Катя Маринова

Митовете са неразделна част от човешкото развитие. Вярванията и легендите са тези, които формират самосъзнанието на един народ. Леген­дите и преданията са основният източник на информация за религиоз­ните вярвания. Тук ще разгледаме тези митични същества, които, макар и да са свързани с религиозните вярвания на японците, са “живели” близо до хората. Няма да говорим за създанията с божествен произход като шинтоистката богиня на Слънцето – Аматерасу или за Ботхисатвите – съществата, постигнали просветление при будизма. Ще говорим за съ­ществата, срещащи се в народните приказки и легенди. Такива като българските таласъми, русалки и други обитатели на реките, езерата и горите. Много от тях намират убежище в литературата или произлизат от нея. Фактически е почти невъзможно да се обхванат всички видове призраци, духове и митични същества. Опит в тази насока е направил ученият и художник Торияма Секиен през 80-те години на XVIII-ти век. Първият том излязъл през 1781 година под името “Нощен парад на стотици демони”, а след 3 години – “Илюстрирана колекция на стотици призраци” – “Гаджю хякки цуредзуре букуро”. Създал още 2 тома, в които заедно с черно-белите илюстрации било дадено описание на всеки призрак. Всъщност са включени и митични същества, а не само призраци.

Най-често срещаните легендарни същества на японския архипелаг по азбучен ред са: бакемоно, баку, бусо, дзашики-вараши, ипан-момен, капна, каса-но-обаке, конаки-джиджии, коропоккур/коро-боккур, нингьо, нурикабе, обаке и юрей, опи, рокурокуби, рю, сенник, тенгу, тенньо/теннин, хитоцумекозо, шачихоко, шикигами, шикоме, шоджо, ямауба/яманба.

Нека да направим описание на всяко от тях. По-често срещаните имат различни наименования в отделните части на Япония. Явяват се като проява на някое божество. Имат и разновидности.

БАКЕМОНО: Съществуват най-различни разновидности. Едни от тези същества са подобни на българските таласъми. Представляват дреб­ни, уродливи същества, живеещи в планинските пещери, недалече от селищата, които обичат да ограбват. Всеки от тях, взет поотделно, е доста слаб, затова винаги нападат вкупом. Най-силното и опасното оръжие, което притежават, са дългите и силни зъби. Най-много се боят от будистките храмове. Други от този вид са огромни, също нападат селата, но не са на групи. Отвличат деца, жени и дори убиват. Бакемоно се наричат също така и превъплъщенията на доста често обожествяваните животни – лисица, енотовидно куче и котка.

БАКУ: Това е добро привидение, което се храни с кошмарите на хората. Може да бъде повикано, като произнесете три пъти “баку курае” тоест “баку, изяж кошмара ми” или като се напише името му на лист хартия и се постави под възглавницата. Изображенията му напомнят на малай­ски тапир. Среща се също така в китайската и корейската митология.

БУСО: Това са духове, хранещи се с човешка плът. Зараждат се в хора, починали от глад. Обикалят тъмните нощни улици в търсене на жертви. На практика са лишени от интелект. Могат да мислят единствено за храна. Изглеждат като започнали да се разлагат трупове.

ДЗАШИКИ-ВАРАШИ: Това е добър домашен дух. Най-известен е обитаващият хана Рьокофусо, намиращ се в минералния извор Кин-даичи, префектура Ивате. Най-общо представляват 5-6-годишно мом­ченце или момиченце със спусната коса, живеещи във вътрешната гостна на старите японски домове. Не могат да живеят в офиси и нови сгради. Смята се, че защитават обитателите и спомагат за разцвета на дома, който обитават. Не е ясно как домашните духове избират дома, но ако го напуснат, той запустява. Поради тази причина в доста домове им пред­лагат ежедневно угощение. Макар че, като всяко дете, обичат да правят пакости, като например да се изтягат в леглото на гостите или да им обръщат възглавницата, се смята, че това носи късмет. Забавляват се като оставят нощем малки стъпки от пепел или вар и издават звук като от чекрък, наподобяващ звука от свещения танц “кагура”. Според едни могат да ги виждат само хора от семейството, а според други – само децата. Стават известни и от различни литературни произведения, като например в разказите на ЯнагиТакунио -“Тооно моногатари” или “Иши-гами-мондо”. В “Джиппо-ан-юрскидзаки” е описан домашен дух, жи­веещ в района Есаши, град Оошу, префектура Ивате. Там наричат дзашики-вараши, обитаващи предната част на дома – Комецуки-вараши, Нотабарико, Усуцукико, а тези в задната част – Чьобирако – те са бели и много красиви. Има още много примери. Не е изяснен произходът им. В североизточните райони е имало обичай в многодет­ните семейства, които не могат да изхранват всички, да се убиват ново­родените деца, като телата им биват погребвани в къщата. Смята се, че вярата в дзашики-вараши се е предавала до наши дни като към почитането на паметта им се е добавило вярването, че те стават духове-помощници на магьосниците, тоест това са будистките “духове-закрил­ници”, така наречените гохоодооджи, наречени простонародно кокороедооджи. В североизточните райони е силно вярването в окумаисама, ошира-сама, които се почитат като божества на копринените буби – сапджин и на огнището – камадогами.

ИТТАН-МОМЕН:Буквално се превежда като “късче памучна тъкан”. Представлява дълга, бяла летяща ивица плат, появяваща се през нощта и душаща своите жертви, като се увива около шията и главата им.

КАППА: Това е легендарно същество. Смята се, че е двуполово, среща се в почти цяла Япония, но названията и формите са различни. Каппа са водни духове, живеещи в реки и езера, плуващи много добре. В повечето случаи имат чиния на главата, пълна с вода. Ако тя се изпари или излее – умират. Много са вежливи и с чувство за дълг. Ако им се поклониш, отвръщат със същото и това е най-добрия начин да разлеят водата си. Има много народни приказки, в които се отблагодаряват с рецепти за лекарства и риба. Ако потъркат главата си с папрат, могат да се превръщат в хора.

Съществуват 2 вида каппа:

1.Тип “костенурка” – имат коруба, човка, плавници и чиния на главата. На рисунките са без палец. Има и такива, които пълзят като костенурките. Може би са неизвестен вид костенурки. Обичат краста­вици. Затова в Япония наричат суши, обвито с краставица “каппа-маки”.

Има картини, на които черупката им е завързана с връв. Може би е била като спасителен пояс за деца, затова има картини, на които каппа са без коруба. Друга особеност е, че миришат на риба, на ръст са колкото 10-годишно дете, а според някои имат 3 ануса.

2.Тип “човекоподобна маймуна” – целите са в косми, с големи кучешки зъби и неоформен нос. На главата си имат вдлъбнатина, пълна с вода (може би покрита с чиния, за да не се излее). Имат палец и пети. Обичат борбата сумо и често се боричкат с децата. Тридесет процента от изображенията са от този тип. През пролетта слизат край реките, а есента се качват обратно в планините.

Каппа защитават реките, езерата и блатата от – замърсяване и затова често се изобразяват като герой-талисман. Обикновено не правят лоши неща, но понякога завличат хората под водата, давят ги или им изваждат “ширикодама” (топче на дупето) – фантастичен орган, за който се смята, че ако бъде изваден, човек става безпомощен. Това се дължи на факта, че сфинктера на удавниците се разхлабва и изглежда сякаш са извадили топче оттам.

Най-общо произходът на каппа може да се разгледа в 2 направления – в Западна и в Източна Япония. В Западна Япония се смята, че е привнесен от континента. Нарича се Енкоо и е сходен с китайската маймуна. В Източна Япония се смята, че е преобразена кукла, създадена да помага на шикигами на Абе но Сеймей и на Хидари Джингоро, създателят на 3 маймуни от храма Тошогу, където е погребан Токугава Иеясу. Според едноименния роман на Акутагава Рюноске “Каппа”, в западна Япония те са зелени на цвят, а в североизточна – червени.

Смятат каппа за бог на реката, който през есента става бог на пла­нината. Затова в някои райони ги наричат ямаваро. Подобно надзаши- ки-вараши могат да бъдат видени само от деца, защото като природен дух е лесно да се събере с чисти и непорочни хора, каквито са децата. Намерени са много мумии или кости на каппа, но това са фалшификати на мумификатори от епохата Едо (1603-1868). Събирали са заедно кости от най-различни животни – скат и маймуна или части от глава на сова.

КАСА-НО-ОБАКЕ: В буквален превод “привидение-чадър”. Представлява дървен чадър с едно око и един крак. Обича да плаши хората.

КОНАКИ-ДЖИДЖИИ: Буквално означава “старец, плачещ като дете”. Появявал се в планините в префектура Токушима. В действи­телност е старец, който отдалече изглежда точно като бебе. Стои край пътя и плаче с бебешки глас. Ако го съжалиш и го вземеш на ръце да го поносиш, изведнъж натежава, и, колкото и да се опитваш да се освободиш от него, е напразно. В крайна сметка странникът, смилил се над него, умира под тежестта му. В последно време се смята, че това се дължи на факта, че ниското ниво на кислород и високото ниво на въглероден диоксид, отделян от купчините сухи листа в планините, предизвикват халю­цинации и чувство за тежест.

Има още →

Ния Любомирова Спасова

В нашата етнографска наука на българските народни вярвания са посветени значителни изследвания от авторитетните ни учени Д. Мари­нов, Йордан Ковачев, Иваничка Георгиева, Ангел Гоев и много други. Все пак мисля, че не е излишно те да бъдат допълвани периодично с регио­нални данни, за да се обогатява картината. В текста са отразени и тема­тично синхронизирани българските традиционни вярвания, записани преди повече от осем десетилетия в няколко селища на Средна Западна България. Особено важно е, че са включени и вярванията от района на Цариброд (днес Димитровград – Република Сърбия), населен с етнически българи, който през посочените години е в държавните граници на Бъл­гария. Тези вярвания са свързани с домашния бит, със семейната обред­ност, с народномедицинските практики, народната астрономия, както и със сакралния свят и неговите „обитатели“. Текстът е построен върху ръкописен изворов материал от дипломни работи, написани през 30-те и 40-те години на ХХ-ти век, съхранени в Университетската библиотека на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, и има за цел да покаже устойчивостта на тази част от българския народен светоглед в модерното и постмодерното време.

На вярванията, свързани с народната астрономия, Йордан Ковачев посвещава много страници още в първите години на миналия век и мал­ко неща от терена са му убягнали. Според някои от записаните в Трънско информации има три свята – „и над нас, и под нас има човеци, а ние сме по средата“ (село Стрезимировци); „…на неколко стотин метра под земята съществува такъв живот, какъвто има и над земята. И там народът се уп­равлява от царе, които живеят в хубави палати. Само че там хората са по-­черни и по-ниски“ (Цариброд). „Земята е продълговата, а формата ѝ е сплесната. Тя е създадена от Бога. Много е голяма и е нужно доста време, за да се обходи. Подпира се на рогата на бик, който, като разтресе глава, причинява земетръс“ (село Стрезимировци).

Съществува и друго вярване, отнасящо се до формата на Земята и то е, че тя е четвъртита; намира се под небето и е заобиколена от всички страни от вода. Бурите са причинявани от мятането на „страшни животни“ в тези води, разгневени от нечий „голям грях“ (Цариброд); „…под земята живеят и сирените. Техните къщи са построени в земята, която се намира под морета и големи реки, за да могат всяка вечер да изплуват на повърх­ността на водата. Тук те пеят омайни песни, с които привличат закъсне­лите и заблудилите се в морето моряци и лодкари и ги отнасят в долната земя“ (Цариброд).

В ръкописите от Трънско са записани знанията, че на небето се намират и адът, и раят (село Стрезимировци, Цариброд). Раят представлява обширна градина, в която има много цветя, пойни птици и овощни дърве­та. В другия край на небето е адът, където живеят душите на грешниците, измъчвани от дявола. Вярва се още, че Млечният път е разсипана слама, която един човек откраднал от кума си. „И до днес тя седи над нас, за да напомня за този грях“ (село Филиповци, Цариброд). Всъщност тези вярвания са толкова популярни, че живеят и до днес (село Стрезимировци, Цариброд). Не е намерило място в литературата само вярването, че падащите камъни са Божие наказание за нечий голям грях и щом това се случи, предстоят големи нещастия. Българските народни вярвания в района не свързват събитието с изригването на вулканите.

Според записаната в Цариброд информация по темата луната се намирала по-близо до земята, отколкото слънцето. Някога и тя греела през деня, но „когато Господ видял, че нощта е много тъмна и затова ста­ват много кражби и злодеяния, направил така, че луната да изгрева през нощта“ (Цариброд). В целия проучен район вярванията за това небесно светило са свързани главно с човешката дейност при различните фази. Например: когато луната е „на разсип“ тоест намаляваща, не се започва нищо ново (село Вукан, село Филиповци, Цариброд); „Ако месецът е тесен и извит надолу, ще има хубаво време, а когато е широк и извит нагоре, времето ще бъде сухо“ (Цариброд). „Кога мома види нов месец, требва веднага да спре и да вземе едно камъче изпод краката си. Това камъче слага под възглавницата си и когото сънува тая нощ, за него ще се оже­ни“ (Перник). Новината за новолунието трябва да се съобщи вкъщи от момче, „за да върви всичко вкъщи на добре“ (Цариброд); ако подялба на имот се прави на новолуние, то ще мине без караници (пак там); всички нещастия идват през „време на расипа“ (пак там); а на пълнолуние не може да те сполети нещастие.

По луната селските стопани са гадаели за времето: „когато около месе­ца има сияние, времето ще се развали“ (Цариброд). „Когато месецът е огнено червен, ще се случи нещо лошо“ (пак там). С някои от тези вярвания се свърз­ват и редица обредни практики: Млада жена не носи празни стомни при пъл­нолунието, за да забременее през този месец, а мъж, който види пълнолу­нието, трябва да почеше брадата си с пара, за да е богат (село Вукан, Цариброд). Вярва се, че магьосниците могат да свалят луната на земята под формата на крава със зелена опашка, и да я доят, а с млякото да правят „добрини и злини на хората“, и че всички магии могат да се изпълняват, само когато има „убава месечина“ (село Цариброд).

Според народните представи „Слънцето е момък, който има майка и сестра. Когато залезе, то се прибира при тях (село Цариброд), а на Гергьовден слиза на земята, за да си открадне мома (село Филиповци). Де­нем огрява земята, а нощем ходи другаде. Ако отиде много далеч, окъснява и не може да стопли хубаво. Така са се появили сезоните (село Вукан). Ако по залез слънцето е червено, ще има вятър. Ако залязва в облак, ще има дъжд (село Вукан, Цариброд). В село Стрезимировци и в Цариброд населението вярва, че не трябва да се работи по залез слънце, защото „Ще зайди умът на този, който работи“. Ако се изнесе боклукът след залез слънце, ще се „изнесе“ щастието от тази къща, както и ако по същото време се изнесе ситото непокрито, ще се „изнесе“ берекетът.

Всеки човек си има звезда на небето, и когато видим, че една пада, значи някой е умрял. А който намери своята звезда, ще умре (село Вукан, село Филиповци, село Стрезимировци, Цариброд, Перник). Зорницата е момиче, качило се на небето, за да потърси братчето си (Цариброд). Ако тя е ясна, годината ще е хубава (село Филиповци). Опашатата звезда пред­вещава война (село Вукан, село Филиповци, Цариброд, Перник). Ако в нощта преди орането небето е чисто и се вижда „Ралото“, ще има плодородие (Цариброд).

Вятърът живее зад планината и е „гяволетина“. Ето защо като заду­ха силно, майките бързат да приберат децата си вътре (село Стрезимировци). Според други вярвания царството на вятъра се намира под земята. Тук той живее спокойно и тихо. Но когато някой от жителите на долната земя направи някакво престъпление, вятърът толкова много се разлютява, че започва със страшна сила да духа. В зависимост от силата на гнева му на земята се явява по-силен или по-слаб вятър“ (Цариброд). „Ако на небето има страшни облаци и времето е мрачно и дъждовно, казват, че има „кръвнина“ – някой човек е сложил сам край на живота си“ (Цариброд). „Ако някъде има „ветрушка“, вярват, че там има самодиви и ако някой мине наблизо, те ще го разкъсат, а ако друг се осмели да ги ругае, ще му се слу­чи голямо нещастие“ (село Стрезимировци). Старите хора казват, че когато гърми и светка „Алата гони тресъкът“. И затова вратите и прозорците се затварят“ (село Стрезимировци).

Във връзка с тези вярвания има и предсказания: Ще вали дъжд, „ако петелът кукурига вечер (село Вукан, село Филиповци); ако кокошките се пощят срещу слънцето (Цариброд); ако пчелите се трупат около кошерите (село Стрезимировци, Цариброд); ако мухите силно хапят“ (село Стрезимировци), а „ако свинете носят слама в уста, ще има буря“ (село Филиповци). Вярва се, че градушката е изпратена от Бога, ако в селото има развратна жена (село Стрезимировци). Ако Бог е сърдит за нещо „няма да прати дъжд“ (село Стрезимировци). По времето на Гергьовден се съди за времето през цялата година. Ако на този ден е хубаво, през цялата година ще е хубаво. Ако вали дъжд, годината ще е кишава (Перник).

Според народната вяра повечето болести и беди са „наказание Божие“, особено при децата, заради грях на майката; такова е например изгарянето. „Ако едно дете много плаче, казват, че е клиняво – майката, като била бременна, ходила по свинска кожа, опната на клин’е (гвоздеи), затова и детето било клиняво. На такова дете взимат шапчицата и замах­ват с нея към захождащото слънце, като казват: „Слънце заоди, на дете сън да дооди“ (Перник). Значителна част от вярванията свързват боле­стите с дявола – туберкулозата е „дяволска болест“, а ако някой стъпи на „гяволско место“, ще се разболее от оток (Цариброд). Някои от заболяванията са изпратени при човеците от самите светци, заради това, че не ги почитат. Например: вярва се, че ако жените работят нещо „у руке“ (с ръце) в неделен ден, св. Неделя ще ги „угърчи“, тоест ще ги разболее, а ако някой блажи в петък, св. Петка ще направи така, че да се изгори“ (село Стрезимировци). Лошите хора – душманите, също могат да изпращат болести, като поставят живак в „необжежено гърне“, върху който е баяла некоя врачка (Цариброд). Има хора, които урочасват и разболяват – повече децата, но и възрастните (село Вукан). Някои от заболяванията минават през всеки чо­век, когато му идва редът. Такива са магарешката кашлица, шарката, скар­латината. Затова се наричат редушки. Болестите се крият „като топчета“ във вълната или в метлата и затова, докато има епидемия, не трябва да се работи, за да не се раздразни болестта и да нападне човек (село Вукан). Някои болести могат да бъдат омилостивявани, като им се оставя храна. За шарката се оставят на масата в къщи сладки неща и мед, а болестта „тифус“ може да бъде омилостивена, като ѝ оставят „хляб и ядене“. Спо­ред народните вярвания за билки се ходи преди изгрев слънце, защото росата по тях е напръскана от самодивите, а до лечение чрез баяния се прибягва само при изгрева (Цариброд). Според народната вяра епиде­миите могат да бъдат изгонени по магичен начин в съседното село. Това вярване е било живо до 40-те години на миналия век в село Стрезимировци, където са месели медена питка и са я оставяли в местността Медов мост на междата със село Клисура, произнасяйки три пъти формулата: „ Айде у нас доста седе, у това село ти поръчаю да идеш“. В Цариброд (днес в Република Сър­бия) са прибягвали до същата практика в местността Строшена чешма.

Има още →