Заговорите, любовта и Хермес в древногръцката митология*

Божидар Драганов

Когато човек се запознае отблизо с древногръцката митология, остава с впечатлението, че главните действащи лица не са богове, а по-скоро герои в латиноамерикански сапунен сериал. Нищо човешко не им остава чуждо – интриги, изневери, омраза, гордост, ревност, завист, лицемерие. Тези страсти пораждат заговори от най-различно естество, с които изобилства цялата митология. Разбира се, освен битово-емоционалните заговори, съществува и едно по-високо ниво, което описва заговори, съпътстващи космогонията и отразяващи процеса на създаването на подредения свят от хаоса, битката между „доброто“ и „злото“, борбата между богове и гиганти, между небесните сили и тези от подземния свят. Хермес, като бог-пратеник на Зевс, хералд, медиатор между световете и покровител на любовната магия, често е действащо лице в тези митологеми. В настоящата работа е направен опит да се проследят няколко отделни митологични линии, за да се разкрие многопластовата същност на Хермесовия култ в Древна Гърция.

В гръцкия пантеон Хермес е едно от дванадесетте главни олимпийски божества. Първоначално е асоцииран като аркадски бог на ветровете и дъжда, а поради пъргавината си е възприеман като вестител и пратеник на Зевс и другите олимпийски богове. Той е покровител на скотовъдците, на стадата от дребен и едър рогат добитък, на пътищата и пътниците, на пазарите, търговията и търговските отношения. Той дава в търговията печалба, изпраща на хората богатство и подпомага растежа на животните. Като древно божество на плодородието, най-вероятно с предгръцки малоазийски корен, той се превръща в бог на благосъстоянието, съответно на късмета, а оттам и на крадците. Възприеман е и като бог на красноречието, а същевременно и на извъртането и измамата, ето защо е патрон на ораторите, но и на измамниците[1]. Освен това Хермес е покровител на атлетите, бог на гимнастиката, ловкостта и сръчността, а статуите му са поставяни в палестрите и гимназионите. Счита се, че той изнамира мерките, числата и азбуките и научава хората да ги употребяват (Diod. Sic. Bibl. Hist. 5. 75), ето защо е възприеман като сходен на боговете на мъдростта от Древния изток. Хермес покровителства пътниците при пътуване приживе и пак той съпровожда душите на покойниците до подземния свят („Ψυχοπόμπος“ – „водач на душите“), следователно той е медиаторът между двата свята и във връзка с подземния свят е епитетът му („Χθόνιος“ – „подземен“). Понеже сънищата идват от света на сенките, той също е техен бог, а с вълшебния си жезъл може да потопи в дълбок сън всички – и хора, и богове, и чудовища. Негови атрибути са крилатите златни сандали – „таларии“, символ на пъргавината му, крилатата пътническа шапка-шлем – „петасос“, кесията с пари, сърповидният меч и „кадуцеят“ – вълшебен златен жезъл с две обвити около него змии и с криле на върха, подарен му от Аполон.

Зевс, върховен бог в древногръцката митология

Поради силно изявената си многофункционалност Хермес често помага на другите олимпийски богове със своята хитрост, ловкост и сладкодумие в космологичния митологичен цикъл. Той участва в страшната „Гигантомахия“ – битка между богове и гиганти, а те са синове на Гея – богинята на земята, произлезли от капките кръв, които се ръсили върху нея от осакатеното тяло на Уран, скопен със златен сърп от най-малкия си син Кронос. Те, по подбуда на майка си Гея, се опълчват срещу второто поколение богове, като поставят една върху друга планините Оса и Пелион и започват да замерват небето със скали и горящи стволове, но биват победени от всички олимпийци, подпомогнати от циклопите, хекатонхейрите и Херакъл. В това сражение Хермес побеждава гиганта (Х)иполит с помощта на шапката, която го прави невидим, и сърповидния меч, дадени му от Хадес (Apollod. 1. 6. 2). След поражението им Зевс захвърля гигантите в подземния Тартар, а от тяхната кръв произлиза необузданият човешки род. Според някои изследователи в основата на този мит лежи споменът за победата на олимпийската религия над предгръцките култове – почитащи основно необяснимите природни и оплодителни сили на заобикалящия ги свят.

Друг син на Гея и на тъмния Тартар – Тифон (Тифоей), също се опълчва срещу реда на Олимп. Изобразяван като сторък великан, с необикновен ръст и сто змийски глави, от които бълва огън, той е считан за олицетворение на подземните вулканични сили. Въстава срещу боговете, които не успяват да устоят пред него и побягват в Египет, където се спасяват под образа на различни животни – Аполон се преобразява в гарван, Артемида – в котка, Хера – в юница, Афродита – в риба, а Хермес – в птицата ибис (Ovid. Metamorph. 5. 329–331). Въпреки това, Тифон успява да хване Зевс, изрязва и скрива жилите му, като по този начин го парализира и заплашва да разруши реда във Вселената. В различните версии на мита единствено Хермес, Пан или Кадъм успява да открадне жилите и да ги върне отново на Гръмовержеца, като по този начин възвръща и отнетата му сила, а Зевс побеждава Тифон, като хвърля върху му вулкана Етна. И трите споменати митологични персонажа са различни хипостази на Хермес – Пан е негов син, а Кадъм се свързва с него чрез другото му име Кад(с)милос[2].

Богиня Хера в древногръцката митология

Към същия митологичен цикъл може да бъде причислена и митологемата за двамата братя близнаци Алоади – исполините Отос и Ефиалт. Те са синове на гиганта Алоей (или на Посейдон) и на Ифимедея или Гея, според друга версия на мита. Често биват идентифицирани с титаните и гигантите заради чутовната сила, която притежават. Още на девет години били дебели девет лакътя, високи девет разтега, а всеки месец пораствали с по девет пръста. И те като гигантите се заканват, че ще струпат една върху друга планините Оса и Пелион, за да се възкачат на Олимп и да откраднат Хера и Артемида. Силно разгневена от постоянните сексуални заплахи, които Алоадите отправят към нея, богинята на лова Артемида се преобразява на сърна и се спуска между двамата братя, които в желанието си да я уцелят се пронизват един друг. Според друго предание те дори успяват да затворят неукротимия бог на войната Арес в бронзов съд в продължение на тринадесет месеца, през които на земята царува нерушим мир (Hom. Il. 5. 385). Разгневени от настъпилия мир и благоденствие сред смъртните, Зевс и Хадес изпращат Хермес да освободи Арес, като отключи медните вериги, с които е окован бронзовият съд. Реминисценция за това откриваме в употребяваните днес понятия „херметичен“ и „херметически“ поради факта, че на Хермес е приписвано изкуството да затваря (съответно и да отваря) съдовете от метал, а алхимиците от Средновековието са го считали за откривател на херметически затворената стъклена тръба.

Има още

ПРАВОСЛАВНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ЕКЗОРЦИЗМА*

Алексей Осипов

Алексей Ильич ОсиповМагизмът като състояние на съзнанието може да бъде открит навсякъде. Красноречив пример за това в християнската практика са кръщението, причастяването, венчанието и монашеското пострижение поради чисто светски подбуди (например, за да не боледуваш), а не по вяра, както говори за това Господ Иисус Христос (Марк 16:16).

Израз на това магическо съзнание се явява разпространяващият се през последните десетилетия, така наречен екзорцизъм.

Лаодикийският събор (364 година) постановява: „Непроизведеният от епископа не трябва да заклинава нито в църквата, нито в дома” (правило 26). Правилото ясно засвидетелства както нецърковния характер на тази практика, така и духовното състояние на заклинаващите. Преподобният Иоан Касиан Римлянин изяснява: „Който желае да заповядва на нечистите духове или чудесно да дарява здраве на болните, или да изявява пред народа някое от чудните знамения, той макар да призовава името Христово, остава чужд на Христа, защото, воден от надменна гордост, не следва Учителя на смирението… Затова и нашите отци никога не са смятали тези монаси за добри и свободни от заразата на тщеславието…”qb8HzZ1C4gЕкзорцизмът имал своето място в древната Църква по силата на особените дарования, изпратени през този период, но впоследствие е прекратен. В „Апостолските постановления” (III век) се забранява поради следните мотиви: „Славният подвиг на заклинанието е дело на доброволното благоразположение и благодатта Божия чрез Христа, наитието на Светия Дух, защото получаването на дара на изцелението се разкрива чрез откровение от Бога и благодатта, която е в Него, става явна за всички.” В IV век вече не се споменават екзорцисти. Специалният чин за прогонване на демони в требника на митрополит Петър Могила (XVII век) има католически произход и в Руската църква той не е получил практическо признание. Нито един от руските светци не е заклинавал, но те са притежавали дара на Светия Дух, Който и извършвал изцелението.

Православната църква винаги е следвала думите на Спасителя: „тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Матей 17:21), тоест с правилен аскетичен живот, благодарение на който християнинът според смирението си достига безстрастие и получава от Бога дар за побеждаване на злите духове. Само достигналият безстрастие е способен да встъпи в открита борба с тъмните духове, без да навреди на болните и на себе си. Такива в древност са били единици. Затова свещеникът, дори и най-благочестивият, но дръзващ сам с помощта на особени молитви и свещенодействия да изгонва зли духове, рискува не само себе си да подхвърли на поругание от тях, за което промислително се говори в книга „Деяния на светите апостоли”, но да подложи и бесноватия на още по-големи болести и страдания. Без да се притежава дарът на Светия Дух, не трябва да се търси външна изява на действието на Неговия дар.

Св. Игнатий с горчивина възклицавал за подобни опити: „Душепагубно актьорство и печална комедия представляват старците, които приемат ролята на древните свети отци, без да имат техните духовни дарби.”

Само светците можели да изгонват бесовете, но не всички, а единствено тези, които им посочвал Сам Господ.

При това светците изцелявали „просто” с молитва, преди всичко вътрешна, невидима за другите (например молитвата на св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст), извършвайки тайнствата Покаяние и Евхаристия, без каквото и да е специално заклинателно чинопоследование, доколкото такова се извършва над всички вярващи при тайнството Кръщение и се явява освещаване на техния акт на съзнателно отричане от сатаната и неговите дела.

Господ забранява да се говори с бесноватите. Светите отци също категорично забраняват да се слушат или да се влиза в контакт с тях, защото по време на изгонването бесовете получават пълна свобода да „проповядват” и да въвеждат присъстващите в заблуждение, да ги заразяват със своя дух на лукавство, гордост и плътски страсти.

В посланието „За девството” под името на св. Климент Римски аскетите предписват: „… да се посещават обладаните от зли духове и да се извършва над тях молитва. С пост и молитва да прогонват демоните, не с отбрани и изискани думи, като мъже, от Бога получили дар за лекуване.”

„Той (авва Питирион) много беседваше с нас и разсъждаваше за различаването на духовете, казвайки, че някои бесове могат да бъдат открити зад нашите страсти, които често обръщат към зло. И така, чеда, казваше той, който иска да изгонва бесове, той трябва първо да поработи над своите страсти: защото каквато страст победиш, такъв демон и изгонваш. Трябва да работите над страстите, за да прогоните и демоните на тези страсти.

Преподобният Иоан Касиан Римлянин в беседата „За Божествените дарования” предупреждава: „Човек, предаден на явни пороци, понякога може да извърши чудо и поради това да бъде почитан като свят човек, раб Божи… и самият той, воден от увереността си, че притежава дар да изцелява, поради надменността си е подхвърлен най-тежко падение. Защото демоните често с вопли назовават хора, които не са свети и не притежават духовни дарби, и дават вид, сякаш тяхната святост ги изгаря и ги принуждава да напуснат тези, които са обладали.”

Преподобният Варсануфий Велики напътства: „Не е добре настойчиво да се молим да получим изцеление, защото не знаем кое е полезно за нас.” Той казва: „Да противоречи на дявола не може всеки, само силният в Бога, на Когото бесовете се подчиняват; ако някой слаб противоречи, бесовете се гаврят с него, защото той им противоречи, оставайки в тяхната власт. Така и да им забраняваш е дело на велики мъже, притежаващи власт над тях. Много ли от светците са забранявали на дявола, подобно на Архангел Михаил, който правел същото, защото имал власт? Ние, немощните, трябва само да прибягваме към Иисусовото име.

Преподобният Иоан Пророк на молба да се помоли за бесноват, отговаря: „Нека той самият пости и се моли колкото може, тогава и молещите се за него ще бъдат чути, защото „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Яков 5:16), а и Сам Господ е казал: „тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Матей 17:21).

Преподобният Исаак Сирин за влизането в пререкание с бесовете казва: „Защо ти излизаш да учиш тези, които са на шест хиляди години. Това твое дръзко пререкание им служи като оръжие, с което ще те поразят, независимо от твоята мъдрост и благоразумие.”

Блаженият Теофилакт Български: „Освобождаването от бесовете може да се окаже по-лошо впоследствие, ако не е свързано с поправяне.”

Св. Игнатий Брянчанинов: „Никакви заклинателни молитви не са необходими: те са прочетени над всеки от вас при св. Кръщение. Трябва да се предадем на волята Божия и да признаем, че заслужаваме всякакво човешко и бесовско нападение, тогава страхът от само себе си ще ни напусне.”

„Споменавайте във вашите молитви болящата Д., която е предадена по Божие допущение на сатаната, за да се спаси нейната душа. В духовно отношение подобно наказание Божие не е лошо свидетелство за човека. На същото са били подложени много велики Божии угодници. Много по-тежко от беснуването е приемането на някаква вражеска мисъл, която може завинаги да погуби душата.”

Приведените думи на светите отци красноречиво свидетелстват за тяхното отношение към сериозния проблем за изцеляването на бесноватите.

Гоненето или заклинаването представлява явление, подобно на широко разпространените в наше време и по целия инославен Запад така наречени петдесятничество, харизматизъм, движение „Нов век”, а в светските среди – така наречената екстрасензорика.

Всичко това поврежда и душата, и тялото на човека.

Магическото възприемане на култа се явява една от главните причини за израждане на християнската религия, за нейното изкривяване, причина за развитието на езичеството, особено на атеизма, окултизма и сатанизма.

Най-голямото изкушение за човека е да разбули „тайната на битието” (Бог, човек, природа), самият той да стане като бог, неподвластен на Бога, нещо повече – опитът да подчини и Самия Бог. Магията е безумен опит за реализирането на подобна идея – нещо като психологическа революция на човека против Бога.

Според Свещеното Писание последна крачка в развитието на езичеството ще бъде явяването на господаря на този свят – антихриста, „човекът на греха”, „синът на погибелта”, „за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2 Солуняни 2:3-4) и ще твори лъжечудеса с помощта на магии и други средства.

Превод Мария Иванова

__________________________

*Източник – http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът на статията, Алексей Илич Осипов, професор в Московската духовна академия и учебник по основно богословие от него.  Изтoчникhttp://www.yandex.ru.

ДА ПОМНИМ СМЪРТТА!*

Архимандрит Иларион

Mytropolite IlarionСмъртта е всеобщо явление. Родил ли се е човек, непременно ще умре. Християнинът живо вярва и е убеден, че животът не свършва тук, а продължава в отвъдния мир. Изворът на тази вяра е в сърцето на човека и затова тя е всеобща. Разкритието пък на тази вяра в пълнота е дадено в Свещеното Писание; правото изповядване на вярата в безсмъртието е в разбирането на Православната църква.

Какъв ще бъде животът на човека след смъртта – живот в блаженство или във вечна мъка, – зависи от вярата и от делата му на земята. Делата на човека в краткотрайния живот могат да определят неговото състояние за цяла вечност. Човекът трябва да помни и да не забравя, че е смъртен, за да даде правилна насока на живота си. Човек, който не помисля за смъртта, може да изпадне в гордост, а тя е първата причина за падението и греха. Човек, който не помисля за смъртта и забравя, че е временен – и да няма материалното състояние на описания в Евангелието от Лука богаташ, – в своя живот не е по-далеч от него и ще изпадне в неговото осъждане. Съзнанието за краткотрайността на живота и неминуемата смърт смиряват човека; карат го да се замисля над себе си, над своя живот – да преценява своите дела и тъй постепенно да става истински добър човек.

Помненето на смъртта прави човека по-добър. Тази истина добре е подчертана в Свещеното Писание: «Във всичките си работи помни за своя край, и во веки не ще съгрешиш» (Сир. 7:39). Паметта за смъртта се явява като указател в правия, добрия път в живота. Тя кара човека да се опомня и да насочва живота си в пътя на добродетелта. Тази истина добре са съзнавали и древните моралисти в езическия свят и затова паметта или помненето на смъртта у тях е било правило в живота. Μеmеntο mori! – е мъдрост, завещана от дълбока древност. Човек трябва да бъде готов за смъртта; да помни, че е смъртен и тази памет ще му служи като отрезвяване от увлечения в суетата на живота и подтик към добри дела. «Помни смъртта!» — това е любимо правило в живота и на езическите философи.

Разказва се за египетския цар Птоломей II Филаделф следното: На обичайните пиршества в двореца, когато виното почва да омайва съзнанието на неговите сътрапезници-царедворци, и последните почват да се самозабравят във веселието, за отрезняване, царят им напомнял за смъртта по един нагледен и силно действащ начин… И ето, сега царят е на трапезата, обкръжен от множество царедворци-ласкатели, които се надпреварват в почестите си към царя. Вечеря богата – в сребърни и златни блюда се поднасят какви ли не лакомства. Виното се разлива в златни чаши. Прислугата бди внимателно да не остане някоя чаша празна. И по средата на вечерята — в силата на веселбата, неочаквано в залата влиза домакинът на царя и с двете си ръце на красиво блюдо носи един озъбен човешки череп и устремен право към царя: «Царю, вика той, ето виж такъв ще бъдеш и ти!» Всички се сепват. Царят хвърля към всички изпитателен поглед и настава мълчание. Домакинът със странния поднос си отива; изчезва, но представата за смъртта не изчезва от съзнанието на сътрапезниците. Темата на разговора се променя: няма викове, безумен смях, горделиви и самонадеяни изказвания. Тъй паметта за смъртта и на разкошния пир смирява човека и го прави по-добър.

Ако езичниците с паметта за смъртта са усмирявали своята горда мисъл, колко повече това съзнание за помнене смъртта трябва да бъде у вярващия християнин! Езичниците не са имали ясна представа за отвъдния мир. Християнинът вярва и е убеден във възкресението; знае, че състоянието му след смъртта ще зависи от живота му на земята. Затова мъдрост древнохристиянска е – човек да помни, че е смъртен. Св. Иоан Милостиви, Александрийски патриарх, не искал да заличава паметта за смъртта из съзнанието си никога, дори и на трапезата. Той заповядал да му приготвят една гробница, но наредил да не се довършва и за лично свое постоянно напомняне за смъртта, а също тъй и за тези, които са били около него, неговият иконом във време на обеда идвал на трапезата и съвсем сериозно предупреждавал: «Владико, твоят гроб не е още довършен, заповядай да се довърши, защото не знаеш кога ще дойде смъртта!»

Последица на греха е човек да забравя, че е смъртен. А времето минава и все повече ни доближава до смъртта. «Времето нататък е късо» (1 Кор. 7:29). Младостта угасва; годините се намаляват. Времето минава незабелязано и оставя само бръчки по лицето и бели коси по главата. И каква мъка е да видиш, че си работил цял живот, без да си направил никаква стъпка към небето; че си работил само за един свят, който скоро ще се разруши и изчезне. Човекът трябва да има съзнание да се труди и подвизава временно, за да не се мъчи вечно. Изгуби ли злато, ще намери друго. А изгуби ли времето, не ще намери друго. Животът до гроба е сеитба, а след смъртта – жътва. На земята човек трябва да се труди, да очисти сърцето си, което подобно на очистена от плевели нива да процъфти и даде стократен плод на християнски добродетели.

Унесен в грижи, човек често забравя, че е смъртен и живее и мисли като че ли е вечен на земята. Всички се суетят и лутат в тоя свят без да мислят, че краят наближава. А на всички гробове по цялата земя личат неписаните слова: „Всеки, който се е родил, ще умре!” Това е неизменна истина, а смъртните погребват мисълта за смъртта, както погребват мъртвите в земята – не искат и да знаят, че човекът е пътник на земята и неговото отечество е на небето.

Няма нищо по-известно от това, че ще умрем, но няма и нищо по-неизвестно от това кога ще умрем. Смъртта не изчислява години, не изчаква старост, не щади младост, не пита, не отлага. Косачът на полето не отделя цветята от тревата, нито изсъхнала вече трева от току-що израсла – всичко покосява. Тъй и смъртта, която обичат да изобразяват с коса, като се появи покосява безразборно всички човеци – и млади, и стари. И колко правдиви са думите на Псалмопевеца: «Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече се не познава» (Псалом 102:15-16).

Смъртта е световен учител, който постоянно напомня на човека, че е смъртен: «Ще умреш, непременно ще умреш, по никой начин не ще избегнеш този край!» – вика тя на човека. Всичко на този свят е като сън и като утринна роса изчезва. И богатство, и слава – всичко преминава. Не оставя диря. Както корабът във водата и стрелата във въздуха не оставят следа след себе си, тъй изчезват и всички световни суетни неща, към които човек неразумно се привързва.

Вижте, как Бог всеки ден ни напомня за смъртта: денят умира, дава място на нощта; мракът настъпва и красотата на света се покрива с тъмен воал; всичко е тъмно и безвидно – стихва всеки шум; работата се прекратява, природата се покрива с траур и оплаква загубата на светлината. А после, денят изведнъж настъпва: слънцето изгрява и цялата природа се разхубавява и тържествува. Свещта, колкото гори, толкова и намалява – догаря и угасва. Тъй и човекът – колкото живее, толкова и краят на живота му наближава; животът се свършва и човекът умира. И колко блажен ще бъде той, ако през живота си е помнил смъртта! И който действително е разбрал, че този живот ще има предел, той може да постави предел и на своите съгрешения. Да помниш смъртта – това значи да поставиш страж-вратар на душата си, който да възбранява на злите мисли да влизат в нея. Затова, когато някой попитал свети Василий Велики – в кaкво се състои висшата премъдрост, той отговорил:

„В помнене смъртта! Когато ставате от сън, мислете, че не ще доживеете до вечерта; кога отивате на сън, размишлявайте, че може би не ще видите разсъмването на деня. Този, който всеки ден се готви за смъртта, той ще се предпази от грях”.

Помненето на смъртта обаче има значение, ако се вярва в безсмъртието. В такъв случай човек ще се стреми да бъде добър и чист в душата си, защото не знае кога ще бъде повикан пред Съдията, Който не гледа на лице и Който въздава според духовното одеяние и добродетелите на човека.

Светите отци и учителите на Църквата са имали в съзнанието си постоянно мисълта за смъртта, затова и толкова са се издигнали в духовния живот. Една от молитвите преди сън на св. Иоан Дамаскин започва тъй:

„Владико, Человеколюбивий, тоя одър не ще ли бъде за мене вече гроб, или ще озариш още със светлината на деня окаяната ми душа. Ето гроб ме чака; ето смърт ми предстои. От Твоя съд, Господи, и от безкрайните мъки се боя, а не преставам да върша зло…”

И на мнозина от светите отци скромното легло за сън представлявало същински смъртен одър.

Колко спасително е да живееш с мисълта, че животът на земята е само един миг от вечността! Тогава и да чувстваш, че животът се скъсява и краят наближава, не ще се боиш, а ще бъдеш спокоен при съзнанието, че твоята безсмъртна душа може да стане наследница на райските красоти и на вечния живот в царството на незалязващата Христова светлина.

______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 11, с. 13-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Доростолски митрополит Иларион (1913-2010), който по време на написването ѝ е архимандрит. Източникhttp://dariknews.bg.