Професор д-р Димитър Пенов (1903-1983) и християнското свидетелство за истината по време на атеистичната политика на тоталитарния комунистически режим – продължение и край*

Костадин Нушев

3.1. Християнските нравствени теми в творчеството на Фьодор Михайлович  Достоевски

Християнството и християнските идеи в творчеството на Фьодор Михайлович Достоевски се характеризират с изключителна дълбочина и експресивност. Големият руски писател се придържа към едно духовно разбиране за християнството с ясно изразена философска дълбочина. Християнските възгледи и идеи на Достоевски се характеризират с едновременно утвърждаване на трансцендентното и иманентно измерение на битието, на целостта на човека и пълнотата на живота. Според него истинската религията не се изразява само в отношение към трансцендентното – в едноизмерно трансцендиране на тукашната реалност или отдръпване от тукашните земни въпроси на живота. Идеологиите за земното щастие, които се опитват да отнемат на човека трансцендентното измерение на неговия живот и да го затворят само в тукашното – земно и иманентно измерение на действителността, не могат да удовлетворят дълбоките духовни нужди и потребности на човешката личност. Те сковават духа и го затварят в материалното. Достоевски въвежда и проблема за „подземните“ пластове на съзнанието („Записки от подземието“) и  ролята на трансценденталната илюзия („Бесове“) коментирайки проблемите за човешкия разум и типовете рационалност. Неверието и атеизма, според Достоевски, се отричат от здравия разум защото прогонват Христос като на негово място идват „демоните“ и „бесовете“, продукт на абсолютното понятие за разума. Тези теми и екзистенциално значими въпроси на руската философия се поставят без морализаторство чрез диалектическия анализ на идеите и чрез полифонията и диалога между гледните точки на неговите герои. По този път се разкриват идеите на Достоевски за принципната възможност на една нова некласическа рационалност, в която съжителстват различните типове познание, които се допълват и надграждат. Така чрез художественото представяне на философските проблеми на разума и вярата се набелязват пътища за обновление на философията и утвърждаване на свободата и достойнството на човека като разумно същество и творческа личност.

Християнското светоусещане на Достоевски е свързано с един особен етически максимализъм и мистичен реализъм, които придават духовна сила и въздействие на неговите идеи, герои и теми. Те продължават да присъстват в съвременната култура и да въздействат силно върху съзнанието на съвременните читатели, защото художественият стил на Достоевски въплъщава в себе си дълбочината на библейския символизъм и реализъм на образите, идеите и архетипите на Евангелието[27].

Всички тези християнски философски идеи от богатото духовно творчество на Достоевски импонират силно на Димитър Пенов и той ги използва на много места в своите религиозно-философски размишления или богословски аргументации по различни въпроси в защита на вярата и свободата на човешкия дух, по въпросите на свободата на съвестта и характера на различните мирогледни позиции, възгледи и убеждения, за да аргументира и докаже правото на всеки човек свободно да се самоопределя по отношение на вярата в Бога и да формира съзнателно своите интелектуални възгледи и убеждения за света.

3.2.Християнските възгледи на Достоевски за Руско-турската война

Професор Димитър Пенов изследва изключително подборно и задълбочено отношението на Достоевски към Руско-турската война въз основа на неговите публицистични статии и размишления в „Дневник на писателя“. Той систематизира аргументите на руския писател за справедливия характер на тази война в две групи доводи с различен характер – общочовешки и хуманистични аргументи и аргументи от гледна точка на християнството и православното учение на Църквата. Този систематичен порядък в изложението е вграден в структурата и композиционното оформление на монографията. Първият тип аргументи са разгледани в първата глава от изследването, а втората група доводи и аргументи съответно във втората глава. Тук Димитър Пенов посочва виждането на Достоевски за характера на Руско-турската война като за едно велико християнско и световно-историческо дело. Тази война, според руския писател, е едно християнско и братолюбиво дело, което показва величието на духовната мощ на Русия и силата на християнската любов у руския народ, насочена към страдащия ближен. Чрез саможертвата и полагането на душата си за избавлението на своя брат, е показана на дело Христовата любов като върховна саможертва и безкористно служение за благото на слабия и нуждаещия се от подкрепа и освобождение ближен народ.

Авторът Костадин Нушев

Професор Димитър Пенов представя различните мотиви и аргументи на Достоевски в защита на справедливия характер на освободителната война като изтъква множество доводи и основания, които са групирани в два основни дяла. На това разпределение е подчинено разделението на монографичния труд на две основни глави като в първата глава (стр. 26-67) са разгледани общочовешките мотиви и аргументи или общо-философските и хуманистични доводи за оценка на характера на войната, а във втората глава чисто християнските, православни и религиозно-нравствени аргументи (стр. 67-136).

Това разпределение на философската и хуманистична аргументация, от една страна, и религиозно-нравствената и православно-християнска аргументация на Достоевски, от друга, съответства на систематичния подход към проблема и на утвърдения начин за разпределение на философската и богословска проблематика. В първата глава се разглеждат доводите и аргументите на Достоевски от хуманистично, политическо, икономическо, военно, обществено и международно естество, които са били предмет на тогавашните публикации и философски спорове в Европа и Русия. А във втората глава се разглеждат неговите същински християнски, църковни и православни нравствени позиции за справедливия и праведен характер на тази война за освобождение на поробените братя.

4.Свидетелството на един неиздаден научен труд като документ за времето.  Интелектуалните усилия на християнския философ срещу ограниченията на цензурата и борбата за отстояване на християнския мироглед срещу тоталитарния атеистичен режим.

Монографичното изследване на професор д-р Димитър Пенов за „Фьодор Михайлович Достоевски и Руско-турската война“ е замислено от автора през 1977 година по повод честванията за 100 годишнината от обявяването и началото на Руско-турската освободителна война. За този замисъл на автора узнаваме от неговия предговор към самото съчинение и много косвени изрази и податки в текста. Така например в предговора авторът пише: “Българската православна църква и Духовната академия специално имаха щастието през месец октомври 1977 година по тоя случай да посрещнат и най-представителна и авторитетна църковна делегация на Руската православна църква, водена лично от Негово Светейшество Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен. [При това положение] Намерих за добре, като една скромна форма на честването… да си припомним гениалната, днес особено актуална обосновка, защита и пропаганда на войната от Достоевски в неговото списания „Дневник на писателя“. Така завършва предговора подписан от професор д-р Димитър Пенов и датиран първо с 1978 година, а след това поправена годината на 1979-та. В окончателен вид съчинението е напечатано през 1978 година, но е редактирано след бележките на редактора и е подготвено в завършен вид за печат през 1979-та[28].

Вляво авторът Костадин Нушев, до него – проф. Божидар Андонов

4.1. Заглавие, структура и обем на монографичното изследване

По своя характер това съчинение е било замислено вероятно като студия за Годишника на Духовната Академия или като самостоятелна монография, защото в текста на определени места сам авторът нарича своя труд както студия, така и монография. Вероятно от първоначалния замисъл за една по-кратка студия изследването е прераснало в монографичен труд от общо 137 страници заедно със съдържанието, което е поместено в края на текста. Съчинението е написано на машинопис в три екземпляра през 1978 година и е предадено за редактиране. На заглавната страница е поставена от автора годината 1978-ма. Разполагаме с един екземпляр от този труд, който е авторският екземпляр с нанесени поправки и редакции както от самия автор, така и добавени корекции върху редакционните бележки на редактора. Редакторските бележки са нанесени с молив и на някои страници се чете след посочените препоръки към автора на текста името на Александър Милев (с.8)[29]. Върху тези бележки на редактора има множество допълнения, поправки и корекции върху текста от Димитър Пенов, но и реакции на несъгласие и коментари за редакционните предложения и интервенции към структурата и съдържанието на авторския труд (с.с.8,15,17,20,35,).

Най-често предложенията на редактора са да се премахва определено съдържание или отделни части от плана и структурата на съчинението, с което авторът не е съгласен. Затова върху забележките с молив той задрасква или поставя свои коментари и своеобразни отговори на мненията и оценките за съответното място, текст и авторски идеи. Структурата на монографичния труд обхваща увод, две глави и заключение.

В увода се разглеждат някои по-общи но и важни въпроси от областта на християнската философия на историята и се прави характеристика на публицистиката на Достоевски в неговото списание „Дневник на писателя“(с. с.1-25). Тук Димитър Пенов поставя под формата на основни точки и обособява като отделни глави на увода въпросите: 1. „ Била ли е Освободителната война нещо случайно, инцидентно и внезапно“? и 2.“ Могла ли е Освободителната война да бъде оправдана от православно-християнско гледище“? Това са двата въпроса, които въвеждат към темата за смисъла и целта на войната и мира и за справедливата война от християнско гледище. Тези въпроси авторът решава чрез задълбочен и подробен анализ на християнските принципи за смисъла на историята, международните отношения, братските духовни и църковни връзки между българи и руснаци и културно-исторически и социално-политически анализ на християнското учение за справедливата война с оглед на положението на българския народ под османска власт и борбата за отхвърляне на робството и постигане на пълно освобождение като цел на народните въжделения.

Всички тези въпроси Димитър Пенов обсъжда, коментира и анализира чрез едно подробно позоваване на вижданията по темата и на възгледите на тези въпроси на гениалния руски писател и християнски мислител Фьодор Михайлович Достоевски, които той споделя със своите читатели през 1877 година по повод на обявяване на началото на Руско-турската война и разразилата се полемика в руското общество между привърженици на пацифизма и ненасилието, свързани с идеите на Лев Николаевич Толстой, и привърженици на християнския подход към активна защита и подкрепа на нуждаещите се от избавление и освобождение единоверни братя. Третата и четвъртата точка от увода са посветени на въпросите за характера на позициите на Достоевски в тогавашната обстановка на международни отношения между Великите сили, които се договарят помежду си за определяне на съдбата на българския народ и на характеристика на изразените позиции и размишления на Достоевски в тяхната публицистична форма на страниците на списанието „Дневник на писателя“. Тук професор Димитър Пенов явно предчувствайки идеологическия подход към неговото съчинение заради извеждане на преден план на християнските религиозно-нравствени възгледи на Достоевски прибягва към един тактически подход като използва за заглавие на третия параграф от увода един нов термин, който е характерен и актуален по време на социализма. Позицията на Достоевски авторът се опитва да интерпретира през призмата на идеологическите конструкти на „интернационализма“ като даже използва израза „интернационализъм в действие“, който е характерен за българо-руските отношения от втората половина на ХХ век, които са белязани с идеологемите на „интернационализма“.

Авторът Костадин Нушев

Този прийом на писане изглежда е насочен към това да се смекчи бдителността на цензурата или да се притъпи остротата на отрицателната критика, за да направи съдържанието на съчинението приемливо за издаване и да получи разрешение за публикуване. Независимо от тези „завои“ и криволичене през лабиринтите на идеологическите капани на тогавашната цензура книгата не е намерила благоприятни условия да бъде публикувана въпреки опитите на автора да приема част от редакционните забележки и корекции.

4.2. Редакционните забележки към съдържанието на монографичния труд – цензура от идеологически позиции или рутинна практика?

Какъв е характерът на направените редакционни забележки върху оригиналния текст на монографичния труд на професор Димитър Пенов и може ли да се определят те като проява на цензура? Безспорно в някои отношения това са чисто технически забележки, свързани с непълноти в критичния апарат и необходимост от допълнения и промени в библиографията на цитираните бележки под черта или представляват предложения за промяна на словореда и изчистване на някои определения и терминологични изрази.

Има още

Проф. д-р Димитър Пенов (1903-1983) и християнското свидетелство за истината по време на атеистичната политика на тоталитарния комунистически режим*

Костадин Нушев

Академичната дейност и църковно-обществените позиции на професор д-р Димитър Пенов (1903-1983) са ярко свидетелство и характерен пример за трудния път на един преподавател в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ през десетилетията след края на Втората световна война. Житейският път и научната дейност на този християнски философ свидетелстват за усилията му за отстояване на християнските ценности и граждански добродетели в защита на достойнството и свободата на личността, за добросъвестност и интелектуална честност, за гражданска доблест, смелост и мъжество в борбата за отстояване на свободата на съвестта, свободата на мисълта и свободата на религията по време на атеистичната политика на тоталитарния комунистически режим[1].

Като християнски мислител, интелектуалец и философ, професионално ангажиран с преподаване на богословски науки в Духовната академия, която след 1950 година продължава дейността на Богословския факултет като висше училище на Българската православна църква, той винаги чувства своя дълг да свидетелства за истината и да отстоява основните човешки права за свобода на мисълта и съвестта, а също и да се бори за религиозните права на Църквата по време на суровата атеистична пропаганда. Християнските позиции на Димитър Пенов ни се разкриват като контрапункт на официалната атеистична пропаганда и антирелигиозна политика в областта на културата, образованието и вероизповеданията и като свидетелство на Църквата за вярата в Бога, за свободата на религията и философската мисъл, както и за силата на християнските ценности и нравствени добродетели в тези смутни времена от историята на България[2].      

В този кратък обзор за научното творчество и за академичната, обществена и църковна дейност на професор Димитър Пенов, ще бъде направен опит за очертаване на тематичните насоки и проблемни области в неговите научно-богословски изследвания въз основата на по-важните му съчинения, но също така и чрез разглеждане на съдбата на един непубликуван негов труд, съхранен до нас в личния и семеен архив на християнския философ. Това е монография, посветена на християнските нравствени възгледи на Фьодор Михайлович Достоевски, която съдържа цялостен философско-систематичен анализ и подробно описание на аргументацията на руския писател в защита на справедливия характер на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година. Написана по повод честването на стогодишнината от Руско-турската освободителна война тази монография е може би последното научно-богословско изследване на професор Димитър Пенов, което е останало непубликувано, и може да послужи като пример, както за ограниченията и цензурата върху богословската научна продукция в края на 70-те години на ХХ век в България, така и за принципните християнски богословски и философски позиции на този български учен и богослов.

В този научен труд, който по всяка вероятност е последното богословско съчинение на професор Димитър Пенов преди неговата земна кончина, са събрани и обединени в единно цяло всички основни теми и проблеми на неговото религиозно-философско и богословско творчество. Това са въпросите на християнската философия на историята и православно-християнската етика, на философията на обществения живот и християнската социална философия, които са разгърнати в идейна и систематична връзка посредством християнските възгледи на Фьодор Михайлович Достоевски за освободителната война.Темата за войната и мира от гледна точка на Библията и християнската философия на историята е занимавала трайно и е привличала интереса на Димитър Пенов многократно[3].  Написан през 1978 и редактиран от автора през 1979 година, монографичният труд остава неиздаден поради различни пречки и ограничения от страна на тогавашната цензура или други съображения – технически ограничения за печат, задържане на ръкописа по сходен начин, засвидетелстван с други негови съчинения, запазени в архивните фондове от този период, или поради други неизвестни засега причини[4].

Авторът Костадин Нушев

1. Професор Димитър Пенов и неговият жизнен и творчески път

Димитър Пенов е български християнски философ и богослов, който е роден в началото на ХХ век през 1903 година. Той е специалист по богословие и преподавател по християнска философия, религиозна философия и философия на религията, който преподава първоначално в Софийската духовна семинария, а след това работи в Духовната академия през периода от 1951 до 1973 година. Десет години след пенсионирането си завършва своя земен път през 1983 година като оставя богато научно и книжовно наследство, което е свидетелство за висока ерудиция и граждански дълг, интелектуална честност и преданост към християнските ценности и делото на Българската православна църква[5].

В продължение на своя 80-годишен жизнен път Димитър Пенов споделя трудностите на народа по време на двете световни войни, преживява превратностите на обществения живот и обратите на българската историческа участ като участва активно в духовно-просветната дейност на Българската православна църква, работи в нейните духовни школи като съзнателен и активен християнин, учител, преподавател и богослов. Професионалният му път преминава в академичните среди и преподавателската колегия на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, която след Втората световна война е преместена на гара Черепиш, и на Духовната академия, която от началото на 50-те години е отделена като висше учебно заведение от Софийския Университет и организирана като църковна висша богословска школа под ведомството на Светия Синод на Българската православна църква. Жизненият път на Димитър Пенов обхваща осем десетилетия през ХХ век, които са изпълнени с много превратности и изпитания за вярващите християни и за духовните учебни заведения на Българската православна църква. Този труден житейски път започва през 1903 година в годината на откриване на Софийската духовна семинария, в която той получава своето средно духовно образование, и завършва през 1983 година когато се честват 60-та годишнина от създаване на Богословския факултет като висша духовна школа на Българската църква. Биографичната траектория на житейския път на Димитър Пенов, по един особен начин, съвпада с определени във времето периоди от църковната и академична история на духовното образование и академичното развитие на богословските науки в България. Така през призмата на неговата лична история може да се скицират и маркират определени жалони от институционалната история на духовното образование и на висшето богословско образование в България в продължение на почти целия ХХ век до началото на политическите преобразувания и демократичните промени в края на 80-те години.

1.1.Духовно образование и научна подготовка

Духовното образование Димитър Пенов получава в Софийската духовна семинария и Богословския факултет. След учителстване в семинарията продължава научната си подготовка със специализация и защита на докторат в Германия в университетите на Йена и специализация в Берлин. Докторската дисертация на българския богослов е посветена на проблемите на религиозното образование и религиозно-нравственото възпитание, а темите за религията и науката, за религията и образованието, за религията и културата остават като водещи насоки за неговата научна и богословска работа и маркират трайно изследователската и преподавателската му работа в академичен план[6].

Политиката на Българската православна църква през 30-те и 40-те години на ХХ век продължава утвърдената традиция от времето след учредяване на Българската екзархия за изпращане на свои кадри за придобиване на висше богословско образование, за специализация или получаване на докторат в европейските университети и висши богословски школи на Германия, Швейцария и Австрия. Много духовници и богослови от този период до средата на ХХ век са преминали именно през тази система на богословско образование и научна подготовка. Това е църковният и академичен път на водещите български митрополити и професори в Богословския факултет, които следват утвърдените традиции от времето на Българското възраждане и изграждане на духовните основи на богословските школи[7].

Авторът Костадин Нушев

1.2. Преподавателска работа в Духовната семинария и Духовната академия

Преподавателската работа на Димитър Пенов и неговият академичен опит в областта на християнската философия се разделят на два периода и обхващат два основни етапа в професионалния му път – учителската дейност в Духовната семинария като средно духовно училище и научно-академичната работа в Духовната академия като висше учебно заведение. Докато е учител в семинарията Димитър Пенов активно се занимава с църковно-обществена дейност като публикува статии в периодичния печат и участва в дейността на българските въздържателни дружества[8].Тази дейност показва неговата църковна и социална ангажираност, която се оформя още през 30-те години, а през годините на комунистическия режим ще го изведе на предните позиции на полемиката с официалната атеистична пропаганда и борбата за свобода на вероизповеданието и свободно проповядване на Православието като традиционна религия[9].

И двете духовни школи на Българската православна църква – Духовната семинария и Духовната академия, са свързани помежду си като система, която  отразява духовно-просветните и учебно-възпитателни традиции на Българската църква за подготовка на образовано духовенство и просветен църковен клир. След извеждането на Богословския факултет от Софийския университет през 1949-1950 година връзката между средното и висшето духовно образование, както и институционалната система на учебните заведения на Духовната семинария и Духовната академия, се организират и структурират по един утвърден модел, който е най-характерен за Руската православна църква. Затова преминаването на един учител от духовната семинария към преподавателска работа в Духовната академия става утвърдена практика чрез решения на Светия Синод, под чието ведомство се намират и двете духовни учебни заведения[10].

До 1950 година Димитър Пенов е преподавател в Софийската духовна семинария, която по това време се намира на гара Черепиш, а от 1951 година постъпва на работа като преподавател в Духовната академия. Това е първата учебна година след закриването на Богословския факултет и трансформирането на висшата богословска школа като Духовна академия. Към преподавателския състав от професори и доценти от предходния период се присъединява и д-р Димитър Пенов, който е назначен към Катедрата по християнска апологетика и история на философията. Досегашните научни трудове и преподавателски опит от Духовната семинария са добра атестация за неговата учебно-преподавателска работа и очевидно това е допринесло за доверието на Светия Синод при избора и назначението му за преподавател в новоучредената Духовна академия.

За разлика от другите преподаватели в Духовната академия, които преди закриването на Богословския факултет са били университетски преподаватели и са изградени като академични фигури в неговата университетска колегия, Димитър Пенов встъпва във висшата богословска школа от редиците на семинарските учители. Това не му пречи да бъде на нивото на своите колеги като ерудиран и добре подготвен за академичното поприще немски възпитаник, който има зад гърба си докторат от Германския университет в Йена и няколко научни монографии, които свидетелстват за сериозните му философски и богословски познания[11].

Авторът Костадин Нушев

Димитър Пенов принадлежи към второто поколение преподаватели и професори във висшето духовно и богословско училище на Българската православна църква. Неговата академична кариера започва заедно с началото на Духовната академия и обхваща един период, който се характеризира с усилени идеологически борби с налагащия се официален марксистко-ленински и атеистичен мироглед, който често пъти се проявява и като „войнстващ атеизъм“ и антирелигиозна пропаганда, насочени срещу християнството и Българската православна църква[12].

Затова още от началото на 50-те години е необходимо да се укрепват позициите на богословската наука чрез сериозни и задълбочени изследвания в една подчертано апологетична насоченост срещу налагащите се догми на диалектическия материализъм и официалната атеистична философска позиция, която започва да се прокарва и в областта на светогледните и методологични постановки на другите хуманитарни науки[13].

1.3.Научни трудове и академични интереси през 50-те и 60-те години

Преподавателската работа на Димитър Пенов в Духовната академия е продължение и надграждане на неговите научни трудове в областта на религиозната философия от 40-те години и на учителската му дейност в Духовната семинария. През 50-те години на ХХ век Димитър Пенов съсредоточава своите изследователски усилия и научни интереси в областта на християнската философия, историята на философията и на философията на религията[14]. Той пише серия от студии в областта на тези научни дисциплини, които са важни за изграждане на методологичните основи и академични насоки на развитие на тези богословски дисциплини. Студиите са публикувани в научното периодично издание на Духовната академия „Годишник на Духовната академия“ (ГДА), което е продължение на „Годишник на Богословския факултет“ за периода 1923-1949[15].

Има още

Заговорите, любовта и Хермес в древногръцката митология*

Божидар Драганов

Когато човек се запознае отблизо с древногръцката митология, остава с впечатлението, че главните действащи лица не са богове, а по-скоро герои в латиноамерикански сапунен сериал. Нищо човешко не им остава чуждо – интриги, изневери, омраза, гордост, ревност, завист, лицемерие. Тези страсти пораждат заговори от най-различно естество, с които изобилства цялата митология. Разбира се, освен битово-емоционалните заговори, съществува и едно по-високо ниво, което описва заговори, съпътстващи космогонията и отразяващи процеса на създаването на подредения свят от хаоса, битката между „доброто“ и „злото“, борбата между богове и гиганти, между небесните сили и тези от подземния свят. Хермес, като бог-пратеник на Зевс, хералд, медиатор между световете и покровител на любовната магия, често е действащо лице в тези митологеми. В настоящата работа е направен опит да се проследят няколко отделни митологични линии, за да се разкрие многопластовата същност на Хермесовия култ в Древна Гърция.

В гръцкия пантеон Хермес е едно от дванадесетте главни олимпийски божества. Първоначално е асоцииран като аркадски бог на ветровете и дъжда, а поради пъргавината си е възприеман като вестител и пратеник на Зевс и другите олимпийски богове. Той е покровител на скотовъдците, на стадата от дребен и едър рогат добитък, на пътищата и пътниците, на пазарите, търговията и търговските отношения. Той дава в търговията печалба, изпраща на хората богатство и подпомага растежа на животните. Като древно божество на плодородието, най-вероятно с предгръцки малоазийски корен, той се превръща в бог на благосъстоянието, съответно на късмета, а оттам и на крадците. Възприеман е и като бог на красноречието, а същевременно и на извъртането и измамата, ето защо е патрон на ораторите, но и на измамниците[1]. Освен това Хермес е покровител на атлетите, бог на гимнастиката, ловкостта и сръчността, а статуите му са поставяни в палестрите и гимназионите. Счита се, че той изнамира мерките, числата и азбуките и научава хората да ги употребяват (Diod. Sic. Bibl. Hist. 5. 75), ето защо е възприеман като сходен на боговете на мъдростта от Древния изток. Хермес покровителства пътниците при пътуване приживе и пак той съпровожда душите на покойниците до подземния свят („Ψυχοπόμπος“ – „водач на душите“), следователно той е медиаторът между двата свята и във връзка с подземния свят е епитетът му („Χθόνιος“ – „подземен“). Понеже сънищата идват от света на сенките, той също е техен бог, а с вълшебния си жезъл може да потопи в дълбок сън всички – и хора, и богове, и чудовища. Негови атрибути са крилатите златни сандали – „таларии“, символ на пъргавината му, крилатата пътническа шапка-шлем – „петасос“, кесията с пари, сърповидният меч и „кадуцеят“ – вълшебен златен жезъл с две обвити около него змии и с криле на върха, подарен му от Аполон.

Зевс, върховен бог в древногръцката митология

Поради силно изявената си многофункционалност Хермес често помага на другите олимпийски богове със своята хитрост, ловкост и сладкодумие в космологичния митологичен цикъл. Той участва в страшната „Гигантомахия“ – битка между богове и гиганти, а те са синове на Гея – богинята на земята, произлезли от капките кръв, които се ръсили върху нея от осакатеното тяло на Уран, скопен със златен сърп от най-малкия си син Кронос. Те, по подбуда на майка си Гея, се опълчват срещу второто поколение богове, като поставят една върху друга планините Оса и Пелион и започват да замерват небето със скали и горящи стволове, но биват победени от всички олимпийци, подпомогнати от циклопите, хекатонхейрите и Херакъл. В това сражение Хермес побеждава гиганта (Х)иполит с помощта на шапката, която го прави невидим, и сърповидния меч, дадени му от Хадес (Apollod. 1. 6. 2). След поражението им Зевс захвърля гигантите в подземния Тартар, а от тяхната кръв произлиза необузданият човешки род. Според някои изследователи в основата на този мит лежи споменът за победата на олимпийската религия над предгръцките култове – почитащи основно необяснимите природни и оплодителни сили на заобикалящия ги свят.

Друг син на Гея и на тъмния Тартар – Тифон (Тифоей), също се опълчва срещу реда на Олимп. Изобразяван като сторък великан, с необикновен ръст и сто змийски глави, от които бълва огън, той е считан за олицетворение на подземните вулканични сили. Въстава срещу боговете, които не успяват да устоят пред него и побягват в Египет, където се спасяват под образа на различни животни – Аполон се преобразява в гарван, Артемида – в котка, Хера – в юница, Афродита – в риба, а Хермес – в птицата ибис (Ovid. Metamorph. 5. 329–331). Въпреки това, Тифон успява да хване Зевс, изрязва и скрива жилите му, като по този начин го парализира и заплашва да разруши реда във Вселената. В различните версии на мита единствено Хермес, Пан или Кадъм успява да открадне жилите и да ги върне отново на Гръмовержеца, като по този начин възвръща и отнетата му сила, а Зевс побеждава Тифон, като хвърля върху му вулкана Етна. И трите споменати митологични персонажа са различни хипостази на Хермес – Пан е негов син, а Кадъм се свързва с него чрез другото му име Кад(с)милос[2].

Богиня Хера в древногръцката митология

Към същия митологичен цикъл може да бъде причислена и митологемата за двамата братя близнаци Алоади – исполините Отос и Ефиалт. Те са синове на гиганта Алоей (или на Посейдон) и на Ифимедея или Гея, според друга версия на мита. Често биват идентифицирани с титаните и гигантите заради чутовната сила, която притежават. Още на девет години били дебели девет лакътя, високи девет разтега, а всеки месец пораствали с по девет пръста. И те като гигантите се заканват, че ще струпат една върху друга планините Оса и Пелион, за да се възкачат на Олимп и да откраднат Хера и Артемида. Силно разгневена от постоянните сексуални заплахи, които Алоадите отправят към нея, богинята на лова Артемида се преобразява на сърна и се спуска между двамата братя, които в желанието си да я уцелят се пронизват един друг. Според друго предание те дори успяват да затворят неукротимия бог на войната Арес в бронзов съд в продължение на тринадесет месеца, през които на земята царува нерушим мир (Hom. Il. 5. 385). Разгневени от настъпилия мир и благоденствие сред смъртните, Зевс и Хадес изпращат Хермес да освободи Арес, като отключи медните вериги, с които е окован бронзовият съд. Реминисценция за това откриваме в употребяваните днес понятия „херметичен“ и „херметически“ поради факта, че на Хермес е приписвано изкуството да затваря (съответно и да отваря) съдовете от метал, а алхимиците от Средновековието са го считали за откривател на херметически затворената стъклена тръба.

Има още

ПРАВОСЛАВНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ЕКЗОРЦИЗМА*

Алексей Осипов

Алексей Ильич ОсиповМагизмът като състояние на съзнанието може да бъде открит навсякъде. Красноречив пример за това в християнската практика са кръщението, причастяването, венчанието и монашеското пострижение поради чисто светски подбуди (например, за да не боледуваш), а не по вяра, както говори за това Господ Иисус Христос (Марк 16:16).

Израз на това магическо съзнание се явява разпространяващият се през последните десетилетия, така наречен екзорцизъм.

Лаодикийският събор (364 година) постановява: „Непроизведеният от епископа не трябва да заклинава нито в църквата, нито в дома” (правило 26). Правилото ясно засвидетелства както нецърковния характер на тази практика, така и духовното състояние на заклинаващите. Преподобният Иоан Касиан Римлянин изяснява: „Който желае да заповядва на нечистите духове или чудесно да дарява здраве на болните, или да изявява пред народа някое от чудните знамения, той макар да призовава името Христово, остава чужд на Христа, защото, воден от надменна гордост, не следва Учителя на смирението… Затова и нашите отци никога не са смятали тези монаси за добри и свободни от заразата на тщеславието…”qb8HzZ1C4gЕкзорцизмът имал своето място в древната Църква по силата на особените дарования, изпратени през този период, но впоследствие е прекратен. В „Апостолските постановления” (III век) се забранява поради следните мотиви: „Славният подвиг на заклинанието е дело на доброволното благоразположение и благодатта Божия чрез Христа, наитието на Светия Дух, защото получаването на дара на изцелението се разкрива чрез откровение от Бога и благодатта, която е в Него, става явна за всички.” В IV век вече не се споменават екзорцисти. Специалният чин за прогонване на демони в требника на митрополит Петър Могила (XVII век) има католически произход и в Руската църква той не е получил практическо признание. Нито един от руските светци не е заклинавал, но те са притежавали дара на Светия Дух, Който и извършвал изцелението.

Православната църква винаги е следвала думите на Спасителя: „тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Матей 17:21), тоест с правилен аскетичен живот, благодарение на който християнинът според смирението си достига безстрастие и получава от Бога дар за побеждаване на злите духове. Само достигналият безстрастие е способен да встъпи в открита борба с тъмните духове, без да навреди на болните и на себе си. Такива в древност са били единици. Затова свещеникът, дори и най-благочестивият, но дръзващ сам с помощта на особени молитви и свещенодействия да изгонва зли духове, рискува не само себе си да подхвърли на поругание от тях, за което промислително се говори в книга „Деяния на светите апостоли”, но да подложи и бесноватия на още по-големи болести и страдания. Без да се притежава дарът на Светия Дух, не трябва да се търси външна изява на действието на Неговия дар.

Св. Игнатий с горчивина възклицавал за подобни опити: „Душепагубно актьорство и печална комедия представляват старците, които приемат ролята на древните свети отци, без да имат техните духовни дарби.”

Само светците можели да изгонват бесовете, но не всички, а единствено тези, които им посочвал Сам Господ.

При това светците изцелявали „просто” с молитва, преди всичко вътрешна, невидима за другите (например молитвата на св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст), извършвайки тайнствата Покаяние и Евхаристия, без каквото и да е специално заклинателно чинопоследование, доколкото такова се извършва над всички вярващи при тайнството Кръщение и се явява освещаване на техния акт на съзнателно отричане от сатаната и неговите дела.

Господ забранява да се говори с бесноватите. Светите отци също категорично забраняват да се слушат или да се влиза в контакт с тях, защото по време на изгонването бесовете получават пълна свобода да „проповядват” и да въвеждат присъстващите в заблуждение, да ги заразяват със своя дух на лукавство, гордост и плътски страсти.

В посланието „За девството” под името на св. Климент Римски аскетите предписват: „… да се посещават обладаните от зли духове и да се извършва над тях молитва. С пост и молитва да прогонват демоните, не с отбрани и изискани думи, като мъже, от Бога получили дар за лекуване.”

„Той (авва Питирион) много беседваше с нас и разсъждаваше за различаването на духовете, казвайки, че някои бесове могат да бъдат открити зад нашите страсти, които често обръщат към зло. И така, чеда, казваше той, който иска да изгонва бесове, той трябва първо да поработи над своите страсти: защото каквато страст победиш, такъв демон и изгонваш. Трябва да работите над страстите, за да прогоните и демоните на тези страсти.

Преподобният Иоан Касиан Римлянин в беседата „За Божествените дарования” предупреждава: „Човек, предаден на явни пороци, понякога може да извърши чудо и поради това да бъде почитан като свят човек, раб Божи… и самият той, воден от увереността си, че притежава дар да изцелява, поради надменността си е подхвърлен най-тежко падение. Защото демоните често с вопли назовават хора, които не са свети и не притежават духовни дарби, и дават вид, сякаш тяхната святост ги изгаря и ги принуждава да напуснат тези, които са обладали.”

Преподобният Варсануфий Велики напътства: „Не е добре настойчиво да се молим да получим изцеление, защото не знаем кое е полезно за нас.” Той казва: „Да противоречи на дявола не може всеки, само силният в Бога, на Когото бесовете се подчиняват; ако някой слаб противоречи, бесовете се гаврят с него, защото той им противоречи, оставайки в тяхната власт. Така и да им забраняваш е дело на велики мъже, притежаващи власт над тях. Много ли от светците са забранявали на дявола, подобно на Архангел Михаил, който правел същото, защото имал власт? Ние, немощните, трябва само да прибягваме към Иисусовото име.

Преподобният Иоан Пророк на молба да се помоли за бесноват, отговаря: „Нека той самият пости и се моли колкото може, тогава и молещите се за него ще бъдат чути, защото „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Яков 5:16), а и Сам Господ е казал: „тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Матей 17:21).

Преподобният Исаак Сирин за влизането в пререкание с бесовете казва: „Защо ти излизаш да учиш тези, които са на шест хиляди години. Това твое дръзко пререкание им служи като оръжие, с което ще те поразят, независимо от твоята мъдрост и благоразумие.”

Блаженият Теофилакт Български: „Освобождаването от бесовете може да се окаже по-лошо впоследствие, ако не е свързано с поправяне.”

Св. Игнатий Брянчанинов: „Никакви заклинателни молитви не са необходими: те са прочетени над всеки от вас при св. Кръщение. Трябва да се предадем на волята Божия и да признаем, че заслужаваме всякакво човешко и бесовско нападение, тогава страхът от само себе си ще ни напусне.”

„Споменавайте във вашите молитви болящата Д., която е предадена по Божие допущение на сатаната, за да се спаси нейната душа. В духовно отношение подобно наказание Божие не е лошо свидетелство за човека. На същото са били подложени много велики Божии угодници. Много по-тежко от беснуването е приемането на някаква вражеска мисъл, която може завинаги да погуби душата.”

Приведените думи на светите отци красноречиво свидетелстват за тяхното отношение към сериозния проблем за изцеляването на бесноватите.

Гоненето или заклинаването представлява явление, подобно на широко разпространените в наше време и по целия инославен Запад така наречени петдесятничество, харизматизъм, движение „Нов век”, а в светските среди – така наречената екстрасензорика.

Всичко това поврежда и душата, и тялото на човека.

Магическото възприемане на култа се явява една от главните причини за израждане на християнската религия, за нейното изкривяване, причина за развитието на езичеството, особено на атеизма, окултизма и сатанизма.

Най-голямото изкушение за човека е да разбули „тайната на битието” (Бог, човек, природа), самият той да стане като бог, неподвластен на Бога, нещо повече – опитът да подчини и Самия Бог. Магията е безумен опит за реализирането на подобна идея – нещо като психологическа революция на човека против Бога.

Според Свещеното Писание последна крачка в развитието на езичеството ще бъде явяването на господаря на този свят – антихриста, „човекът на греха”, „синът на погибелта”, „за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2 Солуняни 2:3-4) и ще твори лъжечудеса с помощта на магии и други средства.

Превод Мария Иванова

__________________________

*Източник – http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът на статията, Алексей Илич Осипов, професор в Московската духовна академия и учебник по основно богословие от него.  Изтoчникhttp://www.yandex.ru.

ДА ПОМНИМ СМЪРТТА!*

Архимандрит Иларион

Mytropolite IlarionСмъртта е всеобщо явление. Родил ли се е човек, непременно ще умре. Християнинът живо вярва и е убеден, че животът не свършва тук, а продължава в отвъдния мир. Изворът на тази вяра е в сърцето на човека и затова тя е всеобща. Разкритието пък на тази вяра в пълнота е дадено в Свещеното Писание; правото изповядване на вярата в безсмъртието е в разбирането на Православната църква.

Какъв ще бъде животът на човека след смъртта – живот в блаженство или във вечна мъка, – зависи от вярата и от делата му на земята. Делата на човека в краткотрайния живот могат да определят неговото състояние за цяла вечност. Човекът трябва да помни и да не забравя, че е смъртен, за да даде правилна насока на живота си. Човек, който не помисля за смъртта, може да изпадне в гордост, а тя е първата причина за падението и греха. Човек, който не помисля за смъртта и забравя, че е временен – и да няма материалното състояние на описания в Евангелието от Лука богаташ, – в своя живот не е по-далеч от него и ще изпадне в неговото осъждане. Съзнанието за краткотрайността на живота и неминуемата смърт смиряват човека; карат го да се замисля над себе си, над своя живот – да преценява своите дела и тъй постепенно да става истински добър човек.

Помненето на смъртта прави човека по-добър. Тази истина добре е подчертана в Свещеното Писание: «Във всичките си работи помни за своя край, и во веки не ще съгрешиш» (Сир. 7:39). Паметта за смъртта се явява като указател в правия, добрия път в живота. Тя кара човека да се опомня и да насочва живота си в пътя на добродетелта. Тази истина добре са съзнавали и древните моралисти в езическия свят и затова паметта или помненето на смъртта у тях е било правило в живота. Μеmеntο mori! – е мъдрост, завещана от дълбока древност. Човек трябва да бъде готов за смъртта; да помни, че е смъртен и тази памет ще му служи като отрезвяване от увлечения в суетата на живота и подтик към добри дела. «Помни смъртта!» — това е любимо правило в живота и на езическите философи.

Разказва се за египетския цар Птоломей II Филаделф следното: На обичайните пиршества в двореца, когато виното почва да омайва съзнанието на неговите сътрапезници-царедворци, и последните почват да се самозабравят във веселието, за отрезняване, царят им напомнял за смъртта по един нагледен и силно действащ начин… И ето, сега царят е на трапезата, обкръжен от множество царедворци-ласкатели, които се надпреварват в почестите си към царя. Вечеря богата – в сребърни и златни блюда се поднасят какви ли не лакомства. Виното се разлива в златни чаши. Прислугата бди внимателно да не остане някоя чаша празна. И по средата на вечерята — в силата на веселбата, неочаквано в залата влиза домакинът на царя и с двете си ръце на красиво блюдо носи един озъбен човешки череп и устремен право към царя: «Царю, вика той, ето виж такъв ще бъдеш и ти!» Всички се сепват. Царят хвърля към всички изпитателен поглед и настава мълчание. Домакинът със странния поднос си отива; изчезва, но представата за смъртта не изчезва от съзнанието на сътрапезниците. Темата на разговора се променя: няма викове, безумен смях, горделиви и самонадеяни изказвания. Тъй паметта за смъртта и на разкошния пир смирява човека и го прави по-добър.

Ако езичниците с паметта за смъртта са усмирявали своята горда мисъл, колко повече това съзнание за помнене смъртта трябва да бъде у вярващия християнин! Езичниците не са имали ясна представа за отвъдния мир. Християнинът вярва и е убеден във възкресението; знае, че състоянието му след смъртта ще зависи от живота му на земята. Затова мъдрост древнохристиянска е – човек да помни, че е смъртен. Св. Иоан Милостиви, Александрийски патриарх, не искал да заличава паметта за смъртта из съзнанието си никога, дори и на трапезата. Той заповядал да му приготвят една гробница, но наредил да не се довършва и за лично свое постоянно напомняне за смъртта, а също тъй и за тези, които са били около него, неговият иконом във време на обеда идвал на трапезата и съвсем сериозно предупреждавал: «Владико, твоят гроб не е още довършен, заповядай да се довърши, защото не знаеш кога ще дойде смъртта!»

Последица на греха е човек да забравя, че е смъртен. А времето минава и все повече ни доближава до смъртта. «Времето нататък е късо» (1 Кор. 7:29). Младостта угасва; годините се намаляват. Времето минава незабелязано и оставя само бръчки по лицето и бели коси по главата. И каква мъка е да видиш, че си работил цял живот, без да си направил никаква стъпка към небето; че си работил само за един свят, който скоро ще се разруши и изчезне. Човекът трябва да има съзнание да се труди и подвизава временно, за да не се мъчи вечно. Изгуби ли злато, ще намери друго. А изгуби ли времето, не ще намери друго. Животът до гроба е сеитба, а след смъртта – жътва. На земята човек трябва да се труди, да очисти сърцето си, което подобно на очистена от плевели нива да процъфти и даде стократен плод на християнски добродетели.

Унесен в грижи, човек често забравя, че е смъртен и живее и мисли като че ли е вечен на земята. Всички се суетят и лутат в тоя свят без да мислят, че краят наближава. А на всички гробове по цялата земя личат неписаните слова: „Всеки, който се е родил, ще умре!” Това е неизменна истина, а смъртните погребват мисълта за смъртта, както погребват мъртвите в земята – не искат и да знаят, че човекът е пътник на земята и неговото отечество е на небето.

Няма нищо по-известно от това, че ще умрем, но няма и нищо по-неизвестно от това кога ще умрем. Смъртта не изчислява години, не изчаква старост, не щади младост, не пита, не отлага. Косачът на полето не отделя цветята от тревата, нито изсъхнала вече трева от току-що израсла – всичко покосява. Тъй и смъртта, която обичат да изобразяват с коса, като се появи покосява безразборно всички човеци – и млади, и стари. И колко правдиви са думите на Псалмопевеца: «Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече се не познава» (Псалом 102:15-16).

Смъртта е световен учител, който постоянно напомня на човека, че е смъртен: «Ще умреш, непременно ще умреш, по никой начин не ще избегнеш този край!» – вика тя на човека. Всичко на този свят е като сън и като утринна роса изчезва. И богатство, и слава – всичко преминава. Не оставя диря. Както корабът във водата и стрелата във въздуха не оставят следа след себе си, тъй изчезват и всички световни суетни неща, към които човек неразумно се привързва.

Вижте, как Бог всеки ден ни напомня за смъртта: денят умира, дава място на нощта; мракът настъпва и красотата на света се покрива с тъмен воал; всичко е тъмно и безвидно – стихва всеки шум; работата се прекратява, природата се покрива с траур и оплаква загубата на светлината. А после, денят изведнъж настъпва: слънцето изгрява и цялата природа се разхубавява и тържествува. Свещта, колкото гори, толкова и намалява – догаря и угасва. Тъй и човекът – колкото живее, толкова и краят на живота му наближава; животът се свършва и човекът умира. И колко блажен ще бъде той, ако през живота си е помнил смъртта! И който действително е разбрал, че този живот ще има предел, той може да постави предел и на своите съгрешения. Да помниш смъртта – това значи да поставиш страж-вратар на душата си, който да възбранява на злите мисли да влизат в нея. Затова, когато някой попитал свети Василий Велики – в кaкво се състои висшата премъдрост, той отговорил:

„В помнене смъртта! Когато ставате от сън, мислете, че не ще доживеете до вечерта; кога отивате на сън, размишлявайте, че може би не ще видите разсъмването на деня. Този, който всеки ден се готви за смъртта, той ще се предпази от грях”.

Помненето на смъртта обаче има значение, ако се вярва в безсмъртието. В такъв случай човек ще се стреми да бъде добър и чист в душата си, защото не знае кога ще бъде повикан пред Съдията, Който не гледа на лице и Който въздава според духовното одеяние и добродетелите на човека.

Светите отци и учителите на Църквата са имали в съзнанието си постоянно мисълта за смъртта, затова и толкова са се издигнали в духовния живот. Една от молитвите преди сън на св. Иоан Дамаскин започва тъй:

„Владико, Человеколюбивий, тоя одър не ще ли бъде за мене вече гроб, или ще озариш още със светлината на деня окаяната ми душа. Ето гроб ме чака; ето смърт ми предстои. От Твоя съд, Господи, и от безкрайните мъки се боя, а не преставам да върша зло…”

И на мнозина от светите отци скромното легло за сън представлявало същински смъртен одър.

Колко спасително е да живееш с мисълта, че животът на земята е само един миг от вечността! Тогава и да чувстваш, че животът се скъсява и краят наближава, не ще се боиш, а ще бъдеш спокоен при съзнанието, че твоята безсмъртна душа може да стане наследница на райските красоти и на вечния живот в царството на незалязващата Христова светлина.

______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 11, с. 13-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Доростолски митрополит Иларион (1913-2010), който по време на написването ѝ е архимандрит. Източникhttp://dariknews.bg.