3. В „БИОГРАФИИТЕ“ НА СВЕТОНИЙ ЗА ИМПЕРАТОРИТЕ КЛАВДИЙ И НЕРОН – продължение и край*

Борис Маринов, Александър Величков

а) Кой е Светоний[456]?Гай Светоний Транквил (Gaïus Suetonius Tranquillus)[457] е римски историк. Произхождал от второто съсловие – конничeското. Бил съвременник на Плиний Младши, който му бил сърдечен приятел, ходатай и покровител. Сам Плиний нарича Светоний „моя Транквил“, „най-достойния човек“ и се обръща към него със свои съмнения.

Младостта на Светоний протекла през времето на император Домициан (81-96 година след Хр.), при Траян (98-117) заемал службата трибун, при Адриан (47-138) станал magister epistolarum, тоест частен секретар на императора. Бил неуморим събирач на исторически и културноисторически материали.

От съчиненията му са запазени отчасти „За знаменитите мъже“ (De viris illustribus) и „Биографии на поетите“ (De vitis poetarum), и почти изцяло „Биографиите на дванадесетте императори“ (Vitae XII Imperatorum): Цезар, Август, Тиберий, Калигула, Клавдий, Нерон, Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан. Това са биографии-характеристики, с разни подробности, без да се държи сметка за хронологическа последователност и прагматическа връзка.

***

б) Какво говори Светоний за Иисуса Христа и за християните?

За Иисуса Христа и за християните Светоний говори в биографията на Клавдий, глава 25-та, и само за християните (ала все пак косвено и за Христа!) – в биографията на Нерон, глава 16-та.

В глава 25-та от биографията на Клавдий[458] Светоний изброява най-различни Клавдиеви деяния. Едно от тях е и това: „Изгони от Рим юдеите, които по повод на Крестус (заради Крестус) постоянно (вдигаха шум) се вълнуваха (Iudaeos, impulsore Chresto assidue tumultuantes, Roma expulit[459])“.

Израза “impulsore Chresto” Prof. Dr. J. Klausner превежда cъс: „заради Крестус“ (wegen Chrestus)”[460]; проф. Ив. C. Марковски – cъс: „заради Христа“[461]; проф. Г. В. Флоровский – със: „под влияние на Хреста” [462]; проф. Б. Пиперов – със: „заради подбудителя Христа“[463]; Д. Мережковский – със: „подстрекавани от… Хреста“[464]; Шарл Еншлен – със: „по подстрекателство на Хреста“[465]; В. Ф. Марцинковский – със: „вследствие на възбуждащото влияние на Христа”[466].

Основното, което се подчертава при всички преводи, това е: че причината на „шума“, на „вълненията“ е Крестус или Христос.

В глава 16-та от биографията на Нерон[467] Светоний, като изрежда някои Неронови дела, споменава и за наказанието на християните: „Били наказани със смърт християните, люде от ново и вредно суеверие (afflicti suppliciis christiani, genus hominum superstitionis novae ac maleficae[468])“.

***

в) Възраженията на атеистите.

Срещу първото място (у Claudius, XXV, 4) атеистите правят главно възражението, че името „Крестус“ или „Хрестус“ не било тъждествено с името „Христос“; това име (Крестус, Хрестус) било твърде обикновено и често се било срещало. „Името Хрест (Chrestus) – пише проф. С. И. Ковалев – съвсем не е тъждествено с името Христос (Christus)“. То – както справедливо бил указвал А. Б. Ранович („Первоисточники по истории раннего христианства“, 1933, стр. 170), – било твърде обикновено и често се срещало в надписи[469]. „Името на Хреста било общоразпространено сред робите и пуснатите на свобода (роби – в с. н.)“[470]. Хрест бил някой роб или освободен роб, който бунтувал юдеите в Рим. Но историята – по заявата на проф. В. В. Болотов – не знае за бунтовник Хрест, който да е действал в Рим и да е бунтувал юдеите[471]. Появяването на такъв „месиански революционер в Рим – подчертава Bousset – самò по себе си е немислимо“[472]. „Ние добре знаем – пише Д. Мережковский, – че през управлението на Клавдий, никакъв бунтовник-юдей под това име (Хрест – в с. н.) не е имало“[473].Някои смятат, че „Хрест“ (Chrestus) бил християнски апостол, който проповядвал за Христа в Рим. Че било имало проповедник „Хрест“, това се виждало например от 1 Кор. 1:12, гдето се казва: ”един от вас дума: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов““. „Христов“ – това указвало на апостол „Хрест“. Обаче:

1. Такъв апостол „Хрест“ в Църквата не е познат.

2. „Христов“ в 1 Кор. 1:12 е написано с „йота“ (ι) – Χριστου, а не с „ита“ или „ета“ (η) – Χρήστου, за да може да се чете „Хрест“. Prof. Dr. Н. Graetz, за да избегне затруднението, прави поправка на „Χριστου“ в 1 Кор. 1:12. Той казва: „Вместо Χριστου, трябва да се чете Χρήστου“[474]. Но той не е прав, защото в критичното издание (с вариантите) на гръцкия текст на Новия Завет[475] не се намират разночетения на 1 Кор. 1:12.

3. Следващият 13-ти стих: „Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Кор. 1:13) и особено стихове 21-23 от 3-та глава на същото послание: „И тъй, никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа… вие пък сте Христови, а Христос – Божий“, – много ясно показват, че „Христов“ (Χριστου) в 1 Кор. 1:12 се отнася до Христа, а не до някой си „Хрест“.

„Сhrestus“ е тъждествено с „Christus“. Онези, които твърдят, че не било тъждествено, забравят, че през времето на императорите са казвали и писали обикновено вместо „Christus“ – „Chrestus“[476]. И са казвали: вместо „christianus“ – „chrestianus“. Лактанций (pоден около 250, умрял след 325) в своето съчинение „Divinae institutionеs“ (Божествени установления), книга IV, 7 пише, че неосведомените са имали обичай да произнасят името „Христос“ (Christus) – Хрестус (Сhrestus)[477]. Тертулиан в своя „Apologeticus“, cap. 3 говори, че римляните криво са произнасяли името „christianus“ (христианус) – „chrestianus“ (хрестианус)[478]. И не само народът е казвал вместо „christianus“ – „chrestianus“, но ето и у Тацит, в Annales, XV, 44, е било написано: „chrestianos“ вместо „christianos“. Затова в критичното издание на Teubner от 1938 година, под черта, в бележка 22, е казано: christianos соrr. ех chrestianos, m. posteriore, ut vid. (chrestianos аl), което ще рече: christianos, коригирано от chrestianos, от по-късна ръка, както изглежда (иначе chrestianos)[479].

А защо езичниците – гърци и римляни – обикновено са употребявали повече „Chrestus“-„Χρηστος“ (с „ита“ или „ета“ – η) вместо „Christus“-„Χριστός“ (с „йота“ – ι) и „chrestianus“ – „χρηστιανος“ вместо: „christianus“ – „χριστιανός“? За тях думата „χρηστιανος“ (с „ита“ или „ета“ – η), производна от „χρηστός“ (=полезен), е била – според проф. В. В. Болотов – по-понятна[480], отколкото „χριστιανός“ (с „йота“ – ι), от „χριστός“ (=който служи за помазване, subst.: мас, масло; намазан, помазан). Въобще в първите векове –  както се вижда от I-та Апология на св. Юстин Философ и Мъченик и от „До Автолик“ на св. Теофил Антиохийски, – се наблюдава едно игрословие с думите: „χρηστός“ и „χριστός“[481].

А какви са тези разпри, тези спорове, тия вълнения сред юдеите в Рим през втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година след Хр.?

Преди всичко трябва да отбележим, че тогава римляните не са правели голяма разлика между „юдеи“ и „християни“. Че това е било така, вижда се например от два случая, описани в Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). Юдеите – както изтъкнахме по-рано, – били считани за „gens superstitiosa“ (суеверен народ)[482] и били презирани и мразени[483]. Както вече знаем и християните са били окачествени и от Плиний Младши, и от Тацит, а ето – и от Светоний, като „суеверни“, и са били мразени и гонени. Християнството – според тях – е „суеверие“ (superstitio).Вълнението“ в Рим между „юдеите“ (в случая това са на първо място юдеохристияните, сред които ще да е имало без съмнение и юдействащи), по повод на Христа, е „било предизвикано от решението[484] на станалия в Иерусалим „през първата половина на 51-ва година“[485], Апостолски събор „за незадължителността на Моисеевия Закон за езичниците, които влизат в Христовата църква“. Туй решение скоро е „достигнало до Рим и предизвикало… сред юдеохристияните особено бурни публични спорове“. Юдеите пък са спорели и за месианското достойнство на Христа[486]. Изобщо „въпросът за Христа твърде оживено“ ще да „се е дебатирал… в римските синагоги,… тук“ ще да е гърмяло „името на Христа“, което нещо изглежда ще да е дало даже „повод да заподозрат появата сред юдеите на някакъв си агитатор“[487]. „Бдителната римска полиция, колкото могла, доловила, че се спори за някакъв… Христос (Хрестус – в с. н.) и съобщила на императора“[488]. И последвало изгонването въобще на юдеите (значи и на юдеохристияните) от Рим[489].

За да разберем добре това „вълнение“ сред юдеохристияните и изобщо сред юдеите в Рим, което е привлякло вниманието на римската власт, и се е стигнало чак до изгонване от столицата, трябва да вземем предвид отношението на юдеите към Моисеевия Закон и отношението на юдействащите християни към него, както и юдейския възглед  за Месия.

Юдеите са били ревнители на Закона Моисеев (Деян. 21:20). Той е бил за тях, наред с Иерусалимския храм, най-голямата и скъпа светиня, за която са били готови да се бунтуват и да умират. Ще подкрепим това с няколко примери. От стареца Елеазар, един от първите книжници, искат да наруши Моисеевия Закон: да яде свинско (2 Мак. 6:18). Иначе го грози смърт. Изпълнителите на царската заповед, които добре познавали стареца, му предлагат възможност за симулиране: да донесе той сам месо, което би могъл да употреби и се престори, че уж яде от отреденото от царя жертвено месо, та чрез това да се избави от смърт (6:21-22). Ала Елеазар не се съгласява и казва: „Веднага да ме предадат на смърт (к. н.)“ (2 Мак. 6:23). Той иска и да остави на младите „добър пример охотно и доблестно да отиват на смърт за многопочетните свети закони (к. н.)“. И приема мъчение и смърт (6:28). И от седемте братя с майка им, за които се разказва във 2-ра книга Макавейска, глава 7-ма, се иска същото нарушение на Моисеевия Закон: принуждават ги да ядат непозволено свинско месо, мъчейки ги с бичове и жили (2 Мак. 7:1). Разказва се: „Един от тях, като взе пръв думата, каза:… ние сме готови по-скоро да умрем, нежели да престъпим отеческите закони (к. н.)“ (7:2). Подложен на страшни мъки, умира. Вторият от тях казва: „Ти, мъчителю, ни лишаваш от тоя живот, но Царят на света ще възкреси за живот вечен нас, умрелите за Неговите закони (к. н.)“ (7:9). На третия искат езика. Разказва се: „… той го веднага подаде, като без страх протегна и ръце, и каза сърдечно: „от Небето съм ги получил и за Неговите закони (к. н.) ги не жаля““ (7:11).“ Майката насърчава 7-те си сина да умрат за Божиите закони (7:22-23). Най-младият се обръща към мъчителите с думите: „Какво чакате вие? Аз… се покорявам на… закона, даден на отците ни чрез Моисея… аз…, както и братята ми, предаваме душа и тяло за отеческите закони (к. н.)“ (7:30 и 37). След синовете умира и майката (7:41). Трети пример: В параграф 1-ви на глава 3-та от XVIII-та книга на „Юдейски древности“ – както вече е известно на читателя, –  се разказва за бунта на евреите срещу влизането на войниците в Иерусалим нощем със своите знамена с образа на императора, което станало по заповед на Пилат. Юдеите отишли в голямо множество в Кесария Палестинска, резиденцията на Пилат и в продължение на шест дни го молели да заповяда на войниците да изнесат знамената. Пилат не отстъпвал. На седмия ден просителите-юдеи били обкръжени от войска и заплашени, че ще бъдат умъртвени, ако настояват повече и ако не се върнат всеки у дома си. „При тези думи те – разказва Иосиф Флавий – се хвърлили на земята, открили вратовете си, за да дадат на Пилат „да разбере, че спазването на техния Закон за тях е много по-скъпо, отколкото  техният живот (к. н.)“. Пилат отстъпил. Четвърти пример: св. апостол Павел бил в Иерусалим, в храма. В Деяния апостолски се разказва: „… асийските юдеи, като го видяха в храма побуниха целия народ и туриха ръце на него, викайки: мъже израилтяни, на помощ! Тоя човек учи навсякъде против народа, против закона (к. н.) и против това място… Целият град се раздвижи, и народът се стече. И като хванаха Павла, повлякоха го навън от храма; и веднага вратата бидоха затворени. И когато искаха да го убият, стигна вест до хилядника на полка, че цял Иерусалим се е побунил“. Хванали Павла и го оковали във вериги. Хилядникът питал: „Кой е той и какво е направил?“ Дееписателят казва: „От народа едни крещяха едно, други друго (к. н.)“. А той, като не можал поради крясъка да узнае истината, заповядал да заведат Павла в стана (Деян. 21:27, 28, 30, 31, 33, 34).Според юдействащите християни – както изтъкнахме, когато говорихме за юдействащите във Филаделфия, за които пише св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, – „езичниците (които стават християни – в с. н.) трябва да се обрязват и… да пазят Закона Моисеев“ (Деян. 15:5); макар да са християни, длъжни са да живеят по юдейски; трябва да се задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението.

А ето че Апостолският събор решил да не се възлага такова „бреме” на езичниците (Деян, 15:28), тоест че Моисеевият Закон не е задължителен за езичници, които приемат християнството и оттук, че и за юдеите той вече е изгубил своето значение. При това юдеите очаквали Месия в политически смисъл: славно и велико Лице, което ще ги освободи от римляните, и царството му (в политически смисъл) не ще има край.

Сега вече можем ясно да си представим какво „вълнение“, какви „спорове“, какви „разпри“ ще да е предизвикало съборното решение сред юдеохристияните, пък и сред самите юдеи в Рим, за които вече и било напълно явно, че Христос променя обичаите, що им е предал Моисей (Деян. 6:14) и че Той не е очакваният от тях Месия-Цар. От Рим са били изгонени въобще юдеите, не само юдеохристияните, защото разприте, споровете, вълненията – както разяснихме, – са били сред всички юдеи: и християни, и нехристияни. Така че напразно един атеистически автор пише: „… не може да се приеме, че по времето на Клавдий (41-54 г.), тоест 10-15 години след предполаганата смърт на Христос християните в Рим ще бъдат толкова значителна сила, която ще принуди римския император да ги разгони“[490].

***

Срещу второто място (у Nero, XVI, 2) атеистите възразяват, че „този текст“ доказвал „само съществуването на християни, но не на Христа“[491]. Действително в това място Светоний говори само за християните, но не и за Христа. Ала „християните“ говорят за Христа: че Христос е бил, че е съществувал, че е историческа личност.

Нима, като говорим за „дарвинисти“, не изказваме същевременно мисълта, че е съществувал Дарвин; като казваме „марксисти“, че е имало Маркс; като споменаваме за „ленинци“, че е живял Ленин; като говорим за „Павловски среди“, че е съществувал Иван Петрович Павлов? Да казваме, че текстът в XVI-та глава от биографията на Нерон, параграф 2, доказвал само „съществуването на християни, но не и на Христа“, тоест да приемаме „християни“ и „християнство“ без Христа, това не ще ли рече: да приемаме „дарвинисти“ и „дарвинизъм“ без Дарвин; „марксисти“ и „марксизъм“ без Маркс; „ленинци“ и „ленинизъм“ без Ленин; „Павловски среди“ и „Павловско учение“  без Павлов! Съществуването на „християни“ вече е едно доказателство за съществуването на Христа. Сам Тацит, като споменава в Annales XV, 44 за християните, обяснява за читателите си произхода на името „християни“, че то идва от Христа, Който „бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат“. Съществуването на християните му говори за Христа, Който им е дал името!

г) Заключение

И в „местата“ у Светоний става дума за Иисуса Христа (във второто място – косвено) и за Неговите последователи – християните. И тук възраженията на атеистите са изкуствени и за нас, а и за непредубедения читател, те са слаби и несъстоятелни.

IV. ИИСУС ХРИСТОС Е ИСТОРИЧЕСКА ЛИЧНОСТ

От онова, което читателят прочете в тази втора книга на „Наръчник на апологета“, вярваме, ще да се е убедил, че така нареченият от атеистите „убийствнен аргумент” против историчността на Иисуса Христа, който „аргумент“ бил „камък на препъване“ и нещо „страшно за християнската легенда,“ е голословен и не издържа критика. Не отговаря на истината твърдението, че „никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера“ не споменавал „ни дума за Христос“. Напротив: За Иисуса Христа говорят нехристиянски писатели от I-ви и първата половина на II-ри век от нашата ера, и то най-изтъкнатипървенци.Че Иисус Христос е историческа личност, читателят може да прочете например в книгата „Iисусъ и первыя христiанскiя общины“ от съветския учен Николай Михайлович Никольский. За него в „Большая Советская Энциклопедия“, том 30-ти[492], се казва; „Никольский, Николай Михайлович (р. 1877) – советский востоковед и историк религии, действительный член Белорусской Академии наук (с 1931), член корреспондент Академии наук СССР (с 1946), заслуженный деятель науки БССР (с 1938)“, т. е.: „Никольский, Николай Михайлович (р. 1877) – съветски ориенталист и историк на религията, действителен член на Белоруската Академия на науките (от 1931), член-кореспондент на Академията на науките в СССР (от 1946), заслужил деец на науките на БССР (от 1938)“. През 1918 г. Н. М. Никольский е бил професор в Смоленския университет, а от 1921 г. е професор в Белоруския държавен университет (гр. Минск).

В книгата си „Iисусъ и первыя христiанскiя общины„, издадена в Москва през 1918 година, в глава втора (страница 31-ва до 42-ра) той поставя и разглежда въпроса: „Былъ ли Iисусъ или не былъ?“ (съществувал ли е Иисус или не е съществувал)?

„Има учени – пише проф. Н. М. Никольский, – които мислят, че Иисус никога не е съществувал, че това е измислена фигура, която въображението на първите християни е създало“[493]. Професор Никольский преценява главните „аргументи“ на тези учени и ги намира несъстоятелни.

„… изцяло… проповедта на Иисуса – казва той, – както ще почувства всеки, който внимателно чете синоптиците (евангелията  от Матей, Марк и Лука – в с. н.), е проникната с един дух, с един тон, с едно съдържание… Като прочетем синоптиците, ние ще почувстваме, че в тях, действително, са записани много истински речи на Иисуса, ще почувстваме Неговата личност, стремежи, настроение. Може да съчиним отделни изречения и притчи; ала не може, като ги поставим не в ред, както това е у синоптиците, все пак да достигнем туй, че зад тях да се чувства живият проповедник“[494].

„Нравите и обичаите, местностите – всичко това напълно съответства на тогавашната действителност. Ако са измислили Иисуса, то защо са го нарекли дърводелец от Назарет, защо…, назовават баща му и майка му, градовете и селищата, гдето той е действал?… тук ние имаме работа, очевидно, с общоизвестен факт, за който не е имало никакви спорове. Затова, не можем да говорим, че всички подробности от биографията на Иисуса били измислени“[495].

„… Няма съмнение… в това, че в основата на някои разкази за чудесата лежат действителни случаи. Такива са например, разказите за изцеряването на бесновати… Нещо повече: разказите за чудесата не само не говорят против съществуването на Иисуса, но, напротив, утвърждават ни и увереността, че е историческо лице“[496].

„… разказите за съда над Иисуса, за наказанието и смъртта му… не могат да се считат за измислени по образеца на митовете за страдащи и възкръсващи богове на Изтока. Нито в един от тези митове ние не намираме нещо подобно на евангелския разказ. Озирис, Адонис, Аттис, Тамуз загиват от враждебни богове или от враждебни стихии; там няма нищо човешко, естествено, подобно на историческа действителност. Иисус загива в неравна борба с управляващите юдейски сфери: него го преследват за това, че той е станал народен герой, че са готови да го провъзгласят за „цар юдейски“…; водят го при римския прокуратор, комуто именно са били подсъдни делата за бунт, осъждат го на смърт чрез разпятие – обикновено наказание, прилагано от римляните кьм въстанали роби. Тук няма нищо несъобразно, напротив, всичко извънредно стройно се вмества в рамката на тогавашния бурен юдейски живот и в същото време всичко напълно съответства на тези порядки, каквито са били установени от римляните. За прокуратор е назован Понтий Пилат, който действително е бил в това време управител на Юдея (от 26 до 36 година след P. Xp.)“[497].

„Легендата сама се издава със своите несъобразности и грешки. Съвсем друго впечатление произвеждат разказите за последните дни на Иисуса. Тук се схождат разказите на всички четирима евангелисти, а също и разказите на апокрифните евангелия…; в общото и главното (к. н.) те предават една и съща картина и в нищо не противоречат на тези данни, каквито имаме за съдебно-углавните порядки в Юдея през I-ви век. Очевидно е, че тези разкази на евангелията са построени не на догадки и измислици…, а на здрава и вярна традиция на възпоминанията на учениците на Иисуса, които са били свидетели на Неговите последни дни и, естествено, са могли (е трябвало) особено здраво да запомнят тези страшни дни на внезапната катастрофа“[498].

В заключение, проф. Н. М. Никольский казва: „И так мы считаем, что Иисус был действительным, историческим лицом“[499], тоест: И така,  ние считаме, че Иисус е бил действително, историческо лице.

Кой Иисус проф. Н. М. Никольский счита за действително, историческо лице? Поставяме този въпрос, понеже някои започват да говорят и да пишат така: „Разбира се, можем да предположим, че през I-ви век на нашата ера в Палестина е пророкувал някой си по име Иешуа – Иисус… Обаче ние не знаем за него нищо; нямаме никакви основания да считаме, че той е имал някакво отношение към евангелския Иисус”[500].

Значи възможно е през I-вия век на нашата ера в Палестина да е съществувал някой си Иисус-Пророк, за когото ние нищо не знаем, ала не е възможно – според атеистите – да е съществувал Този Иисус, за Когото знаем толкова много неща, за Когото разказват Евангелията и другите апостолски писания, за Когото говорят плеадата църковни писатели от първите векове, за Когото – както установихме, – споменават доста нехристиянски писатели, за Когото свидетелстват Църквата и християнството, и вековната история и култура на християнските народи!… При това: хем не знаят нищо за предполагаемия Пророк Иешуа – Иисус, хем нямали „никакви основания“ да считат, „че той е имал някакво отношение към евангелския Иисус“! Странна логика!…

Но на въпроса! – Кой Иисус професор Николай Михайлович Никольский счита за действително, историческо лице? – Много ясно е, че това е Евангелският  Иисус, Иисус от Назарет, тоест Иисус Христос. Иисус Христос е за професор Никольский действително, историческо Лице!

_____________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 391-399.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg.

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[456]. Биографичните бележки за Светоний даваме по: 1. Проф. И. М. Тронский, История античной литературы, изд. 2-рое, Ленинград, 1951, с. 481; 2. Большая Советская Энциклопедия, 2-рое издание, том 38,239; 3. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, I B., 5. Aufl., Leipzig, 1920, S. 111; 4. Письма Плиния Младшего, изд. АН СССР, 1950, I, 18 и 24; III, 8; V, 10; IX, 34; X, 94.

[457]. Большая Советская Энциклопедия дава годините: роден около 70, умрял 160; според проф. Тронский: около 75-150.

 [458]. Claudius, XXV, 4.

 [459]. Bibliothèque latine-française, publièe par C. L. F. Panckoucke Suètone, tome deuxième, Paris, MDCCC XXXII, p. 154.

[460]. Jesus von Nazareth, Berlin, 1930, S. 76.

[461]. Животът на Иисуса Христа, София, 1951, с. 33.

[462]. Жилъ ли Христосъ?, Варшава, 1929, с. 36.

[463]. Кай Светоний и свидетелството му за Христа, Църковен вестник, година 57-ма, 23 февруари 1956, бр. 8, с. 7, кол. 1.

[464]. Iисусъ Неизвестный, т. I, Белградъ, с. 22.

[465]. Происхождение религии. Перев. с француского и примеч. Б. И. Шаревской, Москва, 1954, с. 236.

[466]. Достоверно ли Евангелие?, Прага, 1926, с. 29.

[467]. Nero, XVI, 2.

[468]. Bibliothèque latine-française, publièe par C. L. F. Panckoucke Suètone, tome deuxième, Paris, MDCCC XXXII, p. 228.

[469]. Вступительная статья към А. Робертсон, Происхождение христианства, с. 9; гл. и у Ш. Эншлен, Происхождение религии, с. 236; И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, с. 34.

[470]. П. Кушу, Загадка Иисуса, изд. „Атеист”, 1930, с. 25 (у Ш. Эншлен, цит. съч., с. 236).

[471]. Лекцiи по исторiи церкви, т. II, посмертное изд. подъ ред. проф. А. Бриллiантова, 1910, с. 46.

[472]. Гл. неговата брошура “Was wissen wir von Jesus”, S. 16-17 и P. W. Schmidt, “Geschichte Jesu erleutert”, S. 20 (у Prof Dr. J. Klausner, op. cit., S. 77).

[473]. Iисусъ Неизвестный, т. I, Белградъ, с. 22.

[474]. Geschichte der Judäer, 5. Aufl., B. III, zweite Hälfte, Leipzig, 1906, S. 423.

[475]. Dr. Eberhard Nestle (novis curis elaboravit Dr. Erwin Nestle), edition undevicesima, Stuttgart, 1949.

[476]. Ausfürliches lateeinisch-deutsches Handwörterbuch…, ausgearbeitet Karl Ernst Georges, Achte verbesserte und vermehrte Auflage von Heinrich Georges. B. I, Hanover und Leipzig, 1913, Kol. 1120.

[477]. Migne, P. Lat., t. 6, col. 464.

[478]. Migne, P. Lat., t. 1, col. 330-331.

[479]. P. Cornelii Taciti, libri qui supersunt post C. Halm-G. Andresen denuo curavit Ericus Koestermann. Tomus prior Libri ab excessu divi Augusti (Annales). Lipsiae in aedibus B. G. Teubneri MCM XXXVIII, p. 347.

[480]. Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II, с. 46.

[481]. St. Justinus, Apologia I, cap. 4 (Migne, P. Gr., t. 6, col. 333); St. Theophilus Antiochenus, Ab Autolycum, lib. I, cap. 12 (Migne, t. 6, col. 1041).

[482]. Horat., Sat. 1, 5,100 (у Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272).

[483]. Prof. Dr. Franz Hettinger, ibid.

[484]. Проф. М. Е. Посновъ, История на Християнската църква, ч. I и II, София, 1933, с. 43.

[485]. Проф. Хр. Н. Гяуров, Апостолският събор в Иерусалим, Год. на Духовната академия, 1956/57, София, с. 148 (16).

[486]. Lehrbuch der Fundamentaltheologie oder Apologetik von Prof. Dr. Franz Hettinger, S. 278.

[487]. В. В. Болотовъ, Лекцiи по исторiи церкви, т. II, посмертное изд. подъ ред. проф. А. Бриллiантова, 1910, с. 47.

[488]. Проф. М. Е. Посновъ, История на Християнската църква, ч. I и II, София, 1933, с. 43.

[489]. За него се споменава в Деяния Апостолски, 18:2.

[490]. Исак Паси, Ранното християнство, списание „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 106.

[491]. Шарл Эншлен, Происхождение религии, с. 236.

[492]. Второе издание, с. 12, кол. 2.

[493]. Iисусъ и первыя христiанскiя общины, с. 31.

[494]. Там, с. 35.

[495]. Там, с. 36.

[496]. Там, с. 37.

[497]. Там, с. 37 и 38.

[498]. Там, с. 39.

[499]. Там, с. 40.

[500]. И. А. Стучевский, Восточные корни мифа о Христе, Москва, 1958, с. 14.

2. В „АНАЛИТЕ” НА ТАЦИТ – продължение*

Борис Маринов, Александър Величков

а) Кой е Тацит?[414] Публий (по други източници – Гай) Корнелий Тацит (Publius Gaïus Cornelius Tacitus) e най-значителният древноримски историк, оратор и политически деец от периода на ранната империя. Той е роден около 50-та година след Хр. и умрял около 120 година. Произхождал от италийско конническо семейство. Бил зет на известния римски пълководец Юлий Агрикола, покорителя на Британия. Заемал важни служби: квестор, претор (в 88 година), консул (в 97 година), проконсул (в 111-112 година).

Тацит ни е оставил два големи исторически труда: „Истории“ (Historiae) и „Анали“ (Annales). „Историите“ обхващат времето на Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан (т. е. годините от 68-ма до 96-та след Хр.). От това съчинение са запазени и дошли до нас книгите: I-ва до IV-та и част от V-та. „Аналите“ пък разглеждат времето на Тибeрий, Калигула, Клавдий и Нерон (тоест годините от 14-та до 68-ма след Хр.). От тях са запазени книги: I-ва до IV-та и част от V-та и VI-та, после от ХI-та до XVI-та, без началото на ХI-та и края на XVI-та.

„Кръгозорът на историка-аристократ – както отбелязва съветският проф. И. М. Тронский, – е ограничен“[415].  Императорът, сенатът, градът Рим, армията – ето обектите, на които е съсредоточен историческият интерес на Тацит. Животът на провинциите остава вън от неговия поглед. Към всичко неримско Тацит се отнася с презрение[416].

б) Какво говори Тацит за Иисуса Христа и християните?

В XV-та книга от „Анали“, глава 38-ма Тацит разказва за големия пожар, който избухнал в Рим (през 64 година); в глава 39-та говори за мерките, които, по заповед на Нерон, били взети, за да се помогне на пострадалото население; в глава 40-та – за продължаването на пожара: от 14-те квартали, на които се разделял тогава Рим, само четири оцелели, три били унищожени до основи, а в останалите седем се виждали само полуизгорели домове; в глава 41-ва описва неизчислимите загуби от пожара; в глава 42-ра говори за построяването на нов дворец за Нерон; в глава 43-та – за какъв трябвало да бъде новият град, построен на мястото на изгорелия.

Между другото, Тацит съобщава, че се бил разпространил слух, че в това същото време, когато горел Рим, Нерон се бил изкачил на домашната си сцена и запял за разрушаването на Троя, уподобявайки на древните бедствия сегашното нещастие (гл. 39); че Нерон, както изглеждало, търсел слава: да създаде нов град, който да нарече на своето име (гл. 40); че той се възползвал от бедствието на отечеството, за да си построи нов великолепен палат (гл. 42).

А в началото на 44-та глава Тацит пише, че се носела и мълва, че пожарът е дело на самия Нерон: градът е бил подпален по негова заповед, и че нищо не било в състояние да я премахне. Продължавайки по-нататък, Тацит – в същата глава – говори за християните и за Христа така: „И тъй, за да премахне тази мълва, Нерон прехвърлил вината върху омразните поради позорните им дела човеци, които народът наричал християни, и ги наказал с най-необикновени наказания. Този, от когото иде това име, Христос, бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат; и потиснатото за момента гибелно суеверие отново избухнало не само из Юдея, родината на туй зло, но още и из Рим, гдето отвсякъде се стичат и разгласяват всички ужасни и позорни неща. Прочее най-напред били арестувани тези, които открито се признавали (че са християни – в с. н.), а след това по тяхно показание – твърде значително множество (човеци – вс.н.), които били уличавани не толкова във вината за пожара, колкото в омраза към човешкия род (ergo abolendo rumori Nero subdidit reos et quaesitissimis poenis affecit, quos per fiagitia invisos vulgus Christianos appellabat, auctor nominis eius Christus Tiberio imperitante per procuratorem Pontium Pilatum supplicio affectus erat; repressaque in praesens exitiabilis superstitio rursum erumpebat, non modo per Judaeam, originem eius mali, sed per urbem etiam, quo cuncta undique atrocia aut pudenda confluunt celebranturque. Igitur primum correpti qui fatebantur, deinde indicio eorum multitudo ingens haud proinde in crimine incendii quam odio humani generis convicti sunt[417]). Освен туй, подигравали се с умиращите: покривали ги с кожи на диви зверове, за да бъдат разкъсвани от кучета, или ги приковавали на кръстове, или ги запалвали след настъпване на тъмнината, за да горят като нощно светило. Нерон бил предоставил своите градини за това зрелище и устройвал цирково представление, като, в облеклото на кочияш, се смесвал с народа, или заставал на своята колесница. Тъй станало, че се събудило съжаление към тези хора, понеже те, макар и да били виновни и да заслужавали най-страшни назидателни наказания, загивали не за ползата на обществото, а поради жестокостта на един (човек)“.

в) Твърдението на атеистите и техните „основания“

Едни от привържениците на хипотезата за „мита“ твърдят, че цялото съчинение, озаглавено „Анали“, било „фалшификат“, извършен през XV век от флорентийския учен Поджо Браччолини[418], други от тях „признават, че „Аналите“ в своята основна част се явяват истински, но разказа за гонението срещу християните при Нерон считат за християнска интерполация“[419], или най-малкото – за „християнска преработка“[420]. Кога ще да е направена тази „интерполация“ или „преработка“? Казват: В „епохата на Никейския събор“[421](325 година).Че изцяло „Аналите“ не са никакъв „фалшификат“ от XV век, това доказаха археологическите открития: бяха намерени „монети и надписи, потвърждаващи факти, известни преди това само от „Аналите“. И от теорията за „фалшификата“ „не е останало – по признанието на прогресивния обществен деец и писател А. Робертсон – камък на камък“[422].

Що се отнася до туй, дали „съобщението на Тацит“ е „интерполация“ или не, има между историците – дори по заявата на атеисти -„сериозни спорове“[423]. „Това място – пише А. Б. Ранович – предизвиква големи спорове сред критиците“[424]. Че мястото за християните в „Анали“, XV, 44 не е „интерполация“ от „епохата на Никейския събор“(325 година), туй се вижда например от факта, че Тертулиан (роден 160 година след Хр.) знае за него. Той, в своя „Apologeticus“, пише: „Допитайте се до вашите исторически съчинения (записки, мемоари); там ще намерите, че пръв Нерон против тази секта[425](от римско гледище – в с. н.), която тъкмо тогаз в Рим се бе увеличила, с Кесаревия меч беснееше (Consulite commentarios vestros; illic reperietis primum Neronem in hanc sectam cum maxime Romae orientem Caesariano gladio ferocisse[426])“. Като забележка към това, в Migne е посочено мястото из Тацитовите „Анали“, XV, 44, гдето се говори за бързото разпространение на християнството по времето на Нерон, за обвинението срещу християните от страна на Нерон, че били запалили Рим, и т. н.

Че мястото в „Анали“, XV, 44 не ще да е „християнска преработка“, показва самото му съдържание. Християнството е наречено „гибелно суеверие“ и „зло“, неговите последователи са „виновни люде“, които заслужават „най-страшни наказания“ за своите „позорни дела“ и за „омразата си към човешкия род“. Коя християнска ръка би дръзнала да напише тези фрази? „Това не са възгледи на християнин… – казва А. Робертсон, – а на консервативен римски сенатор“[427]. И съветският професор С. И. Ковалев намира, че „отрицателното отношение към християните“ говори в полза на подлинността (неподправеността) на мястото[428].

Кои са „основанията“ на атеистите, за да твърдят, че мястото за Иисуса Христа и християните в „Анали“, XV, 44 било „интерполирано“?

1.Това място не било свързано с контекста[429] и не било в Тацитов тон и стил

Ние дадохме почти изцяло 44-та глава от „Аналите“ на Тацит, между другото и затова, за да може непредубеденият читател сам ясно да види голословността на твърдението, че мястото за Христа и християните „нямало връзка с контекста“.

В началото на 44-тата глава – както вече читателят знае, – Тацит говори за мълвата: че пожарът е дело на самия Нерон и че нищо не е било в състояние да я премахне.

Какво трябва да следва подир това? Нали туй, което Нерон е направил, за да отбие мълвата?! И ето тъкмо тук е мястото за християните, които той обвинил като подпалвачи на Рим. А щом говори Тацит за „християните“, естествено трябва да обясни на читателите си произхода на това име. Затуй и споменава за Христа и казва кой е Той: Който е бил наказан със смърт през управлението на Тиберий чрез прокуратора Понтий Пилат. След туй читателят пък очаква да узнае: как е било постъпено с обвинените християни. Това именно и разказва Тацит. Очевидно е, че мястото за християните и Христа в „Аналите“, XV, 44 е органически свързано с контекста.

Ако обърнем внимание и на тона на изложението и на стила, отново ще се убедим, че това място („Анали“, XV, 44) несъмнено принадлежи на Тацит. И тук същият „трагически тон“[430] и същият, наситен с мисъл и чувство, изразяващ „тържествена строгост“[431]и нелишен от недомлъвка, стил – какъвто тон и стил са характерни въобще за творенията на Тацит. Справедливо професор С. И. Ковалев подчертава че контекстът и езикът говорят в полза на туй, че мястото е подлинно (неподправено)[432]. Не току-тъй дори атеистите, които считат мястото за християните и Христа в „Анали“, XV, 44 за християнска „интерполация“, са принудени да отбележат, че „интерполацията“ била „по-финна (более тонкой), отколкото в текста на „Юдейски древности“ от Иосиф Флавий“[433]. А професор Ковалев решително отсича: „Ако това е интерполация, то е интерполация във висша степен изкусна… Едва ли ние можем да допуснем от страна на християнски интерполатор такова изкуство“[434].2.Тацит трябвало да говори за Иисус Христос не тук, а когато описвал епохата на Август или на Тиберий

„Тацит не говори за Христос – пише Исак Паси, – нито когато описва епохата на Август, през която уж се родил родоначалникът на християнството, нито когато стига до епохата на Тиберий, през която той бил разпнат. Ако Тацит би искал да опише наказанието на Христос, положително той би направил това на мястото, където говори за Тиберий. Такъв нехронологически метод на изложение е несвойствен на историка Тацит“[435]. Тацит – според цитирания автор – трябвало да говори за Христа, когато бил описвал епохата на Август. Но Тацит нито в „Историите“, нито в „Аналите“ се занимава специално с тази епоха! Както изтъкнахме в биографичните бележки за Тацит, „Историите“ обхващат времето на Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан (тоест годините от 68-ма до 96-та след Хр.). „Аналите“ пък разглеждат времето на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон (тоест годините от 14-та до 68-ма след Хр.). Само бегло тук-там (гдето това се налага) в „Аналите“ се споменава за Август, който е бил император преди 14-тата година след Хр. Или Тацит трябвало да говори за Христа, когато говорел за епохата на Тиберий, през която Христос бил разпнат. „Ако Тацит би искал да опише наказанието на Христос – продължава същият автор, – положително той би направил това на мястото, където говори за Тиберий“. Тацит обаче съвсем не си поставя за цел „да опише наказанието на Христа“. Целта му в случая е съвършено друга: да обясни произхода на името „християни“. И, естествено, неизбежно той трябва тук да спомене за разпнатия Христос.

3.Самият термин „християнин” бил се явил чак през II-ри век[436], така че в 64-та година (когато избухнал пожарът в Рим) било „съвсем невероятно… християните да били известни в Рим под своето гръцко название”[437].

Името „християнин“ съвсем не се е явило чак през II-ри век, а още през I-ви век. То се среща в Новия Завет на три места: в Деяния апостолски, 11-та глава, 26-ти стих и 26-та глава, 28-ми стих, и в Първото съборно послание на св. апостол Петър, глава 4-та, стих 16-ти[438].

„Първом в Антиохия учениците (Христови – в с. н.) бидоха наречени християни“ – повествува Дееписателят (Деян. 11:26). Това е било около 42-43-та година сл. Хр. Агрипа казал на апостол Павел: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“ (Деян. 26:28). Св. апостол Петър пише: „Никой… от вас да не страда като убиец, или крадец, или злосторник, или като посегател на чуждо; но, ако страда като християнин, да не се срамува, а да прославя Бога за такава участ“ (1 Петр. 4:15 и 16).

Терминът „християнин“ е творение на езичниците и с това име последователите на Иисуса Христа през апостолско време са били известни между тях“[439].

Ако името „християнин“ се е появило около 42-43-та година, то до 64-та година, когато избухнал пожарът в Рим, има 22 години. Така че по онова време то вече ще да е било добило широка известност.

Когато говорихме за Филон Александрийски, казахме, че през 40-та година той е ходил в Рим и подчертахме, че тогава там още не е имало християнска община. Вече към втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година стават в Рим вълненията между юдеите и по-специално между юдеохристияните по повод на Христа и император Клавдий е издал указ за изгонването им из столицата. Наскоро св. апостол Павел е срещнал в Коринт изгонените из Рим юдеи-християни Акила и Прискила. Тази дата трябва да е била близка към времето на първата евангелска проповед сред римското общество. Когато св. апостол Павел е писал своето Послание до Римляните – не по-късно от 58-ма година, – Църквата вече е съществувала в Рим и апостолът много пъти се канел да я посети. Между годините 61-ва и 63-та той вече е бил в Рим. Тук в продължение на две години живял – както съобщава Дееписателят, – „в особена наемна къща“ и приемал всички, които отивали при него, като проповядвал царството Божие и учел „за Господа Иисуса Христа с пълно дързновение, безпрепятствено“(Деян.28:30-31).Следователно през 64-та година в езически Рим ще да е имало вече твърде голяма християнска община и последователите на Иисуса Христа ще да са били познати там тъкмо с тяхното гръцко название: χριστιανοί (christiani – chrestiani)[440], което е – както казахме, – творение на езичниците. Че името „християнин“ в 64-та година е вече добило гражданство, това може да се заключи и от глава 4-та, стих 16-ти на написаното през същата година Първо съборно послание на апостол Петър. От същото място се вижда, че е имало случаи християните да страдат само затуй, че са християни. Възможно е апостолът да има предвид и Нероновото гонение.

4.Тацит не можел да употреби израза „imperitante Tiberio” (през управлението на Тиберий; когато управлявал Тиберий; при Тиберий)

„Нашето недоверие към истинността на разглеждания текст – пише академик Р. Ю. Виппер -… се увеличава, когато ние обърнем внимание на своеобразната датировка на появата на Христа: „при императора Тиберия (imperitante Tiberio)“. Глаголът „imperitare“, служащ за обозначаване на неограничена власт, не отговаря на политическите възгледи на Тацит и на неговото понятие за принципата от епохата на Юлиоклавдиевците. Така е могъл да се изрази само писател от много по-късно време, когато в Рим се утвърдила едноличната власт, когато за такава конституция, като двойнственото управление на принцепса и сената, съвсем са забравили“[441]. Каква е била de facto – фактически – властта на Тиберий? Ние ще дадем един откъс за него из „Лекциите по всемирна история“ на бележития руски историк проф. М. Н. Петров – Приемниците на Август „с терор и шпионство ограждали своята безопасност“ и стигнали „до страшен деспотизъм“. „Началото на този деспотизъм положил…Т и б е р и й (шп. а.)…Продължавайки по примера на своя предшественик предпазливо да взема в свои ръце всички функции на държавната власт (к. н.), той отнел на народните събрания правото да избират висшите държавни сановници, като прехвърлил това право върху пасивния (к. н.) и изплашен (к. н.) сенат, присвоил на собствените едикти и на сенатските постановления силата на задължителен за всички закон, дал на градската полиция стройна и мощна организация, съсредоточил, по съвета на жестокия и вероломен фаворит Е л и я С е я н а (шп. а.), разсеяните по града кохорти от преторианци в един общ добре укрепен лагер – което не забавило впоследствие да доведе до господство на военщината в Рим, – накрая в качество на най-страшно оръдие на своята тирания (к. н.) започнал да се ползва от възобновения при Август з а к о н  н а  А п п у л е я  з а  о с к ъ р б л е н и е  н а В е л и ч е с т в о т о (шп. а.)(lex Appuleia de majestate). Политическият процес станал отсега любимо средство за отстраняване на тези лица“, които са могли „да възбудят завист или опасение у подозрителния император. Появил се цял клас низки доносчици (accusatores, delatores), готови за лична облага да отправят срещу всекиго всякакво обвинение и скоро работата дошла до туй, че за нарушаване на Аппулеевия закон започнали да наказват даже жени и деца и сред людете, заемащи видно положение, естествената смърт станала рядкост.„Обаче, притежавайки вече всичката пълнота на върховната власт (к. н.), Тиберий все още намирал за нужно… да играе на република (к. н.). Той продължавал да запазва лишените сега от всякакво значение (к. н.) предишни републикански форми… Политиката на преструване била доведена от него до пълно съвършенство…“[442].  Значи Тиберий фактически е имал неограничена власт и за него Тацит, независимо от политическите си възгледи и от понятието си за принципата от епохата на Юлиоклавдиевците, преспокойно е могъл да употреби глагола „imperitare“. Но, което в случая е по-важното, то е следното: Тацит употребява за Тиберий глагола „imperitare“ не само в XV-та книга, 44-та глава на „Аналите“, но и другаде в същите „Анали“ и то тъкмо в книгите, посветени на Тибериевата епоха, например в книга III-та и книга IV-та.

Разтваряме книга III-та на „Аналите“, глава 24-та. В нея става дума за Децимус Силанус, който бил заточен от Август и бил върнат от заточение през времето на Тиберий. Казва се: „Nec nisi Tiberio imperitante, deprecari senatum ас principem ansus est“, тоест:  „Нито се осмеляваше да моли сената и императора (да бъде върнат – в с. н.), освен през управлението на Тиберий (освен, когато управляваше Тиберий, освен при Тиберий)“.

Минаваме на книга IV-та oт „Аналите“, глава 62-ра. Някой си Атилий устроил (във Фидени) гладиаторско зрелище, което привлякло множество римляни. „Стекоха се – четем на посоченото място – жадни за такива (неща – в с. н.), които по времето на Тиберий (imperitante Tiberio) били държани далеч от удоволствията (били лишени от тия удоволствия – в с. н.)“.

Ако Тацит употребява за Тиберий израза „imperitante Tiberio“ другаде в „Аналите“, и тия места – доколкото ни е известно – не се оспорват от атеистите, защо тогава да не можел той да се изрази така за него и в книга XV-та, глава 44-та на същите „Анали“? След като атеистите, които, предполагаме, са чели внимателно „Аналите“ на Тацит на латински език, не обявяват за анахроничен този израз, употребен за Тиберий в III-та и IV-та книга на това съчинение, логично и научно ли е да подхвърлят на критика и съмнение същия израз, употребен за същото лице по-нататък – в XV-та книга, 44-та глава на „Аналите“, гдето става дума за християните и Христа? Явно е, че тук само ще да се цели да се изкове нов изкуствен „аргумент“ за подбиване автентичността на Тацитовото съобщение за християните и Христа и да се подкрепи тезата на „митолозите“, че Иисус Христос не бил съществувал, че Toй не бил историческа личност!

Към това трябва да добавим, че глаголът „imperitare“ се употребява от самия Тацит и за командване на пълководец (Аnn. I, 64; Hist. III, 7) и въобще за изразяване на надмощие (Hist. IV, 25).

5)Било „непонятно, защо Тацит” назовавал „един прост римски чиновник (рядового римского чиновника) Понтий Пилат”[443].

Споменаването за Пилат, „съвсем незначителен чиновник“, указвало – според атеистите – „на християнски източник“[444]. Едва ли прокураторът бил имал право да наказва със смърт „без разрешение на стоящия над него проконсул или пропретор“[445]. Прокураторът[446]   обаче никак не е бил „прост (к. н.)“, „съвсем незначителен (к. н.)“ римски чиновник. Напротив: той е имал военна власт, подсъдността в провинцията е била нему подчинена, съдебната му компетенция е обхващала „и правото на живот и смърт, jus gladii или potestas gladii“. Че туй е било така, свидетелстват някои запазени надписи. „Третата главна функция на прокураторите наред с командването на отреди и съдебната власт, това е финансовото управление. От него наместниците от конническото съсловие носят своята титла“. Защото „прокуратори“ са се наричали изобщо императорските финансови чиновници.

„Юдея… – пише Prof. Dr. Em. Schürеr – не е била в собствен смисъл присъединена към провинцията Сирия, но е получила свой наместник от конническото съсловие, който се е намирал само в известно отношение зависим от императорския легат в Сирия“[447]. За юдейския прокуратор Иосиф Флавий казва, че бил получил μέγα του κτείνειν εξουσίαν – власт чак до правото да убива[448]. Че не е била малка властта на прокураторите и че те не са били някакви си „незначителни римски чиновници“, се вижда например от онова, което Тацит, в ХII-та книга на „Аналите“, глава 60-та, казва: „В същата година често бе чуван императорът (Клавдий – в с. н.) да казва, че решенията, издадени от неговите прокуратори, трябвало да имат еднаква сила като неговите собствени решения. И, за да не би да се сметне, че това случайно се е изплъзнало (от езика му – в с. н.),той го потвърди чрез сенатско решение по-изрично и по-пространно, отколкото преди“[449].

А защо Тацит споменава Понтий Пилат в XV-та книга, 44-та глава на „Аналите“, това е много ясно: като говори за произхода на името „християни“, той неминуемо трябва да спомене за Иисуса Христа и още – да поясни кой е Този Христос: Онзи, Който бил наказан със смърт през управлението на Тиберий чрез прокуратора Понтий Пилат. Така че съвсем неоснователна е заявата на академик Р. Ю. Виппер: „Не по-малко странно е да срещнем споменаването у Тацит за прокуратора на Юдея Понтий Пилат“[450].  „Странно“ било – според Р. Ю. Виппер – да срещнем у Тацит споменаване за Пилат. Но тогава пък какво да кажем за заявата на други атеистически пропагандатори, които намират тъкмо обратното: че писателите непременно трябвало да споменат за Пилат? Така например доцентът Йоно Митев, след като изрежда имена на автори, които не споменавали в съчиненията си нищо за Христа, казва: „Ако тези учени и писатели не са могли да вярват в легендите, че Христос е ходел по водата, че е възкресявал мъртви и сам е възкръснал и заради това не са писали за него, то не може да се допусне, че ще премълчат (ако Христос наистина е съществувал – в с. н.) такъв факт като този (к. н.),  че… е бил съден от еврейски духовен съд и осъден на смърт, като присъдата трябвало да се утвърди от римския наместник Пилат (к. н.)”[451]. Единият се чуди: защо ли е трябвало да се споменава за обикновения римски чиновник Понтий Пилат, другият пък намира за недопустимо опущение това, че не се споменавало за него!…

6. Неясен бил изразът: „се признавали”

„В какво се признавали? – пита съветският професор С. И. Ковалев. – В подпалването или в принадлежност към християните?“[452]  От текста на 44-та глава от XV-та книга на „Аналите“ се вижда, че за Тацит християните не са подпалили Рим. Те са били набедени от Нерон, с цел да премахне мълвата, че по негова заповед е бил запален градът. Следователно Тацит, като казва: „Прочее най-напред били арестувани тези, които открито се признавали“, не може да мисли, че те са се признавали за участие в подпалването на Рим. Тогава остава другото положение, което е и самата истина: че те са се признавали, че са християни. А щом някой се е признавал, че е християнин – понеже върху християните е била прехвърлена вината за пожара, – естествено той е подлежал на задържане: бивал е арестуван.

7.Неправдоподобно било в Рим през 64-та година да е имало „огромно число” християни[453]

В текста на 44-та глава от XV-та книга на „Аналите“, след като Тацит казва, че „най-напред били арестувани тези, които открито се признавали (че са християни – в с. н.)“, после продължава разказа си така: „а след това по тяхно показание (били арестувани – в с. н.) твърде значително множество (човеци – в с. н.)“.

Първите арестувани са били такива, които открито признавали, че са християни, тоест такива, които са манифестирали своята принадлежност към християните, които са били известни на външните, че са християни. Те са били разпитвани. „Невъзможно е да допуснем – пише бележитият църковен историк професор В. В. Болотов, – че римските полицаи са били дотолкова тъпоумни, та направо да поставят въпроса за подпалването, защото отговорът всякога е могъл да бъде само отрицателен. А затова са били предлагани косвени въпроси, гдето и безразличният сам по себе си отговор можел да послужи за улика. Християнина са могли да питат: где беше ти в тази и тази нощ? Ние не знаем, где се е намирало мястото за богослужение на тогавашните християни; възможно е да се е помещавало в изгорялата част на града, гдето през нощта на пожара християните са могли да се съберат, например, за помен на някой влиятелен член на християнската община, правели са годишнина от смъртта на лице, на което с нещо са били задължени и по този случай са извършвали агапи; и ако християнина са питали: бил ли е той там през тази нощ, могъл е с чиста съвест да отговори: „Да!“… А това е било достатъчно, щото римската власт да признае християните виновни. В доказателство на туй, че те не са запалили града, християните са могли да посочват свидетели и съвсем искрено са могли да изброят участвалите в богослужението; оттук се е явил невероятният факт за показания на християни за други християни. „Те не са подозирали към какво ще ги доведе тяхното признание, а са съобщавали имена, за да докажат своята невинност… Против християните са били пуснати изобщо косвени улики, че това били „такива люде, които имат odium generis humani, човеконенавистници, които следователно са могли да извършат подпалването …По такъв начин процесът …малко по малко е добил религиозна окраска“[454]. Така първите арестувани християни са посочили други, с цел, както се изтъкна – да докажат невинността си. Тези посочени християни са посочили нови и т. н., и по този начин ще да се е набрало твърде значително множество (multitudo ingens), за което говори Тацит. Toй не съобщава точно с число: колко приблизително е било това „множество“, а се изразява неопределено: „multitudo ingens“. По тая причина не може сериозно да се възразява срещу туй „multitudo ingens“. Ние говорихме за основаването на Римската християнска община, за християните в Рим, за изпращане послание до Римляните от апостол Павел, за неговото двугодишно пребиваване в Рим – и всичко това става все преди 64-та година. Ако приемем, че Римската църква е основана около 50-та или 51-ва година и вземем предвид, че пожарът в Рим е избухнал през 64-та година, то ще излезе, че в Рим е имало християни в продължение на около 14 години. Нима за 14 години християните в Рим не са могли да станат „multitudo ingens“? Така че твърде правдоподобно е през 64-та година да е имало в Рим „огромно число“ християни.

г) Заключение

Мястото за Иисуса Христа и християните в „Аналите“ на Тацит, кн. XV-та, гл. 44-та е автентично. То принадлежи на Тацит и не е никаква християнска „интерполация“ или „преработка“. За Тацит Христос е историческа личност. През време на император Тиберий е бил осъден чрез Понтий Пилат на смърт. Неговите последователи са се наричали, по Неговото име, християни. Християнството е било разпространено не само в родината му – Юдея, но и в „сърцето“ на Римската империя – град Рим. Имало е гонение на християните през времето на император Нерон и за тях са били разпространявани от противниците най-невероятни обвинения. Това са юдейските и езически „интриги и клевети“, за които говорят християнските писатели от II-ри и дори III-ти век и които те опровергават[455]. Сам Тацит е изразил презрението на гордия римлянин към всичко неримско.

__________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 379-390.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[414].Биографията на Тацит даваме по: 1. проф. И. М. Тронский, История античной литературы, изд. 2-рое, Ленинград, 1951, с. 477-480; 2. Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. I, 5 Aufl., Leipzig, 1920, S. 110 и 111; 3. Большая Советская Энциклопедия, 2-рое изд., т. 42, 1956, с. 18, кол. 1.

[415].История античной литературы, с. 480.

[416].Там.

[417].P. Cornelii Taciti libri qui supersunt post C. Halm-G. Andresen denuo curavit Ericus Koestermann, Tomus prior. Libri ab excessu divi Augusti (Annales), Lipsiae in aedibus B. G. Teubneri MCM XXXVIII, p. 347 et 348.

[418].А. Робертсон, Происхождение христианства, с. 128.

[419].Там, с. 128; гл. и у Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59; Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, цит. вестн., с. 3, кол. 1 и 2.

[420].А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[421].Гл. у проф. А. Древс, Отрицание историчности Иисуса в прошлом и настоящем, с. 13.

[422].Происхождение христианства, с. 128.

[423].И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34 и 35.

[424].Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[425].Става дума за християнската община.

[426].Tertullianus, Apologeticus adversus gentes pro christianos, cap. V, 3 (Migne, P. Lat., t. 1, col. 342-343).

[427].Происхождение христианства, с. 128 и 129.

[428].Основные вопросы происхождения христианства, Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, 1958, Москва-Ленинград, с. 13.

[429].Ср. проф. д-р Н. Н. Розентал, цит. съч., с. 19.

[430].Проф. И. М. Тронский, История античной литературы, с. 480.

[431].Там.

[432].Основные вопросы происхождения христианства, Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, 1958, Москва-Ленинград, с. 14.

 [433].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59.

[434].Основные вопросы происхождения христианства, Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, 1958, Москва-Ленинград, с. 14.

[435].Исак Паси, Ранното християнство, списание „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 106.

[436].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59.

[437].А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[438].Атеистите отнасят Новозаветните писания (с изключение на „Откровението” на Иоан Богослов) чак към II-ри век. Нам сега тук е невъзможно да се занимаваме с въпрос из историята на Новозаветния канон. По този въпрос ще говорим при разглеждане на един друг „аргумент” на атеистите против историчността на Иисуса Христа. И тогава ще докажем несъстоятелността на атеистическото твърдение.

[439].Ф. В. Фарраръ, Жизнь и труды св. ап. Павла, Полный переводъ съ последняго англ. изд. А. П. Лопухина, 2-рое роск. изд., Спб., 1901, с. 202.

[440].Тацит казва: „… човеци, които народът (к. н.) наричал християни” (Annales, XV, 44).

[441].Рим и раннее христианство, с. 176.

[442].Проф. М. Н. Петров, Лекцiи по всемiрной исторiи, т. I, изд. 2-рое, въ новой обработке и съ дополненiями А. Н. Деревицкаго, Спб., 1907, с. 330-332. Пък още за император Август се знае, че той „фактически бил пълен монарх” (гл. у засл. проф. д-р Н. Н. Глубоковскiй, Св. апостолъ Лука, Евангелистъ и Дееписатель, Софiя, 1932, с. 57).

[443].Проф. С. И. Ковалев,  Вступительная статья към А. Робертсон, Происхождение христианства, с. 10; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 75.

[444].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59.

[445].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 176.

[446].Гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. I, 5 Aufl., Leipzig, 1920, S. 456, 457, 466 и 473.

[447].Ibid., S. 454.

[448].Bell. Jud. II, 8, 1 (Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., S. 467).

[449].Tacitus, Annales, lib. XII, 60 (Oeuvres complètes de Tacite, avec la trad. en français, publices sous la direction de M. Nisard, Paris, MDCCCLXXXVII, p. 181).

[450].Рим и раннее христианство, с. 176.

[451].Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, списание „Философска мисъл”, год. XIV, октомври 1958, кн. 10, с. 51.

[452].Проф. С. И. Ковалев,  Вступительная статья към А. Робертсон, Происхождение христианства, с. 10; Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59; А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[453].А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270; Проф. С. И. Ковалев,  Вступительная статья…, с. 10; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 176.

[454].Проф. В. В. Болотовъ, Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II, посм. изд. подъ ред. проф. А. Бриллiантова, Спб., 1910, с. 53.

[455].Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, с. 37.

Б. В РИМСКИТЕ ИЗВОРИ – продължение*

Борис Маринов, Александър Величков

1.В „Писмото“ на Плиний Младши от 112 или 113 година до император Траян

а)Кой е Плиний Младши?[354]Гай Цецилий (Gaïus Caecilius – Плиний Младши) се родил през втората половина на 61-ва или в първата половина на 62-ра година сл. Хр., в гр. Комо, Северна Италия. Рано останал без баща. За него се грижели майка му и опекунът му Вергиний Руф. Първоначално образование добил – според обичая по онова време – в родния си дом. Любимо занятие му било четенето, съпроводено с правене извадки и заучаване наизуст. Особено се пристрастил към литературата: пишел ораторски речи, трактати на философски и политически теми, писма и за отдих и развлечение – стихове. По-късно негов ръководител станал вуйчо му (брат на майка му) известният писател и естественик Гай Плиний Секунд (Gaïus Plinius Secundus – Плиний Старши), командир на римската бойна флота, която квартирувала в Мизена.

На 18-годишна възраст Гай Цецилий преживял изригването на Везувий (79 година сл. Хр.) и загубил вуйчо си, който умрял, задушен от пепел и дим. По завещание, вуйчо му му предал не само цялото свое литературно и друго наследство, но и своето име и по такъв начин го осиновил. Оттогава пълното име на Гай Цецилий станало: Гай Цецилий Плиний Секунд (Minor=Младши). Смъртта на майка му ще да е последвала наскоро след смъртта на брата ѝ.

Плиний Младши станал съвсем самостоятелен притежател на много земя и друго имущество. Завършил образованието си при Квинтилиан, който бил ръководител на първата държавна латинска ораторска школа в Рим. Проявил се като добър адвокат и съдия. От 80 до 82 година заемал длъжността член на Комисията на десетте за разглеждане на съдебни тъжби (Decemvir stlitibus indicandis). През 82 и 83 година (т. е. през 21-вата и 22-рата години от своя живот) отбивал военната си повинност в III-ти Галски легион в Сирия. Възползвал се от възможността да слуша александрийските философи Артемидор и Евфрат, с които установил дружеска връзка. Като се върнал в Рим, слушал разни философи и оратори, преимуществено стоици и усвоил основните положения на това направление във философията и морала.

Плиний преминал всички длъжности, по реда за римските благородници, като се почне от севир на римската конница (Sеvir еquitum Romanorum), т. е. един от членовете на колегията на шестте лица по делата на римската конница, после – квестор на императора, народен трибун, претор и през времето на Траян – началник на държавното съкровище (Praefеctus aerarii Saturni), а в 100-тата година бил консул, след което минал в категорията на консулариите, т. е. във висшия разред на сенатското съсловие. В 112 година Плиний вече бил императорски легат с пълномощия на консул във Витиния и Понт (Мала Азия). Умрял на тоя пост – не по-късно от 113 година.

Според императора, длъжността „императорски легат с пълномощия на консул“ била най-подходящата за Плиний. Но, според самия Плиний – както отбелязва В. С. Соколов, – тя била най-неподходящата с оглед на неговия характер и склонностите му. „Той – казва Соколов – никак нямал административни способности. Губел се при всеки случай, малко излизащ из реда на обикновените и всекидневни случаи, не можел да вземе бързо решение, колебаел се, смущавал се. За всяко, даже незначително, нещо се обръщал за съвет към императора“[355].Друга особеност, която трябва да отбележим, това е, че той се старал „да действа меко и снизходително, за да не извика раздразнение и протест у жителите на провинцията“[356], както това се случило при двама негови предшественици.

б)Какво говори Плиний Младши за Иисуса Христа и християните?

Литературното наследство на Плиний Младши „се състои от девет книги писма до приятели (в тях влизат 247 писма), „Преписката му с императора Траян“, състояща се от 122 писма, и „Панегирика за Траян“. Това е дошло до нас[357].

В случая за нас е важна „Преписката с Траян“. Тя – както се каза, – съдържа 122 писма. От тях: 71 – на Плиний до Траян, и 51 – отговори на Траян до Плиний[358]. По-частно ни интересуват писмата 96-то (на Плиний до Траян) и 97-мо (отговор на Траян до Плиний), в които именно се говори за християните и покрай тях, в 96-тото писмо се говори и за Иисуса Христа. Ето текстът на тези две писма, в български превод“[359]:

Писмо 96:„…Plinius Traiano imperatori (Плиний до императора Траян).(1)Аз си поставих за правило, Господарю, да се обръщам към тебе с всички мои съмнения. (Защото – в с. н.) кой по-добре (от тебе – в с. н.) може да ме упъти в моята нерешителност или да ме поучи в моето незнание? Аз никога не съм присъствал на следствие по дело срещу християните: затова не зная, за какво и в каква степен (quid et quatenus) трябва да ги наказвам или как да водя следствието. (2)Аз твърде се колебаех, трябва ли, издавайки смъртна присъда, да правя разлика между възрастите или пък с нищо да не отличавам нежната възраст от възрастните люде, да прощавам ли разкаялите се, или човека, който е бил християнин, отричането не го ползва, и следва да наказвам (заради – в с. н.) самото име[360], даже при липса на престъпление, или пък – само (за – в с. н.) престъпления, свързани с името. Временно (Interim=временно, засега) с тези, които като християни бяха довеждани при мене, аз се придържах до такъв начин на действие. (3)Запитвах ги, християни ли са те; които се признаваха, запитвах втори и трети път, заплашвайки ги със смъртно наказание; които упорстваха, заповядвах да ги отвеждат на наказание. Аз не се съмнявах, че каквато и да е същината на тяхното признание, следваше разбира се да ги накажа за твърдостта (pertinaciam) и непреклонното упорство (inflexibilem obstinationem). (4)Имаше такива безумци, които, като римски граждани, реших да изпратя в Рим. Скоро, в хода на самото разследване, както обикновено става, започнаха да се насъбират все повече престъпници (т. е.: числото на престъпниците все повече нарасна – в с. н.)… (5)Беше ми предложен списък, съставен от неизвестно лице и съдържащ много имена. Тези, които отричаха, че са християни или че са били такива, аз реших да ги освободя, когато те, следвайки мене, призоваха боговете, принесоха пред твоето изображение, което аз с тази цел заповядах да донесат заедно със статуите на боговете, жертва от тамян и вино, а освен това похулиха Христа: истинските християни не можеш да принудиш нито към една от тези постъпки. (6)Други, споменати от доносчика, казаха, че те са християни, а след туй се отказаха от това, като рекоха, че са били християни, а после са отпаднали, някои преди 3 години, други преди много години, а някои даже преди двадесет. Всички те почетоха и твоето изображение, и статуите на боговете и похулиха Христа. (7) Утвърждаваха обаче, че всичката им вина или заблуда се състояла в това, че те обикновено в определен ден, преди разсъмване[361] се събирали и поредно възпявали Христа като Бог и клетвено се задължавали да не вършат престъпление, а да се въздържат от кражба, грабеж, прелюбодеяние, да не нарушават дадена дума, да не отказват да дадат повереното им. След това те обикновено се разотивали и пак се събирали, за да приемат проста и невинна храна[362](Adfirmabant autem hanc fuisse summam vel culpae vel erroris, quod essent soliti stato die ante lucem convenire carmenque Christo quasi deo dicere secum invicem seque sacramento non in scelus aliquod obstringere, sed ne furta, ne latrocinia, ne adulteria committerent, ne fidem fallerent, ne depositum appellati abnegarent. Quibus peractis morem sibi discedendi fuisse rursusque coeundi ad capiendum cibum, promiscuum tamen et innoxium;), но че и това те престанали да правят след моя указ (post edictum meum), с който аз, съгласно твоите инструкции (secundum mandata tua), забраних тайните общества. (8)…Повече сметнах за необходимо[363] да узная чрез изтезание[364] от две слугини, които се наричаха дякониси (quae ministrae dicebantur), какво тук е истина, и не намерих нищо, освен неизмеримо уродливо суеверие (superstitionem pravam immodicam). Затова, като отложих следствието, прибягвам към тебе за съвет. (9)Работата, според мене, заслужава обсъждане, особено поради броя на тези, които са застрашени от тази опасност: много люде от всякаква възраст, от всякакво звание и от двата пола попадат и ще попадат в опасност. Заразата на това суеверие (superstitionis istius contagio) обхвана не само градовете, но и селата, ала, изглежда, може да бъде спряна, и да се поправи работата. Достоверно е установено, че почти напуснатите храмове отново започнаха да се посещават, тържествените служби, отдавна изоставени, са възстановени и храна за жертвените животни, за които досега едва-едва се намираше купувач, сега отново се разпродава. От това лесно може да се заключи какво множество човеци могат да се поправят, ако се даде място на разкаянието“.Писмо 97: „Traianus Plinio S(alutem) – Траян до Плиний поздрав!

(1)Мой Секунде! Ти си постъпил напълно правилно, произвеждайки следствие за тези, които са обвинени пред тебе за принадлежност към християнството. Да се установи тук някакво общо определено правило е невъзможно. (2)Да ги издирват не трябва; обаче, ако срещу тях постъпи донос и те бъдат изобличени, следва да бъдат наказани, но тези, които се отрекат, че са християни и докажат това на дело, т. е. помолят се на нашите богове, следва за разкаянието да бъдат помилвани, макар и в миналото да са извиквали подозрение.(3) Подадени списъци, без подпис на съставителя, не трябва да се приемат в никакво дело. Това е лош пример и не съответства на духа на нашето време“.

в)Твърдението на атеистите и техните „основания“

Според едни: достоверността на 96-тото писмо (значи: на цялото писмо, а оттук и на отговора на Траян!) била „се оспорвала от доста много историци“[365];твърде вероятно било, че го бил „изфабрикувал (следователно и отговора на Траян! – в с. н.) в XVI век Джиакондо де Верона“[366]; според други, само някои места били интерполирани: например местата „за степента на разпространението на християнството във Витиния, за добродетелния начин на живот у християните и т. н.“[367]. „Краят на писмото (96-тото – в с. н.) от думите „заразата на това суеверие“ ми се представлява – пише А. Ранович – като явно християнска интерполация“[368]. Значи и тук няма единодушие: едни казват едно, други – друго! После, как може да се допуска, че било възможно тези писма да са изфабрикувани чак през XVI век, когато Тертулиан, който е роден в 160-та година сл. Хр. в Картаген, говори за писмото (96-то) на Плиний и за отговора (97-то) на Траян в своя „Apologeticus“[369] написан през 197 година сл. Хр.?!Той казва: „(1)Действително, Плиний Младши, управляващ една провинция, след като осъдил някои християни, след като обезвредил други, все пак, уплашен от техния голям брой, се допитал до императора Траян: какво трябва да прави по-нататък.Той му излага, че освен упорството на християните да не принасят жертви, могъл да открие, във връзка с техните мистерии, само събрания, държани пред изгрев слънце, за да пеят песни в чест на Христа, като в чест на един Бог, и да се задължават всички заедно към една дисциплина, която забранява човекоубийството, прелюбодеянието, кражбата, измамата, вероломството и други престъпления. (2)Тогава Траян му отговорил, че хора от този вид не трябвало да бъдат издирвани, но че, ако те бъдат привлечени на съд, трябвало да ги наказват“[370].Във връзка с Траяновия отговор Тертулиан възклицава:„О, странна присъда, нелогична (неразумна) по необходимост!Той казва, че не трябва да ги издирват, като невинни, и предписва да ги наказват, като виновни! Щади и бичува… Ако ги осъждаш, защо не ги издирваш ? Ако не ги издирваш, защо не ги оправдаеш?”[371]

Кои са „основанията“ на атеистите, за да говорят за „интерполация“ и „фабрикация“?

И тук ние ще постъпим тъй, както, при разглеждане „основанията“ на атеистите срещу автентичността на мястото за Иисуса Христа в „Древности“, книга XVIII, глава 3, параграф 3, тоест ще ги разгледаме последователно, като веднага, след всяко „основание“, ще правим нашите критични бележки. По липса на място[372], ще се спрем само на по-съществените „основания“.

1. Съобщението за християните във Витиния се явявало „изолирано във всички отношения”[373].То стояло „самотно (к. н.)“ и се явявало „неочаквано сред всички други… писма, написани от Плиний в качеството му на наместник във Витиния“. В други писма не се споменавало за християните[374]. Така пише академик Р. Ю. Виппер. Но тъй е не само с писмото за християните! Въобще всяко Плиниево писмо – както отбелязва в своята „История на античната литература“ съветският професор И. М. Тронский, – е обикновено посветено на една (к.н.) завършена тема, и тя рядко (к. н.) служи за предмет на последващи писма“[375]. Освен това, „съобщението на Плиний за християните – според съветския учен B. C. Соколов – не се явява… изолирано от другите сведения за живота на Витиния“[376].

2. Във Витиния по онова време не било имало християни

Отгде се виждало, че в онова време във Витиния не било имало християни? Виждало се от туй, че съвременникът на Плиний ораторът-софист[377] Дион Хризостом (Хρυσόστομος), който бил роден във Витинския град Brusa, не споменавал за християните[378]; и още от това, че в „Посланията на апостола Павла“ се говорело „за наличността на последователи на Христа по егейското крайбрежие (Ефес), във вътрешните области на Мала Азия – във Фригия и Галатия“, но не били назовавани „градове във Витиния“[379].“

Дион Хризостом не споменавал за християни във Витиния – ergo по това време там не е имало такива! Странен извод! Ние достатъчно говорихме по-рано за „мълчанието като аргумент”, но и тук ще дадем още един пример, за да се види, че от това, че някой за някого мълчи, съвсем не следва, че този, за когото се мълчи, не съществува. Плиний Младши и сатирикът Ювенал са съвременници. Нещо повече: те засягат едни и същи теми, понякога говорят за едни и същи факти и лица. „Интересно е при това – казва В. С. Соколов – да отбележим, че Ювенал нито веднъж (к. н.) не споменава Плиний“[380]. „…из съвременниците на Плиний и из авторите на най-близкото до него поколение никой не споменава (к. н.) за неговите произведения, па и въобще името на Плиний назовава само един Марциал, който му е посветил една от своите епиграми (X, 19)“[381]. Следва ли от туй, че Плиний не е съществувал?!

Че може „да се мълчи”, за нещо по някаква особена причина, и че това „мълчание“ съвсем не доказва, че онова, за което се мълчи, не съществува – туй признава и авторът на статията „Ранното християнство“, поместена в списание „Философска мисъл“, година XIV, 1958, книга 5, страници 96-110. Той казва, че „християните от времето на редакцията на канона“ не споменавали за „есеите“. И иска да обясни това „мълчание„. И ето как го тълкува: „Това се обяснява с факта, че есеите бяха чистокръвни евреи, а антиеврейският (според автора – в с. н.) характер на новозаветното християнство е изключвал възможността (к. н.) от позоваване на есеите“[382].Св. апостол Павел не е ходил във Витиния. Искал е да отиде там, заедно със Сила и Тимотей, но – както повествуват Деяния апостолски, – Духът не ги пуснал (16:7): не е било воля Божия да отидат във Витиния. Там ще да е проповядвал св. апостол Петър[383], затова и той адресира своето I-во съборно послание така: „Петър, апостол на Иисуса Христа, до пришелците, пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (к. н.)“ (1:1).

Когато говорихме за Иосиф Флавий, ние засегнахме и въпроса: дали в негово време е имало християни. За доказателство, че е имало такива, приведохме и цитат из встъпителната статия на проф. В. К. Никольский към книгата на Ш. Эншлен – Происхождение религии, в който цитат се казва, че съветските историци смятат като безспорно, че „около средата на I век в Мала Азия (к. н.) в района на Ефес са съществували неголеми християнски общини, които“ били „водили помежду си свирепа идеологическа борба, тъй като“ се били „различавали и по вярванията, и по обредите“[384].

Щом като „около средата на I-ви век” в Мала Азия имало християнски общини и те тогава били водили „борба“ помежду си, то не е ли естествено да се предположи, че вече в края на I век и началото на II век (нещо около след 60 години!) християнството ще да е „стигнало“ и до Витиния, и не само стигнало, но и преминало там и се настанило в нея, която е също Малоазийска провинция, не кой знае колко далеч от района на Ефес?! Така че във времето, когато Плиний е бил императорски легат във Витиния (112-113 година), там ще да е имало и то доста, християни!

3.Не било имало нужда опитният юрист Плиний Секунд да запитва императора за юридическите тънкости при делата срещу християните

Ако наместникът е намерил, както се вижда от писмото му – „действени средства за борба” със „злото” (християнството), „защо е трябвало – пише Р. Ю. Виппер – да пита за юридическите тънкости на процедурата в делата около християните?“[385]

Отговор на въпроса на академик Р. Ю. Виппер ни дава сам Плиний.

1.В писмо 3-то до император Траян той заявява: „Аз желая за всички мои дела и слова одобрение от тебе (к. н.), човека с най-чистите нрави“[386].

2.В писмо 47-мо казва: „Моля те, удостой ме да ми бъдеш ръководител… Боя се да не би да излезе, че аз съм превишил своята власт или не съм се възползвал от нея до край“[387].

3.Самото 96-то писмо започва така: Аз си поставих за правило, Господарю, да се обръщам към тебе с всички мои съмнения. (Защото – в с. н.) кой по-добре (от тебе – в с. н.) може да ме упъти в моята нерешителност или да ме поучи в моето незнание?”[388].4.В същото 96-то писмо Плиний казва, че „никога не е присъствал (к. н.) на следствия по дело срещу християните” и затова не знае за какво и в каква степен следва да ги наказва или как да води следствието. Съобщава към какъв начин на действие той се е придържал ”временно” (interim=пока=временно, засега) и че е отложил следствието[389](явно защо: да не би да греши и, очаквайки да получи наставления от императора, към когото е прибегнал за съвет).

Към всичко туй ще прибавим и характеристиката, която съветският учен В. С. Соколов дава за Плиний и която ние приведохме в биографията на Плиний. Той „се губел при всеки случай, макар малко излизащ из реда на обикновените и всекидневни случаи, не можел да вземе бързо решение, колебаел се, смущавал се. За всяко, даже незначително, нещо се обръщал за съвет към императора“[390].

Смятаме да е много ясно защо Плиний запитва императора за юридическите тънкости на процедурата при делата срещу християните!

4. Краят на писмото противоречел на началото

„Краят на писмото, с неговото самоуверено заключение за победата над лъжливата вяра, противоречи – казва Р. Ю. Виппер – на началото, гдето с известно смущение наместникът се изказва за трудностите на своето положение“[391]. Тук обаче няма никакво противоречие! В края на писмото Плиний съобщава за резултатите от взетите от него мерки срещу християните. Но те съвсем не изключват трудностите, за които той говори в началото на писмото си, както и недоуменията му,  по които чака осветление от императора. Казахме по-рано, че Плиний иска всички негови дела и слова да имат одобрението на императора, и се бои да не би в някои случаи дa е превишил своята власт или пък дa не се е възползвал от нея докрай. Затова той и съобщава на Траян всичко: не само своите недоумения и затруднения, но и резултатите от своите действия. Направеното от Плиний се оказало твърде ефикасно. Но, въпреки това, той, като го съобщава на императора, все пак иска да има неговата преценка, както и указания: как точно трябва да процедира занапред.

5. Имало у съставителя на писмото тенденция да защити християните

„Не е трудно да се забележи – пише Р. Ю. Виппер, – че у съставителя на писмото е имало тенденция към защита на християните“[392]. Съставителят бил се отзовавал „с похвала за нравите“ на християните. А тая „възхвала“ била „повече от всичко“ „нагледен показател за чуждото вмешателство“, т. е. за фалшификацията. Плиний прави донесение на императора и, разбира се, ще пише точно това, което е узнал от християните за самите тях. Дава му вярна картина, за да получи и точни указания от него: как трябва да постъпва по отношение на християните. Обаче, наред с онова, което узнал от християните, той казва и своето мнение, което никак не е благоприятно за тях: че християнството – според него – е едно „неизмеримо уродливо суеверие (superstitionem pravam immodicam)[393].“

Наистина Плиний проявява склонност към известна снизходителност по отношение на християните: загатва да се даде място на разкаянието, за да се изправели толкова много люде[394], но това е лесно обяснимо, като се има предвид неговата обща тактика: „да действа меко и снизходително, за да не извика раздразнение и протест у жителите на провинцията[395].“6. Съставителят на писмото нямал представа за административните порядки от онова време

Че това било така, виждало се например от туй, че той бил употребил неправилно термините „edictum“ за заповедите на наместника и „mandata“ за разпоредбите на императора[396].

Но „edictum“ и „mandata“ се употребяват и за разпоредби на императора, и за разпоредби на проконсула, за разпоредби на претора и т. н. Това може да се види даже от някои други писма из „Преписката на Плиний с император Траян“. Така например писмо 39 (книга X)[397] от император Траян до Плиний започва така: „Secundum mandata mea fecit Sempronius Caellianus“[398](в руския превод:„Согласно моим указам поступил Семпроний Целиан“=според моите укази е постъпил Семпроний Целиан[399]). Значи сам императорът употребява за своите разпоредби термина „mandata“. В писмо 64 (кн. Х)[400]Плиний говори за предписанията на Траян с израза: „mandatis tuis“[401](в руския превод: „В предписаниях твоих“=в твоите предписания). В същото писмо се говори за указа на Сервилий Калв, проконсул на Витиния, 3 години преди Плиний. В латинския текст е употребен терминът „edictum“. Писмото завършва с думите: „Decretum Calvi et edictum, item decretum Bassi his litteris subjeci“[402](в руския превод: „Декрет Кальва и его указ, а также декрет Басса присоединяю к этому письму“[403]=декрета на Калв и неговия указ, а също декрета на Басса присъединявам към това писмо). В писмо 65 (кн. Х)[404]от Траян до Плиний се казва: „Quid in personam eorum statuendum sit, qui a Publio Servilio Calvo proconsule in triennium relegati, et mox ejusdem edicto restituti in provincia remanserunt…“[405](в руския превод: „Что постановить относительно людей высланных проконсулом Публием Ссрвилием Кальвом на три года и затем по его же указу (к. н.) востановленных в правах и оставшихся в провинции…[406]=Какво да постановиш относно людете, пратени на заточение от проконсула Публий Сервилий Калв за три години и после по неговия указ възстановени в права и останали в провинцията…). Сам императорът говори за указ (edicto) на проконсула Калв.

7. Антифонното пеене било въведено чак в IV век

В писмото на Плиний до Траян се казва, че християните са възпявали Христа като Бог, „редувайки се“ (invicem). А  според атеистите  било доказано, че такова „поредно“ пеене, наречено „антифонно“, било въведено в Църквата чак през IV век“[407]

„Антифонното пеене“ обаче – според Църковното предание, – е било въведено на Изток за пръв път от св. Игнатий Богоносец, антиохийски епископ (+107 година сл. Хр.). Историкът Сократ пише: „Игнатий…, епископ на Антиохия Сирска, който живял със самите апостоли, имал е видение: видял Ангели, които с антифонни песни възпявали Светата Троица, и предал на Антиохийската църква начина на виденото (т. е. начина на пеенето при видението – в с. н.)“[408]. Същото утвърждават Никифор Калист, Георгий Александрийски и един сирски писател от ХII век Бар Гервей[409].

Флавиан и Диодор, антиохийски презвитери през IV век, само са превели псалмопеенето на гръцки и гърците в Антиохия са почнали на гръцки антифонно да пеят псалмите. Към думите на Сократ: „Игнатий…, епископ на Антиохия Сирска (Ίγνάτιος Άντιοχείας της Συρίας)“ има в Migne бележка 32-ра, която гласи: „… Флавиан и Диодор първи от всички превели (к. н.) от сирски език на гръцки този вид псалмопеене… Онова, което сирийците били вършели дълго време преди Флавиан, като пеели Давидовите псалми антифонно на сирски език, това Флавиан и Диодор установили да се извършва от гърците-антиохийци, които пеели псалмите на гръцки“[410].  И Никита Хониат казва: „… този вид псалмопеене, който наричаме антифони, те (Флавиан и Диодор – в с. н.) го превели от сирски на гръцки“[411].г) Заключение

„Основанията“ на атеистите за „интерполация“ и „фабрикация“ относно 96-тото писмо от „Преписката на Плиний с император Траян“ са изкуствени и тъкмо за тях би могло да се каже, че са „изфабрикувани“, за да се представи то – изцяло или поне отчасти – като неавтентично (а оттук и 97-то писмо – отговорът на Траян до Плиний!), и по такъв начин да се унищожи едно така ценно известие за Христа и християните в един действителен писмен паметник от началото на II-ри век от нашата ера. От тези писма ние узнаваме:

1.Че много преди Плиний е имало във Витиния християни (някои от разследваните му заявили, че са били християни, но преди 20 години били отпаднали);

2.че християнството във Витиния е било масово явление (множество люде от всякаква възраст, от всяко звание и от двата пола били християни);

3.че имало християни – римски граждани;

4.че християните по онова време били гонени;

5.че истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си;

6.че християните имали богослужебни събрания и възпявали Христа като Бог;

7.че християнските нрави били чисти и възвишени;

8.че Иисус Христос е бил за християните и човек, историческа личност. Мережковски казва: „Ако Плиний бе узнал от християните, че Христос за тях е само Бог, то така и би написал: „на своя Бог Христос пеят“; а щом пише: „на Христа като на Бог“, Christo, quasi Deo, то затуй, разбира се (пише тъй – в с. н.), понеже знае, че Христос за християните е не само Бог, но и човек… и извънхристиянският свидетел (Плиний – в с. н.) вярва в това, че човекът Иисус е съществувал[412]. А, като вземем предвид, че Плиний не пише на Траян: „някой си Христос възпяват като Бог“, а направо казва: „възпяват Христа като Бог“, трябва да заключим, че и император Траян добре е знаел за Кого става дума. Така че съвсем неоснователно е следното твърдение на автора на напечатаната във „Философска мисъл“ статия „Ранното християнство“: „Но дори и писмото на Плиний да е автентично, това още нищо не би говорело. В него се разправя за разпространението на християнството във Витиния, но никакви доказателства за съществуването на Иисус Христос не са приведени“[413].

__________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 369-379.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[354].Биографията на Плиний Младши даваме по В. С. Соколов, Плиний Младший, Издательство Московского университета, Москва, 1956, с. 21-46.

[355].Там, с. 45.

[356].Там, с. 46.

[357].Там, с. 5.

[358].Там, с. 281.

[359].Преводът е направен по руския превод в Письма Плиния Младшего, перевод М. Г. Сергеенко, А. И. Доватура и В. С. Соколова, изд. Акад. наук СССР, Москва-Ленинград, 1950, с. 343-345, като сме прибягвали главно за писмо 96-то и до латинския текст, ed. C. F. W. Müller, Lipsiae, 1904, Teubner, p. 291 sq., поместен в Enchiridion Fontium historiae ecclesiasticae antiquae…, collegit Condratus Kirch, Friburgi Brisgoviae MCMX, p. 18-20.

[360].Често едното име “християнин” е било достатъчно за обвинение и осъждане (Письма Плиния Младшего, с. 546).

[361].„Преди разсъмване” – тези събрания са могли да минат незабелязано, а освен това, участващите в тях е трябвало, с настъпване на деня, да отидат да изпълняват своите всекидневни задължения (там, с. 546).

[362].Обвинявали християните, че на своите събрания вкусвали кръв и месо от убито езическо дете (там, с. 546).

[363].Предвид на подозрение за политическа неблагонадежност (там, с. 546).

[364].При подозрение за политическа неблагонадежност, според римското право, разпитвали с изтезание (там., с. 546)

[365].И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, с. 36.

[366].Ш. Эншлен, Происхождение религии, с. 237.

[367].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 60.

[368].А. Ранович, Восточные провинции Римской империи в І-ІІІ вв., Москва-Ленинград, 1949, с. 83, бележката.

[369].Cap. II, 6 et 7.

[370].Tertullianus, Apolog., cap. 2 (Migne, P. Lat., t. 1, col. 321 и сл.)

[371].Ibid.

[372].Разполагаме със строго определен брой страници.

[373].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 180.

[374].Там.

[375].История античной литературы, Изд. 2-ое, Ленинград, 1951, с. 473.

[376].Плиний Младший, Москва, 1956, с. 303 и 304.

[377].Проф. И. М. Тронский, цит. съч., с. 257.

[378].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 180.

[379].Там.

[380].В. С. Соколов, Плиний Младший, с. 239.

[381].Там. с. 5.

[382].Стр. 98.

[383].Речникъ на Святото Писанiе, Цариградъ, 1884, с. 77, кол. 1.

[384].Ш. Эншлен, Происхождение религии, с. ХVІ.

[385].Рим и раннее христианство, с. 181.

[386].Письма Плиния Младшего, кн. Х, писмо 3, с. 298.

[387].Там, с. 320.

[388].Там, с. 343.

[389].Там, с. 344-345.

[390].В. С. Соколов, Плиний Младший, с. 45.

[391].Рим и раннее христианство, с. 181.

[392].Рим и раннее христианство, с. 182.

[393].Письма Плиния Младшего, с. 344.

[394].Там, с. 345.

[395].В. С. Соколов, Плиний Младший, с. 46.

[396].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 183.

[397].У Письма Плиния Младшего това писмо носи № 30 (гл. на с. 311).

[398].Collection des auteurs latins avec la traduction en français, Paris, 1881, tom. XIX, p. 696.

[399].Вероятно военен трибун или префект (Письма Плиния Младшего, с. 371).

[400].В руския превод е писмо № 56.

[401].Collection des auteurs latins etc., p. 703.

[402].Ibid.

[403].Письма Плиния Младшего, c. 324.

[404].В руския превод е писмо № 57.

[405].Collection des auteurs latins etc., p. 704.

[406].Письма Плиния Младшего, c. 324.

[407].Гл. у В. С. Соколов, Плиний Младший, Москва, 1956, с. 302.

[408].Socrates, Hist. Eccl., lib. VI, cap. 8 (Migne, P. Gr., t. 67, col. 689, 692);

[409].А. Петровскiй, Антифонъ, Правосл. Богосл. Энциклопедiя, т. І, кол. 819.

[410].Посоченото място у Migne.

[411].Hist. Eccl., lib. ІI, cap. 19 (Migne, P. Gr., t. 82, col. 1060).

[412].Д. Мережковскiй, Иисусъ Неизвестный, т. І, Белград, с. 20.

[413].Исак Паси, Ранното християнство, списание Философска мисъл, год. ХІV, 1958, кн. 5, с. 106.

ИЗВЪНХРИСТИЯНСКИ ИЗВЕСТИЯ ОТ ПЪРВИ И ПОЛОВИНАТА НА ВТОРИ ВЕК НА НАШАТА ЕРА ЗА ИИСУСА ХРИСТА И ХРИСТИЯНИТЕ – продължение*

Борис Маринов, Александър Величков

2. В съчинението “Юдейски древности” на Иосиф Флавий

а) Кой е Иосиф Флавий?[239]Юдейски свещеник и историк. Сам той дава някои данни за живота си в своята „Автобиография“ (Βίος, Vita) и в „Историята на юдейската война“ (Пερί του Ιουδαίκου πόλεμου, De bello Judaico). Родил се бил в първите години от управлението на римския император Калигула (37-38 година след Христа) в Иерусалим. Баща му се казвал Матиас и произхождал от виден свещенически род. Иосиф добил прилично равинско възпитание. Запознал се с учението и живота на фарисеите, садукеите и есеите. Три години прекарал в уединение при някой си пустинник, по име Банус (Banus), след което се върнал в Иерусалим. Едва 19-годишен, присъединил се открито към фарисеите (Vita 2). В 63 или 64 година ходил в Рим, за да издейства освобождаването на близки нему свещеници, арестувани по нищожна причина (Vita 3). Наскоро след завръщането му, избухнала войната срещу римляните (66 година след Христа). Иосиф в началото ще да е бил решителен противник на войната (Vita 4). Обаче факт е, че той впоследствие се присъединил към въстаниците и бил натоварен да организира въстанието в Галилея (Bell. Jud.II, 20, 4; Vita 7).

Един след друг галилейските градове минавали в ръцете на Веспасиан. През 67 година паднала и крепостта Jotapata и Иосиф се предал на римляните (Веll. Jud. III, 8, 7-8). Бил отведен в римския лагер при Веспасиан. Иосиф се представил като „пророк” и предсказал на Веспасиан, че ще стане император. Това имало за Иосиф благоприятна последица. Отначало бил удостоен с пощада и отличие (В. J. III, 8, 9; Vita 75), а, когато, след две години, в 69 година Веспасиан наистина бил провъзгласен от легионите в Египет и Юдея за император, той си спомнил за Иосиф и в знак на благодарност му дарил свобода (В. J. IV, 10, 7). Оттогава Иосиф си прикачил, както го изисквал обичаят, фамилното име на Веспасиан – „Flavius“ (Флавий). Веспасиан, след провъзгласяването му за император, отишъл в Александрия. Придружил го Иосиф (Vita 75), който след туй се завърнал в Палестина и останал до края на войната в свитата на Тит, комуто Веспасиан бил възложил да продължи войната (Vita 75; С. Ар. I, 9). През време на обсадата на Иерусалим, Иосиф, по поръка на Тит, трябвало често, с риск на живота си, да призовава юдеите да се предадат (В. J. V, 3, 3. 6, 2. 7, 4. 9, 2-4. 13, 3. VI, 2, 1-3. 2, 5 init. 7,2. Vita 75). След приключване на войната, той отишъл с Тит в Рим, гдето заживял под благоволението на императора. Някогашният юдейски свещеник станал гръцки писател[240]. Веспасиан му дал жилище в своя предишен палат, дал му правото на римско гражданство, определил му годишна заплата (Vita 76) и му подарил хубаво имение в Юдея. При потушаването на юдейското въстание в Суrеnе, заловеният водач на въстанието Ионатан издал много знатни юдеи като негови сътрудници, между тях бил и Иосиф. Ионатан казал, че Иосиф го бил подпомогнал с оръжие и пари. Обаче Веспасиан не повярвал на това невярно твърдение и не променил своето благоволително отношение към Иосиф (Vita 76, В. J. VII, 11, 1-3). На такова благоволение Иосиф се радвал и при Тит (79-81 г.) и Домициан (81-96 година). От по-нататъшния му живот само това е сигурно, че в първото десетилетие на второто столетие е бил още жив, защото „Автобиографията“ е била написана след смъртта на Агрипа II (Vita 65), който е умрял в третата година от царуването на Траян (100-та година след Христа).

б) Какво говори Иосиф Флавий за Иисуса Христа?

За Иисуса Христа Иосиф Флавий говори в съчинението си „Юдейски древности” (Іουδαϊκή Άρχαιολογία, Antiquitates Judaicae), в което „в двадесет книги разглежда историята на юдейския народ от началото до избухването на войната срещу римляните в 66 година след Христа“[241]. „На събитията през I век са посветени трите последни книги на „Древности“ (XVIII, XIX и ХХ)“[242], а местата за Иисуса Христа са в XVIII-та книга, глава 3-та, § 3, и в ХХ-та книга, глава 9-та, § 1.

В XVIII-та книга, глава 3-та, § 3 Иосиф Флавий пише: „Ιίνεται δε κατά τουτον τόν χρόνον Ιησους, σοφός ανήρ, εί γε ανδρα αυτόν λέγειν χρή. Ην γάρ παραδόξων έργων ποιητής, διδάσκαλος ανθρώπων των ηδονή τάληθη δεχομένων˙ καί πολλους μεν Ίουδαίους, πολλούς δέ καί του Ελληνικου επηγάγετο. Ό Χριστός οΰτος ήν. Καί αυτόν ενδείξει τών πρώτων ανδρών παρ΄ ημίν σταυρω επιτετιμηκότος Πιλάτου, ουκ επαΰσαντο οί γε πρωτον αυτόν αγαπήσαντες. Εφάνη γάρ αυτοίς τρίτην έχων ημέραν πάλιν ζων, τών θείων προφητων ταυτά τε καί ̉άλλα μυρία θαυμάσια περί αυτου είρηκότων. Είσέτι τε νυν τών χριστιανων από τουδε ώνομασμένων ούκ επέλιπε τό φυλον“[243]. Това на български език ще рече: „Тъкмо в това време (когато Пилат управлявал Юдея и извършил предизвикателствата, за които се разказва в § 1 и § 2 на глава 3-та от книга XVIII-та на „Древности“ – в с. н.) живял и Иисус, мъдър човек, ако само подобава да Го наречем човек. Защото бил творец на чудни дела и учител на хората, които с радост приемали истината. Той привлякъл към Себе Си мнозина от юдеите, а също и мнозина от елинството (от елините – в с. н.). Този бил Христос. Когато Пилат, по донесение на първите у нас мъже, Го осъдил, на кръстна смърт, ония, които Го възлюбили отначало, не се отрекли от Него: понеже в третия ден Той им се явил пак жив, както предсказали и това, и много други чудеса за Него божествените пророци. Родът на християните, получили от Него своето име, и досега още не се е прекратил“.В ХХ-та книга, глава 9-та, § 1 се казва: „Ο δέ νεώτερος Άνανος, όν τήν αρχιερωσύνην ̉ έφομεν παρειληφέναι, θρασύς ην τόν τρόπον καί τολμητής διαφερόντως, αιρεσιν δέ μετήει τήν Σαδδουκαίων, οίπερ είσι περί τάς κρίσεις ωμοί παρά πάντας τούς Ίουδαίους, καθώς ηδη δεδηλώκαμεν. Άτε δή ουν τοιοΰτος ών ο Άνανος, νομίσας εχειν καιρόν `επιτήδειον, διά τό τεθνάναι μέν Φηστον, Άλβιον δέ ετι κατά τήν οδόν υπάρχειν, καθίζει συνέδριον κριτων, καί παραγαγών είς αυτό τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου (Ιάκωβος ονόμα αυτώ) καί τινας ετέρους, ώς παρανομησάντων κατηγορίαν ποιησάμενος, παρέδωκε λευσθησομένους“[244]. Или на български: „При това по-младият Анан – казахме, че той получил първосвещенството, – бил по характер твърде нагъл и извънредно дързък, и принадлежал към сектата на садукеите, които в съдебните решения, както е известно, проявявали по-голяма жестокост от всички юдеи. Бидейки Анан такъв, сметнал, че има благоприятен случай, понеже Фест умрял, а Албин бил още на път, и свикал Синедриона. Пред този съд били доведени братът на Иисуса, наричан Христос (на име Яков), и някои други. Анан ги осъдил като престъпници на Закона и ги предал да бъдат убити с камъни“.

в) Твърдението на атеистите за първото място и кои са „основанията им”

Атеистите казват, че това място било „интерполация”[245]; че „интерполацията”  – според едни – била „общопризната”[246], според други – призната от „болшинството автори”[247]; че даже мнозина богослови я признавали[248].

Кога била извършена тази „интерполация”? В началото на IV век[249], „в епохата на Никейския събор”[250].

Както се вижда, самите атеисти не са единодушни досежно „интерполацията” в книга XVIII-та, гл. 3, § 3 на „Древности”: според едни – тя била ”общопризната”, според други – „болшинството” (значи не всички!) автори я признавали. Истината е, че по отношение на автентичността на мястото учените се разделят на три: едни считат мястото за автентично[251]; други – за отчасти интерполирано[252]; трети – за пълна интерполация[253]. Туй че даже богослови били признавали „интерполацията”, не е от решаващо значение, ако привежданите в полза на „интерполирането” доводи се оказват несъстоятелни.

Мястото било интерполирано – според атеистите, – в началото на IV век, „в епохата на Никейския събор”. Ако това беше вярно, то в онази бурна епоха на разпалени религиозни спорове и при известността на Иосифовите съчинения, които „били удостоени с място в общественото книгохранилище”[254], интерполаторът не само щеше да бъде открито изобличен, но и най-безпощадно порицан и презрително заклеймен като фалшификатор. Никой обаче не е в състояние да ни посочи документални доказателства за такова разобличаване, порицаване и заклеймяване. А такива доказателства няма, понеже не е била извършена интерполация! Едва през XVI век изниква спорът „за” и „против” това място[255].

Кои са „основанията” на атеистите, за да твърдят, че мястото в книга XVIII-та, глава 3, § 3 на „Древности” било „интерполация“? Ние ще ги разгледаме последователно, като веднага, след всяко „основание“, ще правим нашите критични бележки.

1. Имало екземпляри, в които това място не било съществувало

„Учените са доказали – така пише един атеистически автор, – че в първите ръкописни книги на Флавий до втората половина на III-ти век такива редове не е имало“[256]. „Но и по-късно – заявява друг атеистически писател – нерядко още са попадали екземпляри от книгата на Иосиф Флавий, в които това място за Иисуса не е съществувало. Например в IХ век Цариградският патриарх Фотий имал такъв екземпляр“[257].

Досега обаче науката не притежава ръкописен екземпляр, в който това място да липсва. Всички, дошли до нас ръкописи от „Юдейски древности“, съдържат мястото за Иисуса Христа[258].

И с право атеистическият писател Я. А. Ленцман подчертава: „В дошедших до нас рукописях „Древностей“ (XVIII, 3, 3) написано, что, при наместнике Понтии Пилате, „жил Иисус, человек мудрый, если только его можно назват человеком. Это был Мессия (Χριστός)““[259], тоест: „В дошлите до нас ръкописи (к. н.) на „Древности“ (XVIII, 3, 3) е написано, че при наместника Понтий Пилат „живял Иисус, мъдър човек, ако само може да го назовем човек“. Това бил Месия (Χριστός)““.Немислимо е да се приеме, че всички те „са били в ръцете на християни и от тях са фалшифицирани“[260]. Ако има ръкописни екземпляри, без мястото за Иисуса, нека ни се каже къде се съхраняват: у кои лица, или в коя библиотека, или в кой институт!

Как тогава „учените са доказали, че в първите ръкописни книги на (Иосиф – в с. н.) Флавий до втората половина на III  век“ е липсвало мястото за Иисуса Христа? За това имало „косвени доказателства„. Кои са те?

1.В произведенията на християнските писатели от първите три века това място не се било цитирало[261].

2.Ориген не бил цитирал това място[262]; не му бил известен откъслекът за Иисуса[263]; в екземпляра от „Древности“, който той притежавал, този откъслек бил отсъствал[264]; Ориген се бил „оплаквал в своите произведения, че Иосиф мълчи за Иисуса“[265].

3.Цариградският патриарх Фотий бил имал екземпляр от „Древности“, в който мястото за Иисуса не било съществувало[266].

Вярно е, че в произведенията на християнските писатели от първите три века мястото за Иисуса Христа из „Древности“ на Иосиф Флавий не се цитира[267]. Но туй се обяснява главно със следните причини:

1)при наличността на живото апостолско предание, християнските писатели от онова време не са придавали на свидетелството на юдеите някаква голяма стойност[268], и

2)„Иосиф чрез своето старание да придобие римското височайше благоволение и чрез оправдаването на юдейската война в римски интерес бил станал у своите сънародници предмет на голямо пренебрежение“[269], даже им „бил ненавистен“[270].

Вярно е, че Ориген не цитира това място, но не може да се твърди, че не му е било известно, че в екземпляра, който той притежавал, този откъслек отсъствал, и че Ориген се бил оплаквал, че Иосиф мълчи за Иисуса.

Ориген само подчертава на две места, че Иосиф не вярва в Иисуса като в Месия-Христос и толкова! Първото място се намира в Коментара му на Евангелието от Матей. Като привежда свидетелството на Иосиф за „Яков, брата на Иисуса, наричан Христос (Ιάκωβον τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου)“, Ориген казва: „καί τό θαυμαστόν εστιν, οτι, τόν Ίησουν ημων ου καταδεξάμενος είναι Χριστόν, ουδέν ήττον Ιάκώβω δικαιοσύνην εμαρτύρησεν τοσαύτην”[271], тоест: „И чудното е, че макар да не приел нашия Иисус за Христос, при все това за Яков засвидетелствал такава голяма праведност“.

Другото място е в Оригеновото съчинение „Против Целс“, I, 47. След като говори за свидетелството на Иосиф за Иоан Кръстител, продължава така: „Ό δ΄αυτός καίτοιγε απιστων τω Ίησου ως Χριστώ…”[272], тоест: „А самият той (Иосиф – в с. н.), макар че не вярва в Иисуса като в Христос…“ и т. н.

Ясно е, че Ориген знае мястото за Иисуса в „Древности“, защото тъкмо от това място се вижда, че сам Иосиф не вярва, че Иисус е Христос-Месия. Смисълът на израза „Ό Χριστός ουτος ήν”(Този бил Христос), – както ще видим по-нататък, – е такъв, както го предава в своя превод блажени Иероним: „et credebatur esse Christus“[273], тоест: „и се вярвало, че е Христос“ (=смятали, че е Христос). Значи, сам Иосиф не е вярвал, че Иисус е Христос. Затова и, когато говори за Яков, брат на Иисуса, казва: „брата на Иисуса, наричан (к. н.) Христос“.

Ориген не говори за екземпляр от „Древности“, който той да е притежавал и в който да не е имало мястото за Иисуса Христа. Също и никъде не се оплаква, че Иосиф мълчал за Иисуса. Ако не използва мястото из „Древности“ (XVIII, 3, 3), то е вероятно и затуй, защото за Ориген и християните от негово време „Иисус е бил далеч повече отколкото „мъдър човек„, който правил чудеса, и бил „учител на хората””[274], и понеже в това място – както обяснихме, – Иосиф съвсем не изявява своята вяра в Иисуса като Месия, а говори за какво са Го смятали други.

Твърдението, че цариградският патриарх Фотий бил имал екземпляр, в който мястото за Иисуса не било съществувало, „още с нищо не е доказано”[275]. Сам патриарх Фотий в своите „Кодекси“ във връзка с Иосифовото съчинение „Древности“ не съобщава да е притежавал екземпляр от това съчинение, без мястото за Иисуса. Ако ли от факта, че патриарх Фотий не споменава за това място, се вади заключение, че той е имал екземпляр без него, то туй не е повече от едно необосновано предположение.

2) Мястото за Иисус Христос билобез връзка с контекста[276].

Пасажът от „Древности“, XVIII, 3, 3 бил „съвършено несвързан с предидущото и последващото изложение“[277], той „разкъсвал тъканта на разказа“[278].

В първия параграф на 3-та глава от XVIII-та книга на „Древности”[279] се разказва как Пилат, управителят на Юдея, заповядал на войниците да влязат в Иерусалим през нощта със своите знамена с образа на императора. И те влезли. Това предизвикало сред юдеите негодувание, което се разразило в бунт. Пилат бил принуден да заповяда на войниците да изнесат знамената.

Във втория параграф[280] се разказва за друга постъпка на Пилат, която също довела до бунт, който бил кърваво потушен: Пилат поискал със средства на храма да докара в Иерусалим вода, чиито извори били далеч, двеста стадии[281].

Ето след тези два параграфа следва З-тият[282]: мястото за Иисуса Христа. Поради своята нетактичност, Пилат е изпаднал в немилост пред Рим, освободен е от длъжност и заточен (36 година). Като припомня Иосиф за злополучното, с неприятни последици за Рим, управление на Пилат, естествено подхожда да спомене и за разпъването на Иисуса, като тежестта за това се стовари върху Пилат:  той Го е осъдил на кръстна смърт!

В параграф четвърти[283] се разказва за едно произшествие с богатата римлянка Паулина, станало в храма на богиня Изида в Рим.

В пети параграф[284] се предава за едно мошеничество на 4-ма негодници, които взели от една жена, която била приела юдейската вяра, злато и пурпур уж за Иерусалимския храм, а всъщност – за себе си.Нека сега се върнем на твърдението на атеистите, че мястото за Иисуса Христа било „без връзка с контекста“, че не било свързано с предидущото и последващото изложение, че разкъсвало „тъканта на разказа!“

Да си представим, че § 3-ти отсъстваше. Питаме: каква връзка тогава има между § 4-ти и § 2-ри? Никаква! Ами каква връзка има между § 4-ти и § 5-ти? Никаква! Все пак между § 1, § 2 и § 3-ти има известна връзка: разказва се за деяния на едно и също лице – Пилат.  Но, независимо от това, не бива да се забравя за съчинението „Юдейски древности“, че то е „преди всичко – по думите на Prof. Dr. Em. Schürer – много по-необработено, отколкото „Юдейската война“, именно в последните книги (к. н.), където се забелязва, че са писани при умора. И не само небрежно, но и с голяма свобода и произвол са използвани често изворите, поне там, гдето можем да контролираме“[285].  Изложението на „Юдейски древности“ не е разположено „по законите на историческата последователност и естественост, в повече или по-малко строго логическа (прагматическа) връзка и зависимост на фактите и събитията, на причините и следствията“[286].

Академик Р. Ю. Виппер се спира на характеристиката, която Иосиф Флавий дава на садукеите, фарисеите, есеите и зилотите, и подчертава изкуствеността на построението. Той казва: „Иосиф Флавий отбелязва сред юдейското общество четири секти…: (сектата – в с. н.) на садукеите, на фарисеите[287], на есеите и на зилотите. Характеристика на тези групировки той дава три пъти: два пъти в „Древности“ (ХIII, 5, 9 и XVIII, 1, 2-6) и един път в „Юдейската война“ (II, 8, 2-10)… Не може да не забележим изкуствеността (к. н.) на това построение: всичките три пъти описанието на тези „партии“ стои извън повествованието (к. н.) за събитията, дава статическа картина, откъсната от действието във времето“[288].

Тогава защо ще искаме мястото за Иисуса Христа (XVIII, 3, 3) непременно да било във връзка с контекста, да било свързано с предидущото и последващото изложение, да не се разкъсвала тъканта на разказа?! И въпреки туй – както вече изтъкнахме, – все пак между § 3-ти и предшестващите два параграфа (първи и втори) има известна връзка!

3) Мястото за Иисуса Христа се различавало по стил[289]от другото изложение

Стилът  на мястото за Иисуса Христа е чисто „Иосифов стил“ и то дотолкова Иосифов, че, ако се приеме, че това място е „интерполация“, със самото туй вече се изказва – както отбелязва и Prof. Dr. Em. Schürer, – „похвала на интерполатора, който изкусно е извършил своята работа“[290].

4) Мястото за Иисуса по съдържание не могло да бъде на Иосиф: не съответствало на неговите възгледи[291]

Иосиф Флавий не можел да употреби названието „Христос“, понеже това име било символ на въстание. „Не може той (Иосиф Флавий – в с. н.) – пише академик Р. Ю. Виппер – да приложи към Иисуса названието Христос, тъй като в Юдея през I век на нашата ера то било символ на въстание“[292].

Иосиф Флавий не можел да говори за християните. В негово време – според проф. С. И. Ковалев – „не ги е имало в Палестина“. „Нито едно нехристиянско свидетелство – заявява същият автор – не говори за Палестина, като за родина на християнството. Най-ранният[293] християнски паметник – „Апокалипсисът на Иоана“ – също не знае християни в Палестина… Палестина като люлка на християнството е късна конструкция“[294]. Иосиф Флавий въобще не бил знаел за християните, и туй било – според Р. Ю. Виппер – доказателство, че такива не било имало „във времето, когато Иосиф писал „Древности“, а това било в 93-94 година, тоест в края на I век“[295].

Не можел Иосиф Флавий „да пише, че Христос е възкръснал, защото това би означавало той да вярва в невъзможни неща“ – заявява доцент Йоно Митев[296].

Читателят вече знае мястото от „Древности“, XVIII, 3, 3. Но дали то принадлежи на Иосиф? Могъл ли е Иосиф Флавий да се изрази така за Иисуса Христа? Ние считаме, че е могъл!

Иосиф Флавий вярва в чудеса. Ако прочетем неговото съчинение „Юдейски древности“, ще видим, че той говори например: за потопа (книга I, глава 3, § 5), за египетските наказания (книга II, глава 14), за чудесното минаване през Червеното море (книга II, глава 16), за проговорването на Валаамовата ослица (книга IV, глава 6, § 3), за удължаването на деня при Иисус Навин (книга V, глава 1, § 17). Говори за тия чудеса и не ги отрича!

Иосиф Флавий вярва в пророци и пророчества. Говори например: за пророк Илия (книга VIII, глава 13), за пророците Иерeмия и Иезекиил (книга X, глава 5), за пророк Даниил (книга X, глава 10) и ги признава.

Иосиф Флавий вярва и във възкресение. Той е бил фарисеин, а фарисеите признават и безсмъртието, и възкресението (Деян. 23:8). В книга VIII-ма на „Древности“, глава 13, § 3 той, с пълна сериозност, говори за възкресяването на сина на Сарептската вдовица от пророк Илия.

Иосиф Флавий говори и за народни движения, носещи месиански характер.  „…у Иосиф Флавий има – пише проф. С. И. Ковалев – няколко споменавания за народни движения, носещи месиански (к. н.) характер. Така, в XVIII книга на „Юдейски древности“ (4, 1) се разказва за това, как в Самария някакъв човек зовял народа да въстане с него на свещената планина Гаризим, гдето той уж (якобы) ще им покаже свещените съсъди, зарити там от самия Моисей. Движението взело масов характер и Пилат жестоко го потушил с въоръжена сила. Инициаторите и водачите на движението били екзекутирани. В ХХ-та книга (5, 1) Иосиф Флавий говори за някой си Тевда, който се представял за пророк (к. н.) и призовавал народа да отива на река Иордан. Според неговите думи…, водите ще се отдръпнат (ще направят път), и всички леко ще преминат на другата страна. Това движение също било потушено с военна сила. Може би, аналогичен характер е носила и агитацията на Юда Гавлонит против преброяването при Квириний („Юдейски древности“, XVIII, 1, 1; ср. „Юдейската война“, 11, 8, 1). Той повдигал народа на бунт, говорейки, че римското преброяване не ще даде нищо, освен истинско робство“[297].

Иосиф Флавий вярва и в Месия, разбира се, в политически смисъл. Месианството и предсказанията той – както се знае, – свързал с Веспaсиан.

Иосиф Флавий в книга XVIII-та, глава 5-та, § 2, говори за Иоан Кръстител. Нарича го: „добър (праведен) човек“ (αγαθόν άνδρα), който увещавал юдеите да се упражняват в добродетелта (αρετήν), да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг (τη πρός αλλήλους δικαιοσύνη), да почитат Бога благоговейно (προς τόν Θεόν ευσεβεία). Казва, че мнозина го последвали, тъй като се били напълно въодушевили от неговите речи. Споменава за голямото му влияние и че хората следвали съвета му; съобщава и за неговата мъченическа смърт[298].Както ще видим след малко, Иосиф Флавий говори и за Яков  праведни, брата на Иисуса, наричан Христос. Разказва, че бил осъден (заедно с други) и предаден да бъде убит с камъни.

Защо тогава да не говори за самия Иисус? Защо да не може да каже, че Той е бил „мъдър човек“, че е „вършил чудни дела“, че е бил „учител на хората, които с радост приемали истината“, че „привлякъл към Себе Си мнозина от юдеите, а също и мнозина от елините“, че бил осъден да бъде разпнат, че не се отрекли от Него ония, които Го възлюбили отначало; че и досега още (т. е. във времето на Иосиф) имало християни? Около 93-та година, когато били написани „Юдейски древности“, „мнозина гърци – казва Prof. Dr. J. Klausner – са се били присъединили към християните[299].“

Защо да не може да каже, че Този Иисус е бил Христос, тоест считаният от последователите Му за Месия-Христос? Нима, когато Пилат пита народа: „Кого искате да ви пусна: Варава ли, или Иисуса, наричан (к. н.) Христос?“ (Мат. 27:17), и после, след като народът поискал да бъде пуснат Варава, запитва: „А какво да сторя с Иисуса, наричан (к. н.) Христос?“ (Мат. 27:22), нима той – Пилат – признава Иисуса за Месия-Христос и изповядва Неговото месианско достойнство? – Съвсем не! – Пилат просто предава „името“, с което Иисус е бил известен сред народа. Така и Иосиф Флавий, като казва: „Ό Χριστός οΰτος ήν“, той – като историк, – свидетелства не своята вяра, а вярата на последователите на Иисуса и въобще на народа.

Блажени Иероним (342-420), който последните 33 години от своя живот прекарал сред евреите във Витлеем, в основания от него и негови приятели манастир, и който добре е познавал съчиненията на Иосиф Флавий, израза „Ό Χριστός οΰτος ήν“ (из „Древности“, XVIII, 3, 3) – както изтъкнахме и по-рано, – предава в латински превод така: „credebatur esse Christus“ (вярвало се, че е Христос=смятали, че е Христос). Той е изразил смисъла, вложен от автора в думите „Ό Χριστός οΰτος ήν“  тъй както в Иеронимово време са го знаели.

И за възкресението на Иисуса Христа Иосиф Флавий е могъл да каже – най-малкото като историк, – онова, което е узнал от разказа на други, без сам да вярва, че Иисус наистина е възкръснал, макар че – както казахме, – Иосиф е вярвал във възкресение.

„С право – според професора по история на еврейската литература в Иерусалимския университет Dr. Joseph J. Klausner – подчертава A. Reville[300], че никога християнски интерполатор не би говорил за Иисуса като за „мъдър човек“ и оттук да прибави: „ако само подобава да Го наречем човек“. Един християнски интерполатор не би се задоволил с тъй общи фрази като „чудотворец“ (вършил чудни дела – б. н. – παράδοξα έργα), нито би характеризирал Неговите ученици като „любещи“ (αγαπήσαντες), нито християните – като „род“ (φυλον), понеже думата „φυλον“ има едно презрително второстепенно значение“[301].

Казват, че Иосиф Флавий не можел да употреби думата „Христос“, понеже тя през онова време била символ на въстание. Но тогава той не трябваше – и то с много по-голямо основание – да говори и въобще за „народни движения, носещи месиански (к. н.) характер“, и да споменава за „пророка“ (к. н.) от Самария, за Тевда и за Юда Гавлонит! При това Иисус (и по описанието на Иосиф Флавий!) не е бил „Христос“ (Месия) в политически смисъл и следователно не е бил така опасен за Рим като „пророка“ от Самария, Тевда и Юда Гавлонит!

Иосиф Флавий не можел да говори за християни, понеже през I век такива нямало в Палестина. И нито едно нехристиянско свидетелство не говорело за Палестина като за родина на християнството. „Откровението“ на Иоан Богослов също не знаело християни в Палестина. Палестина като люлка на християнството – това било „късна конструкция“. Нещо повече: Иосиф Флавий изобщо не бил знаел за християните, и това било доказателство, че такива не било имало във времето, когато Иосиф писал „Древности“ (93-94 година).

Че през I век от нашата ера е имало в Палестина християни, показват например археологическите открития край Иерусалим. За тях се говори в доклада на археолога Е. L. Sukenik (Е. Л. Сукеник), професор в Еврейския Иерусалимски университет, озаглавен: „The earliest records of Christianity“ (Най-ранните паметници на християнството), напечатан в „American journal of Archeology“[302].

През 1945 година, през време на строеж върху мястото, принадлежащо на A. David Kiraz, недалеч от Талпиот (Talpioth), предградие на Иерусалим, била открита една еврейска гробница, която съдържала костници (осуарии – миниатюрни саркофази)[303]. Отделът за старините в Палестина предложил на Музея за еврейски древности при Иерусалимския университет да направи разкопки в гробницата и да изследва съдържанието ѝ. „Ние – пише Сукеник – извършихме разкопките от 10 до 13 септември“[304].Намерени са 14 костници, направени от местен варовик, наречен ка’куба[305].

На 3 от костниците (№ 1, № 4, № 10) има надпис на еврейски, на 2 (№ 7 и № 8) – надпис на гръцки език. На костница № 8 по средата на всички четири страни има по един голям кръст; на костница № 10, върху едната от no-късите ѝ страни, в горния ѝ край е издълбан един малък кръст[306].

Надписът на костница № 1 – според както го чете Сукеник, – гласи: Симеон Барсаба; надписът на костница № 4: Мириам, дъщеря на Симеон; надписът на костница № 7: Иисус иу (Ίησους ίου); надписът на костница № 8: Иисус алот (Ίησους αλώθ)[307].

Сред остатъците в пещерата е намерена една монета от времето на Агрипа I. Датата личи: това е шестата година от управлението на Агрипа I или 42/3 г. на нашата ера[308]. Намерени са и керамични изделия.

Сукеник счита, че „този гроб не съдържа нещо, което да е по-късно от първата половина на I век от нашата ера“[309].

В заключение, проф. Сукеник казва: „От всичко е ясно, че в този гроб ние имаме най-ранните паметници за съществуването на християнството. Това може също да има значение за историчността (к. н.) на Иисуса и разпятието Му“[310].

Я. А. Ленцман прави на проф. Сукеник някои възражения:

1)че гробницата била някога ограбвана;

2)че палестинските надписи от I век на нашата ера били съставяни на древноеврейски език, а не на гръцки;

3)че нямало основания да се отнася името „Иисус“ в надписите към „евангелския Иисус“;

4)че било общоизвестно, че кръстът като символ на християнството се бил явил не по-рано от IV век[311].

На първото възражение ще отговорим с думи на самия Сукеник. Той пише: „В нашия случай нямаше никакво съмнение относно древността на кръстовете, понеже беше ясно, че макар пещерният гроб да е бил отварян веднъж, тези осуарии не са били пипани от момента, когато са били поставени в тяхното място, до деня, в който ние ги извадихме (к. н.). Нашето впечатление беше, че гробоограбвачите са влезли в пещерата и са отворили няколко loculi и са извадили осуариите, като са се надявали да намерят ценна плячка. Обаче са били разочаровани, като са видели, че те не съдържали нищо друго освен кости, и затуй са ги оставили вътре в гроба. Когато са отворили последния loculus, те са решили, че не си струва труда да извадят осуариите и ги оставили, както са си били“[312].

Палестинските надписи от I век на нашата ера съвсем не са били съставяни само на древноеврейски. Те са били съставяни: на арамейски, на арамейски и гръцки (значи двуезични надписи) и само на гръцки[313]. Един двуезичен надпис (на гръцки и арамейски) е например надписът по осуария, намерен на Елеонската планина[314]. Запазените от Иродово време надписи по разни обществени места са съставени на гръцки език[315]. Надписи на гръцки език в Палестина от онова време можем да намерим публикувани в капиталния труд на бележития протестантски богослов Prof. Dr. Adolf Deissmann, озаглавен „Licht vom Osten. – Das Neue Testament und die neuentdekten Texte der hellenistisch-römischen Welt“ (Светлина от Изтока. – Новият Завет и новооткритите текстове на елинистическо-римския свят)[316]. Гръцкият език е бил в употреба сред евреите през първия век на нашата ера. „Не е чудно – пише проф. Сукеник – да се срещне класическият гръцки език, употребяван от евреите, жители на Иерусалим, преди разрушаването на града от римляните. Като доказателство за широко разпространеното знание на гръцкия език ние можем да приведем многочислените надписи върху осуарии, които надписи съдържат гръцки имена.Ние също знаем, че Ирод построил театър в Иерусалим[317].Трябва да предположим, че в този театър са били представяни класически гръцки пиеси и че това е било един извор, от който жителите на Иерусалим са черпели изрази от класическия гръцки език… Едно интересно доказателство за знанието на класическия гръцки намираме в един от споровете между садукеите и фарисеите, запазени в Мишна[318], [319]. В тоя спор става дума за съчиненията на Омир[320]. „Споменаването на Омировите книги в такъв един спор – казва Сукеник – ясно показва, че те са били широко известни в Иерусалим“[321].Сукеник отнася името „Иисус“ в надписите към евангелския Иисус. За това той има основания. „Туй, което ме особено смущаваше – заявява Сукеник – е, че едно и също име стои на две костници, поставени една до друга. Както е добре известно, тези погребални помещения (като това в еврейската гробница върху мястото на Кирац – в с. н.) представляват фамилна гробница. В една еврейска фамилия едно и също име може да се повтори от дядото у внука, но твърде рядко от бащата у сина“[322]. Двете костници с името „Иисус“ са поставени една до друга в един loculus. Това дава право да се предположи, че туй не ще да са двама „Иисусовци“ умрели наскоро един след друг. Подир „името“ трябва да следва презимето (името на бащата). „Иу“ (ίου) обаче в надписа на костница № 7 – както доказва Сукеник – означава възклицанието „Уви!“, а не име[323]. След името „Иисус“ в надписа на костница № 8 стои „алот“ (αλώθ). Какво означава тази дума? Сукеник предлага – макар и с голяма резерва, – мнението, че думата „алот“ произхожда от дума, която между другото означава „вопия“, „тъгувам“[324]. Значи – според него – и тук нямаме „презиме“.

Кръстът бил станал символ на християнството не по-рано от IV век. Всъщност кръстът е символ на християнството още от I век. В един мъченически акт четем езичникът да казва: „Аз по това узнавам, че те са християни, понеже всяка минута правят на своите чела кръстен знак“. Св. първомъченица Текла (I век) осенила с кръст дървата и храстите, натрупани под нея, за да я изгорят[325]. Благочестивият мъж Ир (I век) – по наставление на св. апостол Филип – начертал образа на Христовия кръст върху повредените членове на болния Аристарх[326]. Св. Юлиян (I век) направил на поднесената му чаша с отрова светия кръст[327]. В първата Апология на св. Юстин Мъченик (II век) се говори за кръста като „най-големия знак (символ) на Неговата (на Христа – в с. н.) сила и власт (το μέγιστον σύμβολον της ίσχύος καί αρχης αυτου)[328]. (Тертулиан (роден 160 година) казва: „При всеки напредък и успех, при всяко влизане и излизане, при обуване, при къпане (при бани), при ядене (на трапезите), при ставане (при светлината, съмване), при лягане, при сядане, с каквато и работа да сме заети, ние осеняваме челото си с кръстния знак (frontem crucis signaculo terimus)“[329].

Че кръстът е бил християнски символ още през I век, това се потвърждава и от находката в развалините на Херкулан. В една постройка, в малка стая на втория етаж, на стената има „квадрат, покрит с фин гипс, в който дълбоко е гравиран латински кръст[330], който заема почти цялата повърхност на квадрата. Кръстът е висок 0.43 м. и широк 0.365 м… Грижливото изследване на гипса показа, че тук е бил закрепен с два гвоздея един дървен кръст. От ляво и от дясно на квадрата се намират следи от два гвоздея, на които… може би са били закачвани лампи… Един… дървен сандък е бил намерен… до стената, точно под гипсовия квадрат…”

Професор A. Maiuri е чел върху това откритие доклад в Понтификалната академия за археология в Рим през ноември 1939 година. Той дошъл до заключението, че това е било място за християнски култ и че сандъкът под кръста може да е бил олтар[331], свързан с култа[332].

Херкулан е бил разрушен едновременно с Помпей и други съседни места, при изригването на Везувий в 79 година от нашата ера[333]. Тази находка показва, че кръстът е бил символ на християнството още преди 79 година.

Естествено християните не са почитали и не почитат кръста, както езичниците почитат своите идоли, тоест те не са му отдавали и не му отдават почитта, която принадлежи само Богу, – божеска почит. Във вероопределението на VII Вселенски събор (787 година) относно иконопочитанието се казва: „Да ги почитаме (иконите – в с. н.) с целуване и почтително поклонение, – не с истинското богопоклонение, което, според нашата вяра, подобава само на божеското естество, но почитане като онова, с което се отдава чест на изображението на честнѝя и животворящ кръст (к. н.), на светото Евангелие и на други светини чрез кадене тамян и поставяне свещи, – какъвто благочестив обичай имало и у древните“.

Сега ще ни стане ясен и смисълът на думите, които християнинът Октавий казал на езичника Цецилий: че християните не почитат кръстовете[334]. Те не ги почитат, както езичниците почитат своите идоли. Затова и Октавий продължава своята реч-отговор към Цецилий така: „Без съмнение вие, които боготворите дървени богове, вие може би почитате дървените кръстове като части (к. н.) на вашите богове (Vos plane qui ligneos deos consecratis, cruces ligneas, ut deorum vestrorum partes, forsitan adoratis)“[335].

Нито едно нехристиянско свидетелство не говорело за Палестина като за родина на християнството.

Това не отговаря на истината! Ето например Тацит и Лукиан Самосатски говорят тъкмо за Палестина като за родина на християнството! Тацит, в своите „Анали“, пише за християнството, че това „гибелно суеверие“ (exitiabilis superstitio – така той нарича християнството!) избухнало отново „не само из Юдея, родината (к. н.) на туй зло (originem eius mali), но и из Рим, гдето отвсякъде се стичат и разгласяват всички ужасни и позорни неща“[336]. Атеистите оспорват автентичността на това място, но дали те са прави, туй читателят ще узнае по-нататък, при разглеждане съобщението на Тацит за Христа и християните. У Лукиан Самосатски (който живял приблизително в 125-200 година.[337]), в съчинението му „За смъртта на Перегрина“, в характеристиката, която оратор от публиката дава за Перегрина Протея, се казва за християните така: „те и сега още почитат онзи велик човек, който бил разпнат в Палестина (к. н.)“ — „τον μέγαν γουν εκείνον έτι σέβουσι τόν άνθρωπον τόν έν τή Παλαιστίνη ανασκολοπισθέντα“[338].  Доколкото ни е известно, поне това място не се смята от атеистите за фалшификат!

„Най-ранният („най-ранният“ – според атеистите! – в с. н.) християнски паметник – „Апокалипсисът на Иоана“ също не знаел „християни в Палестина… Палестина като люлка на християнството това било „късна конструкция“.

И това не отговаря на истината! „Апокалипсисът“ (Откровението) на Иоан Богослов знае тъкмо Палестина като люлка на християнството. В Откровението се говори например за „Лъва от Юдиното (к. н.) коляно“, за „Корена Давидов (к. н.)“, Който победил (5:5), т. е. за Иисуса Христа. Говори се още за труповете на двамата Христови „свидетели“, които, „облечени във вретище, ще пророкуват хиляда двеста и шестдесет дни“ (11:3), и ще бъдат убити (11:7); че ще бъдат оставени (11:8) „по стъгдите на големия град (к. н.), който духовно се нарича Содом и Египет (=Иерусалим – в с. н.), дето и Господ наш биде разпнат (к. н.)“.

Във времето, когато Иосиф Флавий писал „Древности“ (93-94 година), въобще нямало християни. Вярно ли е това?

Когато говорихме за Филон Александрийски, ние споменахме и за християните в Рим, за християнската община в Рим: кога е била основана тя. Че във времето, когато Иосиф Флавий е писал „Юдейски древности“, действително е имало християни, и той е могъл да знае и следователно и да пише за тях, по това ще говорим още, когато разглеждаме данните за Христа и християните у Тацит и Светоний. А сега ще дадем думата на двама съветски учени, за да се изкажат по въпроса: дали през времето на Иосиф Флавий е имало християни. Н. А. Машкин, в своя труд „История древнего Рима“, пише: „Християнство возникает в I в. н. э.“ (християнството възниква в I век на нашата ера)[339]. Проф. В. К. Никольский, във встъпителната си статия „Шарль Эншлен и его труд по истории религии“, към: Ш. Эншлен, Происхождение религии[340], казва: „Из „Откровения Иоанна“ советские историки делают… тот бесспорный вывод (к. н.), что за несколько лет до его появления, то есть около середины I  века (к.н.) в Малой Азии в районе Эфеса существовали небольшие христианские общины, которые вели между собой жестокую идеологическую борьбу, так как различались и по верованиям и по обрядам (Из „Откровението на Иоана“ съветските историци правят… този безспорен извод, че няколко години преди появата му (на „Откровението“ – в с. н.), тоест около средата на I век в Мала Азия в района на Ефес съществували неголеми християнски общини, които водили помежду си жестока идеологическа борба, тъй като се различавали и по вярванията, и по обредите)“.

Па и сам Виппер, който смята, че „във времето, когато Иосиф (Флавий – в. с. н.) писал „Древности“, а това било в 93-94 година, тоест в края на I в.“, нямало християни[341], като пише по-нататък в същата книга за „християнските общини на гръкоримска почва“ от първата половина на II век, че те са изменили „своя социален състав в сравнение с I век от нашата ера“[342], признава, че през I век от нашата ера е имало християни и даже – „християнски общини“!

г) Твърдението на атеистите за второто място.

По отношение на мястото за Яков, „брата на Иисуса, наричан Христос“ („Древности“, XX, 9, 1) у атеистите има колебание: било възможно това място да било подправка[343], но било възможно и да е автентично[344]. Но, ако било автентично, то в туй място – според тях – не се говорело „за Иисуса Назорея, а за някой си друг Месия“[345]. Ясно е, че атеистите не се решават категорично да отрекат мястото, но, нали априори (отнапред, предварително) са приели, че Иисус Христос не бил историческа личност, то, за да се избавят от затруднението, прибягват до нова измислица: „Тук наистина се говори за Иисус, но това не е християнският Иисус Христос, а някой си друг Месия!“ Кой е обаче този „някой си друг Месия“, те не казват, па и не могат да кажат, понеже сами го не знаят, а и историята не познава друг Месия – Иисус.

Ориген (роден 185 година след Христа) цитира това място из „Древности“ три пъти, във връзка с обясняване от Иосиф Флавий причината за гибелта на Иерусалим.

В съчинението си „Против Целс“ той пише: „(Иосиф – в с. н.)… казва, че това (тоест гибелта на Иерусалим и храма – в с. н.) се случило на юдеите като възмездие за Яков праведния, който бил брат на Иисуса[346], наричан Христос (εκδίκησιν Ίακώβου του δικαίου, ος ην αδελφός Ίησου του λεγομένου Χριστου)“[347].

В същото съчинение, книга II-ра, Ориген казва: „… Тит разрушил Иерусалим, както Иосиф пише, поради Яков праведния, брата на Иисуса, наричан Христос; а както истината показва, поради Иисуса Христа Сина Божий (διά Ίάκωβον τόν δίκαιον, τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου, ως δέ η αλήθεια παρίστησι, διά Ίησουν τόν Χριστόν τόν Υίόν του Θεου)“[348].

В „Коментар към Евангелието от Матея“ Ориген говори така: ”… Иосиф Флавий… казва, че това (тоест гибелта на Иерусалим и храма – в с. н.) ги (тоест юдеите – в с. н.) сполетяло по гняв Божий, поради онова, което те дръзнали (да извършат – в с. н.) спрямо Яков, брата на Иисуса, наричан Христос (διά τα είς Ίάκωβον, τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου, υπ΄ αυτών τετολμημένα)”[349].

Мястото за Яков, брата Господен, из „Древности“ (XX, 9, 1) привеждат и Евсевий Кесарийски[350], и блажени Иероним[351].

„С право Reville отбелязва, че един християнин никога не би говорил“ за Иисуса Христа така: Когото наричали Христос (λεγομένου Χριστου)“. „Тъй би могъл да пише само фарисеинът юдей Иосиф, който по-рано[352] вече е споменал за Иисуса“[353].

д) Заключение:

Смятаме, че за безпристрастния читател е ясно и убедително:

1.Че местата за Иисуса Христа в „Юдейски древности“ на Иосиф Флавий – XVIII, 3, 3 и XX, 9, 1 – могат да бъдат считани за автентични.

2.Че те говорят за християнския Иисус Христос – за Иисуса Христа, Сина Божий, „Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти… и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията“.

______________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 351-369.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[239]. Биографията на Иосиф Флавий даваме по: 1) Prof. Dr. Em. Schürer, който пък я е предал по съчиненията на Иосиф Vita и De bello Judaico (Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, I B., 5. Aufl., Leipzig, 1920, S. 74-77); 2) Архим. Иосиф, (Петровыхъ), Иосифъ Флавiй (Правосл. Богословская Энциклопедiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 356-359).

[240]. Съчиненията му са написани на гръцки език.

[241]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., S. 79. Всъщност Іουδαϊκή Άρχαιολογία започва със създаването на света и постепенно стига до Авраам, родоначалника на еврейския народ, и продължава нататък.

[242]. Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 55.

[243]. Φλ. Ιώσιπου, Іουδαϊκής Άρχαιολογίας, βιβλ. III, Κεφ. Γ, γ΄(Φλάβιου Ιώσιπου, τα ευρίσκομενα). Flavii Josephi opera, Graece et latine, Recognovit Gulielmus Dindorfius, Volumen primum, Parisiis, MDCCCLXV, p. 699, col. 1. Това място се среща и с някои варианти, но те не са от значение (гл. у М. Муретов, Iосифъ Флавiй и его свидетельство о Христе, Правосл. Богословская Энциклопедiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 367-368).

[244]. Βιβλ. Κ, κεφ. Θ, α·, op. cit., p. 786, col. 1.

[245]. Я.А.Ленцман, Происхождение христианства, Москва, 1958, с. 55; Шарль Эншлен, Происхождение религии, Перев. c франц. и примеч. Б. И. Шаревской, Москва, 1954, с. 233; Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, „Народна младеж”, София, 13 април 1958, бр. 88, с. 3, кол. 1.

[246]. А. Б. Ранович, Раннее христианство, Вопросы истории религии и атеизма, Сборник статей, № 1, с. 259; Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 55.

[247]. Шарль Эншлен, цит. съч., с. 233.

[248]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34; Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 56.

[249]. И. А. Крывелев, цит. съч., с. 34.

[250]. Гл. у Проф. А. Древс, Отрицание историчности Иисуса в прошлом и настоящем, перев. с немецк. под редакц. с примеч. Н. Румянцева, Атеист, 1930, с. 14.

[251]. Например: Bretschneider, Böhmert, Schödel, Mayaud, Langen, Danko, Bole, Kneller (гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 544), Burkitt, Emery. Barnes, Harnack (гл. у Prof. H. Fehner, Le problème du Christ. Essai d’une somme catholique contre les Sans-Dieu. Sous la direction d’Ivan Kologrivof, Paris, 1936, p. 277).

[252]. Например: Gieseler, Hase, Ewald, Paret, Heinichen, Wieseler, Volkmar, Ranke, Scholten, Asmussen, Reinach (гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 544-545); Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 77.

[253]. Например: Gerlach, Keim, Avis, Niese (гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 545), Prof. Dr. H. Graetz, Geschichte der Judäer, 5. Aufl., III B., Leipzig, 1906, S. 307, Bem. 2.

[254]. Eusebius, Hist. Eccl., lib. III, cap. IX.

[255]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 546.

[256]. Н.К.Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль, с. 7.

[257]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34.

[258]. Prof. Dr. Edm. Kalt, Biblisches Reallexikon, 2 Aufl., B. I, Paderborn, 1938, kol. 886; Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христосъ?, Варшава, 1929, с. 32.

[259]. Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 55.

[260]. Prof. Dr. Franz Hettinger, Lehrbuch der Fundamentaltheologie oder Apologetik, S. 273.

[261]. И.А.Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34.

[262]. А. Б. Ранович, Раннее христианство, Вопросы истории религии и атеизма, Сборник статей, № 1, с. 259.

[263]. А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 122.

[264]. Шарль Эншлен, Происхождение религии, с. 234.

[265]. И.А.Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34.

[266]. И.А.Крывелев, там.

[267]. Това място пръв го цитира в началото на IV век Евсевий Кесарийски в неговата „Църковна история” (lib. I, cap. XI, Migne, P. Gr., t. 20, col. 117). При съставянето на това свое съчинение  Евсевий твърде много използвал – както сам отбелязва, – трудове на Иосиф (Hist. Eccl., lib. III, cap. 9). И естествено е било да използва и приведе и мястото за Иисуса Христа из „Древности”, XVIII, 3, 3. Това място Евсевий цитира и в съчинението си Demonstratio evangelica (lib. III, cap. 5, Migne, P. Gr., t. 22, col. 221).  Привеждат мястото из „Древности” XVIII, 3, 3 и бл. Иероним в De viris illustribus (cap. 13, Migne, P. Lat., t. 23, col. 663), Руфин в своята Historia Ecclesiae (3, 11) и Исидор Пелусиот в своите Epistolae (lib. IV, epist. 225, Migne, P. Gr. t. 78, col. 1320) в края на IV век, Ермий и Созомен (Sozom., Hist. Eccl., lib. I, cap. 1) в първата половина на V век, и по-късно Георгий Кедрин (Historiarum Compendium, Migne, P. Gr., t. 121, col. 381)  и Никифор Калист (Hist. Eccl., I, 39, Migne, P. Gr., t. 145, col. 748).

[268]. Prof. Dr. Fr. Hettinger, op. cit., S. 274.

[269]. Ibid.

[270]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2. Русск. перев. Спб., 1875, с. 140, бел.

[271]. Origenes, Commentarius in Mathaeum, t. X, cap. 17 (Migne, P. Gr., t. 13, col. 877).

[272]. Origenes, Contra Celsum, I, 47,  (Migne, P. Gr., t. 11, col. 745-748).

[273]. Hieronymus, De viris illustribus, cap. 13 (Migne, P. Lat., t. 23, col. 663).

[274]. Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 72.

[275]. Längen, в Tübing. Theol. Quartalschrift 1865, Heft 1 (у Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2. Русск. перев. Спб., 1875, с. 140, бел.).

[276]. Б. Босев, Митът за Иисуса Христа, в „Софийска правда”, 14 януари 1958, бр. 6, с. 4, кол. 1.

[277]. А. Б. Ранович, Раннее христианство, Вопросы истории религии и атеизма, Сборник статей, № 1, с. 259.

[278]. Шарль Эншлен, Происхождение религии, с. 233.

[279]. Φλάβιου Ιώσιπου, τα ευρίσκομενα…, Volumen primum, р. 698, col. 1.

[280]. Ibid., p. 698, col. 1, et p. 699, col. 1.

[281]. Гръцки στάδιον=192 м.; римски stadium=185 м.

[282]. Ibid., p. 699, col. 1.

[283]. Ibid., p. 699, col. 1 et p. 700, col. 1.

[284]. Ibid., p. 701, col. 1.

[285]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, 5 Aufl., S. 94.

[286]. Архим. Иосиф, (Петровыхъ), Иосифъ Флавiй (Правосл. Богословская Энциклопедiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 365).

[287]. Фарисеите и садукеите са религиозни партии.

[288]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 77.

[289]. Р. Ю. Виппер, там, с. 75.

[290]. Op. cit., B. I, S. 547.

[291]. Шарль Эншлен, Происхождение религии, с. 233; Проф. д-р Н. Н. Розенталъ, Христианство, его происхождение и сущностъ, Москва, 1955, с. 19; Н. Мизов, цит. стат. и вестник, с. 3, кол. 1.

[292]. Рим и раннее христианство, с. 75.

[293]. „Най-ранен” – според атеистите.

[294]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13 и 14.

[295]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 75.

[296]. Историческа личност ли е Христос?, списание Народна просвета, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 47.

[297]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13.

[298]. Φλάβιου Ιώσιπου, τα ευρίσκομενα…, Volumen primum, р. 704-705.

[299]. Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 71.

[300]. Jèsus de Nazareth, Paris, II, p. 272-280.

[301]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 72.

[302]. October-December, 1947, Volume LI, Number 4, p. 351-365.

[303]. На гръцки: οστοφάγοι; на латински: ossuaria.

[304]. Ibid., p. 351.

[305]. Ibid., p. 354.

[306]. Ibid., p. p.  353-356.

[307]. Ibid., p. p.  357-358.

[308]. Ibid., p. 359.

[309]. Ibid., p. 365.

[310]. Ibid.

[311]. Я.А.Ленцман, Происхождение христианства, с. 48 и 49.

[312]. Е. L. Sukenik, „The earliest records of Christianity“, cit. journ. p. p. 361-363.

[313]. Prof. Kurt Galling, Biblisches Reallexikon, Tübingen, 1937, кol. 404.

[314]. Ibid.; гл. и у Prof. Carl Watzinger, Denkmäler Palästinas, B. II, Leipzig, 1935, Tafel 30, Abb. 69 и 70.

[315]. Prof. Dr. Peter Thomsen, Denkmäler Palästinas aus der Zeit Jesu, Leipzig, 1916, S. 37.

[316]. Tübingen, 1923.

[317]. Josephus, Ant., XV, 8, 1.

[318]. Yadain, IV, 6.

[319]. Е. L. Sukenik, „The earliest records of Christianity“, cit. journ. p. p. 363-364.

[320]. Ibid., p. 364.

[321]. Ibid.

[322]. Ibid., p. 363.

[323]. Ibid.

[324]. Ibid.

[325]. Миссiонерскiй Спутникъ, Изд. 2-рое, под ред. В. М. Скворцова, Спб., 1904, с. 91 и 92.

[326]. Там, с. 106.

[327]. Там. с. 72.

[328]. Sanctus Justinus, Apologia I, cap. 5 (Migne, P. Gr., t. 6, col. 412).

[329]. Tertullianus, De corona (Migne, P. Lat., t. 2, col. 99).

[330]. Неравнораменен

[331]. Жертвеник, престол – б. н.

[332]. Докладът на Maiuri е публикуван в Rendiconti della Pont, Accad. Rom. d’Arch., XV, p. p. 193-218.

[333]. Е. L. Sukenik, „The earliest records of Christianity“, cit. journ. p. p. 364-365.

[334]. Гл. атеистичната брошура: А. А. Нейхардт, Происхождение креста, Москва, 1956, с. 31.

[335]. Minucius Felix, Octavius, cap. 29 (Migne, P. Lat., t. 3, col. 346).

[336]. Annales, XV, 44.

[337]. А. Ранович, Первоисточники по истории раннего християнства, Москва, 193, с. 145.

[338]. Luciani Samosatensis, Opera, edit. Dindorfii, Parisiis, 1844, p. 691. De morte Peregrini, cap. 11.

[339]. Н. А. Машкин, История древнего Рима, 1948, с. 503.

[340]. Перев. с франц. и примеч. Б. И. Шаревской, Москва, 1954, с. XVI.

[341]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 75.

[342]. Там, с. 199.

[343]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13, бел. 1.

[344]. А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 122; Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 13, бел. 1.

[345]. Проф. С. И. Ковалев, там.

[346]. „Брат на Иисуса” – братовчед на Иисуса Христа, син на Неговия чичо Клеопа (по линията на Иосиф Обручник) – гл. у Христо Гяуров, Братята Господни, Годишник на  Бог. Ф. за 1932/33 г., София, 1933, с. 42-43.

[347]. Origenes, Contra Celsum, I, 47 (Migne, P. Gr., t. 11, col. 748).

[348]. II, 3 (Migne, P. Gr., t. 11, col. 824).

[349]. Origenes, Commentarius in Mathaeum, t. X, cap. 17 (Migne, P. Gr., t. 13, col. 877).

[350]. Hist. Eccl., II, 23 (Migne, P. Gr., t. 13, col. 877).

[351]. Hieronymus, Adversus Jovinianum, lib. I, c. 39 (Migne, P. Lat., t. 23, col. 277-278).

[352]. В Древности, XVIII, 3, 3 – б. н.

[353]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 74.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Следва

ИЗВЪНХРИСТИЯНСКИ ИЗВЕСТИЯ ОТ ПЪРВИ И ПОЛОВИНАТА НА ВТОРИ ВЕК НА НАШАТА ЕРА ЗА ИИСУСА ХРИСТА И ХРИСТИЯНИТЕ – продължение*

Борис Маринов, Александър Величков

Не всички историци и писатели от първи и половината на втори век от нашата ера мълчат за Иисуса Христа и християните. Ние намираме известия за тях както в еврейски, така и в римски извори от онова време. Към еврейските изворите се отнасят:

1) Талмудът и

2) съчинението „Юдейски древности“ на Иосиф Флавий.

Към римските спадат:

1)„Писмото“ на Плиний Млади от 112 или 113 година до император Траян;

2)„Аналите“ на Тацит и

3)„Биографиите“ на Светоний за императорите Клавдий и Нерон.

А. В ЕВРЕЙСКИТЕ ИЗВОРИ

1. В Талмуда

а) Какво представлява Талмудът?

Талмудът е един колосален литературен труд на еврейството, наред с Библията (Ветхи Завет). Думата „талмуд“ значи: учение (от евр. глагол „lamod“=уча).

Как се е появил Талмудът и какъв е неговият състав и характер?Животът е многолик. В Моисеевия Закон (Тора) нямало „решение за всички отделни случаи“: какво и как да се прави. Наложило се „авторитетно да се реши прилагането на Закона към случаите, които не били взети под внимание в Библията. По този начин, наред с Тората, се появило едно, устно предавано (к. н.), обичайно право – „Преданията на Отците”[176],[177]. Материалът бил събран и подреден според темите. Появили се сборници. „До авторитетна почит (каноническа важност[178]) стигнал само сборникът на Rabbi Jehuda Hanasi (равина Юда Ханаси) от края на второто столетие след Христа, наречен „Мишна[179] – „повторение“ (от „schano“=повтарям)[180], който послужил като основа за по-нататъшното развитие на юдейското право[181]. Друг сборник, сроден на Мишна, „който съдържа принципи и предания на таннаитите”[182], е „Тосефта“ (Tossefta=„притурка“, „прибавка“)[183]. Мишна, тъй както е дошла до нас, „съдържа и малко прибавки от друга ръка… И изречения от Тосефта са проникнали още от ранно време в нея, пък и… текстът ѝ не е останал неизменен“[184]. Мишна е тълкувание на Моисеевия Закон (Тора). Нейното съдържание се дели на 6 части – „седери“ (sing.=seder, pl. sedarim=разпределения). „Всеки седер се разпада на известно число (7-12) трактати (sing, massechet, pl. massechtot),… трактатите – на глави (sing, perek, pl. pêrakim), а тези – на параграфи или постановления“[185]. “Въз основа на Мишна се провеждала по-нататък дискусията върху Закона“ oт „амореите“ – учените в научните школи в Палестина и Вавилон. „И този материал бил събран и под (по-късното) заглавие „Гемара” (=допълнение) прибавен към Мишна; съединението на Мишна и Гемара образува Талмуда“[186].  Гемара е тълкувание на Мишна. Но тъй като Мишна e била тълкувана от една страна в Палестинските школи (в Тивериада, Сепфорис и Кесария), и от друга – във Вавилонските[187] школи (в Негарден, Сура, впоследствие Пумбедита)[188],  то са се явили две Гемари – Палестинска и Вавилонска[189], вследствие на което има и два Талмуда: Палестински, наричан още Иерусалимски[190](Иерушалми), и Вавилонски (Бабли).Вавилонският Талмуд е по-обширен (има най-малко четирикратно обема на Палестинския[191]) и в практическо отношение – по-удобен, тъй като „е по-пълен, по-разбран и по-добре обяснен от коментаторите“[192]. Палестинският Талмуд се е явил „във втората половина на IV-ти век“; „около сто години по-късно се появил… Вавилонският Талмуд, който бил приключен в началото на VI-ти век“[193]. По характера на съдържанието, в Талмуда се очертават две главни страни: практическа – Халаха и теоретическа – Аггада. „Към Халаха отнасят законодателната част на Талмуда: всички разсъждения по църковно, гражданско и углавно право, към Аггада – всичко, което не е Халаха: исторически възпоминания, легенди, притчи, изречения, етически доктрини…“[194].

Езикът на Мишна е „еврейски, който, в сравнение с езика на Библията, може да се обозначи като новоеврейски“[195]. Езикът на Палестинската Гемара е западно арамейски, а на Вавилонската – източно арамейски“[196].

„Приложенията към Мишна се наричат Тосифтот; екзегетическите прибавки към Гемара се наричат Тосафот. Допълненията към Мишна се състоят от коментари (напр. сифра, мидраш или тълкувание на книга Левит, сифри на книга Числа и Второзаконие и мехилта нa Изход) и се наричат барайти“[197].

б) Сведения в Талмуда за Иисуса Христа и християните.

В Талмуда има сведения за Иисуса Христа и християните. Те обаче са малко. Професорът по история на еврейската литература в Иерусалимския еврейски университет Dr. Joseph Klausner обяснява това с две причини:

1)понеже „талмудическите авторитети“ обикновено малко говорели за събитията от втория храм;

2)понеже времето през „владичеството на Иродовия дом и римските прокуратори“ е било тъй тревожно, че появяването на Иисуса се показало като незначително събитие, и „съвременниците изобщо не му обърнали внимание“[198].

Какво бихме очаквали да намерим в Талмуда за Иисуса Христа и християните? Отношение, подобно на това, което са имали към тях книжниците и фарисеите. А ние знаем от Евангелията и Деянията апостолски какво е било то.

За книжниците и фарисеите Спасителят е бил „Иисус Назорей“ (Иоан 19:19). Обикновено те не са споменавали името Му, а са си служели с израза: „Оня“ (Мат. 27:63) или „Тогова“ (Лука 23:2; Иоан 19:12). Считали Го за „измамник“ (Мат. 27:63), „злодеец“ (Иоан 18:30), „развратител на народа“ (Лука 23:2, 14), който го „бунтува“ (Лука 23:5). Според юдеите, Той имал бяс (Иоан 7:20; 8:48 и 52; 10:20). Книжниците и фарисеите признавали, че Иисус вършел чудеса, но ги обяснявали, че стават „със силата“ на „Веелзевула, бесовския княз“ (Мат. 9:34; 12:24; Mapк 3:22; Лука 11:15).

Християните са били считани за еретици от назорейската ерес (Деян. 24:5), – „назареи“ или „назаряни“[199].

Ето приблизително какво можем да очакваме да срещнем за Иисуса Христа и християните и в Талмуда! – И действително картината е почти същата!

Спасителят е назован: „Иешу“, „Иешуа“, „Ха-Ноцри“,тоест Назарянинът[200], „Иисус Назареецът“[201]. Вместо името Му, употребяват се изразите: „Този, Когото не бива да споменаваме по име“[202]; „Оня“[203], „Този човек“ и „еди-кой-си“ или „някой-си“ (пелони)[204]; „Повесеният“[205],„Бен Пандера“[206] или „Бен Пантера“[207], или „Бен Пантори“.

Името „Бен Пандера“ или „Бен Пантера“, или „Бен Пантори“ „се среща в повечето барайти от времето на Rabbi Elieser Hyrkanus и Rabbi Ischmael (края на първото и началото на второто столетие сл. Хр.)“[208]. Талмудистите естествено свързват с това име нещо „греховно“, но „Ориген обяснява, че Яков, бащата на Иосиф (Обручник – в с. н.),… се наричал „Panthera““, затова и юдеите назовавали Иисуса „„бен Пандера“ или „бен Пантера““[209] – „син на Пандера“ или „син на Пантера“. По този въпрос има и други мнения. За проф. Клаузнер, от всички мнения най-правдоподобно „изглежда това на Nietsch (к.) и Bleek (к.), според което Pantera представлява изопачена форма на гръцкото „рагthenos“ (παρθένος – в с. н.)=девица. Юдеите постоянно слушали, че Иисус е наричан от християните „Син на дева“ (υιός της παρθένου), затова те Го нарекли по-късно иронично ben-ha-Pantera, тоест „син на (животното – в с. н.) пантера“. Постепенно са забравили, че Иисус е бил наричан така по майка Си, и наименованието „Pantera“ или „Pantori“, или „Pandera“ било счетено за име на бащата на Иисуса. Понеже това име не е от юдейски произход, появила се легендата, че естественият баща на Иисуса бил един чужденец“[210].

Според талмудистите, Иисус „увлякъл Израиля и го направил изменник (на вярата)”[211]. Разказва се, че глашатай викал: „Иисус от Назарет трябва да бъде убит с камъни…, понеже съблазнява Израиля и го прави изменник“[212]. Признават, че Иисус е правил чудеса, но ги отдават на магьосничество, което бил изучил в Египет. Казва се: „Иисус се занимавал с магьосничество“[213]. В устата на глашатая се влагат и тия думи: „Иисус от Назарет трябва да бъде убит с камъни, понеже върши магьосничество“[214].

Християните обикновено биват назовавани: „ученици на Валаам, миним’и (еретици), езичници, назаряни“[215].

Талмудистите знаят за Иисусовото рождение „без баща“, но разбира се – според тях – не е въплътен от Светия Дух, и говорят за нещо нечестиво[216].Те знаят за бягството Му в Египет, но го отдават на съвсем друга цел[217] и Иисус е съпровождан от своя учител Иошуа Бен Парахиа[218].

Знаят, че имал ученици и назовават даже някои имена[219].

Знаят, че изобличавал книжниците и фарисеите, но това – според тях  било осмиване „словата на мъдрите“[220].

Знаят, че „в навечерието на празника Пасха… бил повесен“[221]. По друг вариант: бил убит с камъни и после повесен[222].

Говори се за среща с Иисусови ученици. Например: за срещата на Rabbi Elieser Велики с Якова от селото Sechania (в Tossefta: Sichnin)[223]. – „Веднаж вървях – казва Rabbi Elieser – през горния пазар (в Tossefta: улица) на Сепфорис и срещнах един мъж (от учениците на Иисуса Назорееца[224]), а неговото име беше Яков от селото Sechania (в Tossefta: Sichnin)“.Водят разговор за „блуднишката плата“: какво трябва да стане с нея, за какво може да се употреби. Яков му дава отговор, който съпровожда с думите: „Така ме учеше Иисус Назореецът (в Tossefta: „Иисус бен Пантери“)“[225].

Професор Клаузнер убедително доказва, че тази среща е била възможна, и че съдържащите се в текста изрази: „от учениците на Иисуса Назорееца“ и „така ме учеше Иисус Назореец“ „са стари и автентични“[226]. И познатият вече на читателя прогресивен писател А. Робертсон, когото цитирахме при други случаи, в книгата си „Произход на християнството“, преведена на руски и издадена в СССР през 1956 година, намира, че разказът на Rabbi Elieser е възможно да е истински („вероятно, все-таки является подлинным“). „А, ако е така, то това доказва – заявява Робертсон, – че Иисус Назарянин, който е излизал срещу (нападал) еврейското свещеничество, е живял в първи век, в годините, почти съвпадащи с традиционно приетите дати“[227].

Говори се и за лекуване от ученици в името на Иисуса. Ето едно такова място: „Веднъж стана, че Rabbi Elieser ben Dama… бе ухапан от змия; тогава дойде Яков от селото Sama (Sechania), за да го излекува в името на Иисуса бен Пандера…“[228].Изразявайки гръцката форма на Иисусовото име с еврейски букви, талмудистите са направили „всяка буква начало на еврейска дума, които всички заедно означавали: „Паметта Му да погине, и името Му да се забрави”[229]. Дванадесетото прошение от „светейшата молитва на Израиля Schmoneh Esreh“, което произхожда „не по-късно от края на I век“, съдържа проклятие „за „отстъпниците“ (еретиците – в с. н.) – minim, и – „назаряните“ (две имена на християните): „Да погинат внезапно, и самото тяхно име да се изличи из Книгата на Живота““[230].

Ясно е, че за древното еврейство Иисус Христос е историческа личност, и християните са действително Негови последователи, и юдейската злоба и ненавист са кипели срещу истински люде, а не – срещу въображаеми.

„И ето какво може – пише Д. Мережковски – да бъде от всичко по-убийствено за „митолозите“: всички тези свидетели (талмудистите – с. н.) ненавиждат Иисуса тъй, както само люде могат да ненавиждат човека; но никому от тях не идва наум да каже: „Иисус не е съществувал!“, а нали самото това би било достатъчно, за да унищожи Врага!“[231].

Равините „са разказвали за Христа позорни и гадни басни, но никога не са отричали, че Той е живял“[232].

Наистина Талмудът – както видяхме, – се е оформил писмено късно, но в основата му лежи юдейското предание. Сам съветският професор С.И. Ковалев, във встъпителната статия към книгата на Робертсон „Происхождение христианства“, казва, че най-древните части на Талмуда „са написани не по-рано от края на II век на нашата ера въз основа на устната традиция (к. н.)“[233]. Въз основа на устната традиция – както е известно, – са написани и Гемарите: материалът се е предавал устно и накрай е бил записан. Юдейското предание, юдейската устна традиция е предала и някакви „сведения“ за Иисуса Христа и християните. Някои казват, че тия „сведения“ талмудистите били заимствали „не из юдейската, а из християнската традиция“[234]. Християнската традиция ни е известна: тя проповядва Евангелския Иисус. Ако талмудистите бяха взели сведенията за Христа из християнската традиция, тия сведения щяха да бъдат съвсем други: като християнските. По-вярно е да се каже, че в Талмуда е отразена „книжническо-фарисейската традиция“, а не чисто християнската. Затова и писаното за Христа и християните е надъхано с жлъч и злоба и e пълно с „несъобразности[235], които дават основание на някои да вадят погрешното заключение, че наличността на „несъобразностите“ показвала, „че съобщенията на Талмуда (за Иисуса Христа – в с. н.) са лишени от всякаква историческа достоверност“[236]. Казваме: погрешното заключение:

1) защото може да има „несъобразности“ и все пак да е налице и известна историческа истина; и2) защото въобще в Талмуда – не само по отношение на Иисуса Христа и християните – имената, числата и фактите са объркани. „Вероятно в нито едно човешко съчинение – казва Фр. В. Фаррар, – имената, числата и фактите не са объркани с такова равнодушие към историята, както тук… Римляните са преобразувани в идумеи; Веспасиан се смесва с Тит, Тит – с Траян, Траян – с Адриaн, Ирод – с Ианей… Що се отнася до събитията, то те (Фаррар цитира думи на специалист – в с. н.) „са преработени… Историята е украсена с измислици на въображението, поетични, но често чудовищни…““[237]. Тогава би трябвало – ще кажем – да отречем всякаква стойност на Талмуда в историческо отношение! Но, предполагаме, че никой обективен учен няма да се съгласи с това. Въпреки всичко, въпреки преиначаванията, измислиците и „несъобразностите“: и през най-гъстия пласт от преиначавания, измислици и несъобразности „все пак просветват и някои исторически черти от евангелския образ“ на Иисуса, „и, преди всичко, – споменът“ за Неговите чудеса[238]! Иисус – според Талмуда – е историческа личност!…

_____________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 345-351.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[176]. „Преданията на старците” (Мат. 15:2; Марк 7:3), „Отеческите предания” (Гал. 1:14).

[177]. Prof. Dr. Edmund Kalt, Biblisches Reallexikon, 2 Aufl., B. II, Paderborn 1939, Kol. 822.

[178]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 124.

[179]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[180]. По гръцки обикновено се предава с думата δευτέρωσις (Deuterenomion= второзаконие).

[181]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 124.

[182]. Таннаити (от tanna=учащият) – название на законоучителите от времето на Шамай и Хилел чак до Юда Ханаси (Jüdisches Lexikon, B. IV/2, Berlin, 1930, Kol. 865).

[183]. J. Kr., Talmud. – Jüdisches Lexikon, Band IV/2, Berlin, 1930, Kol. 1000.

[184]. Ibid., Kol. 840.

[185]. Ibid., Kol. 842.

[186]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[187]. Във Вавилон Мишна била пренесена от Abba Areka, наречен Rab, ученик на Юда (Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 127).

[188]. Н. Переферковичъ, Талмудъ, Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 544, кол. 2.

[189]. J. Kr., Talmud. – Biblisches Lexikon, Band IV/2, Kol. 849.

[190]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[191]. Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. I, S. 127.

[192]. Н. Переферковичъ, цит. стат., Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 545, кол. 1.

[193]. Prof. Dr. Edmund Kalt, op. cit., B. II, Kol. 822.

[194]. Н. Переферковичъ, цит. стат., Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 545, кол. 1.

[195]. J. Kr., Talmud. – Jüdisches Lexikon, Band IV/2, Berlin, 1930, Kol. 841.

[196]. Н. Переферковичъ, цит. стат., Энциклопедическiй Словарь, том XXXIIA (64), Спб., 1901, с. 545, кол. 1.

[197]. Талмудъ и устный законъ. Приложенiе V-то към Жизнь Iисуса Христа, Сочиненie Ф. В. Фаррара, перев. А. П. Лопухина, томъ I, Спб., 1890, с. 363.

[198]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 18.

[199]. Prof. Dr. H. Graetz, Geschichte der Judäer, B. III, Erste Hälfte, 5. Aufl., Leipzig, 1905, S. 311.

[200]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 29; Христосъ и христiане по Талмуду. Приложение II към Жизнь Iисуса Христа, Сочиненie Ф. В. Фаррара, Новый переводъ съ 30-го англ. изд. А. П. Лопухина, том I, 5-ое изд., Спб., 1890, с. 354).

[201]. От “Dukduke Sofrim” към трактата Aboda Sara (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 44).

[202]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[203]. Mischna Jebamoth 4, 3; b. Jebamoth 49 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 41).

[204]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354; Mischna Jebamoth 4, 3; b. Jebamoth 49 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 41 и 36.).

[205]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[206]. Там.

[207]. Prof. Dr. J. Klausner, Jesus von Nazareth, 1930, S. 24.

[208]. Ibid.

[209]. Ibid.

[210]. Ibid., S. 24 и 25.

[211]. Baraita към Sanhedrin 107 b; Sota 41 b; jer. Chagiga 2, 2 (fol. 74 d). У Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 26.

[212]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 29).

[213]. Baraita към Sanhedrin 107 b; Sota 41 b; jer. Chagiga 2, 2 (fol. 74 d). У Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 26).

[214]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 29).

[215]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[216].Mischna Jebamoth 4, 3; b. Jebamoth 49 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 41).

[217]. Sabbat 104 b; Sanhedrin 67 a  (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 21).

[218]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[219]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 31).

[220]. Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 19 и 39.

[221]. Sanherdrin, 43 a (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 29). Не се казва „разпнат”, понеже това е римско наказание, отвратително и проклето за юдеите: Проклет е всеки, който виси на дърво (Второзаконие 21:23; Гал. 3:13) – Dr. J. Klausner, op. cit., S. 31.

[222]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[223]. Adoba Sara 16 b и 17 a  (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 43 и 44).

[224]. Думите в скоби произхождат от “Dukduke Sofrim” към трактата Aboda Sara (у Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 44).

[225]. У Prof. Dr. J. Klausner, op. cit., S. 44.

[226]. Ibid., S. 44-46.

[227]. А. Робертсон, Происхождение християнства, перев. с англ. Ю. В. Семенова, Москва, 1956, с. 126-127.

[228]. Tos. Chullin 2, 22-23, Adoba Sara 27 b, jer. Sabb., край от c. 17, jer. Adoba Sara 2, 2 (fol. 40 d-41a). – Dr. J. Klausner, op. cit., S. 47.

[229]. Христосъ и христiане по Талмуду, цит. съч. и прил.  с. 354.

[230]. Д. Мережковскiй, Иисусъ Неизвестный, т. I, Белградь, с. 24-25.

[231]. Там, с. 25 и 26.

[232]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христосъ?, Варшава, 1929, с. 34.

[233]. А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 14.

[234]. Например Я.А.Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 56 и 57.

[235]. Проф. С. И. Ковалев, „Вступительная статья” към А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 14.

[236]. Там.

[237]. Замечания о Талмуде, приложение III към Жизнь Iисуса Христа, Сочинение Ф. В. Фаррара. Новый переводъ с 30-го англ. изданiя А. П. Лопухина, 5-ое изд., т. II, Спб., 1890, с. 357 и 358.

[238]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христосъ?, Варшава, 1929, с. 34.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

Следва

„УБИЙСТВЕНИЯТ АРГУМЕНТ ПРОТИВ ИСТОРИЧНОСТТА“ НА ИИСУСА ХРИСТА – продължение*

Борис Маринов, Александър Величков

1.Кой „Аргумент“атеистите наричат„убийствен против историчността“ на Иисуса Христа? Това било „мълчанието“ за Иисуса Христа от страна на историци и писатели от I век и първата половина на II век от християнската ера. В една атеистична брошура се казва: „… никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера не споменава ни дума за Христос“[110].Този „аргумент“ – „мълчанието“ за Христа – атеистите считат за най-силен. „Няма по-силен (к. н.) аргумент за митичността на Христовата личност – пише един автор – от мълчанието на древните писатели и историци“[111]. Тоя „аргумент“ бил „камък на препъването” (к. н.) както за догматичната, така и за рационалната теология“[112]. „Мълчанието на века“ било нещо „страшно (к. н.) за християнската легенда“[113], дори то било ”убийственият аргумент” (к. н.) против историчността на Иисуса”[114]. Този именно „убийствен аргумент против историчността на Иисуса“ Христа ще бъде, – както се съобщава и в „Предговора“, – разгледан в тази втора книга на „Наръчник на апологета“.

Имало „мълчание“ за Иисуса Христа!

Как стигат атеистите до „мълчанието“ за Христа? Те на всяка цена трябва да се отърват от историческата личност Иисус Христос. Затова обявяват, че Иисус Христос не е съществувал, не е историческа личност. Възразяват им: „Но Евангелията ни говорят за Него, основаната от Него Църква свидетелства, че Той е бил, че е съществувал на Земята!“ За тях обаче Евангелията и Църквата нямат значение. Тогава им посочват свидетелствата на историци и писатели от първия и половината на втория век. Те отговарят: „Това са „интерполации[115], т. е. вмъквания, вписвания от други лица, при преписване на съчиненията на историците и писателите от онова време“. „В книгата на Иосиф Флавий „Древности“, в Аналите на Тацит, в биографиите на Светоний за Клавдий и Нерон, както и в Писмата на Плиний Млади до император Траян – пише един атеистически автор, – се намират отделни откъси, в които се говори за живота и дейността на Христос“, но „научните изледвания“ били установили, че тези откъси „са били вмъкнати от преписвачи на древните книги“[116]. И се сочи дори: кой бил извършил „интерполациите“, кога и защо.

Основанията“ да се твърди, че дадено място било „интерполация“, ще бъдат разгледани, когато се спрем поотделно на сведенията за Иисуса Христа и християните в съчиненията на историци и писатели от I-ви и половината на II-ри век. Тогава ще бъде разгледан и въпросът за “времето” на „интерполирането“.Кои са били – според атеистите – преписвачите-„интерполатори“? – Казват: „Представители на Църквата[117], духовенството[118], апологети на християнството”[119]. След като атеистичните автори представят църковни представители, духовенството, апологети на християнството като „фалшификатори“ и „подправачи“[120], някои от тези автори[121] проявяват известно „снизхождение, като „благоволяват“ да нарекат тези фалшификации „pia fraus, благочестива (к. н.) лъжа“[122].

Защо били извършени „интерполациите“? Тези „фалшиви документи… трябвало – според академик Р. Ю. Виппер – да служат като доказателство за реалността на явяването на Христа“[123]. Чрез тях трябвало да уверят „най-широките кръгове от читатели в туй, че бележитите историци, юдейски и римски“, били „знаели за явяването на Христа“ и били „отбелязали бързото след неговата смърт разпространение на новата вяра“[124].

Работата на интерполаторите била „оказала величайша, с нищо несравнима услуга на църковната традиция“, която била „изградила въз основа на тези фалшиви документи“ например „възникването… на християнството“[125]

След като обявят всички данни за Христа у историци и писатели от първи и половината на втори век на християнската ера за „интерполации“, атеистите тържествено възвестяват: „Има „мълчание“, – историците и писателите от първото и половината на второто столетие на нашата ера мълчат за Иисуса Христа! Това пък „мълчание“ е „най-силният аргумент“ за „митичността“ на Христовата личност „убийственият аргумент“ против историчността на Христа. Иисус Христос не е историческа личност, Той никога не е живял на Земята!“2. За „интерполирането“.

Ще се спрем накратко на „интерполирането“ изобщо. Ще приведем някои съображения, които говорят против него.

1)В древност – както вече установихме, – не са отричали историчността на Иисуса Христа. Църковната история ни казва, че от страна на юдеите било отричано само месианското достойнство на Спасителя; от страна на езичниците – свръхестествения елемент в Неговия живот; от страна на еретици – Неговата божествена или човешка природа. Обаче никой не е отричал историчността Му, никой не е оспорвал, че Той е бил на Земята, че е съществувал. И затова не е било нужно въз основа на светски писатели да се доказва, че Иисус Христос е историческа личност. Съвсем не е бил поставян на християните и апологетите на християнството „убийственият аргумент“ – „мълчанието на съвременниците“ („мълчанието на века“ – saeculi silentium[126]) за Христа. По тая причина и не е имало нужда да се прибягва до някакви си „интерполации“. Както видяхме още в началото, мисълта, че Иисус Христос никога не бил сьществувал, т. е., че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана чак в края на XVIII век.

2) ”Представители на Църквата”, „духовенството”, „апологети на християнството” били извършили „интерполациите“! Но щом има „представители на Църквата“, „духовенство“, „апологети на християнството“ – това значи, че е имало „Християнска църква”. Тя пък говори: че преди нея е съществувал Сам Христос, Който е положил основите ѝ и е неин крайъгълен камък (1 Петр. 2:4, 6 и 7; Пс. 117:22). Туй е нормалното положение на нещата! Да отричаме Христа, а да приемаме Християнската църква, ще рече: да приемаме безсмислицата, че някакъв си несъществуващ Христос е основал съществуващата Християнска църква. При това от представителите на Църквата от онова време и в цялата древна християнска литература е засвидетелствано, въз основа на благовестието на изначалните очевидци и служители на словото (Лука 1:2; 1 Иоан. 1:1 и 2) и на изначалния църковен живот, че Сам живелият на Земята, страдал, умрял, възкръснал и възнесъл се на Небесата Иисус Христос е основал Църквата. С други думи: тя не е възникнала от някакво си „своеобразно движение на масите, които мечтаели за чудно избавление от робството, които се опитвали да намерят в религията спасение и осъществяване на надеждите си“[127] и си създали мита за Иисуса Христа[128]. Представителите на древната Църква, духовенството, апологетите преди всичко са били твърдо убедени, че Иисус Христос е историческа личност, и не са имали нужда от странични свидетелства за това.

3) Църквата в своите съборни вероопределения не се е позовавала на светски автори, за да изгражда своето учение и да установява „възникването… на християнството“ и историчността на Иисуса Христа. Тя си има други източници: Свещеното Писание и Свещеното Предание.4) Как били „възникнали интерполациите в съчиненията на Иосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади“? Апологетите били „имали работа с разширил се кръг от противници, не само с консервативното юдейство, но и с образованото езичество. И едните, и другите представяли на християните убийствения за тях аргумент – мълчанието на съвременниците за дейността на Христа… Това затруднение подбудило апологетите“ да създадат „документи в полза на историчността на Христа“. И те прибегнали до интерполации.  Така обяснява появата на „интерполациите“ академик Р. Ю. Виппер[129]. Но, ако това беше вярно, ако апологетите действително бяха извършили приписваните им „интерполации“, туй щеше да породи разпалена полемика, и фалшификаторите още тогава щяха да бъдат най-остро и тежко изобличени и опровергани, както от юдеи, така и – и то особено – от образованите езичници, които добре ще да са познавали съчиненията на споменатите от Виппер автори: Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади. За такива изобличения и опровержения нищо не се знае: има „мълчание“. А защо консервативното юдейство ще мълчи? Защо образованото езичество ще мълчи? Напротив: те са предизвикани да говорят, и не биха мълчали, ако наистина бяха извършени от апологетите някакви „интерполации“!

5) Ако считаните за „интерполации“ места в трудовете на древни писатели и историци бяха действително интерполации, направени от църковни представители, духовници, апологети на християнството, тогава съдържанието на тия места трябваше да бъде само благоприятно за християните, а не и крайно враждебно и оскърбително, каквото е – както ще видим – например това на мястото у Тацит.

Може би някой ще каже: „Интерполаторът е знаел, че, колкото по-враждебни и по-оскърбителни за християните ще бъдат приписваните на известен автор думи, толкова те ще се показват по-достоверни, толкова по-неподозреваема ще бъде фалшификацията!“[130]. Трудно обаче би могло да се приеме, че един представител на Църквата, духовник, християнски апологет, който си е поставил възвишената задача да брани християнството от несправедливите нападки на тогавашното общество, сам би си позволил такава интерполация, чрез която би очернил древните християни и древното християнство и би ги представил отвратителни и заслужаващи презрение!

6) Как се е случило тъй, че имало „интерполации“ не само в труда на един или двама автори, ами в трудове на повече: и у Иосиф Флавий, и у Тацит, и у Светоний, и у Плинии Млади?  Един ли е бил „интерполаторът“ или мнозина? На едно място ли са извършени „интерполациите“ или на разни места по света?…

7) Науката не разполага с екземпляри от трудовете на назованите автори без местата, считани от някои за „интерполации“.

8) Може да съществуват на един текст варианти  (разновидности) поради поставяне или заместване от преводача или преписвача дума или думи за пояснение (уточняване), без някакво нечестиво намерение. Такива „варианти“ се срещат често в ръкописите на евангелията[131]. Ще поясним това с пример. Стих 33 от глава 2-ра на евангелието от Лука в едни ръкописи гласи: „А баща Му и майка Му се чудеха на казаното за Него“. В други това място се чете така: „А Иосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него“. Вместо „баща Му“, поставена е пояснителната (уточнителната) дума „Иосиф“, за да се знае за кого става дума, тъй като Отец на Иисуса Христа е Небесният Отец.9) Понякога нещо, смятано за „интерполация“, – с течение на времето, – се оказвало, че не е никаква интерполация. Така например в Посланието, приписвано на Варнава, 4-та глава, 14 стих се привеждат евангелските думи: „Мнозина са звани, но немнозина (малцина) избрани“ (Мат. 20:16; 22:14) и се казва: „както е написано“[132]. Изразът „както е написано“ показва, че авторът на Посланието е бил запознат с евангелието от Матей. Онези, на които това не изнася, – понеже те твърдят, че авторът на Посланието не е бил запознат с евангелията, а твърдят така, за да излезе, че евангелията са написани много късно и следователно не принадлежат на писателите, чиито имена носят, – казват, че думите „както е написано“ били „интерполирани“ „от преводача на посланието на латински език“[133]. В гръцкия текст – според тях – този израз е липсвал. Но ето че през 1859 г. се удаде на бележития немски богослов Константин фон Тишендорф да открие в манастира „Св. Екатерина“ на Синай извънредно ценния пергаментен ръкопис на Свещеното Писание – прочутия „Codex Sinaiticus“ (Синайски кодекс), който „произхожда от IV век и съдържа на гръцки език Новия Завет и части от Ветхия“[134]. В същия Кодекс се намира и гръцки пълен текст на Посланието на Варнава. И в тоя древен гръцки текст (препис от по-древен) стоят думите: „Както е написано“[135]. Значи тези думи съвсем не са интерполирани от латинския преводач на Посланието!

10) Както ще видим, при разглеждането на известията за Христа от първи и половината на втори век, – по отношение на твърдението за „интерполации“ няма единодушие: за едни едно място било изцяло интерполирано, за други в това същото място имало само частична интерполация и т. н.

11) Има автори, които осъждат метода на „митолозите“: да обявяват всичко за фалшификат. Така например известният обществен деец и историк А. Робертсон, за когото стана дума, когато говорихме за преработката на цитата из „Разговор с Трифона-Юдея“, казва: „Най-отявлените привърженици на теорията за мита преодоляват тази трудност (че за християни имаме сведения в Новия Завет, у Тацит, Светоний, Плиний Млади – в с. н.), като се отказват да признават не само целия Нови Завет, но и „Аналите“ на Тацит, и споменаването за християните у Светоний, и писмото на Плиний до Траян, и заявяват, че всичко това са фалшификации. Подобни методи – според Робертсон – представляват от себе си карикатура на рационализъм (к. н.)”[136].3. За „мълчанието“ на историци и писатели от първи и половината на втори век.

Имало „мълчание“ за Христа от страна на историци и писатели „от първи и половината на втори век от нашата ера“. Дори се твърди, че „никой (к. н.) нехристиянски писател“ от онова време не споменавал „ни дума за Христос“[137]. Ще направим някои бележки по тая заява и въобще за „мълчанието„.

1) Не всички историци и писатели от първи и половината на втори век мълчат за Иисуса Христа и християните. Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади не мълчат. Местата в техните съчинения, обявявани за „интерполации“ – както ще видим, – съвсем не са такива.

2) Действително има и писатели, които мълчат. Особено дебело се подчертава от страна на атеистите мълчанието на еврейския философ Филон Александрийски и на еврейския историк Юст Тивериадски[138]. Ала тяхното мълчание е лесно обяснимо. Съветският учен A. Б. Ранович казва за мълчанието на Филон, че „би могло да се обясни със случайност“[139]. Цариградският патриарх Фотий, който чел Хрониката на Юст Тивериадски, която имала надпис „Ιούστου Τιβεριέως Ιουδαίων βασιλέων των εν τοις στέμμασιν”[140], пояснява, че Юст не е споменал „за Христовото идване и за онова, което се сбъднало във връзка с Него, и за онова, което Той чудотворил“, „тъй като боледувал от болестта на юдеите, а и сам бил по произход юдей (ως δε τά Ιουδαίων νοσων Ιουδαίος καί αυτος υπάρχων το γένος)”[141]. Известна е „болестта“ въобще на юдейството: то се противи на Иисуса Христа и Го отхвърля, не признава в Негово лице Обещания Месия.

За ония, на които тези обяснения ще се видят недостатъчни, ние ще дадем и други основания за мълчанието на Филон и Юст Тивериадски.Филон се бил родил – както четем в атеистични съчинения, – около 20-та година преди нашата ера и бил умрял около 50-та година[142]. През 40-та година[143] ходил в Рим, „като представител на своите единоверци от Александрия, за да протестира пред император Калигула срещу изнудванията и притесненията, на които те били подложени от страна на римския управител и на жители на града“[144].  „През 42 г. бил изпратен в Иерусалим с данъци за храма“[145].

Знае се, че Филон е живял в Александрия. В Египет християнството се е появило най-напред именно в тоя град[146]. Там, според Преданието, е проповядвал евангелист Марк около 50-60 г. сл. Хр.[147]. Ако приемем, че Филон е умрял около 50-та година, тогава може да се допусне, че той не е узнал за проповедта на евангелиста. Па и да е узнал, не е имал време вече да пише каквото и да било за Христа и християните. През 40-та година ходил в Рим. Но през това време там още нямало християнска община. Вече към втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година стават в Рим вълненията между юдеите (и по-специално между юдеохристияните) по повод на Христа, и император Клавдий е издал едикта за изгонване на юдеите из столицата. Наскоро св. апостол Павел е срещнал в Коринт изгонените из Рим юдеи-християни Акила и Прискила[148]. „В историята на Римската църква това е първото известно нам събитие, първото хронологическо указание, каквото можем да установим. Доколкото аналогиите позволяват да съдим, тази дата трябва да е била доста близка към времето на първата проповед на Евангелието сред римското общество: Деянията (апостолски – в с. н.) винаги изобразяват крупните вълнения в еврейските общини, като незабавно следствие на първата апостолска проповед. Когато апостол Павел писал своето послание до Римляните, не по-късно от 58 година, Църквата… вече е съществувала“ в Рим, и апостолът „много пъти се канел да я посети“[149].През 42 година – както се каза, – Филон ходил в Иерусалим. Наистина тогава апостолите са проповядвали в тоя град. Но едва към 43-та година повярвалите в Христа са привлекли по-сериозно вниманието на еврейските водачи, и по тяхна – на еврейските водачи – подбуда Ирод Агрипа „подигнал гонение срещу християните, главно срещу апостолите“[150]. В това време (42 г.) там последователите на Христа още не се наричали „християни“. Възможно е Филон да е чул нещо за Иисуса Христа, но, като се има предвид, че той „е вярвал…, като мнозина други юдеи от негово време…, в политически (к. н.) Месия, чрез когото Божият народ би се избавил от римското иго и би придобил отново славна независимост“[151], а не в някакъв си Месия в духовен, религнозно-морален смисъл, ясно е, че проповедта за Иисуса не ще да му е произвела такова впечатление, че да се занимава с Него в свои писания.

В кои съчинения на Филон би трябвало – според атеистите – да има сведения за Иисуса Христа и християните? Преди всичко във философския му труд „За съзерцателния живот“, в който се разказвало за живота на юдейската секта терапевти[152]. Става дума и за други съчинения, които Филон бил написал след 40-та година[153], обаче не се посочва конкретно кои именно. Затова ние ще се спрем само на съчинението му „За съзерцателния живот“, което от философските съчинения на Филон представлявало – според един атеистически автор[154] – „най-голям интерес за нашата тема“[155].

За съжаление, не се знае положително дали това съчинение действително принадлежи на Филон. Сериозни автори го отнасят към групата „неистински“ Филонови съчинения[156]. Гретц (Graetz) „вижда в описанието на терапевтите своеобразна идеализация на християнска сектантска община от II или III век“[157].Онези пък, които считат, че съчинението „За съзерцателния живот“ действително принадлежи на Филон, отнасят го обикновено към трудовете му, „най-ранни по време”[158],[159]. Като се вземе предвид, че той в 40-та година сл. Хр. е бил – според неговата лична характеристика – в напреднала възраст и малко след 40-тата година бил вече „γέρων“ – старец, ще излезе, че трудът „За съзерцателния живот“ е написан доста време преди 40-тата година, а това ще рече: че ще да е написан преди Иисус Христос да е излязъл на проповед и преди още да има християни. И следователно обяснимо е защо в него не се споменава за Иисуса Христа и за християни, защо има „мълчание „.

Хрониката „За юдейските царе“ на Юст Тивериадски не е  дошла до нас. За нея знаем от Цариградския патриарх Фотий, който накратко я е охарактеризирал[160]. Между другото патриарх Фотий казва: Той (Юст) „е твърде кратък по отношение на начина на изразяване и пренебрегва (пропуска) повечето от най-важните неща (εστι δέ τήν φράσιν συντομώτατος τε, καί τά πλειστα των αναγκαιοτάτων παρατρέχων)”.При това положение: не може ли да се обясни и мълчанието на Юст за Иисуса Христа в „Хрониката“ само като негов пропуск, независимо от другата причина, отбелязана от патриарх Фотий, за която вече говорихме ?

На някои се вижда невъзможно и странно Филон и Юст Тивериадски да не говорят за Христа, тъй като те били евреи и са били в Палестина и „се интересували… от живота и събитията“ в тая страна[161]. Няма обаче нищо невъзможно и нищо странно в това! Ето например Тацит (54-119) не говори нищо за Иосиф Флавий и за неговите трудове и даже не ги използва, макар Иосиф Флавий да е негов съвременник (ок. 37-105), да живее в Рим, гдето е бивал и сам Тацит, да е написал там „Юдейски древности“ и „За юдейската война“, и макар сам Тацит в своите „Historiae“ (Истории) да пише „Кратка история на юдеите“ (Brevis Iudaeorum historia)[162]. Следва ли от туй, че Иосиф Флавий не е съществувал, не е историческа личност, че не е живял в Рим, че не е написал „Юдейски древности“ и за „Юдейската война“?Съветският професор С. И. Ковалев обяснява мълчанието на Филон Александрийски, Юст из Тивериада, Сенека, Плиний Старши и др. писатели „от I-ви век на нашата ера“ за християнството с туй, че християнството тогава „било толкова незначително явление, че нехристиянските писатели не считали за нужно да споменават за него“[163].

3) Нима всички или повечето, или много писатели от един век трябва непременно да говорят за лица, живели, и за събития, станали, през тоя век, за да бъдат тия лица и събития исторически? Иосиф Флавий е сам, самотен, едничък повествовател за много неща относно историята на евреите. За него съветският учен академик Р. Ю. Виппер пише: „Изобразяването на събитията, характеристиката на идеологията на юдейския народ в съчиненията на Иосиф са дошли до нас, като единствен разказ, без паралелни възражения: у нас няма никакви средства за сравняване и проверка, за кръстосан разпит, за контрол на съобщаваните от него данни”[164]. Но следва ли от туй, че това, което говори Иосиф Флавий, не е историческа истина, и ще пренебрегнем ли поради туй, че не говорели и други, единствения източник за някои сведения относно евреите? Съвсем не!

4) Не всякога от мълчанието на някои за известен факт може да се прави извод, че тоя факт не е станал, тъй като мълчанието може да се дължи на съвсем друга причина. Ще поясним това с пример. Във връзка с празнуването сега у нас на двата най-големи християнски празника Рождество Христово и Възкресение Христово светската преса мълчи. Ако след хиляда години – да речем – някой историк би си поставил за задача да установи дали в наше време християните в България са празнували Коледа и Великден, и за извор има тая преса, ще дойде до заключението, че не са ги празнували. Но това заключение няма да отговаря на истината!

5)„Argumentum е silentio“ (доказателството от мълчанието), за да има „стойност“, необходимо е, щото онези, които мълчат, да е трябвало непременно да говорят[165].4. За оскъдността на известията за Иисуса Христа от страна на „външните“.

Наистина оскъдни са известията за Иисуса Христа в трудовете на „външните“ от първи и половината на втори век от нашата ера. Това обаче е лесно обяснимо. То се дължи на редица причини, главната от които е, че нито юдейството, нито езичеството е узнало Христа и преценило „световноисторическото значение“ на християнството[166]. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов е изразил това с думите: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан. 1:11); „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Иоан. 1:10). Истинският смисъл на „делото“ Христово не е бил ясен (до Петдесетница) дори на самите апостоли. И ние ги чуваме да питат Иисуса Христа, след възкресението Му: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ (Деян. 1:6). Значи и те още не са се били излекували от еврейския блян за земно царство!

„Не изведнъж и далеч не за мнозина се е разкрил смисълът“ на Христовата „проповед и значението на Неговото дело“[167]. Онези, които са узнали Спасителя, те са повярвали в Него. И тяхното свидетелство е запазено в книгите на Новия Завет и в християнската литература от първите векове. Тези пък, които не са Го познали, нямали са основание „да придават голямо значение на Неговия живот и на делото Му“[168].

Пък и времето, когато се явил Иисус Христос, е било тежко и размирно и е поглъщало и отвличало вниманието на людете.

Християнството иде от Юдея. А езичниците са считали юдеите за „gens superstitiosa“(суеверен народ)[169] и ги презирали и мразели[170]. Оттук и пренебрежителното отношение у езичниците към Христа и християнството.

Самата християнска религия е била „смесвана с различни секти“, които се били появили по онова време в недрата на юдейството[171].Оскъдността на сведенията за Иисуса Христа и християнството се обяснява още и чрез това, че в древността „в историческите съчинения малко внимание са отделяли на такива културноисторически явления (каквото е християнството – в с. н.), наред с фактите на политическата история, напълно в противовес на модерното историописане“[172].

При това древните „са писали от свое гледище, те са имали свой аршин за важност и интерес“[173].

Така че оскъдността на известията за Христа и християните у „външните” се явява като нещо съвсем естествено[174]. Обяснимо е и „мълчанието“ на някои писатели от онова време. „Но не бива да забравяме, че историята затуй е оставила друг грандиозен паметник за реалността на Христа – самото християнство“[175].

________________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 334-344.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[110]. К. Л.  Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 (и с. 24 и 53); за „мълчанието” гл. и у А. Б. Ранович, Раннее християнство, цит. сборник, с. 259; И. А. Стучевский, Восточние корни мифа о Христе, Москва, 1958, с. 12; Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание, с. 51; Исак Паси, Ранното християнство, сп. „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 105; Б. Босев, Митът за Иисуса Христа, цит. вестник, с. 4, колона 1.

[111].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 5.

[112]. Исак Паси, цит. статия и списание, с. 105.

[113]. Там.

[114]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174.

[115].К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22; И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, с. 36; Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 6.

[116]. Тодор Стойчев, там.

[117]. Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, „Народна младеж”, София, 13 април 1958, бр. 88, с. 3, кол. 1.

[118]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22.

[119]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174, 175.

[120]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22; Н. Мизов, цит. статия и вестник, с. 3; Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 175.

[121]. Напр. Р. Ю. Виппер.

[122]. Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 174.

[123]. Р. Ю. Виппер, там.

[124]. Р. Ю. Виппер, там.

[125]. Р. Ю. Виппер, там, с. 174-175.

[126]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193.

[127]. К. Л.  Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 7.

[128]. Там.

[129]. Рим и раннее христианство, с. 174.

[130]. Ср. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, с. 59.

[131].Гл. Novum Testamentum Graece, cum apparatu critico curavit + Dr. Eberhard Nestle, novis curis elaboravit Dr. Ervin Nestle. Ed. undevicesima, Stuttgart, 1949.

[132]. Писанiя мужей апостольскихъ, с. 28.

[133]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ Прев. Ив. Ст. Визиревъ, Пловдивъ, 1924, с. 12. До 1859 г. първите 5 глави от Посланието са били известни само в латински превод.

[134]. W. Keller, Und die Bibel hat doch recht. Düsseldorf, 1957, S. 133.

[135]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ, с. 12; съчинението на Тишендорф в руски превод: Когда были написаны наши евангелiя? (Тр. К. Д. Ак., 1865, III, окт., с. 186; Пр. Об. 1865).

[136]. А. Робертсон, Происхождение християнства, с. 123.

[137]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 21.

[138].К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 и 22; Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль, с. 6; Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 54.

[139].А. Б. Ранович, Раннее християнство – Вопросы истории религии и атеизма, № 1, с. 259.

[140]. Юст Тивериадски, За юдейските царе, които били увенчани.

[141]. Photius, Bibliotheca, codex 33 – Migne, P. gr. t. 103. col. 65.

[142]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53.

[143].Тогава той – според неговата собствена характеристика – бил в напреднала възраст (De legatione ad Cajum § 28, Mang. II, 572). “В началото на своето, скоро след това написано съчинение (§ 1, Mang. II, 545), той се нарича „γέρων“ (старец – в ск. н.)” – Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, 4 Aufl., III, B., Leipzig, 1909, S. 636.

[144]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 15.

[145]. Philosophen-Lexikon, Von Dr. Rudolf Eisler, Berlin, 1912, S. 542.

[146]. Ф. Кс. Функъ, Исторiя христ. Церкви. Въ русском перев., Москва, 1911, с. 32.

[147].Полный Православный Богословскiй Энциклопедическiй Словарь, т. I, изд. П. И. Сойкина, Спб., кол. 99.

[148].Л. Дюшенъ, Исторiя древней церкви, томъ I, перев. съ пятаго французскаго изданiя подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, с. 36.

[149]. Л. Дюшенъ, там.

[150].Проф. Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, том първи, Универс. Библ. № 277, С., 1944, с. 3.

[151]. L.- Cl. Fillion, Op. cit., et t., p. 15.

[152].Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53. Пълното заглавие на Филоновото съчинение е: Περι Βιου θεωρητίκου ή ίκετων αρετων (Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. III, S. 687. На латински език oбикновено го дават: De vita contemplativa.

[153]. Я. А. Ленцман, там, с. 54.

[154]. Я. А. Ленцман.

[155]. Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 53.

[156]. Гл. напр. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. III, S. 687.

[157].Graetz, Gesch. d. Juden, III, 463-466 (Гл. у Епископ Хрисанθъ, Религiи дрявнаго мiра въ ихъ отношенiи къ христiанству, томъ третiй, Спб., 1878, с. 415) – Евсевий Кесарийски в своята Църковна история и бл. Иероним в „Каталог на църковните писатели” считат, че Филон под „терапевти” бил описвал живота на християните. Патриарх Фотий пък (in Bibliotheca, cod. CIII, CIV, CV) счита Филон за християнин, който поради някакви обстоятелства се бил отрекъл от християнството (Гл. у Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 413-414).

[158].Gfrörer, Philo und die Judisch-Alexandrin. Theosophie. Erste Abteilung, 1835, S. 8, 45, 46.

[159]. Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 414.

[160]. Bibliotheca, cod. 33.

[161]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22.

[162]. Lib. V, 1-13.

[163].С. И. Ковалев, Основные вопросы происхождения християнства. Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, Москва-Ленинград, 1958, с. 15.

[164]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 73.

[165]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 476.

[166].Prof. Dr. Franz Hettinger, Lehrbuch der Fundamentaltheologie oder Apologetik. Dritte, neu bearbeitete Auflage von Prof. Dr. Simon Weber, Freib. Im Br., 1913, S. 272.

[167]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жил ли Христос? Варшава, 1929, с. 29.

[168]. Там.

[169]. Horat., Sat. 1,5, 100 (у Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272.).

[170]. Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272

[171]. Ibid.

[172]. Ibid.

[173]. Проф. Г. В. Флоровскiй, цит. съч., с. 38.

[174]. Там, с. 30.

[175]. Проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, с. 125.

Следва…

ОТ КОГА ДАТИРА ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ ИИСУС ХРИСТОС НЕ БИЛ ИСТОРИЧЕСКА ЛИЧНОСТ? – продължение*

Борис Маринов, Александър Величков

4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?

Целс е римски философ от II век[61] сл. Хр. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Оригена“[62]  „Против Цeлса“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в 8 книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целса“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Оригена в „Против Целса“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:

Част I. Юдаизмът против християнството;

Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;

Част III. Критика на отделни християнски догмати и

Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].

„Сериозни доводи (Целс – в с. н.) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]

Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тая част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисуса Христа. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Я. А. Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 г. от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисуса и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божий“[72].За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целса да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркиона и онези на Валентина, а мисля, и тия на Лукана[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към ония, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в с. н.), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]

Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го при способяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.

5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?

Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.

Ориген[76]   е роден през 185 г. сл. Хр., вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни  и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски Отци.

В 202/203 г., едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климента, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.

Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.

В 212 г. предприел пътешествие до Рим. В 215 г. трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 г., при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230 и 231 г.), които осъдили Оригена и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декия получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 г. в гр. Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.Каква е била Оригеновата привързаност към Господа Иисуса Христа се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тия му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.

Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…

Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христа.

Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 г. в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в Манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 г.). после в Рим (383 г.), а по-късно в Медиолан (384 г.). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 г. Една година престоял в Рим. През есента на 388 г. той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 г. бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 год. станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 г.) – епископ Ипонски.

Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.

Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 г., когато градът е бил обсаден от вандалите.

„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].

Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!

За да докажат, че бл. Августин бил отричал историчността на Иисуса Христа, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].

Приведеният питат е из 5-та глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Бл. Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в с. н.), където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихея: кой е той? – „питам ви – казва бл. Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава бл. Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихея“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Бл. Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихея в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихея? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И бл. Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява бл. Августин, — ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихея и манихейството — в с. н.), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], т. е. към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и бл. Августин съвсем не може да вярва на Манихея. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cв. Писание, но и на Църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Бл. Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисуса Христа: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам бл. Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисуса Христа: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) бл. Августин завършва със сърдечна молитва из дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисуса Христа, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римл. 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филип. 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в с. н.) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis. – к. н.)…

Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Кол. 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Пс. 21:27)!“[94]

Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 г., като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 г. се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Бл. Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на бл. Иероним за „твърде невероятно“[96].

„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августина най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].

Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиана е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.

Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.

6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?

Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“

Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисуса Христа“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].

„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“[105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисуса бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус тъй да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“[106].

Защо докетите мислели така ?

Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.

7. Общият извод

И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисуса Христа, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].

Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнение „в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, па даже – и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.

_______________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 319-334.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.

[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник,  1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.

[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.

[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.

[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.

[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.

[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.

[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.

[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.

[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)

[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.

[72]. Москва, 1958, с. 236.

[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.

[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.

[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.

[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.

[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.

[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.

[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).

[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.

[81]. Там.

[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.

[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.

[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.

[85]. Там.

[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).

[87]. Там.

[88]. Там.

[89]. Там.

[90]. Там.

[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.

[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.

[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.

[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).

[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.

[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.

[97]. Латински преводи на Библията.

[98]. B. Altaner, ibid.

[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.

[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.

[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.

[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.

[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.

[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.

[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.

[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[107].Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 65.

[108].Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[109].Проф. В. В. Болотовъ, Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II. Посмертное изданiе подъ ред. проф. А. Бриллiантова, Спб., 1910, с. 327.

Следва