Догматите като израз на спасителния замисъл, разкрит и осъществен от Бог*

(Чрез Христос и разширен и обогатен от Църквата според гледната точка на отец Думитру Станилоае)

Валер Бел, Университет Клуж-Напока

Темата на нашия конгрес е Догмат и терминология в съвременното православно богословие. Сметнахме обаче, че не може да се говори смислено и ползотворно по тази тема без предварително задълбочено уточняване на това, което разбираме под Откровение и догмат, изразяващ неговото съдържание, както и какво е догмат и каква е неговата роля за съхраняването и предаването на истинната християнска вяра. Такова задълбочено уточнение и схващане откриваме в богословието на отец Думитру Станилоае, най-големият православен богослов от втората половина на ХХ-ти век[1]. Ето защо реших да представя съвсем накратко неговата гледна точка върху тази проблематика, към която добавям и  необходимите уточнения.

Свръхестественото или историческо откровение

Свръхестественото (историческо) откровение от самото начало съпътства живота на хората като цяло. Впоследствие конкретно присъства в живота на израилския народ – това наричаме естествено откровение[2]. Съществува Божие откровение чрез сътворението, естественото откровение, коeто насочва смисъла на съществуванието, но то е общо, безлично и затова остава двусмислено, тъй като не утвърждава съществуването на Бога като Лице – последната и висша цел на съществуванието[3]. Свръхестественото (историческо) откровение осветлява, утвърждава и допълва естественото откровение[4]. „Можем да опознаем напълно природата и откровението, което тя предоставя, единствено чрез Свръхестественото откровение. Естественото откровение се осветлява напълно пред нас единствено чрез Свръхестественото откровение“[5].

Неделимо от Естественото откровение при сътворението[6], свръхестественото или историческо откровение е диалог на Бога – посредством дела, думи и образи с хората, съответно с Неговия народ, чрез който Той се разкрива и води човека към осъществяване на смисъла на неговото съществуване във вечно единение или общение с Него. В рамките на този диалог Бог държи сметка за потребностите на човека, но и за неговата свобода, за приемането или неприемането Му от страна на човека[7].

Чрез свръхестественото откровение Бог като безкрайно и вечно лице по собствена инициатива влиза в общение с човека, като поставя и основите на нашето общение с ближните ни. Чрез свръхестественото откровение Бог, висшето лице, крайната цел на разумното творение и път за напредване към него, се опознават съвсем ясно[8]. Било е нужно Бог да прибегне до свръхестественото откровение не само като директно заговаряне, в което ликът Му да се прояви по-ясно, но и като поредица от свръхестествени деяния посредством които, от една страна, да изтъкне Своето съществувание и дела, а от друга, да накара субективното човешко възприятие да Го забележи като лице, както и да осъзнае смисъла на човешкия живот и по този начин да улесни решението на човека да Го приеме чрез вярата[9].

При свръхестественото откровение Божието дело винаги е съпътствано от словото, чрез което се привлича човешкото внимание върху това дело. Словото предхожда и следва или дори както предхожда, така и следва най-важните, най-решителните моменти в Божиите дела, които създават историята. Бог подтиква хората да се отворят за обявената и обещана от Него енергия, за да се осъществят някои значими исторически моменти и да я използват с всички сили, за да осъществят тези събития или за да отговорят с признателност и доверие на Божията помощ и да се издигнат до един по-висш живот, за да изпълнят, Неговата воля. Няма нито едно Божие слово, което да не подкрепя минали, настоящи или бъдещи Божии дела[10].

„Човекът познава възможността да даде смисъл на своя живот единстгвено чрез словото и делата на свръхестественото откровение; единствено те му показват, че може да се измъкне от разложението на природата; единствено те разкриват пред вярващия човек перспективата да не се слее с природата, подложена на разпадането на всички индивидуали форми, както и възможността да се спаси. Единствено догматите на вярата в свръхестественото откровение му дават перспективата за свобода спрямо природата още в земното битие и пълна свобода във вечния живот“[11]. „Чрез Своите свръхестествени дела Бог показва на разумното творение възможността да се издигне от природната сфера, попаднала в плен на смъртта, която отслабва вярата на човека във възможността да осъществи вечния смисъл на своето съществувание. Свръхестествените дела на прякото Божие Откровение дават на разумното творение надеждата, че ще се издигне чрез Божията благодат и чрез свободата спрямо природата“[12]. Думите, придружаващи тези дела, изискват от човека единствено живот, който не е напълно потопен в този свят, а е ориентиран към Бог, за да бъде готов за вечния живот, перспективата за който е показана като възможна чрез делото на Свръхестественото откровение[13].

Свръхестествените дела, придружени с думи, представляват една възходяща духовна сюита и в този смисъл имат история, представят историята на спасението. Но сред тях се промъкват изживяванията на вярващите, предизвикани от свръхестествените слова и дела на Откровението. По този начин всеки етап от Откровението съдържа в себе си силата да изтласка духовния живот и нашата природа до равнище, която я прави способна да навлезе в един нов период, белязан от поредица нови свръхестествени и необикновени дела и от словата на едно висше познание и преживяване[14] Както чрез новите периоди, чието начало поставят, така и чрез перспективите, които се разкриват пред крайната цел, делото на свръхестественото откровение и словата, които ги описват, имат и пророчески смисъл. Пророчеството като предвещание на крайната цел е част от същността на свръхестественото откровение, което по този начин потвърждава и подкрепя нашето възходящо напредване към крайната цел и онагледяват висотата на тази цел[15].

„Събитията, за които цялото Откровение на Стария Завет пророкува и подготвя, са следните:

– въплъщението на Божия Син,

– разпването, възкресението и възнесението Му като човек,

– изпращането на Светия Дух при основаването на Църквата и

– непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата.

Всички тези дела, както и непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата, са дело на Божественото Откровение и са придружени от слова, които привличат вниманието върху себе си и обясняват смисъла им. Делото на Светия Дух в Църквата вече не е същинско Откровение, тъй като не е придружено от нови божествени слова, които да го обяснят и да покажат, че отговаря на новите обстоятелства и човешки проблеми. Защото въплъщаването на Божия Син като човек, останалите Му спасителни дела и слизането на Светия Дух включват в себe си всичко, което ще се случи в широк мащаб като духовен прогрес, като единение на човека с Бога, до края на времената[16]“.

Има още

Мъченичество и надежда*

Ивелина Николова

За християнската надежда бихме могли да размисляме от различни гледни точки и от различни мотиви. В по-тесен смисъл размисъла може да се насочи конкретно към реалното ѝ присъствие у човека като израз на нравствения закон, а вторият – по-широкият смисъл – я ситуира в контекста от историята на съществуването на човечеството. По-широкият смисъл се простира в по-мащабни граници и обхваща голям диапазон от началото на зараждането на християнството до днес. Парадоксалното в историческа перспектива е, че в онези първи дни на ранната Църква надеждата се проявява като напълно противоположно състояние у човека на тогавашните не само юдейски, но и елински представи за надежда. Християнската надежда се заражда като напълно ново преживяване, като порив към друг възможен свят, непознаван от древните, но и различен от тогавашните схващания за нещо, което очакваме. Това обаче не означава, че съдържанието на християнската надежда се захранва от юдейския или елинския светоглед. В исторически план християнската религия възниква в лоното на юдейството и в духовната атмосфера на езическия свят, но същността и учението ѝ са самородни. По отношение на християнската надежда бихме могли да твърдим същото, тъй като нито в старозаветната религия, нито в езическите вярвания не е изградено правилно схващане за трансцендентния характер на надеждата, реализиращо се и в земната действителност.

Християнството се заражда като религия на надеждата, каквато древният свят не познава до това време. Макар, че съчетава в някаква степен духовността на древния свят до това време, то е самородно, и в същото време – напълно различно от всичко, съществувало до този момент. Поради тази причина то е неразбираемо: преследвано е, а неговото учение е подлагано на съмнение. И в това има някакво разумно основание. За древния свят в надеждата на християните прозира парадоксално противоречие, което понякога граничи с абсурда. А в същото време християнството дори не увлича в илюзия, защото постоянно се захранва от реалните събития в историята на Църквата, в които участват действителни личности, изразяващи силата на своята вяра чрез надеждата с цената на живота си.

Едно от тези събития е мъченичеството

Църквата навлиза в жестокия и тираничен езически свят, преживявайки най-тежките изпитания в своята история – гоненията на християните. Изповедта на вярата се заплаща с живота на хиляди мъченици като свидетелство за нейната истинност и чистота в духа и силата на новата християнска религия.

През погледа на римските власти християнската общност е незаконно, ново и тайно събрание (collegii illiciti), открит бунт срещу властта (coetus nocturni), участието, в които се наказва публично и сурово. Обичайната практика на мъченията е зрелищната, демонстрираща пред цялото общество вина на християните, както и формата на наказанието за тяхното престъпление, но откриваща по този начин непознатото до този момент съдържание на новата религия. Мъчениците са живите свидетели на зараждащата се чужда за римското общество християнска религия[1]. Мъченикът обаче защитава с живота си новата истина за християнството, която в античния свят се открива като новата вест за началото на неговото духовно преустройство.

В подобна политическа и духовна ситуация вярата и надеждата на християните са строго цензурирани – вярва се в това, което постановяват религиозните закони на Империята, а те постановяват предимно култово практикуване на вярата. Християнското понятие „πίστις” (вяра), което няма аналог в латинския език, е напълно неразбираемо и ново за римляните. Използваното от тях понятие „fides” подменя неговото съдържание, изразявайки само честността на човека към боговете, практикуваща се в обряда и култа. Това обстоятелство обяснява нетърпимостта на римските власти към всеки минимален израз на вяра, различен от вярата и култа на римската религия. Поради тази причина мъченията на християните, заради непоколебимата им вяра в Бога, са наказанието на римските власти за „светотатственото им отношение” (crimen sacrilegii) към религията в империята и нарушаването на законите и реда в нея[2]. Подобно „похулване” на религията на Рим от християните се тълкува нееднозначно – тя означава и предателство спрямо самия император: отстъпничеството от държавните богове (sacrilegium) се смята за една от формите за оскърбяване на величието на императора (crimen laesae majestatis)[3]. По този начин се разкрива цялата палитра от значение на акта на мъченичеството от една страна – то е незачитане на религията на Рим, както и оскърбление на величието на императора. От друга страна обаче чрез мъченичеството се разкрива същинския смисъл на надеждата като особена проекция на вярата.

Освен класическият смисъл на мъченичеството – свидетелство за необикновената сила на живота и непоколебима апология на вярата, то притежава и една много важна специфика: мъченичеството е непосредствено свързано с надеждата.

Освен свидетелство за истинността на християнската вяра и за силата на духа на мъчениците, то показва и фалшивата същност на езическата вяра и религия – механична, култова, празна, дори суеверна. А такава религия непременно води до заблуди. Една религия е заблуждаваща, когато е центрирана в границите на сетивния свят и не въздига своите поклонници към вечността, когато не поражда надежда. На фона на преклонението пред мъртвата и суеверна езическа религия мъченичеството се открива като истината за ценността на живота, като умиране в името на надеждата за нов живот във вечността. Защото от самото начало на Църквата е известна истината, според която земният живот има смисъл само от гледна точка на вечността. Следователно мъченичеството е проява от живота на ранната Църква, която практически открива разлика между надежда и суеверие в границите на разбирането на смисъла за религията. То показва на древния свят, че християнската религия не е заблуда, а е израз на жива надежда и заплатената ѝ цена с „убийството” на живота премахва съмненията за схващането ѝ като „уродливо суеверие[4]” или „ново суеверие” (superstitio nova).

Има още

Боготърсенето на младия Достоевски*

Людмила Савова

„Имам щура идея: да се направя на луд[1]“. Идеята е на младия Фьодор Михайлович Достоевски, който на 9.VIII.1838 година я споделя с брат си Михаил в писмо до него. Може би тя звучи шокиращо, но по-нататъ­шните му думи я обясняват: „Ужасно е да виждаш човек, овладял недостижимото, човек, който не знае какво да прави по-нататък и си играе с единствената достъпна играчка – с Бога[2]“. Сякаш 17-годишният младеж е изрекъл през XIX вeк тези думи за нас, хората, навлиза­щи в XXI век – всеки със своя Бог, индивидуално моделирал Го според потребностите и желанията си, според степента на отчужденост и егоцентризъм. Защото пророчествата на Достоевски не се отнасят само за православна Русия, а са всечовешки. Сега светът е луд, защото та­кива са нашите правила на поведение и ценности. Валидни са два модела. На Запад – „моделът на действието“, докато Изтокът изпо­вяда философията на съществуването – „модела на приемането“. Чо­векът от постмодерната епоха се мята между нейния европейски мо­дел на постиженията, на придобивките: образователна степен, пови­шение, брак, деца, благосъстояние и така нататък, и от друга страна – между желанието да си отдъхне. То може да бъде удовлетворено в кръгова­та спирала „без начало и без край[3]“, при която няма по-добро място, достатъчно е да си там. Този модел превръща пътуването в цел и ни­какво усилие не се изисква от участниците в него.

Още съвсем млад, Фьодор Достоевски вижда в човека „само едно състояние – атмосферата на неговата душа се състои от слива­нето на небето със земята[4]“. По един конкретен повод той възкликва: „Колко малодушен е човек!“, но само след година написва: „Човекът е тайна. Трябва да я разгадаеш и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си си изгубил времето; аз съм се захванал с тази тайна, понеже искам да бъда човек[5]“?

Изследователите на Достоевски пишат, че „като пряк пропо­ведник на Православието той се открива пред себе си и пред света едва в последното десетилетие на своя живот, като славянофил и панславист – в последните няколко години[6]“. Като антрополог и психо­лог обаче, като познавач на дълбините на човешката душа, той няма стадии на развитие. И юноша, и в зрелите си години с еднаква сила прониква и осветява вътрешния живот на героите си, борбата им със самите себе си, разкаянието или самоубийството им.

В писмата му виждам два основни центъра – Христос и дете­то, Божественото и неосъзнатото, висшето и неразвитото в човека, мъдрото и детинското, младенчески невинното и крайно порочното. Пътят на бъдещите му герои е страдалческото изкачване от низките езически страсти до одухотворяващата вяра и пречистващата Хрис­това любов.

Има още

„Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“: Християнските етически идеи на професор д-р Иван Панчовски и тяхното измерение днес*

(Представяне на приложно-етичен модел за духовна подкрепа на онкологично болни и техните близки в град Русе)

Огнян Узунов, Русенска света митрополия

„Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ е изградена на базата на богословския труд на професор д-р Иван Панчовски „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмър-тието“(1944)[1]. Програмата се осъществява с благословията на Негово Високопреосвещенство митрополит Наум в сътрудничество между Ру-сенска света митрополия и Комплексен онкологичен център (КОЦ) – Русе.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. Борба за смисъл в живота

Още в началото на своя труд „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието[2]“ Иван Панчовски обръща внимание върху това, че съвременният човек се е вкопчил в живота и за него не съществува друга ценност и идеал освен собствения му живот. Обаче подобен възглед отрича човешката личност. Методите на точните науки са свързани с разделянето и разлагането. Но по този път човек също не може да постигне цялостност. Панчовски не се задоволява с решението, което ни предлагат представителите на „философията на живота“ и тези на точните науки. Не се задоволява и с възгледите на Соломон, че висшата цел в живота на човека са удоволствията и насладите, които той може да получи в краткия си престой на земята. А още по-малко с тези на Гаутама Буда, който след сблъсъка си със старостта, болестта и смъртта стига до извода, че животът е най-голямото зло.

Възможност за изход от подобно безнадеждно състояние има в учението на Сократ, според когото смисълът на живота се състои в увеличаването на знанията, което води към добър, нравствен и щастлив живот. А така също и неговото развитие от Платон, според когото знанието и доброто са цел на живота. За да се стигне до Кант, който, за да завърши своята етика се видял принуден да „постулира“ Божието битие, към което се отнася човешкият разум. Така Панчовски стига до извода, че животът има цел, следователно има и смисъл. А щом има смисъл, нашата задача е да го търсим и осъществяваме. Затова твърди, че „човек, ако иска да разбере смисъла на живота си, трябва да се вглъби в себе си и да намери онази тайнствена нишка, която го свързва с Безкрайното и Абсолютното[3].“ Оттук се налага изводът, че в човека съществува тайнствена сила. Тази тайнствена сила е съвестта, чрез която Бог говори на човека и тя се проявява чрез религиозното преживяване.

Религиозното обръщане променя личността не само от неверие към вяра, но и цялостното отношение към света и живота. Борбата за придаване на смисъл на живота е борба за осъществяване на вечна ценност, а щом е вечна, значи е безсмъртна. Ето защо човек, след като се бори за осъществяване на нещо вечно, той неминуемо вярва и в безсмъртието. Така че вярата в безсмъртието спасява човека от безсмислието и сочи в какво се състои истинският смисъл на живота. Тя е тази, която  побеждава смъртта и затова единствено религията утвърждава вярата на човека в смисъла на живота. Тя му сочи в какво се състои истинският смисъл на живота и му дава сили за да го постигне. Само религията може да победи най-големия враг на живота и неговия смисъл – смъртта. Само чрез нея човек може да премине от времето във вечността. „Без религията животът се превръща в призрачен образ, загубва всеки смисъл и потъва в нищо[4].“

Има още

Самоубийствените помисли и желания – превратна проява на вярата (пастирско-психологически аспекти на суицидните преживявания според творчеството на професор д-р Иван Панчовски)*

Иво Янев

Професор Иван Панчовски е един от най-изве-стните и даровити български богослови. Както знаем, основният ареал на неговата академична работа е областта на нравственото богословие, но въпреки това много от трудовете и статиите му са интердисциплинарни по своя характер, както в областта на богословието, така и извън него. Целта на този текст е да покаже размишленията на професор Иван Панчовски върху въпро-сите за живота и смъртта в светлината на мислите, желанието и опитите за самоубийство, така както са отразени в неговите трудове, и на второ място да покаже потвърждаване на неговите мисли и идеи от изследователи и специалисти в областта на Пастирското богословие, Пастирската психология и психотерапия от нашето съвремие.

Въпросите за живота и смърта според книжовното наследство на професор Иван Панчовски

В един от своите трудове – „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“ (1944),  професор Иван Панчовски разгръща тезата на Християнството за смисъла на живота за човека. Според него съществува една тайнствена и непозната сила, която действа съзнателно или несъзнателно в живота на човека, въпреки доводите на разума за безсмислеността на живота, която ни подбужда да гледаме на живота като на нещо ценно, свято и важно и ни кара да продължаваме да живеем.  „Това е онази първична и непокварена … основна стихия на нашата природа, която поставя нашия ограничен живот в мистичен допир с Безкрайния живот на всемира и с неговия божествен Първоизвор[1].“ Според автора, това е пътят не на научния опит и научното знание, нито на философския размисъл, а пътят на религията, на личното религиозно преживяване. Религията е най-висш и най-интензивен живот, защото довежда човека до непо-средствен допир и лично общение с Бога – тя е съвършения живот[2].

Вярващият човек, според Панчовски, притежава такава жива религия и се намира в лично общение с Бога, като чувства, че неговия личен живот е само една струя от световния и божествен живот. Като такъв и неговият живот има висш смисъл и божествено предназначение. Затова да вярваш в Бога, значи да вярваш и в смисъла на живота, да живееш в Бога, значи да живееш смислен и полезен за другите живот[3].

От друга страна, когато говори за смъртта, професор Панчовски пише, че истинският християнин никога не забравя за смъртта, мисълта за нея стои винаги пред неговите очи и го учи на самозадълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Според него смъртта е ужасна не заради това, че поставя край на живота и битието ни въобще, защото това не е проблем за християнина и въобще за вярващия, а защото човек се изправя пред най-голямата тайна на битието – пред вечността[4].

Самоубийството според  творчеството на професор Панчовски

В своето творчество професор Иван Панчовски отделя особено внимание на самоубийството, като според него то е „многозначно, странно и загадъчно явление“. Съществуват разнообразни видове самоубийства, които се различават по своята форма и същност. Според автора не могат да се поставят под един общ знаменател самоубийството, продиктувано от егоистични подбуди и причини и доброволната саможертва заради висши ценности. По-голямата част от самоубийствата са причинени от психо-физични разстройства, те често са в резултат от душевно боледуване, а също така голямо влияние оказва пристрастеността към психоактивни и упойващи вещества, както и алкохолните напитки. Само незначителен процент от самоубийствата са предизвикани от съзнателно отвращение към живота (odium vitaе) или от съзнателна досада от живота (taedium vitae). Много от самоубийците, според професор Панчовски, не се бунтуват против живота въобще, а само срещу личното си индивидуално съществуване, против собствения си живот, защото според тях той не е изпълнен с търсения от тях смисъл. Самоубиецът често ненавижда своя безсмислен и нещастен, според него, живот, а не живота по принцип. Пристъпилия към това крайно действие – самоубийството, е подтикнат към него  от неправилно проявена жажда за по-пълноценен живот, от зле разбран и неосъществен копнеж за по-смислено съществуване, от неправилно изявена тъга по „висшите“ цели на живота, която често не е ясно осъзната, а понякога може да действа дори и подсъзнателно[5].

За всеки от нас е пределно ясно, че според учението на Христовата Църква всяко убийство е зло и смъртен грях. Самоубийството се смята за още по-тежък грях, защото човек сам отнема живота си и по този начин отхвърля дадения му от Бога дар на живота. Животът ни принадлежи на първо място на Бога, нашия Създател, Той е Господар на живота и смъртта, заради това и нашето отдаване на Него трябва да бъде пълно. От друга страна ние дължим изкуплението си на себепожертвователния акт на Спасителя на кръста и чрез само-убийството си извършваме бунт срещу Бога като Творец и Изкупи-тел[6].

Човекът, според професор Панчовски, преживява себе си като ценностно битие и вижда смисъла на живота в създаване на ценности. Ако той загуби вяра в себе си и във Вечното същество това го води до пълен нихилизъм, до отчаяние, чиито логичен край е самоубийството. Нихилистът продължава да живее единствено благодарение на тлеещата в него искрица от вяра в съществуването на нещо ценно, което неминуемо рано или късно ще настъпи, затова все още блещука надеждата за избавление[7]. Някои хора смятат, че самоубийството не е грях, защото човек отнема собствения си живот, а не чуждия, като твърдят, че както когато човек не може да открадне пари или други вещи от себе си, така и спокойно може да отнеме собствения си живот, защото той е негова собственост. Разбира се професор Панчовски напълно отрича тази теза, като доказва, че човек не е сам творец на себе си, а е създаден от Бога, и само Той има абсолютна власт над нашия живот[8].

Има още

Философия на науката – продължение и край*

(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)

Валентин Велчев

Четвърто. Най-сложните изделия в нашата практика – компютрите, роботизираните машини, уредите с изку-ствен интелект и прочее – всъщност са комплексни системи, които са изградени от множество иерархически подредени и взаимодействащи си подсистеми. Най-нисшите нива на ред тук се считат за основни „градящи блокчета“ на системата. Група от градящи блокчета съставя под-система от по-високо ниво. Няколко такива подсистеми може да образуват подсистема от още по-високо ниво и така нататък докато се стигне до формирането на цялостната структура. Всяко ниво на подреждане може да се разглежда като относително независимо и самостоятелно, а неговите свойства представляват качествен скок и не могат да се сведат до механичния сбор от свойствата на предхождащите го нива. По думите на Аристотел: “Цялото е по-голямо от сумата на своите части”. Най-удивителното е, че и в природата се наблюдава същия иерархичен принцип – елементарни частици, атоми, молекули, клетки, тъкани, органи и системи, свързани в цялостен организъм. Човешкият индивид, например, е съставен от въпросните подсистеми, като съзнателното равнище е нещо радикално ново и не може да се сведе до биологичното, а то на свой ред – до химичното, физичното и прочее. Можем да приемем, че в основата на всичко стоят квантовите феномени, ръководещи поведението на частиците, но по-нататък, макар да се запазва единството, се стига до качествено различни нива на организация. Както сполучливо се е изразил Иън Барбър: „Съществуването на всеки обект се определя от неговите взаимодействия с други обекти и от участието му в по-общи системи. Без тези холистични квантови явления няма да има нито химически свойства… нито ядрена енергия, нито живот[12]”.

Пето. Една футболна топка няма как сама да промени своето състо-яние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса? Защото, ако се докаже поне за една от структурите на нашия свят, че не е образувана в резултат от действието на природните закони, това задължително ще обуслови наличието на интелигентен Създател (перифраза на Сейгън).

Има още

Философия на науката*

(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)

Валентин Велчев

Предизвикателството

През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на нау-ката Стивън Хокинг, написана в съавторство с амери-канския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[1] още преди отпеча-тването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Все-лената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница*.

Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Мло-динов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[2].

Ето и заключението на Хокинг в края на книгата: „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената[3]”.

Има още