Иеромонах Павел Стефанов

Според официалната статистика Рус­ката православна църква навлиза в револю­ционната епоха като външно силна органи­зация. През 1907 година тя разполага с 66 епар­хии, 51,413 църкви, 20,113 параклиса, 19,659 църковни библиотеки, 622 мъжки манасти­ри с 17,583 монаси и послушници и 218 жен­ски манастири с 52,927 монахини и послушнички. Към 1914 година в Руската държава живе­ят 117 милиона православни християни в 67 епархии, управлявани от 130 епископи и над 50,000 свещеници и дякони, които служат в 48,000 храма. Църквата притежава 35,000 начални училища, 58 семинарии, над 1000 действащи манастири с почти 95,000 монаси и монахини. През дореволюционното столетие в страната са открити повече манастири, отколкото през което и да е друго столетие в историята на Русия. Макар че на всички предсъборни съвещания и събора през 1917-1918 година много се обсъжда западналата нравственост в манастири­те и необходимостта от реформи в тях, през XIX-ти век се възражда монашеското старчество въз основа на неоисихазма на преподобни Паисий Величковски (1722-1794). Най-забележителна и влиятелна е Оптинската пус­тиня.

Утвърждават се постиженията на руското мисионерство, особено на тери­ториите на Аляска, Япония, Сибир и Далеч­ния Изток. Нивото на богословските науки никога не e достигало такава висота. Въп­реки че в основата си интелигенцията остава чужда и даже враждебна на Църквата, завръщането на цвета на руската фило­софска мисъл към нейното лоно дава силен стимул за зараждането на така наречения руски „сребърен век“ – своеобразен религиозно-философски ренесанс в края на XIX-ти век. Време­то ражда такива блестящи представите­ли на боготърсителството като отец Па­вел Флоренски, отец Сергий Булгаков, Вла­димир Соловьов, Пьотър Струве, Семьон Франк, Николай Бердяев, Лев Карсавин, Ни­колай Лоски и други.

Всички намерения за промени се оказват съвсем недостатъчни. Понеже липсва каноничен предстоятел (патриарх) и тра­диционна съборна структура, която би обезпечила двустранната връзка на центъ­ра с периферията, Църквата навлиза в епо­хата на революцията разединена, а с абди­кацията на царя, формалния неин земен глава – и обезглавена. В условията на общия разпад на държавността Църквата остава без инфраструктура. Под напора на рево­люционната пропаганда стремглаво ерози­ра вярата на населението. Когато причес­тяваното на православните войници от задължително през 1916 година става добровол­но през 1917 година, процентът на причастниците пада от почти 100 на 10.

Антимонархическите настроения в Църквата се изразяват в присъединяване­то на духовниците-депутати към Прогре­сивния блок през 1915 година и отказа на еписко­пите да изпълнят молбата на оберпрокурора и да се обърнат към народа, за да подк­репи монархическата causa perduta. Вместо това Синодът взема решение на 17 март 1917 година да подкрепи абдикацията на великия княз Михаил и да предостави на бъдещото Учредително събрание решаването на въп­роса за властта. На 26 юли Синодът при­ветства настъпилия час на всеобщото ос­вобождение на Русия, когато цялата стра­на ликува no noвoд на демократизирането на обществото. Един дълбоко вярващ рус­ки свещеник, свидетел на тези катаклизми, изповядва: „Началото на Революцията – 1917-1919 година – беше време на удивите­лен духовен подем, на духовна лекота… Не­що в историята на Църквата се връщаше към първичната чистота и простота, ка­то се освобождаваше от вековните пранги, от тежките обковки на светското, външното и лицемерието…“

Настроенията на духовенството при идването на власт на Временното прави­телство са съвсем радикални. Чак през март духовниците-членове на Думата съв­местно с някои светски депутати и об­ществени дейци образуват Съвет по въп­росите на Православната църква. Макар че съществува кратко време, Съветът успя­ва да проведе редица заседания с участие­то на епархийското духовенство, като приема либерални резолюции в подкрепа на Временното правителство и сменя някои непопулярни епископи. Напрежение в отно­шенията между Руската църква и Времен­ното правителство възниква по два пово­да – уволнението от оберпрокурора Лвов на целия Свети Синод (април 1917 година) и нацио­нализацията на църковно-енорийските и епархийските училища. Трябва обаче да се признае, че ползата от тези училища е съм­нителна, защото учителите в тях са слабо платени и повлияни от болшевишката атеистична пропаганда. В ръцете на Църквата остават само духовните академии и семинарии.

По същото време правителството разрешава свикването на Всеруски помес­тен църковен събор. Дейността по подго­товката му е възложена на Предсъборен съвет на духовенството и миряните, който започва работа през юни 1917 година. Тогава за първи път се обособяват две противопо­ложни гледни точки за бъдещата форма на църковно управление. Първата, отстоява­на от професор Покровски, изисква пълно отделяне на Църквата от държавата и приемане на синодално-съборна структура на църковно управление. Привържениците на втората, възглавявани от княз Евгений Трубецкой и Сергий Булгаков, не оспорват самия принцип на отделяне, но смятат, че за на­ционалната Църква е необходим специален статут primus inter pares. Църквата според тях дотолкова се е сраснала с народа, кул­турата и държавността му, че е невъзмож­но да бъде откъсната от обществения ор­ганизъм.

Под натиска на Синода на 25 юли (7 август) 1917 година за оберпрокурор е определен известният млад църковен историк Антон Владимирович Карташьов. Във връзка с предстоящия Съ­бор, тоест с излизането на Православната църква от подчинение на правителството, на 5 (18) август се отменя постът оберпрокурор и Карташьов е назначен за първи министър на изповеданията в ново­създаденото Министерство със същото наименование.С това постановление Вре­менното правителство признава положе­нието на Православната църква в страна­та като „първа сред равни“. Това разбира­не е отразено в определението за задължи­телната принадлежност на министъра и двамата му заместници към Православна­та църква. Според този документ, права­та и функциите на новото министерство трябва да бъдат уточнени с оглед решени­ята на предстоящия Събор.

На 15 (28) август 1917 година в Москва е открит първият църковен поместен събор през последните 217 години. Избрани са 564 делегати: 73 архиереи, 192 клирици, 299 ми­ряни, достатъчно ясно разделени на фрак­ции. Лявото крило, в което преобладава добре образованото амбициозно, най-вече женено градско духовенство, се стреми да отслаби позициите на монашеството и епископата. То си поставя за цел да уста­нови синодална, максимално демократична система на църковно управление, при кое­то обикновеният свещеник би имал също­то право на глас като архиерея.

Документите не потвърждават по-късните твърдения на „обновленците“, че от самото начало в Събора преобладават настроения против възстановяването на патриаршеството и че само болшевишката революция заставя центъра на Събора (тоест умерените) да се съгласи с това. На самия Събор седем дни преди революцията се вижда, че поддръжниците за възстано­вяване на патриаршеството са по-многобройни от противниците му. Сред аргумен­тите в полза на патриаршеството е и ши­роко разпространеното мнение, че Времен­ното правителство поради своя плуралис­тичен характер може да се дистанцира от Църквата. Затова в тези смутни времена тя се нуждае от силно личностно начало – патриаршеска власт, подпомогната от съ­борни институти с достатъчно широки прерогативи, които биха провеждали цър­ковната линия като едно цяло. Сред най-активните поддръжници на идеята за пат­риаршия са архимандрит Иларион и профе­сорът-мирянин Сергий Булгаков. Понеже идеологически те стоят вляво от центъ­ра, защитата им на патриаршията звучи особено убедително.

Процедурата за избор на патриарх преминава в два стадия. Съборът в пълен състав (архиереи, духовенство и миряни) избира трима кандидати. След това по обичая, приложен от апостолите, се тегли жребий, който решава избора за патриарх. Макар че при отсъствието на делегатите от лявото крило най-много гласове събира митрополит Антоний Храповицки – водач на крайно дясното крило и твърд привър­женик на запазването на епископските привилегии, жребият се пада на Московс­кия митрополит Тихон Белавин (1865-1925). Умерен и търпелив човек, Тихон до 1907 година служи като руски епископ в Северна Америка, където полага големи усилия за ук­репването на благоустройството на мес­тната църква.

Съборът провежда три сесии. Първа­та продължава от 15 (28) август до 9 (22) декември 1917 година, втората – от 20 януари (2 февруари) до 6 (20) април 1918 година, а тре­тата – от 19 юни (2 юли) до 7 (20) сеп­тември 1918 година, когато се налага да се пре­установят заседанията по две причини. Болшевиките завземат зданието на Мос­ковската духовна семинария, където квартируват част от делегатите на Събора. Още преди това с постановление от 23 януари 1918 година са конфискувани църковните банкови фондове и сметки, както и цялото недвижимо имущество на Църквата. А са­мите делегати на заседанието от 30 ав­густ (12 септември) 1918 година решават да се съберат отново през пролетта на 1919 година. Естествено, последвалата разруха и засил­ването на гоненията срещу Църквата пра­вят невъзможно свикването на следващи сесии.

Поради това цялата програма на Съ­бора не е изпълнена. Гласувани са оконча­телно уставите на новата съборна струк­тура на цялата Църква – от патриарха и учрежденията на патриаршията до манас­тирите, като на всички нива е предоста­вена широка инициатива и изборно начало. Съгласно съборното определение, Поместният събор на епископите, клириците и миряните, които имат законодателни, адми­нистративни, съдебни и контролиращи функции, следва да се свиква периодично. По устав патриархът е пръв сред равни във висшата църковна иерархия. Той пред­седателства събора, сесиите на Светия Синод и заседанията на Висшия църковен съвет. Светия Синод се състои от 13 члена – председателстващия патриарх и Киевс­кия митрополит като постоянни членове, шестима архиереи, избирани от Събора за тригодишен срок, и петима архиереи, по­канвани за една година. Административно Църквата се разделя на пет митрополитс­ки окръзи, а те на епархии. Петимата епис­копи, поканвани от Синода за една година, трябва да са от тези окръзи. В разпореж­дане на Синода са предадени и въпросите на вероучението, църковната дисциплина и управлението на църковните дела. Въпро­сите от социален характер, свързани със светското право, благотворителността и други, са в компетенцията на Висшия цър­ковен съвет. И двата органа трябва да ра­ботят в паузите между съборите, с което ограничават в известна степен прерога­тивите на патриарха. Предвижда се даже дисциплинарно сваляне на патриарха от престола.

Има още →

Павел Павлов

Първо, добре правим, че честваме паметта на един духовник, който бе убит преди двадесет години. Бе отнет животът на един свещеник в разцвета на неговите сили – на петдесет и пет години. Сигурно ви е направило впечатление, от информациите в мрежата, колко много свещеници биват убивани, и то особено в Русия. Служението на свещеника е изключително рисково. И ако споменаваме думата риск днес, когато поне официално няма червен терор, който да е насочен пряко срещу Църквата, представете си как са изглеждали нещата през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-ти век, когато протича служението на отец Александър. Изобщо възможно ли е свещеникът в подобно време да изпълнява своя пастирски дълг? А възможно ли е и да богословства? На какво ниво, от гледна точка на автентичното предание? На какъв език? Та нали комунизмът поизчисти и езика и създаде специална терминология, а да не говорим за лозунгите. Тези въпроси стоят като шило в ребрата и днес, но в по-различен смисъл. Успяват ли свещениците да изпълняват своя пастирски дълг? Богословстват ли? Какво им пречи? Колко близо са до автентичното предание? Какъв език използват? Чува ли се словото им? Успяват ли да надрастат комунизма?

Днес, в Деня на богословието, в Богословския факултет не може да не говорим и за богословските приноси на отец Александър, за това което в крайна сметка остава вечно в неговия житейски подвиг. „Всеки богослов в известна степен е ограничен от частичните, временни и местни задачи“, отбелязва отец Софроний Сахаров в едно писмо до отец Георги Флоровски (от 2 май 1958 година) във връзка с еклисиологията на вече починалия Владимир Лоски[1]. За да успеем да погледнем максимално задълбочено и обективно на една личност и на неговото творчество е необходимо да погледнем най-малкото от двете перспективи: първо, през погледа на неговото собствено време, и второ, през погледа на днешния ден, тоест от дистанцията на изминалото време, в което са се случили безброй много неща, които ние нямаме право да игнорираме. Християнството знае за времето и още повече знае, че времето не трябва да се подминава – все едно не се е случило. Въпросът за епохата, за времето на отец Александър, пък и за съвременността двадесет години по-късно е пряко свързан с комунизма като преобладаваща, господстваща културна, дори и религиозна среда. В този смисъл ще се опитам да намеря богословското свидетелство и богословските приноси на отец Александър по-скоро в неговия контекст, отколкото в неговия текст.

В размисли по подготовката на днешното честване се сблъсках с един интересен феномен, който ние рядко регистрираме и който най-вероятно ще бъде приложен и към нашето поколение, а това е: каква е и каква ще бъде оценката за делата, подвига и наследството на православното свидетелство от времето на комунизма и след това в посткомунизма? Труден е отговорът на този въпрос. От една страна, трябва да бъде отчетена сложността на времето и необичайната ситуация, когато в продължение на няколко поколения е загубена автентичната духовна и културна традиция, а от друга страна, това време и свидетелство трябва да бъдат оценени в светлината на хилядолетното свидетелство. По отношение на първото ние можем да бъдем субективни, емоционални, наивни, възторжени или разочаровани, но по отношение на второто, обективността и реализмът са задължителни.

Шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на ХХ-ти век, когато отец Александър разгръща своето свидетелство, са доста интересно и сложно време, особено в Съветския съюз. Като че ли е преминало времето на кървавите репресии срещу Църквата, а и те вече не биха били и необходими. Вече е минал половин век от времето на болшевишкия преврат. Две поколения са израснали в рамките на новата „религиозна“ ритуалност и церемониал. Почти не са останали хора от предишното време. Дефицитът на християнство е очевиден. Църквата, по човешки казано, е прекършена. Твърде тихо е вече на този фронт. Официално Руската православна църква продължава да съществува и да се надява на по-добри времена, като целта е оцеляване и пренасяне на автентичното предание, апостолска приемственост и поне минимум каноничност за бъдещето. Трудна и достойна задача. Проблемът е, че в тази си дейност, особено ако тя продължи по-дълъг период, Църквата обикновено се клерикализира и затваря. Докога може да продължи това? Времето не ни ли притиска? Очевидно трябва да има духовници, които да говорят на хората – по възможния начин.

Комунизмът е своеобразна „държавна религия“ и понякога е склонен да включи и Църквата, особено ако тя е готова да стане „по-религиозна“. Църквата обаче не е религиозна, тя е живот в Христа, тя е Откровение на живия Бог. Самата религия и религиозността обаче винаги изключват, не приемат Христос. Във връзка със събитията около преврата през октомври 1917 година и непосредствено след това, с разразилия се терор и масовото избиване на хора, само с идеята, че трябва „да се пусне кръв“, да се изчисти обществото, св. патриарх Тихон[2] пише в свое послание: „Опомнете се, безумци! Прекратете вашите кървави разправи! Наистина това, което вие правите, не е само жестоко дело, това действително е дело сатанинско, за което подлежите на геената огнена в бъдещия живот и на страшно проклятие от потомствата в този земен живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви, ако все още носите християнски имена, макар и по рождение да принадлежите към Православната църква. Заклеваме и всички вас, верни чеда на Православната Христова църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да е общение“[3] Следва да се почертае, че на 22 януари 1918 година това послание на св. патриарх Тихон е прието от Поместния Събор като съборен документ, тоест още през месец януари 1918 година Поместният Събор от името на цялата Руската православна църква дава най-рязката от всички оценки, които може, и то само Църквата може да даде, на тези православни християни, които участват в осъществяването на политиките на току-що установилия се в Русия болшевишки режим. Решение от подобен род на Събор, който умеел, както знаем, да бъде достатъчно умерен по някои въпроси, свидетелства за това, че още тогава много от неговите участници и, преди всичко, самият св. патриарх Тихон осъзнават цялата опасност от ставащата в Русия промяна на властта както за Църквата, така и за цялата страна.

Има още →