Сиянието от Рила*

Публикувано на 27.03.202326.03.2023 от Dragan Bachev

Ганчо Велев

Нашият народ има щастието – не без Божие благословение – да обитава дивен кът от земята. Колко искрен е Вазовият възторг пред красотата на Родината:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

Земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Всред прекрасния свят от линии, форми и багри възвишава своя могъщ масив величествената Рила. В цяла Югоизточна Европа, от Алпите до Кавказ, няма по-висока планина от нея. През всички сезони хиляди туристи бродят из нейните дебри, изкачват скалистите върхове и намират физическа и душевна отмора посред планинските простори. Любознателните се спират с интерес и пред новата .космическа лаборатория, кацнала върху рилския първенец. Рила е вече достъпна от всички страни по маркираните й пътеки, които пък естествено водят до нейния истински център – Рилския манастир. Благодатното сияние на тая чудна лаборатория на духа е озарявало умовете на около 30 поколения българи и нейният основател, Рилският пустинножител, се оказа най-чистият съсъд на светостта сред балканските народи от Х-ти век насам.

Първи ноември е празник на св. Иван Рилски и тогава стотици поклонници в хилядолетната му обител превиват колене пред мощите на светеца — покровител и будител на българския народ. На този ден (19.X. ст. ст.) се възпоменава пренасянето на светите му мощи от Рила в Средец. От времето на Българското средновековие са и другите два празника в негова чест: Успение на преподобни Иван Рилски (18 август ст. ст.) и Пренасяне мощите на преподобни Иван Рилски от Търново в Рилския манастир (1 юли ст. ст.).

Между трите дни за честване ноемврийският празник първенствува. Той е създаден още през Х-ти век при следните обстоятелства. След падането на Преславска България (972 година) комитопулите Давид, Моисей, Аарон и Самуил превърнали Средец (София) в столица на Западнобългарската държава. Градът бил в центъра на българските земи и се славел с една от най-старите епископски катедри на Балканския полуостров. Неслучайно тук е заседавал Сардикийският събор (343 година) за затвърдяване на православното изповедание на вярата и за примиряване на арианите с православните. Заради събора стъпил на наша земя и прославеният ревнител на светото Православие александрийският архиепископ св. Атанасий Велики, чието правомислие извикало всеобщо уважение към личността му. В този град на вълнуващи спомени се ковяла по-нататъшната история на България. Тук установил своето седалище избегналият византийски плен Дръстъро-Преславски патриарх Дамиан. Вероятно със съдействието на средецкия управител, еднакво заинтересования Аарон, патриарх Дамиан пренесъл мощите на св. Иван Рилски в новата столица, положил ги в катедралния храм (оцелялата и до днес, най-стара в София, кръгла църква «Св. Георги») и извършил канонизацията на отдавна прославилия се с чудеса роден светец. Тези именно църковно-народни тържества, които възпоменаваме на 1 ноември (19 октомври ст. ст.), още тогава, както се е целяло, предизвикали патриотична вълна сред народа, чиято воля за съпротива била още повече укрепнала. Затова и византийският император Василий II напразно обсаждал София и едва не загинал в бой със Самуил при Траянови врата (17 август 986 година). В такъв случай напълно обяснимо става и първото споменаване на Рилския пустинножител като светец под дата 19 октомври в месецослова натака нареченото «Зографско евангелие», писано в края на Х-ти век в западно-българските краища. Така изложената хронология на празника, която не съвпада с мненията на професор Йордан Иванов и на професор Васил Николов Златарски, принадлежи на професор д-р Иван Дуйчев и е изградена върху много остроумно и приемливо изяснение на Скилицовото житие в книгата му «Рилският светец и неговата обител» (София, 1947 година, стр. 187-198). Това датиране изцяло приема и Левкийският епископ Партений, който дори смята, че пренасянето на мощите на св. Иван Рилски (с изразеното от светеца съгласие в игуменовото съновидение) е станало на 19 октомври 980 година[1]. През епохата на Възраждането неправилно празнували на 19 октомври пренасяне мощите на св. Иван Рилски от София в Търново и то през 1238 година[2]. Същата грешка е допуснал и Сергей Василиевич Булгаков[3], когато се знае, че това е сторил Асен I след сполучливия си поход по долината на Струма през 1195 година.

На първи ноември (19.X. ст. ст.) възпитаниците на Софийската духовна семинария – от 1950 година в Черепиш – скромно, но сърдечно честват своя патронен училищен празник. Нашата семинария се е създала и развивала под покровителството на преподобния наш отец св. Иван Рилски. Самоковско-Рилското богословско училище, на което тя е продължител, не би се открило още през 1876 година без щедрата пожертвувателност на риломанастирското братство.

Когато Спасителят в знаменитата Си проповед на планината синтезирал Своето божествено учение и между другото засегнал назначението и длъжността на апостолите, отправил им следната повеля: «Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец» (Матей 5:16).

Основателят на българското отшелничество изпълнил бляскаво тази Христова повеля. Житието му ни е добре известно. Той израснал в самите недра на народа и вярвал горещо в Бога, на Когото съзнателно и усърдно е служил още в младините си. А за духовната борба наистина, особено на борбата със себе си, е нужна дълга подготовка от юношески години. Неговата младост била украсена със синовно послушание и целомъдрие. Ненавиждайки празнословието, далеч от стремежи към лекомислен и необуздан живот, той не преставал – по думите на житиеписеца Георги Скилица – да се поучава по Божиите църкви и слушал свещените книги, та подобно на трудолюбива пчела, полагал в съкровището на сърцето си Господните слова. Приел монашество убедено и вкусил от сладките плодове на просветата в манастирите, които никнели в Симеоновия век на просвещение и били средища на усилена книжовна дейност. Той имал, следователно, възможност да се запознае добре с основните принципи на християнството и с правилата на монашеския живот, за да не тръгне из погрешни пътища, а да стане строг изпълнител на духовно подвижничество. После се отдал на пълно отшелничество. Силата на уединените размишления и благодатно небесно озарение го довели до живо и дълбоко разбиране на Божията същност и величие. Чрез своите иночески подвизи св. Иван си изградил съвършен християнски характер, угаснали у него всякакви егоистични трепети. Превърнал се в неизтощим кондензатор на духовна енергия. И вече могъл да напусне усамотението си, бидейки съсъд на Божията благодат. От богатия си личен опит могъл да съветва начеващите около него монаси да не изживяват плахост по пътя на спасението, защото Божията сила в немощ напълно се проявява (2 Коринтяни 12:9).

Трудно възмъжавали духовно иноците около него и той, като св. апостол Павел страдал, докато не се изобразел Христос в тях (Галатяни 4:19). Св. Иван бил чужд на всяко безразличие към душевния мир и съдбата на своите монаси, на които в предсмъртното си отдалечаване оставил своя прочут и дълбокосъдържателен «Завет». Първият му призив към тях бил: «Да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци». После напомня: «А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини»… «Ако прочее имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото Сам Той казва: Ако жена би забравила чедата си, Аз не ще ви забравя» (Исаия 49:15)… «Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде» (Матей 6:13)… «Благословен е оня човек, който се надява на Господа» (Иеремия 17:7). Затова «не търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния цар, Комуто се записахте да бъдете воини (2 Тимотей 2:4). Щом сте излезли веднъж от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното (Лука 9:62), като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство. Но и Апостолът съветва да забравяме онова, що е отзад, а да се стремим към това, що е напред (Филипяни 3:14), тоест да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бяхме призовани от нашия подвигоположник Иисус Христос… Старайте се да живеете единодушно и единомислено». По-нататък насърчава киновийното монашество: «Общият живот изобщо е полезен на всички». Позовава се на Псалмопевеца: «Колко е хубаво и колко е приятно братя да живеят наедно!» (Псалом 132:1). Припомня и думите на Христа: «Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях» (Матей 18:20). Предупреждава и срещу необмислено увличане в анахоретство: «Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне» (по Еклисиаст 4:10). И киновийното монашество е дебнено от опасности. «Не търсете първенство и началство, но помнете Оногова, Който е казал: който иска сред вас да бъде по-голям, нека бъде на всички слуга» (по Матей 20:26). Настоятелите на манастирите (наставниците) да бъдат «мъже, засвидетелствани от всички в духовни деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието»… При това да избягват разногласията, «защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение… Имайте мир и светост – с всички, но без тях никой не ще види Бога» (Евреи 12:14)… «С голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога»… «Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни, такъв веднага отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница» (по 2 Тимотей 2:17)… «Придържайте се крепко о църковното правило»… Съветва ги да ценят физическия труд: «Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но прочее в ръцете ви да има работа, а молитвата: «Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния» да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви споменът за смъртта[4]» .

Има още →

Преподобни Паисий Хилендарски и подвигът на духовното будителство в историята на Българската православна църква*

Публикувано на 18.07.2022 от Dragan Bachev

Костадин Нушев

Преподобни Паисий Хилендарски е родоначалник на една културно-просветна традиция в историята на Българската православна църква, свързана с духовното будителство и народното просвещение чрез използване на говорим и разбираем новобългарски език.

Духовните будители през Възраждането са носители на християнски просвещенски дух и християнски нравствени ценности, борци за човешко достойнство и свобода за вярата и Църквата и продължители на културно-просветното и книжовно дело на славянските първоучители и просветители – светите братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски и св. патриарх Евтимий. За разлика от тези първоучители и духовни просветители през Първото и Второто българско царство духовните будители на българите от времето на Османския период като св. Паисий Хилендарски, св. Пимен Зографски, св. Софроний Врачански, иеромонах Неофит Бозвели и иеромонах Неофит Рилски извършват своя духовен подвиг в една нова и различна културно-историческа и политическа ситуация на времето – на прага на Новото време и модерната епоха в условията на липсваща българска държава, която да подкрепя техните просветителски и книжовни трудове. Те изпълняват своя дълг към българите – към Род и Родина, към Народ и Отечество, като духовен подвиг на вярата и служение на Бога и ближните в благодатното лоно на Църквата.

Преподобни Паисий Хилендарски и духовното будителство в историята на Българската православна църква

Църквата нарича „духовни будители“ една особена категория християнски светци и духовни учители, които в зората на Новото време, и на прага на модерната епоха, със Слово и книга започват едно широко просветителско движение за нова християнска пробуда, просвета и възраждане на духовната култура чрез проповед и поучение на говорим и разбираем език. В началото на Българското Възраждане това са монаси и духовници като св. Пимен Зографски и преподобни Паисий Хилендарски, а след тях духовното будителско дело продължават други християнски духовници като архимандрит Неофит Бозвели, св. Софроний Врачански, иеромонах Неофит Рилски и безброй много техни ученици и последователи, учители, свещеници, книжовници и писатели. Духовните будители са монаси-изповедници, таксидиоти и просветители, които подържат християнската вяра и нравствени ценности в съзнанието на православния вярващ народ и изпълняват църковното служение сред народа като извършват светите тайнства, проповядват Словото Божие и съграждат духовните основи на българската просвета и култура на роден и говорим български език(1).

Авторът Костадин Нушев

При неимоверно трудни и тежки условия духовните будители и просветители през Възраждането успяват да съхраняват и преумножават духовните ценности на християнството, да отстояват човешката свобода и лично достойнство и да положат основите на духовното пробуждане и възраждане на българския народ.

Духовните будители са Христови свидетели, църковни учители и изповедници на вярата, които полагат темелите на новата българска християнска просвета и национална култура на новобългарски език. Тази категория Христови подвижници, църковни учители, служители и просветители Църквата е въвела специалното наименование „духовни будители“, което указва на тяхната група като на нова и специална категория светци – просветители, книжовници и църковни пастири, които са по правило монаси, но преди всичко духовни учители, пастири и епископи.

Духовните будители „полагат душата си за своето паство“ и за християнската просвета на своите събратя, служат самоотвержено на своите ближни по вяра и род и принасят своя неуморен труд за въздигане на своите „по-малки братя“. Пред Бога и народа те посвещават себе си на саможертвено църковно служение за опомняне и пробуждане, за просвещение, образование и духовното възмогване, за избавление от робски гнет и спасение на вярващия български народ в условията на чуждо политическо и духовно владичество. Като тип и образ на светец духовният будител по правило е монах или духовен отец – изповедник, духовен наставник, учител и проповедник, но също така е книжовник, просветител, интелектуалец и народен водач. Тази категория светец с така указаните характеристики напълно отговаря на служението, образа и делото на преподобни Паисий Хилендарски, а до голяма степен съответства и на образа на св. Софроний Врачански и редица други духовни дейци и книжовници през Възраждането. Разликата между двамата първи духовни будители на българския народ – св. Паисий Хилендарски и първият български епископ през Възраждането е, че св. Софроний е архиерей и епископ като до голяма степен той се доближава до образа на църковния учител и светител – до авторитетния църковен предстоятел и духовен пастиреначалник, проповедник и книжовник, а Хилендарският монах си остава скромен и смирен книжовник, неуморен таксидиот, духовен наставник и пътуващ проповедник, който предприема своето дело в името на Бога и българския народ движен преди всичко от своята силна вяра и пламенно родолюбие(1).

Духовно просвещение, човешко достойнство и ценности на християнския хуманизъм

В културата на Българското Възраждане се преплитат много фактори – духовни, политически, икономически, социални и църковни, които са влияели по особен начин и са довели чрез съвкупното си въздействие до духовния прелом и обновлението, което характеризира живота на българите през ХVІІІ-ХІХ век. Съответно на това промяната в нравствеността и духовната култура на нашите сънародници би могла да се търси в различни насоки и да се интерпретира и анализира в различен контекст. Без да се отричат многообразните фактори и влияния, които си дават среща в процеса на възрожденското обновление и преобразяване на живота и моралната култура на българския народ от това време, ще се опитаме да концентрираме вниманието си върху християнската нравственост и традиционната православна духовност като източник на обновителните тенденции и фактор за зараждането на специфичната модерна възрожденска култура на българите.

Авторът Костадин Нушев

В образа и делото на всички духовни будители, книжовници и учители, свещеници и църковни пастири, ние откриваме просветителските прояви и измерения на тяхната дейност – те са проповедници, които пробуждат съвестта на вярващите християни като проповядват Евангелието и Словото Божие, полагат душата си за своето паство и имат за цел да предизвикат дълбока духовна промяна, възраждане и пробуждане на религиозното и родолюбиво чувство у вярващите чрез покаяние, опомняне и събуждане на съвестта за борба срещу невежеството, заблудите и греха. Стремят се да изведат народа от робството на невежеството и греха, от безпаметството и леността, от заблудите и изкривената неправославна вяра. Духовните будители свидетелстват за Христовата истина и за чистотата на вярата на Църквата, пробуждат съзнанието за достойнство и историческо величие на Българската църква, за историческото величие на българската държава, за свещеното наследство и скъпоценно достояние на вярата и славното църковно минало. Наред с историческата памет и духовно съзнание за миналото те се обръщат и към изпитанията и трудностите на настоящето и задачите на бъдещето. По този път на духовно просвещение преподобни Паисий Хилендарски и неговите ученици и последователи се стремят да пробудят и подържат съзнанието за човешко достойнство и народни правдини, да предизвикат духовно пробуждане за нова културно-просветна и книжовна дейност, за да се възстанови величието на българската народност и независимата българска народна Църква.

Ценностната система на християнството и родолюбието, на хуманизма и човешкото достойнство, която проповядват преподобни Паисий Хилендарски и неговите последователи, предполагат обновление на духовния и обществения живот чрез широко образование и просвета сред народа на роден език и създаване на модерна училищна система, която се изгражда върху основите на църковните духовни школи и книжовни манастирски центрове. По този духовен път на обновление чрез възраждане на християнските традиции и борба за църковна просвета и национална независимост се утвърждават християнските мотиви и идеи за справедливостта и човешкото достойнство като широкообхватни и основополагащи ценности в моралната култура и духовния живот, определящи насоката на историческо развитие и ориентацията на нравствеността. Тези нравствени принципи и ценности на християнски хуманизъм интегрират в себе си широк спектър от духовната култура и морална система и са отворени за обновителни влияния като интегрират националното наследство и европейската модерна култура. Чрез тяхното универсално и общочовешко съдържание се съхранява изконното християнско духовно наследство и се хвърля мост към новото, модерното и напредничава развитие и европейски насоки за бъдещето.

Има още →