Снежана Ракова
През последните години се натрупа доста литература, разглеждаща връзките на православното славянство с Иерусалим през Средновековието. Бяха публикувани изследвания за контактите с Иерусалим съответно във всяка една от страните – Сърбия, Русия и България[1]. Поставени бяха за разглеждане и обяснение редица въпроси от най-различно естество – за ръкописната традиция сред славяните, за идейните представи за Иерусалим, за изобразяването му в картографията и прочее[2]. Тук ще се опитаме да предложим опит за типология на славянските описания на Иерусалим – като идеята е, че те следват византийските модели – нещо, което е характерно въобще за жанровото разнообразие на славянската книжнина.
За средновековния човек Иерусалим e бил центърът на Вселената, пъпът на света, най-свещеното място за християните. Всъщност поклонническото движение е един от най-ярките феномени на Средновековието – поклонници от всички части на Европа пътуват към Светите земи. Въпреки войните, завоеванията и многобройните разрушавания на града през Средновековието, той става още от първите векове на християнството център за посещения и поклонения за вярващите. Тук няма да се отделя внимание на поклонничеството, което тръгва от Западна Европа – то е подчинено на други влияния и се засилва особено много във времето на кръстоносните походи и след тях[3]. По характер то има различни черти от това, което се проявява във Византия и славянските страни. Трудно е да се каже кои поклоннически вълни са по-интензивни – дали тези от Запада или тези от Изтока. Изглежда, че поне количествено (като се съди от запазените извори) западните поклоннически посещения в Иерусалим са повече. Такива пътувания до Светите земи започват още в самото начало на християнството[4]. От времето на първия император – Константин Велики, и майка му Елена и по-късно – от V-ти век – имаме сведения за поклоннически пътувания и на византийци в Иерусалим, включени в житията на ранновизантийските светци. Интересно в случая е, че още в най-ранните гръцки жития имаме директно описание на Иерусалим. Това е важно с оглед на последващата дълга традиция – в която, както ще видим, има и славянски жития с подобни описания. Типологията на византийските извори може да с проследи чрез изследванията на Б. Флусен и М. Каплан[5]. Още от раннохристиянските времена имаме запазени жития на ранновизантийски светци, които директно разказват за поклонение на Светите места, например Житието на Петър ибериеца, писано около 500-тната година, но отнасящо се за времето около 430-та година; византийците, също както и западните хора, са почитали Голгота, местата на Възкресението и Възнесението и прочее. Този култ влияе и на организацията на литургичната година – празниците (и особено Възкресението) се празнуват именно в Иерусалим. Известно е и кои са Светите места още от V-ти век (според спирките на литургичните шествия): Анастасис, Голгота, Мартириум, двореца на съдията, Свети Сион, дворецът на Каиафа, Елеон, Имбомон, Гетсимани, Лазариум, Пимнион, 3-та миля на Иeрусалим и други – те включвали освен Христовите места и тези на апостолите и пророците. Интересно е да се отбележи, че горе-долу от същото време и по българските земи са открити медальони, донесени от поклонници[6]. И макар житията да са безценен извор за наличието на феномена „поклонение в Иерусалим“, то все пак целта там е друга – да се придаде допълнителен ореол на святост на мъченика чрез факта на посещението му по светите места. Другият вид извори – вече директно жанрово свързани с Иерусалим, са проскинитариите (пътеводители и итинерари) и описанията от очевидци. Цялото това разнообразие се появява малко или повече постепенно и има своя отзвук сред славяните.
Снежана Ракова, Четвъртият кръстоносен поход в историческата памет на православните славяни. Издателство БАН Марин Дринов, 2007.
Без да си поставяме за цел да коментираме всички налични описания на Иерусалим, които са били разпространени сред славяните, ще разгледаме само някои от най-емблематичните и показателни текстове[7]. Още в самото начало можем да кажем, че това са всъщност славянскитe реплики на съществуващи вече по-ранни византийски образци. Безспорно най-голям интерес представлява първият паметник – поклонничеството (руският термин е „хождение“) на монаха Данаил от 1106-1107-ма година това е времето на латинското кралство в Иерусалим, а самият монах разказва за срещата си с крал Балдуин, което е твърде ценно, понеже подсказва, че през Средновековието в Русия са знаели конкретни подробности за събитията, случвали се по местата на Светите земи. Още този първи запазен паметник ни дава модела на поклонение на Светите места, който е възприет от православните хора. След него имаме вече изработен жанр на описание на поклонническо посещение. В по-късно време виждаме в друг различен вид подобни описания, посветени на свещените реликви и църкви на Константинопол и дори отново имаме руско описание на подобно посещение – знаменитото подробно описание на църквите и реликвите на Константинопол от 1200-тната година, направено от бъдещия новгородски архиепископ Антоний. Без съмнение като важност – описанията на Иерусалим са имали по-голяма тежест в средите на монасите и изобщо на съвременниците. За това косвено потвърждение откриваме в продължаващия със столетия хаджилък на Божи гроб.
Да се върнем към текста на монаха Данаил. Ето кратки извадки от неговия разказ[8]: в предговора към описанието си Данаил твърди, че е „писал за пътешествието си заради вярващите хора. Така че, който чуе (или прочете) за Светите места, да се устреми с душата и въображението си към тези Свети места и така ще [може да] се приравни и с Бога, и с тези, които са извършили пътешествие по тези места…“.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.