КАКВО ЧУДО Е ДА СИ ЧОВЕК?*

Преподобни Иустин Попович

преп. Иустин ПоповичКакво чудо е да си човек, и то двояко чудо: да бъдеш човек в такава огромна и загадъчна вселена. Вие не чувствате ли това? Не го ли виждате? Представете си, че до този момент не сте съществували и сега в тази ваша младежка възраст, с това ваше съзнание, с тези ваши усещания, с тези сетива, изведнъж някой ви изведе от небитието в битие и ви спусне в тая зала. Как бихте се почувствали? Погледнете, навсякъде около вас е светлина. Какво бихте помислили за нея? Няма съмнение, за вас тя би била нещо необикновено, фантастично, истинска драматична изненада. Ами цветовете, толкова цветове около вас – какво бихте си помислили за тях? Та и те са всеки за себе си и всички заедно нещо чудно, фантастично, много драматично. Ако пък се разгледате един друг! Какво бихте помислили за себе си и за другите около вас? Чудни, необикновени, фантастични създания: всичко е изненада след изненада, чудо след чудо!poverhnost-planety-sputnik-zvezdy-365b208Излезете ли от тази зала на улицата, вижте: над вас дълбоко, безкрайно, синьо небе, около вас вървят хора, фучат автомобили, преминават трамваи, подскачат деца, кретат старци… Как бихте се чувствали и какво бихте помислили за всичко това? Изненада след изненада, нали? Чудо след чудо, нали? Пък и още слънцето пламти над вас, полека клони на запад и изчезва и виж, мрак покрива всичко; а от тъмносините небеса нахлуват рой звезди… Какво е всичко това? Чудо след чудо… безброй чудеса… Вече сте уморени от тях; а нещо се разлива у вас, смалява самосъзнанието ви, стеснява самоусещането и вие потъвате в някакъв мрак, в някаква тъма, нещо като че ли ви тегли към несъществуващото. Бихте викали за помощ, но безпомощни, вече не усещате себе си като себе си, като живо същество… Сънят ви е овладял… Сънят? Какво е това сън? Не е ли връщане в небитието? Но виж, ти си се пробудил от съня. Отново си се втурнал в битието, от небитието в битието. И ти идва наум: щом човек може да спи и сънува, не е ли той самият от същото естество, от което е и сънят?преп. Иустин Попович 2Приятели, вгледайте се в човешкото око… Какъв любознателен немирник е то, неуморно лети от предмет на предмет, от цвят на цвят. А мисълта? Още по-голям немирник и от окото; непрестанно в движение, във вихър, в полет, в полет към…? Мисълта – какво чудо! Да мислиш? О, това е такова изкуство; несъмнено: изкуство над изкуствата. А чувството? То е такава чудотворна работилница, най-чудната във всички светове… Обърнете внимание на мисълта: как възниква у вас, как се ражда, как идва? Откъде идва тя: от непрогледни мрачини или от някакви светли дълбини? Мисълта, това е най-тайнственият непознат в теб. А чувството? – друг непознат, не по-малко тайнствен от първия. А инстинктът? Той е някакъв мрак в мене, който бяга от всяка светлина; хваща те, тегли те в някакви дълбини, в някаква непрогледна тъмнина. Къде най-много присъства човек, къде го има най-много: в мислите, в чувствата или в инстинктите? По всичко личи: най-малко в тялото (тоест в инстинкта – б. пр. ), повече в мислите, най-много в чувствата.1300573108_wallpapers-space-151_nevseoboi.com.uaДа можеш да мислиш, това е чудо, нали? Да можеш да чувстваш, това е друго чудо, нали? Да можеш да виждаш, това е трето чудо, нали? Да можеш да чуваш, това е четвърто чудо, нали? Впрочем, кое е това, което да не е чудно у човека и в света около него? Ако човек поне малко сериозно се вгледа в света около себе си и света в себе си, не може да избяга от налагащите се факти, които всички заедно се събират в една мисъл и в едно чувство: този свят и като цяло, и в единичното е безкрайно чудо за всяко мислещо същество и преди всичко за човека. Иска или не, човек е като жив фотоапарат, който, заснемайки света и със сетивата, и със сърцето и с душата, с цялото същество, усеща, че светът е не само непрекъснат, но и безкраен филм с драматични чудеса.преп. Иустин Попович 3А ние? Ние сме изгубили това усещане за света, понеже от малки постепенно сме привикнали към този свят, към явленията му. А всъщност няма нищо по-фантастично от действителността, от нашата земна действителност. Моля ви, вгледайте се само в нищожното цветче на теменужката или в мъничкото оченце на лястовицата. Нима по своето устройство не са нещо по-фантастично от всичко, което хората могат да си представят? И най-фантастичният роман на Жул Верн не е приблизително тъй фантастичен, както едно мъничко цветче, а какво остава за целия свят…0_61fb6_761e5a7b_XLКолкото повече човек размишлява върху този загадъчен и интересен свят, толкова повече го преследва мисълта – действителността на този свят е по-фантастична от всичко най-фантастично и по-загадъчна от всичко най-загадъчно. И най-богатата човешка фантазия, макар и повдигната на квадрилионна степен, не би могла да си представи по-фантастичен и загадъчен свят от този, в който ние, хората, живеем.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)2 (2)Представете си, че този свят не съществува. И някое надсветовно Същество по своята всемогъща воля и необяснимо желание ви определи да създадете свят по свой замисъл. При това ви се оставя пълна свобода и на идеите, и на действията. Най-висшето Същество би ви снабдило с материала, необходим за създаването на света. Дали бихте се решили да бъдете архитект на такъв свят? Какво бихте поставили като основа, какво бихте избрали като материал, какво бихте определили като цел? Какви създания бихте измислили, в каква среда и атмосфера бихте ги поставили? Дали на някои бихте дали мисли и чувства, или вместо мисли и чувства бихте им дали нещо друго? Може би в някои бихте внесли тъга, болка, сълзи, любов? Колко сетива например бихте дали на същество, което би приличало на човек? Не бихте ли сгрешили, ако му дадете по-малък брой сетива, отколкото има човек; и още повече да сгрешите, ако му дадете повече? А какво би станало, ако вместо едно сърце бихте му поставили в гърдите десет? Когато детайлно изготвите и подробно разработите плана на своя свят, сигурни ли сте, че не сте пропуснали нещо основно? О, сигурни сте, сигурни сте и вие, и аз, че ще пропуснете нещо, поради което вашият свят би се разрушил още преди да бъде завършен.0_6dfbb_f5f325ea_XLДа бъдем конкретни: вие най-напред бихте поставили на вашия свят основи. Ала на какво бихте поставили тях самите? Вижте, нашата планета стои във въздуха като на основи! А въздухът „стои“ в безвъздушното пространство! А безвъздушното пространство на някакви невидими частици, които науката нарича атоми. А атомите на електрони. А електроните на фотони. А фотоните на нематериален етер! А нематериалният етер на нещо още по-нематериално и невидимо! И така до безкрай. Така човешката логика и чрез науката, и чрез философията, и чрез изкуството жадно схваща от по-малката загадка за по-голямата, потъва от една невидимост в друга, докато потъне неизвестно къде! Не осъждайте поради това човешката логика. Та тя по самата си природа не е в състояние да си представи края на онова, което е невидимо, а това означава на онова, което е безкрайно. И нашата логика, и нашата планета, и нашият космос, всичко това е заобиколено с безброй невидимости и с безмерни безкрайности. Всички наши знания за света и човека, всички наши предсказания за тях се обобщават в едно знание и едно предсказание. Това знание, това пророчество гласи: този свят се крепи и съществува върху невидими неща, които нямат нито брой, нито край…преп. Иустин Попович 4Да! На вас се предлага божествена чест: да бъдете творец и архитект на нов свят. Имате ли за това достатъчно въображение, достатъчно ум, достатъчно сърцатост, достатъчно сила? Ето една подробност: за мълнията трябва да съедините огън и вода. Това е парадокс, нали? Но няма как, върху такива парадокси почива този свят. Те са тук, навсякъде около нас, без значение, че ние, хората, ние, бедните бозайничета, почти нищо не разбираме от всичко това. Нали наше бозайническо величество има право да се сърди, че не са ни питали, когато са сътворявали такъв свят? Но, ето, удава ви се случай да получите удовлетворение, моля, създайте свят по ваша идея и план.688070975Ако за вашата човешка сила е трудно да създаде вселена, тогава от големия космически свят слезте в нашия по-малък земен свят. Може би ще успеете да станете архитект на един такъв мъничък свят. Защото нашият земен свят в сравнение с вселената е не просто по-малък, а е безкрайно по-малък, до невидимост по-малък. Великият съвременен астроном, професор в Кеймбриджския университет Джеймс Джинс твърди, че нашата планета спрямо вселената е като „милионна част на пясъчно зърно спрямо цялото количество пясък на всички морски крайбрежия на целия свят[1]„.преп. Иустин Попович 5Вгледайте се обаче сериозно и в този наш тъй мъничък земен свят. И тук за вас всичко е твърде тайнствено и твърде загадъчно. Във всичко се крие нещо необикновено и от всичко струи нещо невидимо. И човек не може да се отърве от натрапващия се въпрос: но кое е най-важното на този свят? И ако човек сериозно до самоотверженост е размишлявал за това, трябва да отговори: в този видим свят най-важно е онова, което е невидимо, неосезаемо, незабележимо. Ето, радият е най-страховитата сила, но сила невидима. Гравитационното привличане държи и поддържа в чуден порядък безбройни слънчеви системи, но и то е невидимо. И клетият homo sapiens с тъга или с неудоволствие признава: основа на всичко видимо е нещо невидимо. Всяка видима твар със своите най-вътрешни нерви е свързана с нещо невидимо… О, кажете ми как се извършва преходът от видимото към невидимото? И още, как става преходът от невидимото към видимото? Как невидимите фотони, праелектрони и електрони се сгъстяват и създават този видим, този осезаем, този материален свят? Всичко, което е видимо в света, е безкрайно по-малко от онова, което е невидимо в света и около него. „Проучванията на астрономите показват, че небесните тела – планети, комети, звезди – които почиват в материалния етер, са само кажи-речи едно малко, едва забележимо материално островче в космоса. Материята, както са показали изследванията на немския астроном Рим, е само изключение във всемира. Отношението на материалната маса на всички небесни тела спрямо цялото пространство във всемира е еднакво на отношението, което съществува между главичките на дванадесет топлийки и цялата територия на германската държава. Материята следователно е изключение и в космическото пространство, както е изключение и в атома[2]„.860985302Хабл счита, че обемът на космоса възлиза на около 380000000000000 билион, билион, билион, билиона кубически мили[3]. Джеймс Джинс вярва, че в тази вселена има толкова звезди, колкото са песъчинките по всички крайбрежия на Земята. Но това в сравнение с общия обем е като капчица от проливен дъжд, който би валял цял ден над Лондон. „А не бива да забравяме при това, казва Джеймс, че една средна звезда е около един милион пъти по-голяма от земята[4].“Масата на слънцето според Едингтон е 2000000000000000000000000000 тона[5], а цялото количество материя във вселената възлиза на 11000 милиона, милиона, милиона слънца[6]. И въпреки всичко това огромно количество материя заема само един много малък дял от непрогледното пространство на вселената. Човек би помислил, казва Джеймс, че пространство, което съдържа толкова огромен брой звезди, би било страхотно претъпкано. Напротив, космическото пространство е по-празно, отколкото можем да си представим. Да предположим, че само три мушици живеят в цяла Европа; дори и в тоя случай въздухът на Европа би бил по-пренаселен с мушици, отколкото космическото пространство със звезди, поне в ония дялове на космоса, които са ни познати[7].преп. Иустин Попович 6В последна сметка: невидимото е сърцевината на видимото, същината на видимото. Видимото не е нищо друго, освен черупка около невидимото. Безбройни са формите, в които се облича невидимото. Облича се и се преоблича. Видимо е слънцето, но невидима е силата, която го затопля. Видими са многобройните съзвездия, но невидима е силата, която мъдро ги движи и води през безкрайните пространства, за да не се сблъскват. Видим е магнитът, но силата му е невидима. Видима е земята, ала нейното притегляне е невидимо. Видими са океаните, но невидима е силата, която ги възпира. Видим е славеят, но невидима е жизнената сила, която го държи да съществува. Видими са много създания на земята, но невидима е силата, която ги привежда към живот и ги поддържа в границите на живота. Видима е тревата, видимо е растението, видимо е цветето, но невидима е силата, която от една и съща земя произвежда разновидни треви, разнообразни цветя, различни плодове.3105911Така изглежда светът около човека. А какво да кажем за самия човек? О, в него се разиграва най-интересното и драматично съревнование между невидимото и видимото. Тук невидимото и видимото са се прегърнали в силна прегръдка, прегръдка, която няма край нито на тоя, нито на оня свят. Вижте, човек жертва видимото си тяло заради известни убеждения на своята съвест. А пък съвестта е нещо невидимо. Ако не е така, покажете ми да я видя с очи. Човек отива на смърт заради някаква мисъл, заради някаква идея. А пък мисълта е нещо невидимо, идеята е нещо невидимо. Ако не е така, покажете ми да ги видя с очите си. Майката със своето тяло брани детето си, когато е в опасност и жертва видимото си тяло. Заради какво? Заради любовта. А пък любовта е нещо невидимо. Ако не е така, нека майките ми покажат тази тяхна любов да я видя с очите си. Какво е това мисъл, какво е това чувство, какво е това съвест, покажете ми да ги видя с очите си в тяхната самостоятелна и веществена очевидна действителност? Но вие не можете да ми ги покажете, понеже всичко това по своята природа е невидимо.12_9058_oboi_dve_planety_v_kosmose_1024x768Значи онова, което е най-важно в човека, е невидимо. И друго: всъщност човек живее с онова, което е невидимо у него. Когато това невидимо напусне човека, тогава тялото умира. Ако не е така, тогава и мъртвецът, поне докато е на мъртвешкия одър, би могъл да изпълнява жизнени функции, тъй като има същите сетива, същите физически части както живия човек. Само едно няма – няма душа в тялото, душа, която държи тялото живо, душа, която чрез очите гледа, чрез ушите чува, чрез сетивата действа, чрез мисълта умува. Тая невидима душа е и изворът на целия човешки живот. На вас може би не ви харесва, че душата е невидима? Но и от тялото си какво виждаме? Само кожата, а всички главни жизнени функции – функциите на нервите, сърцето, белия дроб, черния дроб, мозъка, всичко това е скрито от очите ни. В тялото ни се извършват невидими чудеса. Затова гениална е мисълта за човека на известния биолог д-р Алексис Карел във вече знаменития му труд: ,,L’homme, cet inconnu“. Мисълта гласи: „Всеки от нас е само редица от привидности, през която пътува непонятна реалност – la malice inconnaissable.“ Човекът е наистина нещо, което най-малко познаваме. Д-р Карел казва: „Трябва откровено да признаем: от всички науки, науката за човешкото същество среща най-големи трудности“.1300574220_wallpapers-space-448_nevseoboi.com.uaНека бъдем искрени: и трите свята – космосът, земята и човекът, представляват сами по себе си някакви невидими сили, облечени в материя. Където и да погледнем, откриваме, че светът е пълен с непознати и невидими неща. Но ако сме логически последователни и духовно смели хора, ще доведем докрай мисълта си. Аз това и искам: и трите видими свята – космос, земя и човек, са само проекция на невидимото във видимото. Видимата природа е материална проекция на нематералните, невидими Божии мисли. А човекът? Човекът е същото и нещо далеч по-висше от това – човекът е видима проекция на невидимото Божие лице.CreationВсяко нещо в този свят е рамка, в която Бог е поставил по една Своя мисъл. А всички неща заедно съставляват прекрасна мозайка на Божиите мисли. Вървейки от предмет на предмет, ние вървим от една Божия мисъл към друга, от една Божия фреска към друга. А като вървим от един човек към друг, ние вървим от една Божия икона към друга. Защото, ако Бог в нещата от този свят е вложил Своите мисли, то в човека е поставил Своя образ, Своята икона. В Свещеното Писание е казано: И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори… (Битие 1:27).creating_adamВиж, превеликият Бог е поставил образа Си, иконата Си в човешкото тяло, направено от пръст. Затова всеки човек е малък бог с тяло от кал. Да, малък бог с тяло от кал. Тази боголикост е онова, което издига човека над всички същества и неща, над всички ангели и архангели, издига го до самия Бог. Бог не изпраща нито един човек в този свят без Своя образ. Затова всеки човек е богоносец от утробата на майка си. На тайнствената граница между двата свята стои благият Господ Христос и обдарява с прекрасния Си образ всяка душа, която изпраща в този свят (вж. Иоан 1:9). Затова всеки човек по природа е христолик, по природа е христоносец.God and His Creation - The ManЗад плътната завеса на видимото се простира безкрайността на невидимото. Всъщност няма рязка граница между видимото и невидимото, между тукашното и отвъдното, между природното и свръхприродното. Във всичко, навсякъде и чрез всичко видимо и невидимо царува и владичества Той – чудесният и тайнствен Бог и Господ, Богочовекът Христос. Той е излял Своите божествени блага във всичко видимо и невидимо, всички те от безкрайно малкото до безкрайно голямото имат своя божествена ценност. Това важи в особена степен за човека. Понеже е обдарен с боголика душа, в него като в малък свят се съдържат всички божествени ценности. В това се състои божественото величие и божествената неприкосновеност на неговата личност.The CreationБожественото величие и божествената неприкосновеност на човешката личност е основна истина в нашия човешки свят. Поради това всеки човек е наш брат, наш безсмъртен брат, понеже всеки човек има Божия образ в душата си и поради това има вечна, божествена ценност. Ето защо нито един човек не бива да се смята за материал, за средство, за инструмент. И най-незначителният човек представлява абсолютна ценност. Затова, като срещнеш човек, кажи си: виж, това е малък бог в тяло от пръст, виж това е един мой мил, мой безсмъртен брат и вечен събрат.10154408_1196442801_wkПриятели, какво правя аз? Само представям християнската философия на свети Сава за света. Моля ви, потопете се в Растковото усещане за света[8], вникнете по-дълбоко в него. Кажете, какво усещане за света е имал малкият Растко Неман? Няма съмнение, много силно, много сложно, много драматично и във всяко отношение безкрайно. Неговото сърце, както и вашето, се е мъчило над прекрасните тайни на света. Той е нашият пръв истински философ, понеже пръв от нашия народ най-силно и най-сложно, и най-драматично е усетил какво чудо е светът и всичко, което е в света. Растко е станал философ още щом е почувствал това и е ранявал младото си сърце с въпросите: какво е светът, какво е човекът? Какъв е смисълът на света, а какъв на човека? Поставиш ли си тия въпроси, вече си философ; отговориш ли им по растковски, тогава си истински философ.2c45a04dab246539b9a2687de61Но знаете ли кога Растко най-дълбоко е усетил, най-прозорливо е съгледал и най-драматично е преживял тайната на света и човека? – Когато Христос го повел и превел през този свят. Тогава му се открила вечната тайна на света и човека и е изгрял божественият им смисъл. Под топлия му поглед, съгрят от молитвата и любовта, всяка твар е отваряла цветчето си и разказвала божествената си тайна, и Растко видял, че всяка твар е тайнствено скривалище, увлекателна таителка на Божии мисли. И неговите възхитени очи говорели на развълнуваното му сърце: чуй, от всяко нещо звучи по една Божия мисъл, а от всички неща заедно звучи божествена симфония от Божии мисли, мисли величествени, мисли вечни. Вселената е вълшебен храм, в който обитава Бог чрез мислите Си, а човекът е свещеник в този храм, свещеник и първосвещеник. Всяко цветче е благоуханна кадилница пред Бога, а всяка птичка – развеселен член на всекосмическия хор, който незамлъкващо славослови Твореца на световете.kartinka-pro-nerealnyh-zvezd-i-zarozhdenie-krasnyh-gigantovНе чувстваш ли това? – Довери се на Растко и ще усетиш. Вземи го за водач през този чуден свят. Тръгни с него от едно нещо към друго, от едно същество към друго и съгрят от неговото усещане за света, ще усетиш, несъмнено ще усетиш тази основна Расткова истина за света: всяка твар е пазителка на една Божия мисъл; оттук всяка твар е малко Божие евангелие, защото проповядва Бога, защото е неуморен Божи вестител. Неразрушимата същина на всяко нещо е Божията мисъл, която е в него, мисъл на Божията Мъдрост, на Божия Логос. Оттук всичко се стреми, гравитира към Бога, към Божия Логос, понеже със своята логосна същност създанието чезне по Бога, стреми се към Бога. Божиите мисли са като светли зрънца, разсеяни по всички твари, и всяка твар излъчва логосна светлина, и всички лъчи от всичките твари водят и отвеждат към вечното и неугасимо Слънце: Бога Логос – Христос Господ.the_holy_trinity2Логиката на света? Има ли този свят логика, светът във всички свои части и в своята всеобхватна цялост? Да, има: Бог Логос е единствената логика на света; в Логоса е и логиката, само в Логоса. За сръбската душа това е открил и утвърдил нашият първи истински философ Растко. Но този Логос на света не е измислен, абстрактен, трансцендентен, платоновски, безличен логос, но исторически реална, вечна Божествена Личност – Бог Логос, който е станал човек, станал тяло, станал материя, и по този начин е влязъл в нашия регистър, в тукашното, в земната действителност, и в сферата на човешката история е живял и действал като Богочовека Иисус Христос. С помощта на този Бог Логос свети Сава е съгледал цялата божествена логика и божествена логичност на света, видял е тайната на света в цялата ѝ божествена величественост и всеценност, и с цялото си същество е усетил онова, което и свети апостол Павел е усетил: „Всичко е от Христа и за Христа.“ А това означава: всичко в света, от ангела до червея, от слънцето до атома, има свой логос и своя логика и то – божествен логос и божествена логика; а още и това неизбежно допълнение: всичко в света съществува заради тия божествени логоси и заради тази божествена логика. Без това светът би бил алогосно и алогично чудовище.holy trinityСвети Сава пръв от сърбите е развил у себе си святото евангелско усещане за света. В това усещане, в тази философия за света Бог Логос е не само център на всички същества и твари, но е и творческа, и животворяща, и кохезивна, и синтетична, и промислителна сила у всички същества и у всички твари. Всичко излъчва логос, понеже всичко е логосно и логично. Всичко има свой божествен смисъл, божествена цел, божествена ценност, всичко – освен греха, освен злото. Защото в този свят само грехът е безлогосен, безлогичен, безсмислен. Грехът е черната сила, която обезсмисля света, лишава съществата и тварите от логоса, който е в тях. Бог Логос е влязъл с въплъщението Си в този свят, за да го ологоси, да изгони от него греха и неговата безсмисленост, да зацарува в него божествен смисъл и да бъдат приложени божествени ценности. Само унищожителят на греха в света може да осмисли и просвети света. А това е единствено Той, единствено Богочовекът Христос. С въплъщението Си Той е влязъл в греховния свят, та с Божеството Си да очисти света от греха и злото, с Божеството Си да го осветли, с Божеството Си да го просветли и с Божеството си да го осмисли. И наистина Богочовекът, единствен между човешките същества божествено мъдро, божествено съвършено, божествено пълно е обяснил тайната на света и човека. Това с цялото си същество и в най-голяма степен е преживял свети Сава. Но как го е преживял? Чрез евангелската святост. Понеже само на човек със свят евангелски живот се открива божествената тайна, божественият смисъл, божественият Логос, божествената логика на света.holy_trinityПриятели, вникнете по-дълбоко в християнското усещане на света и вие ще почувствате с цялото си същество онова, върху което се крепи светът – негов темел е Бог Логос. Само на такава основа може да се съгради човешкият свят, пълен с божествена логика, божествен смисъл, божествена мъдрост, божествена вечност. Основният камък на всичко вечно-човешко е поставен веднъж завинаги – това е Господ Христос. Отхвърли ли се Христос – отхвърлена е основата на света, изваден е темелът изпод градежа на света и всичко мигом се сгромолясва в хаос, в безсмислица, в лудост, в дяволски водевил.Holy-Trinity-9Какво е материята според християнската философия за света? Материята е нещо божествено, нещо логосно, тъй като и тя е възникнала чрез Бог Логос. Поради това материята излъчва логосна светлина и божествена логичност. А и съвременната наука твърди, че материята излъчва някаква метафизична светлина. През всичко и от всичко, което ние, хората наричаме материя, се излъчва, прозира, просиява Логосът. Светът се озарява от Бога Логос, Божествената Светлина, Божествената Логика, Божествения Разум. Затова въплътеният Бог Логос е казал за Себе Си: Аз съм светлина на света. Към това прибавете и следното: светът живее чрез светлина, понеже е изтъкан от логосна светлина; животът е живот на божествената светлина, затова въплътеният Бог Логос е казал за Себе Си и това: Аз съм светлина за живота. И светът е свят чрез Логоса, и животът е живот чрез Логоса. Логосът е и в атома, и във вселената; от върха до дъното – всичко е от Него, всичко е в Него, всичко е чрез Него. И самото съществуване има логосен характер, понеже всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало (Иоан 1:3). Всичко, което съществува, е една цялост – божествено логосно и божествено логично. За свети Сава материята и целият материален свят е прозрачен воал, през който той вижда Бога и усеща Бога. Така науката през твърдата и сгъстена материя вижда електрони и фотони. В света на материята зад всички видими прояви се таи невидимата Божия сила. Всяка твар е извор, източник на тази сила. Колко чудеса има само в една капка вода, а колко повече в слънцето, звездите, съзвездията, а какво остава за Твореца на всички тези чудеса! Човешкото око не може да гледа слънцето, а камо ли Твореца на толкова слънца!…Jesus ChristПриятели, евангелската святост прави човешката душа безкрайна с божествена безкрайност и светият човек божествено дълбоко вижда света, божествено силно усеща неговата тайна, божествено високо разсъждава за света. За свети Сава всяка твар е малко богоявление, понеже всяка твар със самото си съществуване разкрива Бога. Нима листенцето на теменужката не е едно малко богоявление? Нима лястовичето око не е едно богоявление. А зеницата на твоето око – нима не е още по-голямо богоявление и от едното, и от другото? Помислете, Растко съзерцава тайната на световете. Пред него минават в безкрайни редици милиарди твари, големи и малки, и всяка от тях е едно богоявление, по-голямо или по-малко. И всички тези богоявления се събират в едно огромно, всеобхватно богоявление – Богочовекът Христос. И ти заедно с Растко си казваш: да, всяка твар е свързана с Твореца! Да, всяка твар е богогласна! Да, всяка твар е богоявление, да, този свят е непрекъснато и незамлъкващо богоявление. Чрез него Бог обявява и мъдростта Си, и любовта Си, и силата Си, и истината Си, и правдата Си, и добротата Си, и красотата Си…jesus christСамо дребните души не могат (тъй като не искат) да се потопят в божествените дълбини на света и там да намерят неговата божествена логика и идея, и мисъл, и смисъл. Повърхностни паразити, те постоянно остават на повърхността на света, поради това и не могат без праха на света. Прахът е затулил очите им и те не виждат нито Бога, нито нещо Божие. Обявили са творението за първо и последно битие, за първи и последен живот, за първа и последна истина. А това е идолопоклонство и извор на всяко идолопоклонство, било то духовно или физическо.jesusВие се запознахте с основата на християнската философия за света: светът е богоявление. А второто основно нещо е, че животът на човека е богослужение. Богоявлението е природа на света, а богослужението е цел на света. Чрез света Бог разкрива Себе Си. На богоявлението човекът отговаря с богослужение. В света, който е богоявление, целият човешки живот от начало до край трябва да бъде непрекъснато служение Богу, непрекъснато богослужение. Основното занимание на човека в този свят, в този грандиозен храм Божи е служението на Бога, богослужението. Естествено и логично е в тази вселена, в този храм Божи да се живее, като се служи Богу. Тъй като този свят е богоявление, естествено е човешкият живот да бъде богослужение. Според християнското схващане човек не е нищо друго, освен свещенослужител, богослужител. Той непрекъснато служи Богу – и с мислите си, и с усещанията си, и с думите си, и с делата си, с една дума – с целия си живот.Jesus_RetterПриятели, християнската философия за света съдържа две основни начала. Първото е: светът е богоявление, а второто: човешкият живот е богослужение. Целият живот на свети Сава в този свят е изграден на тия две начала: неговият живот е бил непрекъснато служение Богу, непрекъснато богослужение. Според него целият свят представлява величествен храм Божи, в който се извършва непрекъснато богоявление. Най-добре и най-съвършено се служи Богу, когато се живее според Евангелието на Богочовека Христос. Свети Сава с цялото си същество е мислил и чувствал, и действал, и живял според Христовото Евангелие и така е станал и навеки е останал най-мъдрият, най-големият сръбски философ, който най-пълно и най-съвършено е разкрил на сръбската душа вечния божествен смисъл на света и човека.

________________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. The Mysterious Universe, p. 3, Cambridge, 1937.

[2]. Киприан Керн, Материализъм и наука, с. 106-110 („Християнско дело“, година 1936, св. 2).

[3]. I. G. Crowther, An outline of the Universe, p. 20, 1938.

[4]. Звездите и тяхното въртене, с. 148; превел Ж. Силгич, Белград, 1938.

[5]. А. С. Едингтон, Звезди и атоми, стр. 16; Белград, 1938.

[6]. Дж. Джинс, ор. cit., с. 147.

[7]. Дж. Джинс, ор. cit., с. 148.

[8]. Растко Неман е светското име на свети Сава – най-почитаният сръбски светец. В книгата си отец Иустин Попович представя свети Сава – Растко, като идеален образец за християнско светоусещане, мислене, живот. Книгата на сръбски е озаглавена „Светосавле („светосавия“) като философия на живота“. Тъй като свети Сава е събрал у себе си християнските добродетели, в най-висока степен е въплътил и оделотворил Христовата вяра и учение, то отец Иустин отъждествява „светосавието“ с християнството въобще. В българския превод обаче избягваме това поради следното: беседите на отец Иустин са пред сръбска аудитория. При превода на български считаме за естествено да извадим общовалидността на авторовите мисли от техния ограничен национален контекст, за да могат те да стигнат и до българския читател – б. пр.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4rz

Източник на изображенията, на някои от които е авторът преподобни Иустин Попович – Яндекс РУ

ЗА СВЕТИЯ ДУХ*

+ Евдокиадски епископ Георги (Вагнер)

Mgr Georges WagnerМоже ли да се говори за православната пневматология (православното учение за Светия Дух) като за някакво определено и завършено учение, характерно единствено за богословието на православния изток. Да се отговори на този въпрос с предварително готовото „да” или „не” е трудно.

Православният изток не претендира да е носител на някакво в собствен смисъл „особено” учение за Духа. Изтокът изповядва вярата в Светия Дух с думите на древното вселенско изповедание, фиксирано в Символа на вярата на Константинополския събор от 381 година. Основната черта на всяко истинно православно богословстване е библейското и светоотеческото вдъхновение. Православната богословска работа предполага преди всичко постоянна, и винаги нова, среща с Божественото откровение, засвидетелствано в Словото на Писанието и непрекъснат, жив диалог с великите си Отци – свидетели на Преданието в Църквата. Православния богослов е длъжен постоянно да се обръща към Отците и да разбира от тях как те схващат и тълкуват данните на Откровението; да се стреми да богословства заедно с тях. Предвид тази основна насока на всяко православно богословстване, на пръв поглед изглежда малко вероятно тук да ни се открият някакви „особени” или принципно „нови” пневматологични хоризонти.

Заедно с това обаче, в православната традиция достатъчно ясно излизат и някои специални теми, отнасящи се до областта на пневматологията или допиращи се до нея – срещаме някои въпроси, на които Изтокът дава отговор, не съвпадащ с отговорите на западните конфесии.

Преди всичко трябва, разбира се, да посочим въпроса за по-точното определяне на мястото на Светия Дух във вътрешния живот на Светата Троица, особено въпроса за взаимоотношенията между Сина или Словото Божие и Светия Дух вътре в Троицата (тема, поставена от западните с неправилното учение за filioque).

Редом с този въпрос обаче стои и втори въпрос: за мястото на Светия Дух – като източник на освещаване – в живота на Църквата, в Нейните Тайнства, и най-вече в св. Евхаристия (тема породила спора за епиклезата).

На трето пък място се повдига въпросът за гаранциите за пребиваване на Светия Дух – като залог за единството и като свидетел за истината – в Църквата (в темата за непогрешимостта на Църквата).

Имаме основание да смятаме, че тези три, вътрешно свързани помежду си теми, се сливат в един общ въпрос за православната пневматология.

*   *   *

Благодарение на Светия Дух се извършва срещата между Бога и тварите. Затова и животът в Духа може – както, често с изумителна настойчивост, това се и прави в православното аскетическо предание – да се разглежда изобщо като цел и съдържание на християнския живот. Със Светия Дух светоотеческото богословие свързва понятието τελεὶωσις (съвършенстване[1]). Сред лицата на Светата Троица Светият Дух е явяващата и съвършенстваща сила, ἡ ἐκφαντορική, τελεσιουργικὴ δύναμις[2]. А името Му стои на трето място в повелята на Възкръсналия Христос да се кръщава в името на Светата Троица (Матeй 28:19), както и в Символа на вярата – последователност (τάξις) на имената, която в разбирането на древните Отци, отразява вечния ред на вътрешно-божествения живот. В Духа, в лицето на Светия Дух, божественият живот достига своята Троична пълнота[3]. И всички решения на Триипостастния Бог завършват и се актуализират с участието на Светия Дух. Със силата на Духа творческата Божия воля създава – в началото – извън-божествената реалност на тварния свят. Пак с нея действат нататък и се актуализират в тази външна реалност и Божиите решения. Чрез действията на Духа, Бог се докосва до тварния свят. Духът е личен носител на божествените енергии. Само в причастието (или общението – κοινωνία) със Светия Дух е възможно участието на тварите в живота на Твореца. И само от Светия Дух Словото е могло да стане плът…

Очевидно е, че такива изказвания за Светия Дух са възможни и оправдани само в определена тринитарна перспектива. В историята на християнското богословие обаче се срещат различни подходи към тайната на Светата Троица. При това, доста често се наблюдава такова съкращение на перспективите, че речта за действията на Светия Дух се лишава от почти всякакъв особен, определен и точен смисъл. Губи се библейското и светоотеческо виждане за Духа като съвършенстваща сила и остава само неопределената идея за някакъв „дух”, някакво „божество”, възприемано действително не като Светата Троица – умопредставляемо унитарно, а не тринитарно.

Гръцките отци обичат да дават на своето виждане за Троичната тайна образно изразяване, позовавайки се думите на псалмопевеца (32:6): „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата Му – цялото им войнство”. Тук дух – πνεῠμα – се разбира като живо дихание от устата на Бог Отец, като жизнено дихание, което съпровожда Словото от устата на Отца, и действа така, щото Словото да бъде чуто. По израза на св. Григорий Нисийски, повторен от преподобни Иоан Дамаскин, Духът „съпътства Словото и явява Неговото действие”: πνεῦμα… συμπαρομαρτοῦντῷ λόγῳ καὶ φανερουν αὐτοῦ τὴν ἐνέργειαν[4].

Известното място от Глава 4 на посланието на св. апостол Павел до галатяни може да ни изясни по-нататък това виждане за Троичната тайна: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син…, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч Отче!” (Галатяни 4:4-6). Този текст говори за двойното пратеничество и двете лица, изпратени от Отца. И това, и другото пратеничество – и изпращането на Сина, и изпращането на Духа – имат своя източник в Отца. Но Отец не е само източник, а, заедно с това, е и цел на движението: „Духът в нашите сърца вика към Отца: Авва, Отче!”. Пратеничеството на Сина и това на Духа, – а също така и самите лица, изпратени от Отца – ясно се различават едно от друго, но едновременно с това по най-тесен начин се свързват едно с друго, така че Духа наричат Дух на Сина. Нашият текст, от една страна, установява известен паралелизъм между пратеничеството на Сина и това на Духа: Отец изпраща Сина, а след това Той изпраща Духа. От друга страна пък, второто пратеничество тук се описва сякаш като праволинейно продължение на първото.

Много богослови от последните столетия не искат да виждат в подобни текстове нищо повече от едното свидетелство на Божието откровение ad extra – в икономѝя. Но такава екзегеза в края на краищата рискува да постави себе си изобщо вън от всякаква тринитарна перспектива. Докато древните Отци са виждали именно в икономийното откровение на Троицата ad extra известно отражение на вътре-троичния живот – такъв, какъвто той е сам по себе си. За тях „икономийният порядък на откровението… като че ли възпроизвежда и отразява онтологичния порядък на Троичния живот[5]…”.

Темата за двойното пратеничество – на Сина и на Духа – срещаме също така и в Евангелието според Иоан. Лицата, изпратени от Отца, тук се именуват Логос или Син, и Дух, или Параклит (Утешител), по-точно друг Параклит… „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител” (Иоан 14:16)… Друг Параклит Духът е наречен в сравнение със Сина. Което вече ни дава правото да говорим за два Параклита, изпратени от Отца за осъществяване на Божието домостроителство в света. Другият Параклит продължава делото, извършено от Сина: Той прославя Сина, Той свидетелства за Сина. Отново Син и Дух се явяват в най-тясна взаимна връзка: Отец – след Голгота и Пасха – ще изпрати Духа „в името” на Сина (Иоан 14:26), а Синът ще изпрати Духа „от Отца” (Иоан 15:26). Прославеният – чрез Кръста и Възкресението – Въплътен Логос предава Духа на Своите ученици (Иоан 7:37-39, 21:22). Но, в собствен смисъл, източник на Духа все пак винаги ще остава Отец: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца” (Иоан 15:26)…

Такова е взаимоотношението между Отца, Сина и Духа, засвидетелствано и на други страници от Свещеното Писание на Новия Завет. „И Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас…” – гласи обещанието за чудото на Петдесетница в последната глава на Евангелието според Лука (24:49). „И така, Той (Христос)… прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изля това що вие сега виждате и чувате” – това се казва в проповедта на апостол Петър в самия ден на Петдесетница (Деяния апостолски 2:33). Прославеният Христос предава на Своите ученици дара на Духа „от Отца”. Думи, които говорят за прославената човешка природа на Христос, станала в своето прославяне, може да се каже, сякаш прозрачна, преливащ съд, от който Духът, в чудото на Петдесетница, прелива върху Църквата. Тук, разбира се, става дума за откровяване на Троицата ad extra. Това откровение обаче не засенчва, а именно открива, в известна степен, и отразява тайната на вътре-божествения живот. Движението на този живот, но и неговото откровяване ad extra – в икономѝята – намират словесното си отражение в класическата формула на древните Отци: От Отца – чрез Сина – в Духа.

Това движение – от Отца, чрез Сина в Духа – определя и живота в Църквата. В света действат две лица, изпратени от Отца. Евангелското свидетелство за съвместното действие на Сина и на Духа св. Григорий Богослов предава – в кратки, но изразителни формули – така: „Христос се ражда – преди това Духът идва; Христос се кръщава – Духът свидетелства; Христос е изкушаван – Духът Го отвежда; Христос дава сили – Духът Го съпровожда; Христос се възнася – Духът Го приема[6]”. Това, което виждаме в земния живот на Христос, след това ни се разкрива в живота на Църквата. С идването на другия Утешител при учениците Христови, на Петдесетница в света се актуализира Църквата Божия в Христос. Това пришествие на другия Параклит е събитие, което по значение можем, макар само до известна степен, да противопоставим на решаващото събитие на Въплъщението на Логоса.

Вече самото наше встъпване в Църквата става в неразривното взаимодействие на Сина и Духа – в двойното тайнодействие на Кръщението и Миропомазването: тези две първи Тайнства, неразривно свързани в православната традиция. В Кръщението като действащо начало се явява Духът: Той е, Който ни прави членове на Тялото Христово. В Миропомазването пък действа Христос, в Чието Кръщение ние се облякохме (Галатяни 3:27), предавайки ни печата на Духа.

От деня на Педесетница Църквата се явява в двоен аспект: като Тяло Христово и като Невеста Христова, като носителка на Духа. В своя христологичен аспект, като Тяло Христово, тя е инструмент на действията на Самия Христос: Той действа и говори чрез Нея; Тя извършва Неговото дело и говори от Неговото име. Заедно с това обаче, в своя пневматологичен аспект, като Невеста Христова, тя стои пред Него лице в лице: лицето ѝ е обърнато към Него и Той говори с нея. И в този разговор тя Му отговаря – както невеста на жених – със своето да, с изповядването на нейната вяра. За да отговаря този глас, той ѝ е даден благодарение действието в Нея на другия Параклит, Който от деня Петдесетница присъства в Нея: „И Духът и невестата казват: дойди! … Дойди, Господи Иисусе!” (Откровение 22:17, 22). Така самото съществуване на Църквата отразява сякаш вечен диалог на двата Параклита, определя се от постоянното, неразривно взаимодействие на двете лица на Светата Троица, изпратени от Отца.

На движението на Троичното откровение, от Отца чрез Сина в Духа, отговаря в Църквата, в тайната на нейното съществуване като Тяло Христово и носителка на Духа в тварния свят, друго, обратно движение: в Духа – чрез Сина – към Отца. Чрез Христос, – се казва в Послание до ефесяни (2:18) – в единия Дух, имаме „достъп при Отца”.

*   *   *

През IV век библейското и светоотеческото виждане за тайната на Светата Троица е подложено на силен опит за претълкуване в духа на спекулативна космогонична система. На класическата формула от Отца чрез Сина в Духа арианството се старае да придаде смисъла на метафизическа субординация, на иерархично подчинение на Сина спрямо Отца и на Дух Свети – спрямо Сина, при постепенно намаляване божественото достойнство от Отца към Сина и от Сина към Духа. В строго арианската система на Евномий, например, Синът е показан като „демиург” – посредник при създаването на космоса. Този демиург е твар, но се отличава от останалите твари по това, че единствен е сътворен „непосредствено” от Отца, докато всяка друга твар идва към битие само и единствено чрез неговото посредничество. Сред тези останали твари първо място заема „Духът”, който – по Евномий – представлява „най-първото и най-красивото” творение, създадено от Сина, но все пак вече е в непосредствена близост до сферата на ангелските сили. Докато тринитарното учение на Свещеното Писание и на Отците възвестява тайната на живота на непостижимия Бог, арианството иска да ни разкаже някакъв космогоничен мит, извършван като че ли на „иерархически” низходящите степени от „Единия” Бог, чрез „създадения” от Него Логос – към Духа и към ангелите, и нататък – към видимия свят.

Арианската криза от IV век има почти необозрими последствия за по-нататъшното развитие на християнското благочестие и богословие. Обикновено днес не осъзнаваме достатъчно значението на тази криза. Изтокът и Западът ѝ отговарят с единодушни изповедания на единосъщието и равнобожествеността на Отца, Сина и Светия Дух. Но, въпреки това основно единство в изповеданията, богословското разминаване между Изтока и Запада възхожда в корена си именно към различната реакция на арианската криза. В тринитарната спекулация на Августин Западът намира собствения си отговор на въпроса, поставен в тази криза. Този отговор не остава без случайни – впрочем, по-скоро доста по-късни – влияния върху източно богословие. Като такъв обаче той никога не е приет от източната традиция и силно се отличава от отговора на Източните отци.

Августиновата концепция изхожда от съзерцаването на Deus unus, на единството в Бога, тоест от понятието за едната същност – обща за всичките три лица на Светата Троица – и едва след това преминава вече към съзерцаване на Deus trinus, тоест на трите лица: Отец, Син и Дух.

За богословието на Изтока, с неговата строга апофатика именно общата същност на Троичните лица пребивава извън границите на всяко съзерцаване. Бог ни се открива не в Своята същност, а в Своя живот – като Отец, Син и Дух. Така всяко съзерцаване на Троичната тайна трябва да изхожда именно от факта на това Негово откровяване. Тук единството на Светата Троица се съзерцава преди всичко в лицето на Отца, у Когото другите две имат Своя Източник. И само от умственото съзерцаване на тази конкретна Троица на лицата – Отец, Син и Дух – нашата мисъл се пренася вече към единството на общото за всичките три, към непостижимото божество.

Разлика между тези две концепции става особено забележима, когато се постави въпросът за откровението на Троицата ad extra. Действията на Троицата са неразделими („Inseperabilia sunt opera trinitatis[7]”). Това августиново изречение изразява една основна богословска истина, която се изповядва и от Източните отци. Но именно в начина, по който са разбрали тази истина на Изток и на Запад, се открива дълбокото богословско противоречие. Изтокът, например, в лицето на св. Григорий Нисийски е зает с въпроса как в това съвместно и неразделно действие на трите божествени лица всяко от тях участва по своему, тоест съответно на това, което е свойствено именно лично на него, като на Отца, на Сина или на Духа, така че всяко божествено действие „има начало от Отца, случва се чрез Сина и завършва в Светия Дух[8]”.

Латинската концепция, напротив, поражда впечатление, че не Deus trinus, не Бог Троица, а именно Deus unus, едната същност е Този, Който действа и Който се открива. Тази концепция намира, накрая, своето най-остро изразяване в схоластичната теория за апроприациите (appropriationes): Действа Deus unus, а дали Свещеното Писание „приписва” (апроприира) едно или друго конкретно действие на Сина или на Духа, или пък и на всичките три лица на Светата Троица – това се смята просто за някакъв, по същество малко значим, въпрос на чисто словесно формулиране – чисто словесен номинализъм. Единственото, свойствено само на Второто лице на Троицата, е Въплъщението. А може ли, в строг смисъл – да се говори още и за някакво особеноне апроприирано – обитаване на Третото Лице, на Светия Дух в Църквата или в душите на вярващите – това в най-добрия случай се смята за проблематично[9]. Мястото на събитието на Петдесетницата при такива богословски предпоставки остава неясно. Тук Светият Дух не се възприема като явяваща и съвършенстваща сила.

И действително, вече при самия Августин, вътре-троичният живот се заключва сякаш в някакъв затворен кръг или, – за да употребим друг словесен образ – в някакъв затворен в себе си триъгълник. И именно на Светия Дух се придава ролята на лицето, Което затваря този кръг (или триъгълник): в августиновата концепция Той, като Трето лице се явява връзката на взаимната любов – vinculum amoris – между Отца и Сина. На тази основа впоследствие се разгръща спорът за filioque. Тази августинова концепция за Духа като свръзка на взаимната любов, която вътрешно заключва Троичния живот в затворен кръг, винаги е била чужда за Изтока: „Ние не казваме, че Духът е от Сина, а Го наричаме Дух на Сина”… Така изразява преподобни Иоан Дамаскин отговора на Изтока на западното filioque[10]. Отхвърлянето на filioque означава имплицитно, че във виждането на Изтока животът на Светата Троица не е затворен в себе си, а е открит, открива ни се в идването на Духа.

Този – не винаги напълно осъзнат – факт има огромно значение за развитието на православното богословие на Тайнствата и православното учение за Църквата. Спора за епиклезата тук е крайно показателен: там, където западната схоластика от Средните векове вижда единствено свещеника, повтарящ „in persona Christi” думите Христови, източната Литургия се моли за и личното слизане на Бога Дух Свети. „Понеже – както казва св. Кирил Иерусалимски – всичко, до което се докосне Дух Свети, то (със самото това) се освещава и прелага[11]”. Източната Църква не се задоволява при освещаването на Евхаристийните Дарове с едното повторение на думите, казани от Христос на Тайната вечеря, но – след повтарянето на тези думи – още се моли и за идването на Духа, щото Той, със Своето идване, да направи Даровете онова, за което говорят думите Христови. „Защото – казва преподобни Иоан Дамаскин, – както Бог сътвори всичко със силата на Светия Дух, така сега със Силата на Светия Дух извършва онова, което превъзхожда естеството и което с едната само вяра се постига[12]”.

Вярата в живото присъствие на Духа определя още и православния отговор на западната проблематика за непогрешимостта на Църквата. Вярваме в обещанието, че Духът на истината пребъдва сред учениците Христови „вовеки” (Иоан 14:16). И че това обещание се отнася до Църквата – организмът, живеещ в историята и отличаващ се по необходимост с определен иерархичен ред и строй. Но вече дори и повърхностното ни запознаване с църковната история ни учи да бъдем крайно предпазливи, ако искаме някаква задължителна, юридическа гаранция за действието на Духа, която да би била действително ex sese[13], при каквито и да било обстоятелства. И в крайна сметка дори и рецепцията на Вселенските събори не може да става без живото свидетелство на Духа в Църквата. „Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на Църквите…” (Откровение 2:7).

Пневматологичният въпрос, симптом на който е и спорът за filioque, стои между Изтока и Запада още от времето на преподобни Иоан Дамаскин. Този въпрос се поставя и в наши дни[14]. И никакви „иринически” усилия не са в състояние да омаловажат неговото значение. Той обаче не се поддава и на опитите да бъде разрешен само с помощта на силогизмите на схоластичната полемика от миналите векове, разглеждаща въпроса за filioque почти винаги изолирано от връзката му с живота на Църквата и с богословието като цяло. А този въпрос, като въпрос за Духа, засяга именно тайнствените основи на самия живот на Църквата. И може да бъде разрешен единствено вътре в перспективите на онова цялостно виждане на тайните на богословието, което ни е дадено от великите Отци – духоносните свидетели на Преданието в Църквата, както и в молитвеното ни обръщане към Онзи, Който е дошъл на тази земя в чудото на Петдесетница, към Духа на истината, Който от Отца изхожда.

Превод: Яни Янев

_______________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Еп. Георгий (Вагнер) „О Духе Святом” – В: Вестник русского студенческого христианского движения, 107, 1973, с. 5-14 (бел. прев.).

[1]. Св. Василий Велики, За Светия Дух, 16 (PG 32, 136). В българското издание (София: „ЛИК” 2002) на с. 51-58 (бел. прев.).

[2]. Срв. Преп. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 1, 12 (PG 94, 849A).

[3]. Срв. Св. Василий Велики, За Светия Дух, 18 (PG 32, 152A).

[4]. Св. Григорий Нисийски, Огласително Слово, 2 (PG 45, 17 B); преп. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 1, 7 (PG 94, 805AB).

[5]. Флоровский, Г., Византийские Отцы V-VIII вв., Париж 1933, с. 237 (по повод богословието на преподобни Иоан Дамаскин).

[6]. Св. Григорий Богослов, Пето слово за богословието, 29 (PG 36, 165B). Цит. по превода на Иван Христов: Григорий Назиански Пет богословски слова, София: „ГАЛ-ИКО” 1994 с. 132 (бел. прев.).

[7]. Бл. Августин, Слово 213, 6, 6 (PL 38, 1065).

[8]. Св. Григорий Нисийски, За това, че нямаме три бога (PG 45, 125 C).

[9]. Виж учебниците по римокатолическа догматика, например: Ott, L. Grundriss der katholischen Dogmatik, Freiburg 1952, S. 299.

[10]. Преп. Иоан Дамаскин, Точно изложение, 1, 8 (PG 94, 832-833).

[11]. Св. Кирил Иерусалимски, Пето тайноводствено оглашение, 7 (PG 33, 1116A).

[12]. Преп. Иоан Дамаскин, Точно изложение, 4, 13 (PG 94, 1141A).

[13].  Сама по себе си (бел. прев.).

[14]. Виж, например, в-к ISTINA, 3-4, 1972, който почти целият е посветен на въпроса за filioque. Този доста обемист том поставя цял ред частни въпроси, изискващи старателни обсъждания и отговори.

Изображение, авторът на статията, архиепископ Георги Вагнер (1930-1993). Източник – http://zarubezhje.narod.ru.

АНТРОПИЧНИЯТ ПРИНЦИП И ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА НА ХРИСТОС*

Протопрезвитер Георги Драгас

1. Въведение

father George DragasТака нареченият „антропичен принцип“ стана доста популярен в модерната наука покрай развитието на съвременната физика след Айнщайн и последвалото преодоляване на Нютоновата физика и космология. Вселената днес изглежда напълно различно, благодарение на Теорията на относителността и други свързани с нея разработки, които коренно измениха научната ни перспектива за света. Това породи нова философия, която се основава на новата физика – философия, която е следвана не само от философите, но също така и от други учени, включително и богослови. Всичко това попада под едно ново заглавие – антропичния принцип – който има различни описания, но се основава на конкретна отправна точка, отношението на човека към космоса. Едно търсене по тази тема в Мрежата дава безброй статии и заглавия свързани с нея. Всичко това бе започнато преди доста години от учените – главно физици и математици, които развиха една нова философска перспектива въз основа на теорията на относителността и особено осъзнаването, че вселената не е безкрайна и не е безусловно съществуваща и че ние можем да я измерим, да я наблюдаваме по начин, разкриващ нейните граници и относителност, въпреки привидната ѝ безкрайност.

2. Позицията на Стенли Яки

Ето как един съвременен богослов, когото имах честта да срещна лично на конференция в Принстън, обяснява антропичния принцип: „Антропичният принцип – казва Стенли Яки – със сигурност е степента, до която човек е способен да овладее вселената като обект на научно познание… и не само това. Тази познавателна способност, която човек е развил лице в лице с космоса, който го заобикаля, е самото доказателство, че вселената не може да го победи“. Яки развива мисълта си в една от своите книги в глава, наречена Непобеденият човек, започвайки с думите на Паскал: „Чрез пространството природата ме обхваща и поглъща като точка, докато чрез мисълта си аз обхващам вселената[1]“. Яки също така подчертава, че антропичният принцип е много различен от антропоцентризма, „защото премахва най-софистицираната форма на субективизъм, присъща на предишните теории за човешкото познание за света. Едно е да се внесе идеализъм в научната космология и съвсем друго е да се изправиш пред космическите факти в тяхната сингуларност и специфичност, както модерната наука прави“. „Специфичността на вселената“ (в нейната макрокосмическа и микрокосмическа перспектива) „като количествена особеност“, която е измерима и познаваема, „е един многозначим аспект на космическото битие“. Той не ни казва нищо повече от това, че човек може буквално да измери вселената. По тази причина антропичният принцип има крайно важно епистемологическо значение и в този смисъл носи послание с далечни последици за антропологията, която има смелостта да се изправи лице в лице с въпроса: какво в крайна сметка е човекът[2]?

3. Позицията на Т. Ф. Торанс

В лекцията си по повод удостояването му с наградата Темпълтън „за напредък в науката и богословието” моят професор от Едингбургския университет Том Ф. Торанс, даде (в своя типично блестящ стил) следната дефиниция, или по-добре казано, описание на антропичния принцип: „Тази огромна вселена е точно такава, каквато е, защото е необходима за съществуването на човека: по определен начин човекът и вселената са дълбоко взаимообвързани. Преди много години, когато Айнщайн първи формулира Общата теория на относителността, Херман Вейл посочил, че… светлината заема специфично метафизическо място във вселената. Но днес, дори и от начина, по който се развива астрофизичната наука, изглежда, че човек заема специфично метафизическо място във вселената[3]“. Антропичният принцип се занимава с взаимовръзката на човека и вселената, и по-специално, с неговата изключителна или ключова позиция в нея[4].

4. Богословската гледна точка

Казаното по-горе е достатъчно по отношение на основната дефиниция на антропичния принцип. Сега искам да подходя към тази тема по богословски начин, за да подчертая, че тази съвременна научна и философска перспектива не само не противоречи на православното богословие, но всъщност е залегнала вътре в него. Вселената, независимо от това, че е необятна, величествена и неразбираема, всъщност има човешко лице! Човекът като ключ към вселената е принцип, който oтците на Църквата вече са обяснили от богословска гледна точка, изхождайки от напълно богословски предпоставки. Аз разработих моята гледна точка по темата, следвайки указанията, дадени ми от моя професор в Шотландия, под чието ръководство започнах своя докторат. Това беше по времето, когато дискусиите върху антропичения принцип бяха нови и скорошни. По това време аз бях активно зает с моите проучвания и с учебните си занимания по патристика (богословието на oтците) и осъзнах че този принцип винаги е бил централен за православното отеческо богословие. Това ме доведе до формулирането на моите собствени идеи и схващания, които искам да изложа тук.

5. Връзката на човека с Вселената

Първото становище, което искам да изложа, засяга връзката между човека и вселената: факт е, че човекът е най-висшето същество във вселената, апогеят на Творението. Тази библейска и отеческа гледна точка днес е потвърдена както от модерната наука, така и от нашия настоящ опит и схващания. Вярно е, че е имало всякакви видове спекулации относно съществуването във вселената на друг живот, по-висш от човешкия. Но никой не го е доказал. Най-висшият познат ни живот е човешкият, по причина на човешкия разум. Интелигентността на вселената е действително свързана с интелекта на човека. Разумът на Творението е човешкият разум. Някой, разбира се, би могъл да каже, че това звучи доста егоистично; или че е доста арогантна претенция, че човек, едно малко същество в необятната големина на вселената, е ключът към нея. Това би било вярно, ако не беше фактът на Божието Въплъщение. Фактът, че Бог, който създаде вселената, не само създаде човека по свой образ и подобие, но и в действителност сам стана човек, приемайки човешката форма на съществуване, тоест човешката природа. Ако сам Бог стана човек, то тогава човекът не само бе утвърден за най-висшия във вселената, но бе и допълнително надграден! Той със сигурност става ключ съм вселената, защото Творецът, който е този ключ, сам стана човек.

6. Въплъщението на Словото Божие

Горните богословски заключения се основават на богословската наука. Богословски казано, не може да мислим човека и света отделно от събитието на Въплъщението. Богословите не могат да заобиколят богочовешката и животоизначалната личност на Господ Иисус Христос, да изследват Бог и неговата връзка с вселената и човека, защото Той е основното и последно Божие откровение. В Посланието до евреите четем, че различните откровения на Бога по много различни начини и в различни периоди от време намират своето есхатологично и последно значение в откровението на Божия Син. Сега Синът е въплътеният Син, сиреч Божият Син, който стана Човешкият Син, без да престава да бъде Синът Слово Божие и Творецът на космоса. Човек в началото бе създаден по oбраз и подобие на Словото и Сина Божи, но сега, чрез Неговото въплъщение, това творение по негов образ бе прието от Самото Слово, което е неизменният Образ Божи, за да изкупи човешкото съществуване и да възстанови и възобнови неговото висше място във вселената. Така че когато нашето размишление изхожда от Христос, то тогава непогрешимо и праведно разбираме и изповядваме това, което мислим, казвайки, че човекът е ключ към вселената. Ние буквално имаме предвид човешката природа на Христос и нашата човешка природа „в Христос“, тоест „човекът в Христос!“ Това е сърцето на богословската наука. Тук се интересуваме не от човека сам по себе си и не само от човека във вселената, но от човека в Христос. Той е ключът към вселената.

7. Отеческата традиция

Христоцентричният подход към антропическия принцип е основата на патристичната космология[5]. Основният притегателен център в отеческата космология е Господ Иисус Христос, въплътеният Син и Слово Божие. Този притегателен център я отличава от другите космологии, развити от древните гърци, евреите и елинистичните евреи, които представляват смесица от гръцката и еврейската гледни точки. Патристичната гледна точка се характеризира с коренна промяна на космоцентричната представа към човекоцентричната такава. Това се дължи на Въплъщението на Твореца, чрез което мястото на човека във вселената бе възстановено. Събитието на Въплъщението потвърди отново богословското измерение на човешкото съществуване, което е свързано със способността на човека да общува с Бог и да става причастен на Божествените нетварни енергии, които усъвършенстват творението. Това е причината, която поставя човек в най-първа позиция във вселената и го прави ключ към нейния живот и развитие. Чрез Въплъщението самият свят се е превърнал в сфера на Божието присъствие, чрез което той е възобновен и насочен по своя окончателен път на развитие към съвършенство. Използвайки богословския език – светът е навлязъл в есхатологичния си образ, защото събитието на Въплъщението, което бе внесено в него, разкри есхатологичния образ на човека.

8. Есхатологичното измерение

Въплъщението и Въчовечаването на Бог Творец, което представлява една от основните части на богословието, превръща космоса в контекст на Божието откровение и на обновителното действие на Бог върху му, чрез което космосът е възвърнат към своята естествена еволюция, към окончателното си усъвършенстване. Говорейки богословски, бихме могли да кажем, че космосът е влязъл в своята есхатологическа орбита, в последната си фаза, защото Въчовечаването на Бог, отпечатано вътре в него, разкрива неговия есхатологичен образ, който е възкръсналото човешко съществуване. Господ Исус Христос е „eschatos Адам“, последният човек, към когото върви цялото човечество, а в едно с него и цялата вселена. Нашето време е последното време, тъй като ние се придвижваме от старото към новото, което е пределът. Тази транспозиция, с езика на св. Павел, е „осъществяването“ на всички неща „в Христос“, което е движение към тяхното последно „възстановяване“. Това е, което патристичното и православното богословие учат, и действително това е антропичният принцип от богословска гледна точка!

Човешката природа на Христос и нашата човешка природа „в Христос“, или с други думи, изкупената (оправдана) и усъвършенстваната (осветена) човешка природа, е всъщност основата на бъдещия свят, който е в процес на осъществяване. Светът се реконструира от Бога, въпреки че ние не можем все още в пълнота да го видим, защото сме в процеса на трансформацията му от стария към новия антропичен принцип. Ние все още сме в сянката на смъртта, въпреки че смъртта бе победена. Ние сме все още в процес на придвижване към възкресеното тяло, докато сме възкресявани духом. По тази причина телесната смърт е знак на първото ни възкресение. С други думи, когато умрем, умираме, за да възкръснем отново, да възкръснем телом. В истински смисъл ние възкръсваме. Когато умрем, ние се възправяме към нашето първо обновление и духовно възкресение, което ни води към последното и цялостно възкресение.

Това е гледната точка, очертана от отците на Църквата, която ни помага да видим вселената от една различна, антропична гледна точка. Това е есхатологичната перспектива на последното възкресение на човека, което го въвежда в небесните селения. Смъртта не е вече ужасна и неразгадаема тайна. Отците я виждат като стъпка, водеща човека по-близо до Господа на Славата, който е Възкръсналият и последният Адам, тоест съвършеният плод на Въплъщението, последната и определяща форма за възкресената и обновена човешка природа[6]. Това е антропичният принцип от богословска гледна точка. Той е свързан не с човека сам по себе си, а с човека такъв, какъвто е „в Христос“. Ние му принадлежим, защото сме създадени по образа на Христос и чрез него ще бъдем усъвършенствани по уподобяване. Според степента на уподобяване с антропичния принцип, в който се състои ключът към вселената, ние също се превръщаме в негови предвестяващи проявители и свидетели.

9. Нетърпеливият копнеж на вселената

Ако едно човешко същество е в действителност толкова велико в този свят, колко по-велико ще бъде то, когато достигне пълнотата на потенциала си, разкрит в Христос? Тази пълнота е оная „бъдеща слава“, за която св. Павел говори в своето Послание до Римляните[7]; славата, която става разбираема, щом се приеме, че светът е създаден за човека, а не човекът за света; такъв човек е ключът към света, а не обратното; цялата вселена се стреми към това човекът да достигне своето осъществяване, за да може и тя да достигне до съвършенството заедно с него, а не обратното. Това е, което св. Павел има предвид, когато казва: „и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии[8]“ или в думите му: „и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождаване на синовете Божии[9]“. И продължава: „Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега[10]“.

Нашата неспособност да видим това се дължи на факта, че доброволно сме се покорили на света и безкритично сме приели, че ние сме създадени от света за света (секуларизъм). В резултат ние подчиняваме и себе си, и света на тление и смърт. Богословието, обаче, ни уверява в обратното. Както се казва в Евангелието: „съботата е направена за човека, а не човек за съботата[11]“. С други думи, не човек е направен за света, а светът за човека. Причината за това, отново според богословието, е, че човекът бе създаден от Бог за Бог, и той е този, който сякаш отваря света към благодатната и обновяваща сила на Бога. Така че човекът е истинската душа и водач на света. Тази основна истина е извлечена от най-важния факт в богословието: Въплъщението. Човечеството и неговото място във вселената или неговата връзка с вселената бяха определени от въплътения Бог и Творец Иисус Христос, както сам той казва, „защото Син Човеческий е господар на съботата[12]“. Христос изразява истинския човек и в същото време истинския образ на света, който е Църквата, Неговото тяло. Църквата е истинската личност на света, докато неговата душа е нашата човешка природа, възстановена от Самия Творец чрез Неговото Въплъщение[13].

10. Научното и богословското разбиране

Вярвам че това разбиране е антропичният принцип, който бе възстановен от модерните физици в неговото естествено космическо измерение чрез Теорията на относителността. Айнщайн доказа, извеждайки революционното равенство E=mxc2, че енергията (духът) не превъзхожда материята, но че в крайна сметка материята е енергия; енергия, която е била кондензирана или сгъстена, и която може да бъде декомпресирана и дори преобразена. Според съвременните астрофизици се оказва, че в крайна сметка, макар и да изглежда пространствено огромен, материалният космос е в постоянно движение и очакване да се развие и трансформира разширявайки се. Богословите наричат това creatio continua. Също така, колкото и големи да изглеждат пространство-времевите измерения на материалната вселена, в крайна сметка те са ограничени, измерими и установими (както казва Яки) и, което е още по-важно, те са установени съобразно духовните измерения на човешкото съществуване. „Ноетико-духовното“ или „духовно място“, както cв. Иоан Дамаскин казва,“ се обхваща не телом, а духом[14]

Следващият текст на cв. Иоан Дамаскин е особено приложим в случая: „Но се казва, че Той се намира на дадено място и там, където Неговото действие е явно, това се нарича Божие място. Защото сам Той, без да се смесва с нищо, прониква във всичко и дава възможност на всичко да участва в своето действие, според достойнството и възприемчивостта на всяко нещо[15];“ С други думи духовното (ноетико-тайнствено и неведомо) място на Бог, което надминава материалното (соматичното) място на сътвореното същество на вселената, е божественото действие и енергия. По тази причина Дамаскин казва: „Божие място е онова, което в най-голяма степен участва в Неговото действие и благодат[16].“ Кои са тези, които участват в енергията и благодатта на Бога? Това са ангелите на небето и оттук идва описанието на небето като „Божи престол“, защото това е мястото, където ангелите действат съгласно Неговата воля. Земята също е Божие място, защото Бог се яви и ходи в плът по нея, и оттук е описанието на земята като „подножие на нозете Му“. Също така и Църквата е място на Бог, защото в нея Бог е възхваляван, славославян и споделян чрез Неговата благодат[17].

Най-общо казано, Дамаскин твърди: „По същия начин се наричат Божии и други места, където действието Му или в плът, или без тяло, е очевидно за нас[18].“ Казано с други думи, ноетичното (духовното и несоматично), или Божиите действия и енергии обгръщат и издигат соматичните пространствено-времеви параметри на вселената и ги преобразяват. Този е принципът, който обожената човешка природа чрез Въплъщението всъщност потвърждава. Това също така се подкрепя от равенството на Айнщайн и неговата Обща теория на относителността. Ето защо цялата маса на космоса е измерима и неговото соматично съществуване не е безусловно съществуващо, въпреки че той изглежда безкраен.

Тук искам да припомня, че в древността са вярвали в една вечна и безкрайна вселена – огромен контейнер, съдържащ всички неща. Първо християнските богослови, а скоро след това и съвременните учени доказаха, че това е невярно. Вселената е едновременно ограничена и условно съществуваща (contingent). Нейната тайна не е в безкрайните ѝ размери, а в нейното разширяване и най-вече в нейното основание. По отношение на нейното основание днес изглежда, че тя виси във въздуха или се носи в празното пространство, на което липсва съществуване, тоест основава се на нищото! Разбира се, ние не съумяваме да проумеем това, защото съществуване и не-съществуване (небитие) са рационално противоположни едно на друго и са антоними. За богословието, обаче, основата на вселената са нетварните Божии енергии и воления, които издигат небитието и празното пространство, на което липсва съществуване и върху което ограниченото битие на сътворената вселена е установено и се носи.

Това е потвърдено от смайващото събитие на Въплъщението на Твореца Слово, в което не само Бог влиза в общение с човека, но това общение навлиза в сътвореното пространство на човешкото съществуване и се изразява мистично чрез човешките понятия, мисъл, език и символизъм. Ще ми се да приключа, като акцентирам на тази невероятна връзка между Бог и човека, предлагайки три примера от православната агиография и патристичната богословска доктрина, примери, които са избрани сред много подобни, залегнали в Православната традиция.

11. Свидетелството на агиографията

Върху външния притвор на църквата в Хора (XIV век) в Константинопол откриваме две икони (мозайки), които разкриват двете основни представи на антропичния принцип такива, каквито ги описах въз основа на отеческото богословие[19]. Първата икона е на Христос над входа към вътрешния притвор и е озаглавена „Обиталище на Живия“ (H Χώρατων Ζώντων) взето от Псалом 116:9[20]. Другата икона, която е точно срещу предишната, над входа към външния притвор (отвътре) е иконата на Богородица и носи името „Обиталище на необятния“(Η Χώρατον Αχωρήτον)[21]. Първата икона символизира факта, че Христос, като Въплътения Творец, е олицетворението на живота и основата на всеки живот във вселената. Втората икона символизира ключовия елемент на Въплъщението, човешката природа, която прие идването на Бог и даде човешката основа за свързването на Божията трансцендентност с човешката природа чрез раждането на Христос! Тук намираме едно агиографско признание за човешкото отваряне на целия космос към божествената енергия и от друга страна, за Божието снизхождение към човека, а чрез него и към целия космос. Нещо повече – това е установяване на есхатологичната орбита, водеща към възстановяването и възраждането на всичко съществуващо в съгласие с добрата, съвършена и любяща воля Божия.

12. Свидетелството на великите отци на Църквата Атанасий и Василий

От богословско-еклесиологическа гледна точка агиографското представяне на антропичния принцип представлява отражение на отеческата догматика, която реферира към икономията на Христа, въплътения и станал човек Син и Слово Божие с всичките му, както човешки, така и и космически, есхатологични последствия.

Св. Атанасий, следвайки по-ранните богослови, е изразил антропичния принцип много сбито на няколко места в своите творби[22]. В един задълбочен текст на св. Атанасий, най-вероятно базиран върху текст от Писмото на св. апостол Павел до Ефесяните, се казва: „Синът Божи е бил поставен като основа на икономията на нашето възраждане, преди човекът да бе създаден… Нашият живот е бил основан върху Божия промисъл за Господ Иисус Христос“, което означава върху Въплъщението, тоест върху приемането на човешко естество от Твореца[23]! „Като Изкупител, Иисус Христос е наречен „Животът на всичко“, въпреки че той е като всички хора по природа“ … и така нататък; и той завършва с добре познатото изявление: „Чрез ставането на Словото човек е бил познат всемирният Промисъл и неговият Подател и Уредник – самото Слово Божие. Защото Той стана човек, за да можем ние да станем Бог[24]“.

Другият велик отец на Църквата, св. Василий, в своята известна творба върху Шестоднев (Шестте дни на Сътворението) предлага важни формулировки на антропичния принцип, въпреки че не се позовава конкретно на този термин. При моето изследване на тази творба аз стигнах до някои заключения, които ще повторя тук като подходящо свидетелство за това, което изразих като отеческо (богословско) разбиране за антропичния принцип[25]. Деветте проповеди на св. Василий в Шестоднева са една от най-важните богословски творби в християнската космология. Тази творба съчетава библейското откровение с гръцката наука, но въпреки това богословската гледна точка, с нейните антропологични изводи, представлява фундаменталната отправна точка за целия курс проповеди. Богословието и антропологията са интерпретирани чрез науката и философията. Великолепието на вселената, и особено великолепието на Твореца, са тълкувани по начин, по който човекът запазва централно място, придобивайки върховна ценност като свързващо звено между Бог и света.

На първо място и преди всичко св. Василий очертава съществуването на света отвъд самия него като осъществяване на свободната воля и действие на Бога. Вселената не е основана върху себе си, а върху волята Божия. Тя е божествено чудо и няма друго основание за нея, освен Божията воля. Бог я пожела и я създаде от небитието. Подчертавайки това, св. Василий се противопоставя на космическия монизъм и дуализъм. Монизмът смята, че самият свят е решаващата причина за своето съществуване – разбиране, което е присърце на атеистите и агностиците, които често са невежи, отричат съществуването на Бог и смятат творението за резултат от Големия взрив или нещо подобно на него. Дуализмът е резултат от познанието на доброто и злото в света, което се обяснява чрез два основни принципа и космически сили, които са противоположни помежду си: както духът и материята, или физиката и метафизиката, или гностическо богословския дуализъм. Тези два принципа споделят обща основа, защото единият често води до другия и обратното. Св. Василий поддържа, разбира се, разликата между Бога, който е несътворен, и света, който е сътворен, подчертавайки трансценденталността и вечността на Бога и преходността и временния характер на света. Това разграничаване означава, че Творецът не се нуждае от творението, за да съществува, но творението се нуждае от Твореца, за да бъде. От друга страна той говори за единството на света, въпреки че различава две екзистенциални измерения: едното, свойствено на ангелите, което е духовно и невидимо, и другото, отнасящо се към видимите и материални същества. Човекът е този, в който тези две измерения са обединени, не само защото той участва и в двете, но защото неговата съдба е да бъде ключ към цялото творение, според Божия промисъл. Последната точка е повратна и определя центъра на доктрината на св. Василий.

Първенството на Бог и човека в космоса е трайното завещание на cв. Василий за християнското богословие и християнската мисъл за следващите поколения. В крайна сметка тъкмо това е антропичният принцип, който включва Божието провидение и спасението в Христос на човека и света. Както той го изразява в Шестоднев: „няма нищо, което е лишено от Божието провидение и грижа, защото всичко съществуващо е следено от будното око и Той е присъстващ във всичко, дарувайки всеки със спасение“[26].

Творбата на св. Василий е особено важна за връзката между богословието и науката. Тя показва, без да бъде враждебна или негативна към науката, че богословието е подтиквано от своя божествен хуманизъм силно и решително да се ангажира в научното начинание. Човек е богослов по отношение на Бога и учен по отношение на вселената, а вселената е Божествената лаборатория, в която човек е бил поставен за пазител. Комбинацията от богослов и учен, тоест богословие и наука, е решаваща и от огромно значение, защото позволява на човека да заобиколи лъжата и да възстанови истината. Като пример – богословите учени се издигнаха над лъжливата астрология чрез истинската астрономия или пък са в състояние да различават естествената светлина от светлината на звездите. С други думи, те са призвани да развенчаят случайно появилите се теории в света, които не отговарят на реалността, и да прозрат откритостта на вселената, която свидетелства за трансценденталната основа на нейното битие, което е непрестанната и неизчерпаема енергия на Твореца Слово. Това става възможно само когато човекът не се основава на обикновени привидности, а на това, което е разумно обяснено; когато, по думите на св. Василий, човек не измерва Луната с очите си, а с разумната си мисъл[27]; и когато разумът, както учи Писанието, не фантазира, когато преминава границите на сътвореното битие, поставени от Бога[28]. Така накрая ученият се превръща в богослов, защото той проследява Божия промисъл, който дава спасение на всяко творение[29].

Св. Василий ни оставя две основни послания в своя Шестоднев. Първо, не може да съществува истинна космология без определянето на Твореца като най-висш и трансцендентен принцип на всичко и без установяването на човека като негов разумен изследовател и тълкувател. Второ, на човек е дадено Божието призвание да бъде изследователят на света не защото светът е крайната причина за човешкото съществуване, а като средство за неговата връзка и общение с неговия Творец и Бог. С други думи, светецът ни е оставил своето богословско и научно изложение на антропичния принцип на Творението.

Заключение

Основният смисъл на предложените тук разсъждения е, че от богословска гледна точка антропичният принцип, който днес предоставя една доближаваща се гледна точка за естествените науки и богословието, се основава на Въплъщението на Твореца, Неговото превръщане в човек. Бог, ставайки човек, съединявайки божествената и човешка реалност в Христос, е ключът към изследването и разбирането на вселената. То ни разкрива, че вселената има човешко лице; че тя е естественият дом и обкръжение на човека, от което се очаква човек да общува с Бог. Отците на Църквата виждат човека в тази пресечна точка като свещеник на космоса, който евхаристийно принася на Създателя вселената. В този смисъл човекът е гласът на целия космос, който го събира и поднася света на Бог, молейки го не само да го подкрепя, но и да го обнови и усъвършенства чрез Неговата Божествена благодат и енергия. Без тази перспектива не можем да разберем света и нашето място в него, защото в този случай нашето съществуване няма смисъл, а е забулено в мрак, неяснота и отчаяние. Сигурността на тази перспектива ни е дадена от Провидението, което обхваща вселената и което ние изследваме и откриваме с помощта на науката, но главно и преди всичко (тук говоря като богослов), когато изпитаме в собствения си живот тайнството на Въплъщението и Въчовечаването на Бога, нашия Създател, в лицето на Възкръсналия наш Господ Иисус Христос, както отците и светците са го изпитали. Те са истинските богослови на Църквата, които разкриват удивителното събитие, което дава на антропичния принцип, тоест на съединението на човека и вселената, неговото истинско битие и перспектива.

Превод от английски: Весела Садовска

___________________________

* Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Blaise Pascal, Pensées, fr. 348, éd. Brunschvicg (1897).

[2]. Стенли Л. Яки The anthropic Principle в Angels, Apes and Men, Peru Illinois 1990, р. 80-8. Изтъкнатият унгарски физик Стенли Яки е католически бенедиктински йеромонах и виден професор в Seton Hall University, South Orange, New Jersey САЩ. С докторат по физика и богословие, Яки е специалист по история на науката и автор на много книги в тази област.

[3]. Вж. The Address of the Sixth Presentation of the Templeton Foundation Prize for Progress in Religion, Guildhall, London 21.03.1978. Lismore Press, Dublin, Ireland 1978, р. 15. За повече информация за този известен и подотворен шотландски богослов виж, Alistair E. McGrath’s T.F. Torrance: An Intellectual Biography, T.&T Clark, Edinburgh 1999, която предлага пълна библиография на неговите творби. За позицията на Торенс върху Наука и Богословие виж Глава 9 от книгата на McGrath Theology and Natural Sciences, р. 195-236. От особена важност е книгата на Торенс Space, Time and Incarnation, Oxford University Press, 1969, която предоставя отговори на основните богословски и епистемологични въпроси и по-специално тези относно връзката между Въплъщението и времево-пространствените структури на космоса и проекцията на това космологическо събитие в осъвременения контекст на научното изследване.

[4]. Тук трябва да спомена, че тази изключителна позиция на човека във вселената е била изразена по различни начини от древните гръцки учени. Софистът Протагор вижда човека като мяра на всички неща, на битието, което е и небитието, което не е. В своята Антигона Софокъл счита човека за най-удивителното нещо в света. Има много подобни примери в контекста на така нареченото древно (класическо) гръцко възраждане.

[5]. Cf. G. D. Dragas, „Patristic Perspectives on the Creation,” Κληρονομία, τεύχος 19:1-2 (1987) 1991, σσ. 45-53. 2011/брой 7 (64)

[6]. Виж T. F. Torrances’ и неговото обширно проучване, Space, Time and Resurrection, The Handsel Press, Edinburgh 1976.

[7]. Римляни 8:18

[8]. Римляни 8:19.

[9]. Римляни 8:21.

[10]. Римляни 8:22.

[11]. Марк 2:27.

[12]. Матей 12: 8.

[13]. Виж глава 5, What is the Church? St. Maximus’ Mystagogical Answer,” в G.D. Dragas, Ecclesiasticus I: Introducing Eastern Orthodoxy, Rollinsford, NH 2004, стр. 29-49.

[14]. Виж Точно изложение на православнта вяра, книга 1, глава 13, http://www.pravoslavieto.com/books/Damascene/tochno_izlozhenie/index.htm#gen15

[15]. Ibid. книга 1, глава 13

[16]. Ibid. книга 1, глава 13

[17]. Ibid. книга 1, глава 13

[18]. Ibid. книга 1, глава 13

[19]. Ilhan Aksit, The Museum of Chora: Mosaics and Frescos, Istanbul, Turkey 2000.

[20]. Cf. Paul A. Underwood, The Kariye Djami, I: Historical Introduction and Description of the Mosaics and Frescoes (New York, 1966), 39-41.

[21]. Robert Ousterhout, „The Virgin of the Chora: An Image and Its Contexts,“ The Sacred Image East and West, ed. Robert Ousterhout & Leslie Brubaker (Urbana-Champaign, IL, 1995), 91-109. 2011 / брой 7 (64)

[22]. За справка виж, G.D. DRAGAS, St. Athanasius of Alexandria: Original Research and New Perspectives, Orthodox Research Institute, Rollinsford, New Hampshire 2005, стр. 80, бележка 1.

[23]. Cf. Contra Arianos II, 76. Виж също , G.D. Dragas, Saint Athanasius of Alexandria… op. cit., стр. 87-88, бележка 14.

[24]. Св. Атанасий, Слово за въчовечаването на Словото и за явяването Му чрез тяло пред нас http://www.pravoslavieto.com/books/za_vaplashtenieto_sv_Atanasij/index.htm#gen2

[25]. Виж съобщение до Academie Internationale des Sciences religieuses, Princeton Meeting (1982), публикувано като: “The doctrine of Creation in St. Basil’s Hexaemeron,” Church and Theology, 3 (1982) 1097-1132, и на френски език: “La doctrine de la creation d’ après l’Hexaemeron de saint Basil le Grand,” Istina 3 (1983), 281-308.

[26]. Шестоднев 7:5.

[27]. Шестоднев 6:11.

[28]. Шестоднев 3:4.

[29]. Шестоднев 7:5.

Изображение – авторът, протопрезвитер Георги Драгас. Източник – Гугъл БГ.

СЛУЧАЙНОСТ ЛИ Е МАТЕМАТИЧЕСКИЯТ ПЛАН НА ВСЕЛЕНАТА?*

Румяна Малчева

Румяна МалчеваВъпросите: как са произлезли животът и Вселената откъде и как този живот се е сдобил с интелект и абстрактна мисъл, дали всичко е резултат от случайност или творчески акт? винаги са вълнували умовете на хората. Това важи с пълна сила за учените от последния век и особено за физиците, които се стремят да построят цялостна картина на заобикалящия ни свят. Тук ще обърна внимание на физиката, тъй като тя е фундаментална основа на естествознанието. Нейните експериментални и теоретични методи намират приложение в различни сфери на нашия живот. Едно от най-впечатляващите открития на модерната наука е използването на универсален език – математическият. С негова помощ научното познание  може да изразява мисли, да формулира закони и да създава теории. В настоящата статия ще се опитам да намеря отговор на въпросите: защо  математиката е толкова ефективна при описанието на света и дали тя не ни дава свидетелство за съществуването на интелигентен Създател, Който е вложил в нас откривателски способности? Между впрочем отговорите на тези въпроси вълнува и убедените атеисти, които непрекъснато се питат: какво вдъхва живот в уравненията, които описват Вселената и какво е това, което я прави да съществува? (Стивън Хокинг)poverhnost-planety-sputnik-zvezdy-365b208Живеем в красив и динамичен свят. Голямото разнообразие в него се описва с помощта на четирите основни вида физични взаимодействия (силно, слабо, електромагнетизъм и гравитация). Те определят структурата и свойствата на веществото – от атомите до галактиките. Тези взаимодействия са източник на всички изменения и движения във Всемира. От тях произтичат и всички частни закони управляващи неживата материя. Удивително е, че много от наблюдаемите явления могат да бъдат описани с физичните закони. Причината за това е, че основните закони на физиката са постоянна величина. Те не се променят с течение на времето. Тази неизменност се обозначава с понятието „симетричност”. От наличието ѝ произтичат универсалните физични закони (за запазване на масата, на енергията, на импулса, на момента на импулса и други). Симетрията се намира се навсякъде около нас – в кристалите, молекулите, времето и пространството. Във физиката тя се изразява в най-различни форми и голямо разнообразие, затова се счита за предопределящ и най-фундаментален фактор в мирозданието. Това е причина тя да бъде ръководния принцип при формулирането на нови теории. Нобеловият лауреат по физика Юджийн Вигнер отбелязва, че в природата има възходяща взаимосвързаност между явленията (събитията), физичните закони и принципа на симетрия. Впечатляващото научно откритие, че живеем в иерархично и устроен и организиран свят води до признанието, че Вселената като цяло е познаваема, тъй като при нея, както и при всеки процес, съществуват водещи закономерности. От това следва, че в света съществува последователност, че той е предсказуем и може да бъде системно изучаван. Това предполага, че той може да бъде изразен чрез математически закони и формули, което е най-отличителната черта на съвременната наука. В тази връзка Пол Дирак заявява: „Вероятно, най-голямото научно откритие на всички времена трябва да се счита осъзнаването на това, че законите на природата могат да се запишат с помощта на математически код. Причината за това не ни е ясна, но сам по себе си фактът на математическото кодиране на природните явления позволява да се разбира, да се управлява и да се предсказва ходът на физичните процеси. Разгадавайки кода, съответстващ на тази или онази физична система, получаваме възможност да четем природата като разтворена книга[1]”.space_39Още в древността Питагор (571-497 година преди нашата ера)  счита, че природата е устроена по законите на математиката. Според него «да познаем света, неговият строеж, неговата закономерност – това значи да познаем управляващите го числа[2]». Италианският учен Галилео Галилей, който поставя началото на експерименталния метод твърди, че природата трябва да бъде опознавана последователно и математически. Той посочва мощта на математиката за разбиране на всемира със следните думи: ”Науката за природата  е написана в преголямата книга, която постоянно е разтворена пред очите ни. Това е всемирът. Но ние няма да разберем тази книга, докато не усвоим езика ѝ и не научим буквите, с които тя е написана. Нейният език е този на математиката, а буквите ѝ са триъгълниците, кръговете и другите геометрични фигури. Без тези средства е невъзможно да разберем дори една дума; без тях всичко е само напразно опипване в тъмен лабиринт[3]”. Този подход се превръща в дълбока и плодотворна идея на научната методология, благодарение на която става възможно създаването на физиката[4].  Рене Декарт обосновава единството между физиката и геометрията. С предложената от него правоъгълна координатна система геометричните фигури се описват с алгебрични уравнения. Изхождайки от законите на Кеплер, Исак Нютон формулира закона за гравитацията. За основоположникът на основите на класическата физика, простите математически закони служат за основа на множество сложни явления. Айнщайн блестящо завършва Нютон и полага пътя към некласическата картина на света. Математическите формули в неговата Обща теория на относителността описват космическата реалност изключително прецизно и правят събитията във Вселената предсказуеми. Изчисленията на физико-математическия модел на квантовата физика развита от Планк и доразвит от неговите последователи – Паули, Хайзенберг и Шрьодингер в първата половина на ХХ век, се оказват коректното описание за миниатюрния свят на субатомните частици. Днес учените се стремят да открият математически модел, който да обедини Общата теория на относителността и квантовата механика.1300573108_wallpapers-space-151_nevseoboi.com.uaРазрешаването на големите загадки в науката е плод от любопитството и стремежа за знание на брилянтни учени. Макар, че в последните години откритията във физиката са продукт от противоречива и проблемна ситуация е важно, че непонятните факти се разглеждат от единна гледна точка. С други думи физичното знание е непрекъснат процес на систематизиране и обобщаване на научните истини, където приемствеността е един от най-градивните компоненти в развитието му. Целта на науката е да намери  система от закони, при която всеки друг закон се явява логично следствие от открити вече закони. Затова учените винаги търсят общ възглед върху възможно най-широк кръг явления, като се стремят по възможност да съкратят броя на основните закони. Така стремежът към единство и простота е основен принцип, който определя стратегията на всеки учен. Особено забележим е той при описание на природните закони, чрез езика на математиката. Математическото формулиране на всеки от тях се отличава с краткост и яснота.space-wallpaper-1366x768Силата на математиката се крие в начина по който учените могат да предават смисъла на своите идеи. Те описват структурата на универсума чрез формули, които са резултат от теоретични математически пресмятания. Всяко от уравненията, всъщност е ред от символи. Всеки  един от тях (числа, букви, диаграми, геометрични конструкции) има някакъв смисъл. Следвайки определени правила  (аксиоми, теореми) символите могат да бъдат комбинирани в изрази с по-сложно значение. В резултат на това е възможно започвайки от прости идеи да се изградят сложни математически структури.  По този начин математическият език предоставя възможност на физиците да изразяват своите прозрения  в ясен и кратък вид. Това е изключително ценно за недвусмисленото изразяване на научните идеи, тъй като: „Математиката предлага много по-къс път и прави възможно описанието на движението, с много по-малко мастило, отколкото употребяваме за написването само на една фраза[5]”. В същия ред на мисли физикът Мичио Каку заявява: „Според мен е наистина забележителен фактът, че върху един-единствен лист хартия човек може да напише законите, които управляват всички известни физични явления, обхващайки четиридесет и три порядъка на величините, като се започне от най-далечните предели на Космоса, които се намират на повече от 10 милиарда светлинни години, и се стигне до микросвета на кварките и неутриното. Върху този лист хартия ще има само две уравнения — Айнщайновата теория за гравитацията и стандартният модел. Това разкрива крайната простота и хармония на природата на фундаментално равнище. Вселената може да бъде опърничава, произволна или капризна. Но на нас тя ни изглежда цяла, взаимно свързана и красива[6].”860985302Способността да се съсредоточи много смисъл на малко място и без усложнения е много важна за науката. С помощта на  математическия език се постига точно това: дава възможност да се изрази красиво и лаконично основата на един закон. Очевидно е, че чрез езика на математиката се изразява богатото разнообразие на света, който ни заобикаля. Именно това имат предвид учените, когато използват понятията красота и елегантност във физиката.

Редица учени обясняват как критериите за красота и съвършенство ги напътстват при формулиране на физичните закони. Физикът Алън Гът споделя, че първоначалната концепция на теорията за калибъра на фундаменталните частици във физиката „е била мотивирана най-вече от математическата им съвършеност[7]”. Британският математик и физик Пол Дирак приема математическата красота като „интегрална част от своята стратегия. За него: „по-важно е да има красота в едно уравнение, отколкото  да потвърждава даден експеримент[8]”. Убеден от вътрешната красота на математиката той смята, че физиците: „първо трябва да изберат най-красивата математика – без да е необходимо непременно тя да е свързана със съществуващата база на теоретичната физика – и после да я интерпретират по отношение на физиката[9]”. Придържайки се към тази гледна точка, боравейки само с математически понятия (спинори), Дирак съставя своето прочуто релативистично уравнение за електрона. През 1928 година обявява съществуването на неизвестна до момента елементарна частица, която трябва да има същите свойства като електрона, но да е с положителен заряд. Всъщност неговото предсказание за „антиелектрона” след няколко години става реалност. Физикът Карл Андерсън наистина открива такава частица, която днес се нарича позитрон[10].2Оказва се, че математиката е онзи вид абстрактна представа, чрез която се прониква до неизразимото, до същността на невидимия свят. Например, Алберт Айнщайн извежда Общата теория на относителността на базата на симетрията и математическата елегантност. По-късно тя издържа експерименталната проверка и е призната за една от най-красивите, елегантни и дълбокомислени сред всички останали научни теории. Много хора биха възразили, че красотата е субективно чувство, затова не може да бъде критерий в науката. Тук обаче, трябва да подчертаем нещо много важно. Субективността не може да обясни успехите на критерия за красота във физиката. Не можем да очакваме съществуването на чисто субективни съответствия да служат за основа на теории, които правят извънредно точни предвиждания в науката. Точно това откриват физиците – един свят, в който фундаменталната простота се издига до огромна комплексност, която е необходима за живота.0_889b6_9a325c04_XLОчевидно прелестта на математиката се дължи на факта, че ако една теория е правилна, тя не само дава модел на фактите, които съществуват, но става основа за прогнозиране на бъдещето. Поразяващо е как някои новооткрити абстрактни формулировки по математика описват много точно физичните явления. Много от откритията във физиката (съществуването на някои планети, радиовълните, разширението на Вселената, теорията за Големия взрив) са били предсказани чрез математиката, а по-късно наблюдавани експериментално. Пътуването на математиката зад явления, които не могат да бъдат пряко възприемани от нашите сетива говори за дълбоката и изключително прецизна връзка между математическите структури и материалния свят. Математиката като че ли борави с принципи приложими във всички случаи. Изглежда, че няма реалност, която да не се подчинява на основните ѝ правила. Мистериозната връзка между математическия свят и природата прави математиката мощно средство за опознаване на реалността. Това дава възможност хората да  формулират прогнози и въз основа на това  да контролират природата. Излиза, че физическият свят има обективна математическа структура. А това внушава чувството за съществуването на абсолютна истина.0_6dfbb_f5f325ea_XLМатематическият апарат, който позволява физичните знания да бъдат систематизирани и обобщени, логическото съвършенство на основните физични теории, тяхната абстрактност и тясна връзка с математиката буди удивление във физиците. За тях математическата познаваемост на природата е мистерия, а ”… фактът, че изобщо има правила е цяло чудо[11].” В своите научни търсения учените непрекъснато се натъкват на изобретателността на природата. По думите на Ричард Файмън физиката има сложна структура състояща се от множество принципи и производни, които си взаимодействат по изненадващо елегантни начини[12]. Физиците са изумени от факта как всичко пасва идеално и образува света в който живеем. Откритието, че всемирът е толкова подреден и изящно замислен внушава усещането, че някой или нещо е направил подбора. Това е непряко признание, което загатва за съществуването на Висш замисъл. Тази идея доразвива физикът Пол Дейвис със следните думи: „Една общосрещана реакция  на критиците, направили забележителни открития… е онази смесица от удоволствие, което дават изящността и елегантността на природата, и изумлението: „Никога не бих и помислял да действам по този начин”. Ако природата е толкова „умна”, че може да използва механизми, които толкова ни удивляват с тяхната изобретателност, това не е ли убедително доказателство за съществуването на разумен замисъл зад физическия всемир? Ако най-светлите умове могат да разкрият много трудно най-дълбоките творения на природата, как може да се предполага, че тези творения са само безсмислено съвпадение, плод на човешкия шанс? … Разкриването на физичните закони предлага пълното решаване на кръстословицата по най-различни начини… В случая с кръстословицата никога не става така, да предполагаме, че нужните ни думи  ей така случайно са попаднали в този сглобен модел[13]”.GOD THE FATHERСамите учени признават, че математическите основи на природата „… са нещо, което граничи с мистериозното, и няма никакво рационално обяснение за него[14]. За тях „… фактът, че изобщо има правила е цяло чудо[15].” Следвайки този поток от разсъждения стигаме до момента, когато трябва да се запитаме – щом вселената се подчинява на определен и съвършен порядък, не сочи ли това към съществуването на невидимо разумно Начало? Защо този свят е толкова подреден, а не хаотичен? Дали не е създаден умишлено, за да живее в него човекът?

Цифрите определящи изключителното равновесието във Вселената, за да породят космос в който да съществува живот надвишават човешкото разбиране. Според теорията за „Големият взрив”, която се счита за стандартната парадигма на съвременната космология, Вселената е възникнала от вещество концентрирано в едно ограничено пространство (сингуларност). Последвал взрив, който дава началото на всичко. Научната мисъл не може да ни даде отговор относно причината за тази колосална експлозия. Учудваща е и логиката на това събитие. Впечатляващи са изчисленията за скоростта на разширение на Вселената, „които са с „непостижими от човешкия разум критерии за точност[16]”. Научната мисъл признава, че: „Изглежда невъзможно, но сякаш механизмът е бил регулиран изключително точно, така че Вселената да се разшири в необходимата степен[17]”. При най-малкото изменение в числовите параметри на четирите основни сили светът около нас не би съществувал. Точният подбор на числовите значения на фундаменталните константи, необходими за съществуването на основните структурни елементи на Вселената, създава условия за формирането на по-сложна, неорганична и органична структура и в крайна сметка до появата на живота.God, the fatherМястото на нашата планета и нейните сложно съгласувани геоложки и химически процеси действат заедно в синхрон с изключителна ефикасност за създаването на сигурно място за живот на хората. Астрономът Гилермо Гонзалес и научният философ Джей Уесли Ричардс казват: ”Необходима е звезда с изключително необикновени качества на нашето слънце – точни маса, светлина, възраст, разстояние, орбита, галактика, местоположение за поддържането живота на живите организми на една движеща се в кръг планета. Множество фактори правят нашата слънчева система и нашето място във вселената целесъобразни за подходяща околна среда[18]”. Ученият Джон А. Акиф от НАСА допълва: ”Ако вселената не беше създадена с най-точна прецизност, нашето съществуване нямаше да е възможно. Според мен тези обстоятелства показват, че тя е създадена за човека, за да живее в нея[19]”.

Ако разгледаме всички очевидни факти трябва да признаем, че математиката ни дава доказателство, че живеем в създаден и интелигентно уреден свят. Мъдрото регулиране на физическите закони и константи, точната конфигурация на първоначалните условия на Вселената сочат, че тя е подготвяна и целенасочвана за появата на самосъзнанието. От своя опит като съзнателни и творчески същества хората знаят, че закон, ред, цел и смисъл са неотделими от разума. Такъв смислен свят не може да е резултат от безсъзнателна случайност, а от творческа интелигентна дейност. Това поражда необходимост от всемогъщ и премъдър Разум, който може да конструира и координира всичко по един неповторим начин, за да създаде подходящи условия за появата на човека.god of father 2Допълнително свидетелство в полза на това съждение е откритието, че „проектът на Вселената в която живеем, е изготвен с много красива математика”. Свеждането на законите на природата до един понятен минимум изразен в кратки формули и уравнения, така че да бъдат открити от същества с нашето равнище на разум задълбочават усещането за умишлено създадено творение. Сходството между субективният човешки разум и обективната рационалност на Вселената, както и математическото взаимодействие помежду им сочи към съществуването на обективна истина зависеща от един непроменящ се източник. Нещо повече, изключителните условия за живот правят Вселената странно подходяща за наблюдаването и анализирането ѝ.

Факт е, че учените описват структурата на универсума чрез математически модели. Всеки един от тях е представен чрез набор от уравнения. Всъщност уравненията изразяват в символична форма научните идеи. Идеите обаче, са атрибут на човешкото мислене и логика. Те принадлежат на съзнанието и не съществуват физически в природата. С други думи, науката е продукт на човешка активност изискваща задължително ум, знания и воля. Благодарение на творческата си мисловна дейност човек е способен да отразява, да опознава такива свойства на околния свят, които са недостъпни за конкретното възприемане. Всички хора могат да разберат принципите на науката, изкуството и религията. Това са вродени над-биологични, културни потребности и способности дадени единствено на рода homo sapiens. Това кара много физици да признаят, че: „Единството на света е наистина удивително! Удивително е и другото – че огромното разнообразие на всичко, на което ни е известно за окръжаващия свят, може да се сведе до няколко прости и ясно формулирани на математически език закони. Интелектуалното удоволствие да бъдат разбрани в тяхната пълнота е сравнимо с най-силните емоционални подеми на човешката душа[20]”.creating_adamНесъмнено прецизността и изяществото на мирозданието предизвиква чувството за удивление и зависимост от нещо безусловно, нещо което е изворът на цялата действителност. Осъзнаването на невъобразимото всемогъщество на една свръхразумна същност е непряко признание за съществуването на Създател, Който е не само изключително прецизен в създаването на космоса, но формира цел в живота на хората – да изследват света.

Всъщност това ни доближава до централната в Библията идея, че актът на сътворяването е израз на Божествената воля. Вселената е Божие творение. Всичко е създадено от всемогъщ Творец, Който може да върши всичко, което пожелае, защото има неограничена власт и мощ (Иов 4:72). Творческият процес на Бога е целесъобразен и се отличава с естетическа  неповторимост. Бидейки разумен, Бог планува изключително прецизно един човекоподдържащ свят, в който човешкото съществуване е не само част, но и финал в Божия промисъл.CreationСпоред библейската антропология човекът е създаден по Божи образ и подобие (Битие1:26-27). Тази единствена и неповторима характеристика го отличава от всички Божии творения. Човекът съчетава в себе си всички аспекти на света, но отразява Божествената същност като „… приписва на себе си всички Божии атрибути: ум, воля, ценностно съзнание, свобода, предвиждане и други[21]”. Като духовно същество единствено той, чрез своето съзидателно творчество, е призван да бъде ”съработник на Бога[22]” и да помага на Твореца в изграждането на по-добър свят. Поради битийното си сродство с Бога, човешкият разум е в състояние да се издигне над всичко в света, и като се отнася разумно с природата, разполага със свобода да я овладява теоретично и емпирично. Библейски основания за способностите на човешкия разум да изучава и анализира природата намираме в книга Битие (2:19-20). „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове”.Jesus Christ, as God, The 2nd Person of St. Trinity, Creates AdamЗа да се справи нашият прародител с подобно задание е трябвало да притежава изключителни интелектуални способности. Поради своята разумност той е бил в състояние да спазва и прилага числовите отношения: време, разграничение, пространство, количество и пр. Боравенето с абстрактни операции и използването на  символи са присъщи на човешката мисъл и език. Всичко това подсказва, че мисленето е активна конструираща позиция спрямо света.  Безспорно то е най-важното човешко качество и стои в основата на всяка човешка проява – познавателна, морална и практическа. Това прави човешките същества уникални. Но даровете на човешкото сърце, на неговия разум, душа и всички качества на неговия живот не са резултат на физически свойства. Те са вън от материята, недостигаеми и неизмерими. Така, че напълно разумно е да се заключи, че човешките способности са произлезли от образа и подобието на Всемогъщия Бог. По този начин библейската антропология дава отговор на въпроса как човешкото съзнание, което надхвърля физическата материя е свързано с реалността. В допълнение, тя дава правдоподобно обяснение за сложните отношения между математиката, материята и човешкият ум.God and His Creation - The ManОчевидно съществуването на Вселената, която единствена съчетава фундаменталните числа по съгласуван начин, се явява силно и убедително доказателство за нейната уникалност. „Случайността не може да обясни как всички закони и константи се „договарят” по един математически невероятен начин така, че да направят живота възможен[23]”. Благодарение на последните открития може да се обобщи: науката установява наличието на интелигентно проектиране в еволюцията на света и живота. Такъв смислен свят не може да е резултат от космическа случайност. Съществуването на такава сложна организация на света може да се свърже единствено със свръхинтелект и воля, далеч надминаващ човешките възможности. При това положение, именно тя насочва мисълта към необходимост от съществуването на Създател. Всичко е определено  от „числото, мярата, теглото” Му. Това показва, че Творецът не действа хаотично, а планува всичко изключително прецизно и много грижливо за човека. По тази причина съвършеното устройство на света не е възникнало случайно, а с цел, и е свързано със съдбата на хората.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Айнщайн, А. Инфелд, Л., Еволюция на идеите във физиката. С., 1959.

2. Бехоунек, Ф., Бохачек, П. З., И Нютон би се чудил, С., 1998.

3. Каку, М., Паралелни светове, С., 2004.

4. Киров, Д., Въведение в християнската антропология, С., 1996.

5. Киров, Д., Християнска етика, т. 1, С., 1996.

6. Мафей, П., Вселената във времето, С., 1989.

7. От кварките до Вселената. Антология сп. Светът на физиката, съставител Динко Динев, С., 2005.

8. Патури Р. Феликс,  Загадки на съвременната наука, С., 2008.

9. Поликаров, А., Революциите във физиката, С., 1996.

10. История на философията. Под редакцията на Г. Ф. Александров, Б.Э. Биховски, М. Б. Митин, П. Ф. Юдин. т. І. С., 1946.

11. Яхья, Х,. Крах атеизма, В: Доказательства существувания Бога, М., 2001.

12. Davies, P., Superforse In Search for a Grant Unified Theory of Nature. New York, 1984.

13. Dembski, W., and J., Kushiner, editos, Signs of Intelligence, Grand Rapids, Mich. Brazos, 2001.

14. Dirak, P., The Evolution of Physicist`s Pieture of Nature, Scientific American, May, 1963.

15. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998).

16. Feynman, R., The Character of Physical Law (Cambridge, MA: The MIT Press, 1967).

17. Guth, A., The Inflationary Universe, New York, Helix, 1997.

18.  Jastrow, R., God and the Astronomers, New York: W. W. Norton, second edition, 1992.

19. Strobel, L., Case for a Creator, Micnican, 2004.

20. Wigner, E., „The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,“ in Douglas Campbell and John Higgins, eds., Mathematics (Belmont, CA: Wadsworth, 1984).

_________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 257-266. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Davies, P. Superforce, New York, 1984, p. 235-236.

[2]. История на философията. Под редакцията на Г. Ф. Александров, Б.Э. Биховски, М. Б. Митин, П. Ф. Юдин. т. І. С. 1946, с. 52.

[3]. Бехоунек, Ф., Бохачек, П. З., И Нютон би се чудил, С., 1980, с. 9.

[4]. Поликаров. А., Революциите във физиката, С. 1996, с. 33.

[5]. Айнщайн, А. Инфелд, Л., Еволюция на идеите във физиката. С., 1959, с. 37.

[6]. Каку, М., Паралелни светове, ИК „БАРД” ООД, София, 2004, с. 22

[7]. Guth, A., The Inflationary Universe, New York, Helix, 1997, p. 124. 

[8]. Dirak, P., The Evolution of Physicist`s Pieture of Nature, Scientific American, May, 1963.

[9]. Strobel, L., Case for a Creator, Micnican, 2004, p. 146.

[10]. Патури Р. Феликс,  Загадки на съвременната наука, С., 2008, с. 68.

[11]. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998), 43.

[12]. Feynman, R, The Character of Physical Law (Cambridge, MA: The MIT Press, 1967), p. 54.

[13]. Davies, P., Superforse In Search for a Grant Unified Theory of Nature. New York, 1984. pp. 235-236.

[14]. Wigner, E., „The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,“ in Douglas Campbell and John Higgins, eds., Mathematics (Belmont, CA: Wadsworth, 1984), Vol. 3, 117.

[15]. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998), р. 43.

[16]. Яхья, Х., Крах атеизма, В: Доказательства существувания Бога. Москва, с. 424.

[17]. Мафей, П., Вселената във времето, С., 1989, с. 340.

[18]. Strobel, L., The Case for a Creator, Zondervan, Grаnd Rapids, Michgan, 2004, p. 281.

[19]. Jastrow, R., God and the Astronomers, New York: W. W. Norton, second edition, 1992, p. 118.

[20]. От кварките до Вселената. Антология списание Светът на физиката, съставител Динко Динев, С. , 2005, vii .

[21]. Киров, Д., Въведение в християнската антропология, С., 1996, с. 13.

[22]. Киров, Д., Християнска етика, т. 1, С., 1996, с. 34.

[23]. Dembski, W., and J., Kushiner, editos, Signs of Intelligence, Grand Rapids, Mich. Brazos, 2001, р. 101.

Първо изображение: авторът на статията, Румяна Малчева. Източник – официалната страница на Шуменския университет.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

ЧОВЕК, ВСЕЛЕНА, ТВОРЕЦ*

Протоиерей Александър Мен

Христос е Божието откровение пред човека. Чрез Него Бог се открива на човека по най-съкровен начин, защото ние сме хора и можем да познаем Вечното само когато То се изразява в Крайното и преди всичко в човешката личност. Затова сме християни и в центъра за нас е личността на Иисус Христос, всичко останало се гради около нея.протоиерей александър менКогато става дума за Христос, трябва да кажем, че въплъщението не е единствената възможност Бог да се срещне с човека. Христос можеше да се яви като някакво видение или както се е явил на апостол Павел по пътя за Дамаск (мнозина от вас са чели Деяния на апостолите и помнят какво се е случило с апостола, когато е видял ярката светлина и е паднал потресен). Но Христос се ражда като всеки човек, живее, работи, поема върху Себе Си бремето на всички човешки тегоби. Той споделя всичко с нас!протоиерей александър мен 2Всъщност няма нищо в този свят (освен злото и грехът), което Христос да не е поел върху Себе Си. Така Той освещава и преобразява живота ни, където вече няма дребнавост и нищожност. Когато хората започват да пренебрегват всекидневната си работа, всекидневните си задължения – както някои млади християни дори се хвалят, че работят лошо или учат зле, – аз мисля за Христос. Представям си Го в дома Му в Назарет, където с тежка работа изкарва хляба Си. Той се труди и едва ли някога е вършил зле работата, която е трябвало да върши.протоиерей александър мен 3Разбира се, повечето от вас вероятно са ходили в Ермитажа в Санкт Петербург и са виждали картини по евангелски сюжети. Платната на италианските и испанските художници изразяват благоговението на авторите, възхищението им от величието на събитията, изобразени с особена тържественост и помпозност. На сватбата в Кана присъстват стотици хора. Навсякъде огромни колони, необикновени зали, маса зрители, на върха – ангели с разперени крила. Веднъж, когато бях млад, се връщах от Ермитажа и отидох в Третяковската галерия. Там открих няколко платна на художника Поленов, който има серия ескизни картини от живота на Иисус Христос. И сред тях се открояваше една – „Благославяне на децата“. Спомням си една картина от моето детство със същото название. Изрисувана е на стената в Николо-Кузнецката църква: деца, сияещи като херувимчета, до тях Христос, облечен в хламида – от изображението лъха нещо приказно, всичко е фантастично украсено, необикновено. А при Поленов – къщурка с плосък покрив, простряно пране, Христос е изморен, прегърбен, седнал е до къщата. Жени – плахи, свити – водят децата си за ръчичка при Него. Изведнъж разбирам, че е било точно така: без помпозност, без величие. Православните богослови използват дори специален термин, за да отразят характера на Христовото явяване – кенозис, което може да се преведе от старогръцки като умаляване. Кенозисът е като опушено стъкло, което стои между нашето око и слънцето. За да видим слънцето, трябва да гледаме през опушеното стъкло. Същото е, когато ни се явява Божията тайна. Тя трябва до такава степен да потуши (по-правилно е да приглуши) светлината Си, че ние да можем да я видим.протоиерей александър мен 4Един човек ми каза: „Аз обичам Христос като човек. Той ми е близък и скъп. Чета Евангелието, но не мога да разбера това, което е нещо повече.“ Как можеш да обичаш или дори просто да уважаваш човека, ако смяташ за безумство и измишльотина най-съкровеното, което Той казва на хората?! А междувременно Христос никога не е казвал за Себе си, че е като другите учители, философи или пророци. Знаете, че има велики хора, чието име е свещено за милиони жители на планетата. Сега се пробужда мюсюлманският свят, наистина в такива болезнени форми, но се пробужда. Това са хора, за които са скъпи името и учението на Мохамед. Но какво казва Мохамед, който извежда хиляди араби от дълбините на пустинята? „Аз и моят живот пред вечността на Бога сме подобни на бръмченето на крило на комар.“ А Христос казва: „Аз и Отец сме едно.“ Старозаветните израилски пророци призовават: „Слушайте Божия Закон, той ви казва истината. Внимавайте в думите му.“ А Христос добавя към Закона Своите думи: „Това е казано в Закона, а Аз ви казвам…“ Той поставя Себе Си на едно ниво със Словото на Бога, на нивото на Писанието и дори по-високо. Така сред учителите на човечеството, стари и нови, Той единствен има такива претенции. Единствен казва на хората, че чрез Него им се открива Божеството. Нито Буда, чието име е свещено за милиони будисти, нито Конфуций, нито по-късните учители някога са твърдели, че те са Истината. Нито социалните мислители по-късно, които са търсили освобождението на човека чрез промяна на обществената структура, някога са казвали подобно нещо. Винаги са посочвали „светлото бъдеще“ като някакъв идеал, към който и те вървят заедно с другите.протоиерей александър мен 5И така, когато четем единствения достоверен документ, с който разполагаме, наречен Евангелие, можем да вярваме на неговото свидетелство за Христос или изцяло да се разграничим – да постъпим както Лев Толстой, който не е вярвал, не е разбирал, не е обичал. Горки пише, че за Конфуций и Буда Толстой винаги е говорил с любов, а за Христос – студено. Дори Горки е забелязал това… Толстой е бил велик човек, велик правдолюбец и аз мисля, че за християнското съзнание е бил, да речем, пратен, за да събуди застиналия ни дух. Въпреки това си остава факт, че той… не е усетил Христос. И е решил просто да извади от Евангелието максими и афоризми, така да се каже, житейска мъдрост и онази религиозна мъдрост, която му се е видяла подходяща. И какво е излязло от това? Ако някой от вас някога е отварял „Евангелието“ на Толстой, може да види, че това е една угаснала книга. Колко е сива, безцветна и ѝ липсва най-главното. Ще ви кажа още нещо! Някои специалисти целенасочено са изследвали Евангелието и са открили, че там почти няма изречение с морален или доктринален характер, което не може да се намери в други велики, знаменити книги на човечеството – у мъдреца Сенека, у същия Буда или Сократ.протоиерей александър мен 6Значи съвсем не учението е най-ценното в християнството за нас. Какво ни е оставил Мохамед? Вярата в единия Бог и в Корана. Какво ни е оставил Буда? Призива към освобождаване от света, практиката за съсредоточаването по пътя към просветлението. И своя орден. Какво са оставили Платон, Паскал, Маркс? Книги, доктрини, учения. Какво е оставил Христос? Оставил ни е не дело, не книга, не доктрини, не учение, а преди всичко – оставил ни е Себе Си. Когато се прощава с учениците Си, казва: „Аз съм с вас до свършека на света.“ Разбирате ли? „Аз съм с вас.“ И същността, и смисълът на християнството е в това, че ние, всеки от нас може вътрешно да влезе в общуване с Него, със самия Христос, реално живия, съществуващия. Той е жив не в някакви идеи, не в наследството и делото Си, а реално, за всеки от нас. Това е възможно в най-различни моменти от живота ни: в молитва, четене, просто съсредоточено размишление. И всеки християнин, който е изминал поне малък участък от пътя на общуването с Него, знае, че Христос не просто е бил някога, а съществува сега. В това е цялата тайна. В това е тайната и силата на християнството. Съвсем не в учителите му, не в организациите му, не в наследството му. По всичко това то може би не се различава от другите и носи върху себе си печата на слабостта и на историческите грехове – както всичко, което прави и създава човекът. Християнство първо, второ и трето е Христос, без Когото нищо не съществува.протоиерей александър мен 7Сега можем да попитаме защо все пак се е осъществила тази среща? Защо божественият свят, който като цяло е непостижим за нас, става постижим чрез явяването на Христос Спасителя. В самото Евангелие ни се дава отговор: „Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Иоан 3:16). Това е свидетелство за божествената любов. Разбира се, „любов“ е човешка дума, но е най-силната, макар и стъпкана от хората. Най-силната дума. В света върлува зло. Днес няма да говоря за това какво е злото, откъде идва, защо съществува. Светът е потънал в зло. И понякога ни се иска да унищожим това зло със зло, с насилие, но е безполезно. Само растежът на доброто у всеки човек ще изтласква злото. Значи този проблем е тясно свързан с всеки от нас. И всъщност Христос призовава всеки от нас отговорно да участва в Неговото служение. Божията любов ни дава доброто и ние трябва да го умножаваме, макар да е трудно. А е трудно, защото у човека се борят много противоречиви сили. И всеки от вас знае колко наивна е думата „самоусъвършенстване“, която толкова е обичал Толстой. Самоусъвършенстването е илюзия. Никой не може да извади себе си от блатото. Само при барон Мюнхаузен се е случвало. Човек трябва да има някакъв лост, за да се опре на нещо. И колкото повече живеете, толкова по-ясно ще ви става това.протоиерей александър мен.20Втората тайна на християнството е, че ние можем да се усъвършенстваме, като навлизаме в общуването с Христос. Неговата сила ни вдига и ни кара да правим онова, което сами не можем да направим. Един от най-забележителните стихове в Писанието гласи: „Божията сила се показва в немощ“, тоест, когато човек е неспособен на каквото и да било. И първите проповедници на Евангелието са били хора слаби, не красноречиви, които не са се вписвали в античното общество. Как е станало това – и досега е чудо как са успели да разпространят Христовите думи из градове и села. В Деяния на апостолите пише, че Духът ги е водел. Духът е сила, Която ни се дава. Ние можем да я получим. Обещано ни е! Христос казва, че ще прати Духа на всеки. Това не е някакъв екстаз, не е просто да витаеш в облаците. Духът е силата, която дава възможност на човек да осъществи предназначението си на земята.протоиерей александър мен.16И тъй като всеки, който тръгва по християнския път, има призвание, тук се открива третата тайна на Евангелието: хората не могат да осъществят призванието си поотделно. Замисълът на Христос е многоединство. Много в единство. Мисля, че този принцип – многоединството е универсален за цялата природа, за цялата вселена. Вижте, каквото и да вземем – молекула, атом, клетка, популация, група, организъм, – винаги е многоединство. Това ни въвежда в тайната на Божеството, Което според свидетелството на Христос е също многоединство. Тайната на Троицата. И Христос създава, постоянно създава, а не веднъж, там, някога, многоединство, което нарича Църква (на старогръцки – еклесия) – събрание от хора, общество от хора, общност, която върви заедно с Него, пред Неговото лице. По-нататък Той казва, че тази Църква ще бъде победителка до такава степен, че ще покорява природата. Христос казва: ще изцелявате болести, ще пиете отрова – и тя няма да ви навреди, ще настъпвате змии и скорпиони – и те няма да ви причинят зло (Лука 10:19). Тоест силата на Духа в бъдещето постоянно трябва да разцъфтява. А всъщност това не го виждаме. Защото вървим много бавно. Христос поставя Църквата Си на основата на свободата, никъде не забелязваме насилие от Негова страна. Дори това, че идва на земята в принизен, умален вид, е условие да Го приемем. Той призовава свободно всеки, у Него няма нищо от човешката тоталитарност, диктат, натрапчивост, но винаги има свобода. Именно затова Той запазва непокътната човешката природа. Докато самият човек не Го потърси. Ето защо историята на Църквата е постоянна борба между човешката закостенялост и светлината, която идва от Христос. Това продължава и сега. По силата на това обстоятелство трябва да кажем, че Евангелието, Църквата не са бягство от действителността, не са тихо пристанище. Напротив, те са изкачване по стръмни стъпала.протоиерей александър мен.8jpgТова е труден и отговорен път, макар да е радостен. Ето нашия знак – кръста. Често казват, че това е знак на скръб, на печал, някои се плашат от него. А всъщност е знак на радост. Защото Христос, когато отдава живота Си за хората, изпитва радост. Кръстът е знак на всеотдайна любов. Христос казва:“Давам ви нова заповед (за любов са говорили и много преди Него) – обичайте се един друг, както Аз ви обикнах.“ „Както Аз“ – всеотдайно. А какво значи това? Промяна на вътрешната ни същност. Какво стои на първо място в нас? Себичност!! Аз!! Егоцентризъм! В най-дълбокия смисъл на думата. Спомнете си разговори с вашите приятели. Повечето от тях, за каквото и да говорите – спорт, книги, кино, лични работи, – някак си автоматично пренасочват разговора към своите дела. И само тогава разцъфват. Не трябва да обвиняваме хората за това. Просто имаме такова стъбло – нашето Аз. Християнството учи да го преодоляваме, за да се открие истинският извор на личността ни, защото това е псевдоличност. Егоцентризмът е карикатура на личността. Когато хората стигат до вярата или се намират на първите ѝ стъпала, често този егоцентризъм пречи на отношението към Бога. Човекът стои пред Бог и мисли: „А какво ще ми даде Той? Какво очаквам от Него?“ И постоянно – Аз, това огромно Аз, а Бог остава като някакво прилагателно, като второ аз. Разбира се, никой не говори така съзнателно, но смисълът е такъв, интонацията, тонът на думите ни са такива.протоиерей александър мен.17А всъщност, ако не е Той, ние наистина не съществуваме. Няма ни. Ние сме като пеперуди еднодневки. Какво е нашият живот на фона на… целия свят? Нищо. Но ако у нас се отразява Божията светлина, вместваме в себе си всичко. Има един хубав образ: разсипаното натрошено стъкло е просто боклук, но когато върху него падне слънчев лъч, то се превръща в дъга, елмази, красота. Когато върху нас пада светлината на Вечността, ставаме съпричастни на нея и съществуването ни придобива смисъл. Ние сме част от Неговия замисъл.

________________________________

*Източник – http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

ГЕНЕЗИСЪТ*

/Философско-богословски размисъл за произхода и моделите на вселената/

 Участващи лица:

1. Философ, търсещ истината – Ф

2. Богослов – Б

3. Философстващ физик – ФФ

4. Учен – експерт – У

5. Скептик – С

Място: Богословски факултет “Св.Климент Охридски”, София

Лето Господне: 2000

Водещ: проф. д-р Антоний ХубанчевБОГОСЛОВ
Един е, Който е в НАЧАЛОТО
и Който всичко сътвори.
В безкрайността на времето, пространството
и вечното движение
обгръща Бог вселената и всички нас животвори.

Бог богообразни ни създаде
и щедро с битие Той всичко тук дари,
полагайки надеждата в душите ни така,
че поривът към вечността в нас непрестанно да гори.

СКЕПТИКЪТ
Наивно, та макар и романтично,
днес словото ти, тъй за мен звучи
и струва ми се, че направата на всичко
на Бога се опитваш да припишеш ти.

Да, вярно, че удобен за утеха
би бил един такъв измислен Бог.
За суеверните Той лесна е пътека,
заобикаляща тъй неизбежния за всеки гроб.

Но кой сме вече век, човече, събуди се,
към истинското знание ти обърни очи.
С отминали илюзии напразно не мъчи се,
в науката на своите въпроси отговор търси!

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Не малко лутах се да търся аз посока,
ала душата ми от търсене се умори.
И тъкмо тя, науката, превърна се в пророка,
чрез който Бог за мен, отчасти се откри.

Защото всяка твар бе само част в потока
на чийто извор Божият печат неотменим стои,
а истината за Началото в света бе тъй висока,
че в бледия си образ тя дори не се разкри.

Все пак, ти може по-добре да знаеш,
да си по-бърз, по-остър в мисълта.
Кажи ми моля те, щом тъй за Бог нехаеш,
каква основа друга би положил за Начало на света!

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Начало ли? Та то е толкоз ясно!
В Началото за мен е бил взривът.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да несъмнено мощ била е нужна, и то голяма.
Ала защо пък взрив? И взрив какъв?,
Написан с главно “В”, или пък някакъв си там обикновен?

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Е, не съвсем обикновен.
Във всеки случай,
не като известните ни тука на земята,
започващи от центъра встрани,
поглъщани все повече и повече от въздуха околен.

А взрив без център,
възникнал едновременно на всичките страни,
запълващ цялото пространство изначално тъй,
че всяка мъничка частица
стремително е бягала от другата такава.

СКЕПТИКЪТ
Пространство тука споменаваш,
като талига празна, чакаща да понесе товара
на Демиурга безграничен.
Не трябваше ли с него да започнем?

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Не, терминът е свързан и с контекста,
и в него нам ни се открива или безкрайната вселена
или такава крайна, която се самозатваря
подобно повърхността на сфера.

Знам, не тъй лесно туй ще възприемеш,
ала това не ще попречи,
защото за събития тъй ранни, едва ли толкова е важно,
дали пространството е крайно
или разгръща се в безкрайност.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Добре, да продължим нататък!

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Да продължим, но вече с придружителя, наречен време.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да, на материята спътник неизменен.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
За него с някаква увереност ний може да говорим
най-рано след едната стотна от секундата.
Това начало тъй далечно, било е толкова горещо,
че нито една компонента на веществото обичайно,
ни молекули, нито атоми или дори ядра,
да съществува не ще да би могла.
Използвайки на Целзий ний стандарта,
температурата била стотици милиарда.

СКЕПТИКЪТ
Днес центърът на най-горещата звезда
в сравнение с това изглежда ми прохлада.
Ала какво въобще е съществувало тогава?

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Елементарните частици,
тъй упорито изучавани от днешните физици.
Като от тях са най-разпространени
електроните, отрицателно заредени.

Които знаеш, че сега текат като енергия по жиците
и съставляват външен кръг от частиците
на всички атоми и молекули.

СКЕПТИКЪТ
За тези знам, а други имало ли е такива?

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Такива точно не, ала подобни, но обратно заредени,
те днес единствено в лаборатории са зрими.
По маса и по брой еднакви с електрони,
които се наричат позитрони.

Присъствието на неутрино
днес също е за нас доказан факт,
макар че тази призрачна частица
да е била без маса и заряд.

Накрая нека споменем
един особен феномен
с произход твърде недоуточнен
ту към частицата, ту към вълната.

СКЕПТИКЪТ
Познах, навярно става дума тук за светлината,
тъй нужна, но същевременно тъй и непозната.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
В енигмата на нейния закон
все пак достигнали сме до ниво фотон.
А пък фотонът всъщност плод е на преврата
с енергията атомна,
от чийто спад се ражда светлината.

СКЕПТИКЪТ
Загадката ѝ е най-вече в бързината,
с която на материята се присмива
и времето като че ли в обръч свива.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Да, може би, ала е спорно и това,
но все пак нека продължим по нашата следа.

В начало всички тези електрони, позитрони, неутрино и фотони,
родени от енергията чиста,
само след миг живот
отново са изчезнали сред нейния поток.
Процесът бил е обратим и непрестанен.

СКЕПТИКЪТ
Бих казал даже доста странен.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Както и всеки друг такъв,
белязан с признака начален.
Ала впоследствие това, така объркано сега,
ще си получи своя ред, хармония, интегритет.

Но много още преди времето да струпа
от първите секунди и дори минута,
това било е просто супа от твърде прост материал.
На супата, обаче, била е гъстотата
четири милиарда по-голяма от водата.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Та значи този врящ вулкан
след време космос ще е назован.
И само някак по зова на вътрешната си съдба
достига днеска до това, да го описваме в слова.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
В общи линии това така е
и, вярно, трудно е да се познае
от оня древен хаос онова,
което виждаме пред нас сега.

Но нека проследим процеса
довел до този вид прогреса.

В процеса на развитието на взрива
температурата е спадала с такава бързина,
че още и третата минута преди да изтече
на около милиард спаднали са те.

Температурата сега била добра
за свързване на първите ядра.
Така един протон и неутрон
се свързали в деутерион,
наречен днеска тежък водород
необходим за всеки термоядрен блок.

По този начин този триминутен свят
изниквал в образа си днес познат.
Към края по пропорции е бил така:
неутрино, антинеутрино и главно светлина.

В добавка имало и малко ядрен капитал
или по-точно 73% водород, и 23% хелий,
плюс електрони в същото количество
от анихилацията остатъчен материал.

СКЕПТИКЪТ
Да спрем дотук, какво ни пречи,
да продължиме все така по тоя ред?
Нали, съзряхме вече:
причина, цел, понасящи света напред?

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да спрем ли? Как, та ний сме тъкмо пред финала!?
Почакай малко още и може би ще разбереш!
Каква причина или цел? – Та тук това си е начало,
а те са следствието във вселенския градеж.

СКЕПТИКЪТ
Добре, да продължим, макар, че трудно бих приел
причина, съдържаща в самото следствие и свойта цел.
За мен защото тя, причината, създава в себе си възможността,
т. е. целта, която следствието оделотворява.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Така възникнала материята продължава
пространството да овладява;
сама формираща се, разширяваща се,
по-хладна и все по-малко плътна в целостта си .
По-късно електроните ще станат на ядра,
за да възникне газ от водород и хелий,
а той започва да се кондензира
и събирайки се, да се структурира….
Така приведен в твърд от гравитационна сила
е образувал галактиките и звездите на всемира.

Но точно тук е мястото да отбележа,
че главните съставки за строежа
на нам познатите космически тела,
още в първите минути три
се появили на света.

Тук вече бих могъл да спра,
защото в общи линии до това
достигнала е днес на учените мисълта.

Разбира се до крайност опростено,
защото в подробности проблемата е тъй голяма,
че дъх не би останал в мен да я обхвана.

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Да, да, разбирам и благодаря,
че ти така прекрасно съумя да ми изложиш днес това,
що сном елитни астрономи и физици
представили са в трудове стотици.

Това, което чух от теб в голяма степен одобрявам
ала все пак неудовлетворен оставам.
За мене твоята картина на света непълна е,
защото липсва Онова, Което я оживотворява,
а липсата Му множество въпроси ни поставя.
На първо място тук не се разбра
отгде извеждаш ти мощта,
която с толкоз страшна сила
вселената в началото взривила?

Така привеждаш ни от нищото до нещо
а второто не виждам с какво ще защитиш.
Причина тук е нужна, за да оправдаеш следствието днешно
и то причина без предхождащ генитив.

Оттук нататък въпросите нанизват се като верига,
чиято тежест трудно ти ще издържиш.
Но ето чуй! Защо в начало вселената била е тъй гореща,
а и с какво тя влязла е в светкавичен топлообмен?[1]
Как е поддържала скоростта на разширението си тъй точно,
че гравитацията да не стане нерешим проблем.

Защото знаем, че секунда само след взрива
с една стомилиардна част да беше намаляла скоростта,
вселената веднага щеше в себе си да колапсира
и в днешния си вид не би могла да се простира.

Какъв произход имат флуктуациите в плътността ѝ,
довели образуването на галактиките,
ала не можали еднородността всемирна в по-голям мащаб да нарушат?

Според теорията на относителността
ние знаем, че на светлината скоростта
е строг предел, който да преодолее
всяка друга информация не би могла.

Но знаем също, че в така описания ни от теб модел
за светлината нямало е време да прекоси две области
една от друга в крайността отдалечени,
макар и на вселената в най-ранния предел
разстоянията да не са били дотолкова големи.

Пред същия проблем изправяме и топлината,
защото няма начин в първотата
да е била така светкавично разпространена
та да обхване цялата вселена.

Ала “де факто”, въпреки това
опровергани сме от истина една.
Физиците приемат днес чрез уредите си модерни,
послания от древността, изглеждащи по всичко достоверни.

Тук думата ми е за микровълновото фоново лъчение и топлината му ,
дошла до нас еднаква от всяко свое проявление.
Така по необясними засега причини
в началото е имало температурни разлики почти неуловими.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Въпросите безспорно много са,
аз знам това, но отговорът техен дълбоко, скрит е в сингулярността[2], родила в себе си взрива.
До тази предначална сила законите физични не достигат.

Според теорията обща на относителността
ний знаем, че в сингулярността
пространство-времето така е изкривено,
та лъч светлинен не би се отървал от кривата на плена.

Но може би през някой бъдещ ден
ще бъде разрешен и тоз проблем.
Ала от днес аз мога да ти кажа,
че за да бъде прояснен пасажът
от първите минути на света,
ще трябва общата теория на относителността
да съчетаем с принципа на неопределеността.
А следствие логично от това, би трябвало да бъде
нещо, като квантова теория на относителността.

БОГОСЛОВЪТ
Ако добре могъл съм да те разбера
очакваш да повярвам, че светът
разкрил би тайните си в миг пред мен
с помощта на неопределеността и относителността!?!

Ала за мен най-важен е въпрос, каква е моята съдба,
която ти поставяш в ръцете на една,
безлична и бездушна, най-елементарна суета.

Нима не съм аз личност,
а и какво тук значи някакъв процес,
как обяснил би с него моя интерес
към всичко възвишено, родено от духовния кипеж;

критерият всеобщ за красотата,
изкуството, поезията, любовта, жената,
една родопска песен или пък воя вълчи към луната?

Нима за всичко туй, загадката не крие се в душата?
А нея как ще обясниш?…
Да, зная тук ще замълчиш.

Защото само онзи, който Бога не познава
допуска, че генезисът на всичко
от неразумна сила става.

Така едни прибягват към физически начала,
прозирайки в стихиите световни причината за всичко на света.

За другите пък началата
са в атомите и неделимото в нещата.

Те ту събират, ту нещо все делят,
под микроскоп изследват, постигнатото всеки път
и с времето променяйки тъй непрестанно свойта мярка
достигнали са днеска и до кварка.

Но в свойство виртуозно замъгление
те още не достигат просветление,
че чудото не ще е в разделението,
но напротив, то тъкмо е в сцеплението,
по-точно в силата, с която
задържа се във форма всичко слято.

Така, поставяйки тъй слаби и условни начала,
заблудата им свеждам аз в това
– да кажат те не съумяха:
“В началото Бог сътвори небето и земята.”(Бит. 1:1)

А “ние вярваме и славим Бога,
творящ чрез Логоса предвечни,
чрез Разума, посредством който разпределя,
чрез добродетелта, с която властва
извел от нищо цяло мироздание
в системата от елементи, от тела и духове,
за да украси безкрая с величие и красота…”[3]
И тъкмо заради това, “o kosmos” и гърците нарекоха света.

СКЕПТИКЪТ
Дотук добре със словото се справяш.
Но я, кажи ми, драги, ти щом мене обвиняваш,
че съм слуга на неопределеността
и че над всичко слагам относителността,
то твойта теза как я оправдаваш?

Отгде е в теб увереността,
че Бог е сътворил света,
как да узнаем тази Висша Сила,
която според теб живот ни е дарила?

БОГОСЛОВЪТ
О, “Небесата проповядват славата на Бога,
и за делата на ръцете Му възвестява ни твърдта.”/Пс. 18:2/
Ала аз зная, че това не ще подейства на душа,
забулена под пелена на прагматична суета.

Така че трябва да се принизя,
използвайки дедукцията на Тома.
Аквинският апологет, от древните приел завет[4],
и за стремежите духовни на разума посочил пътя пет.

Но нека тръгнем ний сега
по първата посочена следа.
Тя тръгва от начално положение,
че всичко се намира в движение.

Ала движението се осъществява
благодарение на нещо друго,
което вън от него сила му подава.

Така задвижващото е причина,
а движещото се обект,
те две в едно не се побират,
а имат свой интегритет.
Редът на следствено-причинните явления
съвсем не е безкрайно продължен,
тъй като знаем, че в пространството и времето
самият свят стои ограничен.

И точно тука сила се налага
в ролята на абсолютна и единствено възможна тяга.
Причина първа и една,
привела чрез движение в действителност света.

Това томистко доказателство наричаме “ex motu”,
защото нищо не е в състояние да се задвижи
по силата на собствената си природа
и следвайки движението назад към неговата първота
ний по естествен ред достигаме до Бога.

СКЕПТИКЪТ
Разбирам твоето стремление така:
материята искаш да разграничиш от нейното движение,
фиксирайки го някъде в природата духовна
на нещо нямащо дори и форма.

Идеализъм явен тук прозира,
ала за спор аз време не намирам.
Надявам се ще продължиш сега
с причина друга, по-добра!

БОГОСЛОВЪТ                                                                                                                              Ще продължа към теб избрания аподиксис,
постилайки към Бога път ex ratione efficientis.

Сам знаеш, за отделните неща
е нужна произвеждаща Причина,
за всяко следствие доказана е тя,
като безспорна и необходима.

Приемем ли един безкраен каузален ред,
отричаме реалния детерминизъм.
Отричаме ли, то Бог по принцип като необходимост е отпред
– това е явен силогизъм.

А и какво ли би могло,
самò на себе си причината да стане,
нали тогава себе си предшествало би то,
като барон Мюнхаузен за косата трябва да се хване.

Причината разглеждайки, като предшестващ елемент
на връзката в явленията и нещата.
Оттук доказвам недопустимост на безкраен ред
и с Бог започвам парадигмата позната.

Бидейки Причина първа и начално Битие едно,
естествено у Бог и същността и съществуването
са сляти в абсолютно и непреходно тъждество.

ФИЛОСОФЪТ                                                                                                                                   За трето доказателство, аз чух, духовникът – идеалист,
че от contigente et necessario извеждал
Божественото Битие за верен свой девиз?

БОГОСЛОВЪТ
Да, но трябва ли по-точно да го разберем,
то между случайното и необходимото
на разликата трябва да се спрем.

И ако с първото обозначим приелата битийност форма,
второто е предикат безспорен и необходим
въобразяващ всичко в акциденцията илюзорна.

СКЕПТИКЪТ                                                                                                                                  Ако добре можах от думите ти да прозра,
за днешната вселена се отнася всичко онова,
което в тезата си ти приписваш на случайността.

БОГОСЛОВЪТ
Изисквало се е едно условие като необходимо,
което с акта си да осъществи случайността,
та потенциалното да стане обозримо,
чрез прехода към действителността.

И този пряк, необходим Актуализатор,
от нищото тъй – чудни форми сътворил,
изпълнил времената с твар – признат Креатор –
в Трилична Едносъщност и дори до плът ни се открил.

На Него ний дължиме всяко съвършенство,
наличната градация към благост, истина, добро.
За нас от Него те са вечното наследство,
от тяхното наличие зависи всяко общество.

А вникнем ли в есенцията на нещата
пред нас изправя се един въпрос:
къде е краят на реда към задна дата,
и в полза на взрива уредбата възможна ли е като коз?

СКЕПТИКЪТ
Ох, доказателствата твои твърде уморяват
и в крайна сметка те привеждат към едно:
Бог ти в началото на всичко все поставяш,
като признат Подател на всяко проявено същество.

БОГОСЛОВЪТ
Прости, слушателю, за дългата тирада,
но тук успях в едно да приведа,
последните две в средновековната плеяда[5]
от доказателства на мъдрия Тома.

Тома представя тезата си богословска тук така,
че следвайки веригата от следствие – причина,
единствено на логиката каузална с помощта
ний имаме първичността,
преди това единствено чрез вяра постижима.
Но призовавам те в томистки дух сега,
лик незрим и по възможност емпирично очертан,
предай на своята разбулена мечта!
Доколкото за нас е първи принцип в битието,
то Бог не можем да сравним с конкретните неща.
Че в Него нищо от материя и физичността не е прието
ний съдиме по принципа на актуалността.

И определяйки Го, като действие витално
изключваме от съдържанието Му потенциалността,
защото тя изисква преход в нещо актуално
причина, за което да съдържа в себе си не би могла.

Така изхождайки за същността на Бога,
мнозина стигат до дефиницията: “акт в чистота”.
Ала с така ограничена формула съвсем не мога
да изразя величието Божие в необходима му пълнота.

Неподлежаща на изследването наше Мъдростта е,
но с възхищение, достойно почитана е не само за това,
което тя ни дава, а и това, което тя да ни даде нехае,
подтиквайки към творчество и свобода на мисълта.

Защото ако имахме я непрестанно пред очите си
налагайки се еднозначно, като безспорен авторитет,
то нямаше да имаме и личен дял в градежа на съдбите си
и любовта не би се вписала в такъв марионетен ред[6].

СКЕПТИКЪТ
Непознаваем и невидим, твоят Бог озадачава,
на чувства трансцендентни явно идва ред.
Ала от съществуващото насоката ти твърде ни отдалечава,
и нека не забравяме, че в спора наш то първо бе предмет!
А тъй като словата ни дотук, са със знаменател вероятно,
ще продължа по темата си с нов проект.

Приемаш ли го, знам няма да ти е приятно,
но битието Божие ще има труден конкурент.

Теоретично земната повърхност, крайна е по протежение,
но всъщност няма граници, или пък образуван край,
и ако пътя ти към запад на слънчевия залез стане продължение
не ще изпаднеш, от Галилей доказано, това до днес се знай.

Да отнесем сега таз истина позната
и към това, което е извън земята!

Ако приемем, че пространството и времето
в единството си образуват протежение,
то крайна по размери и вселената
в битийността ще има продължение.

Така, като условие гранично за всемира,
да няма граница ще се разбира.
И щом, като начало няма на света,
и Бог не е началната следа.

По този начин към статичност връщаш битието,
а разширението му, веднъж доказано, как да разберем?
И тъй, условието ти с такава лекота прието,
в движението на всемира среща нерешим проблем.

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Не, просто ти добре не ме разбра
и тъкмо поради това,
аз образно сега ще ти го обясня.

Да си представим вселената като балон,
издуващ се в начало, а в края пак се свива.
С взрив започва този непрекъснат еталон,
а пък накрая свършва в клопката на срива…

Така в цикличност всичко се развива
в размера крайно, ала не в битийността ограничен,
а времето пък е една безкрайна крива,
обгръщаща материята в своя непонятен план.

СКЕПТИКЪТ
Да, виждам словото добре в устата ти приляга,
ти от вселената за миг “перпетум мобиле” скрои
и тъй като в себе си то явно крие свойта тяга,
то обясни поне кой с време го дари?

Защото точно след мига когато,
във фаза на невидимо балонът ти е свит,
часовникът ти кой ще завърти обратно,
напред щом да върви веднъж е той навит?

Ала най-чудното за мен все пак си остава
това, че ти, лишавайки света от всякакъв размер
в един момент, продължаваш едновременно и в съществуване да го поставяш във време, мерейки туй, що не мери се дори чрез микромер!?!

ФИЛОСОФСТВАЩИЯТ ФИЗИК
За да реша така поставените ми проблеми
в теорията си въвеждам аз имагинерно време[7].
Пространство-времевите разлики, безкрай големи,
то в себе си напълно ще поеме.

Макар като фантастика научна да звучи,
дефиницията му математически добре е защитена.
И щом число имагинерно с подобно нему някой умножи,
в степен отрицателна задачата ще бъде изчислена.

Затова в по-горното ми светоописание
вселената достигне ли в екваторите нулевия си размер,
законите не ще се отменят от сингулярно състояние
ала подобно земните ще се запазят в същия модел.

БОГОСЛОВЪТ
Приемем ли за вярно твойто предложение
ще трябва в миг да се откажем от реалността.
А тя отрежда ни достойното предназначение
да се развиваме напред в безкрайността.

В защита на промяната пред теб изправям хаоса,
чрез който гарантиран е на всички ни живот.
Термодинамиката има го за втора своя кауза
и неговата сила не търпи във времето отвод[8].

Дори приемем ли обратния процес на сливане,
то той различен би бил с разширяването ни сега.
Ако не беше тъй, неговото колапсиране
напротив времето и в хомогенност би възвърнало света.

А ние вярваме, че в чудно изменение
обърнато ще бъде всичко тварно изведнъж,
не в срив, а в благодатно Божие продължение,
преобразен ще се разбуди някой ден светът.

По този начин всичко идва си на мястото,
дори науката ни убеждава в същото така:
“че колапсът е несравним по същество на разширението”[9]
и тъкмо за развитието ни свидетелства това.

ФИЛОСОФЪТ
Учудва ме упорството на твоите твърдения,
та и дори, приемайки наличието на Творец могъщ,
временно според Божественото предопределение,
творението всъщност по принуда има с вечността произход същ!

Защото всяка постоянно действаща причина
едно и също следствие ще трябва да твори[10],
ако пък съществувала е тя, без следствие да има
ще трябва с качеството си непроменима веднага тя да се прости.

Така лишава се от пълното си съвършенство
причината в един предтворчески момент,
и силата, създала после тленното наследство,
за съществуването си преди, не ще намери прецедент.

Нали, ако кракът изцяло и извечно
е стъпил, правейки следа в праха,
то несъмнено би звучало неудачно,
че преди следата стъпил е, или
след стъпването появила се е тя.

А още, как би могло да има вечна благост,
която някога не е благотворила.
И всемогъщество такова било би само жалост,
ако над нещо не покаже свойта сила.

Сам Августин блажени в своите слова,
изказал беше явно опасение,
творението да изгуби вечността[11].

А Ориген доказва тварната необходимост
за пълнотата на Божественото Битие,
той вижда Бога, като поддържащ непрекъсната творимост
доказвайки, че винаги е Бил това, което Е.

БОГОСЛОВЪТ
Но, знаеш времето, тъй както всяко друго изменение
в константа някаква намира основание за своя ред,
от нея всъщност почва неговото измерение,
било назад или пък ако щеш напред.

Докато обаче с вечността не е така.
Тя няма граници и ограничения,
но в себе си граничността съдържа тя.

Така отрязъкът от вечност в тварност време е,
а тварността пък съдържание на вечността.

Оттук и вечността отвека има в себе си и тварното
като проява на момент във времето,
защото не може да разкъсва целостта си:
на вечност преди всякакво творение
и на вечност във вековете след това.

Така и стъпката на Бога в творческия акт ,
не ни говори, че оттук започва пътят на крака.
А за крака, тя стъпката е просто потвърждение
на туй, че Бог е съществувал и преди да стъпи,
а стъпил вече, продължава с отпечатъка върху праха.

И не, че в стъпването Бог намира утвърждение,
а стъпката е Неговата творческа следа.
В това намира тя и своето си назначение,
свидетелствайки: Бог бил е, е и че ще бъде,
т. е. с представата за Бога, тя е съпричастна с вечността.

СКЕПТИКЪТ
Приемам за добро обширното ти обяснение,
що се отнася за природата на вечността,
ала с това не даваш мисля пълно уточнение
за Божието съвършенство преди тварността.

БОГОСЛОВЪТ
Но тъкмо с оглед Божието вечно съвършенство
светът би трябвало да бъде не само винаги творен,
а в неподвижна неизменчивост да бъде той от детство,
защото в еволюцията се осъжда съвършенството от първия му ден.

И трябва ли, изхождайки от този знаменател,
да мислим Бога някак си с по-малко сили надарен,
в началото – на неустроения хаос, бивайки Създател,
а днес – когато всичко е в порядък съвършен.

За нас, Той няма само титла на Креатор,
но равно към това зовем Го ние и Творец.
Докато първото привежда в крайно състояние,
то второто е съзидателен и вечно нов процес.
Така поглеждайки към нас от вечното безвремие,
предвременно за Бог завършен в пълнота е нашият растеж.
А ние движени напред от тварното съвремие,
сме всъщност част, градяща и вградената в предвечния строеж.

Оттук разглеждам вечността в две крайни проявления,
макар и двете цялост са сред Божия могъщ кроеж,
само при нас те получават своето условно разделение,
защото мисълта си свързваме в оковите на тленния кипеж.

ФИЛОСОФЪТ
Неизмеримата по части вечност
на две щом ти я раздели,
то хайде прояви коректност
и частите ми опиши!

БОГОСЛОВЪТ
В първото – нарекъл бих я вечност извънвременна
и само Бог осмисля непредвидимия стремеж.
Във второто – бих назовал я вечност временна,
там тварното простира към безкрайността кортеж.

Така на разстояние безкрайно и непреодолимо,
Творец от Себе Си творението е отдалечил,
но по природа само тварното е разграничимо,
по място пък, Бог с вечността Си го е съединил.

Светът начало има по природа, съществуване и време,
но същностно на всички тези категории произходът им е вечен.
Предвечно Бог е съзерцавал в Себе Си тварните идеи,
като предобразни основи, които Логосът с битийна плът в живот облече.

Тъй тварите, още преди да са възникнали,
изглеждат като че не са били и са били;
били са в Божието знание притихнали,
ала в природата Му, като Бог, съвсем не са били.

И с нашите невиждащи очи погледнато,
не пребивава с тварност вселената във вечността,
но бидейки идея в знанието на безкрайно Съвършеното,
тя вечна е, ала не равна с Божията висота.

За Бог, уви, тя няма тези наши граници,
пред Него всичко е едно и в дело, и в проект,
макар и Автор на неписаните нейни страници,
през тях чете Той нейния проспект.

Незнаещ граници и мярка в свободата Си,
обхващащ и безвремие и век,
на вечността Творец е пълнотата
и времето за Него спира своя тек.

Неподлежащ е Бог на времевите изменения,
нетленен, невеществен и с нищо в Себе Си непроменим,
за Него биха били всички векове съвремия,
защото винаги пред Него са и винаги за тях е Той един.

СКЕПТИКЪТ
Вселената претеглихме с везни на умозрение,
но с образа ѝ пак не ще се скоро утешим,
та и дори постигайки моментно просветление
изправяме се пред предмет в познание недостижим.

А как, кажи, да зърна аз утехата
в духовния си, в неугасимия си копнеж,
на знанието, щом се облека с доспехите,
щом мъдростта поставя на научния рубеж?

От тежестта им коленете ми прегъват се
и заглушен съм с техния звънтеж.
А мислите ми в теореми спъват се,
залитам заслепен от звездния световъртеж.

Къде, кажи е тази вечна истина?
Какъв е пътят към Твореца? Кой е Бог?
И в търсенето им не ще ли аз подмина,
утехата на собствения си живот?

БОГОСЛОВЪТ
Понякога, събуждам се от дрямката на тялото
и се съзирам в чудна красота.
Тогава вярвам в принадлежността на цялото
към нещо по-добро, по-висше от света.

Тогава чудна сила аз задвижвам в себе си
за най-прекрасен и неугасим живот.
И следвайки по шепота в сърцето си
прекрачвам прага към небесния чертог.

Така, освободен от бремето на мислите,
събирам с вяра неувяхващия плод…
И чувствам, сякаш ме докосват чистите,
всемилващи ръце на моя любящ Бог.

СКЕПТИКЪТ
О, прав си ти, човече,
и с твойта вяра, що пред мен откри
заблудата ми моя вече
не ще на съвестта ми да тежи.

И аз, чрез чиста вяра и смирение
пред твоя Бог ще преклоня сърце,
защото Той и в мощ, и в благоволение,
създал е всички светове.

____________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Антоний Хубанчев. За справки проф. д-р Антоний Хубанчев, Богословски факултет при СУ,  тел. 359/2/989-01-15, вътр. 17.

Бележки към текста

[1]. Този светкавичен спад на температурата на първоначалната вселена – от сто милиарда на един милиард, за три секунди – е трудно обясним с оглед на това, че така нагрятата материя е трябвало да влезе в топлообмен с някаква друга маса, и то значителна, за да отдаде толкова голяма част от топлината си.

[2]. Точка в пространство – времето, в която кривината на пространство – времето става безкрайно (такива точки са така наречените черни дупки) и до тук познатите ни физични закони, включително и теорията на относителността, загубват своята валидност. Такава точка е представлявала вселената в самото начало на своето съществуване, и в такава би се превърнала ако претърпи колапс, подобно звездите, когато свършат вътрешната си енергия.

[3]. Цитат от Тертулиан (”Апология на християнството” ХVІІ, 1)

[4]. Идеите на Тома Аквински не са оригинални, в основата си те са съществували още при Аристотел и перипатетиците, Тома само ги приспособява към християнския мироглед.

[5]. Става въпрос за четвъртото и петото от доказателствата на Тома Аквински за съществуването на Бога. Четвъртото се отнася до различните степени на битието и отбелязва абсолютното съвършенство в “йерархията” на битието. Петото се основава на т. н. управление на света, т. е. до целесъобразността.

[6]. По думите на Кант: “Неподлежаща на изследване мъдрост е достойна за възхищение както заради това, което ни дава, така и заради това, което отказва да ни даде. Защото ако тя постоянно стоеше пред очите ни в своето величие, ако говореше еднозначно като задължителен авторитет, то ние бихме били марионетки на нейната воля. Тя обаче ни иска свободни. (Цит. сп. Карл Ясперс ,“Въведение във философията”, София, 1994 г., с. 34)

[7]. Време измерено в имагинерни единици, т. е. специални числа, които умножени сами по себе си дават отрицателно число.

“Имагинерното време е неразграничимо от посоките в пространство. Ако вървим на север, можем да се обърнем и да тръгнем на юг; по същия начин, ако вървим напред в имагинерното време, би трябвало да можем да се обърнем и да тръгнем назад. От друга страна, когато става въпрос за “реално” време, както всички знаем, разликата между напред и назад е твърде голяма. Откъде идва тази разлика между минало и бъдеще? Защо помним миналото, а не бъдещето?

Научните закони не правят разлика между минало и бъдеще. По-точно, както вече обяснихме, научните закони не се променят при комбиниране на операциите или симетриите познати като С, Р и Т. (С означава смяна на частици с античастици. Р означава огледално изображение, в което лявото и дясното са разменени. Т значи обръщане на посоката на движение в обратна посока, назад)…

След като научните закони не се променят при комбиниране на операциите С и Р, както и от комбинациите С, Р и Т, то би трябвало да не се променят и само при операция Т. И въпреки това в обикновения живот в реално време съществува голяма разлика между посоките напред и назад. Да си представим чаша вода, която пада от масата и се счупва на парченца на пода. Ако я заснемете и пуснете филма обратно, ще видите как парченцата внезапно се слепват на пода и скачат обратно на масата като цяла чаша. Вие можете да кажете дали филма се движи назад, защото този вид поведение никога не се наблюдава в обикновения живот. Ако не беше така, стъкларите щяха да станат излишни.

Обяснението, което се дава на въпроса, защо не виждаме как счупената чаша се слепва и скача обратно на масата (в реалното време), е, че това е забранено според втория закон на термодинамиката… Работите винаги вървят зле! Една здрава чаша на масата е в състояние на пълен ред, но счупена чаша на пода е в състояние на безредие.” (Цит. сп. Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” С., 1993 г., с. 142-143)

[8]. За да оцелеят живите организми трябва да консумират храна, която е подредена форма на енергия, и да я преобразуват на топлина, която е неподредена форма на енергия. Неподредената форма на енергия нараства с времето и с разширяването на вселената.

Вторият закон на термодинамиката гласи, че във всяка затворена система ентропията (или хаоса), винаги нараства с времето. За по-ясна представа сравни със Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” София, 1993 г., с. 142-151/

[9]. Стивън Хокинг, пос. съч., с.143.

[10]. “Когато си помисля, че Господ е бил Бог от вечност, а творението не е било вечно, тогава се страхувам какво да говоря” (”За Божия град”, ХІІ, 15).

[11]. По думите на Плотин: “Често, когато се събуждам за себе си от дрямката на тялото, съзирам чудна красота: тогава вярвам най-твърдо в моята принадлежност към един по-добър и по-висш свят, мощно задвижвам в себе си най-прекрасен живот и ставам едно с Божеството”(Цит. по Карл Ясперс, “Въведение във философията”, София, 1994 г. с. 24).

Препоръчителна литература

1. Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” – от големия взрив до черните дупки, София, 1993 г.

2. Стивън Уайнбърг, “Първите три минути след сътворението”, С., 1984 г.

3. Тома от Аквино, “За съществуващото и същността. За вечността на света”, С., 1992 г.

4. Карл Ясперс, “Въведение във философията”, С., 1994 г.

5. Прот. Георгий Флоровски. “Твар и тварност. В: Теоложки погледи. Версконаучни часопи”., Београд, 1991 г. Година ХХІІІ, бр.1-4, с.53-68. The Very Rev. Professor Emeritus Thomas F. Torranceq Edinburgh. The Greek conception of spase in the background of early Christian Theology. In: EKKAHEIA KE TEOLOGIA, Eklisiastiki ke theolodgiki epitipis, Tomas IA, Atina, 1992, p. 281-294.

Изображение: Богословският факултет при СУ

ЕДИННА ТЕОРИЯ НА ВСИЧКО*

(Опит за разгадаване тайните на Вселената)

Мартин Ралчевски

Желанието да предложа подобна тема на читателите на списание “Богословска мисъл” беше продиктувано от напоследък все по затвърждаващото се мнение в научния свят, че Вселената е сътворена! Темата е по-скоро физична, но смятам, че ще бъде интересна за всеки буден богословски ум. Имам известни опасения, че част от богословските среди биха могли да ме обвинят в неверие в богооткровените библейски истини, но веднага искам да подчертая, че търсенето на научни доказателства в подкрепа на съществуването на Бога не означава непременно, че човек трябва да е атеист. Напротив, аз смятам, че тези доказателства и научни разсъждения от областта на теоретичната физика, които предлагам по-долу, имат своето място и биха били полезни както за теистите, така и за атеистите. За първите това ще е едно интересно пътуване, а за последните (дай Боже) може да се окаже принос в техния светоглед, в смисъл да повярват в Бога като Творец на всичко.Искам да призная, че въпросът за произхода, съдбата и особено размерът на Вселената ме вълнуваше още от ранно детство. В настоящия момент, като докторант в Богословския факултет, аз отново насочвам вниманието си натам. Интересното в случая е и какво мисли Църквата по въпроса. Шекспир е казал, че науката без религията е саката, а религията без науката е сляпа. Именно в симбиозата между двете мисля, че ще е възможно да се постигнат много добри резултати. За разлика от Православната църква, която, спазвайки вековната традиция на невмешателство в държавата, Католическата църква сякаш, напротив, проявява непрестанен интерес към съвременните постижения на науката; на свой ред още през шейсетте години на ХХ век тя официално прие теорията за Големия взрив. Според мен с този акт тя (Католическата църква) сякаш узакони креационизма. Въпросът в случая е не дали този акт е правилен, погрешен, прибързан и т. н., а че науката се развива и то с бързи темпове и богословите и църквата според силите си трябва да следят и вземат участие в този процес. Например преди седемдесет години само няколко души са разбирали общата теория на относителността. В момента сигурно десетки хиляди завършващи университетите я разбират, а милиони са запознати с идеята.

И така, науката се развива, науката търси (за съжаление често пъти без Бога), тя иска да открие пълна единна теория за всичко. А това ще стане единствено ако се разбере Вселената. Когато това стане (ако стане), всички ще сме в състояние да имаме известно разбиране на законите, които управляват Космоса и които пряко или косвено са отговорни за нашето съществуване.

Но Кой сътвори Вселената? Или може би Вселената, или Действието, което я е сътворило, са съществували винаги и не е било необходимо да бъдат сътворявани?  Принципно има две мисловни школи, които от древност спорят по тези въпроси. Според еврейската, християнската и мюсюлманската религия Вселената е сътворена в близкото минало. Дори архиепископ Ъшър през ХVII в. пресметнал, събирайки годините на персонажа от Стария Завет, че сътворението е станало през 4004 г. пр. Хр.  Съвременната креационистка наука подкрепя тази идея, с идеята, че човешката раса еволюира бързо в културата и технологията. В смисъл, че ние помним чие е дадено дело.  И така се появява аргументът, че не е възможно да сме съществували прекалено дълго; иначе би следвало да сме осъществили много по-голям прогрес от сега постигнатия[1].

От другата страна стоят обаче хората, несъгласни с идеята за младата Вселена.  Техният вдъхновител е Аристотел, който дори не приемал идеята Вселената изобщо да има начало, тъй като това предполагало божествена намеса, тази група хора вярвали и вярват, че Вселената ще съществува вечно. Подобно на марксическия светоглед, подкрепящ дарвинизма, който до неотдавна твърдеше, че човекът е произлязъл от маймуната и че Вселената е вечна и безкрайна. За съжаление на последователите му той не можеше да докаже нито първото, нито второто. И по този начин идеологията му се сгромоляса, защото се базираше на вяра, а именно той (марксизмът) отричаше вярата.

Но явно и двете тези са безсилни пред необяснимостта на Вселената. Може би това е така поради краткостта на човешкия живот и ограничеността на ума ни, който не е в състояние да мисли толкова мащабно. Като обединител на двете теории, ако може така да се каже, се явява Имануел Кант, който през 1781 г. написа “Критика на чистия разум”, трудът е монументален, но и доста мъгляв. В него той прави извода, че съществуват аргументи в подкрепа на това да вярваме, че Вселената има начало, но и в това да вярваме, че няма.

По-късно, през ХIХ и ХХ век обаче леко започнаха да се натрупват доказателства, че фактически Космосът се променя с времето. Геолозите откриха вкаменелости, които би трябвало да са на стотици хиляди години и т. н. В подкрепа на тези доказателства се яви и вторият закон на термодинамиката, формулиран от Лудвиг Болцман. Според него общият хаос във Вселената (наречен ентропия) винаги нараства с времето. Това заедно с аргумента за човешкия прогрес предполага, че Вселената би трябвало да съществува само крайно време. В противен случай досега да се е изродила до състояние на пълен безпорядък.

От последното се вижда, че все още сме далече от Единната теория на всичко, защото през годините една частна теория измества друга. Но не така стои въпросът с прякото наблюдение на Космоса и с откритията, правени като следствие от това. Така например откритието, че Вселената се разширява, направено през 1929 г. от Едуин Хъбъл, промени напълно дискусията по нейното начало. Ако върнем времето назад, ще излезе, че всички галактики трябва да са били една в друга в някакъв момент преди 10–15 милиарда години.  По онова време в сингулярността плътността на Вселената би трябвало да е безкрайна[2].  При тези условия всички научни условия биха се провалили. Това би означавало, че науката сама не би могла да предскаже как е започнала да съществува Вселената. Сега в резултат на теоремите за сингулярност почти всички вярват, че Вселената е започнала със сингулярност, в която законите на физиката се провалят. И макар че в случая се получава нещо като омагьосан кръг; от една страна, в сингулярността няма закони, а от друга – законите неоспоримо водят към нея; именно следвайки тази посока, науката не след много време може и да реши проблема как е започнала Вселената, но тя не може да отговори на въпроса: защо Вселената си прави труда да съществува?[3] Иначе казано трябва Нещо да предшества появата ѝ; и това Нещо да е всемогъщо.

Съществува система от закони макар и не утвърдена, която напълно определя еволюцията на Вселената от първоначалното ѝ състояние. Може би тези закони са били предписани от Бога. Но както изглежда, Той не се намесва във Вселената, за да не ги нарушава.

Интерес представлява и бъдещето на Вселената. В сегашно време разстоянието между галактиките нараства[4]. Но бихме могли да очакваме гравитационното привличане между отделните галактики да забави скоростта на разширяване. Ако плътността на Вселената стане по-голяма от определената критична стойност, гравитационното привличане ще прекрати разширяването и ще накара Вселената да започне да се свива отново. Тя ще колапсира и ще стигне в Голям срив! Това би било нещо като Големия взрив, при който е започнала. Големият срив ще бъде това, което се нарича сингулярност – състояние на безкрайна плътност,  при което физичните закони се провалят.   В  смисъл,  че дори  да  има събития след Големия срив, не може да се предвиди какво става при тях. Но без причинно-следствената връзка между събитията няма начин да кажем, че едно събитие е станало след друго. Ако обаче средната плътност на Вселената е по-малка от критичната стойност, тя няма да колапсира отново, а ще продължи да се разширява вечно. След определено време плътността ѝ ще стане толкова малка, че гравитационното привличане няма да оказва какъвто и да било забележим ефект върху забавянето на разширението. Галактиките ще се раздалечават непрекъснато с постоянна скорост. От тук следва, че съдбовният въпрос за бъдещето на Вселената е: каква е нейната средна плътност? Ако тя е по-малка от критичната стойност, Вселената ще продължи да се разширява вечно. Но ако е по-голяма, Вселената ще колапсира отново и всичко ще свърши в Големия срив. Едно обаче е вече ясно – дори Вселената да колапсира  отново, тя няма да престане да се разширява поне още 10 милиарда години.

За да се опитаме да предвидим бъдещото поведение на Вселената, можем да се опитаме да изчислим средната ѝ плътност чрез наблюдения. Ако преброим видимите за нас звезди (разбира се с помощта на компютър) и съберем масите им, ще получим по-малко от 1% от критичната плътност. Дори ако прибавим и масите на газовите облаци, които наблюдаваме във Вселената, пак ще стигнем общо до стойност само малко над 1% от критичната. Но тъй като в Космоса се съдържа т. нар. тъмна материя, която не може да се наблюдава директно, ние трябва и нея да имаме също в сметките си. Частично доказателство за съществуването на тази тъмна материя идва от спиралните галактики както и от черните дупки. В състояние сме да получим сравнително реална оценка на количеството тъмна материя в тези галактики и купове, за които имаме определено доказателство. Но дори и тази оценка води само до около 10% от критичната плътност, необходима на Вселената отново да колапсира. Така че ако се доверим на наблюдателните доказателства, може да предвидим, че Вселената ще продължи да се разширява и обратен процес (на свиване) няма да настъпи.

За да изгради единна теория на всичко, науката или в частност физиката трябва да обясни още един парлив въпрос: крайна ли е Вселената и ако е, какво следва зад нейните граници? От по-горе споменатото е почти ясно, че Вселената е крайна. Но остава открит въпросът за нейната граница. Въпросът, който задавам, сам по себе си е неправилно зададен, за което ще се опитам да се аргументирам по-долу, но той си остава актуален за човешкото въображение.

Преди време зададох същия въпрос на един преподавател физик в Университета. А той ми отговори с друг въпрос: а кой създаде Бога? Последният въпрос, възразих аз, е неправилен от богословско гледище. Е, тогава си отговори сам за границата на Вселената. Научно ще се опитам да обоснова себе си с това, че ние живеем в три измерения, има и едно допълнително времево измерение. Знае се обаче, че има и други измерения. Но защо тогава не ги виждаме? Защото другите измерения са изкривени до едно пространство с много малък размер. Това е като кората на портокал: поглеждайки я отблизо, тя е изкривена и набръчкана, но гледана отдалече, не се виждат грапавините и тя изглежда гладка. Така е и с пространство-времето. В нищожно малък мащаб то е десетмерно и силно изкривено. Но в по-големи мащаби не виждаме кривината или допълнителните измерения. Тъй като вече е на път и това да бъде доказано, става невъзможно космически кораб да пътува между измеренията, макар за сега това да става само в киното.  Защото допълнителните измерения ще са твърде малки, за да пропуснат космически кораб през себе си. Теоретичната физика дава възможност на научната фантастика да работи и с една друга величина. Знае се експериментално, че при скорост близка до тази на светлината от 300 000 км/сек. времето спира да тече. Логично е и е доказуемо, че ако тази скорост бъде надхвърлена, времето ще започне да тече обратно. Това е обетована земя за научните фантасти. За сега обаче при сегашния икономически климат такъв ускорител или космически кораб не може да бъде конструиран, за да се провери това на практика. А дори и да разполагахме с подобен кораб, не се знае дали живо същество ще може да понесе тази скорост и налягане.

Но нека погледнем положително на нещата и да допуснем, че един ден в бъдещето ще  разполагаме с такъв свръхсветлинен космически кораб. Космонавтът, пътуващ  със скоростта на светлината, макар и да знае реалните граници на Вселената и дори да е бил в нищото извън тях и да се е върнал, защото на неговия космически кораб величината време не съществува и той може да е пътувал 20 милиарда светлинни години, а за него ще са изминали може би само няколко часа[5], ще продължава да се пита това, което доскоро учените, бидейки заети предимно с въпроса колко, забравиха да питат: защо? И за този беден космонавт, обикалящ реално Вселената надлъж и нашир и знаещ с изключителна точност колко точно е голяма тя, как завършва и т. н., ще остава открит въпросът, който поставих още в началото: защо Вселената си прави труда да съществува?

Богословите знаят, че Библията е геоцентрична, но това не означава например, че Бог не е сътворил и други разумни същества някъде из необятния космос. За нас остава утешението, че Той ни е открил това, което е необходимо за спасението ни, другото явно не ни е нужно. За учения обаче, чиято природа често е атеистична, си остава без отговор въпросът: защо съществува Вселената? От първия принцип на термодинамиката следва, че Вселената не се е самосъздала. Единственото възможно решение е Вселената да е създадена от Причина, трансцедентна спрямо нея. По тази логика и с помощта на първия принцип на термодинамиката науката стига до Бога. Макар и плахо, тя Го признава. За сега за нея Той е сътворил Вселената като Първопричина, а после я е оставил сама на себе си, затова Той не е иманентен и няма лично отношение към човека. Последното нас като теолози не бива да ни наскърбява, ние трябва да сме доволни, че Бог съществува според голяма част от учените. Айнщайн например е казвал: ”Имал ли е Бог избор при конструирането на Вселената?” Той не е казвал: съществува ли Бог?

От Аристотел, през Айнщайн, та дори и до пътешестващия със скоростта на светлината космонавт човечеството ще продължи да се пита може ли да съществува наистина единна теория на всичко? Съществуват три възможности:

1. Наистина съществува пълна единна теория на всичко, която ще открием навярно някой ден.

2. Не съществува единна теория за Вселената, а само отделни малки теории, които в целокупност стават по-точни, но не могат да опишат окончателно Вселената.

3. Не съществува изобщо единна теория за Вселената. Събитията не могат да бъдат предсказани, а се случват произволно и разбъркано.

Някои биха се застъпили (в това число навярно и теолози) за третата възможност в смисъл, че ако съществуваше пълен набор закони, това би ограничило свободата на Бога да променя намеренията Си. Но идеята, че Бог може да реши да мени първоначалния Си замисъл, е пример на заблудата, посочена от св. Августин, да си въобразяваме, че Бог съществува във времето! Времето е свойство само на Вселената, която Бог е създал. Той е знаел какво възнамерява, когато я е създал.

С помощта на Квантовата механика стигнахме до разбирането, че събитията не могат да бъдат предсказани с абсолютна точност и винаги съществува известна степен на неопределеност[6]. Човек спокойно би могъл да припише това вероятносно поведение на Бога.

Но ако вярваме, че действително ще открием окончателна теория за Вселената,  трябва   да   се   запитаме  и  друго: Толкова принудителна  ли е единната  теория,  че  да  предизвика  собственото   си   съществуване? Или тя се нуждае от Създател, и ако е така, оказва ли Той някакъв ефект върху Вселената, различен от това да е отговорен за нейното съществуване?

Ако открием единна теория за Вселената, тогава всички ние ще сме в състояние да разсъждаваме свободно върху това защо съществува Вселената. Ако намерим отговора на този въпрос, това би бил окончателен триумф за цялото човечество. Тогава човечеството ще е по-близо до Бога от когато и да е, защото тогава макар и отчасти, ще знаем намеренията на нашия Създател.

Без ни най-малко да претендирам за изчерпателност, както и за систематичност в излагането на темата, бих искал накрая да предложа чудните думи на Александър Поуп, казани в неговото “Есе за човека” от 1733 г.: ”Макар да познаваме Бога чрез безчислените светове, само в нашия можем да Го различим.”

_______________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Morris, Henry. The Scientific Case for Creation, San Diego, Creation life. 1974, p. 123 – 135.

[2].Има се предвид преди Големия взрив. Сингулярност = свръхогромна плътност.

[3]. Въпрос без отговор, поставен от световноизвестния физик Стивън Хокинг, както и от други  учени на научна конференция в Женева през 1999 г.

[4]. Съгласно откритието на Е. Хъбъл от 1929 г.

[5]. Когато космически кораб надхвърли скоростта на светлината времето започва да тече обратно, оттук напълно логично е да се заключи, че ако кораба ту надхвърля критичната стойност от 300 000 км/сек., ту пада малко под нея дори и след милиарди години на този кораб времето няма да е напреднало изобщо.

[6]. Parker, Gary E. Creation: The facts of life, San Diego: C. L. 1980, p.119, 120.

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

Изображение: авторът Мартин Ралчевски, 2009.