Димо Пенков

Съзнанието за неунищожимостта на духа винаги е било присъщо на хората. Каквито и форми да е приемала тази убеденост, тя е универсална и свързана с различни системи от възгледи. Повсеместното разпространение на вярата в неунищожимостта на човешката личност от смъртта е факт, който заслужава внимание и интересува всеки здравомислещ човек.

Вярата в безсмъртието на душата е била позната на хората преди Рождество Христово. В погребенията през каменния век намираме следи от познаването на тази истина: „Не ще умра изцяло…“ Древният египтянин, който е бил по-цивилизован от хората през каменния век, познавал вече астрономията, основите на математиката и архитектурата, принадлежал е към по-висока цивилизация, създала пирамиди и храмове, чиято тайна и днес не е напълно разгадана, но никога, нито за миг не се е съмнявал, че част от човека е бъзсмъртна. Всъщност всички религии, както и много философски системи говорят за безсмъртието на душата, а християнството ни открива свръхестествената истина – „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“ (11-ти и 12-ти член от Символа на вярата).

Възниква обаче въпросът: какво всъщност означава безсмъртие на човека в християнското богословие? Отговорът на този въпрос е свързан със смъртта като неизбежно явление, влязло в нашия свят след грехопадението на Адам и Ева.

В този живот можем да сме сигурни само в едно: че всички ще умрем (освен ако Второто пришествие на Иисус Христос не ни изпревари). Смъртта е единственото неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква. Същевременно смъртта е тайна, която плаши всеки. Въпреки преданията на различните религиозни традиции ние не знаем почти нищо за „…неоткритата страна, откъдето никой пътник не се връща…“ и страхът от нея „озадачава волята“. При определяне мястото на смъртта в нашия живот и отношението ни към нея трябва да имаме предвид следното:

Смъртта е по-близо до нас, отколкото си представяме. „Всеки ден срещам смъртта“ (1 Коринтяни 15:31), пише св. апостол Павел. Разбира се, този израз има много по-широк смисъл.

Смъртта е противоестествена, но тя е и Божи дар. Макар смъртта да е страшна, тя е същевременно и благословия, израз на Божията милост и състрадание, предоставен от Бога спасителен изход. Бог разделя душата от тялото, за да ги съедини отново в определения от Него ден. Той е като грънчаря, видян от св. пророк Иеремия: „И слязох в дома на грънчаря, и ето, той работеше своята работа на колелото. И съдът, който грънчарят правеше от глина, се развали в ръцете му; и той отново направи от него друг съд, какъвто му текна да направи“ (Иеремия 18:3-4).

След големи страдания и мъки праведният Иов изповядва: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще го видят“(Иов 19:25-27).

С такава надежда са изпълнени много старозаветни текстове. Пророк Исаия казва:„Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат! Събудете се и тържествувайте вие, повалените в прах; защото… земята ще изригне мъртъвците“ (Исаия 26:19). В този дух пише и пророк Даниил: „И много от спещите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама“(Даниил 12:2).

Приведените текстове, както и много други, които не можем да посочим тук, показват, че идеята за безсмъртието на душата и възкресението на телата у израилтяните е била ясна. Тази истина разкрива подробно Иисус Христос. А Той особено картинно представя живота след смъртта в притчите: За царската сватба (Матей 22:1-22), за десетте девици (Матей 25:1-13), за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:19-31). Проповедта на планината е проповед за задгробния живот. Явяването на пророк Илия и на Моисей пред Преобразилия се Иисус Христос на планината Тавор е също свидетелство за живота на душите след смъртта. Тази вяра не се ограничава само с приемането на живот след смъртта, но се осмисля с „благата вест“ за Христовото възкресение, което свидетелства за нашето бъдещо възкресение, когато Господ дойде на земята отново „в сила и слава“ и ще въздаде на всеки според делата му. Безутешна би била мъката ни за нашите покойници, ако Бог не ни беше сътворил за безсмъртие. Целият ни живот щеше да е безсмислен, ако завършваше със смърт. Каква щеше да е тогава ползата от добродетели и добри дела? В такъв случай биха били прави неразумните хора, които нямат надежда за вечността: „да ядем и да пием, защото утре ще умрем“ (Исаия 22:13; 1 Коринтяни 15:32). Обратно, човек е създаден за безсмъртие, загубено след грехопадението, но възможността за него е възстановена чрез Христовото възкресение. Вярата в безсмъртието се потвърждава и от евангелската притча за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:19-31).

Нашият земен живот е подготовка за бъдещия живот, която завършва със смъртта: „И както на хората предстои да умрат един път, а след това – съд“ (Евреи 9:27). Но душата му продължава да живее. За този живот Църквата разказва на своите членове, окуражава ги. Разбира се, истината за бъзсмъртието остава предмет на нашата вяра, но разумът може да я изрази посредством някои косвени аргументи:

1. Душата е проста и неделима субстанция, следователно е бъзсмъртна.

2. Вярата в безсмъртието на човешката душа е всеобщ факт. В различни форми тя съществува във всички религии. Библията най-ясно говори за безсмъртието: „И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Еклесиаст 12:7).

3. Нашият живот е смислен, ако продължава във вечността. Земният ни живот е само въведение към вечността.

4. Вярата в безсмъртието е вкоренена у човека. Бог е вложил вечността в сърцето му (Еклесиаст 3:11).

5. Универсалният характер на религията говори за безсмъртен компонент на човешката същност. Това е душата, чрез която се осъществява връзката с Бога.

6. Психологията изобилства с описания на преживявания на хора, докоснали се до смъртта, които свидетелстват за безсмъртието на душата.

Темата за бъзсмъртието на човешката душа и за съществуването на Бога са основата, върху която се изгражда светогледът на религиозния човек. Отношението ни към тях обосновава съдържанието на ценностите, които са обект на размисъл в темите на тази книжка, предназначена за подготовка на кандидат-студенти.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.93-97. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-61k