­лософията най-често биват осмивани като безплодни метафизици, като хора на схоластиката, на средновековието, като хора, които не са в унисон с духа на вре­мето. Днешният човек няма усет към доказателства и не ги търси. Той се под­дава само на това, което увлича неговите ниски страсти.

Предвид на тази характерна черта в духовния лик на модерния човек, последният няма никакъв усет към ре­лигията и нейната ценност. Той не може да се вдъхновява от възвишения идеализъм на Евангелието. Христовите слова за любов към всички хора, дори към враговете, изглеждат съвсем фантастични, които нямат и не могат да имат никакво приложение към действителния живот. Този вид модерни хора почти не могат да разберат евангелските слова за взимане на кръста и за отричане от земните удоволствия и наслади заради при­печелване на небесни, духовни ценности. Ако някой им заговори за тях или ако видят някой пустинник, който е тръгнал по пътя на тяхното осъществяване, веднага на лицето им се явява израз на съжаление към тези хора, които са тол­кова неразумни и жалки, че погубват живота си и се лишават от неговите блага заради някакви фиктивни ценности.

Към тях принадлежи преди всичко една част от нашето висше общество, чиито членове са материално осигурени и не са задължени, нито принудени да работят. Те изцяло са се отдали да търсят само удоволствия, да си създават „външни“ радости, за да прекарат по-ве­село и безгрижно живота. Всяка грижа и труд за благото на другите, според тях, е лудост на фантазьори и мечтатели, кои­то не умеят да ценят спокойствието си и да се радват на живота. Те най-често мълвят: „Животът е красив и приятен. Той трябва да бъде изживян. Защо ни трябва да бъдем сериозни и да се за­нимаваме с разрешаване на въпроси за целите и задачите на живота? Единстве­ната ни цел е: да бъдем здрави и да имаме средства, за да се радваме на кра­сотата на живота“. Разбира се, евангел­ските слова на такива хора никога не ще се харесат. Те зоват човека да се осво­боди от егоизма на животинската при­рода, да надживее страстите и влеченията ѝ и да въплъти в себе си образа на ду­ховния човек, който живее с идеалите за правда и любов към другите.

Друга характерност на модерния чо­век е неговото безрезервно упование в мощта на науката, на положителната, точ­ната наука. Модерният човек само в нея вярва, само на нея се надява. Еван­гелието, понеже не носи в себе си научен дух, не заслужава неговото внимание и доверие. Но необходимо ли е да доказва­ме, че само науката не е достатъчна за един пълен, цялостен и осмислен чо­вешки живот? Науката никак не се ин­тересува от самия човек и от неговото благополучие. Тя еднакво изнамира сред­ства, както за подобрението на живота, така и за неговото унищожаване. Дори в последната област е по-продуктивна. Днес хората много знаят, но станали ли са по-добри и по-щастливи? Имало ли е в друго време повече училища, повече ин­ститути за научни изследвания от днес? И в същото време бил ли е някога броят на престъпниците толкова голям, колкото днес? Днешният век разполага с най-големи научни постиже­ния. Но бил ли е някога изправен светът пред толкова страшни призраци, които го заплашват всеки миг с гибел?

Не. Не е достатъчна само науката за един истински човешки живот. Тя, без евангелската любов към човека, ще стане по-скоро проклятие за човечеството, отколкото благословение, по-скоро ще руши и то в космически мащаб, отколкото да твори.

*

Има и други най-разнообразни отно­шения на модерния човек към Еванге­лието, но те все не са такива, каквито би следвало да бъдат. Защо е всичко това? Защо днешното човечество не може да разбере Евангелието? Защо модерният живот по същина се отличава от еван­гелските принципи? Ние толкова сме отда­лечени по сърце от Евангелието, че дори не можем да разберем неговото съдър­жание. Може ли порочният човек да разбере сърдечните вълнения на добродетелния? Може ли земният, плътският чо­век със своя материалистичен ум да схване и да се вживее в радостите на духовния живот? Не. Също така и днешният, модерният човек, човекът на теоретическия и практическия материализъм, човекът, който се валя в тинята на тукашния живот, който е потънал в блатото на плътските страсти и пороци, може ли да се издигне към светлите пре­дели на лазурното небе, в чиито висини се носи божественото учение на Еванге­лието? Може ли робът на тялото да разбере живота в свободата и доброто, който вещае Евангелието?

Има още →

Николаос П. Василиадис
(из книгата му “Православие и феминизъм”)

А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос – този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Православната църква не приема ръкоположението на жени?” Тук се налага да припомня, както ни учи Новия Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.

В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек – нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж” (Евреи 9:28), един-единствен път във времето и завинаги остава единствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.

Свещеникът в църквата не е някакъв “друг” свещеник и жертвата, която принася, не е някаква “друга” жертва. Това е единствено и завинаги свещенството и жертвата на Христа. Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява: “Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян; Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…” Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…“

Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът – нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата”, затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (тоест по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение. Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евреи 7:24, 25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.

Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа”, Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика”, и особено след като св. апостол Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Галатяни 3:27-29)[1]. Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евангелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредствено Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква”, както пише богоносният Игнатий[2]. Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа”. Протопрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:

“От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог – това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този – Иисус Христос – Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти – дяволът – ще Му ухапеш само петата, тоест само ще Го нараниш (Битие  3: 15). Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад“[3].

Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е „вторият“ Адам, „човек… от небето“ (1 Коринтяни 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко „освен в греха“ (Евреи 4:15) и принесе един път завинаги (Евреи 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха. Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже – на светите апостоли.

Документът „Апостолски постановления“ – съчинение от края на IV век – засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това „противоречи на закона и е нечестиво“. А ръкоположението на жени, според „Апостолски постановления“, е дело „на елинското (тоест езическото) безбожие“, а не „на Христова наредба“:

„Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател“[4].

Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях – на епископите, и на презвитерите в Църквата.

Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнството Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), тоест, това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.

Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа – своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки, че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.

Богочовекът – нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнството свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.

Дякониса Фива и други жени, за които споменава св. апостол Павел в шестнадесета глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана „помощница на мнозина“ християни и на мене (Римляни 16:1, 2). Жените дякониси от апостолските времена „се заемали“ с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите[5]. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните[6].

Именно тази линия, зададена от Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.

Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклоннически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени-свещеници. Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени – Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които вместо да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени-свещеници”[7]. Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали членовете на сектата, а в ереста на Монтан така наречените “пророчици” Присцила и Максимила стояли в иерархията до самия Монтан[8].

Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник – Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси. Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов ги осъдиха като “противозаконни и нечестиви” и дори “демонични”[9].

Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успяха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.

Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответствие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата”, тоест на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква”[10].

Има още →