Предизвикателствата на времето и опазването на сградата на Богословски факултет (по данни от архивни материали)*

Д-р Силва Маринова

През 2023 година се навършват 100 години от отварянето на вратите на сградата на настоящия Богословски Факултет в София. Това е един хубав повод да се разтворят архивите и да се проследи историята на създаването, промените и опазването през изминалото столетие на този архитектурен паметник на културата. Няма човек, който да е влязъл в тази сграда и да не е усетил възторг, дължащ се не само на красивата архитектура, но и на присъстващата там благодат. Това е така, защото в сградата на Богословския Факултет има параклис, в който ежедневно се извършва богослужение, а в намиращият се на втория етаж музей се съхраняват чудотворни икони, църковни реликви и мощи.

Сградата е преминала през изпитанията на времето и до ден-днешен стои като символ на духовното образование в България. В началото идеята за създаване на Висше духовно училище датира отпреди Освобождението на България. Опитите на Свeтия Синод да доведат до реализацията на тази идея получават завършек в лицето на Иван Евстатиев Гешов (министър-председател на България в 32-рото правителство, 1911-1913). Той издава постановление на 28 април 1911 година, а на следващата година Народното Събрание приема закон за разкриване на Висшето богословско училище. Със съдействието на министъра на просвещението Стоян Омарчевски, сградата е завършена и тържествено открита през 1923 година.

Първоначалната идея за изграждането на сградата е била като проект в чест на възстановяване на Българската екзархия. Осветена е през 1910 година, а 33 години по-късно е била частично разрушена от бомбардировките. Тогава тя изгубва първоначалния си архитектурен облик. Невъзстановени остават куполът и фронтонът подчертаващи централната ос на симетричната композиция. В стилово отношение, според експертното решение, сградата търпи влиянието на историцизма.

След дългогодишни опити за започване на реставрация на разрушения купол, тази година стартира, по възобновената и доведена до успешен край инициатива на деканското ръководство, укрепителна дейност по конструкцията на сградата и възстановяването на купола ѝ.

В настоящата статия се разглеждат архивни документи, които съхраняват отчасти историята и становищата за реставрационните дейности, извършени през годините. Целта е да покаже през какви промени е преминал този архитектурен паметник на културата и грижите за опазването му през стогодишното му съществуване.

В изследването се разглеждат съхранени архивни материали, които са малко познати и проучвани до този момент. Всички документи като цяло отразяват състоянието на сградата и изтъкват несъмнените архитектурни признаци, по които сградата е придобила статут на архитектурно-художествен паметник от национално значение. Проучените документи върху които стъпва изследването, обхващат периода от 60-те години на 20-ти век до наши дни.

Сградата на Богословския факултет е част от архитектурен ансамбъл на площад „Св. Неделя“. Състои се от пет надземни и два подземни етажа, а също и тавански етаж. В източната и централна част на втория сутерен са разположени складови помещения и други помощни отделения. Първият и вторият етаж представляват три различни функционални зони, средна, източна и западна. Главният вход на Богословския факултет е подчертан с колони и двойка пиластри с византийски капители (тежък портик) от двете страни, които по всяка вероятност са носели красивия фронтон. Сградата е интересна с разнообразните си помещения, които през годините са изпълнявали различни функции и са били приспособявани за тях[1].

Известен факт е, че архитектурните планове на сградата са дело на австрийския архитект Фридрих Грюнангер. Той се е стремил да подчини архитектурните форми на модерния за времето си стил сецесион с детайли, взаимствани от византийската, романската и българската средновековна архитектура. Архитект Грюнангер е проектант на Княжевския дворец, Централната Синагога, комплексът на Софийска Духовна Семинария, ДЗИ на бул. „Дондуков“, идеен проектант на Централна баня, редица забележителни къщи в София и други.

Има още

Изследвания за св. Атанасий в България през XX-ти и в началото на XXI-ви век*

Ангел Петков

През 1870 година, в условията на Османско владичество, със султан­ски ферман е създадена Българската екзархия. Две години по-късно, тя е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия. Идейни­те корени на нейното създаване могат да се видят още във времето на императрица Екатерина Велика, откогато руските царе провеж­дат дългосрочна програма за завлядяване на Босфора, Дарданелите, Константинопол и Балканския полуостров. Въз основа на общата православна традиция в началото на XIX-ти век се появява движението на руския панславизъм, чиито идеи, според които всички славянски народи трябва да се обединят срещу западната, азиатската и арабска­та култура, набират популярност не само в Русия, но и в източните провинции на Австро-Унгарската империя. Като резултат от това, сред руските интелектуални кръгове се формира идеята за „славян­ски църковен модел” – счита се, че само славяните са православни. Сред българите идеите на панславизма проникват вероятно през 30-те години на XIX-ти век, но нямаме сигурни доказателства за това. Ясни податки обаче са налице през 50-те години на века. Идеята за българска национална църква, довела до българската схизма, е инспирирана от идеите на панславизма. Тези събития оказват решаващо влияние върху разви­тието на богословското образование в България.

Първото поколение учители в новосформираните семинарии са дипломанти на различни образователни институти на Вселенската патриаршия[1]. Поради липса на родна богословска школа в началото нуждата от учебни пособия е задоволявана предимно с преводни съ­чинения. Превеждат се съчинения най-вече на руски автори. Руското влияние върху българското богословско образование е обусловено и от факта, че в средата на века много българи са подпомогнати финан­сово да завършат духовно или светско образование в Русия. Същото важи и за цялата образователна система.

Поради изолацията от останалите православни школи след схизмата от 1872 година, много духовници се ориентират към западни образователни институции. Така се формира следващо поколение теолози и клирици, които завършват както руски, така и немски, австро-унгарски и швейцарски университети[2]. През 1917 година в Русия се извършва болшевишкият преврат, довел на власт тоталитарния ате­истичен комунистически режим. Работата на руските богослови сек­ва, поради което много от тях емигрират в други страни, в това число и в България.

За разлика от Османската епоха, през XX-ти век все по-малко бъл­гарски интелектуалци и църковници знаят гръцки език и се налага съчиненията на отците да започнат да се превеждат на съвременен говорим български език. От творчеството на св. Атанасий Алексан­дрийски са преведени много малко съчинения през изминалия век[3].

През 1923 година, по образеца на академичната система в Швейцария, където богословските школи, макар и деноминационни по характера на преподавания в тях материал, запазват академична автономност, което не допуска намеса на висшия клир в делата на академичните образователни институции, е основан Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[4]“. Започват работа бележити учени в различни области на богословските науки, между които руските емигранти Александър Рождественски, Николай Глубоковски, Михаил Поснов и завършилите образование на Запад бъл­гари архимандрит Евтимий Сапунджиев, Иван Снегаров, Иван Марковски, Стефан Цанков и други[5]. За църковните отци обаче все още се говори много малко – техните текстове се познават фрагментира­но и при това не от самите съчинения, а от прецитирания. Това се вижда, например, в публикациите на отец Ибришимов от 20-те и 30-те години на XX-ти век, които се ограничават единствено до житията на по-важните светѝ отци, до техни мъдри мисли и по-интересни части от живота им[6]. Главна причина да се говори толкова малко за светите отци в тази епоха е, че голяма част от тяхната догматическа дейност е свързана с Вселенските събори, а в условията на схизма темата за съборността на Църквата, която е нейна основна характеристика, се явява твърде неудобна за Българската екзархия. Нежеланието да се говори за съборността на Църквата довежда и до промяна на Сим­вола на вярата в България – в периода 1872-1945 година думата „съборна“ от вероопределението за Църквата е махната и заменена с „вселенска“ [7].

Протопрезвитер Георги Шавелски (1871-1951)

За това не е необичайно, че в този период почти нищо не се пише за св. Атанасий Велики. Неговата дейност е пряко свързана с Първия вселенски събор, което означава, че споменаването му няма как да не се свърже със съборността на Църквата. Единствената кни­га, посветена на него в този период, е на протоиерей Георги Шавелски, из­дадена през 1924 година – Св. Атанасий Велики – светител на Църквата и светилник на Православието[8]. Протоиерей Шавелски е последният све­щеник на руската армия и флот, емигрирал в България през 1920 година, а през 1926 година става професор по Пастирско богословие в Богослов­ския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[9]”.Трудовете му са свързани най-вече със служението на душепастира и това е насоката му и в споменатата книга. В нея протоиерей Шавелски акцентира върху пастирството на светителя и върху отношението му към светската власт. Авторът запознава читателя с Атанасиевата апология за напускането му на паството и бягството му в Египетска­та пустиня, след което разкрива във фрагментиран вид учението на св. Атанасий за Бога и за извършеното от Него изкупление, разказва накратко и за борбата му срещу арианството. Въпреки, че основният акцент на протоиерей Георги Шавелски е пастирското служение на свети­теля, по мнението на д-р Иво Янев, неговият труд е един от малкото, имащ значение за систематичното богословие, и по-специално патрологията, за онова време[10].

Има още