Образи на науката християнска апологетика и съвременни предизвикателства пред апологията на християнството – продължение и край*

Ивелина Николова

ІІ. Съвременни предизвикателства пред апологията на християнството

Съвременният научен поглед върху християнската религия е отърсен от тенденцията да я разглежда през призмата на митологията. Отмина времето, в което християнската апологетика се опитваше да обори митовете около същността на християнството. Днес на нея все по-рядко се гледа и като на наука с чисто полемичен характер. В Русия от края на 19-ти и началото на 20-ти век подходът към научното ѝ изграждане се разгръща в две направления: като отговор на съвременните научни възгледи, които неправилно представят християнските истини – представя се тип „катафатична” апологетика, която цели да изложи догматическото и нравственото богословско учение и да разкрие същността на християнската религия[11].  И пред двете направления стои обща задача; Николай Фиолетов в изследването си „Очерки христианской апологетики[12]” посочва, че съвременната задача на християнската апологетика е да докаже своята актуалност. Подобна апология на апологетиката възниква и поради наличието на съмнения по отношение на необходимостта и значението ѝ днес. Това са основни проблеми, които среща и християнската апологетика у нас едновременно със стремежа ѝ да бъде съответна на новите научни тенденции и да отговори на екзистенциалните въпроси на съвременния човек, дефиниращи смислово различно съществуването на Бога, религията и Църквата.

Кои са съвременните предизвикателства пред апологията на християнството? Най-общо бихме могли да ги разделим на две групи: 1) такива, които засягат развитието ѝ на университетска наука и 2) свързаните пряко спредмета на дисциплината – апологията на християнството.

1. Предизвикателства, свързани с развитието ѝ като университетска наука

Успешното развитие на съвременната университетска наука в голяма степен зависи от възможността ѝ да се разгръща интердисциплинарно (тоест пряко да взаимодейства с други области от научното знание) и да се интегрира в научното пространство с ясно определен критерий – системност на научното знание.

1.1. Систематичният подход – критерий за научно знание.

Съвременната научна тенденция към хармоничен синтез между различни области от научното знание е израз на потребността на науките да взаимодействат помежду си и едновременно с това създава предпоставки за изразяване на актуалността на всяка дисциплина. Систематичното научно знание, за разлика от сумираното, образува гръбнака на всяка наука, защото създава вътрешно единство на отделните тематични гнезда. Хаотичният набор от възгледи не притежава научна стойност. За да бъде гъвкава една научна система означава подбора на научното знание в нея да бъде свързан в предметно единство на теоретично и емпирично ниво. Динамичното му развитие зависи от интерпретацията на научните истини (възгледи), правилното формулиране на научните проблеми и извеждането на обективни научни тези.

В тази връзка стремежът към преструктуриране и обновяване на систематичното научно знание в християнската апологетика цели запазването на предметното ѝ единство и разкрива способността ѝ да интегрира постиженията и на близки дисциплини във и извън богословието. Взаимодействието с тях ѝ помага за успешното изпълнение на своите бъдещи програми (цели, задачи). Всяко маргинализиране я подчинява на стандарти, дефиниращи я като наука в застой, която разглежда неактуални въпроси, обмислени по псевдонаучен начин. Подобно неоснователно твърдение не открива истинския ѝ образ на актуална наука, която притежава свой предмет и която със свои темпове се опитва да отговори на научните предизвикателства на новото време. Тя никога не е била алтернатива за изграждане на наука, обратно – генерирала е позитивно отношение към науката изобщо и стремеж към академично развитие. Според Алексей Илич Осипов християнската апологетика е буквален цитат „оснóвное” богословие, а не „основнóе”, което в първия случай означава, че тази дисциплина е фундамент, основа на цялото систематическо богословие за разлика от втория, където нейния предмет е „основан” от предмета на други дисциплини и динамиката ѝ зависи от тяхното развитие. Такава апологетика е основа на самата себе си и се захранва паразитирайки върху други дисциплини[13].

Християнската апологетика отговоря на всички критерии за съвременно систематично разгърната дисциплина. Според първия критерий – съдържание на знанието – тя разкрива адекватното присъствие на различни научни възгледи, съгласувани с установените факти, чиято съвременна интерпретация постоянно се подлага на обективна експериментална проверка, за разлика например от съдържанието на псевдонаучното знание, което е знание от информационен тип, тоест то е сведение за параметрите, свойствата и състоянията на различни обекти и процеси. Второ, систематичният характер на дисциплината е важен критерий, посредством който се определя ценността и правилността на научното знание. Структурата на псевдонаучното знание се отличава с фрагментарност. Трето, критичният апологетичен анализ на научните възгледи е важно условие за определяне качеството на вътрешнонаучното съдържание на дисциплината. Обратно, некритичният анализ, както и наличието на противоречиви факти и изводи, придава непълнота на научното знание, в което се оставя „празно място” за нахлуването на различни псевдонаучни възгледи. Според принципа на верификацията, ако научното знание е проверяемо чрез непосредствения опит (емпирически), означава, че е истинно и присъствието му в научното пространство е смислено. В християнската апологетика, като богословска дисциплина, размисълът върху научните богословски истини се предшества и проверява от духовния (религиозния) опит на изследователя и не може да бъде изведен извън него. В някои от случаите е възможно наличието на косвена верификация, при която не е налице обективно опитно утвърждение, но изводът е резултат от логическата връзка между доказателствата. Принципът на критическото опровержение е широко използван във философските и методологическите науки през 20-ти век. Според този принцип истинността на научното знание не се базира на количеството потвърдени факти в полза на доказването му, но на възможността впоследствие да бъдат напълно подменени или подобрени от самата наука. Това не е парадоксално, защото критичното опровержение на собственото научно знание е ефективен път за утвърждаването на неговата научност и истинност. Критичното опровержение „избавя” науката от застой и като важно средство за нейното развитие я лишава от закостенялата тенденция към абсолютизиране на знанието. Това не означава, че християнската апологетика трябва да поставя под постоянно съмнение апологията на християнството, но непрекъснато да се стреми да я обогатява, подобрявайки собствените си постижения и стремейки се към нови изводи.

1.2. Външни аспекти

Голяма част от трудностите и предизвикателствата пред християнската апологетика са не само вътрешнонаучни, но и такива, чиито ресурси идват „отвън”; наличието на неблагоприятни външни фактори и условия също влияе негативно върху нейното развитие. Посочените по-долу предизвикателства са отправени към цялата академична богословска общност у нас. Първото предизвикателство е свързано с липсата на гъвкава научна кадрова политика – проблем, който съществува в почти всички богословски науки. За съжаление научното кадрово развитие продължава да следва модела отпреди 50-60 години, когато притокът на научни работници е ограничаван по ред причини. Все още научният потенциал е недостатъчен, макар на места да се наблюдава стремеж към неговото стабилизиране. Тази ситуация създава съмнения за качеството на работата в научното звено, опасност от неговото самозатваряне и ниска иновационна активност, но тя е и потенциален генератор на нови възможности за обновяването му, компенсирано (на този етап) от тематичното обогатяване на науката, независимо от социалната или политическата конюнктура.

Има още

Образи на науката християнска апологетика и съвременни предизвикателства пред апологията на християнството*

Ивелина Николова

Настоящата статия е опит да се разреши проблема, свързан със ситуирането на дисциплината Християнска апологетика в условията на голяма научна и културна динамика и във връзка с предизвикателството, отправено към нея, за изграждането на съвременна академична богословска наука.

І. Образи на науката християнска апологетика

Размисълът за образите на науката Християнска апологетика предполага уточняване на понятието „образ”. В по-общ смисъл то разкрива различните видове апологетика според конкретния подход при структурирането им. Макар да съществуват общоприети начини за класификация[1], бихме могли да говорим за деноминационна класификация на християнската апологетика – православна, католическа и протестантска апологетика. Когато помежду им се открият известни сходства, в една и съща група могат да бъдат поставени системи на християнската апологетика от източен и западен тип, поради някои сходства помежду им. Другата класификация е според дяловото разпределение на науката. Някои курсове по православна апологетика в Русия например следват класическото тридялово разделение[2]:естественонаучна апологетика, морално-практическа и историческа[3]. В западната апологетика това разделение е според вида тематични направления. Така например някои от тях се интересуват предимно от съществуването на Бога, други наблягат върху начина на полемиката с представителите на други религии, трети – върху спора с атеисти и така нататък. Методите на работа на апологетичните направления са различни, но взаимно се допълват[4].

За образ на науката християнска апологетика може да се помисли и в друга насока. Виктор Петрович в своя курс от лекции „Основное богословие или христианская апологетика” отразява често срещан факт в традицията на руското апологетично богословие: апологетиката придобива различни „образи” във висшите духовни училища в зависимост от подхода на изследователя към определена философска система или учение[5], който дава пряко отражение и върху структурата, предмета и съдържанието ѝ.

Виктор Петрович

В конкретния случай, за целите на настоящата работа, с понятието „образ” ще означаваме проявленията (присъствието) на християнската апологетика в българското академично богословие в миналото и днес. Изпълнението на тази задача налага потребност от разказ за нейния път и за личностите, формирали научния ѝ профил. Неоспорима е ползата от задълбочен размисъл върху този процес, но за конкретните нужди ще очертаем само по-важните му насоки.

Апологията на християнството се заражда от момента, в който християнската религия започва да формира своя духовен и теоретичен профил, което означава, че в по-широк смисъл началото на нейната история съвпада с тази на християнството. Преди да се обособи като самостоятелна дисциплина, апологетиката е съставна част от систематическата теология. Заслугата за обособяването на апологетиката със свой самостоятелен предмет и метод принадлежи на християнските апологети и светите отци. Отчитайки рационалистичните тенденции на противниците на християнството, те приемат като условие за критичните изследвания на християнството рационалният елемент, тъй като той предоставя възможност за диалог с противниците на християнската религия. За тази цел през вековете са разработени систематично основните тези на апологетиката, а именно христологичната и еклезиологичната, без все още да са свързани органично и конструирани с помощта на философски елементи; в известни модификации те са просъществували до 20-ти век. Инициираното през ранните векове рационално направление в изследванията на християнството се развива и задълбочава от апологетите през 18-ти век в спор с рационализма. Това обстоятелство налага потребността Църквата да прецизира отношението между знанието и вярата и изгражда фундамента, върху който непосредствено се основават догматите на Църквата. Апологетиката се разкрива като първа поредна дисциплина в систематическото богословие.

Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943)

В българско богословие развитието на християнската апологетика се свързва с имената на няколко поколения богослови. Университетското начало на дисциплината поставя архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943) – редовен професор и преподавател по християнска апологетика в Богословския факултет при Софийския университет от основаването му през 1923 година. Основните вектори на апологетичните му анализи определят търсенето на мястото и ролята на вярата в познанието и в живота. През опозицията “вяра-разум” българският богослов пречупва голям кръг от въпроси, свързани с отношението между религия и наука, интуиция и логическо мислене. Архимандрит Евтимий Сапунджиев използва термина “християнска апологетика” като синоним на основно богословие и умозрително богословие. Заслугата на българския богослов е в програмното осигуряване на науката и дяловото ѝ разделение на – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието, на което посвещава изследванията: “Задачите на християнската апологетика”, “Уводни мисли и материали по история на религиите”, “Кратък наръчник по християнска апологетика”, “12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина”.

Има още

Изследвания за св. Атанасий в България през XX-ти и в началото на XXI-ви век*

Ангел Петков

През 1870 година, в условията на Османско владичество, със султан­ски ферман е създадена Българската екзархия. Две години по-късно, тя е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия. Идейни­те корени на нейното създаване могат да се видят още във времето на императрица Екатерина Велика, откогато руските царе провеж­дат дългосрочна програма за завлядяване на Босфора, Дарданелите, Константинопол и Балканския полуостров. Въз основа на общата православна традиция в началото на XIX-ти век се появява движението на руския панславизъм, чиито идеи, според които всички славянски народи трябва да се обединят срещу западната, азиатската и арабска­та култура, набират популярност не само в Русия, но и в източните провинции на Австро-Унгарската империя. Като резултат от това, сред руските интелектуални кръгове се формира идеята за „славян­ски църковен модел” – счита се, че само славяните са православни. Сред българите идеите на панславизма проникват вероятно през 30-те години на XIX-ти век, но нямаме сигурни доказателства за това. Ясни податки обаче са налице през 50-те години на века. Идеята за българска национална църква, довела до българската схизма, е инспирирана от идеите на панславизма. Тези събития оказват решаващо влияние върху разви­тието на богословското образование в България.

Първото поколение учители в новосформираните семинарии са дипломанти на различни образователни институти на Вселенската патриаршия[1]. Поради липса на родна богословска школа в началото нуждата от учебни пособия е задоволявана предимно с преводни съ­чинения. Превеждат се съчинения най-вече на руски автори. Руското влияние върху българското богословско образование е обусловено и от факта, че в средата на века много българи са подпомогнати финан­сово да завършат духовно или светско образование в Русия. Същото важи и за цялата образователна система.

Поради изолацията от останалите православни школи след схизмата от 1872 година, много духовници се ориентират към западни образователни институции. Така се формира следващо поколение теолози и клирици, които завършват както руски, така и немски, австро-унгарски и швейцарски университети[2]. През 1917 година в Русия се извършва болшевишкият преврат, довел на власт тоталитарния ате­истичен комунистически режим. Работата на руските богослови сек­ва, поради което много от тях емигрират в други страни, в това число и в България.

За разлика от Османската епоха, през XX-ти век все по-малко бъл­гарски интелектуалци и църковници знаят гръцки език и се налага съчиненията на отците да започнат да се превеждат на съвременен говорим български език. От творчеството на св. Атанасий Алексан­дрийски са преведени много малко съчинения през изминалия век[3].

През 1923 година, по образеца на академичната система в Швейцария, където богословските школи, макар и деноминационни по характера на преподавания в тях материал, запазват академична автономност, което не допуска намеса на висшия клир в делата на академичните образователни институции, е основан Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[4]“. Започват работа бележити учени в различни области на богословските науки, между които руските емигранти Александър Рождественски, Николай Глубоковски, Михаил Поснов и завършилите образование на Запад бъл­гари архимандрит Евтимий Сапунджиев, Иван Снегаров, Иван Марковски, Стефан Цанков и други[5]. За църковните отци обаче все още се говори много малко – техните текстове се познават фрагментира­но и при това не от самите съчинения, а от прецитирания. Това се вижда, например, в публикациите на отец Ибришимов от 20-те и 30-те години на XX-ти век, които се ограничават единствено до житията на по-важните светѝ отци, до техни мъдри мисли и по-интересни части от живота им[6]. Главна причина да се говори толкова малко за светите отци в тази епоха е, че голяма част от тяхната догматическа дейност е свързана с Вселенските събори, а в условията на схизма темата за съборността на Църквата, която е нейна основна характеристика, се явява твърде неудобна за Българската екзархия. Нежеланието да се говори за съборността на Църквата довежда и до промяна на Сим­вола на вярата в България – в периода 1872-1945 година думата „съборна“ от вероопределението за Църквата е махната и заменена с „вселенска“ [7].

Протопрезвитер Георги Шавелски (1871-1951)

За това не е необичайно, че в този период почти нищо не се пише за св. Атанасий Велики. Неговата дейност е пряко свързана с Първия вселенски събор, което означава, че споменаването му няма как да не се свърже със съборността на Църквата. Единствената кни­га, посветена на него в този период, е на протоиерей Георги Шавелски, из­дадена през 1924 година – Св. Атанасий Велики – светител на Църквата и светилник на Православието[8]. Протоиерей Шавелски е последният све­щеник на руската армия и флот, емигрирал в България през 1920 година, а през 1926 година става професор по Пастирско богословие в Богослов­ския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[9]”.Трудовете му са свързани най-вече със служението на душепастира и това е насоката му и в споменатата книга. В нея протоиерей Шавелски акцентира върху пастирството на светителя и върху отношението му към светската власт. Авторът запознава читателя с Атанасиевата апология за напускането му на паството и бягството му в Египетска­та пустиня, след което разкрива във фрагментиран вид учението на св. Атанасий за Бога и за извършеното от Него изкупление, разказва накратко и за борбата му срещу арианството. Въпреки, че основният акцент на протоиерей Георги Шавелски е пастирското служение на свети­теля, по мнението на д-р Иво Янев, неговият труд е един от малкото, имащ значение за систематичното богословие, и по-специално патрологията, за онова време[10].

Има още

Паметник на българската Екзархия или висшe богословско училище*

(108 години от полагането на основния камък и 98 години от освещаване сградата на Богословския факултет)

Христо Темелски

На площад „Света Неделя” в столицата се намира сградата на бившата Духовна академия „Св. Кли-мент Охридски”, а сега Богословски факултет към Софийския университет. В същата сграда се помеща-ва и Централния църковен историко-археологически музей при Светия Синод и Църковноисторическия и архивен институт при Българската Патриаршия. Въ-просната сграда има интересна архитектура и външ-на (фасадна) украса, която преди години е била още по впечатляваща.

Историята по постройката на въпросната сграда е все още недо-статъчно проучена и в различните енциклопедични издания се тиражират неверни сведения. Така например професор д-р Васил Пандурски, дългогодишен директор на Църковния музей в една своя монография пише, че сградата е построена през 1906 година. В том 1 на Енциклопедия на изобразителното изкуство в България, издадена през 1980 година е посочено, че сградата е издигната през 1908-1914 година по проект на архитект Фридрих Грюнангер. А живописната ѝ украса е направена през 1923-1925 година. Същото се повтаря и в том 2 на Енциклопедия България, издадена през 1981 година. В продъл-жение на няколко месеца направих частично проучване и констати-рах следното.

През 1895 година в Цариград, в столицата София и в страната бил тържествено честван 25-годишният юбилей от създаването на Българската екзархия. Именно тогава се зародила идеята за въздигане на паметник в столицата, посветен на великото събитие от 1870 година. Инициатори на тази идея били министрите Григор Начович (на външните работи и изповеданията) и Константин Величков (на народното просвещение), които в обстоен доклад запознали и монарха. Те искали от него да разреши да се открие за тази цел всенародна подписка за събиране на доброволни пожертвования. Княз Фердинанд без възражения приел тази идея и сложил следната резолюция върху министерския доклад: “С радост и признателност приемам и одобрявам това патриотическо ваше предложение и ви поканвам да вземете мерки за по-скорошното негово изпълнение”.

Веднага била открита такава подписка и образуван фонд “За издигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия”, управляван от Министерството на външните работи и изповеданията. За 15 години в този фонд били събрани 150,000 лв. През 1909 година била свикана специална комисия от архитекти, живописци, писатели, професори от Университета и други, която трябвало да определи какво трябва да представлява бъдещият паметник. Становището на въпросната комисия било построяването на специален параклис, в който да се преплитат архитектурни, скулптурни и живописни елементи. Тогавашното правителство не възприело тази идея, а Светия Синод възразил, че пред строящия се огромен храм-паметник “Св. Александър Невски” (в чест на политическото освобождение от турско робство), подобен параклис би бил незабележим и недостоен. Развита била идеята, че най-достоен и величав паметник би било построяването на здание за Висше богословско училище, което да стане “огнище на наука и вяра, огнище, което да пръска светлина, да осветява мрака, да поддържа вярата и морала”.

Има още

Пътят на човека към Бога (сборник за кандидат-студенти по богословие)

Съставители: Димитър Киров, Иван Рашков, Любомир Тенекеджиев

1. Предговор и препоръчителна литература

2. Пътят на човека към Бога

Иван Рашков, Храмът в живота на православния християнин

Любомир Тенекеджиев, Тайнството Кръщение – начало на нов живот  на човека в Църквата

Иван Рашков, Икона и духовност

Иван Рашков, Християнски празници и иконография

Клара Стаматова, Основни истини на православната вяра

 3. Бог и човек

Димитър Киров, Богочовекът Иисус Христос

Ивайло Шалафов, Иисус Христос – съвършен учител

Костадин Нушев, Християнска любов

Костадин Нушев, Християнска любов (продължение и край)

Димо Пенков, Безсмъртие на човешката душа

4.Общуване на човека с Бога в Църквата

Любомир Тенекеджиев, Пътища за познаване на Бога

Любомир Тенекеджиев, Молитвата – духовно общуване  с Бога

Клара Стаматова, Покаяние и изповед

Любомир Тенекеджиев, Тайнството Евхаристия – живо приобщаване с Бога

Дякон Иван Иванов, Светата Литургия – център на православното богослужение

Андриан Александров, Църковната проповед – благовестие за Иисус Христос

Свещеник Климент Харизанов, Нови отговорности пред служението на православния свещеник

Изображения – тримата съставители Димитър Киров, Иван Рашков и Любомир Тенекеджиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6aa

ПРАВОСЛАВНОТО ХРИСТИЯНСКО БОГОСЛОВИЕ И НАУКИТЕ. НЯКОИ ОСНОВОПОЛАГАЩИ ПРОБЛЕМИ*

Марио Коев

1.Християнство и наука – полета на взаимодействиеMario KoevВъпросите, които ще се опитаме да поставим в тази статия, без изобщо да ги изчерпим, са свързани най-вече с отношенията между съвременното православно богословие и научните теории, факти и идеи. В този смисъл може да се каже, че темата е предимно методологическа, въпреки че без поне принципно изясняване и на същността, и на актуалните носители на тези отношения никаква методика в строгия смисъл на думата не би била възможна. Доколкото говорим за богословско отношение обаче, можем да приемем, че най-малкото откъм историко-философското поле на догматиката (която тук е и аксиоматичната ни основа) притежаваме подходящия и завършен сам по себе си инструментариум. Следователно проблемът, както ни изглежда на „първо четене”, е да открием начина/начините за коректна интерпретация на научното през призмата на християнското учение за битието, за мястото и значението на човека в него, за смисъла на живота и така нататък.

Ако погледнем исторически взаимодействията между наука и религия през последните най-малко двеста години, ще установим, че те са „концептуално неравностойни”. Какво имаме предвид? Преди всичко факта, че по същество богословието е поставено в ролята на защитаващия се, което означава, че то по необходимост „стеснява” идейните си хоризонти в рамките най-вече на апологетиката. От една страна, това е логично и естествено, от друга обаче, поради това и апологетиката постепенно възприема определени, наложени ѝ отвън и повече или по-малко чужди за нея концептуални и методически инструменти, а това значи чужд за нея език и съответна светогледна парадигма. Така тя лесно може да се превърне или в своеобразна „противонаука”, или, обратно, в някакъв „интелектуално-мистичен” конформизъм, променящ се непрестанно според развитието на науките. И доколкото апологетиката не е нещо само по себе си, на практика в тази роля бива поставено християнството изобщо и в частност mравославието. А същинският проблем е, че не научното, а неговите интерпретации са теоретичното поле, което следва да бъде собственият предмет на апологетичното усилие и на християнското осмисляне.

Как обаче да разделим научното от неговата интерпретация, и то с презумпцията, че те непременно си противоречат? Разбира се, че това е и невъзможно, а и дълбоко погрешно. От своя страна веднага можем да се запитаме – има ли и изобщо такова нещо като „наука-в-себе-си”, съществуваща независимо и извън интерпретацията. Тези и подобните на тях въпроси са, разбира се, от компетенциите на философията на науката, а не собствено на отделните научни дисциплини. Следователно диалогът между християнството и науките би трябвало да се разгръща в тази плоскост. В противен случай и никакъв диалог не би имало, защото богословският дискурс не може да взаимодейства едновременно с всички научни дисциплини и с всяка от тях поотделно, а и това изобщо не е работа на християнското богословие самò по себе си.

Има още

ВЪВЕДЕНИЕ В БОГОСЛОВИЕТО – продължение 3 и край*

Протопрезвитер Александър Шмеман

Заключение

В какво се състои богословската наука?

Прот. Александър Шмеман 2Основа на всяко богословие е Свещеното Писание, а главните теми на богословската мисъл (всяка от които в наши дни се поставя по нов начин) са: 1) темата за Божието слово, 2) темата за Църквата, 3) темата за историята.Ще завършим цикъла Въведение в богословието с няколко думи за метода, защото този въпрос е най-сложен и най-труден, особено за богослова.

Богословието все повече и повече се превръща в точна наука, стреми се да бъде една от науките. От една страна, от богослова се изисква същото, което се изисква и от всеки учен. От друга страна, ние богословите имаме и особеното призвание да служим на Бога със своя логос. Днес човешкият ум е дискредитиран. Хората казват: “Човешкото сърце е по-добро и по-възвишено от ума”. Ето защо умът трябва да бъде реабилитиран, не според човешкия разум (ratio), а според Логоса, чрез Когото Божието подобие се въплъщава в човека. Умът трябва отначало да се въцъркови и затова човек трябва да усвои ценностите на презирания днес научен метод.

Всяка наука, която заслужава това име, се отличава преди всичко с честност и изисква интелектуален критически подход. Ние обикновено се плашим от критиката, смятайки я за несъвместима с християнския морал. Но доколкото критиката се определя от трезвия поглед върху нещата и без да е разрушителна, тя е основна добродетел на монаха и подвижника, защото главен момент в нея е разсъдливостта, трезвостта. Трезвостта е това, което сродява учения и монаха. Всеки монах е призван да очисти сърцето и ума си от това, което ги замърсява. Същото е длъжен да направи и честният учен. В християнството ни се дава необикновеното изкуство на това очистване, указани са дори неговите степени. Трезвостта е едно от първите стъпала по пътя на християнското богословие. Тази трезвост включва самокритичност, проверка на емоциите, на сферите на душевното. В древността ученият-богослов обикновено бил монах и обратно: монахът ставал богослов. Кой ни е предал ценните ръкописи, които сега служат за основа на нашето богословие? – Монасите. Този техен труд – бавният труд на пчелата, труд трезв и постоянен – е осно- ва на всеки християнски подвиг.

Често слушаме от страна на учени враждебни нападки и упреци срещу християнството заради това, че в него имало много нечестни, много подправени неща. В действителност, никой не отрича, че християните са допускали грешки. Разноцветните хартийки, с които понякога бива обкичвано християнството са просто излишни, защото то няма нужда от лъжлива защита. Обикновено християнството бива противопоставяно на науката, но между тях няма принципно противоречие. И пътят на науката най-добре от всичко доказва верността на това твърдение. Ние, християните, има за какво да се покаем пред хората на науката: Църквата е изгаряла хора, защото са твърдели, че земята се върти**. И ако науката се е отдръпнала от Църквата, то това не се е случило защото нейните представители са били хора паднали. Това е станало, защото Църквата е искала да властва над тези хора безпределно, защото в нейното влияние върху света, в дадения случай, е имало прекалено много нехристиянски мотиви, защото прекалено често лъжата е била смятана за истина. В резултат се е получил този трагичен разрив, заради който днес пишем трактати на тема “християнство и наука”, без да си даваме сметка, че и двете страни имат вина. Защото светьт е един и същ и за двете. Уважението към истината и самата Истина са ни дадени от Христос (Аз съм… истината – Иоан 14:6). Уважението към собствената дейност и в областта на светските науки се е зародило в християнството, тъй като Христос е учил да бъдем докрай и във всичко истинни. В разделението на науката на просто наука и висша наука има някакво недоразумение. Това, което се назовава “просто наука” е псевдонаука, вулгаризирана от философите на XIX век и няма никакво отношение към истинската научна висота.Прот. Александър ШмеманДнес е настанало време, в което трябва да покажем във всяко дело, че сме Христови свидетели; трябва да живеем така, сякаш днес е последният ден от живота ни. Християнството ни задължава да се отнасяме към всичко по християнски. Св. Иполит Римски е казал, че християнинът трябва да бъде най-добрият във всяко дело. Ние малко се замисляме върху Божиите слова: Защото Твое е царството, и силата, и славата. Господ е Цар и Нему принадлежат и силата, и славата. Това не бива де се забравя. Необходимо е не само да се върнем към християнската иерархия от ценности, забравена в нашия лаицизиран свят, но и да възстановим примата на Истината в Иисуса Христа, помнейки, че няма истинско богословие, ако не е жадувана Неговата правда. Това е първата част от богословския метод и неговата основа.

Втори методологически принцип е библеизмът на православното богословие, тоест живото отношение към Божието слово – нещо, което е съвсем на изчерпване в нашето общество. Библеизмът не е протестантство, както често се твърди. При нас Евангелието е положено върху Светия Престол, като Слово Божие. Пред него се прекланяме и всеки път, когато ще се чете от него, чуваме думите: И о сподобитися нам слышанию… Ориген казва, че има два начина за причастяване към Христа: чрез Неговото слово и чрез Тайнствата.

Но как трябва да използваме словото Божие? Това вече е въпрос за метода. Проблемът за утилизирането на Божието слово е възникнал в определен исторически момент в Римската църква; много богослови са излезли от нея заради въпроси, свързани с разбирането на словото Божие в епохата на модернизацията на знанието. У нас това не се е случило, защото на богословието е предоставена пълната свобода на критически подход към Свещеното Писание (понякога просто поради равнодушие към Самия Логос). Но въпросът, както преди, остава мъчителен, независимо, че е вулгаризиран в степен, при която попада в напълно измамна перспектива. Проблемът се състои в следното: какво е словото Божие, дали всички факти, които се съдържат в него са истинни или не? Каква е ролята на Исаия, Лука, Павел и на останалите, след като всеки от тях има своя индивидуален “коефициент”, който влиза в Божия план. Словото Божие не е паднало от небето, а е преминало през историята, през мозъците на едни или други хора. В разбирането на Писанието може да има отделни разногласия, но в неговия център, както в Стария, така и в Новия Завет, трябва винаги да се мисли Христос – ето това е действителният метод. Мнозина се позовават на Свещеното Писание и чрез него оправдават личните си изводи; неговите текстове се употребяват по всевъзможни начини. Ние обаче трябва да търсим в центъра на всичко Христос. Това е единствената причина, поради която сме съхранили Стария Завет. Ние го четем с любов, защото цялата старозаветна история е озарена от Христос и целият Стар Завет говори за спасението на хората.

Истинският богослов никога не отмества Библията от работната си маса. Той се храни със съдържащото се в нея слово Божие, но се храни с него църковно, тоест в православен дух. И в това се състои следващият – историческият пункт на методологията. Ние вече приведохме определението, което дава св. Викентий Лерински за Преданието: то “винаги, от всички и навсякъде се приема”. За св. Викентий е било ясно: всичко, което той е разбирал, като “винаги и навсякъде приемащо се” (например литургичното почитане на Божията майка или служенето върху антимис) е възникнало в историята и не винаги е съществувало в Църквата. Но в такъв случай правилно ли е да смятаме, че всичко това може да бъде изхвърлено, както мислят крайните протестанти? И тук думите на св. Викентий получават своя смисъл. Да, всичко, което се съдържа в Преданието на Православната църква, винаги и навсякъде се е приемало, но се е приемало implicite (тоест вътрешно). Така например можело е да знаем или да не знаем, че светата Дева е дала плът на Сина Божи, но този факт си остава факт и той ни храни независимо дали съзнаваме или не. Следователно, богословието не е органическо развитие на самите факти, такива те винаги са били, а е познаването им. Затова богословът е длъжен преди всичко да познава фактите, което ни води до необходимостта от признаване на историческия метод в богословието.Прот. Александър Шмеман и Солженицин Хората обикновено не обичат историята. Казват, че тя може да разруши вярата, че е по-добре от църковната история да се изберат светлите страници, отколкото отново да се преживяват всички скандали и недоразумения и тъй като историята на християнството е повече история на падения, отколкото на победи, то изучаването ѝ може само да въведе в съблазън. Но ние трябва да помним, че историята на Църквата не е арсенал от факти, а представлява сам по себе си органически изминат път, че главното в нея са не отделните дати и факти, а самото ѝ съществуване, което лежи в полето на нашето знание и което влияе на всичко останало (както някой е казал: La culture c’est се qui reste, quand tout le reste est oublie). И самите ние, за разлика от крайните протестанти, за които съществуват само АЗ и БОГ, сме включени в общата история на човечеството. Това, което отличава човека от животните е присъщата му памет за историята. И в този смисъл християнството е исторично от начало до край, свързвайки ни в едно историческо предание. Къде намираме Преданието? Само в историята. Преданието е това, което се предава от поколение на поколение, като в Църквата то е не просто предаване на традицията. В Църквата се предава Самият Христос, Самата Истина. Какво е предаването на благодатта, ако не предаване на Христос? И апостолската приемственост, и предаването на богословските истини е същото това предаване на Христос. Църковната история е важна именно защото е историята на тези предавания. Извън емпиричната история на Църквата няма християнство. Чудото на християнството се състои не в това, че е родило светци, а в това, че живеещата в него благодат остава неизменна. И това не е разказ за миналото, а една чудесна тайна, срещана от всеки човек – ако е член на тялото Христово – в тази Църква. Затова е важно не “скелето” на историческото здание на Църквата, а това, което стои зад него.

Системата на богословието е изградена от ученията на светите велики отци на Църквата и на други богослови, живели до наши дни включително; тук всяко отделно учение крие в себе си истината, като никога не я изразява изцяло. Християнството не е станало систематическа отломка от историята, то се намира в постоянно формиране. И ние схващаме истината не в нейните разкъсани отделни части, а в цялата ѝ съвкупност (πλήρωμα – гръцки, цялостност, пълнота), като някакво органическо цяло. Проповедта на християнството за Божието царство също ни е дадена в исторически аспект. Символ на Царството винаги е нещо, което може да расте, да се развива, нещо органическо, а не представляващо самò по себе си някаква абстрактна система от понятия. Такъв символ е например семето, което расте и прераства в дърво, в чиито клони птиците могат да се скрият. Такава е тайната на растежа на Царството небесно. Да се отнасяш към историята честно и правдиво не означава да измерваш съвременния църковен живот с миналото, да го обичаш или не заради това негово минало (такъв подход е типичен за консерватора или за активиста). Нужно е да обичаме в историята онова, което е истинно, да обичаме в нея Христос, Който е същият вчера и днес, и во веки, Комуто е било угодно да създаде Своето Тяло в историята. По този начин, като трети фундамент на богословието се явява историята.Прот. Александър Шмеман и митрополит Антоний СурожскиЧетвърта основа и метод на богословието е литургическият опит на Църквата. Под него се разбира не познаването на богослужебните книги, а самото църковно богослужение, като основна част от църковното предание, като факт, че Църквата преди всичко е молеща се. Без този момент не бива да си представяме Църквата като “една, съборна и апостолска”. Дървото на богословието lex credendi винаги се храни от lex orandi, това е законът, по който се храни Църквата. Ние живеем в епоха на литурги ческо възраждане и християните от цял свят все повече и повече започват да разбират, че Църквата в своята основа е съборна и апостолска. Отец Сергий Булгаков обичаше да казва, че черпи богословието си от евхаристийната Чаша. Тези думи свидетелстват, че истинското си вдъхновение богословът черпи в храма, в молитвата. Богословието е само разкриване на онова, което Бог открива на човека в духовния опит. Но това разкриване винаги е католично, както е католична и цялата Църква, какьвто трябва да бъде и нашият живот в нея. На това се основава вярата ни в “съборната” Църква. Думата “кат’олон” е от гръцки произход и оз- начава цялостност, съгласие в цялото. По-късното разбиране на тази дума се е наложило над първоначалния ѝ смисъл. Цялото винаги предшества частта и частта живее дотолкова, доколкото се съгласува с цялото. Днес всеки избира в Църквата онова, което му се струва, че е най-важно за него. А между другото, самата дума “избор” на гръцки език означава “ерес”.

Ако Църквата е Самият Христос, то цялото предназначение на християнството е да ни направи съобразни на Христос. И да се оправдаваме с думите “аз съм такъв човек и имам такъв характер…” е чист психологизъм, с който е необходимо да се борим. Ако семето (тоест моето Аз), което е било посято в земята не умре, то ще си остане само. Но ако това Аз умре, тогава то ще се възроди в съгласие с цялото, като отражение на съгласието с Христос, Който живее в Църквата. Във всеки християнин се отразява целият опит на Църквата и това е основата на християнството. Опитът на всеки отделен човек може да бъде разширен до пределите на съборното съзнание и това е основата на нашия път. Затова за всеки християнин е необходимо да съобрази своя живот с живота на Христа, да разпъне своето Аз. Но това е особено необходимо за богослова, защото богословието е отражение и свидетелство за цялата истина на Църквата. В най-дълбокия си смисъл християнството не е провинциално, не е индивидуалистично и затова преди да бъде отхвърлено нещо в Църквата трябва да се убедим, че то не съвпада с истината на Църквата, а не с нашите вкусове и желания.

Пътят на богослова не е безметежен труд извън света с неговите радости и вълнения. Между богословието и света не бива да има никакъв разрив. Богословът не трябва да се затваря в своя личен живот, защото пътят му е труден и отговорен. Ако в живота ние сме призовани към риск, то този риск е особено необходим в богословието и всеки факт, всеки конфликт трябва да бъде проверен от Църквата. Тази вътрешна цялостност или католичност се достига чрез молитвен живот, чрез аскетически подвиг и живот в храма. Всички са призвани към честта на висшето звание и няма по-голямо служение от служението на Словото (словото, що казах, то ще го съди в последния ден – Иоан 12:48). Но това служение не бива да води богослова към горделиво чувство, защото горделивост се съдържа само в ереста. Прот. Александър Шмеман 3С това курсът по Въведение в богословието може да завърши. Но това, което искам да подчертая и да изтькна като най-важно от казаното досега е мисълта за най-дълбокото единство на всичко с всички. Богословието не е само занятие, упражнение за интелектуално настроени хора, както и монашеството не е само призвание за волунтаристи. Богословието е път за ново раждане на целия човек съобразно на Христа. Защото един и същи е и “Сеещият”, и “Жънещият” плодовете на богословието – Христос.

_______________________

*Из книгата Въведение в богословието от протопрезвитер Александър Шмеман, превод Мая Иванова, издателство Праксис, Велико Търново, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Казаното е разбираемо само в западен контекст – бел. ред.

Изображения – авторът протопрезвитер Александър Дмитриевич Шмеман (1921-1983). На две от тях е със Сурожски митрополит Антоний и Солженицин. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5l8