Богочовекът Иисус Христос*

Димитър Киров

В своя роман „Бесове“ Фьодор Михайлович Достоевски говори за вяра в божеството на Иисус Христос. Някои биха запитали какво означава тази вяра и вярват ли така наши съвременници. Този въпрос е свързан с нашата тема, в която се говори за Божията и човешката природа на Иисус Христос и за вярата в Него.

Въз основа на отделни тематични фрагменти в този очерк, евангелски текстове и препоръчана литература може да се изгради представа за Богочовека Иисус, в Когото вярваме, както и в Неговото учение. Представата би била по-пълна, ако образът на Богочовека бъде описан и с помощта на знания, придобити чрез вяра. Разбира се, тук имаме предвид както вярата, за която пише Фьодор Достоевски, така и вярата в Богочовека Иисус.

Тайната на Иисус Христос се състои в Неговото богочовечество. Чудото на въплъщението се изразява както в приемането на човешки образ от Божия Син, така и в сиянието на Бога в лицето на Спасителя. Евангелието разказва за слизането на Божия Син: „Словото стана плът и живя между нас…“ (Иоан 1:14). То се яви като човек, за да бъде посредник между човека и Бога. Именно в това се състои спасителното дело на Иисус Христос.

Тази истина е разбрана много ясно от св. апостол Павел. За нея той говори в Първо послание до Тимотей, 2-ра глава и в Послание до евреите, 4-та глава.

Животът на Иисус Христос

Основни извори за живота на Иисус Христос са четирите Евангелия, както и книга Деяния на светите апостоли 20:35 и Първо послание до коринтяни 11:23 сл.

За Спасителя свидетелстват и езическите писатели Публий Корнелий Тацит (56-120), Гай Светоний Транквил (70-130), Гай Плиний Млади (61-114) и други. Във връзка с опожаряването на Рим, приписано на християните, пише римският историк Тацит и в това описание той споменава и за Иисус Христос. Тук привеждаме откъс от неговия разказ, в който пряко се говори за Иисус Христос: „За да унищожи тази мълва, Нерон започнал да наказва онези, които народът ненавиждал за гнусните им дела и наричал християни. Това име те получили от Христос, Който през управлението на Тиберий бил осъден на смърт чрез прокуратора Пилат Понтийски; но своевременно потушено, това мерзко суеверие отново избухна вече не само в Юдея, дето то се е появило за първи път, но и в самия Рим, където отвсякъде се събира и въэхвалява всичко ужасно или срамно“. Тацит не е познавал лично живота на Иисус Христос и Неговото учение, но чрез достоверни сведения е бил убеден, че такъв човек е живял сред юдеите.

За Иисус Христос свидетелства и Гай Светоний. Както Тацит, така и той не е изпитвал симпатии към християните, които нарича „хора от новото зловредно суеверие“. На друго място в своето съчинение „Животът на дванадесетте императори“,  той говори за Иисус Христос като подбудител на християните по времето на император Клавдий. Това се случило между 41-ва и 54-та година.

Най-интересното сред относително ранните свидетелства за Иисус Христос ние не намираме у историците, а у римски политически дейци. В писмото си до император Траян от 111 година Плиний Млади пита как да се отнася с християните, чийто брой се увеличавал бързо, а влиянието им сред езичниците нараствало. В писмото се съобщава за Иисус Христос, Когото последователите Му почитали като Бог.

Тримата езически писатели оставят автентични свидетелства за Иисус Христос като действителна историческа личност.

Допринасят ли свидетелствата извън Новия Завет за по-пълно познаване на Богочовека Иисус? Интересува ли ни какво са мислили нехристияните за Спасителя и Неговите последователи?

Повече сведения по този въпрос могат да се почерпят от следните автори: д-р Иван Панчовски. Личността на Иисус Христос, С., 1990; Фредерик Ф. Брюс. Иисус и християнските свидетелства извън Новия Завет. С., 1991; протоиерей Александър Мен. Синът Човешки. С., 2000 и други.

Майката на Иисус Христос

За нас е важно да знаем за кого юдеите са смятали Спасителя, какъв е бил Неговият вид и какво въздействие е оказвал на слушателите Си. Но преди да се спрем на тези въпроси, е необходимо да споменем нещо за Пресвета Богородица.

Животът на Иисус Христос е свързан непосредствено със Света Дева Мария, защото физическата Му природа е плът от плътта ѝ и кост от костите ѝ. Всеки разговор за съвършения човек Иисус Христос ни напомня за Неговата Майка, на която Църквата отдава голяма чест. Макар знанията ни за избраничеството на Светата Дева и смисълът на нейното участие в изкупителното дело на Иисус Христос да са оскъдни, те са достатъчни, за да вярваме в Иисус Христос като в действителен човек, подобен във всичко на нас, освен в греха.

Заради избраничеството на Дева Мария и за майчинството ѝ, както и за нейното застъпничество пред Бога православните християни отдават голяма почит и възлагат надежди на нея.

Предвид обаче текста на св. апостол Павел: „Един е Бог, един е и посредникът между Бога и хората – Иисус Христос като Човек“ (1 Тимотей 2:5), какво е нейното посредничество между хората и Бога? Правилен отговор на този въпрос се съдържа в учението на Православната църква за Пресвета Богородица.

Към тази подтема принадлежат и следните въпроси, на които тук няма да се спираме, а само ги назоваваме: подготвяно ли е човечеството за Иисус Христос чрез пророчества (Песен на песните 4:7; Иеремия 31:22; Софоний 3:14; Битие 3:15 и други), какви са били отношенията между Светата Майка и нейния Син, какво се е случило на срещата на Дева Мария с Елисавета (Лука 1:4) и други.

Лицето на Богочовека Иисус

Иисус Христос се интересувал за кого Го мислили хората, но също желаел да знае какво мислят за Него и учениците Му. Юдеите Го смятали за пророк Илия или за един от пророците, а св. апостол Петър Го изповядал за Син на живия Бог (Матей 16:13-18). Величието на Бога в Иисус Христос и отражението на Божията любов в Неговото лице привличали хората и оказвали върху тях неописуемо въздействие, но също така ги озадачавали, защото образът на Спасителя е непознаваем в Своята дълбочина.

Според св. Ириней Лионски (I век) видът на Иисус Христос не бил нито точно известен, нито установим в пълнота.

Блажени Августин (III-IV век) се измъчвал от невъзможността да познае лицето на Иисус Христос. А познаването на лицето според този църковен писател психологически помага на човека да вникне в характера на Спасителя. В опитите си да познае Богочовека, както и да схване по-дълбоко преданията на своите предшественици, блажени Августин открива важна нравствена истина, а именно: знанието за Иисус Христос (същото се отнася и за вярата в Него) e изцяло зависимо от духовното състояние на човека. Колкото по-благороден е човек, толкова по-дълбоко разбира физическия и духовния Христос. Обратно, бездуховният и безнравствен човек не може да почувства величието на Богочовека.

Относно различнато възприемане на образа на Богочовека Иисус от хората с различно духовно-нравствено състояние Ориген търси аналогии в историята на юдеите, той си спомня за вкуса на небесния хляб, който Бог им изпращал по време на пътуването им през пустинята. Този хляб придобивал вкуса на такава храна, каквато юдеинът желаел да яде.

За възможността за каноничната иконография на Иисус Христос в християнското изкуство, а особено за Неговия образ, който всеки от нас изгражда в себе си, може да се прочете повече в книгата на Иван Панчовски, Най-прекрасният, С., 1992; Дмитрий Мережковский. Иисус Неизвестньiй, Београд, 1935; Филипп Шафф. Иисус Христос чудо истории. Спб, 1996 и други.

Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Духовно-нравственият образ на Иисус Христос става по-разбираем, когато Го сравняваме със св. Иоан Кръстител.

Връзката между Иисусовото и Иоановото дело е очевидна, но това не означава, че християнската традиция не отбелязва различия между двамата. Иисус Христос напуска пустинята, за да обяви учението Си сред хората. Облича се като тях и изглежда като съвременниците Си, а св. Иоан Кръстител се обличал като пророк Илия: „Беше цял в косми, опасан през кръста с кожен пояс“ (4 Царства 1:7, 8). Христовият предтеча бил назорей, който не пиел вино и сикер (Лука 1:15). За въздържанието на Кръстителя говори Сам Иисус Христос, когато се сравнява с него: „Защото дойде Иоан – той нито ядеше, нито пиеше. А казват: Бяс има. Дойде Синът човешки, Той ядеше и пиеше. А казват: Ето човек лаком и винопиец, приятел на митари и грешници“ (Матей 11:18, 19; Лука 7:33, 34).

Иисус Христос постъпва различно с учениците и последователите Си от някои пророци преди него. Той не налага строги аскетични изисквания като извънредни пости в понеделник и четвъртък, както постъпвали „благочестивите“ фарисеи. В същото време Спасителят изпълнява Закона, без да го нарушава.

Христовото дело е продължение на Иоановото, но то е изкупително дело на Месия.

Съвършенството на Иисус Христос

Лично съвършенство се придобива в любовта. Образец на съвършенство е Богочовекът Иисус, Който обича в най-висока степен както Бог Отец, така и хората, за които се въплъщава. За тази любов говори св. евангелист Иоан, а най-изразително е описана любовта на Иисус Христос към Бога в следния текст: „Аз живея чрез Отец“ (Иоан 6:57). Тук се разкрива изключителността на Иисус Христос, още по-ярко проявена в Първосвещеническата Му молитва (Иоан 17:6-26), където се долавя и послушанието на Богочовека към Бога и готовността Му да изпълни мисията Си на земята.

В Евангелието са описани много прояви на любовта на Иисус Христос към хората: изцелявания на слепи, хроми и прокажени, неосъждане на грешници, готовност да прощава вината на покаялия се. Животът на Спасителя до кръстната Му смърт е изпълнен с любов към хората: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните“ (Матей 9:12) – тази максима е живецът на спасителното Му учение. Разбира се, връх на съвършенството в любовта е разпятието: „Няма любов по-голяма от тази, човек да отдаде живота си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Съвършенството на саможертвената любов, проявена на кръста, включва всички Христови съвършенства: съвършенство в творчеството, съвършенство в свободата, съвършенство в отговорността и съвършенство в мъдростта. На кръста Христовото богочовечество придобива пълнота, защото там се проявява съвкупността от съвършенства и защото през вековете след Иисус Христос изграждането на „новия човек“ не изключва кръста като върховен подвиг на любовта.

Изпълняването на Божията воля е човешко творчество. Любовта в творчеството е толкова по-съвършена, колкото по-свободно се твори. Едва ли можем да си представим по-силна изява на свободата от тази на Голгота, когато Спасителят изпълнява волята на Бога.

Колкото по-силен е контролът на човека върху страстите му, толкова по-съвършени са проявите на любовта му. Лошите страсти пречат на любовта. Неизвършването на зло е следващата степен, другият връх в живота на човека, но истинският връх е свободата на избор за служение. Служението чрез кръстна смърт е съвършен свободен избор на Богочовека Иисус Христос, в Когото вярваме.

Маркираните тук идеи може да бъдат обогатени чрез Евангелието от Иоан 5-та, 6-та, 8-ма, 10-та глава, Първосвещеническата молитва, 17-та глава, книгата на св. Иоан Кронщадтский. Моя жизнь во Христе. Спб, 2001 и на митрополит Антоний (Блюм). Человек перед Богом. М., 1995 и други.

Иисус Христос и етиката на глобализиращото се общество

Тъй като в този очерк (както в цялата книжка) се очертават само насоки за подготовка, без да се предлагат завършени тематични единици, ще се ограничим само с някои аспекти, характерни за преобразяващото хората Христово учение, което ще бъде изучавано по-задълбочено по време на редовния курс на обучение.

Християнски и нехристиянски богослови твърдят, че в света няма да настъпи мир, докато не се помирят религиите помежду си. Те предлагат етика на глобализиращото се общество, която, както те се надяват, би могла да сближи представителите на различни религии. Ханс Кюнг и негови колеги формулират четири принципа на етиката на глобализма:

– изграждане на култура, въз основа на която животът на човека да се приема за най-голяма ценност, а насилието да се осъжда като зло;

– създаване на солидарност между хората и справедлив икономически ред;

– формиране на култура на търпимост, основана на справедливи отношения;

– създаване на равноправие между мъжете и жените.

Тези принципи са много съществени, а изпълнението им е важна задача за човечеството. Но може би е по-добре да се изградят предварително нравствени предпоставки за обсъждане на тревожните въпроси, а след това да се формулират принципите.

Във връзка с етиката на глобализма възникват още две затруднения. Вярно е, че религиите се стремят към повече добро в този свят. Но между религиите съществуват доктринални и нравствени различия. Това е първото затруднение. Второто е по-сериозно. Мнозина смятат, че създаването на етика на глобализма трябва да се ръководи от гражданските власти и международни институции, а не от религиите. За съжаление през следващите години едва ли ще се създаде Религиозна организация на обединените нации.

Всъщност всяка религия е длъжна да използва своите ресурси за установяване на приятелски отношения между хората. Не се съмняваме, че религиите са важен фактор в социалния живот на много региони, където се водят войни. Можем да припомним Северна Ирландия, Ливан, Израел, Сърбия и други.

Тези въпроси не са леки за разрешаване, но не са неразрешими, ако бъдат възприети универсалните ценности, чрез които да променим както своя живот, така и живота на другите. Необходимо е да разберем учението на Иисус Христос за Божието царство – това е отправната точка  за развиване на етика на глобализма. Чрез Христовата Проповед на планината и изпълнението на двете най-големи заповеди – да обичаме Бога и ближния си, животът на хората би се променил. Тогава зададените по-горе принципи ще бъдат изпълнени предварително.

За Царството Божие пише професор Ганчо Пашев в своята студия „Царството Божие“(Строителната сила на учението на Иисус Христос за Царството Божие), ГСУ (БФ), Т. XIII, 1936.

Иисус Христос и духът на третото хилядолетие

Тук този въпрос ще бъде засегнат накратко. Ако през следващите десетилетия човечеството се интегрира с помощта на религиите, в този процес централно място ще заема Богочовекът Иисус и Неговото учение, защото Той е действителна историческа личност, Богочовек и основател на единствената богооткровена религия.

Във връзка с тези християнски истини можем да размислим върху:

– Християнската вяра на човека зависи ли от мястото на Иисус Христос в историята и от разбирането за Неговата личност?

– Защо се стремим към Божието царство – защото Бог ни е необходим или заради нещо друго? Необходимостта ли е основният мотив да вярваме?

– Известно е, че здравите нямат нужда от лекар. Затова към Бога само грешници ли се обръщат, само тях ли Спасителят призовава към покаяние (Марк 2:17)?

– Възможно ли е стремежът ни към Божието царство да възникне, когато сме изчерпили своите сили за самостоятелен живот и нямаме друг път, освен да се върнем в бащиния си дом, както постъпи блрудният син (Лука 15:11-32) или е възможен и друг мотив? Можем да потърсим отговор и в евангелския разказ за излекуването на жената с кръвотечение (Марк 5:25-34). Дали нейната постъпка е плод на голяма вяра, или е начало на вярата? Може ли такава вяра да има и нехристиянин, има ли примери в Евангелието (Лука 7:1-10; Матей 15:21-28)? Вярата е вродено състояние на хората. Иисус Христос е бил убеден, че всеки човек се стреми към Бога по свой начин, защото е битийно свързан с Него.

Иисус Христос е предаден на смърт. Той възкръсва и се възнася при Бог Отец. Разказите за раждането на Богочовека, обществения Му живот и страданията Му изграждат Неговата история. Но Спасителят не е само история, Той е живот, Той е сред нас и ние общуваме с Него. Вярата в Богочовека ни променя, променя и разбирането ни за света. Промяната, към която се стремим, изисква обаче да Му принадлежим.

________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.59-69. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Димитър Киров и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-60T

Личността на Иисус Христос (книга)

ivan-panchovskiАвтор: проф. д-р Иван Георгиев Панчовски (1913-1987)

1.    Личността на Иисус Христос

2.    Личността на Иисус Христос – продължение

3.    Личността на Иисус Христос – продължение 2

4.    Личността на Иисус Христос – продължение 3

5.    Личността на Иисус Христос – продължение 4

6.    Личността на Иисус Христос – продължение 5

7.    Личността на Иисус Христос – продължение 6

8.    Личността на Иисус Христос – продължение 7

9.    Личността на Иисус Христос – продължение 8

10.  Личността на Иисус Христос – продължение 9

11.  Личността на Иисус Христос – продължение 10 и край

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5yd

СЛУЖЕНИЕ НА ПРИМИРЕНИЕТО*

«А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа и ни даде служението на това примирение” (2 Кор. 5:18)

Проф. д-р Тодор п. Тодоров

adam_and_eve_expelled_2До грехопадението в Рая първите хора били в мир с Бога. Те имали всичко, необходимо за щастлив живот. Земята им давала в изобилие плодове. Дивните прелести на Рая услаждали душите им. Те не знаели, че е възможно да съществува тревога в света. Пълен мир царял в умовете и сърцата им. Но дошъл първият грях и животът им мигновено се променил. Щастието ги напуснало. Литнал из живота им и мирът. Върнал се при Този, Който им го бе дал. Скъсала се връзката с Бога, Творец и Баща. Настъпил разрив. Адам и Ева били изгонени из Рая. Природата вече не им давала в обилие благата си. Задуха изпълнила гърдите им. Въздухът се напоил с отровата на греха. Умът на човеците по света се помрачил. Погледът към висините се стъмил. Възможностите за разговор с Бога се прекъснали. Сърцето се покварило. Волята се разстроила от разновидни грехове, все по-страшни и по-ужасни. Земята се напълнила със зло. Нужно било изкупление на греховете, за да се възстанови мирната връзка с любещия Бог. Но през редещите се векове човеците, сами безпомощни и разбити от собствените си грехове, сами превърнали себе си в роби на Сатаната, не били в състояние да дадат това изкупление, да върнат загубения свой мир с Бога, безвъзвратно отлетялото свое блаженство.

В това се състои тревогата на стария човешки свят: свят без мир с Бога, без възможности за изкупление, без отворен път към мирните небесни висини. Тъй преминали много векове, хилядолетия, докато най-после настъпил пределът на общочовешкото страдание. Оскърбеният Бог на любовта, правдата и мира Сам извършил това, което човечеството не било в състояние да извърши със собствени сили. Блаженият Павел, апостол на народите, писал: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син Единороден, Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението“ (Гал. 4:4-5). И тъй: „Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа и ни даде служението на това примирение“ (2 Кор. 5:18).Jesus Christ and the apostles3Нужно било човеците да се примирят с Бога чрез изкупление на греховете, чрез жертва, не безпомощна, човешка, а всемогъща, божествена. И това примирение извършил Сам Бог чрез Своя Син Единороден. Тъй облагодетелстваният от Бога човешки свят стигнал до това, което апостолът нарича служение на примирението.

Изправени сме пред три въпроса:

1. Как се откри благодатната възможност за примиряване на човеците с Бога? – Това е въпросът за догматическата страна на примирението.

2. В какво се състои то? Кои са неговите плодове? – Това е въпросът за етическата страна на примирението.

3. Кои са служителите на примирението с Бога? Какви са задачите им? – Това е въпросът за примирението в действие през всички следващи векове.

I.

Св. пророк Исаия изказал такива думи за Божествения Изкупител и Примирител: „Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се от пътя си. И Господ възложи върху Него греховете на всички ни… Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе нашите недъзи… Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония. Наказанието на нашия свят бе върху Него. И чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (53:6, 4-5).

Като Божествен Първосвещеник на Голгота Той принесе Себе Си в жертва пред Бога, на кръста разпъна чрез Себе Си цялото човечество с всичките му грехове и страдания, за да възстанови мира на човеците с Бога, да ги направи наново щастливи чеда Божии. Апостолът нарича примирението с Бога осиновенне. От роби на Сатаната, на злото, човеците добиват възможност да станат чеда Божии, изпълнени с благодатен, вечен мир.Jesus Christ & Angel in the gardenБогочовекът – говори апостолът – „отдаде Себе Си откуп за всички“ (1 Тим. 2:6). „Не с козя и телешка кръв, а със Своята кръв Той влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление“ (Евр. 9:12). В съзнанието ни Голгота е онова живо, вечно светилище, където се изля кръвта на Богочовека – безкрайно голямата цена на изкуплението, без която човешкият свят би останал завинаги в безпомощността на размирието си.

Св. Иоан Златоуст представя кръста, на който Христос бе разпнат, като божествен жертвеник, значението на който е непреходно и всеобхватно: „Кръстът е знак на спасение, причина на безчислени блага. Ние, човеците, бяхме във вражда с Бога. Той ни примири с Него. Той направи отчуждените приятели, отдалечените близки на Бога. На кръста е унищожена враждата. Той стана охрана, защита, пазител, страж на мира, съкровище на неизброими ценности“[1]

Тия неизброими ценности се свеждат до това, което апостолът нарича примирение с Бога чрез Иисуса Христа. „Чрез Него, с кръвта на кръста Му, Бог примири света със Себе Си“ (Кол. 1:20). Тъй, „бидейки врагове, ние, човеците, се примирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му“ (Римл. 5:10).

Изкуплението, извършено на кръста, открива благодатна възможност на повярвалите човеци да станат „нова твар“. „Този, който е в Христа, е нова твар“, нов човек. „Древното премина. Ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17). Примирението с Бога предполага наличие на нова твар. Който не е усвоил дълбоко в себе си извършеното на Голгота изкупление, който не се е осветил чрез проляната на кръста Божествена кръв, е още далече от даровете на примирението. Тази истина е изтъкнал Сам Господ Иисус Христос: „Ако някой не се роди отгоре, не може да види царството Божие“ (Иоан 3:3), – царство на „тиха светлина“, на удивителен мир.jesusoncrossНякога юдейският началник Никодим запитал Богочовека: „Как може човек, бидейки стар, да се роди?“ Господ му отговорил: „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:1-6).

С тоя Си отговор Спасителят дава възможност на човешкия свят да разбере, че пътят на примиряването с Бога, започнал от Голгота, преминава през осветената чрез благодатта на Духа Свети вода в тайнството Кръщение, навлиза във вселенските простори на Божията църква и се насочва нагоре към безкрайните висини на любещия Бог.

Примиряването на човешкия свят, изпоранен от грехове до смърт, с разгневения Бог на мира изисква след Божествената жертва обновление, изисква от човеците доброволно да станат „нова твар“.

Като гледа живите членове на Божията църква, примирените с Бога Божии чеда, почувствали себе си „нова твар“, апостолът с възхита говори: „Древното премина. Ето, всичко стана ново!“ В света се раждат нови хора, примирени с Бота, с любовта и правдата! Древното, тревожното, страшното, смъртоносното премина! Ето всичко стана ново: ново разбиране за живота, нови, светли чувства, нова, свята воля, готова да върши делата на любовта, правдата и мира!

В началото на своето Евангелие св. апостол Иоан Богослов свидетелства: „На всички ония, конто Го приеха“, на всички ония, които приеха Голготската изкупителна жертва като жертва за самите тях пред Бога Отца, „на вярващите в Неговото име“ Той, Синът Божи, „даде възможност да станат чеда Божии. Те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се раждат“ (1:12-13).

Апостол Павел говори: „Всичко е от Бога.“ Всичко – и любовта, и правдата, и мирът, и изкуплението, и осиновението, и обновлението, и примирението – е „от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа“. „Бог примири света със Себе Си, без да вменява на човеците прегрешенията им“ (2 Кор. 5:17-19). Любовта на Бога към човеците е толкова голяма, че въпреки размирните им грехове Той им дава Своя мир, дава го чрез жертвата на Своя Единороден Син. Безкрайната любов се жертва на кръста, защото абсолютната правда изисква това, защото непреходният мир изисква жертва.

II.

В какво по-конкретно се състои даруваното от Бога примирение?

То е преди всичко благодатен плод на любовта, на Бога-Любов.

Св. Иоан Златоуст тъй изразява очарованието си от тоя факт: „Виждаш ли любовта, която превъзхожда всяко слово, всеки ум? Кой бил обиден? Сам Бог. Кой пръв дошъл за примирение? Пак Той. А как Той примирил вселената със Себе Си? Удивително е това, че Той станал приятел на човеците. Но как? Като им простил съгрешенията. Иначе не би бил приятел. Затова апостолът казал: „без да вменява на човеците прегрешенията им“. Ако Той би поискал да Му дадем отчет за нашите грехове, всички ние бихме загинали, защото всички сме умрели. Но при такова множество наши грехове Той не само не поискал наказание за нас, но се и примирил с нас. Не само ни простил греховете, но даже и не ни ги вменил.“[2]

Чрез прославения вожд и пророк на древността Моисей Бог е казал на израилтяните и чрез тях на всички човеци: „Ще дам мир на земята ви. Ще легнете, и никой не ще ви безпокои. Ще пропъдя лютите зверове от земята ви, и меч не ще мине през нея“ (Левит 26:6).

Обещанието се изпълнява. Чрез Христа и в Христа Бог дава мир на земята. Този мир е освидетелстван от ангелски хор в тайнствената нощ на Христовото Рождество: „Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение!“(Лука 2:14).

Славата на Бога във висините се изразява в удивителната проява на любовта Му към човеците. Мирът в небесата праща мир на земята!jesus-christ-my-savor-hes-the-reason-whyКато тълкува книгата на пророк Исаия, св. Василий Велики се спира с особено вълнение на пророческите думи за „Княза на мира“ (Исаия 9:6) и специално за мира на Примирителя: „Мирът Му няма предел“ (Исаия 9:7). Той пита: „Защо няма предел Неговият мир?“ И отговаря: „Защото той е свръхсветовен дар“ – дар, който стои над тоя свят. – „Ако той би бил от тоя свят, би продължавал не по-дълго от битието му. Този, който сега е приел и запазил Неговия мир, ще живее вечно в наслада от благата му. Соломоновият мир се е ограничавал от определено число години. А мирът, даруван от Господа, продължава във всеки век като безконечен и безпределен.“

Бог примири света със Себе Си чрез Христа с един мир, който няма предел. С тоя мир човекът живее, с него приключва земното си битие и с него отминава в живата, изпълнена с неописуемо блаженство вечност.

Мирът на блажените небеса слиза на земята, изпълва я с красота, с радост, която с никакви средства не може да се отнеме, с благост, която единствена е в състояние да победи злото, и пак възлиза в небесата. Това е един дар на човешкия дух от Духа Божи, който не се смущава от бурите и стихиите на тоя свят, не се разклаща и от най-големите му жестокости. Това е един особен мир – мир, от който лютите зверове бягат, пропъдени от божествени сили, мир, който не може да бъде прободен и от най-острия меч, какъвто Сатаната е в състояние да изостри.

Господ Иисус Христос вижда Своя път към Голгота открит и, вътрешно спокоен, непобедимо силен говори на разтъжените и разтревожени Свои ученици: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Иоан 14:27)

С тоя мир Той отива на Голгота. С него виси на кръста при най-люти мъки. Него Той завещава на човешкия свят. Това е мир на такава вътрешна стабилност на богопросветения човешки дух, който знае, че е излязъл от Духа Божи и че пак се връща при Него в безкрайните небесни обители.God jesusВъзстановява се мирът, който прародителите са имали в Рая. Човекът, който знае, че е изкупен, стои с открито лице пред Бога. Той не се чувства роб, а син, син на Бога (Гал. 4:7). Смело, велерадостно той говори на Бога: Господи, Боже, Ти ме роди наново. Затова аз съм вечно Твой. Аз не се плаша от злото в тоя свят, колкото и голямо да е то, защото знам, че съм Твое чедо. Аз имам радост, която ме прави винаги усмихнат към живота, към всички човеци. Спокоен съм, защото знам, че Ти никога няма да мe оставиш сам сред бурите и кървите на тоя свят!

Пред наличието на Изкупителната жертва на Божия Син човекът вече не е това, което е бил. В живота на повярвалите хора няма поклонение на идоли, на разни мними божества. Няма умопомрачение, няма злоба, омраза. Няма груб егоизъм. Няма завист, коварство, подлост. Няма лъжа, измама. Няма жажда за кръв, защото Кръвта на Голгота убива безвъзвратно тая жажда.

Този, който се е примирил с Бога, вече се е примирил и със себе си. Защото Бог е в човека. Той е вложил Своя печат в човека. Това е неговата съвест. Който чува правилно гласа на съвестта си, чува Бога. Който е убил съвестта си под напора на разновидни злодейства, се е самолишил от благодатното присъствие на Бога в себе си. Убил съвестта си, човекът е убил себе си. Съвестта се бунтува, когато човекът скъса връзката си с Бога и знае, че я е скъсал. Възстанови ли връзката си с Бога, той възстановява и връзката със себе си. Мирът с Бога го изпълва с блаженство.

Който се е примирил с Бога, е в мир не само със себе си, но и с ближните си, с всички човеци по света. Няма ли мир с Бога и със себе си, човекът е застрашен да загуби и мира с човеците.

Един от основните въпроси на живота е: Защо няма мир между човеците и оттук между народите? Кое води към раздори, междуособици, борби, войни? Отговорът на тия, които реално са се примирили с Бога, е такъв: Причината е вложилият се в човека грях. Човекът, който носи тревоги в живота и причинява ужаси в света, съзнателно или несъзнателно дава да се разбере, че не е приел Христа Примирителя в себе си.

Св. Григорий Богослов представя света като действителен свят само при наличие на мира. Светът се саморазрушава, изгубва себе си, когато потъне в борби и войни: „Небето, земята, морето, с една дума – целият свят, тая голяма н преславна Божия книга, в която се открива Бог, проповядван чрез самото безмълвие, докато стои в мир със самия себе си, без да излиза из пределите на природата си, докато в него ни едно същество не въстава против друго и не разкъсва връзките на любовта, с които всички е свързал Художникът Бог, дотогава съответства на своето название, действително е свят (космос), красота несравнима, дотогава нищо друго не може да представя себе си по-славно и по-величествено от него. Но с прекратяването на мира светът престава да бъде свят – космос – красота.“[3]

Изкуплението на кръста, примирението на света с Бога, станало на Голгота, има този дълбок смисъл, че поставя света в положение да се обнови, да стане нов – такъв, какъвто е бил в Рая – свят-красота, свят на мир и на любов, на правда и на радост, свят, който знае, че не съществува само на тая малка, гиздава планета Земя, но в целия Космос, в цялата Вселена; свят, който преминава от земята към небето, към безкрайните висини на Творческата Любов, към безпределните широти на вечния мир.St. Serafim SarovskiyВъзможно ли е това? Църквата на Живия Бог се величае с неизброимо множество личности, които, приели примирението с Бога, са станали светии и с това доказват, че това е възможно. Да си спомним за двама от тях – за св. Иоан Рилски Чудотворец (IX-X век) и за русина св. Серафим Саровски Чудотворец (XVIII-XIX век).

Примирил се с Бога във възможното съвършенство, св. Иоан напуснал средата на грешници и навлязъл навътре и все по-навътре във великата Рилска пустиня, в особено страховитата през ония векове Рила планина, пълна със зверове, непроходима, поставяна лете под ударите на светкавици и гръмове, изпълняна зиме с опасни снежни преспи и ледени блокове. Заживял той в малка пещера с открит отвор, под грамадна скала, надвесила се над шеметна бездна, прикрепила се към огромната стена на един от най-високите върхове на Рила. Всред остри скали, всред сипеи и гъсти гори, при воя на ужасни зверове и бури, почувствал присъствието на Бога всред суровата природа, усетил любовта Му тъй, както се усеща свежият слънчев въздух дълбоко в гърдите, този велик Божи угодник, въоръжен с Божия мир, влязъл в борба със себе си, за мир със себе си. Разплакан за греховете на своя народ, непрекъснато в молитва, труд и пост, той се сдобил с такъв мир със себе си, че умирявал цялата свирепа природа около себе си. Зверовете го гледали отдалеч и отблизо с почуда. Човеци го намерили из гъстаците на рилските усои и се изплашили от величието на духа му. И се вдигнала величествена света обител, превърнала се във вековечен страж и пазител на народната свяст, на народните идеали. Проявил се като славен чудотворец и приживе, и след блажената си смърт, св. Иоан продължава да свети от своята обител към широкия човешки свят в живо свидетелство на истината за примирението на човеците с Бога.sv_ivan_rilskiСв. Серафим Саровски е един от ония дивни синове човешки, които успяват още от ранно детство да изпитат сладостите на примирението чрез Христа с Бога. Монах и отшелник в прочутата Саровска пустиня, десетки, стотици дни н нощи той стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и с молитвата на митаря в уста: „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“(Лука 18:13). Животът му представлява непрекъснат низ от атака след атака срещу вътрешното размирие у човека, срещу свирепеещия грях, който не дава мир на изтерзаната душа. В тая непрекъсната борба срещу греха той стигнал до прозорливост, прилична на прожектор, който впива лъчите си дълбоко в умовете и сърцата на хората, открива там неспокойните, отровните мътилки на греха, прочиства ги и ги прави лазурночисти, умирени и успокоени пред лицето на Бога. При изповед на многобройните си посетители той изброявал и откривал греховете на коленичилите, преди те да са заговорили за себе си. Винаги благ, кротък, усмихнат, с широко отворени обятия той посрещал пред колибата си всички с единственото обръщение към тях: „Радост моя!“ Себе си той наричал „бедният Серафим“, а хиляди и хиляди обогатявал с това, от което толкова много се нуждае човешкия свят: мир с Бога, мир със съвестта, мир с човеците. С молитва към Бога на мира започнал той дивните си чудотворни подвизи, с молитва ги продължил и с молитва ги привършил. Молел се, работел, действал сред човешките души и пеел любимите си пасхални песни – песните на възкръсналата Любов, песните на оня мир, който грее из отворения гроб на възкръсналия Примирител и пръска лъчите си по целия размирен човешки свят. Прозорливец, чудотворец и пророк, той предрекъл и картината на своя земен край: „Когато умра, смъртта ще бъде открита чрез пожар.“ В една ранна зимна утрин братя-монаси разбили заключената врата на неговата килия, из която излизал дим. Втурнали се вътре. Загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от паднала свещ. Когато въздухът се прочистил от дима, видели миловидния светец, вече безжизнен, на колене пред иконата на Богоматер „Умиление“. На лицето му сияело блаженството от първата негова „среща с вечността“.

„Мъдростта, която иде отгоре – говори апостол Иаков – е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Иак. 3:17).

Такава е тя у всички, които са примирени с Бога, независимо от това дали са в пустиня или в обикновения живот. Като се примирят с Бога, те я получават от Него и я раздават на света с щедрост, която е свойствена на всички Божии угодници от всички векове и страни.

III.

У тия, които са се примирили с Бога, примирението е винаги в действие. Божествен Примирител е Христос Господ. Служители на примирението са Неговите апостоли, както и всички изобщо Негови последователи.

„Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа – говори апостол Павел – и ни даде служението на това примирение…, вложи в нас словото на примирението“ (2 Кор. 5:18-19).

Като тълкува тия думи, св. Иоан Златоуст размишлява: „Колко голямо е достойнството на апостолското звание! Колко велико дело им е поръчано! Колко велика е Божията любов към нас!… След като Синът-Примирител заминал от нас, Бог поверил на нас служението на примирението… Ние – казва апостолът – сме дошли сега не за това, да възвестяваме нещо тежко, но за да направим всички приятели на Бога. „Ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас. Молиме ви от името на Христа: Примирете се с Бога!“ (2 Кор. 5:20). Вас, човеците от целия свят, молим от името на Христа и Неговия Отец! На Отца Бога човешкият род е толкова мил, че предал за него Своя Син, като знаел отнапред, че Той ще бъде умъртвен, и направил нас апостоли за вас, човеците от всички векове! Молиме ви от името на Христа, вместо Христа, защото на нас е предадено Неговото дело. Всъщност не ние ви молим. Сам Христос, даже Самият Отец на Христа, ви моли чрез нас… А за какво моли? Примирете се с Бога!… Не казал: примирете със себе си Бога, защото не Бог враждува против нас, но ние против Него.“[4]866060-1-heavenly-jesusУниверсализмът на християнската религия, специално на Църквата, се състои в това да продължи служението на примирението с Бога върху цялата земна площ, да открие убедително на всички хора и народи истината за Христа Богочовека като Примирител на света с Бога, да открие широка възможност Сам Христос, Вечният Христос, да действа миротворно у хората и народите.

Служението на примирението представлява осъществяване на две задачи. Кои са те?

Апостолът отправя апел към коринтските християни да се примирят с Бога. Но този апел е и към всички християни по света от всички времена: Примирете се с Бога! От християните, пръснати по цялата земна шир, независимо от това към коя църква, към кое християнско вероизповедание се числят, се изисква не само да направят всичко възможно да се примирят с Бога, да почувстват в себе си реален мир с Бога, както го чувстват светиите, но и да апелират непрекъснато към всички човеци: Примирете се с Бога!

Желаният мир с Бога липсва там, където няма жива вяра в Бога, в Христа. Не е достатъчно това човек да се кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух, но е необходимо още и да приеме кръщението като залог за своето вечно спасение, да почувства себе си участник във великото служение на примирението, да стане сам той като апостол Павел служител на примирението.

Мисионери от различни християнски изповедания отправят непрекъснато апел към езичниците по света: Примирете се с Бога! А езичниците ги питат: Защо идвате от името на различни църкви? Нали Църквата е една? Защо вашите църкви не са в мир помежду си? Нали Един е Примирителят?

В Своята Първосвещеническа молитва към Бога Отца Господ Иисус се е молел тъй за последователите Си от целия свят и от всички времена: „Да бъдат всички едно. Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21).

Може ли светът да повярва в пратеничества, които идат от различни църкви, а не от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква Христова, от единното Тяло Христово?

Св. Григорий Богослов тъй изразява болката си от разделението в Църквата, представляващо тревожна обида за Самия Бог, опасност за спасителната и миротворна мисия на Църквата: „Ако някой у нас запита: какво ние честваме, на какво се покланяме, отговорът е един: ние честваме любовта, защото нашият Бог е Любов (1 Иоан 4:8)… А защо ние, почитателите на любовта, тъй ненавиждаме и сами сме ненавиждани? Защо ние, почитателите на мира, тъй немилосърдно и непримиримо враждуваме? Защо ние, основани на камък, се клатим, утвърдени на Крайъгълния Камък, се разпадаме, призовани в светлина, се помрачаваме?“[5]

Когато всички членове на отделните църкви и изповедания се примирят с Бога в оня дълбок смисъл, препоръчван тъй ясно и категорично от апостола на народите Павел, ще настъпи такъв мир между тях, че вече няма да се говори за разделение на църквите.St. apostle PaulПравославната църква, която вярно пази апостолската традиция, апостолското приемство, още в самото начало на светата Божествена Литургия апелира към богомолците: „За мира, който иде отгоре…, за мира на целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за съединението на всички на Господа да се помолим!“ Това значи: Отделните църкви, за да действат успешно за мира в целия свят, трябва да дойдат до такова „благосъстояние“, до такова вътрешно, действително примирение с Бога, че да престанат да късат на части Тялото Христово. Предстоятелят на светата Богослужба се обръща към всички, които се молят, и им предава Божия мир с внушителните думи: „Мир на всички!“ Молитвеното благопожелание е: Божественият мир, влязъл в християните, да обхване целия човешки свят!

Служението на примирението изисква единство, единство в Христа, в Бога, единство във вярата, единство в надеждата, единство в любовта.

Всички ние, изповедниците на Христа от целия свят, почувствали се тъй единни, като една Църква, вече придаваме на миротворното служение действителен универсален характер. Ставаме носители на мир в световен мащаб.

При това положение призивът: Примирете се с Бога, отправен към цялото човечество, означава това, за което говори Сам Божественият Пастироначалник: „Имам и други овци, които не са от тая кошара. И тях трябва да приведа. И ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир“ (Иоан 10:16).

Бог е примирил света със Себе Си чрез Христа. Но светът, вън от Църквата, знае ли това? Не го знае.

От божествена страна миротворното служение е служение на създаване „нова твар“. Назначението на Църквата в човешкия свят е да направи хората и народите „нова твар“, твар обновена в Бога, – твар, в която грехът като егоизъм, користолюбие, безгранично властолюбие, насилие, гнет, безпределно славолюбие, като действително зло, което изобщо не дава мир в света, е отстранен веднъж завинаги.

За да изпълнят това служение, хората на Църквата трябва да бъдат непрекъснато в молитвено общение с Бога – общение не механично, не формално, не само външно словесно, но и вътрешно и преди всичко вътрешно, духовно. Без медитация, без непрекъснато размишление върху делото, което извърши и продължава да върши Христос в света, без жива мисъл за Бога и Неговото помирително дело в света, без вглъбяване във факта на Изкуплението, без жива, непосредствена връзка с Христа Господа, миротворното служение остава само в областта на ума, не влиза в сърцето и волята, не раздвижва благодатно непосредствения живот в света.

Обръщението на Църквата към богомолците: Мир на всички! Означава това, което апостолът отправя като апел към света: Примирете се с Бога! Защото, примирите ли се с Бога, вие се примирявате със себе си, примирявате се с всички. Призивът: Мир на всички е призив не само към тия, които са в храма, но и към тия, които са на улицата, в домовете, в разните заведения, предприятия, институти, към тия, които са подвластни, и към тия, които са на власт.

Примирете се с Бога вие, които из големите ширини на света по Негово съизволение сте на власт, съгласно думите на апостола: „Няма власт, която не е от Бога“ (Римл. 13:1). Примирете се с Бога вие, които вземате непосредствено участие в строителството на живота личен, обществен, народен, международен. Примирете се с Бога всички, които действително желаете мир!

„Христос е нашият мир“ – казва апостолът (Еф. 2:14). Ако би могъл светът като цялост да разбере това, би се примирил с Бога и би постигнал това, което е основен жизнен копнеж на човечеството от първите зари на неговата история. Тъй разбираме въпроса ние, християните.

Христос за това дойде. Големият исторически, вековен подвиг на Църквата е да убеди света в това. Ако всички християни се заемат с тоя подвиг, големият блян за мир ще бъде реализиран. Ще се изпълни боговдъхновеното пророчество на Исаия: Хората и народите „ще прековат мечовете си на рала и копията си на сърпове. Наред срещу народ не ще вдигне меч. И няма сече да се учат на война“ (2:4). Бог на мира ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор 15:28).

Да завършим разсъжденията си за това велико служение на примирението с молитвата за мир в света, която хората на Българската православна църква непрекъснато отправят към Бога: „Човеколюбиви Господи! Боже на любовта и мира! Простри над нас могъщата Си закрила. Не допускай раздори и гняв да разделят народите. Направи те да живеят в мир на благословения от Тебе свят, защото Ти ни заповяда да се обичаме един друг. Уталожи тъгите, влей балсам в раните, пресуши горчивите сълзи на вдовиците, а сираците окрили с вяра и сила! Просветли сърцата на човеците със светлината на любовта. Угаси враждите и раздорите. Премахни причините за всяко разногласие, за разприте и войните. Пропусни през светлите небесни двери слънчевата колесница на мира, за който всички жадуваме. И нека той, в съюз с любовта, стане владетел на земята. Не позволявай гняв да помрачава ума на Твоите раби. Вдъхни им разум, за да не пропиляват силите си за взаимно изтребление, а за мирен, градивен труд и прослава на Тебе, Отца и Сина и Светия Дух, сега и всякога, и във вечността. Амин.“

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 2, с. 1-9. Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Oмилия първа за кръста и разбойника.

[2]. Единадесета беседа върху Второто послание до Коринтяните.

[3]. Слово за мира (6), говорено по случай възсъединяването на монашестващите.

[4]. Единадесета беседа върху Второто послание до Коринтяните.

[5]. Слово за мира (23), произнесено в Константинопол по случай разприте, произлезли в народа за някои несъгласни помежду си епископи.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

УПОДОБЯВАНЕ НА ХРИСТА*

Които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат  сходни с образа на Сина Му“ (Римл. 8:29).

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Най-висшето същество на земята е човекът, защото Бог го е сътворил по Свой Ivan PANCHOVSKIобраз и го е предназначил чрез всестранното му развитие, чрез трудовите му подвизи и чрез добродетелните му постижения все повече да се усъвършенства и да се доближава до неговия всесъвършен Първообраз. Своето прекрасно творение Бог е увенчал с човека: него Бог сътворил от физико-химическите елементи на земята, но за разлика от всички останали творения вдъхнал в него дихание на живот от Себе Си и той станал жива душа. Следователно човекът не е обикновено творение; той е сътворен по Божи образ и носи в себе си божествено дихание. Оттук се определя не само особеното положение на човека в космоса, но и неговото висше назначение: сътвореният човек трябва да пази в чистота образа на несътворения Бог в себе си и чрез лични усилия, старания и постижения все повече да се доближава до съвършенството на своя божествен Първообраз.

Трагедията на първите човеци дошла от това, че те по сатанинско изкушение пожелали да бъдат „като богове“ без Бога, дори против Бога. Но как може да се развива и да сияе образът Божи в човека, когато той бъде лишен от слънцето на неговия божествен Първообраз? Какво би станало, ако да речем Луната, ръководена от някаква превратна идея за пълна автономия или независимост, би отказала да получава слънчеви лъчи? Тогава тя би престанала да излъчва своята чаровна светлина и небосводът би се лишил от своето най-красиво светило през нощта. Или да предположим нещо друго. Какво би станало, ако Земята, този малък спътник на Слънцето, би пожелала да бъде самостоятелна, би отхвърлила от себе си всяка зависимост от Слънцето, би се освободила от неговото притегляне и би се отдалечила от него някъде далеч в мировото пространство? Самопонятно е, че земята веднага би била обгърната от непрогледна нощ, тя би била скована от вледеняващ студ и би потънала във вечно мъртвило. Разбира се, ние трябва да бъдем напълно спокойни, защото такова нещо не е възможно. Луната и Земята са физически тела и по необходимост се подчиняват на закона за притеглянето. Заради това те не могат да проявяват такава самостоятелност, че да се освободят от своята зависимост от Слънцето и да ни лишат от произтичащите от нея за нас животворни блага.

Не е така обаче работата с човеците, защото те са съзнателно-свободни същества и са надарени със способност за самоопределяне в религиозната и нравствената област. По силата на своята свободна воля те могат да се отдалечават и отчуждават от своя божествен Творец и Първообраз, да скъсват всяка връзка на зависимост от Него и да постъпват напълно самостоятелно, дори да отричат съществуването на Бога и да обявяват себе си за богове. Това станало още с първите човеци. Те нарушили своите битийни и синовни отношения към своя божествен Творец и небесен Отец. В това се състои същината на тази общочовешка катастрофа в духовния живот, която богословската литература нарича грехопадение.

Чрез своя грях първата човешка двойка внесла извращение в своята богоподобна природа, което се предавало нататък от поколение на поколение; образът Божи в човешката духовна природа почнал все повече да се затъмнява и в много случаи ставал почти напълно неузнаваем. Заедно с това човекът изменил на своето висше и вечно назначение: вместо да се усъвършенства и да уподобява себе си все повече на Бога, да става като Бог, той стремглаво се плъзгал по нанадолнището на падението и почвал да прилича повече на сатаната, отколкото на Бога. Така човекът влязъл в противоречие със самия себе си, с богоподобната си природа и със закона на своя живот и на своето щастие. Тук се намира дълбоката причина за всички беди, които сполетели и сполитат човешкия род.

Всички титанични усилия на човеците да останат верни на своята човешка природа, да запазят своето висше човешко достойнство, да възстановят образа Божи в себе си и да постигнат божествено достойнство само със собствените си сили претърпели неуспех. По този начин човеците още повече задълбочавали пропастта между себе си и Бога и лишавали образа Божи в себе си от благодатните животворни лъчи на неговия вечен божествен Първообраз. Така Божият образ у човека все повече избледнявал и почти напълно се помрачавал.

Бог поради безкрайната Си любов не отвръща Своя отечески поглед от съгрешилите човеци – Своите блудни чеда. Той не иска образа Му в тях напълно да бъде замъглен и унищожен и те да бъдат лишени от висшето си достойнство. Най-ценното у човеците е Божият образ. Него Бог иска да възстанови и да му даде възможност за развитие в разцвет и съвършенство, за да може пак да се радва на прекрасното Си творение, с което е увенчал делата на творческата Си десница. За осъществяването на това искане на Божията света воля Бог Слово се въплътил, т. е. приел образа на човек. Божията премъдрост намерила този начин за спасението на човешкия род за най-подходящ, защото падналият човек можел да се вдъхнови от Божия образ и да тръгне по пътя на неговото възстановяване в себе си, като го види въплътен в жива човешка личност.

В историческото лице на Иисуса от Назарет Бог приел човешки образ и дошъл при людете. Единородният Божи Син, бидейки в образ Божи и равен на Бога Отца, от любов към хората и за тяхното спасение понизил Себе Си, като приел образ на раб и се уподобил на човеци; и по вид се оказал човек (Филип. 2:6-7). Тук Божият образ е близък до хората. Той сияе във всички прояви на Иисуса Христа, Който имал „плът, подобна на плътта на греха“ (Римл. 8:3). Под обвивката на Иисусовата човешка природа обаче сияел непотъмненият Божи образ в цялата му чистота, красота и светост. Очевидците на Иисуса Христа през земния Му живот свидетелстват: „И словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14). Макар и образът Божи в историческото лице на Иисуса от Назарет да е бил облечен в плътта на човек, той е бил по-възвишен, отколкото Божия образ у първия човек. У Адама човекът е бил сътворен по Божи образ, а у Иисуса Христа Бог е приел човешки образ.

Виждате ли колко велика е Божията премъдрост и колко безмерна е Божията любов! На падналия човек се дава възможност не само да възстанови образа Божи в себе си и да бъде истински и съвършен човек. Нему сега му се дава нещо много по-висше – да се уподоби на Божия Единороден Син и да постигне богочовечество. Бог желае всички „да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя“ (Римл. 8:29). Които повярват в Христа Иисуса и Го следват в живота си, получават възможност да се издигнат на богочовешка висота. В техните сърца все по-пълно и по-съвършено ще се отобразява образът на Христа Богочовека и те ще стават напълно сходни с Него. Тогава Иисус Христос ще бъде само първороден сред многото Негови братя, които във всичко ще приличат на Него и ще се радват на Неговата неизреченна слава. В това се състои непоклатната християнска надежда, чиято истинност е удостоверена от най-правдиви свидетели: от светите Христови ученици и апостоли. Апостол Павел ни уверява, че както сме носили образа на земния човек – Адама, тъй ще носим и образа на Небесния човек – Христа Богочовека (1 Кор. 15:49). „Възлюбени – говори ни апостол Иоан Богослов, – сега сме чеда Божии; но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е“ (1 Иоан 3:2).

Не бива да мислим, че преобразяването на християните според божествения образ на Христа Богочовека принадлежи само към съдържанието на християнската надежда и ще се извърши едва в бъдещия век, в небесното царство. Вярващият в Христа и изпълняващият Неговите свещени завети още на земята почва това преобразяване, което в съвършенство ще се осъществи във вечността. Който чрез вярата и любовта си възприема Христа в себе си, той още на земята съзерцава Христовото неземно величие и става участник в Неговата неизказана красота, мощ и сладост. Който свободно повярва в Христа и разтвори душата си, за да се всели Христос в нея и оттам да определя мислите, чувствата и постъпките му, той всекидневно се преобразява според Христовия образ и възраства в Христовото съвършенство. „Ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Коринтяни 3:18).

Вселяването на Иисуса Христа в душите на вярващите е тайнствен и чуден процес. Чрез него човешката душа се възвисява, непрестанно възраства, напредва по духовната лествица на усъвършенстването, уподобява се на Христа Богочовека, сама става богочовешка. Чрез него Иисус Христос пък продължава Своя живот на земята; Неговото победно име шества от век и век; Неговото велико и спасително дело нараства, обогатява се, взема необхватни размери. В душата на всеки истински християнин живее и действа Христос. Всички подвизи на добродетелност, праведност и светост, с които е изпълнена богатата съкровищница на Църквата и с които тя ще се обогатява до края на вековете, в края на краищата се вдъхновяват, подбуждат и извършват от Самия Христос. Не само апостол Павел, но и всеки истински християнин чувства непосредно и знае от личен духовен опит, че в него Христос живее и съставлява съкровеното съдържание на неговия истински живот. Апостол Павел изповяда: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене… За мене животът е Христос“ (Галатяни 2:20; Филипяни 1:21).

Уподобяването на Христа е възможно само в Църквата, защото чрез нейната проповед човек отваря сърцето си за християнската вяра, защото чрез нейните тайнства човек умира за греховете, ражда се за обновен живот в правда и светост и защото чрез нея човек се сраства мистично с живия организъм на Христовото тяло – става неразделен член от него. В тайнството Кръщение, чрез което се влиза в спасителните чертози на Църквата Христова, ние събличаме от себе си ветхия човек заедно с греховните му дела и се обличаме в новия човек, който се обновява в богопознанието по образа на своя Създател (срв. Колосяни 3:9-10). В тайнството Причащение ние вече по реално-мистичен начин възприемаме в себе си живия Христос като небесна храна и се приобщаваме с Неговия вечен живот. Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето… който яде тоя хляб, ще живее вовеки“ (Иоан 6:51-58). Чрез тайнството Евхаристия Църквата Христова превръща хляба и виното в небесен хляб и небесно питие; който ги вкусва с вяра и разкаяно сърце, приобщава се с Иисуса Христа и възприема в себе си Христовия съвършен и вечен живот.

И тъй, чрез въплъщението на Единородния Божи Син в историческото лице на Иисуса от Назарет, чрез Неговото изкупително и спасително дело и чрез Неговото вселяване в душите на вярващите пред човеците е открит път за възстановяването на образа Божи у тях и за издигането им на богочовешка висота. Понеже човекът по природа и поначало носи в себе си Божи образ и е предназначен да се богоуподобява, той лесно може да повярва в Христа, да се плени от Неговия богочовешки образ, да Го има за свой образец в живота си и все по-пълно и по-съвършено да Го отобразява в душата си и в дейността си. Божественото откровение на Новия Завет непрекъснато настоява да последваме Христа и да изпълняваме Неговите евангелски начала, за да станем като Него. Вярващите чрез своето християнско призвание и назначение са длъжни да постъпват тъй, както Христос е постъпвал (1 Иоан 2:6). С целия Си земен живот, с всичките Си слова и дела Иисус Христос ни даде пример да правим и ние същото, каквото Той е правил (Иоан 13:15). Ние трябва да имаме същите мисли, каквито е имал Иисус Христос (Филип. 2:5); ние трябва да се търпим един други и да си прощаваме взаимно, ако някой има против някого оплакване, както Христос ни прости (Кол. 3:13). Уподобяването ни на Христа се разкрива в пълнота и става съвършено в любовта – най-висшата и божествена добродетел. Нашето подражаване на Бога, нашето богоуподобяване се извършва, като живеем в любов, каквато Христос е проявил към нас, като е предал Себе Си принос и жертва за нашето спасение (срв. Еф. 5:2). Христовата саможертвена любов е най-висшият пример за нас: „Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му“ (1 Петр. 2:21).
______________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 2, с. 1-4.

Авторът, професор доктор Иван Г. Панчовски (1914-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 г. се нарича Духовна академия. След 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987)