Архимандрит Горазд

До излизането на Христа Спасителя на обществено служение Той прекарва времето Си в дома на Иосиф и помага на престарелия дърводелец за изработване на направените от назаретските граждани поръчки. Той бил работник и с труд припечелвал прехраната Си. Св. евангелист Лука ни разказва, че юношата Иисус, вече дванадесетгодишен, след завръщането от Иерусалимския храм, се покорявал на родителите Си и преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лука 2:51-52).Какво е било отношението на Иисус, когато Той възмъжал, станал пълноправен гражданин и излязъл на обществена проповед към Неговата майка и нейните желания? Бихме могли да кажем, че Богочовекът Иисус Христос, съобразявайки се със Своята мисия в света и със земно-обществените условия на живот, отдал пълна почит и грижа на Своята Пречиста Майка-Богородица. Случаят със сватбата в Кана Галилейска потвърждава Иисусовата синовна преданост. Уверената във възможностите на своя божествен Син и в Неговото послушание към нея, Майка-Богородица му казва, че виното в дома на младоженеца е свършило – „вино нямат“ (Иоан 2:3). След думите на Иисус: „Още не е дошъл часът Ми“, тя поръчва на служителите да сторят това, което Иисус им каже. Те напълват шестте каменни делви с вода и Иисус по чудесен начин я превръща във вино. Това е първото чудо, което Той прави и то е свързано с молбата на Пресветата Му Майка, която проявява грижа и към обикновените земни нужди на хората.В усилената проповедническа дейност на Христа Иисуса по Галилея и Юдея, при извършване на много други чудеса и дори при тържественото влизане в Иерусалим ние не виждаме Майката Божия като постоянна спътница. Но имаме достатъчно основание да кажем, че Спасителят е бил в постоянна връзка с нея. Когато двамата ученици на св. Иоан Кръстител, един от които е апостол Андрей, брат на Симон Петър, а другият – вероятно самият св. Иоан Богослов, запитали Христа: „Равви (учителю), къде живееш?“, Той им отговаря: елате и вижте. Те отишли и видели къде живее Той и прекарали при Него този ден. Било около десетия час (Иоан 1:38-39). Те прекарали в дома на Иисус и очевидно Майката Божия се е грижила за тяхната храна, участвала е в разговорите, които се водят, или и по този начин проявила първите грижи за светите апостоли при самото зараждане на малкото стадо Христово.

Както светото Евангелие, така и Свещеното Предание ни съобщават, че Божията Майка и братята на Иисус са отивали при Него. Но братята Му още не вярвали в Иисус (Иоан 7:5).Майката и след смъртта на праведния Иосиф се отнасяла със същата майчинска нежност към божествения си Син, както и към всички нуждаещи се, обременени и страдащи духовно и физически хора. Така трябва да си обясним и твърде строгите думи на Спасителя, когато Му казали, че Майка Му и братята Му стоят вън и искат да говорят с Него, а Той посочил на Своите ученици, слушатели изпълнители на Неговото слово, и казал: „Ето моята майка, ето моите братя, защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той ми е брат, и сестра, и майка“ (Матей 12:49-50). Очевидно, Проповедникът и Строителят на Царството Божие на земята поставя като условие за истинска принадлежност към Него изпълнението на волята на Небесния Отец, а изпълнението волята на Небесния Отец е въплъщаване на любовта Божия в човешките отношения, затоплянето им, повишаване на съзнанието за дълг към ближния. Когато следващите Христа, които слушат Словото Му и го изпълняват, се изпълват с любовта Христова и стават братя Христови и истински братя помежду си, те стават и истински любящи майки за своите деца, те стават предани една на друга сестри в Господа. Този е ясния логичен смисъл на тези Христови думи, защото Той бе дошъл на земята, за да даде нови схващания за добродетелта и благочестието и ново схващане за Бога и за човеците.

Могла ли е да се огорчи светата Майка от тези строги думи на божествения си Син? Не! Тя вече знаела кой е Той и разбирала неговата мисия в света, легнал в зло (1 Иоан 5:19).

По-късно Христовите братя повярвали в Христа-Месия, и поради родството им с Господа Иисуса, били наречени “деспосини“ (роднини с Господа). Тези „деспосини“ не само повярвали, но и дейно участвали в разпространение на вярата в Христа Иисуса. До IV век след Христа този род на братята Господни е давал и мъченици за Христа. Така в 245 година св. мъченик Конон от този род, бил подведен под съдебна отговорност за своята ревностна изповед на Христа и заявил на съда: „Аз съм от Назарет, роднина на Господа, на Когото служа, както са служили моите предци“.Смирението, търпението и молитвата на Пречистата и Преблагословена Майка Божия и нейната молитва привлекли сърцата на близки и далечни към светата вяра. Тя през своя земен живот ни учи да не губим вяра в доброто и да не се плашим и отчайваме нито за себе си, нито за нашите близки, когато ни сполетят беди и неблагополучия, а с вяра и молитва да преодоляваме изпитанието.

Но преваляло времето на общественото служение на Христа Спасителя. Разширявали се границите на малкото първоначално Божие царство на земята. Личността и словото на Иисус прехвърля исторически установените прегради от културен, обществен и национален характер. Синът на Дева търсят и мъдри елини, и силни римляни, и страдащи от болести царе. Царството Божие расте, но заедно с него расте и злобата на книжници, фарисеи и първосвещеници израилеви. Идват страшните часове на Христовите страдания за изкупление на човешкия род, идват часове на болки и изпитания за тази, която носеше в паметта си и спазваше в сърцето си думите на Богоприемеца Симеон: „… ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, — и на сама тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:34-35). Идваха часовете, за които сам Иисус бе казал: „Вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва“ (Иоан 16:20). Кой беше този свят, който щеше да се възрадва? Светата Божия Майка го виждаше. Това бе светът на духовната нищета, малкият кръг на користни книжници, фарисеи и заслепени първосвещеници, чиято душа не можа да бъде озарена от Словото на живота, за да познаят духовните хоризонти на новия ден, мъчително раждан в колебанията на съвестите и в труса на Голгота, където божественият Страдалец с кръвта Си очистваше греха на попадналите в смъртна сянка. Всичко това виждаше светата Майка и нож пронизваше душата ѝ. И, ако при много други случаи и събития, ако на много други места ние само можем да предполагаме нейното присъствие в общественото дело на Сина Божи и Сина Човешки, то сега Светата Майка не изпускала с погледа си своя Син-Изкупител. И колкото повече народът, забравил благодеянията и чудотворните дела на Иисус, викал и искал смъртта Му, колкото по-дълбоко се очертавала бездната на духовното падение на ръководните и обикновени израилеви синове, толкова по-силно се врязвал предреченият меч в душата на Дева-Богородица. Тя видяла и с физическите си очи и бичовете на войниците, и раните от тях по тялото на Този, Който нямаше грях и за Когото тя бе станала „Врата небесни“ към този свят на безумни човеци, които разпъват на кръст Сина ѝ.Какво ли е могло да облекчи в тези страшни часове сърцето на светата Майка, удряно всеки миг от нови сцени на кървава жестокост? Може би в това премаляващо от болка майчино сърце едно възпоменание на ангелското благовестие в деня на Благовещението да е пускало своя светъл лъч, да го е ободрявало: „Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида“ (Лука 1:32). Имаше ли основание Светата Майка да вярва на ангелските думи? Можеха ли те да я облекчат, да я ободрят? Да! Тя сигурно е виждала бъдещето на Своя Син и Бог, когато Той ще бъде велик и ще седне на престола на Давид, защото вече много от ангелското благовестие се бе изпълнило. Без тази вяра в изпълнението на Божия Промисъл и без утехата на това видение на бъдещето, тя трудно би могла да устои на това, което ставаше в свещения град на Израил.

Светата Майка била близко до своя Син-Изкупител, когато Той висел на кръста. Ние знаем от думите на разпнатия Иисус. От кръста на Голгота Той се обръща към апостол Иоан и на неговите грижи поверява светата Си Майка: „Ето, майка ти“ (Иоан 19:26-27). Описаната от св. Иоан Богослов сцена е покъртителна, незабравима! „При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина. А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето Син ти! После казва на ученика: ето, майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Иоан 19:25-27).

Тези думи на светия евангелист ни разкриват по-нататъшното положение на Божията Майка сред апостолското общество и непосредствените грижи на апостол Иоан за нея и неговия дом.

От времето на голготските страдания на Иисус и от момента, когато Изкупителят поверява светата Си Майка на грижите на Своя любим ученик, завършва семейната общност между Божията Майка и братята Господни. Тя заживява в дома на св. Иоан Богослов.

Изпълнявайки волята и заповедта на Своя учител и Господ, светите апостоли пребивавали в Иерусалимската горница, където трябвало да се изпълни даденото обещание за слизане на Светия Дух над тях и обличане им в сила отгоре: „Не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отца, за което сте слушали от Мене; защото Иоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Свети“ (Деяния апостолски 1:4-5). Божественото поръчение било изпълнявано строго и от всички: „Те всички единодушно прекарваха в молитва и моление с някои жени и с Мария, майка на Иисуса, и с Неговите братя“ (Деяния апостолски 1:14). Майката Божия била неразлъчно в тези свещени дни със светите Апостоли и участвала в техните молитви и моления, в които участвали определен кръг от близки изповедници на Христа. От книга Деяния на светите апостоли ние узнаваме, че този тесен кръг от предани на Спасителя следовници е наброявал около сто и двадесет души.Малкото християнско общество живее единодушно и сред него, оградена с обич и синовна преданост, пребъдва в обща молитва и моление светата Божия Майка. Възкресението и Възнесението на Господ Иисус разширяват духовното зрение на светите апостоли. Започваше нов исторически път за човечеството и неговата изходна точка беше горницата на Сион в Иерусалим, където пребъдваше и Пречистата Майка Божия заедно с апостолите: „Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделиха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. А в Иерусалим се намираха иудеи… партяни и мидяни, еламити…, жители на Месопотамия, Кападокия, Понт и Асия, на Фригия и Памфилия… дошлите от Рим, критяни и араби… всички бяха смаяни и… думаха един другиму: какво ли ще е това“ (Деяния апостолски 1:1-12). Това беше, както времето и събитията потвърдиха, явената на света сила на Светия Дух, Който разшири и задълбочи пътищата на духовното строителство на началата на любовта, правдата и братството меж¬ду хората. В това строителство участва и Божията Майка със своята молитва и ходатайство пред победния си Син и с нейния покров над всекиго от нас, над човешкия род. На всички икони, изобразяващи слизането на Светия Дух, сред светите апостоли е дадена Майката Божия. Светото Предание ни осведомява, че тя е била изпълнена с дух за апостолско служение. При хвърлянето на жребий: кой от апостолите къде да развие апостолската си мисия, на светата Майка жребият определил сегашна Грузия, тогава наричана Иверия, но по Божие внушение, това далечно пътуване, свързано с много трудности, било отклонено. А и първата християнска община в светия град Иерусалим имала нужда от нейното ръководство и помощ. Тя, Божията Майка, била опора на първия мъченнк заради Христа св. архидякон Стефан. Божията Майка станала утеха за всички. Светото Предание ни разказва, че ученикът на св. апостол Павел, Дионисий Ареопагит, довел при нея двама новопросветени във вярата гали и сам той и представените нови членове на Църквата били поразени от смирението и нравственото величие на светата Майка. Нито дългите пътища, нито техните трудности, са пречели на нейното усърдно мисионерско дело. Когато Лазар, братът на Марта и Мария, възкресен от Иисус, пожелал да види Божията Майка на остров Кипър, където бил епископ на новообразуваната църковна община, тя предприела в твърде напреднала възраст пътешествието. Появилата се в Средиземно море буря, която застрашавала малкия кораб, който се движел от гребци сред яростни вълни, накарала Божията Майка да насочи кораба към Атон, който бил прочут елински езически център с много храмове и скулптури на езически божества. Божията Майка огласила с евангелското слово жителите на Атонския полуостров и те приели кръщение. Когато напускала Атон, тя казала: „Това място да бъде моят жребий, даден ми от Моя Син и Бог. Неговата благодат да бъде на това място и на живущите тук с вяра и благоговение и упазващи заповедите Му. Аз ще бъда застъпница на това място и топла Ходатайка пред Бога“.

Многовековната история на Атон, Светата Гора, ни уверява, че по молитвите на Божията Майка, благодатта Божия почива над това място на подвига и молитвата.

Колко дълбок, благодатен извор на благочестие и святост е Атон, украсен от свети обители, поселен от подвижници, по молитвите на Божията Майка, по неустанния ѝ свят Покров!

От Атон, придружена от своите спътници, между които е бил и св. Иоан Богослов, светата Майка-Богородица отплувала с кораба за Кипър, където я очаквал св. Лазар. Нему тя подарила омофор, изработен от нея.В напредналата си възраст светата Майка установила близка връзка с лекаря и художника св. евангелист Лука и често общувала с него. Тази свята връзка ни е дала възможност да узнаем и някои важни моменти от живота на светата Майка-Богородица. Св. евангелист Лука ни разказва, както вече споменахме, за светото Благовещение, за посещението на светата Дева в планинския град Юдин при сродницата ѝ Елисавета, както и за детството и юношеските години на Христа-Спасителя. Този апостол Христов от седемдесетте апостоли пръв е изобразил на икона светата Божия Майка и тя благословила неговото умение и творчество.

Евангелието ни повествува, че Пресветата Божия Майка до края на своята блажена кончина била в Иерусалим и живяла в дома на св. Иоан Богослов, който по баща бил заможен, а семейството поддържало връзка с първосвещеника на Иерусалим. Подпомагана от две вдовици, които посвещавали голяма част от времето си в нейна услуга, светата Майка обхождала местата, в които нейният божествен Син бивал на молитва: Гетсиманската градина; място, където Юда Го предал, и с много сълзи обливала пътищата на Неговите страдания – пътищата към дома на Първосвещеника към преторията на Пилат Понтийски, към страшната Голгота.

В Гетсиманската градина били погребани нейните родители Иоаким и Анна и нейния обручник праведният Иосиф. Тази градина, където се моли с кървави капки пот на челото нейният възлюблен Син и Бог пред скръбните за съдбата на богоизбрания народ Израил предпасхални събития, е била притегателен център за нейното майчинско сърце; там тя свободно могла да се отдава на мисли и копнежи за по-скорошно отиване при Него – Победителя на смъртта, Изкупителя на падналия в грях човешки род. Изпълнена с благодат и обич към всички хора, дейно подкрепяща строителите на Църквата Христова, тя давала пример на усърдна проповедничка на Евангелието, духом била винаги бодра и внушавала увереност в малодушните, а на бедните давала своята лепта, за да ги подкрепи и облекчи в живота. Св. Игнатий Богоносец пише за нея: „Всички у нас знаят, че Приснодевствената Майка Божия е изпълнена с благодат и всички добродетели“. Благодарни към нея сърца са ѝ отдавали голяма почит и вдъхновено говорили за добродетелите ѝ. Самият св. Игнатий Богоносец бил един от нейните съвременници – това било малкото момченце, което Иисус прегърнал и благословил, сочейки го на учениците Си за образец на невинността.Наближавал краят на земния живот на Божията Майка. На Елеонската планина, във време на молитвата ѝ, се явил Архангел Гавриил с палмови клонки при нея и ѝ казал, че след три дни ще настъпи многожеланата от нея земна кончина. Свързана с връзките на многопредана майчинска обич с апостолите, тя пожелала да ги види около себе си, и, като се прости с тях, да им даде майчински напътствия в проповедническата им мисия по света. Споделяйки със св. Иоан Богослов Архангелското посещение на Елеон и насочвайки молитвено мислите си към Бога да изпълни желанието ѝ за последна земна среща с апостолите шум, подобен на този при съшествието на Светия Дух в горницата на Сион, се разнесъл в дома на светия евангелист и всички апостоли, освен апостол Тома, по чудесен начин дошли в Иерусалим и радостни я обкръжили. Съобщавайки им за своята предстояща кончина, тя ги благословила и помолила да бъде погребана в Гетсиманската градина. В деня, указан от Архангел Гавриил, лежейки на смъртния одър, тя молитвено насочила поглед към небето, обградена от апостолите, а стаята ѝ се изпълнила със светлина. При такава обстановка сам Господ Иисус Христос се появил над нея и тя, възрадвана и затрогната, Го приветствала с думите, които бе казала пред Елисавета: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой“. Христос Господ я призвал в небесните чертози, в Своите обиталища, а тя с радостно сърце извикала: „Готово е моето сърце, готово е“! и отдала душата си в ръцете на своя божествен Син.

Свещеното Предание ни разказва, че погребението на тялото на блажената покойница – Майка Божия, станало особено тържествено. Носилката с тялото ѝ била носена от светите апостоли Петър, Павел и Иаков, брата Господен, подпомагани от другите апостоли, а дадените ѝ палмови вейки от Архангела на Елеон носел св. Иоан Богослов. Погребалната процесия минала през центъра на светия град Иерусалим и се насочила към Гетсиманската градина. Неспокойните противници на Христовите последователи се опитали да смутят процесията и да изземат тялото на Божията Майка, за да го изгорят. Намесила се и стражата на иерусалимския първосвещеник и се опитала да подпомогне нападателите, най-яростен измежду които се проявил юдейският свещеник Атоний. Той вбесен се нахвърлял срещу апостолите, носещи благоговейно погребалната носилка и целял да отнеме тялото на светата Майка Христова. Но Бог бдял над Своята смирена рабиня! Ангел отсякъл ръката на кощунственика Атоний, който заридал, разкаял се, станал християнин и получил изцеление. И в тази Божия милост се проявило небесното благоволение към светата Майка-Богородица, за да се изтъкне нейното милосърдие и нейният покров над грешните човеци.На входа на пещерата, където била погребана, превалили камък. Когато на третия ден от успението на Божията Майка пристигнал св. апостол Тома, който възвестявал Евангелието на Господ Иисус в Индия, и пожелал да се поклони на тялото ѝ, камъкът бил отвален, а тялото липсвало. Там били само повивките, с които била обгърната при погребението ѝ. Свещеното Предание разказва, че след Възнесение Господне светите апостоли имали обичай да сядат на обща трапеза и за своя учител и Господ не поставяли прибор и парче хляб на трапезата. От този хляб те вкусвали след молитвеното възвание: „Господи Иисусе Христе, помагай нам“, като го считали за осветен от Господа. И в този ден, когато светият апостол Тома бил с тях, те сторили същото. И когато завършили яденето, по обичая, благодарили и прославили Бога за Неговите благодеяния, Божията Майка се появила във въздуха, прославяна от Небесни сили, и казала на светите апостоли: „Радвайте се! Аз съм с вас през всички дни“, а те възторжено извикали: „Пресвета Богородице, помогни ни“!

Пресветата Божия Майка е близка на всяко вярващо сърце. Към нейната помощ и покров се насочват молитвите на много страдащи, на много изпадащи в беди и изпитания. Проявената майчинска любов през земния ѝ живот към всички отрудени и измъчени в живота люде се проявява и след блажената ѝ кончина. Затова я „ублажават всички родове“ (Лука 1:48) и много възторжени песнописци са посветили на нея служби, възхвали, величания, които умиляват нашите сърца пред бързата помощница и покровителка в беди и нужди.

През VII век започват да се създават религиозни химни за празниците в чест на Бога, на светата Майка и на светиите. Тези химни се наричат канони. Всяка част от канона (всяка песен) завършвала с обръщение към светата Майка, с което се измолва нейната милост и с което била прославяна за нейните благодеяния. Ирмосите на деветата песен на канона са величание на Божията Майка.

Още през V век била съставена и специална служба в чест на света Богородица, наречена Акатист или неседална служба, защото при изпълнението ѝ всички трябвало да стоят прави и благоговейно да изслушват Акатиста. Първият Акатист бил извършен във Влахернския храм „Св. Богородица“ в Цариград след победата на византийските войски над арабите в 673 и 716 година, когато Божията Майка проявила своя покров над град Цариград. Този акатист редовно се извършвал на утренята в събота, на петата седмица от Великия пост.

Сега в чест на Божията Майка през първите пет седмици от Великия пост, всеки петък на вечернята, разпевно с голямо благоговение и умиление се прочита Акатиста в чест на Божията Майка. Близка на нашето сърце, с топло синовно чувство ние молитвено се обръщаме към нея: „Радвай се, наша Радост и ни запази от всякакво зло с честния Твой омофор“ (из акатиста на Покров Пресветия Богородици).
____________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5if

Павел Евдокимов

За отците именно майчината функция на Църквата осъществява естествен преход към мариологията. Ако Словото в Неговото обективно съдържание, опиращо се върху самото Себе Си, е напълно самодостатъчно, то ние сме недостатъчни и се нуждаем от майчина закрила. Ние трябва да се разположим като деца на коленете на Цървата, за да можем да четем Словото.

„Самото име Theotokos (Богородица), майка Божия, съдържа цялата тайна на Домостроителството“, казва св. Иоан Дамаскин[1]. Аналогията между Ева, Мария и Църквата възхожда към св. Ириней[2] и оттогава за отците на Църквата Дева Мария е Жената – враг на Змията, Жената, облечена в слънце, вместилище на Божията премъдрост в самия ѝ принцип: целостта и целомъдрието на битието. „Има само една Дева-Майка и на мене ми е угодно да Я наричам Църква“, казва Климент Александрийски[3]: „Мария, Приснодева, την αγίαν εκκλησίαν[4]„. Ако Светият Дух, πανάγιον (Всесвети), персонализира самото качество на божествената святост (св. Кирил[5]), то Девата, агиофанията (светоявлeнието) олицетворява човешката святост. И именно тази архетипова цялост, целомъдрие, σοφροσύνη, я превръща в сърце на Църквата. Девствеността на самия строеж на нейното същество още преди всяко действие тържествува над злото и притежава неизразима власт. Самото присъствие на „Пречистата“ вече е непоносимо за бесовските сили. Битийно свързана със Светия Дух, Мария изпъква като животворно утешение и Ева-Живот, пазеща всяко творение и застъпваща се за него, и съответно – като образ на Църквата с нейната майчина закрила[6].„Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си“ (Притчи 9:1-2). Този текст, едновременно софиен и мариологичен, говори за молитвеното служение на Църквата. Марииното посвещаване на Храма, както е според преданието, и любовта ѝ към Бога стигат до такава дълбочина и сила, че зачатието на Сина се явява като божествен отговор, снизхождащ към дълбочината на нейния молитвен живот и прозрачността ѝ за енергиите на Светия Дух.

Като „венец на догматите“ тя хвърля светлина върху троичната тайна, отразена в човечеството: „Родила си без баща Син по плът, роден от Отца преди всички векове без майка[7]„. На божественото бащинство на Отец отговаря човешкото майчинство на Богородица и образът на майчината девственост на Църквата. Това е позволило на св. Киприян да каже: „Комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Отец[8]„.

Въпреки че принадлежи органически на Адамовото потомство, Пресветата Дева е оградена от всяка лична нечистота и всяко зло, станало в нея недействено като резултат от последователната верига от пречиствания на прародителите, от особеното въздействие на Светия Дух и от собствения ѝ свободен подвиг. Именно този човешки отговор е подчертан в чудесните думи на Николай Кавасила, обобщаващи светоотеческата мисъл, че човекът не е можел да бъде спасен без свободното съгласие на неговата воля:

Въплъщението бе дело не само на Отца, Неговата благост и Неговия Дух, но също и на волята и вярата на Пресветата Дева. Без съгласието на Пречистата, без подкрепата на вярата ѝ този замисъл щеше да е точно толкова неизпълним, колкото и без намесата на самите три Божествени Лица. Само след като я е наставил и убедил, Бог я приема за майка и заимства нейната плът, която тя Му предоставя на драго сърце. Точно както е желаел да се въплъти, Той е желаел и майка Му да Го роди свободно, по своя добра воля[9].Изповядвайки нейното приснодевство[10], православието не приема представата за нейната изключителност, която се създава от католическия догмат за безгрешното зачатие на Божията майка[11]. Този догмат обособява Пресветата Дева, отделя я от общата за всички съдба и сочи възможност за освобождаване от първородния грях преди Кръста и следователно само по благодат. В този случай излиза, че за да има изкупление, то трябва да е било вече предварително налице и Девата да се е възползвала от плодовете му още преди то да се извърши. Подобно въздействие на Бога, което превръща Адам в праведник само чрез силата на благодатта, прави за Изтока неразбираемо самото грехопадение. За гърците първичната праведност не е дарувана привилегия, а „самият корен на битието“. Бог действа не върху човека, а в него. Той не въздейства на Девата чрез даруван superadditum дар, а действа във вътрешността на самото сътрудничество между Светия Дух и светостта на „праведните богоотци“. Всяко натрапено добро се превръща в зло. Само свободното подчинение на светостта е онова обективно човешко условие на Въплъщението, което позволява на Словото да дойде „при своите“. Благодатта изобщо не насилва и не принуждава природния ред, а го реализира. Иисус може да приеме човешка плът, защото човечеството в лицето на Дева Мария Му я дава и следователно Пресветата Дева участва не в изкуплението, а във въплъщението. В лицето на Девата всички хора казват: „Да, дойди, Господи“. И затова думите на Символа „въплъти се от Светия Дух и Дева Мария“ означават за отците на Църквата също и тайната на второто раждане на всеки вярващ, роден ex fide et Spiritu Sancto (от вярата и от Светия Дух). При това вярата на всеки верен се корени в подвига на Пресветата Дева, който има всеобщо значение, в нейното да бъде. Благовещението, наричано „Празник на Началото“ (св. Иоан Златоуст), отваря нов еон; и домостроителството на спасението възхожда към „мариологичния корен“, така че мариологията изпъква като органична част на христологията.

На „да бъде“ на Твореца творението отговаря „да бъде“ като „ето рабинята Господня“. Архангел Гавриил е сякаш въпрос, който Бог обръща към свободата на Своя блуден син: наистина ли той желае да приеме в утробата си Невместимия? В отговора на Пресветата Дева блясва чистият пламък на тази, която отдава себе си и поради това е готова да приеме. Действието на Светия Дух чрез линията на „праотците“ и чистотата на благодатното Вместилище в тяхната най-висша точка обезоръжават злото. Грехът остава действителен, но става недействен. Човекът донася в храма своя принос – хляба и виното, и Бог с царското Си действие ги превръща в Своя Плът и Кръв, храна на боговете. Човечеството донася своя най-чист принос – Девата, и Бог я прави място на Своето рождество и майка на всички живи, съвършена Ева: „Какво ще ти принесем, Христе? (…) Всеки принася нещо (…) ангелите пеене, небесата звезда, влъхвите дарове, овчарите чудо, земята пещера, пустинята ясла, а ние – Майката Дева“, пее Църквата в навечерието на Рождество. Много добре се вижда, че Мария съвсем не е „жена сред жените“, а пришествие на Жената, възстановена в своята майчина девственост. Цялото човечество ражда в лицето на Девата Бога и затова Мария е новата Ева-Живот и нейната майчина закрила, която е закриляла младенеца Иисус, закриля като с покров вселената и всеки човек. Думите, произнесени на кръста: „Иисус (…) казва на Майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти“ (Иоан 19:26-27) установяват достойнството на майчиния покров.Именно нейното човечество, нейната плът стават човечеството и плътта на Христос. Майката става „една кръв[12]“ с Него и осъществява първа крайната цел, заради която е бил сътворен светът: тя е „граница на тварното и нетварното“ (св. Григорий Палама[13])и чрез нея е „прославена Светата Троица“ (св. Кирил Александрийски[14]). Раждайки Христос като всемирна Ева, тя Го ражда за всички и следователно Го ражда и във всяка душа. Ето защо цялата Църква „се радва в лицето на благословената Дева“ (св. Ефрем[15]). По този начин Църквата се разкрива като мистична Майка, която продължава да ражда, като вечна Богородица.

Св. Максим Изповедник определя мистика като „този, в когото най-добре се проявява раждането на Господа“, защото съзерцанието прави „плодоносната душа едновременно и дева, и майка[16]„, а св. Амвросий добавя: „Всяка вярваща душа зачева и ражда Словото Божие по вяра и Христос е плод на всички нас, така че всички сме майки на Христос[17]„. Тези думи хвърлят сериозна светлина върху евангелския епизод (вж. Лука 8:19-21) и заличават онзи принизяващ смисъл, който му придава класическата протестантска екзегеза. Ударението се слага не върху Девата, а върху всеки човек: на всеки човек е дадена благодатта да ражда Христос в душата си и да се отъждествява с Богородица.

Христос е „Път“ и „Врата“, Богочовек. Той е единствен. Пресветата Дева е първата, тя върви пред човечеството и всички я следват. „Блага Наставница“, „Водителка“ и „Огнен Стълп“, тя води всички към новия Иерусалим. Тя първа минава през смъртта, омаломощена от нейния Син и затова канонът, четен в смъртния час на всеки верен, се обръща към нейното застъпничество: „В успението Си не си изоставила света, Богородице“. Църквата възпява в нейно лице света, вече станал „нова твар“: „Радвай се, венецо на догматите“ – божествена истина, реализирана в творението. Успението заключва портите на смъртта, печатът на Богородица ляга върху небитието, положен отгоре от Богочовека и отдолу – от първото възкръснало творение.

Католическият догмат за Възнесение Богородично (1950 година) отговаря на православния празник Успение[18] (κοίµησις), но неговото богословско обосноваване отпраща към съвсем друго учение за природата и благодатта[19]. Действително „безгрешното зачатие на Богородица“ отрича за Пресветата Дева общия закон за заразеността с първородния грях, което освобождава Мария от смъртта и обяснява мълчанието на католическия догмат за смъртта и възкресението ѝ. Противоположно на това православният литургичен празник Успение включва смъртта и погребението на Богородица, а след това нейното възкръсване и възнасяне на небето. В службата на празника Църквата пее: „Застани[20], Господи, на мястото на Твоя покой, – Ти и ковчегът на Твоето могъщество“ (Псалом 131:8); „следвайки своя Син, Ти се покоряваш на естествения закон и пак тъй възкръсваш след смъртта, пребъдвайки вечно“ (първа песен от канона на утренята); „О, Пречиста, от земята на небето си се пренесла днес“ (стихира от първи глас на вечернята).Паралелизмът (твърде характерен за „сродството“ на тези два архетипови върха на човечеството) на празниците в чест на Пресветата Дева и Иоан Кръстител се нарушава от празника Полагане на честната дреха на Пресвета Богородица (2 юли и 31 август), която Тя „оставя на земята вместо своето тяло“, докато от друга страна Църквата прославя три пъти мъченичеството на Иоан Предтеча, празнувайки „намирането на мощите“ му, които пребъдват тук на земята в очакване на вечната Пролет. Възнесението на Пресветата Дева се тълкува винаги като дар на Сина за Неговата майка. Св. Иоан Дамаскин нарича Господа „длъжник“ на Богородица и така сочи тайната на тяхната близост. Това обаче не изолира Девата от съдбата, обща за всички, като определянето на Нейната съдба е само съкратено във времето и предугажда Второто пришествие. Ако смъртта на Сина е била доброволна, то Пресветата Дева, напротив, минава съгласно всеобщия закон на падналата природа през портите на смъртта (канонът на празника, съставен от св. Козма Маюмски, много ясно изразява това) и възкръсва чрез властта на своя Син.

Литургичното и иконографско почитане сочи мистичния, тайнствен характер на това събитие. Това обяснява, защо то не е споменато в апостолската проповед; от друга страна, липсата на съответни текстове в Писанието го слага извън границите на догматическото учение, формулирано на съборите[21]. Четенето на Фил. 2:5-11 по време на службата на Успение подчертава кеносиса, който майката споделя със Сина и особено със Светия Дух, чиято божественост се провъзгласява едновременно с прославянето на Богородица. Но това почитане си остава работа на вътрешното самосъзнание на Църквата, нейна най-дълбока тайна, недостъпна извън опитно преживяната светлина на преданието[22]. Църквата празнува този празник като втора тайнствена Пасха и възхвалява първото обожено преди края на времето творение.На върха на църковната святост пребъдва Пресветата Дева и нейната девственост изразява esse, същината на Царството Божие, светостта in aeternum (във вечността), сватбената песен на Sanctus. Четенето на Притчи 8:22-30 на празника Зачатие на св. Анна отъждествява Пресветата Дева с пребивавнето на Божията Премъдрост и прославя в нея осъществената най-сетне цел на Божието творение[23].

Като „Пречистване на света“ и „Неизгаряща къпина“, „Оранта“, Пречистата Дева олицетворява служението на молитвата, харизмата на застъпничеството. Бидейки Невеста, тя говори заедно с Духа: „Дойди, Господи!“. На Съда Словото, Истината съди и оголва раните, Светият Дух „животвори“ и лекува. Тази страна на премъдростта, носена от Светия Дух, се изразява от служението на Пресветата Дева заедно със служението на Иоан Кръстител. Иконата Деисис ги изобразява като застанали до Съдията Христос и олицетворяващи молитвата на Църквата, застъпничеството на милосърдието и в един по-дълбок смисъл – сватбата на Агнеца и Църквата, на Агнеца и всяка християнска душа.

_______________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Точно изложение на православната вяра, ІІІ, 12, PG 94, 1029 C.

[2]. Против ересите. І, ІІІ, гл. 22, ном. 4.

[3]. Педагог. І, гл. 6, PG 8, 300.

[4]. Беседи (Hom.). IV, PG 77, 996.

[5]. За светата и неразделна Троица. Вж. V. Mahé, La sanctification d’après saint C. d’Alexandrie, In Rev. d’Hist. ecclés., 1909.

[6]. Иконата на Богородица с младенеца Иисус не е икона на Дева Мария, а икона на Въплъщението или икона на Църквата като съгласие на божественото и човешкото.

[7]. Догматик на третия глас.

[8]. За единството на Църквата. гл. 6.

[9]. Беседа на Благовещение.

[10]. Θεοτόκος, Deipara (Богородица), е Ἀειπαρθένος (Приснодева): „В рождеството си запазила девството си“. На иконите Пресветата Дева има на главата и на раменете три звезди, които свидетелстват за нейното девство до, по време и след Рождество и изразяват абсолютна целомъдрена цялостност. Догматическата настойчивост по въпроса за приснодевството подчертава реализираното състояние на „новата твар“ и завършената тайна на Църквата: „границата на тварното и нетварното“ (св. Григорий Палама, PG 151, 472 B), или на тварното, преизпълнено с благодат и напълно обожено.

[11]. Православният ритуал на венчанието (тайнството Брак) говори много ясно: „Благослови ги, Господи Боже наш, както си благословил Иакова и останалите патриарси, както си благословил Иоаким и Анна, както си благословил Захария и Елисавета“. Тази молитва слага раждането на Девата от нейните родители в единния ред на човешките раждания, подчинени на общия природен ред. От друга страна, вярно е, че Московският събор от 1666–1667 година е одобрил труда на Симеон Полоцки Жезълът на управлението, но той го е одобрил само като полезен и насочен срещу старообредците полемичен текст, без да каже нищо за латинстващото учение на Симеон за зачатието на Пресветата Дева. Проникналото римско влияние в богословието на Южна Русия през ХVІІ–ХVІІІ век (например у св. Димитрий Ростовски) обяснява някои инославни черти в благочестието на тази епоха. Според свидетелствата по време на явяването си в Лурд Пресветата Дева е казала: „Аз съм Непорочното Зачатие“; тъй като това е станало на Благовещение, 25 март 1858 година, Православната църква отнася тези думи към непорочното зачатие на Словото от Неговата Майка. За православните римският догмат принизява Пресветата Дева, превръщайки я в предопределен „инструмент на благодатта“; тя принизява нейното човечество и ѝ отнема битийното величие, което в подвига на своето смирение и чистота говори свободно от името на всички: да бъде.

[12]. Трябва да се разбере онази органична връзка, с която Богородица се е оказала свързана в благодатта на рождението и към която всички ние се присъединяваме в благодатта на евхаристията, която ни прави „кръвни роднини“ на Христос. Може да се каже също, че латинският култ към човешката природа на Христос е пренесен у православните върху почитането на Богородица.

[13]. PG 151, 472 B.

[14]. PG 77, 992.

[15]. Химн, преведен от E. Ammant в Le Dogme catholique dans les Pères de l’Eglise, p. 221.

[16]. Изложение на Господнята молитва, PG 90, 889 C.

[17]. Върху Евангелието от Лука, ІІ, 26.

[18]. Празникът има иерусалимски произход. Баумщарк (Baumstark. Liturgie comparée. 1939) намира указание за него в посвещението на една църква от средата на V в. в Катизма, разположена между Иерусалим и Витлеем. Разпространен върху цялата Византийска империя от император Маврикий през 588–602 година, празникът бил въведен в Рим от папа Теодор ІІ (642–649). В своите трудове св. Иоан Дамаскин обобщава елементите на местните предания (PG 96, 700-761).

[19]. Латинското учение за „чистата природа“ или „животинската природа“, към която се добавят благодатта и свръхприродният живот, не дава никаква догматическа основа за култа към Пресветата Дева, защото това би било възвеличаване единствено на благодатта. Оттук следва вътрешната догматическа и „изобретателна“ потребност да се формулира догмата за непорочното зачатие Богородично и в това „чудо“ (което Изтокът напълно отхвърля) да се предложи догматическо основание за католическото богородично поклонение.

[20]. В църковнославянския текст е „Возкресни, Господи“. Ковчегът на Завета, за който се говори в псалма, се тълкува от отците като предобраз на Дева Мария. – бел. прев.

[21]. През V век св. Ювеналий, патриарх Иерусалимски, казал на императрица Пулхерия: „В Свещеното Писание ние не намираме нищо за смъртта на Богородица, но сме получили всички сведения за това от много древно и много сигурно предание.“

[22]. Епизодът с Атония, изобразен върху повечето икони на Успението и литургически изтълкуван в тропара на третата песен на канона, сочи, че славата на Успението е достъпна само чрез вътрешния смисъл на литургичния живот.

[23]. „Termino fisso d’eterna consiglio“ на Данте („Предизбраният от промисъла връх“).

Превод: Андрей Романов

Из книгата на Павел Евдокимов „Православието“, ИК „Омофор“ 2010.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Павел Евдокимов (1902-1970) е руски религиозен философ, професор в Богословския институт “Св. Сергий” в Париж, директор на Центъра за православни изследвания. Творчеството му се счита за “богословски мост” между Изтока и Запада, поради способността му да анализира съвременната културна ситуация в светлината на светоотеческото наследство на Православната църква. 

Венцислав Каравълчев

Успение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог” заради своята праведност, била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на много съвременни изследователи празникът Успение Богородично (на гръцки език Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият Богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Иерусалимската църква в началото на ІV век и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартирологий от VІІ век (на псевдо-Иероним) св. Дева Мария починала на 18 януари, а била взета на небето на 14 август. Това предание се пазило първоначално в църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църква, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали христологичните спорове, които достигат своя апогей през ІV-V век и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите.

Това се потвърждава от факта, че всички богородични догмати са и христологични. Сериозен е бил приносът и на полемизиращите с другите еретични учения като арианството, несторианството и т.н., които принизявали достойнството на Богородица. Така например ереста на колиридианите отричала човешката природа на Богородица, а оттам – и нейната телесна смърт, както и съществуването на човешка природа у Христос.  Няма да бъде пресилено, ако кажем, че обособяването и установяването на първите богородични празници в Църквата са резултат и пряко следствие от дълбокия христологичен кризис във Византия през периода ІV-VІ век.

Въпреки че много от събитията и детайлите, свързани с възникването и развитието на култа към св. Богородица, са изгубени още в древността, можем да се опитаме да направим една кратка, частична реконструкция.

Православното почитание на св. Богородица има своето начало още във византийския култ към нея, средоточие на който се явява Константинопол. На 11 май 330 година Константин Велики официално пренася столицата на империята в Новия Рим, който той посвещава на Пресвета Богородица. В тропара на празника, известен с името „обновлението на Цариград”, се пее: „Градът се предава на Богородица и посвещава своето начало на Божията Майка, от която черпи своята сила и дълговечност, от която се пази и охранява; затова вика към нея: Радвай се, надеждо на всички краища на земята”. Това посвещение на града е отразено в мозайка на южния вход на храма „Св. София“ в Константинопол, където е изобразена св. Богородица на престол, а от двете ѝ страни предстоят император Константин Велики и Юстиниан. Първият посвещава на Христос и Богородица града Константинопол, а вторият – главната църква на империята, храма „Св. София“. Историческите и археологически сведения говорят за около 200 храма в Константинопол, посветени на светата Божия Майка.

Приблизително по същото време св. Елена, майката на император Константин Велики, която също играе съществена роля в обособяването и утвърждаването на почитта към Богородица, се ангажира с пренасянето на пояса на св. Богородица във Влахерна (Константинопол). Може би също под влиянието на св. Елена се появява емблематичната икона на св. Богородица на светата вода (агиасма), която се превръща в любима икона на императорското семейство. През V век Елия Пулхерия (399-453), сестра на малолетния император Теодосий ІІ и негова настойница, се слави не само с пламенната си вяра, но и с дълбоката почит, която храни към св. Богородица. Според друго предание  инициативата за пренасянето на св. пояс на св. Богородица от Иерусалим в Константинопол е нейна. Пулхерия нарежда поставянето му в специален златен кивот – агиа сорос. Тези и други подобни действия и събития като например чудото на император Лъв с Богородица при извора, който се превръща в Живоносен източник, допълнително спомагат за още по-бързото развитие и разпространение на култа към Божията майка. Това почитание добива и своята съборна санкция на ІІІ Вселенски събор в Ефес през 431 година. Празнуването на Успението се упоменава в произведенията на блаж. Иероним, блаж. Августин, св. Григорий Туронски, св. Анатолий Константинополски и др. Въпреки това обаче Успение ще се превърне в официален празник на църквата на Изток едва в края на VІ век, а на цялата Църква чак в края на VІІ век.

На 15 август 595 година император Маврикий, във връзка с победата си над персите, разпорежда празникът Успение на Пресвета Богородица да бъде честван официално. В тази връзка императорът издигнал храм на мястото на гроба на св. Богородица в Гетсиманската градина в Иерусалим.

Западната църква приела официално празника около век  по-късно – през VІІ век. При това Рим първоначално празнувал две дати. На 18 януари се отбелязвала „Кончината на Дева Мария”, а на 14 август „Взимане на небето”. Общото за Изтока и Запада празнуване на празника на Успение на 15 август се наложило чак през ІХ век.

Още от самото начало честването на Успение Богородично се предшествало от пост. В една своя беседа, произнесена около 450 година, папа Лъв Велики казва, че: „църковните пости са така разположени в годината, че за всяко годишно време има предписано собствено правило за въздържанието. Така за пролетта е пролетният пост на св. Четиридесетница…, за есента – есенният в седмия месец…”. Тук под есенен трябва да се подразбира постът преди Успение. По-късно Св. Симеон Солунски ще напише: „Постът в август (Успенския) е учреден в чест на Майката на Словото Божие, която, като узнала за своя край, както винаги се подвизавала и постила за нас, въпреки че, бидейки свята и непорочна, не е имала нужда от пост…”.

От третото правило на патриарх Николай ІІІ Граматик (1084-1111) се вижда, че Успенският пост е бил преместен от друг месец в месец август, без да се дават подробности за това. Посочва се също, че продължителността на поста не е била точно постановена. Валсамон в своя 55-и отговор до Александрийския патриарх Марк казва по този повод, че има синодално постановление от времето на патриарх Николай  за продължителността на Богородичния пост. Според това постановление през всички годишни пости, включително и Богородичния, е редно да се пости само седем дни, тъй като само един пост продължава четиридесет дни, а именно постът преди св. Велика Пасха. В постановлението също се казва, че ако някой иска да пости по-дълго време пред който и да е от празниците или има за това някакво предписание от ктиторски устав, то свободно може да го направи.

Явно правилото на патриарх Николай не е могло да сложи край на разискванията и споровете относно Богородичния пост, защото няколко десетилетия по-късно той ще бъде обект на ново разискване.

По време на Константинополския събор през 1166 година под председателството на патриарх Лука Хрисоверг (1157-1170) се обсъжда отново това постановление-правило на патриарх Николай, като се потвърждава древността на поста преди празника Успение Богородично. Интересна подробност е позоваването на този събор на Томоса на обединението  (τόμος τής ενώσεως) от 921 година, в който се казва, че третобрачни могат да пристъпват към светите тайни три пъти в годината: на Пасха, на Успение Богородично и на Рождество Христово. Причината за това е, както се посочва в томоса и допълва от събора в Константинопол, че преди тези три празника обикновено се пазел пост! Тези свидетелства от Х-ХІ век имат голяма литургична стойност, защото показват сложното, поетапно и многовековно развитие на богослужебния календар на Църквата и се явяват много силно изобличение срещу безбройните спекулации на онези християни, които постоянно говорят за съществуването на някакъв неизменим, осветен и т. н. светоотечески календар.

На Константинополския събор също така се преразгледало времетраенето на Успенския пост и след позоваването на някои по-стари практики и  устави се решило, че постът трябва да се спазва от 1 до 15 август. По този повод Валсамон пише: „Тогава някои се съмнявали относно това, колко дни трябва да се пости през Успенския и Рожденственския пост. Затова сам светейшият патриарх потвърдил, че макар броят на постните дни през тези два поста никъде да не е писмено обозначен, ще трябва да се съобразим с неписаното църковно предание и да постим от първия ден на август и от четиринадесетия ден на ноември”. Както вече отбелязахме в статията си за Преображение Господне, Успенския пост в един късен период от историческото развитие  на православното богослужение (нещо, което намира своето потвърждение в решенията на Константинополския събор) обединява в себе си едноседмичния пост преди празника Успение Богородично и едноседмичния пост на празника Преображение Господне. На събора в Константинопол били дадени и други практически предписания за извършването на Богородичния пост. Така, от ХІІ век Успенският пост става вторият по строгост след св. Четиридесетница, като риба се разрешава само веднъж – на Преображение Господне.

* * *

Каноничните текстове на Св. Писание не ни съобщават нищо за времето и обстоятелствата на кончината и погребението на св. Богородица. Там почти липсват каквито и да е сведения за живота ѝ след Христовото разпятие. Както казва Иерусалимският патриарх Ювеналий през V век: „Въпреки че в Свещеното Писание няма повествование за обстоятелствата по кончината на Богородица, ние знаем за тях от най-древното и най-вярното предание”. Трябва да отбележим, че през ХІV век църковният историк Никифор Калист събира и обобщава наличните различни сведения за Пресветата Дева. От Иоан 19:25-27 разбираме, че Сам Христос поверява майка Си на Своя любим и най-близък ученик – св. апостол Иоан Богослов. Апостол Иоан я взима при себе си и се грижи за нея. Тя пребивава заедно с апостолите в молитва (Деян. 1:14) и в деня на Петдесетница, както и те, получила дара на Св. Дух (Деян. 2:1-14).

Съществуват различни предположения относно възрастта на св. Богородица в деня на нейното успение. Според някои тя живяла още около 15 години след Възнесението на своя Син – толкова, колкото живяла и до деня на Неговото Раждане. Според това предание успението на св. Богородица е станало в 48 година от Р. Хр. Най-популярната версия е, че св. Богородица доживяла до 72-годишна възраст и е починала блажено в 57 година от Р. Хр. За тази възраст и година говорят църковните историци Епифаний и Георги Кедрин. Тяхното твърдение се подкрепя  и от думите на св. Андрей Критски и св. Симеон Метафраст, че Божията Майка доживяла до дълбока, „последна старост”, както тогава се разбирала възраст над 70 години.

Преданието се разминава и по въпроса за мястото на успението на Божията майка. Според една версия, която е по-близо до православната традиция, това е станало в Иерусалим, според друго предание, към което се придържа повече католическата традиция, това е станало в Ефес. Преданието ни съобщава също, че Бог чрез архангел Гавриил открил на св. Богородица предварително деня на нейната кончина, за която тя внимателно се подготвяла. В този ден по чудесен начин били събрани апостолите, които вече много време били пръснати по света на проповед. Погребението на св. Богородица апостолите извършили в гробницата, където по-рано били положени родителите ѝ Иоаким и Анна и годеникът ѝ Йосиф Обручник. До гробницата пречистото тяло на св. Дева Мария било носено в тържествена процесия от апостолите върху специален одър. За това противниците на християнството веднага доложили на първосвещеника, но изпратената от него стража не могла въобще да стигне до участниците в процесията, защото облачен кръг се спуснал на земята и като стена ограждал християните. Минаващият покрай процесията свещеник Атония се опитал да преобърне одъра с тялото на св. Богородица, но невидима сила отсякла ръцете му (един от най-разпространените иконографски  типове). Атония обаче се разкаял и  веднага получил изцеление, след което открито изповядал себе си като християнин. След погребението апостолите закрили входа на гробницата с голям камък. Единствено апостол Тома не успял да дойде навреме, той закъснял с три дни и когато дошъл отишъл при гробницата, където било положено тялото на Пресветата Дева, то не било вече там. За да го утеши, св. Богородица му хвърлила от небето своя пояс, разказва едно църковно предание.

Особен интерес предизвиква и иконографията на празника. Както вече споменахме, в Св. Писание не се споменава почти нищо за св. Богородица след Възнесението на Спасителя. Ето защо като основен източник за иконографията се явява църковното предание, което в случая включва освен словата и сведенията на много от светите отци на Църквата като св. Андрей Критски, св. Иоан Дамаскин, патриарсите Модест и Герман, св. Козма Маюмски, св. Теодор Студит и др., така също и сведения от апокрифите „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично”, „Слово на Иоан архиепископ Солунски” и др. Прави впечатление, че получилият широко разпространение от ІХ век насам иконографски вариант на Успението, наречен „облачен тип”, на който се изобразяват апостолите, летящи на облаци към смъртното ложе на св. Богородица, има изцяло апокрифен сюжет. Съгласно апокрифа „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично” Пресветата Дева пожелала да види апостолите преди своята кончина. Така апостолите били взети от ангели от различните места на своята проповед, а апостолите Андрей, Филип и Симон Тадей били вдигнати от гробовете им и пренесени в Иерусалим.

Успението на Божията майка заедно с празника на  Благовещението са от  ключово значение за разбиране на призванието и делото на св. Богородица, както и за изясняване на някои страни от христологията. Успението  ни разкрива финалния етап в есхатолотичния план на Божието домостроителство за човечеството. В литургичните молитви на утринното богослужение за всички Богородични празници св. Богородица непрекъснато се представя  като тази, която е приела волята Божия и в нейната личност се раждат даровете на Христовото ново творение. Мистично Богородичният живот и Успение в Господа практически демонстрират пълнотата на вярата, идваща от новото творение. Дева Мария, майката на Христос и наша майка, осъществява пълнотата на човешкия живот и благодат чрез живота, смъртта, и Възкресението на Божия Син, Когото тя ражда. Чрез нея новият живот, който е Самият Бог, става достъпен за всички, родени в Христос чрез вярата и кръщението.

„В рождеството си съхранила девството и в успението не си оставила света, Богородице, преселила си се при Живота, бидейки Майка на истинския Живот, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.”

Тропар, гл. 1

___________________________

*Източник: http://dveri.bg.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев

Доц. д-р Иван ДеневСлед Господските празници важно място в църковния ни календар заемат празниците в чест на св. Богородица. Светата Църква тачи Майката Божия затова:

1. Че тя показала съвършенство в християнските добродетели.

2. Че тя „като по-чиста от херувимите и по-славна от серафимите“ се удостоила да стане майка на Спасителя.

3.Бидейки Майка Божия, тя е майка-закрилница на всички повярвали в Иисуса Христа[1].

Много и разнообразни са празниците в чест на св. Богородица.

Едни от тях са свързани с различни събития от нейния живот – Рождество, Въведение, Благовещение и Успение.

В други тя е прославена като съучастница в събитието – Събор на Пресвета Богородица (26 декември),  Обрезание Господне (1 януари), Сретение Господне (2 февруари).

В трети е засвидетелствана почит към нейни вещи – Полагане честнàта дреха на св. Богородица във Влахерна (2 юли), Полагане пояса на св. Богородица (31 август).

Четвърти възхваляват чудни нейни прояви — Покров на Пресвета Богородица (1 октомври), Всех скорбящих радость (24 октомври), Акатист – похвала на св. Богородица (събота на пета Неделя на Великия пост), Животворен източник (петък на Светлата седмица).

Значителен брой празници са посветени на нейни чудотворни икони[2].

Богослужебната прослава на св. Богородица е твърде обемна. Тя започва непосредствено след нейното Успение. Сама света Дева предрича своята прослава. В дома на праведната Елисавета тя заявява: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще ме ублажават всички родове” (Лука 1:46-48). Празникът Рождество Богородично (8 септември) води началото си от дълбока древност. Най-ранните свидетелства за него са от IV-V век. Св. царица Елена (+327) издигнала храм в Палестина в чест на празника[3]. Писмени свидетелства за него намираме у св. Епифаний Кипърски (315-403)[4], св. Прокъл Константинополски (+446)[5], блажени Августин (354-430)[6]. Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две литийни стихири (гл. 1) в чест на св. Богородица, които изпълняваме и днес на празника. Патриарх Сергий (VII в.) – първите три стихири на Господи воззвах на Великата вечерня (гл. 6). Другите три са на преп. Стефан Светогорец (VI в., гл. 6). Негови са и първите две литийни сгихири на вечернята (гл.1, 2). Слава и Нине на литиите (гл. 8) е на патриарх Сергий, както и Слава и Нине (гл. 8) на стиховните, а самите стиховни стихири (гл.4) са на патриарх Герман Константинополски (IX в.). На утренята са предвидени два канона – на Кир Иоан и Кир Андрей. Кондакът и икосът (гл. 4) са произведения на преп. Роман Сладкопевец (V-VI в.)[7].

Св. Дева Мария била дъщеря на праведните Иоаким и Ана. По баща тя произхождала от царски род, а по майка — от свещенически. Мария на еврейски език означава „Госпòжа“ и „надежда“, защото тя наистина родила Господа Иисуса, Който бил очакван от народите[8]. Станала Майка на Твореца на света, пише св. Иоан Дамаскин (VII-VIII в.), св. Дева Мария станала действително „Госпòжа“ на всички твари[9]. Раждането ѝ било плод на усилни родителски молитви на безплодните Иоаким и Ана. И Господ чул тези молитви. Родила се малката Мария. Голяма била радостта на престарелите родители. Голяма е и нашата радост на този ден, защото светата Дева е оная богоизбрана Девица, която, по думите на пророк Исаия, по-късно заченала безсеменно от Св. Дух и роди Сина Емануила (Ис. 7:14; 8:8; ср. Мат. 1:23), Спасителя на човешкия род.

Основната идея на празника е радостта на Църквата, че с раждането на св. Дева Мария започва изпълнението на Божието обещание за спасение на човечеството, която преминава като червена нишка през цялото богослужение на този ден. Идейно синтезирана, тази идея откриваме в тропара на празника: „Твоето рождение, Богородице Дево, възвести радост на цялата вселена, защото от тебе изгря Слънцето на правдата – Христос Бог наш. Той, като отмени клетвата, ни даде благословение, а като обезсили смъртта, дарува ни вечен живот” (гл. 4).„Настоящият празник, говори св. Андрей Критски (+826) е за нас начало на празниците… Люде Божии, свят народ, събрание свещено! Да почетем отеческата памет, да възвеличим силата на тайнството. Всеки от нас, по мярката на дадената му благодат, да принесе достоен дар на настоящето тържество. Бащите – благоденствие на рода; майките – благочадие; неплодните – неплодство на греха; девиците – сугубо целомъдрие на душата и тялото; брачните — похвално въздържание. Този от вас, който е баща – да подражава на бащата на Дева; даже и този, който е бездетен — да пожъне плодотворна молитва, увеличаваща се от богоугоден живот. Майка, която храни своите чеда, да се радва заедно с Ана, възпитала чедо, дарувано ѝ в неплодство чрез молитва. Неплодната, тази която не е родила, лишената от благословен плод, да дойде с вяра при богодарувания отрасъл Анин и да остави настрана безплодието. Девицата, която живее непорочно, да бъде майка на словà, украсявайки с думи благолепието на душата си. Брачната (омъжената) – да принесе смислена жертва от плодовете на молитвата. Заедно богат и беден, юноша и девойка, старци с юношите (Пс. 48:3; 148:12), свещеници и левити – всички заедно да тържествуваме в чест на Отроковицата, Майката Божия и пророчица: из нея излезе Пророк, предсказан от Моисея (Второз. 18:15), истинския Христос Бог!“[10].

Св. Иоан Дамаскин пише: „Денят Рождество Богородично е празник на всемирна радост, защото чрез Богородица се обнови целият човешки род и великата печал на прамайката Ева се превърна в радост. Дева Мария се роди от неплодство, защото чрез чудеса трябвало да се подготви пътя към единствената новост под слънцето — най-великото чудо (раждането на Спасителя) и постоянно възлиза от по-малкото към по-голямото“[11].

Светата Църква така изобразява важността и значението на празника в богослужебните песнопения:

„Постави се началото на нашето спасение“ (1 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 4).

„Днес… Бог приготвя свят престол на земята за Себе Си и от неплодния корен… – своята Майка” (1 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6).

„Днес неплодната Ана ражда Богоотроковица, предизбрана от всички родове за жилище на Царя и Твореца на всичко Христа Бога” (6 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6).

„Всемирна радост от праведните възсия нам, от Иоаким и Ана, всепетата Дева, която заради премногото чистота, става одушевен храм Божий“ (1 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 4).

На вечернята е предвидено да се четат три паримии. В първата (Бит. 28:10-17) се говори за стълбата, която старозаветният патриарх Яков видял насън и която е предобраз на св. Дева Мария. Във втората паримия става дума за затворените врати на светилището, която пророк Иезекиил (43:27-44:1-4) видял, през която Господ Бог Израилев преминал, за да посети и избави своите люде – символ на приснодевството на Божията Майка. И третата – за Премъдростта, която си съгради дом (св. Богородица), просвещаваща всеки човек, който идва на света (Прит. 9:1-11; ср. Иоан 1:9).Колко красиви са песнопенията на Рождество Богородично и с какъв дълбок патос те разкриват величието на празника.

Ето какво се казва в една от песните: „Дойдете, всички верни, да се притечем към Дева, защото се ражда тая, която преди раждане е предвидена за Майка на нашия Бог, съсъд на девството, разцъфнал Ааронов жезъл от корена Иесеев, предмет на пророческо проповядване, произрастък от праведните Иоаким и Ана. Ражда се прочее и с нея светът се обновява. Ражда се и Църквата се украсява в благолепието си. Става свят храм, обител на Бога, девствен съсъд, царски чертог, в които се извърши преславното и неизреченно съединение на слелите се в Христа (две, ск. м.) естества и се извърши напълно тайнството (на боговъплъщението, ск. м.). На Него се покланяме и възпяваме раждането на всенепорочната Дева!” (Слава и Нине по стиховните на Великата вечерня, гл.8)[12]. Най-ранните сведения за празника Въведение Богородично (21 ноември) са също от IV век. Древнохристиянско палестинско предание приписва изграждането на храм „Въведение Богородично“ на св. царица Елена[13]. Сведения за празника намираме в проповедите на Константинополския патриарх Герман (+733)[14]. Георги Никомидийски (IX в.) съставя три литийни стихири (гл. I,4). Леонтий Магистър съставя Слава и Нине на литиите (гл. 5) и слава и Нине на Всякое дихание (гл. 2), а Сергий Агиополит – Слава и Нине на стиховните (гл. 6) на Великата вечерня. Има два канона. Първи канон – творение Георгиево, вероятно Георги Никомидийски (IX в.), и втори канон – творение Василиево, вероятно Василий Македонец (IX в).

Когато св. Дева Мария навършила тригодишна възраст, родителите ѝ Иоаким и Ана, верни на своя обет, я посветили в служение на Господа. „Благоукрасена с добродетели“ (2 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 1), съпроводена от своите близки, приятели и познати, „носели свещи“, „с веселие“(2 Стихира на стиховните на Великата вечерня, гл. 5; вж. 3-та Стихира, както и Слава и Нине на стиховните, гл. 6) тя била въведена в Иерусалимския храм „да се възпитава от Божествената благодат“ (2 Канон, песен 6, тропар 5; „да се възпитава в Святая святих“ — Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 8; „да се възпитава странно в жилището на Христа Бога“ — 2 Канон, песен 7, тропар 6; „свещено да се възпитава“ – 6 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня (гл. 4).

„Трилетствуваща“ („Трилетствуваща нескверна юница“, „Многоименита и по-славна от непорочна юница“ – 2 Канон, песен 5, тропар 3, 5; „трилетствуваща юница“ – Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 2, Слава и Нине на литиите, гл. 2) по тяло, св. Дева Мария била многолетствуваща по дух и младенчувствуваща по плът — съвършена по душа. Поставена на първото стъпало на Иерусалимския храм, тя сама изкачила останалите 14. Ангели Божии невидимо я подкрепяли и подпомагали. Първосвещеник Захарий я приел с радост и я въвел в Божия дом. („В обиталището на всецаря Бога“ – Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 2). Това учудило всички. Даже и „ангелите“, отбелязва песнописепът, се удивляват на въвеждането на Пречистата, как Дева влиза в св. святих“ (Припев на 9 песен от 1 Канон).

Поселила се в Иерусалимския храм, светата Дева прекарвала времето си в молитва, четене на словото Божие и богомислие. Занимавала се със свойственото за нея ръкоделие. Особено много обичала да приготвя одежди за служещите в храма. Изпълнявала и други послушания: служела на бедните и недъгавите, на които според църковното предание раздавала част от храната си.

Живеейки при храма и отдавайки се на добродетелен живот, Пресвета Дева непрекъснато крепнела по душа и тяло, ум и сърце, възпитавайки в себе си крепка вяра и пламенна любов към Господа, всесъвършена преданост на волята Божия, дълбоко смирение и кротост, неизповедимо търпение и послушание на Божието слово.

Преуспявайки в мъдрост и благодат със своите високи духовни качества, тя превъзхождала всички свои връстници, „представяйки себе си, както пише св. Иоан Дамаскин, образец на най-добър живот и най-чист в сравнение с останалите“[15]. Умножавало се нейното богомислие.

А когато навършила пълнолетие, тя била обручена за своя родственик праведния Иосиф, осемдесетгодишен старец, и отишла да живее в Назарет, пребивавайки в пълно целомъдрие, което тя изцяло посветила на Бога. И в по-нататъшния си живот, пише св. Амвросий Медиолански (340-397), „била Дева не само по плът, но и по дух, по сърце — смирена, в славата — богомъдра, в говора — спокойна, в беседите — целомъдрена, никого не обиждала, на всеки желаела доброто, не се гнусяла от немощните, никому не се присмивала, видът ѝ бил образец на вътрешно съвършенство, всички свои дни превърнала в пост, на спане се отдавала толкова, колкото било потребно, но и тогава, когато тялото ѝ почивало, бодърствала духом, повтаряйки насън прочетеното или размишлявайки за провеждане в изпълнение на бъдещите намерения или предначертавайки нови; впрочем макар тя да излизала от дома, съпровождана от други, но най-добра охрана за себе си била самата тя: другите охранявали само нейното тяло, а своите нрави тя пазела сама”[16].Свeтата Църква възпява Пресветата Дева в службата на празника като „боговместим храм“ (2 Стихира на литиите на Великата вечерня, гл. 4; 3 Стихира на стиховните на Великата вечерня, гл. 4; самогласна стихира на евангелския чин, гл. 4); „закрилница на скърбящите” ( Слава и Нине на литиите, гл. 5); „същински Божествен храм“ (2 Седален на утренята, гл. 4); „Божествена свещ“ (Слава гл. 2, на евангелския чин); „Храм и палат“ Божий (1 Канон, песен 1, тропар 2); „боговместима скиния“ (2 Канон, песен 3, тропар 9 — и Нине); „непорочна Агница и нескверен чертог“ (Слава и Нине на седалния след 3 песен от канона); „врата непроходима“ — с оглед на нейното приснодевство (1 Канон, песен 4, тропар 1); „радост за всички“ (1 Канон, песен 5, тропар 2); „свещник многосветъл“ (1 Канон, песен 5, тропар 4); „нескверна Агница и чиста гълъбица” (2 Канон, песен 6, тропар 3);  „одушевена скини“ (1 Канон, песен 8, тропар 3); „приятно кадиво“ (2 Канон, песен 9, тропар 1).

Проповядвана от апостолите тя е „слава на апостолите, похвала на мъчениците, обновление на всички земнородни“ (3 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 1).

Кондакът на празника я възпява като „Пречист храм Спасов, многоценен чертог и Дева, свещено съкровище на славата Божия“ (гл. 4).

Основната идея на празника е синтезирана в тропара на деня: „Днес е предобразът на Божието благоволение и проповедта за спасението на човеците: в храма Божи Дева тържествено се явява и на всички Христа предизвестява. На нея и ние тържествено нека извикаме: Радвай се, изпълнение на Създателевата разпоредба“ (гл. 4).

„Богоневесто Владичице, четем в Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, наскоро след твоето раждане ти дойде в храма Господен да се възпитаваш в Святая святих като осветена. Тогава и (Архангел, ск. м.) Гавриил бе изпратен при тебе, всенепорочна, за да ти донася храна. Всички небесни сили се удивиха, като видяха Св. Дух да се вселява в тебе. Затова, пречиста и нескверна Майко Божия, славима на небето и земята, спаси нашия (човешки, ск. м.) род“ (гл. 8)[17].Празникът Благовещение Богородично  св. Църква чества на 25 март. В древност той имал различни наименования: „Зачатие Христово“, „Благовещение на Христа“, „Начало на изкуплението“, „Благовещение на св. Дева Мария от Ангела“. Едва в VII в. той бил наречен „Благовещение на Пресвета Богородица”[18]. Води началото си още от апостолския век. Сам св. евангелист Лука описва красноречиво Благовещението (Лука 1:26-38). Най-ранните писмени свидетелства за празника са от III век. Св. Григорий Неокесарийски чудотворец (+ 270) пише специална проповед за празника[19]. През IV и V в. проповеди за този ден оставят св. Иоан Златоуст (+ 407)[20], блажени Августин (+ 430)[21] и малко по-късно св. Иоан Дамаскин (VII-VIII в.)[22].

Блажени Иероним (347-420) съобщава, че в Назарет — на мястото, където станало самото Благовещение, бил издигнат храм в памет на свещеното събитие[23].

Блажени Августин пише: „От прадедите е предадено на Църквата, че въплъщението станало на 25 март”[24].

Св. Атанасий Велики (295-373) пише, че Син Божи се въплътил на 25 март, защото в този ден Бог създал човека[25].

Св. Анастасий Антиохийски (+599 г.), опирайки се на старо църковно предание, говори, че сътворяването на човека станало на 25-ия ден на месец март. Поради това и Архангел Гавриил в този ден бил изпратен да благовести на светата Дева нетленното от нея въплъщение на Спасителя и да ѝ предизвести, че чрез нея ще се извърши спасението на човеците. Защото, прилично е, щото съгрешилият да бъде възстановен в това същото време, в което е създаден [26].

През вековете празникът се обогатява с песнопения. Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две литийни стихири на Великата вечерня (гл. 1). Св. Андрей Иерусалимски (VII в.) пише Слава и Нине на стиховните стихири на Великата вечерня (гл. 4). Канонът на утренята е на преп. Теофан Никейски (IX в.). С. В. Булгаков смята, че той е произведение на преп. Теофан и св. Иоан Дамаскин[27].Колко тържествен е празникът Благовещение Богородично! „Днес е началото на нашето спасение и откриване на вечната тайна: Синът Божи става Син на Девица и Гавриил благодат благовести. Затова и ние с него да извикаме на Богородица: Радвай се, благодатна, Господ е с тебе” (Тропар, гл. 4).

„Днес е радостта на Благовещението, девствено тържество, земното с небесното се съединява, Адам се обновява и Ева се освобождава от първата печал“ (Слава и нине на стиховните стихири на Великата вечерня, гл. 4).

„Бог, когато пожелае, побеждава естествения чин“ (3 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6) – „Скритата от векове тайна се открива днес – Син Божи става Син Човечески“ (Слава и Нине на Всякое дихание, гл.2).

Светата Църква възпява св. Богородица като „неизгаряща къпина…, глъбина необозрима, висока стълба, божествена стомна с мана“ (1 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Майка на живота“ (Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Дева чиста“ (1 Литийна стихира на Великата вечерня, гл. 1); „вместилище на Невместимия, Адамово въздигане, Евино избавление, радост на света и веселие на нашия род“ (2 Литийна стихира на Великата вечерня, гл.1 ).

Удивен от тайната на Благовещението песнописецът Иоан Монах възкликва: „0, чудо!“ (Слава и Нине на литиите (гл. 8) на Великата вечерня). „Дева ще родиш, говори Архангел Гавриил на св. Богородица, а след раждането пак Дева ще останеш“ (Слава и Нине на седалния по полиелей, гл. 4).

Интересна е разработката на празничния канон. Всички песни са съставени в диалогична форма. Диалогът се води между Архангел Гавриил и св. Дева Мария.

Кулминационният момент в богослужебната прослава на св. Богородица в този ден откриваме в кондака и икоса на празника, който ние най-тържествено пеем през Великия пост:

„На тебе, Богородице, поборница воевода, твоите раби, които се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви беди ни освободи, та да ти викаме: Радвай се, невесто неневестна!” (Кондак, гл. 8).

Още по-емоционално звучи Икосът, който е влязъл в състава на Богородичния акатист (1 Статия): „Първият Ангел бе изпратен от небето да каже на Богородица: Радвай се! – и като видя, че Ти, Господи, едновременно при тоя безплътен глас, се въплъщаваш, стоеше ужасѐн и викаше към нея така:

Радвай се ти, чрез която ще изгрее радостта; радвай се ти, чрез която клеветата ще изчезне!

Радвай се ти, чрез която падналият Адам бе възвърнат; радвай се ти, чрез която Ева се избави от сълзи!

Радвай се, висота, трудно достижима с човешки помисли; радвай се, глъбино, в която мъчно се прониква и с ангелски очи!

Радвай се, защото ти си Царев престол; радвай се, защото носиш Онзи, Който всичко държи!

Радвай се, звездо, която явяваш Слънцето; радвай се, утробо на Божественото вместилище!

Радвай се ти, чрез която се обновяват тварите; радвай се ти, чрез която се прекланяме на Твореца!

Радвай се, невесто неневестна”[28]Успение Богородично честваме на 15 август. След Възнесението на Иисуса Христа, съгласно заповедта на Господа (Иоан 19:26-27), св. Дева Мария останала да живее при св. Иоан Богослов. По време на гонението на цар Ирод  (Деян. 12:1-3) тя се преселила заедно със св. Иоан в Ефес. Посетила Кипър и св. Гора Атонска. В края на земния си живот тя отново живеела в Иерусалим. Три дни преди това, чрез Архангел Гавриил, Господ ѝ открил деня на нейната земна кончина. По общоприето старо църковно предание това станало в 48 година[29]. Тогава св. Богородица била на 70 годишна възраст[30], а според други свидетелства –  на 59[31].

В деня на Успението на Божията Майка св. апостоли били пренесени по чудесен начин в Иерусалим от различните краища на земята. „Отвсякъде богоносните апостоли бяха взети от високи облаци, за да дойдат до пречистото и живоначално твое тяло…” (Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 1); „Когато отиваше, Богородице Дево, при неизречено Родилия се от тебе, бяха Яков брат Господен и пръв свещеноначалник, първозваният Петър, началник на богословите и целият апостолски лик“ (Слава и Нине на стиховните на Великата вечерня, гл. 4); „На безсмъртното твое Успение, Богородице, Майко на Живота, облаци пренесоха по въздуха апостолите“ (Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 6).

Приготвяйки се за отшествие от този свят, св. Дева Мария заповядала да украсят стаята и леглото ѝ, да запалят свещи и да покадят с тамян. Личните си вещи наредила да раздадат на живеещите с нея девици и вдовици, а за своето пречисто тяло завещала да бъде погребано в Гетсиманската градина между гробовете на благочестивите ѝ родители и Иосиф Обручник. В последната минута на живота ѝ изведнъж необичайна светлина озарила дома. Сам Господ Иисус Христос с ангелски сонм и светни снисходил при Богоматер, за да приеме пречистата ѝ душа в Своите ръце. Св. апостоли погребали тялото ѝ в специална за целта гробница. Поставили върху ѝ голям камък. Три дни апостолите и другите вярващи престояли на гроба ѝ. На третия ден дошъл св. апостол Тома и пожелал да види тялото на Богоматер. Отворили гробницата, но Божията Майка не била вече там. Намерили само честнѝте ѝ дрехи, от които се раздавало чудно благоухание. Тя била взета на небето за вечен живот. Пребивавайки на небето, Майката Божия не е оставила и нас вярващите на земята: „В раждането запази девство, е успението не остави света, Богородице: в живота премина ти, която си Майка на Живота, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души“ (Тропар, гл. 1).

Празникът Успение Богородично е установен в дълбока християнска древност. В първия век за Успението на Божията Майка пише Псевдо-Дионисий Ареопагит[32]. През втори век – епископ Мелитон Сардийски[33]. За празника упоменава и блажени Августин (+430)[34]. Блажени Иероним (347-420)  свидетелства, че на гроба на Богоматер бил изграден храм[35]. Константинополския патриарх Анатолий (V в.) е написал втората стихира на Литиите на Великата вечерня (гл. 2). Четвъртата стихира е на патриарх Герман Константинополски (VIII в.). Славата (гл. 5) е на преп. Теофан Никейски (IX в.) Службата за деня има два канона — първият е на Кир Козма (вероятно преп. Козма Маюмски – IX в.) и вторият – на кир Иоан (вероятно св. Иоан Дамаскин – VIII в.).„Дойдете, четем в една богослужебна песен, да празнуваме всемирното Успение на всенепорочната Богородица!“ (Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 6); „Дойдете, люде, да възпеем пресветата и чиста Дева, от която неизреченно дойде въплътилото се Слово!“ (1 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 4).

Удивен от празненството песнописецът възкликва: „О, дивно чудо!“ (1 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 1; „Величай, душо моя, честнòто пренасяне на Божията Майка от земята на небето!“. (Припев на 9 песен, 2 Канон).

В прославата на св. Богородица вземат участие ангели и човеци: „Твоето всечестнò успение, пресвята и чиста Дево, множество ангели на небето и човешкия род на земята ублажават, защото ти си била Майка на Твореца на всичко, Христа Бога: молим се, не преставай да Го молиш за нас, които на тебе с Бога възлагаме надежда, Богородице всепета и неискособрачна“ (3 Стихира на стиховните, гл. 4, самогласно).

„Ангелите като видяха успението на Пречистата, се удивиха, как Дева възхожда от земята на небето“ (Припев на 9 песен, 1 Канон).

Особено тържествен е Светилният на деня — топла молитва на св. Богородица към нейния Божествен Син Господа Иисуса Христа: „Апостолите от всички краища (на земята, ск. м.) се събраха, тук в Гетсиманската градина погребете моето тяло: а Ти, Сине и Боже Мой, приеми духа ми“ (гл. 3).

Паримиите на Великата вечерня, апостолското и евангелското четиво на св. Литургия са същите, както на Рождество Богородично. На Рождество — за радост, че св. Дева Мария се е родила за живот на земята, а на Успение – за вечен и блажен живот на небесата[36].

Отначало празникът Успение Богородично се чествал на различни дати – едни чествали на 14-ти, други – на 15 август. Честването на 15 август за цялата Църква било въведено от император Маврикий (592-603) в 582 г. в памет на победата му над персите в този ден[37].

Освен чрез службата св. Църква прославя Успението на св. Богородица и със специален Акатист[38].След Рождество Христово (25 декември), още на следващия ден св. Църква чества „Събор на св. Богородица“ — в памет на това, че като Дева родила Спасителя на света. В богослужебните песни за този ден четем: „Господ Иисус се роди от св. Дева“ (2 Стихира на Господи воззвах, гл. 2, самогласно); „Дойдете да възпеем Майката Спасова, която след раждането пак остава Дева“ (1 Стихира на Всякое дихание, гл.4).

Празникът „Събор на св. Богородица“ води началото си от дълбока древност. Най-ранно писмено свидетелство за него намираме в слово на св. Епифаний Кипърски (315-403) за празника, за което в службата, след първия Седален на утренята, се казва: „И четем словото на Епифаний Кипърски, похвала на Пресвета Богородица, на три части“. Податки за празника срещаме и в проповедите на св. Амвросий Медиолански (340-397)[39] и блажени Августин (+407)[40]  за Рождество Христово. Указание за празника намираме и в 79 правило на Шестия вселенски събор (691 г.)[41].

Обрязването било установено от Бога още в Стария Завет (Бит. 17:12; Лев. 12:1-2). На осмия ден след Своето раждане, в изпълнение на Закона (Мат. 5:17), Спасителят бил обрязан. Дали му името Иисус, съобщено от Архангел Гавриил още при Благовещението (Лука 1:31, 2:21). Старозаветното обрязване било предобраз на новозаветното християнско Кръщение (Иоан 2:11-12).

В спомен на Христовото Обрязване св. Църква е установила специален празник (1 януари). Първите литературни свидетелства за него са от IV и V век. Поучение за празника ни е оставил св. Амвросий Медиолански (340-397)[42]. Oт V век е запазена беседа от Туринския епископ Максим[43]. В VI в. за празника говори св. Григорий Двоеслов (540-604)[44].

Преп. Стефан Саваит (VIII в.) съставя празничния канон.

Спомняйки Обрязването Господне, св. Църква възпява събитието така: „В осмия ден се обряза като Младенец Владиката: прие името Иисус, защото (Той, ск. м.) е Спасител и Господ на света“ (Канон на празника, песен 8, тропар 1); ,,Като осмодневен Младенец се обряза на земята…” (Седален – И нине,гл. 1).

Съприсъствието на Майката Божия в празненството химнописецът изразява така: „Плътското обрязване на боговъплътеното Слово и паметта на Василия (празникът се свързва и с паметта на св. Василий Велики), почитан като Велик, Богородица величаем“ (Слава и Нине на Малката вечерня, гл. 2). „Седейки на огнезрачния престол на небесата с безначалния Отец и Божествения Твой Дух, благоволил си да се родиш на земята, Иисусе, от недокоснатата от мъж Твоя Майка, поради което си бил обрязан като осмодневен човек…” (Тропар, гл. 1).

Когато се изпълнили дните на очистването (40 дни след раждането) св. Дева Мария и праведният Иосиф донесли Младенеца Иисус в храма, за да Го посветят Господу (Лука 2:22-39), както предписвал Законът Моисеев (Изх. 13:2; Лев. 12:2-8; Числа 3:13, 8:16-18). В храма Младенецът бил посрещнат от праведния Симеон (един от 70-те преводачи на Стария Завет от еврейски на гръцки език), който казал следните вдъхновени слова, които ние пеем на всяко вечерно богослужение: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израиля“ (Лука 2:29-32).Възпявайки събитието (Сретение Господне, 2 февруари), св. Църква пее: „Радвай се благодатна Богородице Дево, защото от тебе изгря Слънцето на правдата — Христос Бог наш, Който просвещава ония, които са в мрак. Весели се и ти, старче праведни, който си прегърнал Освободителя на нашите души, даруващ нам възкресение“ (Тропар, гл. 1).

Празникът Сретение Господне е установен през IV век. За него съобщават св. Амфилохий Иконийски (род. ок. 340 или 345 – умира преди 403 г.)[45] и св. Методий Тирски и Патарски (+311)[46]. Св. Кирил Иерусалимски (315-386)[47] и св. Иоан Златоуст (347-407)[48]  съставят проповеди за този ден.

В следващите векове празникът придобива популярност както на Изток, така и на Запад. На Изток началото на тържественото честване на празника се отнася към 542 г. и се свързва с името на Юстиниан Велики (527-565), а на Запад – с името на папа Геласий (492-496), около 496 година, и на св. Григорий Двоеслов (540-604), около 600-та година[49].

Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две стихири на литиите на Великата вечерня (гл. 1, 2). Св. Андрей Критски (+826) пише Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня (гл.4) и Слава и Нине на стиховните стихири на Великата вечерня (гл.5). Патриарх Герман Константинополски (+733) пише три стихири на Господи Воззвах на Великата вечерня (гл. 1), две литийни стихири (гл. 2), и Нине на литийните стихири на Великата вечерня (гл. 5), Слава и Нине на Всякое дихание (гл. 6). Канонът е произведение на преп. Козма Маюмски ( IX в.).

Св. Църква възпява св. Богородица като съучастница в празненството с прекрасни песнопения: „Носения на херувимска колесница и Възпявания в серафимски песни, носи на ръце Богородица Мария“ (3 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 7); „Към Богородица да се притечем, ако искаме да видим нейния Син, носен към Симеон“ (Икос).

В припевите на 9 песен от Канона авторът възторжено възклицава: „Богородице Дево, надеждо на християните, покрий, запази и спаси нас, надяващите се на тебе“; „Богородице Дево, блага помощница на света, покрий и запази от всякаква нужда и печал“.

„О, Дева Марио, просвети душата ми, помрачена от люти житейски страсти“ (Канон, песен, 9, тропар 11 – и Нине).

По времето на византийския император Лъв Велики (457-474) братята Галвий и Кандит,високи византийски сановници, откриват в Назарет честнàта риза на св. Богородица. Убедили се в чудотворната ѝ сила, те я пренесли в Константинопол (458 г.) и я положили във Влахернския храм на Божията майка. Това събитие Църквата чествала богослужебно на 2 юли. Тропарът на празника възпява събитието така: „Богородице Приснодево, покровителко на човеците, ти даде на твоя народ като мощна защита одеждата и пояса на пречистото си тяло, които поради девственото ти раждане, останаха нетленни. В тебе и природата и времето се обновяват. Затова те молим: дарувай мир на света и на душите ни велика милост“ (гл. 8).

Преп. Иосиф Песнописец (IXв.) съставя канон за празника, чието краегранесие гласи: „Почитам ризата на пречистата Дева”[50].Освен честнàта риза на св. Богородица, християните запазили и нейния свещен пояс, който тя, според преданието, подарила на св. апостол Тома. Предаван от поколение на поколение, по времето на византийския император Аркадий (395-408) той бил пренесен в Константинопол в храма на св. Богородица във Влахернския дворец. Чудотворната му сила била неоспорима. Зоя, съпругата на император Лъв Мъдри (886-911) получила изцеление от тежка болест чрез него. В памет на това събитие в началото на X в. бил установен празникът Полагане пояса на св. Богородица,който честваме на 31 август[51]. Частици от този пояс се съхраняват в Атонския Ватопедски манастир, в Трирския манастир в Германия и в Грузия[52].

Преп. Иосиф Студит (IХ в.) съставя Канон за празника с акростих: „Чиста Дево, препаши ме с твоята сила!”[53].

Св. Църква възпява събитието с чудно хубавия по съдържание Кондак: „Твоят честен пояс, Богородице, с който си била препасана, се оказа необорима сила за твоя град и неоскъдно съкровище на добрини, Приснодево, която единствена си родила“ (гл. 2). В началото на X в. (910 г.) по времето на император Лъв Мъдри (886-911) арабите нахлули във византийската империя. Настанал смут. Жителите на Константинопол пълнели столичните църкви и търсели небесен покров. На 1 октомври 910 г. в Богородичния храм във Влахерна, където се пазели честнàта риза, честнѝя пояс и омофора (голямо покривало за глава – забрадка) на св. Богородица, по време на всенощно бдение св. Андрей Юродиви и ученикът му Епифаний видяли чудно явление: светата Дева, окръжена от ангели, пророци и апостоли, сияеща цяла от светлина, да се моли за целия човешки свят, разпростирайки над вярващите своя покров.

Сподобил се с това видение св. Андрей попитал своя ученик: „Виждаш ли, брате, Царицата и Госпòжата на всичко, моляща се за целия свят?“ „Виждам, св. отче, отговорил Епифаний, и се ужасявам“.

Скоро арабите били прогонени. Събитието най-напред било чествано в Константинопол, но поради междуособици в империята, празникът не намерил широк прием. След това преминал в Русия и там намерил най-широко разпространение[54]. Основание за това намираме в 8 песен от Канона, тропар 1, където четем: „Владичице, с ангелските чинове, с честнѝте и славни пророци, с върховните апостоли и със свещеноначалниците, и с архиереите, помоли се пред Бога за нас, празникът на твоя Покров се прослави в руската земя“. Прославяйки своята небесна Застъпница, св. Църква пее: „Днес благоверните люде тържествено празнуваме осенявани, Богомайко, от твоето дохождане, и като гледаме на твоя пречист образ, умилно казваме: покрий ни с твоя честен покров и ни избави от всяко зло, като молиш твоя син Христос, нашия Бог, да спаси душите ни!“ (Тропар, гл. 4).

„Дойдете, верни, в св. храм, защото там Богородица прикрива с омофор людете от всяка вражеска напаст!“ (2 стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 2).

„Дойдете, всички празнолюбци, да ублажим честнѝя покров на Божията майка!“ (Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 3).

Св. Църква възпява Покрова на Божията Майка и със специален Акатист[55].

Празникът „Всех скорбящих радость“ св. Църква чества на 24 октомври. Иконата на Божията майка „Всех скорбящих радость“ станала известна едва в 1688 година. Сестрата на Московския  патриарх Иоаким Евфимия страдала от неизлечима болест. В молитва болната чула глас: „Евфимия, в Преображенския храм има мой образ (икона), именуван „Всех скорбящих радость. Повикай свещеника с този образ и се помоли, и ти ще получиш изцеление от твоята болест!“ Когато отслужили молебен пред св. икона и поръсили болната със светена вода, тя оздравяла. Това чудо станало на 24 октомври, в памет на което е установен и празникът „Всех скорбящих радость”[56].

В минея няма служба за празника, но Руската православна църква е отпечатала служба в отделен отпечатък в 1888 година[57]. В Събота на Петата Неделя от Великия пост св. Църква извършва Акатист на св. Богородица в памет на трикратното чудесно избавление на Константинопол от чуждо нападение – в 626 г. при император Ираклий (610-641) от перси, авари и скити; при Константин Погонат (668-685) – от сарацините-араби; и при Лъв Исавриец (716-685) -от агаряните-османски турци, описано подробно от византийските летописци[57а].

В 626 г. на Константинопол налетяли по море и суша перси, авари и скити. Целият град бил в отчаяние. Отникъде помощ! Константинопол останал беззащитен. Всички очаквали помощ от небето. Патриарх Сергий направил литийно шествие с образа на св. Богородица Одигитрия (Пътеводителка) от вътрешната страна на крепостните стени, като събуждал твърдост и бодрост в защитниците на града. След това той направил и второ литийно шествие с иконата на Спасителя, св. Кръст Господен и честнàта дреха на Майката Божия. Патриархът потопил честнàта риза на св. Богородица в залива и станало чудо: морето се развълнувало и потопило корабите на противника. Пехотинците били разбити по суша. Градът бил спасен. (По същия начин Константинопол бил спасен и при другите две нападения)[57б].

Още същата нощ народът въздал хвалебна благодарност към св. Богородица — поборница Воевода — за спасения град. Един вдъхновен, но непознат певец (вероятно Теодор Синкел[58]) създал специално Акатистно песнопение за случая[59].  Трудно може да се каже, кой собствено е автор на Богородичния Акатист. Според едни това е дякон Георги Писидийски (VII в.), според други — преп. Роман Сладкопевец (VII в.), а според трети — патриарх Сергий[60].

Св. Църква е наредила Акатистът да се чете на части в петъците на първите четири недели от Великия пост и целия в събота на петата седмица. В Българската православна църква целият Акатист се изпълнява в петък на петата седмица с Малко повечерие. Подтекстът е ясен. Ние християните постоянно сме атакувани от нашия противник дявола, както някога Константинопол от противници, затова винаги трябва да прибягваме до помощ от св. Богородица, като изпълняваме нейния Акатист.

Акатистът съдържа 25 песни – 13 икоси и 12 кондака. Главната и основна идея в кондаците е боговъплъщението. Във всичко 144 възхвални приветствия към св. Богородица (става дума за икосите) чрез образи, сравнения, антитези, метафори, авторът на Акатиста разкрива нравствените качества на Богоматер[61].

Тук ще се спрем само върху някои изрази от Акатиста.

В статия 1, Икос 2, четем: „Радвай се, стълбо небесна, по която слезе Бог“. — Изразът е метафоричен. Той е взет от Стария Завет. Стълбата, която патриарх Яков видял насън, свързваща небето със земята, по която слизали и възхождали Ангели Божии (Бит. 28:10-17), е предобраз, както вече се каза, на св. Богородица, чрез която се роди Спасителя на света.

„Радвай се, море, което потопи духовния фараон; радвай се, скало, която напои жадуващите за живот“.

„Радвай се, огнени стълбе, който напътваш намиращите се в тъмнина; радвай се ти, която си за света покров, по-широк от облак“ (2 Статия, Икос 6).

Кои са събитията, които предобразяват Божията Майка като „море“, „скала“, „огнен стълб“ и „облак“?

Като нарича Божията Майка „море, което потопи духовния фараон” авторът на Акатиста има предвид преминаването на израилтяните през Червеното море.

Израилският народ бил под египетско робство и Бог благоволил да го изведе от Египет чрез своя избраник Моисей. Отначало фараонът се противил, но Бог изпратил на египтяните десет наказания. Най-сетне фараонът се съгласил да освободи израилтяните, но след това се разкаял и изпратил войска да ги върне обратно в Египет. Израилтяните били вече пред Червеното море. „И рече Господ на Моисея: що викаш към Мене? Кажи на Израилевите синове да вървят; а ти вдигни тоягата си, и простри ръката си над морето, и раздели го, и ще минат Израилевите синове презсред морето по сухо“ (Изх. 14:15-16). Така и станало. Израилтяните минали през Червеното море, а египтяните потънали в морето според както била волята Божия.

Смисълът на израза „море, което потопи духовния фараон” е този: „Чрез раждането на Иисуса Христа, св. Дева Мария се явява губително море за сатаната и неговите слуги, а за вярващите в Христа – море на спасението“[62].

Св. Богородица е наречена „скала, която напоява жадуващите за живот“. — Тук авторът на Акатиста има предвид друг един факт от живота на израилтяните в пустинята: Нямало вода. По Божия воля Моисей ударил с жезъла си „скалата“ в планината Хорив и потекла вода в изобилие (Изх. 17:1-6). Пресвета Богородица е „скала, която напоява жадуващите за живот“ – скала, от която тече вода на благодатта и утолява жаждата на всяка вярваща човешка душа[63].

Изразът „огнен стълб“, който напътва намиращите се в тъмнина има предвид друг факт от живота на израилтяните в пустинята. В Изх. 13:21 се казва: „Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят дене и ноще“.

Огненият стълб предобразява св. Богородица, която като роди Слънцето на правдата Христос — светлината на света, се явява за нас „огнен стълб“, който просвещава живеещите в духовен мрак[64].

Св. Богородица е „покров на света, по-широк от най-големия облак“[65].

Икос 9 (3 статия) възпява св. Богородица така: „Радвай се, корабе за ония, които искат да се спасят; радвай се, пристанище, на плаващите в живота“. Авторът тук има предвид всемирния потоп, Ноевия ковчег и Араратските планини. Умножило се злото. Бог решил да изтреби човеците с потоп. На Ной Той заповядал да направи ковчег, за да стане родоначалник на следпотопното човечество. Бог изпратил потоп на земята и когато валежът престанал, ковчегът се спрял на Араратските планини (Бит.1:14-7:1).

Ковчегът, в който се спасил Ной и синовете му предобразяват св. Дева Мария. Много години бил строен той – много години се готвило човечеството, за да приеме Спасителя и раждането му от светата Дева.

Ковчегът бил направен от „гоферово дърво“ (Бит. 6:14) – това символизира приснодевството на Божията Майка.

В ковчега се спасили Ной и домашните му — чрез св. Дева Мария се спасяват всички, послушни на гласа на Божията благодат.

От Ной произлязъл целият следпотопен човешки род – от Иисуса Христа, Който се ражда от св. Дева Мария, водят началото си новозаветните чеда на любовта.

Араратските планини се оказват пристанище за Ноевия ковчег — нашето духовно пристанище е св. Дева Мария![66].

Св. Богородица се възпява още: „Радвай се, скиния на Бог Слово; радвай се и ти, която си по-голяма от святая святих“ (Икос 12, 4 статия).

Скинията е старозаветният храм на израилтяните. Святая святих е най-важната ѝ част. Тук се намирали Златната кадилница, Ковчегът на Завета, в него стояли двете плочи с десетте Божии заповеди, цъфналият и завързал плод жезъл Ааронов, златната стомна с мана и една Книга на Закона (Евр.9:1-7).

Скинията, Святая святих, Ковчегът на Завета и всички негови принадлежности са предобраз на св. Богородица.

Тя прие в утробата си Невместимия и стана Негова святая святих.

В Святая святих влизат веднъж в годината Първосвещеникът — в утробата на св. Богородица се всели Сам Син Божи, Който е по-голям от всеки израилски Първосвещеник, затова св. Богородица е наречена „по-голяма  от Святая святих“.

В Ковчега на Завета се намирали скрижалите с 10-те Божии заповеди и Книгата на Закона — св. Дева Мария е носила в утробата си Самия Законодател.

Цъфналият и завързал жезъл Ааронов е също предобраз. — Светата Дева произлязла от безплодни родители, както цъфналия и завързал изсъхнал жезъл Ааронов — безсеменно заченала и станала Майка Божия.

Златната стомна с мана е също предобраз на св. Богородица. — Тя носила в утробата си „Маната на Живота“ — Христа — „Хлябът на живота“ (Иоан 6:48)[67].На Светли петък (след Пасха) св. Църква чества Живоносния Източник. Ето какво говори за историята на празника Синаксарът на деня. Живоносният Източник край Константинопол бил открит от византийския император Лъв I в 454 година, когато още бил обикновен войник. Разхождайки се около Източника един слепец, търсел вода за пиене. Слепецът помолил Лъв да утоли жаждата му. Лъв навлязъл в гората и дълго търсил извор, но безуспешно. В същото време чул глас, който му казал: „Лъве, не трябваше толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизо“. Лъв се върнал отново в гората, но пак не намерил извора. И отново чул глас: „Император Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място“.

Лъв направил, както казал гласът и слепият веднага прогледнал. Според предсказанието на Божията Майка, не след много време Лъв наистина станал император. Наскоро след това той издигнал храм на името на св. Богородица и го нарекъл „Живоносен Източник“, който съществува и днес.

Службата за деня е съставена от Константинополския патриарх Никифор Калист (XIVв.). Св. Църква възпява „Живоносния Източник“ като „вечнотечащ извор на благодатта“ (4 Стиховна стихира на вечернята, гл. 5). В Кондака на празника четем: „Богоблагодатна, от неизтощимия твой извор, ти ми даваш неизчерпаеми реки от твоята вечно течаща благодат, тъй като необяснимо си родила Бог Слово. Моля те, ороси ме с твоята благодат, та да ти викам: Радвай се, вода, спасителна!” (гл.8).

Освен празниците в чест на св. Богородица, св. Църква е наредила и други богослужебни чинове за Нейна прослава:

Благодарствен канон на св. Богородица[68].

Молебен канон на Пресвета Богородица[69].

Втори молебен канон от Теодор Дук Ласкарис (XIII в.), поместен в края на Октоиха.

Канон на св. Богородица от преп. Иосиф Песнописец в събота на Пета Неделя на Великия пост, заедно с Богородичния Акатист[70].

Вторите канони на утренята за всяка сряда в Октоиха от преп. Иосиф Песнописец[71].

Богородичните канони на повечерията в Октоиха от св. Иоан Дамаскин.

Малък водосвет с тропари в чест на св. Богородица от Теодор Четец (V в.)[72].

Има издадени множество Акатисти в чест на чудотворните икони на Божията Майка[73].

Освен това в нейна чест са съставени множество отделни песни, които са влезли в една или друга част на православното богослужение.

За най-древна се сочи песента „Богородице Дево“, съставена от благовестието на Архангел Гавриил и поздрава на праведната Елисавета към св. Богородица (Лука 1:28, 42)[74].

Молитвата „Нескверна, без никакво петно“ на Великото повечерие е на св. Ефрем Сириец (+372)[75].

Богородични песни се изпълняват всеки ден на православното ни богослужение. Едни от тях са поместени в самите служби (След всяка Слава и Нине е богородичен; всяка песен от канона на чествания светец има богородичен тропар), други – в края на Октоиха, Минея и Часослова. Те са:

1. Възкресни богородични на 8-те гласа – на Господи воззвах и на Стиховните стихири (Октоих – за всеки глас; също в края на Минея, 1 раздел).

Догматиците (богородични на Господи воззвах) са творение на св. Иоан Дамаскин. Те третират догматически въпроси: учението на св. Църква за св. Богородица и раждането на Спасителя. В тях св. Дева Мария се възпява като „всемирна слава, просияла от човеците и родила Владиката Христа“ (Догматик, 1 гл.).

„Както къпината гореше и не изгаряше, така Дево и ти си родила и Дева си оставаш. Вместо огнен стълб, възсия Слънцето на правдата, вместо Моисей – Христос, спасението на душите ни“ (Догматик, 2 гл.).

,,Как да не се радваме на твоето божествено майчинство, Пречиста, защото без да приемеш изкушение от мъж (без да познаваш мъж), Всенепорочна, родила си по плът, без Баща, Сина, Който преди вековете е роден от Отца без Майка” (Догматик, 3 гл.)

„Застана царицата отдясно на Тебе“ (Пс. 44:10; Догматик, 4 гл.)

„Дева роди безсеменно Христа“ (Догматик, 5 гл.).

„Кой не ще те ублажи, пресвета Дево? Кой не ще възпее твоето пречисто майчинство? Защото Единородният Син, като възсия от Отца преди вековете, Той чрез тебе, Чиста, премина, въплъщавайки се неизказано“ (Догматик, 6 гл.).

„Езикът не може да изкаже чудото на твоето раждане (Богородице, ск. м.). Ако зачатието, Чиста, е преславно, то непостижимо е и раждането“ (Догматик, 7 гл.).

„Небесният Цар от човеколюбие се яви на земята и живя между човеците: прие плът от пречистата Дева“ (Догматик, 8 гл.).

2. Богородични на 8-те гласа, за всеки ден, след Славата на светията в минея (Края на Минея, 2 раздел).

3. Възкресни богородични отпустителни на 8-те гласа след възкресните отпустителни тропари (Октоих — за всеки глас; края на Минея, 3 раздел).

4. Богородични отпустителни (на вечернята и утренята, както и в края на утренята, след тропара на светията, за всеки глас и всеки ден поотделно (Края на минея, 4 раздел).

5. Богородични (или кръстобогородични за сряда и петък) на Светилния за всеки ден (Часослов, пос. изд., с. 53-54).

6. Възкресни богородични светилни (ексапостиларии) – 12 на брой от византийския император Константин Порфирогенит (X в.)[76]. (Края на Октоиха).

С неизяснени автори са богородичните песни „В молитвах неусипающую” – „Неуморната в молитви“, (Кондак на Успение Богородично, гл. 2); „К Богородице прилежно нине притецем” – „Ние грешните и смирените, нека сега усърдно да прибегнем до Богородица“ (Требник, пос. изд., с. 342-343; Акатистик, пос. изд., с. 189); „На спасения стези настави мя, Богородице“ – „Упъти ме пo пътя на спасението, Богородице“ (Триод – и Нине на Евангелския чин (след 50 псалом; Часослов, пос. изд., с. 50) и др.

Много богородични богослужебни текстове са послужили за написване на сладкогласни ирмоси и концерти. Заслужават внимание сладкогласните ирмоси „Радуйся, Всечистая“, гл. 1, от свещ. Васалий, „Нетления искушением“, гл. 7, също от свещ. Васалий[77], „0 тебе радуется“, гл. 8 от Синесий Иверит и х. Ангел Ив. Севлиевец[78], „Ангел вопияше”  гл. 5, от свещ. К. Дъновски[79].

От композициите на западни ноти ще трябва да отбележим композициите „К Богородице прилежно“ и „Утоли болезни“ (Слава и Нине, 5 гл., понеделник вечер) от А. Архангелски; „Ангел вопияше“ 1 тропар на 9 песен от възкресния канон на Пасха – Пентикостар (от Е. Азеев). На същия текст съставят концертни композиции М. Балакирев, П. Чайковски, П. Чесноков и др.); “Дева днесь” (Кондак на Рождество Христово, гл. 3) от Д. Бортнянски, А. Львов, Д. Соловьов и П. Чайковски; „О тебе радуется” (Часослов, пос. изд., с. 74-75) от Д. Бортнянски, Н. Данилин, С. Смоленски и П. Турчанинов; „На спасение стези” (Часослов, пос. изд., с. 50) от А. Ведел; „Милосердия двери” (Часослов, пос. изд. с. 27-27, 176) от Д. Соловьов, „Богородице Дево” (Часослов, пос. изд., с. 146) от С. Рахманинов и Макаров[80].

Трудно е да изброим всички песнопения, с които св. Църква богослужебно прославя св. Богородица. Но и казаното дотук е достатъчно, за да се види, колко високо тя е поставена в сонма на светиите и каква достойна хвала ѝ се отдава в православното ни богослужение.

„Ние грешните и смирените усърдно сега да се притечем към Богородица и да паднем пред нея в покаяние и от дълбочината на душата си да извикаме: Владичице, смили се над нас и ни помогни. Побързай, защото загиваме от множество грехове! Не връщай празни твоите раби, защото тебе едничка надежда имаме”

„Богородице, ние недостойните няма да млъкнем да говорим за твоите сили. Защото, ако ти не би предстоявала да се молиш за нас, кой би ни избавил от толкова беди? Кой ли би ни запазил досега свободни? Владичице, ние няма да отстъпим от тебе, защото ти винаги спасяваш твоите раби от всякакви злини” (Требник, пос. изд., с. 342-343; ср. Края на Минея, 4 раздел, гл. 4, понеделник вечер и вторник сутрин на Богь Господь).
_______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1989, кн. 2, с. 15-32. Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Д-р Тодор п. Тодоров, Омилетика (Пълен курс), ч. I, Теория на проповедта, София, 1956, с. 204.

[2]. За тази класификация на Богородичните празници вж. + Неврокопски митрополит Пимен, Света Богородица – живот и прослава, София, 1981, с. 229; за празниците на чудотворните икони на Божията Майка вж. още: С. В. Булгаков,  Настольная книга для священно-церковно-служителей, изд. 3, Киев 1913, с. 1566-1590; прот. Г. С. Дебольский,  Дни богослужения православной кафолической восточной Церкви, т. I, С. Петербург, 1887, с. 149-247.

[3]. Прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 114.

[4]. S. Epiphanius Constantiensis Cypros episcopus, In laudes sanctae Mariae Deiparae; Migne, PG. t. 43, col. 485-502.

[5]. S. Proclus Cp. Episcopus, Laudacio in sanctissimam Dei genitricem Mariam; Migne, PG, t. 63, col. 679-692; Oracio de laudibus s. Mariae, ibid., col. 715-758.

[6]. По прот. Г. С. Дебольский, поc. съч., с. 114.

[7]. Проф. д-р Васил Иванов Пандурски, Преп. Роман Сладкопевец. Из историята на църковната химнология, ГДА, т. XI (XXXVII), 9, 1961-1962, с. 331.

[8]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 350.

[9]. Св. Иоанн Дамаскин, Точное изложение православныя веры, Полное собрание творений, т. I, С. Петербург, 1913, с. 315.

[10]. Св. Андрей Критский, Слово на Рождество Пресвятой Богородицы. — Настольная книга свещеннослужителя, т. 2, Москва, 1978, с. 42-46.

[11]. S. Joannes Damascenus, Homiliae 1-2, In nativitatem b. v. Mariae; Migne, PG, t. 96, col. 662-698.

[12]. Преводът е по + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 61-62.

[13]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 119.

[14]. S. Germanus archiepiscopus, Ср. In dormicionem В. Mariae, 1-3; Migne, PG, t. 98, col. 339-372.

[15]. По С. В. Булгаков, поc. cъч., с. 463.

[16]. Пак там, с. 464.

[17]. Преводът е по + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 69.

[18]. С. В. Булгаков, пос. съч., с. 126.

[19]. S. Gregorius Neocaesariensis episcopus, Homiliae 1-3, In Annuntiatione sanctae Virginis Mariae, Migne, PG, t. 10, col. 1045-1073.

[20]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. II, С. Петербург, 1912, с. 870-873; т. VIII, С. Петербург, 1914, с. 905-913; т. XI, кн. 1, С. Петербург, 1905, с. 973-979.

[21]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, Sermones de Tempore, Sermo 193-195; Migne, PL, t. 39, col. 2105-2110.

[22]. S. Joannes Damascenus, Homilia in Annuntiat. b. v. Mariae; Migne, PG, t. 96, col. 647-662.

[23]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 124.

[24]. S. Augustinus Hipponensis episcopus,  De Trinitate, lib. IV, cap. 5; Migne, PL, t. 42, col. 893-894.

[25]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 124.

[26]. S. Anastasius I Antochenus episcopus, In Annuntiationem interatisimae Deique Genitricis Mariae; Migne, PG, t. 89, col. 1375-1385; In Lauditissimae Dei Genitricis Annuntiationem, ibid., col. 1385-1390.

[27]. С. В. Булгаков, поc. cъч., с. 126.

[28]. Архиеп. Филарет Черниговски и Нежински, Историческое учение об отцах Церкви, т. III, Спб., 1859, с. 154, бел. 8, приписва кондака и икоса на преп. Роман Сладкопевец.

[29]. С. В. Булгаков, поc. съч., с. 313.

[30]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 132.

[31]. + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 191.

[32]. S. Dionysius Areopagita, De divinus nominibus, cap. 3; Migne, PG, t. 3, col. 678-692.

[33]. S. Melito Sardium episcopus,  De transitu Virginis Mariae; Migne, PG, t. 5, col. 1251-1256.

[34]. S. Augustinus Hipponensis episcopus,  Sermones de Tempore, Sermo 208. – In festo Assumptionis B. Mariae; Migne, PL, t. 39, col. 2129-2134.

[35]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 133.

[36]. Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 193.

[37]. С. В. Булгаков, поc. съч., с. 315;  прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 134.

[38]. Акатистник, София, 1957, с. 63.

[39]. Св. Амвросий епископ Медиоланский, Избранные поучительныя слова, Киев, 1882, с. 35-38, 55-58.

[40]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, Sermones de Tempore, Sermo 184-196. – In Natalia Domini; Migne, PL, t. 38, col. 995-1021; Sermo 115-128, ibid., t. 39, col. 1973-2001.

[41]. Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им, т. III. Превеждат и редактират свещеник д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов, Пенчо Цанев, София, 1913, с. 324-326.

[42]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч.,с. 43.

[43]. Там.

[44]. S. Gregorius Magnus, Liber Sacramontorum de circulo anni; Migne, PL, t. 78. col. 36-37.

[45]. S. Amphiloechius Iconiensis episcopus, Oratio in occursum Domini; Migne, PG, t. 39, col. 43-60.

[46]. S. Methodius episcopus et Martyr,Sermo de Simeone et Anna, quo die Dominico in templo occurerunt; ac de sancta Deipara; Migne, PG, t. 18, col. 347-382.

[47]. S. Cyrillus Hierosolymitanus episcopus, Incerti homilia in occursum Domini; Migne, PG, t. 33, col. 1147-1204.

[48]. Св. Иоан Златоуст,  Творения, т. II, с. 891-897.

[49]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 70.

[50]. Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, Преп. Йосиф Песнописец, Из историята на църковната химнология. ГДА, т. VIII (XXXIV), 6. 1958-1959. с. 290; вж. и Службата за деня.

[51]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 136.

[52]. Настольная книга свещеннослужителя, т. 3, Москва, 1979, с. 784.

[53]. Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, пос. студия, с. 291.

[54]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 392-393; прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 148-149.

[55]. Акатист или неседално пение към Покрова на Пресвета Богородица, София, 1911; Акатистник, пос. изд., с. 64-76 (само новобългарски превод).

[56]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 424-425; прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 156-157.

[57]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 425.

[57а]. Georgius Pisida, Bellum avaricum (Аварската война). Увод, превод и бележки от М. Войнов. – Извори за българската история, София, 1960, с. 57-66; Theophanis Confessores, Chronographia, 29, (Хронография). Превод от В. Бешевлиев и Г. Цанкова-Петкова,увод и бележки от Г. Цанкова-Петкова, пак там, с. 259-260; Niceforus Patriarcha, Breviriarum, 3 (Бревиарий). Превод от В. Бешевлиев, увод и бележки от П. Тивчев, пак там, с. 293-294.

[57б]. Вж. описание на събитията в „Полезна повест“ — края на Постния триод; новобълг. превод у + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 235-243.

[58]. + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 234.

[59]. Вж. новобълг. превод: Акатистник, пос. изд., с. 40-50.

[60]. Синаксар (Празнични четива от Триода и Пентикостара), превел и преработил + Макариополски епископ д-р Николай, София, 1977, с. 40.

[61]. Пак там, с. 41.

[62]. + Доростолски и Червенски митрополит Софроний, Сборник проповеди, т. I, София, 1974, с. 237.

[63]. Там.

[64]. Там.

[65]. Там.

[66]. Пак там, с. 237-238.

[67]. Пак там, с. 242.

[68].  Акатистник, пос. изд., с. 196-202.

[69].  Часослов, София. 1941, с. 264-278; Акатистник, пос. изд.,
с. 185; Требник, София, 1981, с. 474-492.

[70].  Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, пос. студия, с. 285.

[71].  Пак там, с. 284.

[72].  Требник, пос. изд., с. 342-366.

[73]. Hеврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 245.

[74]. Пак там, с. 247.

[75]. Там.

[76]. Пак там, с. 250.

[77]. Вж. Петър Динев, Църковно певчевски сборник, ч. ¬IV (Пространни пападически песнопения от Литургията на св. Иоан Златоуст, Василий Велики и Григорий Двоеслов), София, 1953, с. 196-200; Манасий п. Тодоров, Псалтикийна литургия, II изд., София, 1971, с. 282-284, 288-290.

[78]. Манасий п. Тодоров, пос. сб., с. 159-161; Петър Динев, Църковно певчевски сборник, ч. III, (Триод и Пентикостар – песнопения от великопостното и пасхалното богослужение), София, 1951, с. 155-162.

[79]. Петър Динев, пос. сб., с. 73-76.

[80]. Hеврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 253.