Филокалия – добротолюбие*

Публикувано на 03.12.202204.12.2022 от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Понятието е доста разпространено у нас, особено сред онези хора, които се интересуват да научат нещо повече от духовния опит на миналите поколения, на православните подвижници, подвизавали се с добрия подвиг и получили венеца на славата (2 Тимотей 4:7-8). Тук ще дам някои сведения за значението му от езикова гледна точка и за историята на произхода му като значимо явление в православната книжнина.

Думата „филокалия“ е гръцка и съдържа в себе си основите ‘фило’ (φιλο – обичам, обич) и ‘кало’ (καλο – добро, хубаво). Така това сложно съществително би могло да се преведе „обич към доброто“, съответно „стремеж към доброто“. Традиционният превод на славянските езици „добротолюбие“ е точен, той „калкира“, тоест буквално превежда двете съставки на думата, макар и в обърнат ред. Но такива случаи са познати у нас. Така например ние казваме братолюбие (калкирано от гръцки φιλαδελφία – филаделфия), човеколюбие (от φιλανθροπία – филантропия), сребролюбие (от φιλαργυρία – филаргирия), честолюбие (от φιλοτιμία – филотимия) и други подобни. Но, от друга страна, се казва любомъдрие (калка от φιλοσοφία – философия), любознание (от φιλομαθία – филоматия), любороден (от φιλόπατρις – филопатрис) и така нататък. Интересно е в тази връзка да се изтъкне, че когато роденият в Самоков Константин Фотинов започва да издава в Смирна (Измир, на малоазийския бряг на Бяло море) в края на 30-те години на XIX-ти век своето списание – първо в историята на родноезичната периодика, той го нарича „Любословие“, защото превежда гръцката дума „филология“ (φιλολογία).

В древногръцкия идеал за междучовешките отношения се забелязва стремеж към съчетаване на красивото, естетичното и нравственото. Това те са изразявали с думата „калокагатия“ (от καλος – калос=хубав и άγαθος – агатос=добър, благ)[1]. Калокагатия се среща у много от древните гръкоезични свети отци, като се почне от св. Игнатий Богоносец (в неговото Послание до ефесяни, 14, 1) от началото на II-ри век.

Авторът Иван Ж. Димитров

Думата „филокалия“ също е засвидетелствана твърде рано – още в езика на християнските автори от II-ри век, например у Климент Александрийски в неговия „Възпитател“ (Пαιδαγωγός – Педагог)[2] и у много други. Постепенно обаче думата започва да означава сборник, антология от текстове на видни църковни писатели или от изказвания на бележити подвижници, чиито ученици и последователи са записвали техните разсъждения или сентенциозните им изказвания по въпроси от духовния живот.

Най-старият известен сборник с името Филокалия е съставен от св. Василий Велики (починал 379 година) и неговия приятел и съидейник св. Григорий Богослов (починал 390 година). В 50-те години на IV-ти век двамата извлекли значителни откъси от „За началата“, „Против Целз“ и различни други съчинения на Ориген и ги събрали в сборник, който нарекли „Филокалия от Ориген“ (Ωριγένους φιλοκαλία).

Най-известен е обаче сборникът с това име, създаден от Коринтския епископ Макарий (Нотарас, 1731-1805) и атонския монах св. Никодим Светогорец (1749-1809). Те го отпечатват във Венеция през 1782 година под заглавието „Филокалия на свещените подвижници“ (Φιλοκαλία τών ιερών νηπτικών)[3].

Това е обширна сбирка от аскетически, тоест подвижнически и исихастки текстове на 36 гръкоезични автори от периода IV-XV-ти век в сравнително хронологичен порядък. Някои от тези текстове са извлечения, откъси от съчинения, други пък са включени изцяло.

Авторът Иван Ж. Димитров

В предговора, както и в самото заглавие на титулната страница на първото издание от 1782 година не се сочат имената на епископ Макарий и св. Никодим. Не е ясно и кой какво точно е извършил. Епископ Макарий е трябвало да напусне епархията си след въстание срещу турците в 1768 година, а по настояване на Високата порта дори е бил освободен от поста си. Той пребивавал няколко години на Атон и там работил заедно с монах Никодим. Мнозинството от текстовете те събирали от манастирски ръкописи, главно от манастира Ватопед. Общо взето публикуваните части от светоотечески трудове са предадени в оригинал. Само текстовете на св. Иоан Касиан са преведени от латински, а в края на изданието има извадки, предадени на съвременен гръцки език. Посочените на места текстови варианти показват, че издателите са разполагали с повече от един преписи на някои светоотечески творби. Размерът на текстовете няма връзка с важността на автора (в оригиналното издание съотношението е 2 към 140 страници!), а зависи от наличния текст. Видна е идеята на издателите да дадат тъкмо текстове на подвижници, търсейки съчетание на богословие, аскеза и мистика.

Многобройните по-късни издания на гръцката „Филокалия“ по правило не променят текста на първото издание. Последното е направено в Атина през 1989 година.

Още от издаването ѝ „Филокалия“ е оказала изключително силно влияние върху духовния живот на православните народи. Възражда се интересът към така наречената „сърдечна“ или Иисусова молитва и към духовната бран, както въобще към исихастката традиция. Това влияние се разпростира много скоро и върху славянските народи благодарение на авторизирания превод на „Филокалия“ от преподобни Паисий Величковски (1722-1794), издаден в 3 части в Москва през 1793 година под заглавието-калка „Добротолюбие“[4]. Преподобни Паисий Величковски се е запознал с труда на св. Никодим Светогорец още при своето пребиваване на Атон. Затова не е случайно, че той и неговите ученици в манастира Нямц, Източна Румъния, още преди 1782 година превеждат филокалийни текстове, тоест съчинения с подобно съдържание. Но вече с печатното издание тези текстове придобиват широко разпространение както в Русия, така и сред другите славянски народи. „Добротолюбие“ става основа на духовната обнова в Русия през XIX-ти век, особено чрез старците в Оптинската пустиня, вдъхновили редица руски философи и писатели като Фьодор Михайлович Достоевски и други. В тази насока много допринася и руският превод на „Добротолюбие“ от епископ Теофан Затворник (Говоров, 1815-1894), издаден в 5 тома през 1883-1889 година.

В края на ХХ-ти век благотворното влияние на „Филокалия“ се усилва чрез трудовете на румънския професор по Систематическо богословие в Букурещкия богословски факултет отец Думитру Станилоае (починал 1993 година). Той публикува и разширен вариант на „Филокалия“ в 12 тома.

Авторът Иван Ж. Димитров

На български език „Филокалия“ беше издадена през 2000 година по инициатива на светогорски монаси от Българския манастир Зограф. Изданието е в пет тома, всички издадени през 2000 година, без да се указва мястото, което явно е София. Преводът е направен от голяма група преводачи, които не указват от какъв език превеждат. Но по предговора към „руското издание от 1895 година“[5], написан от св. Теофан Затворник и включен на първо място в българското издание, може да се заключи, че се е превеждало от руски език. Няма редакторска намеса в този преведен текст, така че той наистина се явява българско копие на руския вариант на „Добротолюбие“. Носи същото заглавие, което е добило гражданственост у нас.

„Филокалия“ е преведена и издадена на много други езици, в това число на английски, френски, немски[6], италиански.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2001, кн. 11, с. 10-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Anastasios Kallis. Philokalia. – Evangelisches Кirchenlexikon. Bd. 3. Goettingen 1992, Sp. 1189-1190.

[2]. В кн. 3, гл. 7 (PG 8, 608 В).

[3]. Прилагателното νηπτικός идва от съществителното νηψις=бодърстване, будуване, бдителност (духовна); то пък произлиза от глагола νήφομαι=бодър съм, бодърствам, буден съм, бдя, бдителен съм (в духовния живот), както се употребява този глагол в 1 Тимотей 5:6, 8; 2 Тимотей 4:5; 1 Петра 1:13; 4:7;5:8. Съответно прилагателното νηπτικός трябва да се разбира „бодърстващ“ (в молитва и духовен подвиг), „бдителен“ (в духовния си живот). То няма установен еднозначен превод на славянските езици и понеже цялото това състояние е всъщност един непрекъснат духовен подвиг, превеждам тук νηπτικοί (подразбира се πατέρες, тоест „бодърстващи отци“) с „подвижници“.

[4]. Четвъртата част излиза в Москва през 1797 година. През 1990 година в Букурещ Д. Замфиреску преиздава „Добротолюбие“ по неговото editio princeps (първо издание) от 1793 година.

[5]. Това е второто руско издание, третото е от 1914 година. В първото руско издание не е посочен преводач, нито автор на предговорите към петте тома.

[6]. Първият английски превод е на Е. Kadloubovsky – C. Е. Н. Palmer, London 1951. После се прави изданието: Тhе Philokalia… Translated and edited Ьу С. Е. Н. Palmer, Ph. Sherrard, К. (Т.) Ware. London 1979. – Първият френски превод е на J. Gbuillard, Paris 1953. Следващият е: Philocalie des Pures neptiques… Trad. sous la direction de Boris Bobrinskoy. Bérgolles-en-Mauges 1979-1991. М. Dietz u. I. Smolitsch. Kleine Philokalie. Einsiedeln 1956. По-ново издание е на Кlaus Dahme: Byzantinische Mystik. Ein Textbuch aus der „Philokalia“. Bd. 1. Salzburg 1989; Bd. 2. Salzburg 1995 (тук са подбрани само извадки от гръцкото издание).

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aNA

Възприемането на музика в обучението по религия в детската градина*

Публикувано на 12.05.2022 от Dragan Bachev

Елеонора Асенова

Abstract

Статията разглежда религиозното образование в детската градина, свързано с всички образователни измерения в процеса на предучилищното образование. Фокусът е върху музикалните дейности и особено върху първата от тях – възприемането на музиката. Музиката има важна роля в живота на децата и практиката на музикалното възприятие в предучилищното образование е връзката между фонова музика, детски песни, религиозна песен, църковна и класическа музика. Децата имат нужда от среда за развитие на музикалния усет. Текстът разглежда също и включването на други ресурси за оборудване като реч, музика, звук и изображения в аудиотехниката за постигане на по-сложни и по-живи резултати.

***

Възприемането на музика е самостоятелна и основна дейност в музикално възпитание и обучение в предучилищна възраст, която макар и пасивна на пръв поглед е важна, защото е свързана с пеенето, свиренето с детски музикални инструменти, музикално-ритмичните движения и танците. Още повече, децата възприемат музика и извън детската градина, която волно или неволно оказва влияние върху тяхната мисловна и чувствена дейност. В тази връзка Емилия Николова посочва, че „децата са обкръжени от богат и разнообразен музикален свят, като слушат достъпна и недостъпна музика, която незабелязано оказва позитивно, но и негативно въздействие и влияе върху формирането на тяхната личност“[1].

Обучението по религия в детската градина може да се обогати чрез музикалните дейности, първата от които е възприемане на музика, която е ключова за музикалното възпитание в детската градина. Тя разнообразява и разширява обучението по религия, като обогатява наблюденията и представите на децата, формира естетическите, волевите и нравствените им отношения и способства за развитието на умствените им способности. Панайотова отбелязва, че „породените емоции и чувства у децата от възприеманите произведения (музикални, словесни, двигателни), създават интерес, концентрация и мотивация за овладяване на знания, формиране на умения и изграждане на отношения[2]“. Въпреки, че емоциите и чувствата в повечето случаи се използват, като синоними, трябва да подчертаем, че макар и да е малка разликата между тях, то тя е съществена за музикалното обучение и възпитание, защото, както пише Недка Василева „емоционалността е водещ компонент при възприемането на музика[3]“.

Музиката със своя синкретизъм от мелодия, ритъм, поезия, танцови движения и мимика, действа по интерактивен начин, като радва, активизира и обогатява и двете страни на педагогическото взаимодействие – обучаващ и обучаеми.

Обучението и възпитанието по религия трябва да са взаимосвързани и вътрешно обвързани, защото, както казва Божидар Андонов целта не е „само да насадят възможно най-много религиозни знания в главите на децата, а християнски добродетели в сърцата им“[4]. Музиката намира по-пряк път до детските сърца, и е мост към религиозното съдържание, като го доближава до малките обучаеми чрез чувствата и мислите, които са вложени в нея.

В контекста на религиозното обучение могат да се използват всички компоненти на предучилищното музикално възпитание, в частност – възприемането на музика. Целта е децата да се доближат в най-близка степен до религията, да се предизвикат у тях образни представи, чрез които тя да придобие „цвят“ и да се докоснат до нейната същност. Настоящето изследване представя както различните видове музикални произведения, които са приложими в обучението по религия в детската градина, така и тяхното комплексно използване със звук, говор и изображение, чрез съвременни аудиовизуални и информационни технологии.

В текущата разработка се използва методът на конкретните ситуации (case study) базиран на 13-годишен педагогически опит с деца в детска градина.

Преди да се изследва възприемането на музика в обучението по религия в детската градина, следва да се обърне внимание върху основните музикални дейности, които се осъществяват в процеса на обучение и възпитание в рамките на предучилищното образование. Те са: възприемане (слушане) на музика, изпълнение на музика и музикално творчество.

Възприемането на музика е определено от Минчева, като сравнително пасивна перцептивна дейност, която се формира от усещанията, възприятията, представите и въображението и е практически най-необходимата музикалноестетическа дейност поради това, че през целия си живот човек е заобиколен от музикална среда[5].

Изпълнението на музика е водеща дейност в българската музикална педагогика. Тя е активна дейност, която е основна за музикалното възпитание и обучение на подрастващите. Нейното приложение е широкообхватно, защото включва в себе си пеене, свирене с детски музикални инструменти и музикални движения.

Пеенето е най-популярната музикално-изпълнителска дейност и най-достъпната форма за музикална изява в детската градина, която заема централно място в обучението и възпитанието на подрастващите. Детето изразява различни емоционални състояния със своя глас и изпитва вътрешна нужда да материализира езика на душа си. Чрез песента то съвсем непосредствено изразява своите настроения, мисли, чувства и преживявания. Катеринова и Коджаманова определят голямата роля, която играе песента във възпитанието на децата: „В ярка и образна форма песента задълбочава представите на децата за заобикалящата ги действителност. Съдейства за изграждане на положително отношение към всичко прекрасно“[6].

Свиренето с детски музикални инструменти в музикалната педагогика се използва за формиране и развитие на музикалните способности на децата. Най-често използваните детски музикални инструменти са: детски чинели, дървено конче (гуиро), детско барабанче, маракаси, триангел, дървени пръчици (клавес) и други.

В обучението по религия в детската градина могат да се използват при изпълнение на песни – „Чук-чук, яйчице“ – дървени пръчици, дървено конче; „Великден“ – триангел, камбанки; за илюстриране на конски тропот за дадено библейско събитие – дървено конче; глашатай, който обявява заповедта на император Август за преброяване на населението – барабанче, детски духов инструмент (флигорна, тромпет) и така нататък.

Музикално-ритмичните движения развиват музикалните способности и отразяват двигателно породените емоции при възприемането на музика и пеенето. Развиват „емоционалното отношение“ към музикалните произведения, което е един от важните компоненти в учебно-възпитателната работа по музика. Кръчмарска, Неделчева и Шейтанова отбелязват, че музиката винаги извиква определена двигателна реакция у децата, настроение и желание да изразят преживяванията си чрез движение[7]. Тези музикални движения не са самоцелни и свързани само с удовлетворяването на детските потребности характерни за възрастта им. Николова подчертава, че чрез музикално-ритмичните движения се подобрява концентрацията на вниманието и наблюдателността, подобрява се музикалният слух и памет, развива се зрителната и двигателната памет[8].

При усложняване на музикално-ритмичните движения с хореографски елементи, изискващи повече повторения за тяхното овладяване, може да се говори вече за танц. Той е осъществим, когато се работи целенасочено, последователно и методично за неговото правилно усвояване. По-скоро е приложим, когато се касае за публична изява, но изисква много време и усилия, които се отнасят повече за музикалното възпитание. В обучението по религия в детската градина по-скоро е удачно да се използват музикално-ритмичните движения, които съдържат в себе си импровизирана танцова динамика с двигателни елементи. Учителят по религия може да ги демонстрира на децата които паралелно с него подражателно да имитират и онагледяват текст от песен или дадена музика. Например на припева на песента „Звънченце от сребро“ по текст на монахиня Валентина Друмева, децата могат да летят, като птички в кръг или свободно, но ръководени от учителя. Съществуват много възможности в тази насока.

Музикалното творчество дава възможност за развитие на творческите способности на децата. При него по-скоро може да се говори за музикална импровизация – двигателна, музикално-ритмична или певческа. Николова посочва, че при музикалната импровизация се разкриват тези страни на музикалността, които са необходими за всички музикални дейности: емоционална отзивчивост към музиката, активен музикален слух, внимание, мислене и реч, музикална памет, въображение, самостоятелност, воля и други[9].

В обучението по религия е възможно децата да импровизират части от песен, музикален разговор с въпроси и отговори, характерни движения при слушането на музика или ритмика и така нататък.

Основните музикални дейности са взаимосвързани, като се допълват и преплитат помежду си. Могат да се осъществяват, както отделно, така и заедно. Киилу много точно отбелязва, че музикалните дейности преследват една обща цел – подпомагане на детския интерес и любов към музиката и създаване на предпоставки за детското музикално-творческо развитие[10].

Има още →

Ролята на адаптираните библейски текстове (наративи) в процеса на възпитание на децата в предучилищна възраст – продължение и край*

Публикувано на 02.04.202231.05.2022 от Dragan Bachev

Илиана Димова

Не трябва да пренебрегваме и психологическата зрялост на децата, която има голямо значение за възприемането и разбирането на тези текстове. Това се явява петият аргумент, защото характеристиката на този възрастов период се свежда до неговата продължителност във времето, социалната среда на развитие на децата, чувствителността им към определени въздействия, играта като водеща дейност и така нататък. Ясно е, че различните възрастови периоди имат различни психологически характеристики, които са основа на възприемателните способности на човека. Трябва да обърнем особено внимание на психологическите особености на 6-7 годишните деца, за да може адаптацията на библейския текст да бъде успешна, а използването ѝ като библейски наратив в ситуациите по религиозно възпитание в предучилищна възраст да е с висок процент ефективност.

Детската психология твърди, че точно този период (6-7 години) от развитието на детето е преломен и съществува известна криза, в която то, на прага на училище, се опитва да утвърди своето място в обществото, като пробва редица детски похвати. Тези похвати са свързани с неговата собствена самооценка, на базата на които детето се опитва да изгражда нови взаимоотношения. Много често те са част от основната дейност в тази възраст – играта. „Детето, играещо някаква роля в играта, получава възможност да координира действията си с тези на връстниците си, да развива способност за съпричастност и да формира екипни качества. В играта детето задоволява потребността си от признание, постига известна степен на самопознание. Играта е училище на социалните отношения, в която са моделирани формите на поведение на предучилищна възраст[14].“ Много често в тази възраст децата вече започват да спорят, да упорстват, да използват хитрости и капризи, да реагират отрицателно, когато бъдат критикувани и дори да обръщат внимание на външния си вид.

Повечето детски учители са на мнение, че докато децата в трета подготвителна група са в един преходен и не много благоприятен и лесен за възпитателно-образователният процес период, то в четвърта подготвителна група (6-7 години) нещата рязко се променят. Това е така, защото, когато започне учебната година в трета подготвителна група, все още има деца, които не са навършили 5 години и са все още в един друг психологически период, който е далеч от сериозността, която предполага обучението и възпитанието в тази възрастова група. В същото време има и деца, които след няколко месеца ще станат на 6 години, и които са видимо по-устойчиви и адекватни психологически. Но, както споменахме по горе, в четвърта подготвителна група нещата рязко се променят. Болшинството от децата имат вече устойчиво внимание, обема на паметта е доста увеличен, опитват се да утвърдят позицията си в групата, като се смущават от определени постъпки на останалите и се стремят да постъпят по правилния начин, инстинктивно се опитват да бъдат добри.

Господ Иисус Христос с деца

Неслучайно религиозното образование, основано върху библейският наратив, е добре да бъде започнато точно в този предучилищен период, предвид благоприятните условия и естествените търсения на децата относно смисъла, начина и целта на човешкото съществуване. Библейският наратив, от своя страна, дава християнската гледна точка в конкретна житейска ситуация, в която детето може да направи своя избор на поведение и позиция, а учителят да постави основите на нравственост и преживявания, изградени от ценности, които са преминали през времето и са останали непроменени, запазили са своето значение и в съвременния свят.

Мястото на библейският наратив в педагогическия процес

Понятието „наратив“ е въведено през 1966 година от американските литературни теоретици Робърт Келог, Робърт Едуард Скоулз и Джеймс Фелан в книгата „Природата на наратива[15]“, където те дават следното определение – „Под наратив ние разбираме всички тези литературни произведения, които се различават по две характеристики: присъствието на сюжет и на разказвач[16]“ Библейският наратив е библейско повествование, чийто обем и съдържание е съобразен във възрастовите особености на децата и който се явява основа на религиозното възпитание в детската градина и училище. Чрез библейския наратив се опитваме да възстановим естествената връзка на човека с Бога и със Свещеното Писание като източник и коректив на нравствеността. Ако за учениците в 11 клас можем да прочетем целия библейски текст, като адаптацията му се сведе само до използването на думи, разпознаваеми в съвременния език, то адаптацията на текст за предучилищна възраст трябва да се сведе до обем, не по-голям от 10-20 изречения, в който да е включено само съдържанието, на което искаме да акцентираме. Тоест, ако искаме да разкажем на децата в детската градина за празника Възкресение Христово например, няма да навлизаме в подробности около залавянето и изтезанията на Иисус Христос, а върху тази част, която говори за Неговата саможертва. Библейският наратив в случая е насочен към 6, 7-годишните деца, в които ние искаме да възпитаме определена добродетел – децата да разберат, че както Иисус Христос е жертвал живота си за нас, хората, така и нашите родители ежедневно се жертват за нас и по същия начин биха дали живота си за нас, ако това е необходимо. Целта е да формираме у децата отдаденост, себеотричане и жертвоготовност, породена от любов. Промяната на текста тук е свързана не толкова с преразказ на разбираем език, колкото на отхвърляне на цели части от него (като идеята е не да ги прикрием, а децата да се запознаят с тях на един по-следващ етап от развитието си). Това, което ще оставим като повествование (наратив) има само формална промяна в изказа и не променя времето, мястото и самото библейско послание. При споменатия пример за библейски наратив върху разказа за Възкресението на Иисус Христос, по-конкретно, чрез разказа за саможертвата на Спасителя, имаме за цел емоционално да внушим на децата, че всеки един от тях може да се лиши от нещо скъпо и любимо в името на любовта към приятел, родител или близък човек, например.

Има още →

Ролята на адаптираните библейски текстове (наративи) в процеса на възпитание на децата в предучилищна възраст*

Публикувано на 01.04.202231.05.2022 от Dragan Bachev

Илиана Димова

Необходимост от адаптиране на библейски текстове

В педагогическия процес библейските текстове са необходими най-вече на учителите по Религиозно възпитание в детската градина и учителите по предмет Религия в училище. Тук ще насочим вниманието си към твърдението, че за да постигнем целите, които сме си поставили в процеса на обучение по Религиозно възпитание и Религия, е необходимо, на първо място, задължително да използваме библейски наратив. На второ място той трябва да бъде адаптиран прецизно и достъпно, за да могат децата да усвоят предвидените от учителя знания и да формират определени нравствени добродетели. Тук ще говорим основно за работа с деца от предучилищна възраст, които са записани да посещават ситуации по Религиозно възпитание. Ще насочим вниманието си към тази възрастова група, за да направим опит да докажем важността на използването на адаптирани библейски наративи още в съвсем начален етап на педагогическия процес. Актуалността на проблема за адаптацията на текстове е вкоренена доста дълбоко в целите на педагогическата наука въобще (в частност на предучилищното възпитание) и има редица аргументи, които доказват, че прецизната адаптация на текст, още повече на библейския текст (предвид неговата религиозна специфика и времева отдалеченост на създаването му) са от изключително значение за постигане на общите цели на възпитателно-образователният процес в детската градина и в по-тесен план на целите, които трябва да следва учителят в ситуациите по Религиозно възпитание в предучилищна възраст. Тук ще говорим за адаптация на библейски текст (повествование; разказ; библейски наратив), който на разбираем, интересен, достъпен и, не на последно място, достоверен език да запознава децата с библейските събития в ситуациите по Религиозно възпитание в детската градина. Важно е да подчертаем, че използвайки термина „наратив“, ние влагаме смисъла, в който го употребява науката семиотика. „Разказът (наративът[1]) може да бъде предаден посредством устния или писмения език; посредством неподвижния или подвижен образ, посредством жеста и посредством организираната смесица от всички тези субстанции; разказ (наратив[2]) има в мита, легендата, баснята, приказката, повестта, романа, епопеята, историята, трагедията, драмата, комедията, пантомимата, картината, витражите, комиксите, произшествието, разговора. Под тези почти безкрайни форми разказът (наративът[3]) съществува във всички времена, във всички краища на земята, във всички общества; наративът започва още с историята на човечеството[4].“ Тоест ние го наричаме текст, повествование, разказ, но имаме предвид семиотичен конструкт, направен от знаци, който има своя божествен произход и послание, и който е част от Свещеното Писание. Смисълът на това разбиране и отношение към библейският наратив се състои в това, че нравствените ценности, които са цел на възпитателно-образователният процес в детската градина, ще имат своята здрава опора в Библията и биха могли да се утвърдят като смисъл и цел на човешкия живот. Така библейският текст е не само литературен конструкт (както неправилно се изучава в по-горен курс в училище, в часовете по литература), а система от знаци, извор на смисъла на живота.

На първо място, за да разсеем всякакви твърдения, че не е задължително да сме запознати с Библията, за да можем да открием решения на етични и морални проблеми в обществото въобще и в частност в образователните институции в България, трябва да обърнем внимание на факта, че става въпрос за религиозно възпитание в предучилищна възраст. Обучението по Религия във всички възрасти в основата си произлиза от Библията, защото, според християнството, тя е „Слово Божие“ и извор на абсолютната истина. Ако трябва да се използва наратив в тези ситуации по Религиозно възпитание в детската градина, то няма как той да бъде друг, освен библейски. Нравственото възпитание в ситуациите в детската градина, което е една от целите на този педагогически процес, ще има винаги своята опора в Свещеното Писание като боговдъхновен текст и би могло да се превърне в устойчив светоглед, приложим не само в християнската общност. Принципът за основаване на обучението по Религия върху Свещеното Писание спада към конфесионалните принципи, а ситуациите по религиозно възпитание в детската градина се провеждат на принципа на СИП Религия-Християнство-Православие, в която децата получават възможността да се запознаят с християнската религия на конфесионални начала[5]. Няма как да провеждаме ситуации по Религиозно възпитание в детската градина без използването на библейски текстове, които, както казахме, са основен извор, най-важният източник за произхода, смисъла, съдържанието и значението на християнството, на християнските ценности и морал. Библията би трябвало да бъде в основата на всички знания в тази област и съответно на възпитателните цели, които си поставяме, да се съдържат в изводите, направени от запознаването на децата с библейските разкази. Тук трябва да направим уточнението, че „възпитанието на подрастващите в традиционните духовно-нравствени ценности зависи от цялото училищно обучение, провеждано чрез другите аспекти на учебната програма, но най-вече от религиозното образование, което обогатява с духовни примери и възвишени наставления взаимоотношенията, които съществуват в училищната общност[6].“ Този модел е най-приемлив за предучилищното образование. И макар, че става въпрос за Библията, свещената книга на християните, опитът показва, че след като разясним на родителите характера на целите, които си поставяме в ситуациите по Религиозно възпитание, те масово записват децата си за участие в тази извънкласна форма. Това налага прецизната адаптация и подбор на библейски текстове, предвид използването им като извор на общочовешки ценности.

Господ Иисус Христос с деца

Безспорно, трябва да се ръководим от принципите на предучилищната педагогика, защото говорим за използване на библейски наратив в педагогическия процес по религиозно възпитание в детската градина. Този процес има своите организационни и методически обосновки в документи като новия Закон за предучилищното и училищното образование, обн. – ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 година, посл. изм., бр. 108 от 29.12.2018 година, в сила от 01.01.2019 година, Държавният образователен стандарт за предучилищното образование, обн. – ДВ, бр. 46 от 17.06.2016 година, в сила от 01.08.2016 година; изм. И доп., бр. 72 от 31.08.2018 година, в сила от 31.08.2018 година и Инструкция № 2 от 23 юни 2003 година за провеждане на обучението по учебен предмет „Религия“, обн., ДВ, бр. 60 от 4 юли 2003 година, изм., ДВ, бр. 106 от 23 декември 2014 година и други, отнасящи се за провеждането на тези занимания в детската градина и училище. В същото време, предвид днешната реалност (липсата на достатъчно учители по Религия и влезлите в сила нови учебни програми по Религия), Министерство на образованието и науката, заедно с богословските и педагогическите факултети в България търси начин за запълване на тази липса и организира едногодишни курсове за учители, които да имат правото и квалификацията да преподават предмет Религия. Тук веднага се появява мисълта за вечния спор – педагозите или богословите са по-компетентни в преподаването на религиозните знания. Истината е една – педагозите имат недостатъчна богословска подготовка, а на богословите им липсва достатъчна педагогическа компетентност, с която да представят пред децата богословските знания. Но предвид факта, че, към днешна дата, в Богословските факултети има малко студенти-богослови (още по-малко са тези, които успяват да се реализират като учители по Религиозно възпитание), а курсовете в тези факултети за учители по Религия и Религиозно възпитание са насочени към педагогическите кадри, то с този анализ ще се опитаме да допринесем за възпитателно-образователния процес в детската градина, като подчертаем, че работата на педагогическите кадри, получили възможност и квалификация да преподават Религиозно възпитание, е много отговорна и е необходимо да има фокус върху библейския наратив в педагогическия процес. Адаптацията и използването му е недопустимо да бъдат повърхностни и осъвременени, предвид посланията, заложени вътре в него. Тоест, правилното разбиране и пресъздаването на автентичния библейски текст е задължително за Религиозното възпитание в предучилищна възраст. Библейският наратив е елемент, който не може да бъде пропуснат, ако искаме да постигнем поставените цели в заниманията по Религиозно възпитание. Затова необходимостта от прецизност при адаптирането на библейските текстове е първият и най-важен аргумент за актуалността на този кратък педагогически анализ.

Има още →

Библейският възглед за детето*

Публикувано на 05.05.2021 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Детето винаги е излъчвало очарование и обаяние със своя пленителен образ, със своята невинност и нравствена чистота и със своите обещания за ново творчество и за по-добра бъднина на човечеството. И наистина, има ли нещо по-красиво и обнадеждаващо от децата? Често ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев, украсяваме ги с най-хубави епитети, отрупваме ги със светли надежди. Всяко дете е не само невинност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и неговото пълноценно съдържание.

В миналото столетие излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от Елен Кей, което предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката. То бързо беше преведено на много езици в Европа, включително български. В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей изисква детето да се третира не като играчка или като безправно същество и родителите да осъзнаят своята най-голяма отговорност и да изпълняват своя свещен дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на своите деца.

След обявяването на миналото столетие за „век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време, бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да защитим децата – бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на първи юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив навсякъде да отстояваме правата на децата и особено там, където те нагло се погазват, където децата се обричат на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се затварят вратите на училището за тях, където се осакатяват и избиват. В този празник все още тревога осенява нашите мисли, тъй като всеки ден по нашата планета умират от недояждане и епидемични заболявания 30,000 деца, по-голямата част от които недоживяват дори една година. Според данни на Организацията на ООН по прехраната и земеделието от 1972 година в 29 развиващи се страни на света сега се наброяват 276 милиона деца на възраст до пет години, които постоянно не си дояждат.

В нашето време на засилващ се хуманизъм и демократизъм, които изискват човешки отношения към всички хора и специално към децата, Християнската църква се откликва на призивите за защита на детето, за създаване по-добри условия за неговото мирно съществуване, хармонично развитие и възпитание и щастливо бъдеще, защото тя по самата си структура и по божественото си призвание е хуманен и възпитателен институт. Господ Иисус Христос основа Църквата и я освети, за да проповядва и насажда обич към всички хора и да бъде кораб за спасението на цялото човечество. За конкретно изясняване на тази позиция нека разгледаме какъв е библейският възглед за детето, какво е отношението на Евангелието към него!

Има още →