Борис Маринов

В подвижническата литература съм чел такъв случай[83]:

Младеж, ученик на християнски отшелник, се обърнал към учителя си с молба: да му разреши да иде да благовести и защитава сред народа Христовата истина.

– Ти искаш да отидеш да утвърждаваш другите в Христовата вяра. Но знаеш ли, – рекъл отшелникът, – че там ще срещнеш студенина и враждебност? Хората са груби и жестоки. Те ще се надсмеят на твоите най-сърдечни речи. Какво ще правиш ти, когато, в ответ на твоята защита, те ще отговорят с важност и със смях?

– Аз ще се отнеса към тях с благодарна обич! – казал ученикът. – Ще си мисля, че те все пак са добри хора: те биха могли да ме хулят, а те само важничат и се смеят.

– Е, ами ако за твоята проповед и защита започнат и да те хулят?

– Ще помисля за тях: ето добри люде – те само ме хулят, а ако биха поискали, можеше и да ме набият!

– И това може да се случи! – отвърнал учителят. – Като не се смутиш от тяхната важност, от техния смях и от техните хули и продължаваш да вършиш твоето дело, те, раздразнени, ще те набият: с юмруци, с тояги, ще хвърлят камъни. Как тогава ще постъпиш?

– Аз ще им благодаря с обич: те биха могли да ме мушкат с ножове, да ме секат със саби, биха могли, накрай, да ме убият, а те само ме биха!

– Очаквай и това! Човешката злоба не знае мярка. Колкото са по-болни очите, толкова им е по-неприятна светлината на слънцето. Колцина пророци проляха кръвта си!… И тебе може да постигне същата участ! Какво ще кажеш ти тогава, когато за твоята проповед и защита блесне меч над главата ти?

– С благодарна любов ще отправя взор към небето и ще изрека: Боже, Ти призоваваш мене, недостойния, при Себе Си! Велик и благ си Ти! Покажи Твоята милост и над тези хора! Нека моята кръв, пролята тук за Твоята истина, да допринесе за изгряването на новия истински живот в техните сърца!

Учителят прегърнал ученика си, благословил го и му рекъл:

– Иди, сине мой, сам изпълнен с обич и готов на всичко, иди, призовавай към спасение другите!

“Любовта познахме по това, че Той (Иисус Христос – в скоби мои) положи за нас душата Си”, – казва св. апостол и евангелист Иоан Богослов[84]. “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”, – заявява Спасителят[85]. Св. апостол Павел пише на коринтяни: “На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви[86]”. И той действително се пожертва[87]!…

“Религиозната вяра в нейната свещена глъбина и истинност се измерва, – както право отбелязва Иван Александрович Ильин, – не с множеството фино резониращи трактати и не с дисциплината през благополучни епохи… Мярката за вяра е смъртта (Мера веры есть смерть – курсива мой)”[88].

Църквата може да има много учени богослови – кандидати, магистрати, доктори, да е пребогата с дебели научнобогословски трудове, да поразява с желязната дисциплина у духовенството в епохи на мир и безопасност… Но колцина в час на изпитание ще отидат на мъки и смърт за вярата? Когато ти се предложи: “или вярата, или живота!” и ти предпочетеш вярата пред живота, това вече е знак, че ти наистина вярваш и имаш “вера любовию споспешествуема”[89].

Бащата на църковната история Евсевий Кесарийски пише за мъчениците в Тиваида: “Ние сами бяхме в тия места и видяхме мнозина, които… претърпяха или отсичане на главата, или наказание с огън;… мечове се претъпяваха, изтъняваха и пречупваха, и самите убийци, изморени, сменяха се след един други… Вярващите… с радост, с усмивка и с добродушие приемайки окончателната смъртна присъда, до последно издихание възнасяха към Бога…  песни и благодарност”[90].

Ето образец на християни, изпълнени с вяра и любов!… Девиз на апологета трябва да бъде заявата на св. апостол Павел: “Мен не ме е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господ Иисус, да проповядвам евангелието на Божията благодат”[91]. “Аз съм готов не само да бъда вързан, но и да умра в Ерусалим за името на Господ Иисус”[92].

Онези, които биха желали да прочетат елементарен урок за упражнение в обич, отпращам към статията “Неприятни човеци”  от проф. д-р Фр. Фьорстер, напечатана в списание “Духовна култура”, 1951 г., кн. 4, с. 27-28.

***

4. Апологетът трябва да се въоръжи с търпение.

Руският художник Дмитрий Егорович Жуков в картината си “Споровете” – Третяковска галерия – и чрез изражението на лицата, и чрез позите, пък дори и чрез обстановката – нагледно и поразително живо и вярно е предал една общопризната истина, именно тази: че споровете около вярата и въобще по мирогледните въпроси са най-горещите, най-разпалените, най-бурните, най-несдържаните, най-напрегнатите, най-острите. Защо са такива? – Защото в случая се засяга нещо “свято”, скъпо, свидно нам; нещо тясно, органически свързано с нашия живот.

Има още →

Борис Маринов

В своя труд “Der westostliche Diwan”, в статията “Israel in der Wuste” (Израил в пустинята), Goethe казва: “Истинската, едничката и най-дълбоката тема на световната и човешка история, на която са подчинени всички други, остава конфликтът между неверието и вярата (курсива мой)”[1].

Който изучава философски историята, не може да не се съгласи с тая констатация на най-големия немски поет, бележит светски мислител и учен.

Още началните страници на светата Библия (Битие, глава 3-та) живо ни предават горчивия опит на първата човешка двойка (Адам и Ева) да сe откъсне от Бога. И оттогава до днес “вяра” и “неверие” се борят помежду си, и тази борба като червена нишка пронизва живота на човечеството.

През някои епохи условията особено способстват да възникнат всевъзможни религиозни съмнения, да се шири неверие, да се появят разни суеверия и заблуди, да се подновят и умножат възраженията и да се засилят и зачестят нападките срещу вярата, против религията, и понякога дори да се предприеме гонение срещу нея.

Това са епохи, през които Божият съработник[2] може да пише на своите близки нещо подобно на онова, което апостолът на езичниците[3]. Св. Павел писал на колосяни и коринтяни: “Желаете да знаете, в каква голяма борба съм…”[4]; “…за мен се отвориха големи врата за много работа, и противниците са много”[5]. Туй са епохи, през които, почти на всяка стъпка, от вярващите се иска сметка за тяхната надежда.

Християните са длъжни, – не само през подобни епохи, но всякога, – да бъдат готови да отговарят всекиму, който би поискал от тях такава сметка[6]. Ала най-вече това задължение имат пасторите и богословите. На първо място те са призовани да бъдат апологети на християнската вяра и то – добри апологети: не само да умеят вярно да излагат християнското учение по даден въпрос, но – и успешно да прогонват съмненията, да опровергават възраженията и да отбиват нападките, да бранят вярата, да я защитават, както и – да спечелват противниците, като ги подпомагат да достигат до познание на истината[7] и да застават на пътя към вярата.

Налага се да запитаме: с какво трябва да се въоръжи апологетът, какво трябва да притежава, за да бъде той добър апологет? – Тоя въпрос са ми поставяли неведнъж пастири и студенти-богослови. Чрез тази си статия аз давам гласност на моя отговор, понеже съм убеден, че въпросът вълнува и други, и то не малцина, извън стените на Духовната академия.

И тъй: с какво трябва да се въоръжи апологетът на християнството, – имам предвид предимно ония, които по-специално са се посветили или възнамеряват да се посветят на тая служба, – за да бъде добър апологет?

***

1. Той трябва да се въоръжи със знания: да е знаток във вярата[8] – основно да я познава.

Как ще излага и ще защитава нещо, което не познава? А да познава основно вярата си, ще рече: да я знае из корен, издълбоко, задълбочено, обосновано; да знае в какво вярва и защо вярва, да знае основанията “за” вярата; да знае и известните възражения и нападки срещу вярата от името на науката и философията, да каже за себе си като св. апостол Павeл: “В знанието (курсива мой) не съм” прост[9]; “зная (курсива мой) в Кого съм повярвал[10]”, и въобще да знае как трябва да отговаря всекиму[11].

Само така солидно подготвен, апологетът не ще бъде младенец, люлеен и увличан “от всеки вятър на лъжливо учение”[12], а ще бъде пълнолетен по ум[13], със “слово здраво, безукорно[14]”, способен вярно да преподава словото на истината[15] и да научи други[16].

Има още →