Етикет: богословие

Богословие и философия (Етико-антропологичен профил)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Киров

Глава 1

Встъпление

Изграждането на човешката цивилизация се съпътства от рели­гията и философията, които пряко влияят върху светогледа на хората и поведението им. Успоредно с тази функция-предназначение рели­гията и философията взаимодействат помежду си или съперничат една на друга; за характера на отношенията им говорят свети отци, църковни писатели и философи, чиито позиции ще изложим по-нататък, и въз основа на които ще се опитаме да очертаем по-същест­вените контури на темата. Всъщност днес ние се интересуваме главно както от сътрудничеството между философията и религията, което, без да накърнява автономията, която те желаят да запазят, допринася полза и за двете, така и от статуса им, измерван с мащаба на земното и на отвъдното (като небесно).

Християнството заема централно място сред религиите и като универсална истина, съответна на високите духовни потребности на хората и на скритите тенденции на езическите религии за пости­гане на висшето Благо, оказва изключително влияние върху духов­ното развитие на много народи. Тази истина придобива безусловно значение в изкупителното дело на Иисус Христос – средищна точка за всеки, който желае да проникне в смисъла на живота и в неговите измерения тук, на Земята и във вечността. Христовото дело съдържа основните предизвикателства и за философията. Същевременно християнството е един от най-силните културно-творчески фактори (който създава нова действителност в света) и задава основни ети­чески норми за поведение и обществен нравствен ред.

Заедно с християнството и неговото богословие се развива и философията като любов към мъдростта. От гледна точ­ка на своя предмет философията се раз­крива най-малко в три основни значения: като философска система, като учение за битието и като философия на науката. Последното значение се отнася за ме­тодологичното, логичното и гносеологичното изследване в науката. В тесен сми­съл на тази дума може да се говори за фи­лософия на физиката, философия на гео­логията и биологията, философия на математиката и така нататък. През различните епо­хи и в различните културни среди фило­софията се проявява заедно с религията и богословието.

По какъв начин взаимодействат богословието и философията, къде се раздалечават или са несъединими?

Отношение на богословието към философията

Преди да говорим за етико-антропологичния профил на отноше­нието богословие-философия, ще припомним по-характерното от основата на тези отношения.

Във връзка с отношенията между богословието и философията, според своите позиции богословите и философите се разделят на четири групи:

– първа, философи, които отхвърлят теологията като наука или са безразлични към нея;

– втора, богослови, според които изучаването на философията не допринася полза за вярата на човека и неговото спасение;

– трета, определяща богословието и философията като противо­речащи си;

– четвърта – философи и богослови, които са убедени, че сътруд­ничеството между философията и теологията е възможно и полезно за двете в определени граници.

Тук няма да се спираме на възгледите, които отстояват предста­вителите на първите три групи, защото те не са градивни, освен ако контекстът не изисква специална илюстрация посредством тях.

За отношението на християнството към философията през пър­ви, както и през следващите векове, можем да съдим по оценките на някои свети отци, църковни писатели и апологети, които преди да приемат християнството са били философи или са се учили в прочути езически философски школи, където са придобили широка образованост. Църквата се отнася към тях с уважение, не само защото са просияли в святост и църковно служение, но и защото са строители на християнската доктрина и нейни защитници. Всичко това те са постигнали и с помощта на външната ученост.

Св. Юстин Мъченик, наричан Философ (II-ри век), е пръв по време сред християнските апологети и писатели. Преди да се кръсти той се опитал да познае Бога с помощта на учители философи, но оста­нал неудовлетворен от постигнатото. Тогава започнал да чете съчи­ненията на Платон, да слуша лекции при негови последователи и постепенно напреднал във философията. Особено интересни за св. Юстин били Платоновите възгледи за света на Идеите, за доброто и ероса[1], който макар да не е тъждествен с християнската любов, окрилял боготърсителите, защото не е лишен от морална ценност. Според св. Юстин философията е най-голямата придобивка в този свят и най-достойната наука, която пряко отвежда човека при Бога[2]. Той я определя като плод на божествения логос – Λόγος σπερματικός, който опложда умовете на всички хора и се проявява по два начина: първи – Λόγος προφορικός – чрез старозаветните юдейски пророци и втори – като Λόγος  ενδιάθετος – чрез философите. За това, по-дълбоко просветлените от Логоса хора, би могло да бъдат нари­чани християни, макар те да са живели преди Иисус Христос или да не са били членове на Църквата Му по-късно; такива между ели­ните са Хераклит, Сократ, Платон и някои други[3], за които св. Юс­тин Философ бил убеден, че са „апостоли“ на Словото, защото поз­навали истината по-добре от съвременниците си. С явно възхищение той говори за нравственото величие на Сократ, който ръководен от Словото, се опитвал да изучава истината и да я огласява сред съграж­даните си[4]. Според св. Юстин Философ посредством вдъхновението от божествения Логос израилтяни и много мислители придобили духовно съвършенство и прозрели някои Божи тайни.

Макар да оценява високо античната философия като най-добра придобивка, св. Юстин Мъченик по-късно бил убеден, че „християн­ството е единствената полезна философия“.

Философията, според св. Юстин Философ, е не само знание за света и учител на човека в живота му, но и средство за познаване на Бога като върховно добро. Затова само тези, които „не далече от просвещаващата светлина на Словото[5]“ са силни на попрището си и авторитетни сред народа. Философът мъченик разбира Логоса като първоизвор на философската мъдрост, като Дух, Който благо­датно подхранва умовете на философите и придава оригиналност на тяхната мъдрост.

Философски образованият Атинагор – апологет от II-ри век, се опитва чрез помощта и на философската логика да доказва истин­ността на християнската вяра и същността на изкуплението извър­шено от Иисус Христос. Според приятели на Атинагор той бил убеден във възможността богословската истина да бъде разбрана по-дълбоко, ако човек си служи и с разумни съждения. Вероятно той не отхвърля нито едно от традиционните средства за богопознание (като благодатни действия, чрез които се придобива съвър­шено знание, непостижимо за ума), но е склонен рационално да аргументира използването им заради неповярвалите още в Иисус Христос. Църквата придава значение на този подход, който се използва сред всички народи в началния период на християнизацията им. Атинагор, подобно на св. Юстин Мъченик, също се нарича хрис­тиянски философ. Той остава почитател на Платон заради вярата му във върховното добро, което било идентично с Бога[6], но бил много по-дълбоко привързан към Иисус Христос, защото вярва в божественото Му пратеничество и в Неговата спасителна мисия.

Има още →

Синтезът на вяра и разум в богословския символизъм на източните отци на Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Христов

Въпросът за отношението между вяра и разум в писанията на Отците на Църквата е един от онези въпроси, които маркират пресечната точка в тяхното изучаване от патристиката като богословска дисциплина, от една страна, и от историята на философията, от друга. Той има два аспекта. При първия се разглежда откритото му поставяне в ученията на Отците и отговорът, който те му дават. При втория – вътрешната връзка между формите на разума и съдържанието на вярата, което тези форми са призвани да изразят. Спецификата на историко-философския подход най-силно се проявява тъкмо в този втори аспект. В синтеза на вяра и разум той акцентира върху разума и разглежда неговото взаи­моотношение с вярата с оглед на онези трансформации, които претърпяват философските понятия, за да изразят изповядваните от вярата истини. По традиция разглеждането на тази транс­формация се съсредоточава върху това как се реинтерпретира съдържанието на понятията. Така въпросът за тяхната адекватност на предмета се ограничава до установяване на вярното значение и до отхвърляне или „снемане“ в него на всички останали. Колкото и да е продуктивен този подход другаде, той не е в състояние да обясни многозначността на понятията в светоотеческите текстове и изпуска от внимание тяхната многоаспектна семантична структура. По наше мнение по-правилен е един друг подход, който ще се опитаме да представим – трансформирането на понятията да се разглежда не в смисъл на някаква съдържателна реинтерпретация, а на натоварването им със символна функция. Сега вече изразяваните от понятията идеи не са непосредствено дадени в тях, а са само зададени, като смислов предел на разгръщането на различни и несводими едно към друго значения.

Най-напред ние ще се опитаме да очертаем спецификата на философията на името при Отците в нейната зависимост от техните онтологичните нагласи и от радикалния им апофатизъм. След това като пример ще посочим трансформирането в богословски символи на понятията за субстанция и начало. Накрая ще поставим въпроса за наличието на някаква иманентна логика в символа и за възможността в него да се привиди някакъв нов вид концептуалност.

Трансформацията на традиционните понятия в светоотеческите текстове намира израз в особената философия на името при Отците, почиваща на специфични за християнството онтологични нагласи. Ако при пантеистично мислещите езически философи въпросът за това що е битие съвпада с въпроса за субстанцията на нещата, за теистично мислещия християнски философ тази субстанция задава не битието, а само тяхното съществуване[1]. Сътворените вещи са самодостатъчни не по самото си битие, което им е дарено от твор­ческата причина, а по отношение на своето съществуване. Това обяснява замяната от Иоан Дамаскин в неоплатоническото определение на субстанцията като самосъща вещ[2] на понятието „самобитно“ (αυθυπόστατον) с понятието „самосъщо“ (αυθύπαρκον)[3]. Подобно становище изразява и Максим Изповедник, който го отнася към Отците преди него[4].

Разграничаването на самосъщието на субстанцията от самобитността е свързано със съществена християнска корекция към концептуалната схема на преход от възможност към действителност в иерархията на битието. Сега иманентната на самосъщото потенция то само да реализира творческата потенция на висшата причина, не го превръща в някаква допълваща я „самопораждаща причина[5]“. Неговата потенция е самата тази творческа мощ, сбрана във вещта[6]. Веднъж оказала се обхваната в сътворената вещ и окрайностена в нея, породилата я мощ вече конституира не нейното битие, а единствено поддържа нейното съществуване. Така християнската мисъл разграничава битие- пораждащия акт на Бога от самосъхранението на сътвореното.

Според указанията на Григорий Нисийски тъкмо тази мощ се обозначава от имената и понятията, с които си служим[7]. Според Василий Кесарийски имената и понятията изразяват Божествените енергии[8]. Всъщност двамата говорят за едно и също, тъй като мощта не е нищо друго освен енергията на Бога в аспекта на нейната иманентност в света[9]. По такъв начин, тъй като Божествените енергии се съобщават натварното от Логоса, разкриващ мощта на Твореца, съдържание на имената са самите божествени логоси в аспекта на тяхното присъствие в света. Те обаче имат не само времево битие в сътвореното, но и предвечно съществуват като предопределения в Божествения промисъл. Този техен амбивалентен статус като същевременно иманентни и трансцендентни на сътвореното е причина за първото съществено различие с античната философия на името. В писанията на Отците имената и изразяваните от тях понятия същевременно изразяват и не изразяват природата на нещата. По такъв начин апофатизмът е налице вече спрямо тварното естество[10].

Още по-силно обаче е разминаването що се отнася до именуването на първото начало. Неговата трансцендентност спрямо природата на нещата, спрямо човешките думи и понятия при езическите философи се състои ватова, че то не е засегнато от множествеността[11] и в обстоятелството, че представлява висша гпълнота на битието, непознаваща недостиг[12]. Затова, макар да стои над природата на крайното и да не се обхваща от никое име и от никое понятие, в своята пълнота то обхваща всяко крайно съдържание. Ето защо, от една страна, Единното си остава същностно съотнесено със света, макар да остава безразлично към него, а от друга, неоплатоническият апофатизъм не изключва философския систематизъм. Неслучайно систематизмът е доминираща тенденция в развитието на нео­платонизма през последните векове на Античността. Противно на това, за радикалния апофатизъм на Отците обединяването на концептуалните форми в система, което преодолява крайността на всяка от тях поотделно, не прави възможно да се отрази неговата безкрайност, като същевременно се съхрани неговата трансцендентност. „Кое ще е онова построение на ума – пита Григорий Назиански – което същевременно изхожда от подобията и не се свежда до тях? И как Единното, което по природа не е съставно и е неуподобимо, е всичките тези неща и всяко от тях изцяло?[13]“

За Отците нашето познание за Бога не може да се издигне до Неговата същност, а се ограничава с нейната екзистенциална манифестация извън самата нея – областта на енергиите[14], като дори за тях ние нямаме абсолютно достоверно знание. Техният радикален апофатизм намира изход в придаването на понятията на символна функция. Така от една страна се отдава дължимото на понятието като най-съвършена форма на крайното мислене, а от друга, неговото значение се релативира и се прекъсва съдържателната му връзка с първоначалото. Като многоаспектна семантична структура символът се различава от понятията на философския систематизъм по това, че той не изразява някаква смислова тоталност, която е тъждествена с предмета. Вместо отношение на тъждественост, тук е налице отношение на съпътстване (σύμβολον е със същия корен като συμβάλλω „съпътствам“), което може да се уподоби на безкрайна функция, стойностите на която клонят към границата, която функцията изразява, но която никога не достигат.

Сега нека разгледаме два примера за придаване на символна функция на философски понятия в светоотеческите текстове – разглеждането на същността на Бога и разглеждането на началото от Битие 1:1.

По традиция като основен източник за учението за същността на Бога се взима 38-мо писмо на Василий Кесарийски[15] (възможно принадлежало на Григорий Нисийски[16]). Тук биха могли да се отбележат три смислови пласта. Първо, същността е родо-видово общото, съответстващо на вторичната субстанция на Аристотел[17]. Второ, това е общото вече не на безчислените индивиди или на частното[18], а на трите върховни ипостаси, съставляващи причинен ред[19]. Трето, това е общото на трите ипостаси, които не състоят една с друга в причинно отношение, а се съотнасят като три свободни личности в съвременния смисъл на тази дума[20]. Най-често изследователите ограничават разглеждането на учението за субстанцията у Василий с първото[21] или с третото значение [22].

Ограничаването на понятието за субстанция в текста на св. Василий до един от неговите аспекти произтича от нагласата строго да се дефинира съдържанието на понятията, като те се поставят в система. В действителност отделните значения тук са равнопоставени. Свидетелство за това е и фактът, че Иоан Дамаскин – систематизаторът на източното богословие, не само възприема тези три значения, но ги допълва и с четвърто – с неоплатоническото определение за субстанцията като самосъща вещ, което той, за разлика от Отците[23], прилага и към Бога [24]. Това не означава, че неговото мислене е еклектично. По-скоро той отива още по далеч в съзерцанието на понятието за субстанцията като символ. Както вече казахме, натоварването на понятието със символна функция, означава, че онова, което то трябва да изрази, вече не е непосредствено дадено в него и не се фиксира от някакво едно най- вярно значение. В понятието-символ то се задава, като смислов предел на разгръщането на различни и несводими едно към друго значения.

Има още →

Православните перспективи на богословския диалог и християнското единство според професор д-р Николай Глубоковски*

Публикувано на от Dragan Bachev

Костадин Нушев

Професор д-р Николай Никанорович Глубоковски (1863-1937) е един от най-ярките и забележителни православни богослови от края на ХІХ-ти и първата половина на ХХ-ти век. Изтъкнат библеист и филолог, историк на християнското богословие и дълбок познавач на Православието, той се нарежда сред най-авторитетните учени и преподаватели не само в Русия, но и въобще на своето време[1]. Първият период от неговото научно творчество преминава в Санкт-Петербургската духовна академия и обхваща годините преди Болшевишката революция в Русия[2].

Като учен и преподавател в Русия през този период той бил познат, уважаван и високо ценен и от множеството български духовници и богослови, които били възпитаници на Санкт-Петербургската висша богословска школа. Тези добри отношения с български учени и духовници по-късно дават възможност на изтъкнатия професор да намери радушен прием и сигурно прибежище в България след катаклизмите на революцията, станали причина за неговото изгнаничество.

Николай Глубоковски и неговата научно-академична работа в България

След установяването си в България в началото на 20-те години на ХХ-ти век, и началото на научно-академичната работа в Богословския факултет на Софийския университет, професор Николай Глубоковски продължава да работи активно като изследовател в областта на православната богословска наука и да участва, заедно с други видни представители на руската емграция – духовници и богослови, в редица международни научни и църковни форуми[3]. Някои от тези международни форуми по това време са посветени на въпросите за християнския богословски диалог и на различни проблеми, свързани с връзките и отношенията между Православната църква и западните християнски вероизповедания. По-активно, съзнателно и убедено проф. Николай Глубоковски се включва през този период в международните инициативи и научни конференции за богословски диалог с Англиканската и Старокатолическата църква. В тези форуми той участва както като представител на българската богословска и академична общност или като делегат на Българската православна църква, така и като представител на руската православна църковна емиграция в Европа.

Християнският богословски диалог в годините на следвоенната криза

В годините след Първата световна война и Болшевишката революция в Русия православните руски духовници и богослови се оказват в центъра на активизиралите се контакти между християните от западните страни и представителите на поместните православни църкви. Следва да бъде отбелязано, че тази активност на руските православни духовници и богослови, които се оказали в емиграция в годините след Първата световна война, е естествено и логично продължение на църковните контакти и диалога на Руската православна църква, най-вече с посочените две западни вероизповедания, които били установени още от времето преди революцията. В тези контакти професор Николай Глубоковски се оказал един от най-авторитетните и подготвени богослови на Руската църква, който се ползвал с високо доверие и от страна на Българската православна църква. Според съвременния руски църковен историк Михаил Шкаровски, руският богослов „в значителна степен е влияел на църковната политика в България, както вътрешна, така и международна” именно като официален представител на Българската екзархия в един труден за нея период[4].

Николай Никанорович Глубоковски, 1878 година

Връзките и богословският диалог на Руската православна църква с англиканите и старокатолиците датират още от ХІХ век и се развиват на академично и официално църковно ниво чрез представители на духовенството и богослови от духовните академии. Според убеждението на професор Николай Глубоковски този диалог следва да бъде продължен от православните представители на Руската църква независимо от трагедията на болшевишката революция и закриването на висшите духовни и богословски школи в Русия. Според него именно просветените православни богослови и възпитаниците на Руските духовни академии, които в миналото са били носители на дълбоката църковна традиция на Православното християнство и на Вселенската апостолска църква, следва да останат пазители и изразители на автентичната апостолска християнска духовност и на идеалите на Едната, Свята и Апостолска Църква от епохата на първото християнско хилядолетие преди разделението на християните от Изтока и Запада. Това обстоятелство, свързано с традициите на православното разбиране за християнския диалог, според Николай Глубоковски, позволява на руските богослови да имат както съответната задълбочена научна подготовка, така също им дава и необходимата широта на духовния хоризонт и християнския светоглед, които са необходими, за да поддържат и задълбочават тези отношения в рамките на между-християнския и двустранен между-църковен диалог. Тези добри отношения, които са израз на дълбокото духовно и екзистенциално единство на християните като братя в Христа, е било необходимо да се поддържат особено настоятелно и да се продължат и задълбочат в новите условия на следвоенната криза в Европа от водещите представители на руската емиграция. Следва да отбележим, че посочените възгледи и убеждения на професор Николай Глубоковски отразяват един ранен етап от формирането на движението за междухристиянско единство в Европа и са фокусирани предимно върху двустранния богословски диалог. Това става ясно и от характера и съдържанието на богословския език, с който той си служи като средство за изразяване на православните позиции в рамките на този християнски диалог. Това е един сериозен и мащабен православно-християнски богословски дискурс, който все още не е оформен в стандартната стилистика, лексика и специфична терминология, които са свързани с по-късната проблематика на междуцърковния диалог и търсенето на християнското единство, която се поставя на дневен ред в етапите на организираното икуменическо движение след края на Втората световна война[5].

Професор д-р Николай Никанорович Глубоковски

Православни перспективи на идеята за християнското единство

Богословските идеи, свързани с темата, която е предмет на специално внимание тук, са свързани с проблематиката и съдържанието на два от докладите на професор Николай Глубоковски, които той представя в Лондон през 1925 година. Тези доклади са публикувани в рамките на една научна статия в руското религиозно списание „Путь“ през 1926 година. Статията, която е обект на нашето внимание, е публикувана под обобщаващото заглавие „Християнското единение и богословското просвещение в православна перспектива[6]“. В своето съдържание тя обхваща две отделни лекции, произнесени от професор Николай Глубоковски на английски език, съответно в Лондонския университет и в Кингс Колидж в Лондон през 1925 година. Лекциите са посветени на темата за християнското единство през призмата на православното богословско учение на Църквата и на въпроси от областта на историята на богословското просвещение в Русия. Двете лекции са обединени в една обща публикация от автора, защото имат общ замисъл и обща тематика – историята и перспективите на Православното богословие и отношението към проблемите на християнското единство. Освен това и двете са произнесени по едно и също време и по общ повод пред сходна аудитория. Какъв е бил поводът за тези две лекции на професор Николай Глубоковски и какви са били междуцърковната обстановка и богословският контекст, в условията на които те са произнесени?

През 1925 година по повод на юбилейните чествания за 1600-та годишнина от Първия вселенски събор в Никея (325 година) Николай Глубоковски посещава Лондон[7] заедно с някои от водещите висши иерарси на Руската православна църква в Париж – митрополит Евлогий и епископ Вениамин, който е ректор на новоучредената Руска православна академия в Париж, която по-късно се развива като Богословски институт „Свети Сергий”. През тази година руските духовници и богослови участват в множество юбилейни богословски конференции и научни симпозиуми, сред които са и честванията, посветени на годишнината от Никейския събор и отбелязване на значението на Никейския символ на вярата за единството на християните в историята и традицията на Вселенската църква. През същата тази година се провеждат и много други срещи на Православни църковници с представители на Старокатолическата църква и на други западни християнски вероизповедания. Нека да припомним, че през тази  година (1925) се провежда и голямата междухристиянска конференция в Стокхолм, наречена „Всемирна конференция по въпросите на практическото християнство“ (19-30 август), на която са участвали и български делегати.

Има още →

Употребата на философията в богопознанието у Климент Александрийски*

Публикувано на от Dragan Bachev

Свещеник Зоран Мамучевски

„Можем да познаем Бога не в това, което Той е, а в това, което Той не е. Самото съзнание за непристъпността на непознаваемия Бог би било невъзможно без благодатното действие на Божията премъдрост – дар Божи и сила на Отца“(Климент Александрийски).

Увод

В учението за богопознанието у александрийските учители се вижда едно ново течение за този период – течение, което отец Фестюжер нарича „философска духовност“. Той определя това ново течение по следния начин: „Това е интелектуална или свръхинтелектуална мистика, водеща към един изключително съзерцателен начин на живот, който не оставя и най-малко място за деятелност, дори последната да е задвижена от любов. Да бъдеш съвършен, означава да съзерцаваш, а да съзерцаваш, значи да виждаш Бога по непосредствен начин[1]“. Според Владимир Лоски периодът на възхода на александрийската школа (III-ти век) се отличава с едно угасване на есхатологичния дух, характерен за първите два века, и откриването на пътя към съвършенство, който е открит за всички християни и в настоящето, в духовния живот, посветен на богосъзерцанието. В статията си „Аскеза и съзерцание“ отец Фестюжер пише: „От началото на III-ти век паралелно с характерната християнска традиция се наблюдава влияние и на друга традиция, в която идващото от Иисус се смесва с елементи от езическата мъдрост и понякога напълно се погълща от нея“[2]. Той вижда в почти цялата умозрителна мистика на следващите векове резултат от синтез, симбиоза между Атина и Иерусалим. За основоположници на тази „философска духовност“ той поставя Климент и Ориген.

В настоящия доклад ще се спрем върху Климент Александрийски и неговото учение за богопознанието и употребата на философията в пътя за достигането на богосъзерцание.

Биографични данни

Климент Александрийски е роден през 150 година. Той преподавал до 203 година, когато гонението от страна на Септимий Север го е принудило да напусне Александрия. Умира в 215 година. Неговите най-важни трудове са апологетичната му творба „Увещание към езичниците“ („Обръщение към езичниците“), „Наставник“, съдържаща правила на поведение и нравствено ръководство към новоприелите християнството, подготвящо навлизането им в духовното учение и „Стромати“ (на гръцки „мозайка“, „откъси“, в смисъл „Антология“) в осем книги. Това заглавие често се е срещало в съвременната на Климент литература. Давало се обикновено на съчинения с разнообразно съдържание. Самото заглавие посочва, че авторът е искал да подчертае, че съчинението му няма да се отличава с единство на съдържанието. „Тези книги – пише той – ще съдържат християнската истина, примесена с наставленията на философията, или по-точно, прикрита и скрита зад тях, както в черупката се скрива ядката на ореха“[3].

В „Стромати“ Климент е разкрил началото на християнската философия или, както той я нарича, „знание“ (γνωτις), за да опровергае лъжливите мъдрувания на гностиците през негово време и заблудите на езичеството. Богатството и многообразието на мислите (догматически, нравствени, исторически сведения и други) се преплитат със същото такова многообразие от мисли на философи и поети. Затова е нужно да разгледаме отношението и разбирането му за философията като цяло и като средство по пътя за достигане на богопознанието. Но преди да продължа по-нататък, бих искал да дам само едно кратко пояснение, въвеждащо в дълбочините на богословието на Климент Александрийски. Един от най-плодотворните трудове от последните патристични проучвания са усилията да се определи връзката между ранното християнско богословие и елиниската философия. Това, което трябва да разберем в този случай, е, че един автор не може да бъде обяснен или дори достатъчно представен, показвайки само това, което е заимствал от други, защото в крайна сметка завършената мисъл е негова, без значение колко голям е заимстваният материал в изграждането му като автор. Затова не в края, а в началото на своята работа един изследовател може да разбере източниците на идеите му, защото фонът на мисълта му все пак трябва да има отправна точка за много от идеите му.

Климент Александрийски е един от тези автори, в чиито произведения търсенето на различни източници би дало голям успех. Един поглед върху бележките в изданието на Ото Щелин (За Климент Александрийски) ще ни покаже колко често е възможно да се идентифицират у него цитати от езически автори и да се намерят паралели с идеите му[4]. В описанието му на концепцията за Бога е необходимо да се посочват тези заемки и да се изяснят някои неясни идеи с посочването и отнасянето към тези контексти, но да не бъдат изрично посочени. Ползата от следването на този принцип на работа не може да бъде отречена, но като цяло е по-малко важна, отколкото знанието, което ще бъде получено за начина, по който Климент разглежда основните проблеми на богословието, а особено тези, свързани с Божието битие и богопознанието.

Климент Александрийски (150-215)

Философията и отношението му към нея

Мнозина определят Климент Александрийски като християнин, който се позовава на Платоновите идеи и стоицизма, и го обвиняват, че е повлиян от елинската философия. От друга страна, някои учени, като например Валтер Фьолкер, казват, че: „Климент не е нищо друго, освен християнин, който обича да се представя под маската на платонист или стоик, за да говори на същия философски език като езичниците и да ги обърне към християнството, като им показва, че на един християнин не му е забранено да се изразява с терминологията на елинската философия. Използването на елинската терминология е само средство за доказване на уникалността на християнската мисъл и затова свободно можем да кажем, че той не е съществено повлиян от нея“[5].

Има още →

Образи на науката християнска апологетика и съвременни предизвикателства пред апологията на християнството – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ивелина Николова

ІІ. Съвременни предизвикателства пред апологията на християнството

Съвременният научен поглед върху християнската религия е отърсен от тенденцията да я разглежда през призмата на митологията. Отмина времето, в което християнската апологетика се опитваше да обори митовете около същността на християнството. Днес на нея все по-рядко се гледа и като на наука с чисто полемичен характер. В Русия от края на 19-ти и началото на 20-ти век подходът към научното ѝ изграждане се разгръща в две направления: като отговор на съвременните научни възгледи, които неправилно представят християнските истини – представя се тип „катафатична” апологетика, която цели да изложи догматическото и нравственото богословско учение и да разкрие същността на християнската религия[11].  И пред двете направления стои обща задача; Николай Фиолетов в изследването си „Очерки христианской апологетики[12]” посочва, че съвременната задача на християнската апологетика е да докаже своята актуалност. Подобна апология на апологетиката възниква и поради наличието на съмнения по отношение на необходимостта и значението ѝ днес. Това са основни проблеми, които среща и християнската апологетика у нас едновременно със стремежа ѝ да бъде съответна на новите научни тенденции и да отговори на екзистенциалните въпроси на съвременния човек, дефиниращи смислово различно съществуването на Бога, религията и Църквата.

Кои са съвременните предизвикателства пред апологията на християнството? Най-общо бихме могли да ги разделим на две групи: 1) такива, които засягат развитието ѝ на университетска наука и 2) свързаните пряко спредмета на дисциплината – апологията на християнството.

1. Предизвикателства, свързани с развитието ѝ като университетска наука

Успешното развитие на съвременната университетска наука в голяма степен зависи от възможността ѝ да се разгръща интердисциплинарно (тоест пряко да взаимодейства с други области от научното знание) и да се интегрира в научното пространство с ясно определен критерий – системност на научното знание.

1.1. Систематичният подход – критерий за научно знание.

Съвременната научна тенденция към хармоничен синтез между различни области от научното знание е израз на потребността на науките да взаимодействат помежду си и едновременно с това създава предпоставки за изразяване на актуалността на всяка дисциплина. Систематичното научно знание, за разлика от сумираното, образува гръбнака на всяка наука, защото създава вътрешно единство на отделните тематични гнезда. Хаотичният набор от възгледи не притежава научна стойност. За да бъде гъвкава една научна система означава подбора на научното знание в нея да бъде свързан в предметно единство на теоретично и емпирично ниво. Динамичното му развитие зависи от интерпретацията на научните истини (възгледи), правилното формулиране на научните проблеми и извеждането на обективни научни тези.

В тази връзка стремежът към преструктуриране и обновяване на систематичното научно знание в християнската апологетика цели запазването на предметното ѝ единство и разкрива способността ѝ да интегрира постиженията и на близки дисциплини във и извън богословието. Взаимодействието с тях ѝ помага за успешното изпълнение на своите бъдещи програми (цели, задачи). Всяко маргинализиране я подчинява на стандарти, дефиниращи я като наука в застой, която разглежда неактуални въпроси, обмислени по псевдонаучен начин. Подобно неоснователно твърдение не открива истинския ѝ образ на актуална наука, която притежава свой предмет и която със свои темпове се опитва да отговори на научните предизвикателства на новото време. Тя никога не е била алтернатива за изграждане на наука, обратно – генерирала е позитивно отношение към науката изобщо и стремеж към академично развитие. Според Алексей Илич Осипов християнската апологетика е буквален цитат „оснóвное” богословие, а не „основнóе”, което в първия случай означава, че тази дисциплина е фундамент, основа на цялото систематическо богословие за разлика от втория, където нейния предмет е „основан” от предмета на други дисциплини и динамиката ѝ зависи от тяхното развитие. Такава апологетика е основа на самата себе си и се захранва паразитирайки върху други дисциплини[13].

Християнската апологетика отговоря на всички критерии за съвременно систематично разгърната дисциплина. Според първия критерий – съдържание на знанието – тя разкрива адекватното присъствие на различни научни възгледи, съгласувани с установените факти, чиято съвременна интерпретация постоянно се подлага на обективна експериментална проверка, за разлика например от съдържанието на псевдонаучното знание, което е знание от информационен тип, тоест то е сведение за параметрите, свойствата и състоянията на различни обекти и процеси. Второ, систематичният характер на дисциплината е важен критерий, посредством който се определя ценността и правилността на научното знание. Структурата на псевдонаучното знание се отличава с фрагментарност. Трето, критичният апологетичен анализ на научните възгледи е важно условие за определяне качеството на вътрешнонаучното съдържание на дисциплината. Обратно, некритичният анализ, както и наличието на противоречиви факти и изводи, придава непълнота на научното знание, в което се оставя „празно място” за нахлуването на различни псевдонаучни възгледи. Според принципа на верификацията, ако научното знание е проверяемо чрез непосредствения опит (емпирически), означава, че е истинно и присъствието му в научното пространство е смислено. В християнската апологетика, като богословска дисциплина, размисълът върху научните богословски истини се предшества и проверява от духовния (религиозния) опит на изследователя и не може да бъде изведен извън него. В някои от случаите е възможно наличието на косвена верификация, при която не е налице обективно опитно утвърждение, но изводът е резултат от логическата връзка между доказателствата. Принципът на критическото опровержение е широко използван във философските и методологическите науки през 20-ти век. Според този принцип истинността на научното знание не се базира на количеството потвърдени факти в полза на доказването му, но на възможността впоследствие да бъдат напълно подменени или подобрени от самата наука. Това не е парадоксално, защото критичното опровержение на собственото научно знание е ефективен път за утвърждаването на неговата научност и истинност. Критичното опровержение „избавя” науката от застой и като важно средство за нейното развитие я лишава от закостенялата тенденция към абсолютизиране на знанието. Това не означава, че християнската апологетика трябва да поставя под постоянно съмнение апологията на християнството, но непрекъснато да се стреми да я обогатява, подобрявайки собствените си постижения и стремейки се към нови изводи.

1.2. Външни аспекти

Голяма част от трудностите и предизвикателствата пред християнската апологетика са не само вътрешнонаучни, но и такива, чиито ресурси идват „отвън”; наличието на неблагоприятни външни фактори и условия също влияе негативно върху нейното развитие. Посочените по-долу предизвикателства са отправени към цялата академична богословска общност у нас. Първото предизвикателство е свързано с липсата на гъвкава научна кадрова политика – проблем, който съществува в почти всички богословски науки. За съжаление научното кадрово развитие продължава да следва модела отпреди 50-60 години, когато притокът на научни работници е ограничаван по ред причини. Все още научният потенциал е недостатъчен, макар на места да се наблюдава стремеж към неговото стабилизиране. Тази ситуация създава съмнения за качеството на работата в научното звено, опасност от неговото самозатваряне и ниска иновационна активност, но тя е и потенциален генератор на нови възможности за обновяването му, компенсирано (на този етап) от тематичното обогатяване на науката, независимо от социалната или политическата конюнктура.

Има още →

Образи на науката християнска апологетика и съвременни предизвикателства пред апологията на християнството*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ивелина Николова

Настоящата статия е опит да се разреши проблема, свързан със ситуирането на дисциплината Християнска апологетика в условията на голяма научна и културна динамика и във връзка с предизвикателството, отправено към нея, за изграждането на съвременна академична богословска наука.

І. Образи на науката християнска апологетика

Размисълът за образите на науката Християнска апологетика предполага уточняване на понятието „образ”. В по-общ смисъл то разкрива различните видове апологетика според конкретния подход при структурирането им. Макар да съществуват общоприети начини за класификация[1], бихме могли да говорим за деноминационна класификация на християнската апологетика – православна, католическа и протестантска апологетика. Когато помежду им се открият известни сходства, в една и съща група могат да бъдат поставени системи на християнската апологетика от източен и западен тип, поради някои сходства помежду им. Другата класификация е според дяловото разпределение на науката. Някои курсове по православна апологетика в Русия например следват класическото тридялово разделение[2]:естественонаучна апологетика, морално-практическа и историческа[3]. В западната апологетика това разделение е според вида тематични направления. Така например някои от тях се интересуват предимно от съществуването на Бога, други наблягат върху начина на полемиката с представителите на други религии, трети – върху спора с атеисти и така нататък. Методите на работа на апологетичните направления са различни, но взаимно се допълват[4].

За образ на науката християнска апологетика може да се помисли и в друга насока. Виктор Петрович в своя курс от лекции „Основное богословие или христианская апологетика” отразява често срещан факт в традицията на руското апологетично богословие: апологетиката придобива различни „образи” във висшите духовни училища в зависимост от подхода на изследователя към определена философска система или учение[5], който дава пряко отражение и върху структурата, предмета и съдържанието ѝ.

Виктор Петрович

В конкретния случай, за целите на настоящата работа, с понятието „образ” ще означаваме проявленията (присъствието) на християнската апологетика в българското академично богословие в миналото и днес. Изпълнението на тази задача налага потребност от разказ за нейния път и за личностите, формирали научния ѝ профил. Неоспорима е ползата от задълбочен размисъл върху този процес, но за конкретните нужди ще очертаем само по-важните му насоки.

Апологията на християнството се заражда от момента, в който християнската религия започва да формира своя духовен и теоретичен профил, което означава, че в по-широк смисъл началото на нейната история съвпада с тази на християнството. Преди да се обособи като самостоятелна дисциплина, апологетиката е съставна част от систематическата теология. Заслугата за обособяването на апологетиката със свой самостоятелен предмет и метод принадлежи на християнските апологети и светите отци. Отчитайки рационалистичните тенденции на противниците на християнството, те приемат като условие за критичните изследвания на християнството рационалният елемент, тъй като той предоставя възможност за диалог с противниците на християнската религия. За тази цел през вековете са разработени систематично основните тези на апологетиката, а именно христологичната и еклезиологичната, без все още да са свързани органично и конструирани с помощта на философски елементи; в известни модификации те са просъществували до 20-ти век. Инициираното през ранните векове рационално направление в изследванията на християнството се развива и задълбочава от апологетите през 18-ти век в спор с рационализма. Това обстоятелство налага потребността Църквата да прецизира отношението между знанието и вярата и изгражда фундамента, върху който непосредствено се основават догматите на Църквата. Апологетиката се разкрива като първа поредна дисциплина в систематическото богословие.

Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943)

В българско богословие развитието на християнската апологетика се свързва с имената на няколко поколения богослови. Университетското начало на дисциплината поставя архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943) – редовен професор и преподавател по християнска апологетика в Богословския факултет при Софийския университет от основаването му през 1923 година. Основните вектори на апологетичните му анализи определят търсенето на мястото и ролята на вярата в познанието и в живота. През опозицията “вяра-разум” българският богослов пречупва голям кръг от въпроси, свързани с отношението между религия и наука, интуиция и логическо мислене. Архимандрит Евтимий Сапунджиев използва термина “християнска апологетика” като синоним на основно богословие и умозрително богословие. Заслугата на българския богослов е в програмното осигуряване на науката и дяловото ѝ разделение на – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието, на което посвещава изследванията: “Задачите на християнската апологетика”, “Уводни мисли и материали по история на религиите”, “Кратък наръчник по християнска апологетика”, “12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина”.

Има още →

Изследвания за св. Атанасий в България през XX-ти и в началото на XXI-ви век*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ангел Петков

През 1870 година, в условията на Османско владичество, със султан­ски ферман е създадена Българската екзархия. Две години по-късно, тя е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия. Идейни­те корени на нейното създаване могат да се видят още във времето на императрица Екатерина Велика, откогато руските царе провеж­дат дългосрочна програма за завлядяване на Босфора, Дарданелите, Константинопол и Балканския полуостров. Въз основа на общата православна традиция в началото на XIX-ти век се появява движението на руския панславизъм, чиито идеи, според които всички славянски народи трябва да се обединят срещу западната, азиатската и арабска­та култура, набират популярност не само в Русия, но и в източните провинции на Австро-Унгарската империя. Като резултат от това, сред руските интелектуални кръгове се формира идеята за „славян­ски църковен модел” – счита се, че само славяните са православни. Сред българите идеите на панславизма проникват вероятно през 30-те години на XIX-ти век, но нямаме сигурни доказателства за това. Ясни податки обаче са налице през 50-те години на века. Идеята за българска национална църква, довела до българската схизма, е инспирирана от идеите на панславизма. Тези събития оказват решаващо влияние върху разви­тието на богословското образование в България.

Първото поколение учители в новосформираните семинарии са дипломанти на различни образователни институти на Вселенската патриаршия[1]. Поради липса на родна богословска школа в началото нуждата от учебни пособия е задоволявана предимно с преводни съ­чинения. Превеждат се съчинения най-вече на руски автори. Руското влияние върху българското богословско образование е обусловено и от факта, че в средата на века много българи са подпомогнати финан­сово да завършат духовно или светско образование в Русия. Същото важи и за цялата образователна система.

Поради изолацията от останалите православни школи след схизмата от 1872 година, много духовници се ориентират към западни образователни институции. Така се формира следващо поколение теолози и клирици, които завършват както руски, така и немски, австро-унгарски и швейцарски университети[2]. През 1917 година в Русия се извършва болшевишкият преврат, довел на власт тоталитарния ате­истичен комунистически режим. Работата на руските богослови сек­ва, поради което много от тях емигрират в други страни, в това число и в България.

За разлика от Османската епоха, през XX-ти век все по-малко бъл­гарски интелектуалци и църковници знаят гръцки език и се налага съчиненията на отците да започнат да се превеждат на съвременен говорим български език. От творчеството на св. Атанасий Алексан­дрийски са преведени много малко съчинения през изминалия век[3].

През 1923 година, по образеца на академичната система в Швейцария, където богословските школи, макар и деноминационни по характера на преподавания в тях материал, запазват академична автономност, което не допуска намеса на висшия клир в делата на академичните образователни институции, е основан Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[4]“. Започват работа бележити учени в различни области на богословските науки, между които руските емигранти Александър Рождественски, Николай Глубоковски, Михаил Поснов и завършилите образование на Запад бъл­гари архимандрит Евтимий Сапунджиев, Иван Снегаров, Иван Марковски, Стефан Цанков и други[5]. За църковните отци обаче все още се говори много малко – техните текстове се познават фрагментира­но и при това не от самите съчинения, а от прецитирания. Това се вижда, например, в публикациите на отец Ибришимов от 20-те и 30-те години на XX-ти век, които се ограничават единствено до житията на по-важните светѝ отци, до техни мъдри мисли и по-интересни части от живота им[6]. Главна причина да се говори толкова малко за светите отци в тази епоха е, че голяма част от тяхната догматическа дейност е свързана с Вселенските събори, а в условията на схизма темата за съборността на Църквата, която е нейна основна характеристика, се явява твърде неудобна за Българската екзархия. Нежеланието да се говори за съборността на Църквата довежда и до промяна на Сим­вола на вярата в България – в периода 1872-1945 година думата „съборна“ от вероопределението за Църквата е махната и заменена с „вселенска“ [7].

Протопрезвитер Георги Шавелски (1871-1951)

За това не е необичайно, че в този период почти нищо не се пише за св. Атанасий Велики. Неговата дейност е пряко свързана с Първия вселенски събор, което означава, че споменаването му няма как да не се свърже със съборността на Църквата. Единствената кни­га, посветена на него в този период, е на протоиерей Георги Шавелски, из­дадена през 1924 година – Св. Атанасий Велики – светител на Църквата и светилник на Православието[8]. Протоиерей Шавелски е последният све­щеник на руската армия и флот, емигрирал в България през 1920 година, а през 1926 година става професор по Пастирско богословие в Богослов­ския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[9]”.Трудовете му са свързани най-вече със служението на душепастира и това е насоката му и в споменатата книга. В нея протоиерей Шавелски акцентира върху пастирството на светителя и върху отношението му към светската власт. Авторът запознава читателя с Атанасиевата апология за напускането му на паството и бягството му в Египетска­та пустиня, след което разкрива във фрагментиран вид учението на св. Атанасий за Бога и за извършеното от Него изкупление, разказва накратко и за борбата му срещу арианството. Въпреки, че основният акцент на протоиерей Георги Шавелски е пастирското служение на свети­теля, по мнението на д-р Иво Янев, неговият труд е един от малкото, имащ значение за систематичното богословие, и по-специално патрологията, за онова време[10].

Има още →