Етикет: Великден

Каква е разликата между двата календара?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Календарът още от самото начало на живота на Христовата църква е бил проблем по простата причина, че тогава не е имало уеднаквен „светски” календар, а и почти всеки император се е стремял да постави себе си в средоточието на световната история. За християните основният проблем бил с празнуването на Пасха Христова, тоест Възкресението на Иисус Христос. Защото в Палестина тогава са се ръководели от лунния календар, а в римската империя е бил в употреба основно слънчевият календар. Постоянното местене на датите на лунния календар спрямо сравнително фиксираните дати на слънчевия календар е внасяло объркване, а християните основателно са искали да знаят кога да празнуват най-важното събитие в световната история: победата на живота над смъртта чрез възкресението на Богочовека Иисус Христос!

Някои предлагали да се фиксира една дата по слънчевия календар и на нея винаги да се празнува Възкресението, Великденът (названието е от Евангелие според Иоан 19:31), но не можели да стигнат до споразумение, коя да е тя. Други предлагали да се водят по лунния календар и Възкресението да се празнува в деня, в който по лунния календар е възкръснал Спасителят. Имало и мнения да се празнува не възкръсването, а смъртта на Иисус Христос, защото Той на кръста със смъртта Си е изкупил цялото човечество. В резултат в разните краища на римската империя се празнувал по различен начин този най-велик християнски празник, което е предизвиквало спорове, но не и разкол в единната св. Църква. Докато най-после се стигнало до единно решение по въпроса на Първия вселенски събор в 325 година в град Никея, на азиатския бряг на Мраморно море, основано на съобразяване с лунния календар (може би един реверанс към епохата и мястото, когато е станало Възкресението Христово). Отците на Първия вселенски събор не са оставили канон за пасхалията, но както свидетелства писмото на св. император Константин до епископите, които не са присъствали на събора, било е решено всички християни да честват пасха в един ден, а Антиохийската църква се отказала от своята зависимост от иудейския 14-ти нисан. Именно в този смисъл трябва да се разбира 7-мо апостолско правило, което забранява да се извършва пасха „преди пролетното равноденствие заедно с юдеите“, а също и 1-во правило на Антиохийския събор. Решенията са били насочени против зависимостта на християните от датата на юдейската пасха, а не против извършването на празника в един ден с юдеите, както днес неправилно се тълкува.

И наистина, ако тези правила забраняваха съвпадението на християнската и еврейската пасха, то не е възможно да обясним датите от края на 3-ти и началото на 4-ти век, когато двата празника съвпадат 12 пъти, през 5-ти век съвпадат девет пъти, а за последен път това се случва през 783 година, след което поради неточностите на юлианския календар това съвпадение става невъзможно. Така че през епохата на Вселенските събори такива съвпадения са били възможни и не е запазено свидетелство за протести срещу това. Всички църковни разпоредби – и според александрийската, и според римската пасхалии са имали за цел да постигнат независимостта в изчисле-нието на православната пасха от юдейския 14-ти нисан и не са се занимавали с възможните съвпадения.

Това е главният календарен проблем, но не и единственият. По-основен от него е този за календарния стил. Защото постепенно през вековете се установява, че приетият календарен стил, известен като Юлиански и имащ в основата си даденостите на слънчевите цикли, имал сериозна слабост: той натрупвал много големи изоставания, защото годината е малко по-дълга от 365 дена; и макар тази „дължина” да се компенсира частично с високосната година (всяка четвърта, която е с 366 дена, съответно с вставяне на 29-тия ден на месец февруари), остават пак минути, които се наслагват и за 128 години се натрупва по един още добавъчен ден. Тази неточност е коригирана в края на 16-ти век, като са добавени десет дена по решение на папа Григорий ХІІІ през 1582 година. Но Изтокът по идеологически и други причини не приема тази реформа. Тя бива приета едва в първите десетилетия на 20-ти век. И то най-напред от държавите, а постепенно и от православните църкви.

Повечето църкви приемат тази поправка (макар от идеологически причини да не наричат календара „григориански”, а „поправен юлиански”) през 20-те години, а Българската православна църква – едва през декември 1968 година. Руската и Сръбската църква, както и произлезлите от тях Полска, Чешко-словашка и Македонска (макар и непризната още) спазват стария юлиански календар, защото се боят от старостилни разколи, каквито се появиха във всички църкви, преминали на поправения юлиански календар. Малко известен факт е, че руският патриах св. Тихон още през 1919 година, тоест 4 години преди Вселенската патриаршия да премине към новия стил, пише на Вселенския патриарх, че най-удачно решение с оглед преминаването на държавата към нов календар и за да не се допусне пълно премахване на религиозните празници от празничния календар на съветската държава е удачно Църквата да приеме Григорианския календар за неподвижните празници, като се запази православната пасхалия. Иерусалимската патриаршия отначало е приела новия стил, но после се е върнала на стария от чисто практично-идеологични причини, за да се разграничи от неправославните в Светата Земя, с които до ден-днешен имат спорове за владеенето на определени древнохристиянски светини.

При посочените различия между православните църкви има и едно важно съвпадение – всички празнуват заедно Великдена. Защото и онези църкви, които са приели поправения юлиански календар, по отношение на Великдена се водят по стария юлиански календар. А това не е само датата на един ден в годината, а на целия предпасхален и следпасхален период (започва се четири седмици преди Великия пост, който е още седем седмици, и се завършва девет седмици след Великдена – до неделята на всички български светии или общо цели 20 седмици, тоест четири месеца и половина!). Така всички междинни празници в този период (които имат отношение към подготовката за Великдена, към празнуването на самия Великден и на седмиците след това и които се местят всяка година в зависимост от датата на Великдена) са еднакви за всички православни християни. 

Истината е, че календарният стил не е пречка за вярата и живота по Христовия закон за никого. Сам Христос е казал, че не човекът е сътворен за съботата, а съботата – за човека (Марк 2:27)!

___________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторскотото право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6tb

КОГА СЕ ПАДА ПРАЗНИКА ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО (ВЕЛИКДЕН) В ПЕРИОДА 1800–2100 Г. ВКЛЮЧИТЕЛНО?

Публикувано на от Dragan Bachev

Понеже е много засилен интереса в обществото относно Възкресение Христово (Великден) – кога е бил в миналото и кога ще се празнува в бъдеще време, ст. н. с. д-р Христо Темелски бе любезен да ни предостави материал, в който са посочени 300 години – от 1800 до 2100 г. включително, както и датите, когато се пада този най-велик християнски празник.

За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

                                         ПАСХАЛНА ТАБЛИЦА*

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

1800 – 8 април, 1801 – 24 март, 1802 – 13 април, 1803 – 5 април, 1804 – 24 април, 1805 – 9 април, 1806 – 1 април, 1807 – 14 април, 1808 – 5 април, 1809 – 28 март, 1810 – 17 април, 1811 – 2 април, 1812 – 21 април, 1813 – 13 април, 1814 – 29 март, 1815 – 18 април, 1816 – 9 април, 1817 – 25 март, 1818 – 14 април, 1819 – 6 април, 1820 – 28 март, 1821 – 10 април, 1822 – 2 април, 1823 – 22 април, 1824 – 6 април, 1825 – 28 март, 1826 – 19 април, 1827 – 3 април, 1828 – 25 април, 1829 – 14 април, 1830 – 6 април, 1831 – 19 април, 1832 – 10 април, 1833 – 2 април, 1834 – 22 април, 1835 – 7 април, 1836 – 30 март, 1837 – 26 март, 1838 – 3 април, 1839 – 26 март, 1840 – 14 април, 1841 – 30 март, 1842 – 19 април, 1843 – 11 април, 1844 – 26 март, 1845 – 15 април, 1846 – 7 април, 1847 – 23 март, 1848 – 11 април, 1849 – 3 април, 1850 – 23 април, 1851 – 8 април, 1852 – 30 март, 1853 – 19 април, 1854 – 11 април, 1855 – 27 март, 1856 – 15 април, 1857 – 7 април, 1858 – 23 март, 1859 – 12 април, 1860 – 3 април, 1861 – 23 април, 1862 – 8 април, 1863 – 31 март, 1864 – 19 април, 1865 – 4 април, 1866 – 27 март, 1867 – 16 април, 1868 – 31 март, 1869 – 20 април, 1870 – 12 април, 1871 – 28 март, 1872 – 16 април, 1873 – 8 април, 1874 – 31 март, 1875 – 13 април, 1876 – 4 април, 1877 – 27 март, 1878 – 16 април, 1879 – 1 април, 1880 – 20 април, 1881 – 12 април, 1882 – 28 март, 1883 – 17 април, 1884 – 8 април, 1885 – 24 март, 1886 – 13 април, 1887 – 5 април, 1888 – 24 април, 1889 – 9 април, 1890 – 1 април, 1891 – 21 април, 1892 – 5 април, 1893 – 28 март, 1894 – 17 април, 1895 – 2 април, 1896 – 24 март, 1897 – 13 април, 1898 – 5 април, 1899 – 18 април, 1900 – 9 април, 1901 – 1 април, 1902 – 14 април, 1903 – 6 април, 1904 –28 март, 1905 – 17 април, 1906 – 2 април, 1907 – 22 април, 1908 – 13 април, 1909 – 29 март, 1910 – 18 април, 1911 – 10 април, 1912 – 25 март, 1913 – 14 април, 1914 – 6 април, 1915 – 22 март, 1916 – 23 април, 1917 – 15 април, 1918 – 5 май, 1919 –20 април, 1920 – 11 април, 1921 – 1 май, 1922 – 16 април, 1923 – 8 април, 1924 – 27 април, 1925 – 19 април, 1926 – 2 май, 1927 – 24 април, 1928 – 15 април, 1929 – 5 май, 1930 – 20 април, 1931 – 12 април, 1932 – 1 май, 1933 – 16 април, 1934 – 8 април, 1935 – 28 април, 1936 – 12 април, 1937 – 2 май, 1938 – 24 април, 1939 – 9 април, 1940 – 28 април, 1941 – 20 април, 1942 – 5 май, 1943 – 25 април, 1944 – 16 април, 1945 – 6 май, 1946 – 21 април, 1947 – 13 април, 1948 – 2 май, 1949 – 24 април, 1950 – 9 април, 1951 – 29 април, 1952 – 20 април, 1953 – 5 април, 1954 – 25 април, 1955 – 17 април, 1956 – 6 май, 1957 – 21 април, 1958 – 13 април, 1959 – 3 май, 1960 – 17 април, 1961 – 9 април, 1962 – 29 април, 1963 – 14 април, 1964 – 3 май, 1965 – 25 април, 1966 – 10 април, 1967 – 30 април, 1968 – 21 април, 1969 – 13 април, 1970 – 26 април, 1971 – 18 април, 1972 – 9 април, 1973 – 29 април, 1974 – 14 април, 1975 – 4 май, 1976 – 25 април, 1977 – 10 април, 1978 – 30 април, 1979 – 22 април, 1980 – 6 април, 1981 – 26 април, 1982 – 18 април, 1983 – 8 май, 1984 – 22 април, 1985 – 14 април, 1986 – 4 май, 1987 – 19 април, 1988 – 10 април, 1989 – 30 април, 1990 – 15 април, 1991 – 7 април, 1992 – 26 април, 1993 – 18 април, 1994 – 1 май, 1995 – 23 април, 1996 – 14 април, 1997 – 27 април, 1998 – 19 април, 1999 – 11 април, 2000 – 30 април, 2001  – 15 април, 2002  – 5 май, 2003  – 27 април, 2004  – 11 април, 2005  – 1 май, 2006  – 23 април, 2007  – 8 април, 2008  – 27 април, 2009  – 19 април, 2010  – 4 април, 2011  – 24 април, 2012  – 15 април, 2013  – 5 май, 2014  – 20 април, 2015  – 12 април, 2016  – 1 май, 2017  – 16 април, 2018  – 8 април, 2019  – 28 април, 2020 – 19 април, 2021 – 2 май, 2022 – 24 април, 2023  – 16 април, 2024  – 5 май, 2025  – 20 април, 2026  – 12 април, 2027  – 2 май, 2028  – 16 април, 2029  – 8 април, 2030  – 28 април, 2031  – 13 април, 2032  – 2 май, 2033  – 24 април, 2034  – 9 април, 2035  – 29 април, 2036  – 20 април, 2037 – 5 април, 2038  – 25 април, 2039  – 17 април, 2040 – 6 май, 2041 – 21 април, 2042  – 13 април, 2043  – 3 май, 2044  – 24 април, 2045  – 9 април, 2046  – 29 април, 2047  – 21 април, 2048  – 5 април, 2049  – 25 април, 2050  – 17 април, 2051  – 7 май, 2052  – 21 април, 2053 – 13 април, 2054  – 3 май, 2055  – 18 април, 2056  – 9 април, 2057  – 29 април, 2058  – 14 април, 2059  – 4 май, 2060  – 25 април, 2061  – 10 април, 2062  – 30 април, 2063  – 22 април, 2064  – 18 април, 2065  – 26 април, 2066  – 18 април, 2067  – 10 април, 2068  – 29 април,2069  – 14 април, 2070  – 4 май, 2071  – 19 април, 2072  – 10 април, 2073  – 30 април, 2074  – 22 април, 2075  – 7 април, 2076  – 26 април, 2077  – 18 април, 2078  – 8 май, 2079  – 23 април, 2080  – 14 април, 2081 – 4 май, 2082 – 19 април, 2083 – 11 април, 2084 – 30 април, 2085 – 15 април, 2086 – 7 април, 2087 – 27 април, 2088 – 18 април, 2089 – 1 май, 2090 – 23 април, 2091 – 8 април, 2092 – 27 април, 2093 – 19 април, 2094 – 11 април, 2095 – 24 април, 2096 – 24 април, 2097 – 5 май, 2098 – 27 април, 2099 – 12 април, 2100 – 2 май.

_________________________

*Забележка: 1. Пасхата (Великден) е подвижен празник, който се изчислява по специални пасхални таблици. Най-рано може да бъде на 4 април, а най-късно на 8 май по Григорианския календар. А по Юлиянския – най-рано на 22 март, а най-късно на 25 април.

2. Таблицата с пасхалните изчисления поместени в Евангелието, издадено от севлиевския свещеник Ненчо Несторов през 1865 г. в Русе започва от 1865 г. и завършва на 2080 г.

3. Бележка от автора на блога: първа електрона публикация – http://www.dveri.bg

БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН В НОВА СВЕТЛИНА*

Публикувано на от Dragan Bachev

(Според новоткрити документи)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

През последните десетина години няколко млади светски (в това число и двама църковни) изследователи, упорито се опитват да омаловажат и обезценят църковно-националната борба, като именно в нея започват да търсят причините за днешното разединено състояние на Българската православна църква (БПЦ). Освен това пак според тях, създадената с толкова много усилия Българска екзархия била използвана от държавните ни дейци след 1878 г. само за защита на националните интереси, с което “Българската православна църква е поставена в невъзможност да се самоуправлява и нормално да изпълнява главното си духовно предназначение”. Не му е тук мястото да подлагам на остра критика тези изводи и становища, защото те са по-скоро изводи на лаици, примесени с голяма доза излишна самоувереност и политическа ангажираност.

Освен това днешното младо поколение с основание си задава въпроса: Какъв е този Български Великден за който постоянно ни натякват политиците през последните години?

Става дума за Великденската акция от 3 април 1860 г., когато на службата в историческата българска дървена църква “Св. Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Български Великден я нарече публицистът Тончо Жечев през 1975 г. в едноименната си книга и оттогава тя остана под това име. Съвременници на събитието са го наричали другояче: “Великденската нощ” (Никола Евт. Сапунов); “Извършеното на  април 1860 г.” (д-р Христо Стамболски); “Станалата на връх Великден…. постъпка” (Тодор Бурмов); “Работата за неспоменуването името на патриарха” (Петър П. Карапетров); “Събитието на Великден 1860 г.” (Светослав Миларов) “Изхвърлянето името на патриарха” (Георги Георгиев Димитров) и др. Някои изследователи пък го наричат: “Извършеното на Великден” (Милан Радивоев – биограф на епископ Иларион Макариполски); “Революционният акт на 3 април” (историкът Петър Ников); “Случката на 3 април 1860 г.” (академик Никола Начов); “Великденският революционен акт” (академик Кирил Патриарх Български); “Великденската акция” (проф. Николай Генчев, ст. н. с. Зина Маркова); “Великденското събитие” (проф. Тодор Събев); и т. н.

В историческата ни книжнина отдавна се пишат общи неща за паметния Великден от 3 април 1860 г., когато било изхвърлено от служба името на тогавашния вселенския гръцки патриарх Кирил. За основен двигател на акцията се представя епископ Иларион Макариополски, който според проф. Т. Жечев “приел върху себе си всички отговорности на станалото… По този начин потвърдил своя избор за глава на националната църква.” Напоследък някои млади духовници и техни клакьори се опитват с всички сили и средства да умаловажат Великденската акция, да докажат, че била грешка и е довела до падение Българската църква.

Къде е истината? Преди десетина години открих нови документи от онази романтична епоха, които публикувах под заглавие “Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград” (Издателство ПИК, Велико Търново, 1999), но книгата остана почти незабелязана от нашата общественост.

Борбата за независима Българска църква започвала през 20-те години на ХIХ век. Нейното начало било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответните патриаршески митрополити, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. Поставен обаче в края на 30-те години на ХIХ в. в Търновска епархия, църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.

Църковно-народната борба протекла на няколко етапа и представлява всенародно движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. (А омразни владици били: Хрисант Пловдивски; Неофит Византинос (Търновски); Йеремия Самоковски; Дели Матей Самоковски; Вениамин Преславски; Дионисий Доростолски; Мелетий Полянински (Кукушки); Мелетий Охридски; Кирил Одрински, Дели Панарет Търновски и др.) По своята същност църковно-народната борба била обществено-политическо движение за признаване на българската нация и представлява мирен етап в националната ни революция.

Още през есента на 1844 г. в турската столица започва дружбата между двама духовници, които застават начело на църковната борба. Това са архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели и йеромонах Иларион Стоянов Еленчанин (бъдещият Макариополски епископ). От името на българския народ те представят пред Високата порта следните искания: 1) Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; 2) Да откриват свои народни училища; 3) Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език; 4) Да имат своя църква в Цариград; 5) В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защищават срещу гръцките интриги; 6) Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които да изложат всички народни нужди пред Портата.

След Кримската война (1853-1856) е издаден султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, с който били дадени правдини на всички народности в Османската империя. Въз основа на него в Цариград бил свикан разширен църковно-народен събор, който заседавал от октомври 1858 г. до 16 февруари 1860 г. На този събор участвали и четирима българи миряни (Илия Петров от Видин, д-р Стоян Чомаков от Пловдив, Петко Р. Славейков от София и хаджи Николи х. Минчоглу от Търново), които поставили съвсем скромни искания – за българските епархии да се ръкополагат българи митрополити. Това не било взето под внимание, а и огромният патриаршески дълг от 7 милиона гроша бил разхвърлен на цялото християнско население. Българите останали недоволни от това незачитане на правата им и решили да пристъпят към радикални действия. Понеже по това време нямало единно и достатъчно българско висше духовенство (архиереи), освен епископ Иларион Макариополски, който бил предстоятел на българската Дървена църква в Цариград, идеите, организацията и провеждането на мероприятията паднали на плещите на миряните – в случая на младите цариградски българи (занаятчии, служители в търговски кантори и интелигенти). Именно те се събрали в понеделник, 28 март 1860 г., в Метоха при църквата и изготвили протест до Високата порта, който бил дълъг 9 1/2 аршина (т. е. 6,50 м) и подписан и подпечатан с 5233 подписа и печата. Връчването на този протест на Великия везир Мехмед Ружди паша станало още същия ден от двама първомайстори – Никола Евт. Сапунов и Манол Иванов. На събранието в Метоха избрали и комисия от шест лица, която да държи връзка с Портата и да следи отговора по протеста. На 1 април 1860 г., Разпети петък, членовете на въпросната комисия (Никола Евт. Сапунов, Манол Иванов, Стоян Джейков, Иван Бозвелиев, Стайко Димов и Драган Чавдаров) поканили първомайсторите на всички еснафи и някои от първенците на българската колония и направили заседание в Метоха. Тогава решили да действат вечерта на следващия ден, а именно на църковната служба на празника Възкресение Христово или Великден. Замисълът бил точно на Възкресение, за да възкресят потъпката ни църковна иерархия. Нещата са били подготвени и изпипани до най-дребните подробности, защото цялата акция преминала гладко, без никакви сътресения и усложнения. Понеже знаели твърдостта и принципността на епископ Иларион Макариополски, младите цариградски еснафи се подготвили и за евентуални насилствени действия. Късно вечерта в събота на 2 април 1860 г. българската Дървена църквица била препълнена от богомолци, повечето от които били млади хора, разделени на “отделения” и “сичките се с бастуни дебели”. Службата водел лично епископ Иларион в съслужение с храмовите свещеници поп Тодор Тошков (от Видин) и иеромонах Иларион Факиркин (от Казанлък). Между дяконите бил и дякон Дионисий Илиев (шурей на Никола Сапунов). Сред църковните певци се откроявал учителят при българското цариградско училище Иван Найденов (казанлъчанин). При това архиерейско празнично служение, преди четенето на Апостола било изпято “Елици во Христа крестите ся….” След това дяконът подал първите думи на многолетствието “Святейшему Кирилу…..”, но бил спрян от множеството в храма и тогава изпели многолетствие (подготвено предварително) за турския султан Абдул Меджид.  Литургията продължила по установения ред и след освещаването на даровете, трябвало да се възгласи от самия служещ епископ името на Цариградския патриарх Кирил VII, но множеството в храма силно викало “Долу, долу гръцкият патрик” и вдигало бастуните във въздуха. Тогава изплашеният и възбуден епископ Иларион Макариополски споменал “Помени Господи всякое епископство православних”. По този начин той изтъкнал, че служи като архиепископ, който не зависи от друга църковна власт и по този начин било официално обявено скъсването с Цариградската гръцка патриаршия. След това  дяконите и свещениците изпели: “Помени Господи священоначалника нашей Илариона”. След свършването на празничната литургия, певците изпели специална песен, съчинена за възхвала и чест на султана: “Весели се наш народ, Бога прославяй и за мирний наш живот, Царя благодаряй”.

На самия 3 април – Великден, когато било Второ Възкресение, на църковната служба се чете Евангелието на различни езици. Този път народът се възпротивил и въпреки увещанията от страна на Тодор Бурмов, не разрешил то да се чете по гръцки. Когато в обширния църковен двор епископ Иларион Макариополски раздавал на богомолците червени яйца (които били 5800), на балкона на близкия Метох 32 ученици под диригентството на учителя Ив. Найденов пеели песента за възхвала на султана. След това в Метоха българските първенци и първомайстори написали един махзар (изложение), дълъг 11 аршина (т. е. 7,50 м), в който дали обяснение какво и защо са го направили. Документът бил подписан от над хиляда души и подпечатан с печатите на 33 български еснафа. Връчен бил на Високата порта още същият ден от Христо Тъпчилещов и хаджи Николи Минчоглу. Турските министри приели махзара с усмихнати лица, без да укоряват българските представители за случилото се. По този начин турското правителство негласно подкрепило българите в борбата им срещу Патриаршията, но както е известно тази подкрепа получила юридическа санкция едва десет години по-късно.

Научавайки за Великденската акция, лукавото гръцко духовенство пуснало в ход клеветите. От страна на Патриаршията бил подаден такрир (рапорт), в който се казвало, че името на патриарха било заместено не с това на султана, а на руския цар, и “че от българското училище учениците отишли на руския дворец (т. е. посолството) и пеели песен многолетна на руския император”. Цариградските българи направили ново подробно изложение до Високата порта за хода на Великденската акция, което било връчено на 6 април 1860 г. на Великия везир и на двама други министри.

Епископ Иларион Макариополски бил викан на Патриаршията, където му искали обяснения за случилото през Великденската нощ. След като дълго го съветвали, го изпратили да оправи нещата.. Той наредил на поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април, като този път спомене името на патриарха, но службата да започне много рано, т. е. да няма в църквата богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка, заради което ял голям бой от разгневения народ, а епископ Иларион се бил укрил в дома на някой негов духовен събрат (гръцки архиерей). След това цариградските българи имали сериозен разговор с владиката си, който бил поставен между чука и наковалнята. След като се престрашил и взел страната на народа, поискал документ, че това не е негово своеволие, а желание народно. За тази цел му направили специално пълномощно писмо, с дата 21 април 1860 г., в което се посочвало, че българите вече не признават върховенството на “гръцкото високо духовенство”, а за свой духовен водач определяли Иларион Макариополски, който нямало да се отрече “от това християнско дело; а ний за Ваше спокойствие и за безопастността Ви, на всяка случка се обещаваме да отговаряме за Вас”.

Снабден с този документ (новооткрит) на 24 април, неделя, 1860 г. епископ Иларион служил в българската църква  без да вземе нужното разрешение от патриарха и без да плати определената такса от 10 гроша.

Към самотния български архиерей се присъедил и бившия Велешки митрополит Авксентий (българин от Самоков), който бил в Цариград и желаел да заеме Самоковската митрополитска катедра; по-късно се присъедил и Пловдивския митрополит Паисий (албанец, който останал верен на делото до смъртта си през февруари 1872 г.); малко като авантюрист се присъединил и Софийския гръцки митрополит Гедеон, който бил изпратен на заточение от Патриаршията.

В интерес на историческата правда трябва да посоча, че Великденската акция, т. е. отхвърлянето на църковната зависимост от Патриаршията, била изпреварена от напористите самоковци. Те изгонили омразния си владика Дели (луд) Матей, не приели неговия викарен епископ българина Паисий и още в средата на март 1860 г. забранили на градските свещеници в Самоков да споменават гръцкия патриарх, а да заменят името му с това на съгражданина им митрополит Авксентий Велешки. А след самата Великденска акция в Цариград зависимостта на Цариградската патриаршия била отхвърлена от много градове и села. В хронологична последователност това били градовете София, Свищов, Габрово, Дупница, Шумен, Стара Загора, Хасково, Ямбол, Елена (то е от 30 юли 1860 г.), Трявна, Дряново, Чирпан и т. н. още десетки селища. Това красноречиво говори, че Великденската акция била кулминационна точка, апогей в църковно-народната борба и вече връщане назад нямало.

На 8 юли 1860 г. в Цариград било проведено общонародно събрание, на което била избрана временна комисия за ръководство на църковно-народното дело. В нея влизали митрополит Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчоглу и Димитър Ив. Гешов.

След 10 години по повод на издаването на фермана (27 февруари 1870 г.), епископ Иларион Макариополски държал реч на 1 март 1870 г. в българската Дървена църква. Между другото той споменал, че  “… третий април бе славен и знаменит ден, в който въпросът се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, първи март 1870 г., е още по-славен и по-знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе рождението на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний, чада, сеехме на 1860 година на 3 април, жънем плода сега на първи март 1870 година.”

Доскоро нашите политици и държавници вдигаха толкова много шум с този Български Великден, но не знам кой и защо постави наименованието на това чисто църковно събитие на някаква национална акция (и то двойна) за искане на финансови помощи от богати българи, живеещи в чужбина. Да бяха го нарекли “Ктитори за национално свестяване” или “Дарители за българска наука и култура”. А в самата си същност един съвременен Български Великден действително ни е необходим. Но този път няма да се делим от никого, този път трябва да обединим разединената ни Българска православна църква, която вегитира под символичното управлението на Синодалните старци, които в комбина с други си пълнят гушите с църковни средства и имоти. На практика се разбра, че сама нашата Църква не ще може да превъзмогне някои пречки и сама да се обедини. Трябва да ѝ се помогне и то от най-високо място. С народни акции, както през 1860 г. няма да стане. Трябва правителството да се намеси с твърда ръка, а има правно основание за това, защото в нашата Източноправославна църква действа принципът на “цезаропапизма” (т. е. държавния глава е над църковния). Нека премиер и президент проведат една нова Великденска акция в истинския смисъл на думата и ще се радват на заслужена слава, и имената им ще бъдат записани със златни букви в църковните анали.

_____________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83