Бисер Божков, Симеон Братанов

Същността на любовта

Що е любов? Има ли любов от пръв поглед? На тези въпроси ще отговорим, като сравним понятието любов с понятието дружба, които са сходни. Те двете – и любовта, и дружбата – са важни в човешките взаимоотношения и много често казваме, че дружба която е проверена във времето и укрепнала, е по-ценна от злато. За дружбата, както и за любовта, са присъщи отговорност, вярност, търпение. Да умееш да дружиш е голямо изкуство, умение. Не е възможно да има дружба от първо запознанство. Трябва да мине доста време за да оценим човека с когото искаме да дружим. Нужно е да преживеем трудни моменти и изпитания за да укрепне дружбата ни и да бъде готова на изпитания. Укрепването на дружбата става чрез времето, споделяне и съпреживявания[1]. Същото е в любовта. Не бива да се бърка чувството на благоразположение, увлечение или влюбеност, което често съпътства първата среща между мъж и жена с любовта. Това дори не е влюбеност. Но за да стане първоначалното чувство любов, е нужно да положим доста усилия и труд. Минава време, докато тази влюбеност стане истинска и пълноценна любов. Увлечението, страстта, влюбеността, съчетана с похот, може дори много силно да попречи на любовта, защото при него има болна мистика, изразяваща се в обсебеност и егоизъм.

„Подобно на светостта любовта е най-висша категория  и затова не се поддава на определяне лесно. Това е така, защото Първопричината и изворът на любовта е Бог. Тя е Негово притежание и е най-божественото у Всевишния, защото разкрива Неговата същност. „Бог е любов“ – така учи свети Иоан Богослов (срв. 1 Иоан 4:8, 16). Божията любов се проявява между Лицата на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Светий. Тя е толкова съвършена, че създава пълна вътрешна хармония в душите на хората и в общуването им. По характер Божията любов е даряваща. Всевишният обича дори тогава, когато ние не Го обичаме. Нещо повече, Той ни обича и дори когато с греховете си Го оскърбяваме. Така че Божията любов не е непременно взаимна любов. Но освен че е даряваща, тази любов е още и самоотвержена. Знаем добре как Той умря за нас на Кръста[2]“.

По обхват на действие „любовта на Господа е безпределна, като се простира над всички хора – добри и лоши. По сила тази любов е безмерна. Първата искра на любовта у хората е запалена от Бога. Човешката любов извира от Божията любов, която непрестанно пробужда, подхранва и усилва тази любов. И за да бъде нашата (човешка) любов подобна на Божествената, нужно е винаги да бъдем в общение и връзка с източника на любовта – Бога. Такава е именно християнската любов. Същата има за основа Божествената любов. По характер християнската любов е самоотвержена и саможертвена, като християнинът обича Господ и ближния си повече от себе си. За преуспяването на Божието дело и благото на ближните той е готов да претърпи всякакви лишения и страдания и дори да отдаде и живота си. По обхват на действие тази любов е всеобхватна, като се простира дори и над враговете[3]“.

И така най-главният и важен въпрос пред нас е какво е любовта. Истинската любов, както казва апостол Павел, трябва да бъде вечна, „..любовта никога не отпада“ (срв. 1 Коринтяни 13:8), тоест любовта никога не умира – тя е вечна, ако е от Бога. Защото Бог е Любов.

Според св. апостол Павел: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ (срв. 1 Коринтяни 13:4-7).

Така че, за да чувстваме любов, необходимо е да вземем решение да обичаме независимо от всичко. Независимо дали е слънчево или мрачно, дали сме бедни или богати, млади или стари, дали ще срещнем човек, който е по-красив от сегашния ни избраник, или – не. Не вземем ли това решение, любовта ни и семейният живот ще бъдат много нетрайни и крехки, ще зависят от огромно количество обстоятелства. Например човек остарява, изнемощява, променя се. Оженил се е за някого, а след известно време той се е променил. Ако не приемаме любовта като вечно, постоянно чувство, значи трябва да търсим друг съпруг, този вече не ни подхожда и така нататък. Само при твърда решимост да обичаме човека в Христа, след като веднъж завинаги сме направили своя избор, Бог може да ни помогне да запазим семейството си и да пренесем любовта през десетилетията във вечността, в Небесния Иерусалим.

Казаното за истинската любов е валидно според нас само ако имаме съдействието на Божията благодат, която получаваме и придобиваме при живот в тайнствата на Църквата, в евхаристийния начин на живот. Това е основният смисъл на човешкия живот.

Влюбеност

Според св. Нектарий Егински: „Еросът (гръцки влюбеността) е страст на празноскитащата се (безделна) душа, която страст се поражда от любопитството на зрението. Еросът се изявява като прекомерност на някое неразумно желание, което се ражда бързо в душата, но пък бавно гасне. Еросът, ако доближи до разумна душа, гасне преди да разбърка ума ѝ, защото тази душа е господарка на себе си и не се оставя да бъде повлечена от фантазията“[4].

„Според психолозите, а и според собствения ни горчив опит, това прелестно състояние на влюбеност рано или късно преминава. Колкото и интензивни да са чувствата, наситени с емоции, с вълнение и „щастливи“ мигове, колкото и удовлетворяващи да са взаимоотношенията. Влюбването може да продължи няколко месеца, може да се проточи най-много няколко години[5]“.

„Под влияние на тези изкривени представи за истинската любов, внушавани ни от съвременната масова култура, дори двойки, които са изградили хармонични, стабилни отношения и са надскочили успешно стадия на идеализирането на другия, престанали са да игнорират недостатъците на другия и са ги приели с разбиране, решават, че това, което имат не е истинско и се впускат да търсят нова, силна, изгаряща любов извън брака си“[6].

В този смисъл може да направим извода, че в основата на влюбеността е сексуалното и емоционалното влечение, но не и истинска любов. При влюбеност човек не само изпитва душевни, но и телесни усещания – повишаване на пулса, любовно треперене, „пеперуди в корема“ и други.

Влюбеността не може да се нарече любов, защото в основата си има егоизъм (форма на гордост), както споменахме вече.

В любовта е тъкмо обратното – преодоляване на егоизма, умение да жертваме нещо за любимия или да се саможертваме, да му прощаваме недостатъците, да живеем с него дори когато не ни радва. При влюбеността влюбеният не вижда никакви недостатъци в обекта на влюбеност, очите му са затворени и той е склонен да идеализира и романтизира своя избран човек. Пламенността на чувствата въобще не говори за дълбочината им. И ако този пламък се превърне в тих и равномерен огън на семейно огнище, това означава, че благоразположението, което са имали един към друг, от моментно увлечение се е превърнало в солидна и здрава връзка, готова да устои на предизвикателствата, ако ли не се получи това, влюбеността довежда до разпад на отношенията между хората.

В този смисъл може да заключим, че при влюбването или влюбеността понякога се наблюдава състояние на болна мистика за разлика от истинската любов, където винаги е налице здрава мистика, защото нейният източник е Бог.

Това според нас е така, защото между влюбване и зависимост има абсолютна корелация (латински неразривност). Ето накратко илюстрация на казаното: при влюбването се появяват „пеперуди в стомаха“ и влюбеният гледа на обекта си с „розови очила“. Какво означава това? Метафората с „розовите очила“ е символ на това, че влюбеният не вижда реалистично обекта на своето влюбване.

Има още →