На какъв език се моли българинът?*

Никола Антонов

Позната ли ви е тази сцена: вие сте в православен храм на неделна служба, свещеникът чете бързо и припряно неразбираем текст, четецът „изстрелва“ един псалом от Шестопсалмието и бързо припява тропарите, част от богомолците с мъка се опитват да уловят със слуха си някоя и друга позната фраза, а други… други разговарят помежду си?

От край време българският богомолец знае, че в Църквата се служи на неразбираем език – църковнославянски. Поради тази причина Църковно-народният събор, състоял се в София през 1997 година под председателството на Българския патриарх Максим, официално поощри в българските храмове да се чете и пее на съвременен български език. По това време вече някои богослужебни книги бяха отпечатани на новобългарски (Часослов, Служебник), а отделни свещеници и църковни деятели се бяха наели да адаптират на новобългарски Златоустовата литургия (господин Методий Григоров от Сливен, свещеник Александър Лашков от столичния храм „Света Троица“). Разбира се, всичко това е съвсем недостатъчно. Основните богослужебни книги – Миней, Триод и Пентикостар – все още са terra incognita за православния народ. Хората приеха добре новобългарския в храма, започнаха да се чувстват наистина участници в богослужението, а досега са били само зрители. Все още обаче липсва ясна издателска програма и перспектива да се насладим в скоро време на красотата на цялото църковно-певческо богатство, скрито зад църковнославянските букви в прашните книги на клироса, издадени преди повече от сто години. За съжаление, днес все още има сред нас православни, които не гледат с добро око на подобни „обновленски“ инициативи. Тук ще се опитам да посоча последователно техните аргументи, които ще анализирам трезво, интересувайки се единствено от тяхната богословска стойност. След това ще обърна внимание на моите собствени контрааргументи, извлечени от опита, който натрупах в различните дискусии по този проблем. Основната теза, която защитавам тук, има съвсем конкретна практическа насоченост: приоритет в издателската политика на Българската православна църква (доколкото има такава) трябва да бъде издаването на богослужебните книги на съвременен български език.

В зората на християнската история св. апостол Павел – автор на повече от половината книги в Новия Завет – обрисува картина, подобна на гореописаната, след което заключава: „ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден. И тъй, какво? Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум. Защото, ако благодариш с дух, как ще каже на твоето благодарение „амин“ оня, който е от простолюдието, когато не разбира какво казваш? Ти благодариш хубаво, ала другият се не поучава“ (1 Коринтяни 14:14-16). В конкретния случай апостолът говори за харизмата на езиците, характерна за раннохристиянските времена. Принципът на разбираемостта обаче е валиден и в други случаи. Ето как блажени Теодорит тълкува този стих: „Апостолът говори, че беседващият на чужд език, било в песнопение, било в молитва или учение, трябва, или сам да превежда в полза на слушателите, или другиго, способен на това, да взима за сътрудник в учението“.Може би, буквоядците ще отбележат, че тук тълкувателят говори за чужд език, а църковнославянският не е такъв. Той е, както казват, руска редакция на старобългарския. Аз обаче ще отговоря, че богослужебният текст е екзистенциален текст, от него зависи както смисълът на живота на всеки от нас, така и самият живот, самият индивидуален път към Бога на всяка отделна личност, встъпваща в Църквата. Изхождайки от тази предпоставка, смятам, че чужд е този език, който е непознат (апостол Павел използва синонимно изразите непознат език и чужд език), а непознат е този език, който е неразбираем. Следователно църковнославянският език е чужд, понеже е непознат и неразбираем, дори и да казваме, че формално е български. Да го кажем другояче: ако един език е разбираем за всички, то никой не би го нарекъл чужд.

Pro et contra

Опонентите на идеята за нов превод на богослужебните книги се опират на няколко основни твърдения (бих казал заблуди), общото за които е, че нямат истински богословски характер, а изхождат от субективни предпоставки, подкрепени с известна доза емоционален заряд.

Църковнославянският език е осветен и боговдъхновен

В религиозното съзнание на православните у нас битува нагласата, че е достатъчно към една теза да добавим думи като благочестиво, свещено, осветено и подобни на тях, за да се превърне нашето твърдение в богословски аргументирано мнение. Такъв е случаят със съждението „църковнославянският език е осветен“. Разбира се, този възглед не е нито богословски, нито аргументиран. В полза на тезата, че даден език може да бъде субект на боговдъхновеност или обект на освещаване, не намираме подкрепа нито в Писанието, нито в Преданието: няма боговдъхновен език! Езикът не само не може да бъде боговдъхновен, той не може да бъде и осветен (или свещен). Църковната практика не познава случай, при който да е било извършено освещаване на език. А що се отнася до това, че поетът е нарекъл езика на дедите си „език свещен“, нека оставим тази фигура в сферата на поетичните метафори. Въпросът за езика на богослужението е богословски и той трябва да бъде разрешен богословски: ясно, отчетливо, без емоции и националистичен патос, подкрепен недвусмислено с аргументи от Свещеното Писание и Преданието на Църквата. Един език не може да бъде осветен поради една съвсем очевидна причина: езикът не е същност, той не е субстанция и не може да бъде предмет на освещаване. Светостта и боговдъхновеността не могат да се припишат на бездушна абстракция като езика, свят обаче може да бъде умът, тоест човекът, който си служи с езика.

Църковнославянският език е чист и неосквернен

Някои казват: „Не трябва да се молим на езика, на който псуваме и се ругаем!“. Аз бих отговорил: „Всъщност, ние не трябва изобщо да псуваме и да ругаем на който и да било език“. Ругатни има във всеки език, дори и на църковнославянски може да се попържа, но, тъй като ни звучи чуждо, непознато, и – да си признаем – неразбрано, смятаме, че няма нищо смущаващо. Но, всъщност, всичко това няма никакво значение, защото „няма нищо само по себе си нечисто; само за оногова, който смята нещо за нечисто, за него то е нечисто“ (Римляни 14:14). В тези думи, разбира се, св. апостол Павел говори за храната, но същите са приложими и по въпроса за езика, тъй като молитвеното слово е храна за душата. По този въпрос филолозите, които в професионалния си опит се сблъскват с всякакви текстове, се шегуват: „няма мръсни думи, има мръсни мисли“.

Църковнославянският текст е поетичен

Съвършено невярно е, че преводният текст на църковнославянските богослужебни книги е поетичен. Този текст не е нито в стъпка, нито е спазена някаква рима. За разлика от гръцкия оригинал, който наистина е в мерена реч, църковнославянският превод е напълно свободен и прозаичен. Субективният аргумент в полза на поетичността на църковнославянския текст изхожда от предпоставката, че архаичното звучене само по себе си придава поетичност на текста. Според мен, това, че текстът звучи архаично, не го прави поетичен. Но тук навлизаме в сферата на субективната естетика: „красотата не е в предмета, тя е в окото на зрителя“, обича да казва един мой учител от Семинарията. Естетичният вкус обаче никога не е бил аргумент в разрешаването на богословски проблеми от всеобщ характер. Спорът кой език е по-поетичен – църковнославянският или новобългарският, е безплоден и излишен за Църквата. И още нещо: в сравнение с църковнославянския съвременният български език притежава висока поетична традиция и разполага с богатство от изразни средства и поетични обрати в несравнимо по-голямо количество. В това отношение църковно-славянският език е толкова богат, колкото и беден: понякога срещаме очевиден недостиг на думи, важни понятия просто се транскрибират от гръцки.

Новобългарският текст нарушава музикалната структура на църковнославянските песнопения

Музикалната структура на църковните песнопения е вече драстично нарушена в самия им църковнославянски вариант. Тъй наречените самоподобни не отговарят на своя гръцки оригинал, поради което при прилагането им в храма ние не спазваме необходимите изисквания за пълно съответствие на мелодията въз основа на сричково и тонично съвпадение между текста на самоподобния и текста на прилаганата стихира. Следователно, ако държим на музикалната структура, трябва да преведем песнопенията от гръцки език, спазвайки еквиметричния принцип (броят на сричките и мястото на ударението в превода да съвпадат с тези в оригинала) – нещо, което преводачите на църковнославянски не са спазили. Когато казваме, че не са спазили еквиметричния принцип при превеждането на богослужението, по-голямата част от което се пее, ние не твърдим, че те са лоши преводачи. С това ние подчертаваме, че за тях изглежда пълното външно съответствие между двата текста и придържането към музикалната структура на оригинала не са стоели на дневен ред. Днешните радетели за запазването на музикалната структура и привидната поетичност на текста, като че ли, пропускат този факт. Нашите учители, превели богослужебните текстове от гръцки на славянски, не са имали за цел да спазят нито метриката, нито музикалността на оригиналния текст. Иначе Минеят и Октоихът, с които си служим ежедневно в храма, щяха да бъдат изпълнени с дактили, ямбове и хекзаметри. Следователно проблемът за спазването на музикалните и метричните изисквания в превеждането на богослужението са предмет на пастирска икономѝя: поезията се жертва за сметка на разбираемостта и се превръща в проза (наистина поетизирана с красиви метафори и риторични фигури). Когато говорим за музикалната структура на текста, не бива да забравяме, че музиката е изкуство: църковната музика не прави изключение. Превеждането на богослужебните текстове ще даде нов тласък от вдъхновение за нашите църковни композитори и диригенти, които засега имат твърде ограничен обсег за разгръщане на своите творчески способности: възпроизвеждане на познати – донякъде вече станали банални от повторение и изпълнение – музикални композиции или нови авторски творби с твърде ограничен репертоар: „Отче наш“, „Тебе поем“, „Херувимска песен“, „Ныне отпущаеши“.

Новият превод на богослужението ще стане предлог за разколи

Причината за този аргумент може да бъде назована с една дума – страх. А зад страха се крие слабост и нежелание да се захванем за работа. И без това състоянието на нашата църква в последно време е родило вече някои разколи. Бих искал само да напомня, че църковнославянският език е също така сериозен предлог за съществуващ отдавна у нас разкол. Това е разколът между разбиращи и неразбиращи. Разбиращите са малцина, но, за жалост, само от тях зависи дали неразбиращите ще започнат да разбират. Следователно днес можем да говорим за олигархия на разбиращите в средите на българското православие. Тук ще припомня какво каза по този въпрос бележитият руски богослов дякон Андрей Кураев в едно мое интервю за БНР (излъчено по програма „Христо Ботев“ в предаването „На църква в неделя“ на 5.12.1999 г.): „В Московската патриаршия, в нашата църква служат на десетки езици. Нашата литургия се извършва в Русия на татарски, естонски, литовски, латвийски, молдавски, чувашки, … японски, фински, английски, немски език… Само не на руски [смее се]. Това означава, че за нас няма канонически прегради да служим на езика, който е понятен за народа“.

В Гърция безпроблемно служат на старогръцки, а римокатолиците с охота четат и пеят на латински, евреите се връщат към староеврейския, бретонците пазят своя древен говор

С риск да се повторя, ще подчертая отново, че този аргумент няма никаква богословска стойност, още по-малко пък отговаря на истината. Какво правят в Израел или как бретонците съхраняват своя древен говор, това е изцяло тяхна работа и не засяга по никакъв начин живота на православните у нас. А какво става с гърците? Те не служат на старогръцки. Старогръцкият е неразбираем дори и за гърците, които са завършили новогръцка филология и са държали изпит по старогръцки. Богослужебните текстове са написани на средновековен гръцки и притежават свои особености в зависимост от епохата, в която са създадени (все пак църковната лирика се развива повече от хиляда години). Освен това към тези текстове днешните гърци са присвоили новогръцкото произношение – подобно на начина, по който руснаците произнасят църковнославянския. И въпреки това богослужението в Гърция е неразбираемо за народа. Който не вярва, да провери! За латинския богослужебен език важи напълно това, което казахме за неговия гръцки събрат. Богослужебният латински е средновековен и доста осъвременен като произношение, в зависимост от това дали се произнася от италианец, французин или англичанин. Той също е неразбираем и е чужд за народите, в чиито храмове се служи на него, при все че повечето от тях говорят езици, дъщерни на латинския. Така че, проблемът за езика е всеобщ. Той е всеобщ не само за християните, но и за всички народи, които изповядват традиционни религии като мюсюлманите, например. Всички тези примери обаче не ни вършат никаква работа. Православната църква има свои механизми за разрешаване на подобни проблеми, тя винаги се е пазила от робуването на фалшиви авторитети и спазването на илюзорни принципи, пледирайки за здравомислие и трезвост. Ето какво каза още по този проблем дякон Кураев в горецитираното интервю: „В православието въпросът за езика на богослужението не е въпрос нито на канони, нито на догмати, това е въпрос на пастирска икономѝя, пастирска целесъобразност“. А как трябва да бъде решен този въпрос? „Това българските епископи, свещеници, богослови, българският народ ще решат сами“. Те вече го решиха на Църковно-народния събор от 1997 година. За жалост, като изключим отделните инициативи на някои свещеници и миряни, Светият Синод на Българската православна църква не пое отговорността да оглави един колектив, който да започне работа по превода на богослужебните книги.

*  *  *

След като разгледахме и опровергахме основните аргументи против идеята за нов превод на богослужебните книги, сега ще приложим и някои предпоставки в полза на тази инициатива.

Ако се служи изцяло на новобългарски, църковният служител не ще си позволи да „прелита“ разсеяно, бързо и припряно над богослужебните текстове, колкото и небрежен да е той

Мнозина от българите, като че ли, са свикнали с факта, че молитвите и песнопенията са непонятни и дори остават с впечатлението, че не трябва да бъдат разбирани и в тях не трябва да се внимава. Само „посветените“ знаят, че богослужебните текстове не само се съкращават въобще, но понякога четецът си позволява да произнася само първите няколко фрази от началото на дадената стихира (половината от първото изречение), след което прескача направо на края (края на последното изречение), без оглед на това, че в този случай текстът изцяло е загубил смисъла си. Нито свещеникът, който служи в олтара, нито богомолците разбират за този „трик“. Важното е, че нещо е казано, тоест „службата върви“. Тази практика е повсеместна по нашите храмове. Това е малка „професионална тайна“ (нека не се обиждат църковнослужителите, аз също спадам към тях). Бих попитал: щеше ли да е възможно това, ако богослужебният текст беше на новобългарски? Въпросът е риторичен. Същото важи и за вниманието, с което трябва да се отнасят към богослужението както богомолците, така и църковнослужителите. По-опитните четци и певци – а и свещеници – достигат до изключително съвършенство: докато „изстрелват под носа си“ поредната молитва на църковнославянски, те размишляват за своите житейски перипетии, кроят планове за бъдещето и разсъждават върху смисъла на живота. Отново ще попитам: щеше ли да е възможно това, ако богослужебният текст беше на новобългарски? Дори и най-разсеяният четец не може да произнесе без внимание текст, който напълно разбира. Следователно, ако богослужението се изпълнява изцяло на новобългарски, ще бъде спазено най-важното изискване за молещия се – вниманието. Богомолецът, четецът (певецът), свещеникът – всички те ще внимават в онова, което се случва.

Ако служат на новобългарски, църковнослужителите ще бъдат спасени от греха на лицемерието

Като клиросен певец аз се чувствам лицемер, когато изпълнявам непонятен за мен текст, заблуждавайки околните, че го разбирам. Не се ли чувства по същия начин всеки, застанал на клироса или в олтара? Колко от нас разбират докрай онова, което четат и пеят? Дори и мнозина да схващат основната идея на текста, въпреки това те не успяват да вникнат докрай в него, а в богослужението има не само молитви и славословия – там има цели разкази, чрез които Църквата иска да ни каже нещо, да ни осведоми. Какво друго ни остава, освен да се преструваме, че сме осведомени. Именно от този грях се спасяваме, когато служим на езика, на който мислим – новобългарски.

Богослужението в своя пълен вид е възможно единствено на разбираем език

Веднъж, когато повдигнах въпроса за богослужебния език, един уважаван мой познат ми възрази: „Нали това е богослужение, а не човекослужение?“. С това недоизказано съждение, той искаше да ми намекне, че спазването на принципа на разбираемостта в богослужението е форма на човекоугодничество, а пък ние трябва да угаждаме само на Бога. Тези, които смятат, че човекът е за съботата, а не съботата за човека, са истински съвременни „благочестиви и православни фарисеи“, които непочтено си играят с думите. Наистина, онова, което се извършва в храма, е богослужение, а не човекослужение, но това богослужение се извършва заради човека, а не заради Бога. Нима Бог се нуждае от нашата служба, от нашите молитви и славословия? От молитвите и славословията, от Причастието и изобщо от богослужението се нуждаем ние, а не Бог. Езикът на богослужението е средство, спомагащо това служение да се извърши. Ако църковнославянският не изпълнява тази си функция, той няма място в богослужението. Ако ножът, с който режем хляба, се изтъпи, ние се заемаме да го подострим. И тъй, езикът е за човека, а не човекът – за езика! Следователно човекът е този, комуто езикът трябва да служи, а не обратното. Когато се молим, ние трябва да го правим с цялото си същество: с дух и ум (виж 1 Коринтяни 14:14-16), емоционално и рационално, и дори с тяло. Ако молитвата е неразбираема за ума, малко вероятно е да има полза от нея за нашето усъвършенстване в тази добродетел (разбира се, даровете ще се осветят дори и да служим на китайски), тъй като молитвата е необходима на нас, а не на Бога. Бог знае какво ще поискаме, още преди да сме се помолили, но това не означава, че не трябва да се молим. Фактът, че молитвата е дадена, означава, че тя има и известна възпитателна, усъвършенстваща човека цел. А да си мислим, че молитвата се извършва „автоматично“ при произнасянето на някакви неразбираеми фрази, без участие на ума и без ясно осмисляне на произнесеното, това е чиста проба езичество и мантризъм. В някои православни книги се разпространяват и до днес ереси като тази: „Бог ще чуе по-добре молитвата ти, ако я кажеш на църковнославянски“. Позовавайки се на св. Иоан Златоуст, ще подчертая, че Бог чува толкова по-добре молитвата ти, колкото повече ти внимаваш в нея. А как би внимавал повече: ако я разбираш или ако не я разбираш? Единствено ако богослужебното чинопоследование е разбираемо докрай за всички в храма, можем да твърдим, че ставаме „един ум“, че от улична тълпа ние сме станали едно – а именно това е целта на общественото богослужение. Какво по-добро от това да се молим на езика, на който мислим?

Обществената молитва няма да се превръща в частна

Знаем, че има два основни вида молитви: частна и обществена. Частната молитва ние извършваме у дома, когато оставаме насаме със себе си, пред домашния иконостас. Тогава имаме право на избор: да отворим православния молитвеник или сами да импровизираме в молението си пред Бога. Обществената молитва се извършва в храма, когато всички трябва да се молим по един и същ начин, за едно и също – така, сякаш сме един ум. Обществената молитва не трябва да бъде частна. Когато отиваме на служба, ние не трябва да си отваряме молитвеника и да се молим за каквото си пожелаем, докато свещеникът произнася молитви, които важат за целия народ и дори за целия свят. Всички трябва да внимаваме в общата молитва, трябва да бъдем причастни на богослужението с цялото си същество. Но точно това не се получава поради неразбираемостта на общественото богослужение. Докато върви богослужението, ние се молим за свои си неща, по свой си начин, съвсем индивидуално, и на практика не сме в молитвено общение с останалите. Защо? Излишно е да повтарям. Всъщност, в обществената молитва се помещава и частната: там има молитви за всеки от нас и за всичко. Така че, ако не превръщаме общественото богослужение в частна молитва, ще можем да участваме в пълнотата на духовния живот не само пожелателно, но и на дело. За жалост, църковният живот у нас се подчинява на принципа на най-малкото съпротивление. Когато трябва драстично да съкратим службата по „благословни причини“ и – едва ли не – да прескочим от „Благословен Бог наш…“ на „Молитвами святых отец…“ (първият и последният свещенически възглас на всяка служба), ние изхождаме от обстоятелството, че „такива са времената, динамични, хората работят, нямат време да ни чакат“. Така е, разбира се, никой не го оспорва. Но, когато поискаме да служим на разбираем за хората език, ни се отговоря: „Та това е богослужение, а не човекослужение!“.

*   *   *

Изоставяйки всички теоретични въпроси, засягащи проблема за богослужебния език, ще завърша с едно обвинение към радетелите за запазването на църковнославянския. От личен опит  знам, че когато службата се извършва на новобългарски, както богомолците, така и служещият свещеник получават пълно духовно удовлетворение от богослужебното чинопоследование, чувстват се едно и забравят всичко странично, което би могло да откъсне ума им от Литургията. Срещу въвеждането на новобългарския в богослужението се изказват най-вече тези, които не са дръзнали да четат и пеят на новобългарски (едногласно и хорово) и не познават силата на този опит. Следователно противниците на новобългарския в храма осъждат нещо, което не познават, а това е сигурен признак за наличието на предразсъдъци. Именно в предразсъдъчност обвинявам противниците на богослужебния новобългарски. Несправедливо е да осъждаш онова, което не познаваш, дори и то да заслужава твоето осъждане. Още по-несправедливо е да осъждаш поради непознаване това, което не заслужава осъждане! И така, да изоставим предразсъдъците и да се възползваме от свободата да бъдем православни. Да последваме примера на св. братя Кирил и Методий, които някога приобщиха славяните към Църквата по известния за нас начин – чрез езика. Да не робуваме на фалшиви и псевдобогословски възгледи като този за осветеността на църковнославянския и да не лицемерим, преструвайки се, че и така разбираме богослужебния текст. Да не искаме от хората да влизат в храма с речник и пособие по граматика под мишница, и да не се преструваме, че не знаем за какво става дума, когато виждаме препълнените зали с екзалтирани лица, попаднали в капаните на сектите. Неизменно да държим в съзнанието си думите на св. апостол Павел: „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден“ (1 Коринтяни 14:14).

__________________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Никола Антонов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6wI

Триод какво е?*

Иван Ж. Димитров

Ще отговорим накратко на въпроса от заглавието, а също и на последващите възможни въпроси: защо се нарича така, кога започва и кога свършва триодът?

Какво е триодът?

Според правилата на Православната църква триод се нарича подвижният период от единадесет седмици, който започва от Неделята на митаря и фарисея (тоест неделята, когато се чете евангелският откъс с Христовата притча за тези два контрастиращи образа на юдейска религиозност, описани в Лука 18:10-14) и завършва на Велика събота. Съгласно църковната богослужебна практика денят да започва от вечерта на предния ден, съответно и триодът започва от вечерната в съботния ден преди Неделята на митаря и фарисея.

И трябва да се уточни, че от първите две седмици на триодния период само неделите са свързани с триода и тематиката му. Според съдържанието на неделното литургийно евангелие те са наречени Неделя на митаря и фарисея и Неделя на блудния син. При следващата неделя, трета от триода, наричана Месопустна неделя (защото след нея вече се запоства от месо и месни продукти), триоден характер има не само неделята, но и съботата. Тя е посветена на молитвен помен за починалите и затова се нарича „задушница“, а в някои краища на България се нарича и „одуше“ (от църковнославянския израз „о душе“, тоест „за душата“).

Защо този период се нарича триод?

Периодът е получил това име от едноименната църковна книга Триод. А нейното название идва от това, че тя включва нарочни песнопения, които се пеят на богослуженията през този период. Става дума за определени песенни молитвени текстове, наричани канони (поредица от номерирани девет песни или строфи, казано по-разбираемо), които през разглеждания пeриод имат само три песни, а не обичайните девет. И понеже на старогръцки „песен“ се казва „одѝ“ (ᾠδή), трипеснецът съответно се нарича „триод“ (τριώδιον). Именно от тези особени, трипесенни канони цялата богослужебна книга и съответно конкретният значителен период от време в богослужебната година е наречен „триод“. В българския църковен речник го наричаме „великопостен период“, но често се ползва и гръцкото му име.

От кога датира този богослужебен сборник с молитвени текстове?

Песнопенията на триода са писани в продължение на цяло хилядолетие – от петото до петнадесетото столетие, а ръкописи с триодни песнопения има запазени още от 10-ти век. Самият сборник е отпечатан на гръцки за първи път през 1522 година във Венеция. Триодът вероятно е сред първите богослужебни книги, преведени от св. Кирил и Методий и техните ученици на старославянски, съответно на старобългарски език. В края на 70-те години на миналия век българският учен Георги Попов, богослов и старобългарист, открива старобългарски цикъл канони за постния триод, чийто автор е епископ Константин Преславски.

Според някои триодът, като период от време, се отнася до първите три седмици, които подготвят християните за продължителния период на Великия пост. Вярното в едно такова предположение е, че макар всяка неделя от тези три седмици да има своя собствена тематика, те ни насочват към смирение и покаяние, характерни особено за Великия пост.

Първата неделя, на митаря и фарисея, призовава християните да бъдат смирени като митаря и да не се гордеят като фарисея, когато изпълняват своите обичайни задължения. Затова през тази седмица не се пости в сряда и петък, за да не изпадне някой християнин в изкушението да си помисли самодоволно като фарисея: „Постя два пъти в седмицата!“.

Втората неделя, на блудния син, ни поучава за стойността на покаянието и величието на прошката, като се разглежда поведението на изпадналия в големи грехове син, на неговия любвеобилен баща и на себичния и егоистичен по-голям брат.

Съботата преди третата неделя, наричана задушница, е установена от Църквата като ден, в който се молим и предлагаме коливо (варено жито) в памет на всички онези, които са отминали от този живот. Дори биваме насърчавани да се помолим и за онези, които по различни причини не са споменавани в обичайните лични или семейни помени. Това са най-вече хора, които нямат останали роднини да ги поменават. И въпреки че всяка събота от годината е посветена от Църквата на молитва за мъртвите, съботата преди Месопустна неделя е от особено значение. И тъй като в неделята след нея (месопустна) се чете евангелският откъс за Второто пришествие на Иисус Христос и Страшния съд (Матей 25:31-46), в съботния ден преди това молим Бог да им прости прегрешенията.

Тази трета неделя ни учи освен за Второто пришествие и Божия съд, който ще настъпи, още и за нещо изключително важно: християнската любов към ближния, която Бог ще зачете в съдния ден.

Седмицата, която започва след третата неделя, се нарича Сирна седмица, понеже през нея е позволено да се яде мляко, сирене, яйца и риба, включително в сряда и петък.

След Сирна седмица идва четвъртата неделя, наричана сиропустна, защото след нея се запоства и от мляко и млечни продукти (сред които и сирене), съответно от всякаква храна от животински произход. В тази неделя ни се припомня за изгонването на Адам и Ева от рая. Евангелският откъс за неделята ни призовава да постим без да го показваме и изтъкваме, да простим на онези, които са ни обидили или са ни навредили, да живеем добродетелно и милостиво. Затова в този ден вечерта се извършва и обредът на всеопрощението, което се разбира двояко: да простим всичко и да простим на всички, без изключение.

Следва понеделникът на първата седмица от Великия пост. Народът го нарича „чист понеделник“, защото от този ден нататък за седем седмици не се яде нищо „мръсно“ („блажно“, в някои български краища); според други названието идва и от това, че на този ден се измиват всички съдове, в които се е готвила преди това блажна храна, за да не останат следи от нея.

Великият пост е време на постене, молитва, покаяние, вглъбяване, през което вярващите се подготвят за Страстната седмица и за Възкресението на Иисус Христос. Този пост се нарича и Четиридесетница, защото наподобява четиридесетдневния пост на Спасителя след кръщението Му. Наистина постът продължава шест седмици или приблизително четиридесет дена. А последната, седма седмица, наричана Страстна седмица, е добавена към четиридесетдневния период, така че постът става почти петдесет дена.

А за наименованието на поста „Велик“ се смята, че е дадено за отлика от Рождественския пост, който в крайна сметка също е четиридесетдневен. Може да се допусне обаче, че фактическата продължителност на Великия пост от седем седмици оправдава това название, защото наистина е най-големият, най-дългият пост. Отделно мнение има, че постът подготвя за Великден – едно библейско название на Възкресение Христово от Иоан 19:31 („защото оная събота беше велик ден“).

Интерес представлява и фактът, че периодът след Възкресение Христово (осем поредни седмици) в славянската традиция се нарича Цветен триод, тоест, за разлика от постния триод, където не само настроението ни е свързано с въздържание в мисли, дела и храни, но и одеждите, завесите и прочее са тъмни, дори черни, през следвеликденския период всичко носи радостта на Възкресението, затова е цветно, свежо, весело. В гръцката традиция обаче този период и богослужебната книга с песнопенията през него се нарича пентикостар (Πεντηκοστάριον), което идва от гръцката дума Петдесетница и може да се преведе „петдесетник“ (без да се бърка с протестантското вероизповедание!). В нашата църковнопевческа традиция се изполват и двете названия.

__________________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров, митарят и фарисеят (виж Лука 18:10-14)  и книга Триод. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6oO

Светата Литургия – център на православното богослужение*

Дякон Иван Иванов

Християнското богослужение се извършва от събранието на вярващи, в Църквата. Свидетелства за богослужебно събрание има още от основаването на Църквата (Деяния на светите апостоли 2:46; 5:42). Новозаветното богослужебно събрание е установено от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря с апостолите. След това правото да извършват богослужение и да участват в него се предава на епископите, презвитерите, дяконите и народа. Християнското богослужение е свикано в името Божие. То събира вярващите християни за среща с Бога и за приобщаване с Неговата благодат. Сам Христос казва: „…където двама или трима са събрани в Моето име, там Съм и Аз посред тях“(Матей 18:20). Богослужебното събрание е „епифания“ – явяване на Бога сред Своя народ. В него могат да участват като членове на Църквата всички кръстени в името на Отца и Сина и Светия Дух независимо от раса, пол, интелект и социално положение. Правото на вярващите да участват в богослужението на Църквата се основава на правилното кръщение, миропомазване и евхаристия. Богослужебното събрание има определено последование, което в традицията на Православната църква се нарича църковни служби и се извършва с участието на клира и народа. В богослужебните последования на Православната църква влизат тайнствата (кръщение, миропомазване, евхаристия, изповед, ръкоположение, брак и елеосвещение), последованията на денонощния кръг и обредите, а техни съставни части са молитвите, песнопенията, символите и свещенодействията.

Център на християнското богослужение е светата Литургия. Думата литургия (от гръцки език) се превежда като служение на Бога и на народа, отнася се до всички богослужебни последования на Православната църква и се свързва с Евхаристията. В тази служба съществена част заемат молитвите и песнопенията. Те са неразделно свързани и изграждат цялата структура на богослужението.

Частите на Литургията са: огласителна, подготвителна, тайноизвършителна. Това обособяване на трите части станало през периода III-IV-ти век. По свидетелствата на св. Юстин философ и мъченик на Изток тези части били наречени съответно Литургия на оглашените (Литургия на словото), Проскомидия (Литургия на предложението) и Литургия на верните (Литургия на Евхаристията). Най-често упатребяваната молитва в св. Литургия, изпълнявана едновременно от свещенослужителите и народа, е Ектенията (от гръцки език – разширение, разяснение). В богослужението ектения се нарича редът на прошенията (възгласите), които свещеникът или дяконът принася на Бога от името на молещите се. В зависимост от прошенията, които включва, Ектенията се разделя на велика (мирна), малка, сугуба, просителна и заупокойна.

Структурата на Литургията с нейните най-важни части била формирана през апостолския период и след него. От този период започнали и промените в нея, които продължили до края на византийската епоха, а в по-малка степен и след това.

Литургията на оглашените е съставена по образеца на юдейското синагогално богослужение, частично описано в Евангелието от Лука (4:15-22). Тя има подчертано дидактичен (учителен) характер. На нея някога е трябвало да присъстват оглашените, тоест готвещите се да приемат кръщение, каещите се. В края на Литургията на оглашените епископът произнасял проповедта за поучение на вярващите. В тази част се пеят антифони (всекидневни, изобразителни, празнични) песнопения, които в древността се изпълнявали антифонно от народа и блажени – наречени така, защото са прибавени към стиховете на Блаженствата. Важно място в Литургията на оглашените заемат едни от най-древните песни, наречени тропари и кондаци. В края на V-ти век се появява химнографското творчество. Тези химнографски творения използват теми от Евангелието и различните събития, свързани с живота на Господ Иисус Христос, с делото на светците и мъчениците, както и с  историята на Църквата.

Първо основно значение в св. Литургия се отделя на малкия вход. Входът на свещенослужителя в олтара символизира входа на светиите, затова в този момент Църквата ги възпява. След него Църквата е определила да се изпълнява ангелската песен, наречена още Трисвета песен. Това е молитвата „Святий Боже“, която възпроизвежда песента на Серафимите във видението на пророк Исаия. Текстът е преработка на думите  на пророк Исаия (Исаия 6:3) „Свят, свят, свят е Господ Саваот!“, допълнена със стихове от Псалтира (Пс. 41:3) „Душата ми жадува за Бога силний, живий“. Според преданието тази песен била чута  от едно дете, възнесено на небето, където чуло ангелската песен и след това невредимо било спуснато на земята. Това станало по време на покайните молитви, четени по повод земетресението в Константинопол (438-439). С императорски указ (по времето на император Теодосий и патриарх Прокъл, IV-ти век) тази песенмолитва била въведена в богослужебна употреба. В нея се прославя Света Троица „Святий Боже, Святий Крепкий, Святий Безсмертний, помилуй нас“. Според византийската богослужебна традиция „Святий Боже“ се отнася към Бог Отец, „Святий Крепкий“ – към Бог Син, а „Святий Безсмертний“ – към Светия Дух. Като подражаваме на ангелите и ние, тоест членовете на Църквата, пеем трисветата песен на троичния Бог и с това показваме, че ангелите и хората съставляват една Църква, основана от Единия Господ Иисус Христос, и че Бог еднакво бива прославян на небето и на земята. В древността, както свидетелства богослужебната практика на църквата „Св. Софѝя“ в Константинопол, по време на антифоните и на пеенето на трисветата песен се извършвал входът на патриарха, който в литийно шествие с целия клир и народ минавал през града, съпътствал императорското семейство от двореца и след това заедно влизали в катедралата. Императорът по времето на днешния малък вход оставял своята пурпурна мантия при Царските двери (дверите между притвора и средната част на храма), откъдето патриархът тържествено започвал своето влизане в храма за извършване на Литургията (вероятно оттогава при влизането в храма и преди извършването на богослужението епископите обличат мантията си, взимат жезъл и правят вход в св. олтар). В древността на това място се пеели многолетствия към императора, а днес се пее многолетствие за патриарха.

Прокименът и аллилуия изобразяват покайната проповед на св. Иоан Предтеча и радостното благовестие за Иисус Христос. Практиката да се чете Свещеното Писание по време на Литургията е от най-дълбока древност. В нашата практика се чете Апостол (Апостолските послания, от Деяния на светите апостоли, без Апокалипсиса) и Евангелие. Редът, по който днес се четат текстовете от Свещеното Писание, води началото си от IV-ти век. Наставленията в Църквата винаги се правят по време на прочитането на проповедта, която има поучителен характер и от древността се произнасяла от епископа „за поука“, както свидетелства св. апостол Павел (1 Коринтяни 14:26).

Втората част е Литургията на предложението. По време на тази част се приготвят евхаристийните дарове (хляб и вино, смесено с вода) и тя се нарича Проскомидия През първите християнски векове била извършвана в съдохранилището или в мястото, където дяконите подготвяли принесените дарове, наречено дяконик.

Следва Великият вход. Този вход произхожда от литургийните процесии, които са се извършвали в Иерусалим, Константинопол и Рим по време на големите празници след покръстването на оглашените. Кръщенията се извършвали вън от храма в специални кръщелни места (водоеми, баптистерии, басейни). Тогава за пръв път новокръстените, които вече са част от верните в Църквата, поднасяли своите приношения за извършването на Евхаристията.

Още от най-ранната епоха от формирането на богослужението съществува пеенето на херувимската песен, която в превод означава: „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и като възпяваме трисветата песен на животворящата Троица, нека да отхвърлим сега всяка житейска грижа, за да прославим Царя на всичко, Когото ангелските чинове невидимо носят. Аллилуия“. Херувимската песен е внесена в Литургията по времето на император Юстин II през 573 година след Христа. Тази песен ни подбужда по тайнствен начин, като подражаваме на херувимите, заедно с тях да пеем трисветата песен на животворящата Троица. Да оставим всяка житейска грижа, но достойно да посрещаме Царя на всички земни и небесни твари и да почетем Този, Когото почитат на небето и Когото окръжават ангелските сили, както свидетелстват текстове от Литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики.

Най-важната част, по врeме на която ние, вярващите, се срещаме с Господ, е Литургията на верните. Това е центърът на православното богослужение. Тази част включва благодарствена молитва, наречена евхаристиен канон или анафора (от гръцки език – възношение). По време на тази най-древна молитва, която води началото си от Тайната вечеря, подготвените на приношението хляб и вино се претворяват в Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос. Редовното ѝ извършване започнало непосредствено след възкресението на Спасителя. Право да присъстват на Литургията на верните имали само приелите кръщение, затова в богослужебната практика тази най-тайнствена молитва се извършва след прочитането на Символа на вярата. Тази молитва първоначално била извършвана само от епископи, а по-късно и от упълномощени от тях свещеници.

Евхаристийният канон е благодарствена и безкръвна жертва, защото жертвата беше принесена (Римляни 8:3), волята на небесния Отец изпълнена (Пс. 39:7; Евреи 10:9), нарушената правда беше удовлетворена, човешките грехове бяха изкупени чрез драгоценната кръв на непорочния и чист Христос (1 Петра 1:18-19). Голгота стана жертвеник на всечовешкото спасение. Тук бе извършено единственото в света и неповторимо в човешката история жертвоприношение (Евреи 10:10). Въплътеният Син Божи беше едновременно жертва и първосвещеник на това велико жертвоприношение. „Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“(Иоан 3:16). Кръстът поради това стана символ на най-великата саможертвена любов, която светът познава. Но любовта Божия към нас се прояви не само в това, че Бог изпрати Своя Син, за да се принесе в омилостивителна жертва (Римляни 8:3), но още и в това, че Христос, Който възлюби Своите Си до край (Иоан 13:1), пожела да остане винаги с тях през всичките дни до свършека на света (Матей 28:20). И това Свое обещание Той изпълни, като установи тайнството Евхаристия.

В началото на молитвата се акцентира на духовната ни и телесна подготовка за посрещането и приемането на Самия Господ и Спасител. Затова се обръща внимание на призива „да издигнем сърцето си нагоре“. Сърцето според древното схващане, отразено и в Свещеното Писание, е център на духовния живот на човека. Затова да издигнем сърцето си, означава да възнесем цялото си духовно същество на небето и с очите на вярата ясно да може да съзерцаваме небесните неща, да влезем в живо общение с Бога, седящ на престола на Своята слава (Исаия 5:1). Както свидетелства блажени Августин: „Нашето сърце копнее по Бога. То е неспокойно и само в Бога единствено намира пълно успокоение“. А св. Иоан Златоуст казва: „Тайнстве-ната трапеза е приготвена. Агнецът е принесен за тебе, свещеният огън гори върху св. олтар, свещеникът е в страх за тебе, херувимите са пред нас, серафимите бързат насам, кръвта в Чашата тече за твое очистване…

В тази молитва ние благодарим на Бога за всичките Му благодеяния към нас. Великият архиерей Иисус Христос по време на Тайната вечеря благодарил на Бога и Отца. По този начин и ние, заедно със свещеника, изразяваме своята благодарност, като пеем „Достойно и праведно е да се покланяме на Отца, и на Сина, и на Светия Дух, единосъщна и неразделна Троица“. Тези думи са засвидетелствани от древност като една от първите вероизповедни формули, влизащи в състава и на тайнството Кръщение. Св. Кирил Иерусалимски казва: „…действително ние сме длъжни да благодарим на Бога за това, че Той е повикал нас, недостойните, в такава голяма благодат, че Той се е помирил с нас, които сме Му били противници, и ни е удостоил с духа на синоположението. Като изказваме благодарност, ние извършваме достойно и справедливо дело. Бог, като действа не според нашата справедливост, но според небесната, ни е облагодетелствал и ни е удостоил с толкова големи добрини“. Ние заедно с херувимите и серафимите възпяваме и казваме: „Свят, свят, свят е Господ Саваот, цялото небе и земя са изпълнени с Твоята слава (Исаия 6:3), осанна във висините, благословен е идещият в името Господне, осанна във висините“ (Пс. 117:25-26; Матей 21:9). Св. пророк Исаия имал видение, в което ангелите летели около Господа Бога на силите, Който седял на висок престол. Ангелите възпявали Онзи, който се облече с човешко тяло, за да победи смъртта и тържествено влезе в Иерусалим. Църквата на небето и на земята възпява Троичния Бог и въплътеното Божие Слово с победната песен.

Началото на тайнственото свещенодействие започва с думите, казани от Самия Господ Иисус Христос на Неговите ученици и апостоли, както свидетелства Новият Завет (Матей 16:26-28; Марк 16:22-25; Лука 22:19-20; 1 Коринтяни 11:26): „Вземете, яжте Това е Моето Тяло…“ и „Пийте от нея всичкитова е Моята Кръв…“ Св. мъченик Юстин Философ казва: „След свършването на молитвите и благодарностите от свещеника целият присъстващ народ отговаря: „Амин“, което преведено от еврейски означава: „бъди“ или „да бъде“. Молитвеното напрежение в св. Литургия все повече расте и в този момент достига своята кулминация след думите на свещенослужителя: „Твоето от твоите на Тебе принасяме за всичко и за всички“.  За този текст свидетелстват двете Литургии, които използва Православната църква (на св. Иоан Златоуст и на св.  Василий Велики). Този възглас има своя аналог в Стария Завет, където цар Давид, благославяйки Бога, казва: „Но от Тебе е всичко, и полученото от Твоята ръка Ти дадохме…“ (1 Паралипоменон 29:14). Народът с умиление пее: „Тебе възпяваме, Тебе благославяме,  и на Тебе благодарим, Господи Боже наш“. Това е свещен момент, в който Бог слиза при Своите Си! Велика тайна на благочестието (1 Тимотей 3:16), непостижима за разума, но достъпна за чистото и вярващо сърце! В призивателната част от благодарствената молитва свещенослужителят моли и призовава Бог Отец да изпрати Светия Дух върху нас, които принасяме, и върху принесените дарове. Призовава се Бог Отец да претвори, освети, благослови и направи предложените дарове в светото Тяло и светата Кръв Христови, които са мистичното тяло на Господа, а нас да утвърди в едното тяло, което е Църквата Христова. В евхаристийната молитва е разкрито учението на древната източна църква за Светия Дух като освещаваща Божия ипостас, чрез нея се изявява освещаващата и тайноизвършителната сила на третото Лице на Света Троица.

Църквата след претворяването на светите Дарове възпява Пресвета Богородица, като по този начин призовава застъпничеството на Божията Майка над всички вярващи, защото тя е „… винаги блажена и пренепорочна, и Майка на нашия Бог. По-чтима от херувимите и несъмнено по-славна от серафимите, безсеменно родила Бог Слово…“ С тази песен за първи път се възхвалява Божията майка през 431 година, когато отците на Третия вселенски събор постановяват да се величае Пресвета Дева Мария като Богородица.

Следващият акцент пада върху Господнята молитва „Отче наш“. Тя ни е дадена от Господ Иисус Христос, за което свидетелства Евангелието на св. апостол Матей (Матей 6:11). Тази молитва е влязла в състава на Литургията, защото Евхаристията е трапеза на Божията любов.

Св. Литургия, по-точно Евхаристията, е най-великото тайнство, въз основа на което се изгражда животът на Църквата и посредством което се освещава и благославя всеки човек и цялото творение на земята. В Евхаристията ние ставаме съучастници в Божията слава благодарение на съприкосновението ни с жертвата Христова и общението със Светия Дух. Единствено чрез участието в Евхаристията ние ставаме наследници Божии и придобиваме спасението, защото Сам Господ Иисус Христос повелява: „Аз Съм хлябът на живота… Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Иоан 6:48, 54).

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 128-137. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът дякон Иван Иванов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-64Y

БОГОСЛУЖЕНИЕТО И СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК[1]*

Протоиерей Владимир Вукашинович

Понятието богослужение е релационно и самото то показва, че в богослужението участват два фактора, които са във взаимно отношение – Бог и човекът. Така всяко проучване на взаимното отношение между богослужението и човека във всяка епоха, а и в нашата, предполага като изходна точка едно специфично богословие (в световасилиевия смисъл на тази дума = триадология) и антропология.протоиерей Владимир ВукашиновичНастоящото изложение има следните богословски предпоставки: Бог е Творец на света и човека, извор на живота и на битието за света, крайният смисъл на всичко съществуващо. Мотивиран от любов и от желанието да бъде вечно със своя възлюбен човешки род, Той не ни оставя дори когато сме отстъпили от Него, а винаги и по всякакъв начин се грижи за нас[2]. Бог чрез начина на Своето съществуване, чрез свободното и любящо взаимно отношение на трите божествени личности Отец, Син и Дух Свети, е прототип и идеал, образец (икона) за човешкото съществуване. Човекът е призван да осъществи такъв начин на съществуване (подобие) в Църквата, която е светодуховно конституираният Богочовек Иисус Христос, богослужебно свето колективно Тяло, чиято Глава е Той, и по този начин да осъществи своето най-дълбоко и изначално предназначение или както казва св. Максим Изповедник: „В Църквата винаги присъства невидимата благодат на Светия Дух, особено по време на свещеното събрание, което променя и преобразява всеки от присъстващите и истински го претворява за по-пълно богоподобие съобразно самия него[3]”. Следователно богослужението не е нещо акцидентално, нещо външно, нещо, което е една от поредицата възможности за човешкото битие, а напротив. Богослужението е единствената възможност и единственият реален шанс, предложен на човека във всяко време, и като такова то го избавя или лекува – чрез единственото лекарство против човешките злини[4] (св. Николай Кавасила) или с лекарството за безсмъртие[5] (св. Игнатий Антиохийски) от всичко погрешно, лъжливо и незначително.

Съвременният човек, човекът на секуларизирания ХХ век, отстъпва по различни начини от тази богослужебна антропологична цел и погрешно живее истината за битието си и конкретното си съществуване в контекстите на общността, времето и пространството. Кои обаче са най-честите изкушения, най-зачестилите погрешни избори, най-многобройните пропуски на поставената пред човека цел?

I.Истината за човешкото битие и нейните погрешни пътища: вулгарният хедонизъм или акосмичният идеализъм – безтелесният спиритуализъм

Историята на антропологичните концепции е история на колебанието – от Сцилата на душата до Харибдата на тялото. Дълбокият вътрешен конфликт между интелектуалното, разумното, емотивното, волевото и инстинктивното, нагонното, стихийното не е отминал нито една епоха, нито едно поколение, нито един човек и намира своя израз в различни богословски и философски концепции и учения, както и в конкретните им прояви – ежедневното живеене и постъпки. Едва богооткровената антропология – старозаветна, юдейска, а след това усъвършенстваната – новозаветна, християнска, следователно юдеохристиянска антропология, може да отговори на този въпрос по правилен начин. Такава антропология разглежда човека като цялостно битие, като психологически интегрална същност, в която тялото и душата, по думите на Янарас, са „различни природни енергии, енергии на едната природа. Това е тази природа, а не само тялото, която при падението е станала екзистенциално автономна и звероподобна. И аскетизмът на Църквата е насочен към тази звероподобна природа: не към самото тяло, нито към самия дух, а към общата реалност на природата, проявена и изразена и чрез едното, и чрез другото[6]”.

Съвременната цивилизация се отличава с култа към тялото, към телесната красота, към телесната перцепция, към младостта, към пансексуализма, към екстремния хедонизъм, а от друга страна, такава система от ценности обединява голямата армия на тези, които по различни причини не искат или не могат да участват в такъв начин на живот. Затова и много наши съвременници – смачкани, изчерпани, остарели, гладни за друг начин на съществуване, често с травми по тялото и с последиците от злоупотребата с тялото – се обръщат към безтелесната религиозност, преминават в погрешно разбраната духовност. Те чувстват неприспособимостта на телесността, гнусят се от тялото, не желаят есхатологията на телесното, не оставят място за тялото нито във вечния, нито в сегашния живот. Това ражда една погрешна духовност, духовност, която отново има като реакция потапянето в телесността, бягството, както пише Янарас, от „псевдохристиянския идеализъм. Това е бягство от лъжливия „ангелизъм”, който се намира в конвенционалните форми на етиката, основана на кодекса от ценности[7]”. Това е подмолна опасност, която дебне в църковните среди. Всичко, което не се преобразява, всичко, което се потиска, се проектира и екстернализира, а след това се изгонва.

Християнската богослужебна антропология, основана върху аскетическия опит, знае, че взаимният конфликт между телесното и духовното, тоест конфликтът с това, което е станало втора природа, не изчезва със самата богословска констатация. Пътят на истинското изправяне лице в лице с телесното е литургичният път на непрекъснатото общение с Тялото Христово в Причастието и постоянното и повторно вграждане на съзиданото чрез Кръщението свое тяло в богочовешкия организъм на Църквата. Това подчертава и св. Николай Кавасила: „Нито един човек не е бил в състояние да живее духовен живот, преди да бъде създадено това блажено тяло (Христово[8])”. На човека: „му е било нужно някакво друго тяло, което ще бъде в състояние да му подари крепост… Следователно заради всичко това имаме нуждата от това Тяло (Христово) и непрекъснато се наслаждаваме на даровете от Неговата трапеза, за да бъде в нас действен Неговият закон на духа и за да няма никакво място за живота на тялото[9]”.

Богослужението на Православната църква има за основа една по-различна антропология. С всяка своя част то изповядва цялостния, интегрален образ на човека и което е най-важното – призовава всички хора и прави възможно изцеляващото участие и преживяването отново и отново на собственото битие на всички хора, които активно се включват в неговия преобразяващ ход.

Целият православен богослужебен, молитвен, светотайнствен живот изповядва холистичния образ на човека – утвърждава го като психофизично битие, което участва с всичките си потенциали, с всичките си сетива. „Хората участват в спасението като цялостни интегрални човеци[10]”, казва Пергамският митрополит Иоан Зизиулас. Молитвата има и свой телесен, външен физически компонент – тя не е само диалог, тя е и практика, завет, който се установява ритуално, материално и се запечатва с жестове и обреди, а не само с думи[11]. Богослужението предполага телесното участие – службата се изпълнява от тялото, следва се с очи, слуша се с уши, ароматът на тамяна се мирише, с ръце човек се осенява с кръстния знак и накрая най-важното – светото Причастие се яде. Всичко това предлага на нашия съвременник, свикнал да гледа и да използва тялото по съвсем различни начини, реалния шанс сега напълно да преориентира живота си, без при това да стигне до шизофренно разделение в самия себе си – до активизма на душата (или духа) и до пълната маргинализация на телесното.

Светата Литургия е съблазън за идеалистите, защото всички нейни блага идват посредством тялото, тя се изрича, пее, има своите телесни изрази. Всяка мисъл и чувство са пренесени и изразени чрез движение и жестове. Това е обусловено от факта, че „човешкият начин на съществуване е телесен[12]”. Литургията е вечна надежда за тялото, за целия човек, защото в нея се казва, че Бог е направил път за всяка плът за възкресение от мъртвите[13].

II. Начинът на съществуване на човешкото битие

Съвременният човек в края на ХХ век се безпокои преди всичко за безизходния избор, който тази цивилизация поставя пред него и който най-добре е изразен от идеала на индивидуализма. Това има за последица нарастващото чувство за усамотеност, особено в големите градски центрове, които впрочем днес са станали главното място за живеене. Нашият усамотен и отчужден съвременник се разрушава от егоизма (в микроплан или в макроплан) и от борбата за оцеляване и за постигане на маниите на потребителското общество, които се появяват всеки ден и във все по-голяма степен. Като такъв той преживява по болестен начин всички възможни обществени неравенства и разделения, бива възпрепятстван от ограниченията на биологичното си съществуване. По тих и ужасяващ начин той бива спохождан от чувството за истинската абсурдност и от безсмислието на всеки ангажимент. Затова за него богослужението е насъщна потребност.

Трябва отново да подчертаем автентичното значение на самото понятие литургия. На гръцки език тази дума означава обща, публична служба; Литургията е дело на цялата общност, а не само на една нейна част, тя е дело на народа, който „споделя една съдба и един колективен спомен[14]”. Участието в Литургията обединява всичко, насочва всичко към взаимна зависимост, всички изравнява по значение, макар и не по служение (апостол Павел). Богослужението е общо действие, което е целенасочено, има своята цел и по това се различава от множеството безсмислени, дисперсивни действия и постъпки, които хората извършват ежедневно.

Знаем, че сектите се явяват там, където процъфтяват отчуждението, усамотението, неприемането, страхът и неизвестността. Известно е, както казва Жан Вернет, че един от основните мотиви, които привличат младите хора да се присъединят към сектите, е „търсенето на принадлежност или на общение като реакция на грубото и деперсонализиращо общество[15]”, тоест „търсенето на живота в братство и в общност[16]”. Затова и участието в богослужебния живот – но съзнателно, цялостно, с разбиране, с място и с роля=литургично служение (богословие на миряните) – е най-добрият начин за противопоставяне на сектантското влияние.

Според уместното наблюдение на отец Георги Флоровски всяка молитва винаги предполага общността и е насочена към по-пълното екзистенциално съвършено участие в общността. Той казва: „Личната молитва трябва да бъде съборно-католична, тоест свързваща, всеобхватна и универсална. Молещото сърце трябва така да се разшири, че да обхване в себе си всички нужди и неволи на цялото страдащо човечество[17]”. Молитвата ни учи да надмогваме индивидуалистичния егоизъм, тя ни подсеща и учи, че Бог е Отец на всички нас. Молитвата разширява опита и озарява всяко човешко същество с по-различна, истинска светлина. Богослужебният начин на съществуване ни призовава да превъзмогнем семейната, родовата, регионалната, държавната, националната ограниченост и да живеем пълния живот на човечността. Разбира се, така тя не девалвира, нито пък унищожава някое от споменатите качества. За да ни насочи едни към други, богослужението се облича в одеждите на най-същностното общение, в това, което съставя най-разпространената човешка опитност – къпането (светото Кръщение) и общия обяд (светото Причастие[18]).

III. Времево-пространствени контексти на съществуването

Съвременният човек гледа с недоверие на света, в който живее, и с неприязън на времето, в което живее. Разпнат между тези два основни конституента на съществуването си, той отново трябва да прибегне към църковно-богослужебното разбиране за времето и пространството, за да разплете възлите на трудностите, в които се е оплел.

Значението на времето

Човекът е битие, което живее във времето, той е историческо битие. Времето ужасява нелитургичния човек с протичането си, с безспирния си ход, с факта, че човекът всеки ден е все по-близо до последния си час. Затова и човешкият род се е разплащал с времето по различни начини. На идейно равнище историческото (=във времето) съществуване в различните религиозни системи най-често се е преживявало като тъмница, като преддверие към вечността. Християнството донася едно по-различно схващане за времето и за нашия живот в него. Това разбиране има конкретния си израз в богослужението, тоест във феномена на богослужебното време. Иоанис Фундулис отбелязва: „Както светът отново се ражда и преобразява в Христос, така и астрономичната година става богослужебна година, славословна година[19].” Литургичният опит от времето надхвърля основните му атрибути и преживява както миналото, така и бъдещето като вечно сега, като онова прословуто днес[20] на църковната химнография. Робърт Тафт пише: „Литургията е сегашна среща. Спасението се случва сега. Смъртта и Възкресението на Христос са минало само в своя исторически аспект, тоест по отношение на нас. Те са вечно присъстващи в Бога, Който е влязъл в нашата история, но не е бил поробен от нея… Това минало, което помним, е действено спасяващо събитие на спасението сега, което отново и отново преживяваме в символа[21].” Това превъзмогване на времевите категории става чрез светодуховното преживяване както на църковните празници[22] (които, погледнати обективно, са събития, свързани с миналото), така и на някои събития, които тепърва трябва да се случат, каквото е Христовото Пришествие[23] (което отново, погледнато обективно, е нещо бъдещо). Панайотис Нелас изразява това по следния начин: „Извършването на Евхаристията прави сегашни за нас събитията, които правят миналото и бъдещето свещена история, и ние – вземайки участие в тази история – биваме изведени от затворения поток на падналата история и въведени в новото време на Църквата, в което вечността влиза във времето и действа като непреходна сегашност[24].” Тази свързваща брънка с миналото и бъдещето е Тялото Христово, тялото на Църквата, в което участваме, в което сме кръстени, с което се причастяваме. Като членове на това Тяло, ние сме „съвременници на историческия Иисус, като същевременно с това участваме в живота на бъдещото блаженство[25].” С други думи, това са светотайнственият организъм на Църквата и светотайнственият опит на вярата. Така се усеща същинската свещеност на времето, значението на историята, значението на всеки момент, прозирането на светото Божие присъствие в астрономическия ход на времето. Тук вечността и времето мистично се проникват и пресичат[26]. Преживяното по такъв начин време престава да бъде кошмар за човешкото битие и става пространство за отговорността, конституент на вечното съществуване, есхатологично-литургично сияние, станала възможна лична и истинска, макар и все още не напълно осъществена среща със самия Бог.

Значението на пространството (на света=на материята)

Един друг проблем, близък с проблема за човешкото тяло, е този за материалния свят във всичките му измерения. Светът е историческият дом на човека. Всичко, което човекът върши, го върши в света. Светът е средство за общение на човека с другите хора и с Бога, но от друга страна, той може да бъде и пречка за това общение. Човекът използва материалния свят в съгласие с вечното му назначение – да стане средство за общение с Бога, да се обезсмърти чрез правилното действие на чедата Божии – или пък злоупотребява с него. Богослужението ни учи да ценим повече материята. Основа за това е новото отношение, което християнството има спрямо материалния свят след Христовото въплъщение. онова, което е било назначение на материалното, става реален опит в Христос. Като парафразира св. Николай Кавасила, П. Нелас пише: „Онова, за което светът е сътворен в началото, е осъществено чрез тварта на Христовото въплъщение[27].” Такова утвърждаване на материалния свят предлага правилната екологична перспектива и прави възможно новото разбиране на екологичната проблематика.

Превод от сръбски: Свилен Тутеков

_________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Прот. Владимир Вукашиновиh, Богослужежнье и савремени човек, В: Вукашиновиh, Вл., Литургиjа и култура, Београд, 2003, 11-21.

[2]. Sanctus, Литургия на св. Василий Велики.

[3]. Св. Максим Изповедник, Мистагогия//О Литургии – зборник текстова, Београд, 1997, с. 119.

[4]. Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, IV, 11, О Литургии, с. 172.

[5]. Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни, 2:20.

[6]. Chr. Yannaras, The Freedom of Morality, New York, 1984, p. 112.

[7]. Chr. Yannaras, oр. сit., р. 39.

[8]. Св. Николай Кавасила, ор. сit., IV, 16, 174.

[9]. Св. Николай Кавасила, ор. сit., IV, 16, 174.

[10]. J. Зизjулас, Евхаристиjско виhенье света, О Литургиjи, с. 216.

[11]. Cf. The Church at Prayer – An Introduction to the Liturgy, ed. A. G. Martimort, Collegeville, 1992, p. 174.

[12]. E. Kilmartin, Christian Liturgy – I. Theology, Kansas City, 1988, p. 21.

[13]. Sanctus BAS.

[14]. The Church at Prayer, p. 233.

[15]. Ж. Вернет, Секте, Београд, 1997, с. 27.

[16]. Ж. Вернет, оp. cit., c. 112.

[17]. Г. Флоровски, Елементи литургиjе – смисао богослуженьа, О литургиjи, с. 201.

[18]. Cf. The Church at Prayer, p. 234.

[19]. J. Фундулис, Дух богослуженьа,О литургиjи, с. 234.

[20]. Виж например тропара на Благовещшение и кондака на Рождество Христово.

[21]. R. Taft, The Liturgy of the Hours in East and West – The Origins of the Divine Office and it’s Meaning for Today, Collegeville, 1993/2, p. 343.

[22]. Тук е неизбежен трудът на О. Касел и неговото мистерийно богословие (cf. Adam, The Liturgical Year, Collegeville, 1990/2, p. 21-22).

[23]. Anamnesis BAS; Anamnesis, Литургия на св. Иоан Златоуст (CHRY).

[24]. П. Нелас, Евхаристиjа – охристовльенье живота и преображенье творевине у црквену заjедницу, О литургиjи, с. 256.

[25]. П. Нелас, op. cit., p. 256.

[26]. J. Зизjулас, op. cit., p. 215.

[27]. П. Нелас, op. cit., p. 260.

Изображение – авторът, протоиерей Владимир Вукашинович. Източник  – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4W4.

БОГОСЛОВИЕ И БОГОСЛУЖЕНИЕ В БЪЛГАРСКИТЕ СКАЛНИ МАНАСТИРИ (XII-XIV в.)*

Евлоги Данков

1. Естественото и свръхестественото откровение на скалните манастириЕвлоги ДанковВ православните традиции природата се счита като “естествено откровение”, а Свещеното Писание като свръхестествено. Като цяло българските скални манастири дължат своето съществуване на двата рода Откровения, отстоявани от Църквата.

Скалите[1] въвлечени в архитектурата на богослужебните храмове (църкви и параклиси) според съвременната геология са “каменна летопис” (текст с шифрована семиотична памет, обхващаща времето на тяхното образуване във вид на бивши морета, съществували десетки и стотици милиони години). Този проблем касае пряко или косвено “Библейската археология”.

И сега в тези седиментни скали, приютили божествените храмове, съществува паметта за онова космическо, също божествено време, когато още не се е появил човекът на Земята.

Неслучайно геологията (науката за естественото Откровение) и теологията – науката за свръхестественото Откровение (като понятия) се отличават само по началните букви: “Г” и “Т”.

Както става ясно, в резултат на нашите дългогодишни проучвания, откриваме наличието на своеобразно (семиотически образувано), онтично единство – възприето според нашето традиционно богословие като естествено и свръхестествено (богослужебно) откровене на Св. Троица, схващана богословски като Върховно Благо (например в исихазма). В този смисъл нашата църковна история би следвало да отчита шифъра и на двата типа Откровение. Иначе делото на монасите-аскети (исихасти) ще остане необосновано подценено спрямо цялостния обхват на нашето традиционно Богословие, участващо в обучението, което провежда вече двадесет години катедра “Теология” в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, където е преподавал в продължение на три години и пишещият тези редове. (От това време датират и неговите проучвания на скалните манастири и тяхното богосъзерцателно богослужение).

Днес вече можем да кажем, че след повече от тридесет години скалните манастири в България (чрез разработените проблеми на исихазма), не са само обикновени, макар и впечатляващи исторически обекти. Тяхното задълбочено изследване вече касае: историята на църквата, богословието (Теологията), иконографията, историята на църковната стенопис, историята на църковното строителство, църковното богослужение, агиографията и не на последно място – всички аспекти на българския исихазъм (като доктрина на Трети Рим). Самият исихазъм е православен ренесансов фактор, който в богосъзерцателно отношение превъзхожда западния Ренесанс на католическите народи. Показателно е, че всички скални богослужебни храмове (с превъзходна акустика) в България са създадени съобразно православния църковен канон като свещени “Домове на Бога” и неговото Слово (Логос). Те са и посвещенски центрове на обожението, безсмъртието и спасението като висши цели на нашия Разум, стремящ се към Бога. В същото време нашите стотици скални храмове[2] са исторически институции на църковния аскетизъм и исихазма (Последният следва да се схваща и като основен фактор на православния ренесанс, осъществен и в Русия чрез делото на св. Киприан, епископ Цамблак и други български монаси, за които споменава А. Тойнби, оценявайки православната доктрина за Трети Рим). Не е естествено европейският ренесанс да е дело само на западните християнски народи в Европа – католическите. Западноевропейският ренесанс е преди всичко рационален. Източно-православният ренесанс е богосъзерцателен. Основна роля тук играят Божествените имена (ангелските чинове), известни като  несътворени енергии. Неслучайно в православната традиция беше създадена науката Философия на Името [Лосев, Булгаков]. Тази научна дисциплина сега се чете и във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Хайдегер създаде своята фундаментална онтология (в противовес на Хусерл) чрез фундаменталното понятие “Dasein” (причина) (Д. Денков смята, че това понятие е взето от православното Богословие. Затова Сартър не може да го преведе адекватно).

Без особени усилия, скални манастири като висши православни духовни центрове, могат да се видят по склоновете на Шуменското плато, по Искърското дефиле, в източната част на Дунавската равнина. Такива има и в Западна България (в местността Алботин, Видинско и край село Разбоище, Софийско). Срещат се и в Южна България – край село Маточина (Хасковско) и други. Особено показателен е исихастирият в село Крушуна.

Но особено важен православен сакрален център се намира по течението на река Русенски Лом. Всъщност последните са български “институции” на духа. Най-известни са скалните църкви, разположени по течението на реката – в дълбокия ѝ тесен пролом, източно от днешното село Иваново. Точни данни показват, че ктитор и поддръжник на този манастир е цар Иван Александър. Той е ктитор и на скалния манастир в Парория.

Манастирът, който и до днес пази неговата стенописна икона, изобразена на скалата, се намира във високите отвесни скали, изградени от песъчливи органогенни седиментни варовици. Самите скали, в които са издълбани обителите са всъщност геологична “каменна летопис”, която по възраст надхвърля десетки милиона години. Те се отнасят към естественото Откровение на Бога.

В някои случаи са използвани карстови форми от малки кухини на естествени пещери. В някои скални пещери са запазени следи от живот още от по-праисторическата епоха. Важни култови скални духовни центрове по тези земи може да бъдат проследени още от IV-VI век насам. Стенописите и ктиторсите портрети свидетелстват за връзката на Ивановската обител със средновековната столица Търново. Нещо повече, Ивановските стенописи допълват православната исихастка доктрина на Трети Рим. Скалните обители носят в себе си иерархична времева памет, която е също божествена в себе си[3].

На този фон най-големият разцвет на сотириологичния аскетизъм в скалните манастири е през XII–XIV век, тоест епохата на Трети Рим. Според историческите сведения, както и според самите стенописи и надписи-графити в църквите, тук намират убежище и място за богосъзерцание изтъкнати книжовници и мислители – представители на най-образованите среди през времето, когато се отстоява Трети Рим. Тези скални манастири са свързани с такива видни исторически личности като цар Иван Асен II, цар Иван Александър, цар Георги Тертер I, Търновският патриарх Иоаким и други. Многобройните запазени по скалите надписи-графити дават представа за популярността на скалните исихастки обители, за българите, които са ги обитавали, дори и за техните метафизични проблеми и свързаните с тях символи. Тук доминират символите на богосъзерцателното мислене и на устрема към постигане на безсмъртие при участието на божествените имена в качеството на несътворените енергии.

Вече можем да твърдим, че в богословието на скалните манастири, определяща е Небесната светлина като Слово (Логос), Бог-Син. Всичко това има за своя първооснова Единосъщната Св. Троица[4]. Неслучайно някои скални църкви имат входове с триъгълна форма (например при Крушуна и Шумен). И тук под несътворени (творящи) енергии се разбират ангелските чинове като Божествени имена. Именно в началото Словото изрича Божествените имена като висши родове на Битие и Мислене, които организират света (Космоса) като естествено Откровение за разлика от Богосъзерцателния (богослужебен) разум като свръхестествено Откровение[5]. Именно в този смисъл скалните манастири следва да се разглеждат като духовни институции на Трети Рим (Тук ще напомня, че и настоящият юбиляр носи името Ангел, тоест божествен чин. Иначе то не може да дойде извън Църквата. Затова трябва да оправдаваме имената си, които са ни дадени благодатно).

Казаното дотук позволява да формулираме извода, че богословието разработва сакралния аспект на традиционната философия, който не е достъпен за нея. За да преодолее тези различия с оглед на исихазма св. Евтимий нарече българската философия – Любомъдрие. Традиционната философия е любов към мъдростта. Но като се имат предвид трите лица на Бога: любов, мъдрост и истина, следва че Любомъдрието е любов към Бога. Който се стреми към Бога, той не загърбва Истината, но я следва. Така Любовта, Мъдростта и Истината стават основополагащи принципи на Любомъдрието като сакрална философия на българите, която вече не е отделена от Богословието. Това показа Хайдегер чрез понятието Dasein (причина). Божествените имена в метафизиката на исихазма образуват небесното благочиние от девет ангелски Имена.

В скалите (обект на геологията), сред които е образувана долината[6] на река Русенски Лом (на 6 километра от днешното село Иваново) се намира един от класическите центрове на българския исихазъм, (който е учение за несътворените и творящи енергии). Трябва да признаем, че тези исихастки обители са издълбани в скалите според явни или неявни символни геоморфологични съображения, съобразени с наличните исихастки богословски потребности. При това скалите са образувани в естествени морски условия, тоест във вода. Изборът на скалата също е целесъобразно отношение към природата, съчетано с метафизиката на аскетизма и природата (като естествено Откровение). Църкви и монашески килии съхраняват все още великолепни скални стенописи – рожба на иконопочитанието – убедително наречено в исихастката традиция на руската религиозна философия имеславие. Всъщност имеславие е всяко богослужение в скалите, приютили в себе си църковния храм.

2. Скалните манастири като богословски обекти на изследване

Първите писмени сведения за скалните манастири с техните църковни храмове ни дава Петър Богдан (1601–1674). През 1640 година той посещава “звездното укрепление” (Крепостта на мълнията). Още тогава той вижда, че посетените от него манастири са “напълно опустошени от турците”. Все пак той успява да забележи “славянски или сръбски писмена” и образи. Очевидно Петър Богдан не е подготвен да разчита православни богослужебни текстове, стенописи и иконични образи. Католическата ерудиция тук не му е полезна, тъй като е необходимо и богосъзерцание.

Разбира се тук имплицитно е шифровано учението за Божествените имена, които св. Евтимий нарича Умове. Именно тези умове са ангелските чинове[7]. П. Богдан Бакшев правилно нарича скалните манастири – “гнезда на просветата”.

Това е просвета с Логосна светлина. Тези манастири се съпровождат с божественото просветление. Важни писмени данни за скалните манастири в Шуменското плато дава Карел Шкорпил (1850-1944). Сравнително подробно той описва местоположението, размерите и облика на голям брой скални църкви без да разкрива тяхната богослужебна и символна същност. До нас са достигнали изписани имена на граматици върху скалните стени: Иво, Андрей, Стоян и други.

Нашите проучвания започнаха през 1977 година, когато постъпих на работа в Университета “Епископ Константин Преславски” (тогавашния ВПИ – Шумен). Правили сме многобройни студентски експедиции като понякога ползвахме алпийска техника. Главната ни цел беше реконструкция на духовния живот и самото богослужение в скалните обители.

Съобразявахме се с изследванията на Стоян Маслев, Цветана Дремсизова и Вера Антонова. Те придават солиден научен статус на скалните манастири и тяхната дейност[8].

Ивановският скален монашески град е втори по големина и брой на църквите – след Мадарския. В светия монашески скален град при Иваново има четиридесет и две църкви и параклиси. Дори столицата Търновград няма толкова богослужебни храмове. Това не е утопия, а организиран на дело начин на Новозаветен духовен живот. За това свидетелстват и други шейсет и пет запазени помещения – спални, складове, монашески килии за уединение. Контактите между тях са ставали по виртуозно прокарани скални пътеки над пропастите, каменни стълби и жлебове. Стенописите дават информация и за светския живот в българския средновековен град при това в композиция с трънния венец (корона) на Христос вместо лавров венец на императорите.

В богословско отношение впечатляват в Ивановския католикон образите на църковните светци и отци Иоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Герман, Василий, Модест, Никола и Спиридон. Те са изобразени строго иконично, съпроводени с богословски среднобългарски надписи. Ще напомним, че св. Василий Велики изучава философски неоплатонизъм (заедно с бъдещия император Юлиян). Ликовете на светците от скалните църкви се отличават с мека Небесна светлина, хармонизираща с техните ореоли. Образността на ликовете е подчинена на иконичната стилизация на формите, характерна за иконографията на XII век (като нов етап от развитието на църковната стенопис на Трети Рим). Тези стенописи се свързват с фрагментарно запазени (стенописи) и в малките църкви на хълма Трапезица (Търново), градени по поръчка на българските боляри. Тук на Трапезица е и канцеларията на Трети Рим, където се пази царският печат и се узаконяват излизащите документи с държавен авторитет. На мястото на канцеларията е намерен употребяван булотерион, обкован с мед.

Местността “Писмата” (западно от “Господев дол”, на десния бряг на реката) носи паметта на посвещенските стенописи, които са изобразени върху скалите и отвън. Тук се намират две важни църкви на Трети Рим. В едната от тях (чиято предна стена е разрушена) личи само сцената “Видението на Петър Александрийски” и един по-ясно орнаментиран цикъл, чиито мотиви също намират аналогии с църквите на Трапезица (като сакрален център на българите от Трети Рим). Българският исихазъм е бил в по-добри отношения с Александрийската църква отколкото с Гръцката. От Александрийската църква идва и името на пишещия тези редове Евлогий.

Впечатлява, че в Ивановските скални манастири се обръща специално внимание на архангелите, които св. Евтимий нарича Божествени Имена. Те са доминиращ обект на иконопис и стенопис[9].

“Затрупаната” църква (9х4 м.) в същата местност е с разрушена южна стена и паднал таван, откъдето идва самото ѝ название. Но тя съдържа много ценни в богословско отношение посвещенски стенописи, повечето от които могат да се видят на място, благодарение на усилията на българските реставратори (Някои фрагменти от тези стенописи се пазят в Историческия музей в Русе). На северната стена до олтарната преграда е композицията “Събор на архангелите”, което показва, че те са църковни покровители, при това във връзка с философия на името като доктрина на исихазма. Затова тази църква и килиите около нея се идентифицират със споменавания в житието на Търновския патриарх Иоаким пещерен манастир, посветен на архангел Михаил и изсечен със средствата, предоставени на Иоаким (Името Иоаким Бакалов носи и един български богослов от село Батошево) от цар Иван Асен II. Тук, до споменатата посвещенска сцена, има запазени останки от ктиторски портрет на цар – царска корона, над нея надпис “на всички българи” и благославяща десница на Христос като Бог-Син. Това би следвало да бъде образът на цар Иван Асен II, който основателно нарича себе си “цар на всички българи и гърци”.

Църковното използване на топли тонове от цветовия спектър на небесната дъга свидетелства за връзката на тези стенописи със сакралните тенденции в средновековното изкуство на Трети Рим от тридесетте години на XIII век. Това е един от несъмнените факти, свидетелстващи за православното духовно Възраждане, осъществено чрез исихазма. Последният е убедителен критерий за наличието на православен Ренесанс[10].

* * *

В богословието на скалните манастири Логосът (Словото, Бог-Син) се явява като род без вид. Материята, нищото, злото е вид без род[11]. В противовес на Благочинието (Ангелските чинове), Материята е безчиние. Злото е безчинстване. Дяволът не може да има житие, защото няма битие в себе си. Той е сянка на Бога. Сянката ревнува светлината благодарение на която съществува. Космическата змия е сянка на “Дървото на живота”, чийто символ е кръстът. Тази космическа змия срещаме при “Колелото на живота”.

Всяко логосно определение в Богословието предпоставя логиката (като форма на разсъдъчно мислене). Свърхестественото Откровение е логосно и то е необходимо за разшифроване на естественото Откровение. Тук всичко първично е налице в неговата Логосна природа. Логосът (Словото) “изрича” Божествените имена като същностно присъства в тях. Основополагащите определения в Богословието са логосни. Сянката на всяко нещо руши логосния порядък. Сенките на нещата се привнасят чрез материята.

Същността на душата превъзхожда всяко “естествено откровение”. В себе си душата е логосна и оттук иде човешкият разум. Тялото е самодвижещо се чрез душата. Всяко нещо което е самодвижещо се и има център на инверсна симетрия (има душа).

Скалните манастири следва да се включат в изследователския план на катедра Теология с оглед на дисциплините, които се преподават в катедрата в продължение на двадесет години. Така на преден план ще излезе историческата приемственост, чийто наследник е самият университет “Епископ Константин Преславски”.

__________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 204-210. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

ЛИТЕРАТУРА

[1]. Бичев 1965: Бичев, М. Стенописите в Иваново. С., 1965. М. Бичев не успява да долови метафизиката на исихазма; Velmans, T. Les fresques d Ivanovo et la peinture bizantine a la fin du Moyen bge Jornal des savants, 1965; Тук също не е схваната доктрината за Трети Рим и посветителската функция на скалните манастири с оглед на Православния ренесанс.

[2]. Данков 1980: Данков, Е. Скалните манастири в България – средище на мощна средновековна култура. Сб. IV Юбилейна научна конференция, посветена на 10-годишнината от основаването на научния експидиционен клуб ЮНЕСКО. София, 1980, с. 32.

[3]. Данков 1991, 1997: Данков, Е. Битието на скалните старобългарски надписи в историята на православната духовна култура. Велико Търново, Времена, Год. V, бр. 219, 18-25 септември 1995, с. 3. Повече за богословието във Великотърновския университет, Народен глас, Ловеч, Год. IV, бр. 65 (826), 25 юни 1991, с. 2; Е. Данков. Светилище на духовността “Синьо време”. В. Търново, Год. II, бр. 23, 20-26 юни 1991, с. 2; Е. Данков. 13 февруари – празник на св. Евлогий по православния църковен календар. “Великотърновски новини”, Год. II, бр. 9 (7),14-20 февруари 1997, с. 19.

[4]. Данков 1993: Данков, Е. Крушунската обител – център на средновековна философска култура, Духовна култура, Год. LXLIII, кн. 12, 1993. с. 28-31.

[5]. Данков 1996, 1991: Данков, Е. Езикът на Търновската книжовна школа разшири границите на българското духовно битие. В. Университет (ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”), Год. XXXIV, бр. 6, 1 май 1996, с. 3; Е. Данков., П. Ангелова. Защо е необходим богословски факултет? Синьо време, Год. II, бр. 4, 18 април 1991, с. 1-3.

[6]. Данков 1999: Данков, Е. Метафизика на исихазма. Християнската философия в традициите на Търновската книжовна школа. Том първи. С., Изд. Образование, 1999. 345 с.; Данков, Е. Онтология на иконата и сътворяване на природата в исихазма. – Доклад изнесен на Международна научна конференция: Книжовната и аскетическата школа на преп. Григорий Синаит и преп. Теодосий Търновски в духовната култура на Югоизточна Европа, 20-21 октомври 1995, Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”.

[7]. Данков 2002: Данков, Е. Увод във философия на природата. Към онтологията на битийните форми. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2002. 303 с. Природата – изучавана от геологията (с обхват 4,6 млрд. години се схваща като “естествено откровение”. Такива са и скалите, в които се помещават скалните църкви и манастири. Свещеното писание е свръхестествено Откровение, което също се нуждае от анализ чрез познавателно приложение на човешкия разум. Шифрите, които изучава геологията също ни дават знание за Бога. Самовъзгоряният дух отхвърля Естественото откровение.

[8]. Данков 2009: Данков, Е. Към проблема за първоосновите на теоретичната археология. Кн. Философия, история, политика. Поредица Диоген. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2009, с. 94-124. От с. 107 до с. 123 се разглеждат скалните манастири като археологически обект.

[9]. Дерменджиев, Косева 2002 : Дерменджиев, Евг., Д. Косева. Опит за архитектурна реконструкция на “Църквата” от скалния ансамбъл при с. Иваново (Русенско). ТКШ. 7. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, с. 833.

[10]. Поптодоров 2010: Поптодоров, Р. Святост и творчество в светлината на исихазма. Любомъдрие. Том XIII-XIV. Юбилеен том. Архив за българска философска култура. В. Търново, ИВИС, 2010, с. 212-215.

[11]. Шкорпил 1905: Шкорпил, Карел. Памятники в окресностях Абобской равнины. ИРАИК, 1905; Ст. Маслев. Неизследвани скални църкви в Коларовградско. ИЛИ, 1963; Цв. Дремсизова. Скални манастири в Шуменско. ИИМ, 1997; А. Хаджийски. Обители в скалите. С., 1985; А. Пейчев, М. Николов, С. Станева, Д. Иванова. Скални манастири по Шуменското плато. Шумен, 2001. 70 с.; Любомъдрие. Т. XIII-XIV. Юбилеен том. Архив за българска философска култура. В. Търново, ИВИС, 2010. 291 с.

Изображение: авторът на статията, Евлоги Данков, вляво. Източник Фейсбук.

ПРАВОСЛАВНОТО БОГОСЛУЖЕНИЕ*

Протоиерей Джордж Драгас

Контекстът на богослужението

fr-george-dion-dragasТри основни теми на свещената история на света – творението, грехопадението и изкуплението, обуславят контекста на раждането, на развитието и на установяването на православното богослужение. Служението на Бога е същностна характеристика на човешкото съществуване. Човекът е сътворен и дарен с възможности, позволяващи му да служи на Бога, да Го прославя, да Го възхвалява, да общува с Него и накрая да стане съвършен в общението си с Него… или казано накратко – да се обòжи. Тайната на сътворението на човека по образ и подобие на Бога (Битие 1:26), която бе скрита, но не и заличена от грехопадението, и която бе подновена с изкуплението, е антропологичната компонента на православното богослужение.

Проблемът на богослужението

Грехопадението води до отпадане на човека от общението с Бога, което се заменя от общение с творението – факт, който е проблем на богослужението, а съответно и на съществуването. Човекът започва да служи на творението, а не на Твореца. Както казва св. Атанасий Александрийски, човешкият ум бе помрачен от картините на света и чрез желанието бе поробен от тях дотолкова, че загуби възможност да се извиси на висотата да вижда Бога. Образът Божи в човека бе помътнен и светлината, която го съпътстваше, се разсея. Светлината на Бога, просвещаваща всеки човек, дошъл в света, не прониква в центъра на човешкото същество, за да го оживи и обòжи. Резултатът от това разсейване на Божествената светлина, проявяваща се в нейното отделяне от човека и дължащо се на падението му в сътвореното царство, беше опустошителен. Човекът стана роб на тлението и смъртта и царството на ада надделя в историята му. Служението на Бога бе заменено от робство към света и природните стихии.Priest George DragasИстория на спасението и богослужението

Бог обаче е светлина и в Него няма тъмнина. Тъмнината е човешка и е сътворена. Така Бог изпраща Своята светлина към човека, който е паднал в тъмнината на греха и в сянката на смъртта, за да освети обратно пътя му за връщане. Светата Библия свидетелства ясно и авторитетно за историята на спасението, което е Божият отговор на човешката история на грехопадението. В историята на спасението Бог е главното действащо лице, Който подхожда към човека със Своята божествена благодат много пъти и по различни начини, за да му покаже пътя на обръщането. Какво друго може да бъде историята на Стария Завет, ако не история на спасителните сили на Бога, чрез които човек е доведен до възвръщане от творението към Твореца? Историята на спасението става вестител на възстановяване служението към Бога, което е най-важният критерий в човешкия живот и съществуване. Така степените на човешкото падение са балансирани от степените на енергиите на Бога и степените на възстановяване на служението на Бога сред хората. В предните степени господства незнаене на Бога и отчаяние от човешкото управление. А в настоящите откровението на Бога обновява човешката надежда за съюз със Създателя и Изкупителя. На всяка степен от завръщането на човека към Бога отговаря съответен литургичен отрязък от богослужението.

Есхатологичната кулминация на спасението и богослужението

Историята на спасението продължава, докато достигне своята критична точка – есхатона, кулминацията, края на вековете. Това е финалното откровение на Бога, което отваря пътя на човешкото завръщане в дома на Отца. Това е откровението на Бога в Сина. Син Божи, откриващ Се в ставането Си човек, е пътят, и истината, и животът. Той е основата на възстановяването на Божията благодат, чрез която човекът е обновен и се връща към общение с Бога. Няма друг път за човешкото завръщане към Бога освен в Иисус Христос, Посредника, Медиатора. Пътищата Господни, открити на Моисей, и Неговите заповеди, дадени на синовете на Израил, сега са резюмирани във великата Глава на спасението: нашия Господ Иисус Христос, Господа и Спасителя на целия свят. Христос е великият Първосвещеник на цялото човечество, Който ни ръководи в нашето богослужение, водещо до транспониране от смърт към живот, от тление към нетление, от ограничеността на творението към благодатта на обòжението, към най-съкровената светиня на светините – нетварната светлина и вечната слава на Светата Троица. Православното богослужение, което е установено със събитието (с идването на) Христос, е и христоцентрично, и тринитарно. То преминава от благодатта на икономѝята към благодатта на богословието, което е Светата Троица – Отец, Син и Дух Свети.Priest George Dion DragasЕсхатологичното обновяване на богослужението

Христовото откровение и есхатологичното действие на Бога в Христос не отменят откровението и действията на Бога във времената на Стария Завет. Христос не отменя Закона и Пророците, но ги изпълнява. Традицията на служението на Бога от Стария Завет не е изоставена, а обновена и резюмирана. Седемте часа от ежедневната молитва стават седемте дневни служби на Църквата: вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове. Еврейският празник, посветен на еврейската Пасха, избавлението от робството в Египет, е трансформиран в християнски и получава своето ново посвещение и център – празник на празниците, Христова пасха. Християнската пасха е есхатологично събитие. Тя се е случила и остава във вековете. Тя е над (продължение) на всички измерения на времето и пространството. Празнува се всяка неделя, на всеки празник, дори всеки ден. Тя е станала Литургия par execellence, която конституира фокуса на православното богослужение: литургия на Новия Завет, който Бог направи в Христос с юдеи, гърци и всички народи. Това е Литургия, която съединява Църквата с Христос, като Глава на тялото и същевременно въвежда в Царството Божие на Отца и Сина и Светия Дух.

Новото „време” на богослужението

Християнската Пасха, празнувана в св. Божествена литургия, е вечно събитие, което влиза в сътвореното време, като го освобождава от неговата ограниченост и проблематичност. В св. литургия, участвайки в тайнствата, православният богомолец вкусва от силата на Възкръсналия Христос и от вечността. Сякаш за момент времето спира да върви, когато Духът на божествената тишина ни дава да вдишаме от вечността по мистичен начин в Литургията. Отците наричат това събитие благочестива тайна, която винаги присъства в реалиите на Царството Божие. Ето защо Литургията винаги започва с възгласа: Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Еврейското богослужение започва с благословение на Бога. Християнската литургия започва с финалния акт от откровението и спасението на Бога – Царството на Светата Троица.

Новото пространство на богослужението

Божествената литургия не преобразява само времето, съчетавайки го с вечността, но преобразява и измеренията на пространството. Пространството, в което се празнува божествената мистагогия, е свято. То трансцендира разделението между свещено и секуларно. Литургичното място е католиконът, където небето среща земята. Царството небесно е установено сред хората на място, което преобразява новото творение. Още в старозаветни времена откровението на Бога във вид на Теофания (Богоявление) носи със себе си освещаването и преображението на мястото. Традицията на свети места в Стария Завет сега е обогатена със светите места на Новия Завет. Историята на Христос води до такова освещаване на пространството, което през църковната история, чрез свидетелството на Църквата продължава и днес. Няма вече само едно определено място в Иерусалим – старозаветният храм, защото всяко място предполага своите свещени места. Няма вече един първосвещеник в Иерусалим от Аароновото коляно, но много първосвещеници на всяко специфично място, защото великият първосвещеник по чина Мелхиседеков е направил съборна институцията на богослужението (ако мога да използвам подобно сравнение). Новото, съборното измерение на пространството, което е свързано с Божествената литургия, конституира ново тайнство, което прави релативно всяко старо място. Мястото на катедралния храм, където божествената мистагогия се извършва от епископа, е свързано с непосредствена, но мистична и духовна връзка с мястото на скита на аскета, или дори с тайното място на сърцето на всеки християнин. Пространството[1] не е проблем за християнина, така, както е например за юдеина. Св. Григорий Нисийски изразява това догматично в един от богословските си трактати: Смяната на мястото по никакъв начин не ни приближава или отдалечава от Бога, но където и да си ти, Бог ще дойде при теб, ако намери сетивата на душата готови за това, Той ще живее в тебе и ще върви с теб. Като се основава на това изказване и същевременно се позовава на апостол Павел, св. Григорий препоръчва следното: Затова възлюбени приятели, съветвайте братята, че е по-добре да оставят тялото, за да отидат при нашия Господ, отколкото да оставят Кападокия, за да отидат в Палестина.

Новият начин на поклонение (богослужение)

Освен всичко друго, Божествената литургия предлага нов начин на поклонение. Това е духовен, тайнствен, мистичен или мистагогичен начин. Вещите стават носители на духа, без да губят своята материална текстура. Актът, съединяващ материалното с духовното или по-скоро свързващ миналото с настоящето, в крайна сметка съединява несътвореното с творението, Бог с човека във и чрез тайнството на Христос. Тайнството на Въплъщението е ключът към свещения акт на поклонението. Тук, в съюза на свещения акт, който предава участието в тайнството на Сина Божи, откриваме самата същност на православното богослужение.

Превод: Венцислав Каравълчев

_________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Откъс от Втора глава – “Orthodox worship” – на книгата Еcclesiasticus I: Introducing Eastern Orthodoxy (Rolinsford 2004, p. 7-12) от George Dion Dragas (бел. прев.).

[1]. Мястото (бел. прев.).

Изображения – авторът на статията, протоиерей Джордж Драгас. Източник – http://www.yandex.ru.

ЛИТУРГИЯ НА СВ. АПОСТОЛ МАРК*

Кратки бележки

Архимандрит Авксентий

доц. д-р архим. Авксентий Делипапазов1Всички известни от дълбока древност последования на Божествената литургия са единни по отношение извършването на св. Евхаристия и се различават само в подробности. Под благодатното въздействие на Светия Дух апостолите свободно разкривали в чинопоследования същността на Божествената литургия. С такава свобода се ползвали и приемниците на апостолите – църковните пред- стоятели, както в обилните на благодатни дарове времена, така и по-късно, когато извънредните дарования в Църквата се прекратили и чинът на извършване на св. Литургия се предавал от поколение на поколение и все още не бил записан. Така възникнала разлика в извършването на св. Литургия не само между отделните поместни църкви, но и вътре в една и съща църква[1].

С течение на времето се оформили две големи литургични семейства:

А. Източно, разделено на:

– Александрийска група (египетски и етиопски тип Литургия)

– Антиохийска група (включва около шестнадесет литургични типа, от които по-известни са византийският, маронитският, арменският, несторианският, сиро-халдейският и други) и

Б. Западно, също включващо множество типове литургии (римски, келтски и други).

Литургичното последование, достигнало до нас под името „Литургия на св. апостол и евангелист Марк, ученик на св. Петър“, е една от най-главните и най-стари литургии на Египетската и Александрийска църква. Тясно свързана с този географски район, тя се оформя като типичен представител на александрийския тип Литургия и като оригинален текст или в превод е употребявана от създаването ѝ до ХII-ХIII век. Извършвана е лично или е споменавана в писанията на множеството св. отци и църковни писатели, като св. Атанасий Велики, св. Макарий, св. Кирил Александрийски, Созомен, Евагрий[2] и други. От Египет употребата ѝ се предава в Синай, Етиопия и православните общности в южната част на Италия и остров Сицилия. Паралелно с Литургията на св. апостол Марк са били в употреба и другите две александрийски литургии – на св. Василий и на св. Григорий, а също и Иерусалимската литургия на св. апостол Яков, както и двете византийски литургии – на св. Василий Велики и на св. Иоан Златоуст.

Последни сведения за използването на Литургията на св. апостол Марк от православните християни в Египет намираме в гръцки и коптски писмени паметници от края на XII и началото на XIII век (писмо на Теодор Валсамон към Александрийския патриарх Марк)[3].

Произхода на Литургията на св. апостол, Марк трябва да търсим в първите християнски векове. С цел да получи по-голяма тежест и авторитет, за неин автор се сочи св. апостол и евангелист Марк – основател и първи епископ на Александрийската църква. Белези за нейната древност лесно могат да бъдат различени в достигналия до нас текст. Особено характерни са молитвите и прошенията, предполагащи гонения на християните („… враговете на Църквата Си, Господи, както винаги, така и сега смири…“). Типични за тази Литургия са и някои текстове, тясно свързани с географските и климатични особености на районите, в които е била използвана. Към тях можем да причислим специалните молитви за Александрийския папа (патриарх), за разливането на водите на река Нил, а също многократно призоваваното застъпничество на покровителя на Александрия – св. апостол Марк.

Несъмнено видът, в който е стигнала до нас Литургията на св. апостол Марк, се различава много от първоначалния. Многовековната ѝ богослужебна употреба е станала причина за множество промени, прибавки и разместване елементите на оригиналния текст. Това прави възстановяването му изключително трудно. Допълнителни трудности поражда и липсата на ръкописи, съдържащи пълния текст на Литургията отпреди XI век. Големите изменения, претърпяла Литургията на св. апостол Марк, се дължат главно на две причини:

1. Естественото развитие, което претърпява с течение на времето всяко литургично последование и

2. Силното влияние на литургиите от Антиохийската група и най-вече на двете византийски литургии[4].

Последното намира своето историческо обяснение в отслабване силата и влиянието на Александрийската патриаршия и засилване зависимостта на египетските християни от Константинопол. В запазените ръкописи никак не е трудно да бъде проследен процесът на „византиниране“ на египетския тип Литургия и по-конкретно на Литургията на св. апостол Марк.

По известни ръкописи, съдържащи частично или изцяло Литургията на св. апостол Марк, са следните:

1. Ръкопис, съхраняван в Университетската библиотека на град Месина (Италия) под номер Gr 177, съдържащ непълен препис от Литургията на св. апостол Марк, от средата на ХII век. Произхожда по всяка вероятност от Синай.

2. Ватикански кодекс под номер Gr 1970, открит в гр. Росано, Южна Италия, в манастира S. Maria del Patire, където е бил писан през XII век. Съдържа пълния текст на Литургията на св. апостол Марк и по него е направена първата ѝ публикация от Й. де С. Андреа в Париж през 1589 година.

3. Ръкопис от Ватиканската библиотека под номер Gr 2281, писан в Египет или Синай през 6715 (1207) година. Бил е използван в Патриаршеската катедрала в Александрия.

Споменатите дотук три ръкописа са били издадени в паралелни колони от С. A. Swainson през 1884 година[5].

4. Ръкопис от ХII-ХIII век, съхраняван в библиотеката на Синайската архиепископия. Непълен.

5. Два ръкописа, съхранявани в библиотеката на Александрийската патриаршия (под номер 173/36), публикувани от Н. Кефалá в Атина през 1955 година и от Т. Мосхонá в Александрия през 1960 година.

6. Ръкопис от XI век, съхраняван в библиотеката на Великата Лавра на Св. Гора (149), съдържащ, освен части от Литургията на св. апостол Марк, и прочутия Евхологий на епископ Серапион.

7. Ръкопис, съхраняван в Националната Парижка библиотека. Датира от XIV век и съдържа и трите александрийски литургии. В полетата му е даден и преводът им на арабски.

Условно можем да разделим известните ръкописи на три групи: първата съдържа най-старите запазени форми на Литургията, втората включва най-новите, а третата представлява междинна форма и е послужила за основа на критичните ѝ издания.

Литургията на св. апостол Марк е достигнала до нас и под формата на два древни превода на коптски език – един под името на св. Кирил Александрийски и втори, предназначен за употреба в Етиопската църква. И в двата превода не липсват по-късни корекции и допълнения. Освен това гръцкият текст на Литургията на св. апостол Марк е имал шанса да бъде съхранен, макар и частично, на папирус и пергамент, датиращи от периода между IV и VI век. Съхраняват се съответно в Библиотеката на Страсбург (Gr 254), Британския музей и Библиотеката на Манчестър (номep 465).

От деня на първото си издаване в Париж през 1589 година Литургията на св. апостол Марк е претърпяла множество преиздавания с различни научни достойнства. Заслужава да се спомене забележителният труд на G. Е. Brightman „Liturgies Eastern and Western“, Оксфорд, 1896. От православна гледна точка значение имат изданията на Кесарийския митрополит Амвросий (Ставрину) „Άι αρχαιοταται καί αί συγχρονοι λειτουργιαι“ Цариград, 1921, а също издадената в Санкт Петербург през 1897 година от А. Петровский „Апостолские литургии Восточной церкви“. Като „Литургия на св. Кирил“, Литургията на св. апостол Марк е публикувана и от архимандрит Порфирий Успенский в Санкт Петербург през 1856 година в сборника му „Вероучение, богослужение, чиноположение и правила церковнаго благочиния египетских християн (коптов)“.

Като типичен представител на египетския тип Литургия, Литургията на св. апостол Марк има следната структура:

1. Молитвено приготовление на всичко необходимо за богослужението.

2. Молитва за благославяне на кадилницата (тамяна).

3. Четене на Апостол и Евангелие.

4. Молитва за целия свят.

5. Братско целование.

6. Прослава на Божието съвършенство.

7. Възпоменание на сътворението и грехопадението на прародителите.

8. Възпоменание на въплъщението на Сина Божи и установяването на Тайната вечеря.

9. Призоваване на Свeтия Дух не само над св. Дарове, но и над вярващите.

10. Изпросване от Бога на различни духовни и телесни блага.

11. Молитвено общение с всички светии.

12. Молитва за починалите.

13. Молитвата „Отче наш“.

14. Молитва за опрощаване на греховете.

15. Подготовка за св. Причастие.

16. Причастяване със Св. Тяло и Св. Кръв Христови.

17. Благодарствени молитви след св. Причастие.

18. Отпуст[6].

По-късно към текста на Литургията на св. апостол Марк е включен и Символът на вярата.

Както вече споменах, Литургията на св. апостол Марк е била употребявана от православните християни в Египет докъм края на XII век. Оттогава извънредно рядко се служи от Александрийския патриарх или някои от подведомствените му архиереи обикновено във връзка с честването паметта на св. апостол Марк. Служи се още в някои от православните висши богословски учебни заведения с учебна цел. Под името „Литургия на св. Кирил Александрийски“ се служи и до днес в Коптската църква. Това става ежегодно на Велика събота, а също и при други тържествени случаи.

___________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 3, с. 10-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Настольная книга священослужителя, том I, Москва, 1992, с. 377-388.

[2]. Ροδοπουλου, αρχιμ., Παντελεημον, Ηαναφορα της λειτουργιας τον Αγιου Μαρκου, Θεσσολονικη, 1959, σ. 9-10.

[3]. Ροδοπουλου, αρχιμ., Παντελεημον, цит. съч., σ. 9.

[4]. По-подробно за навлизането на елементи от византийския тип Литургия в александрийския, вж. Τρεμπέλα, Π. Ν., Λειτουργικα τυπα αιγίπτου καί ανατολης, Αθηναι, 1961, σ. 56-58.

[5]. Swainson, C. A., The Greek Liturgies shiefly from original authorities, Cambridge, 1884.

[6]. Успенский, архим., Порфирий, Вероучение, богослужение, чиноположение египетских християн (коптов), Санкт Петербург, 1856, с. 117-118.

Изображение: авторът, архимандрит доц. д-р Авксентий Живков Делипапазов. Източник – http://bg-patriarshia.bg.