Проблеми на словото в публичното пространство*

(богословски анализ)

Любомир Трайков

Настоящият опит за анализ има за цел да разгледа проблема за употребата на словото в публичното пространство. Въпросът е много важен, защото словото е най-същностната характеристика на човека. Човешкият живот е немислим без комуникация. Той целият е комуникация. Колкото по-развито е общуването чрез словото, толкова по-съвършени са носителите на словото, тоест, хората. Когато обаче комуникацията се наруши, означава, че и с човека нещо се случва. Връзката между тях е взаимозависима. Именно затова проблемът е от изключително значение.

Словото има свещен произход. Евангелието на св. апостол Иоан Богослов започва с думите: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото (Иоан 1:1). Следователно речта, мислима като дар от Бога, има свой особен, сакрален смисъл.

Сведена обаче до средство за ежедневната човешка комуникация, тя губи от висшия си смисъл и се профанизира. Особено, когато с нея се спекулира, изказват се неистини, лъжесвидетелства се, изговарят се неправди.

В съвременността, във време на девалвация на ценностите, словото е в много трудна, да не кажем, окаяна позиция. Налице е парадокс – с най-святото нещо се извършва дезинформация, манипулира се общественото мнение, нерядко се стига до словоблудство. Нарушен е не само изказът, но и смисълът. Загубена е дори профанната функция на словото – да бъде средство за нормална комуникация, да служи за доброто общуване между хората…

Обезценяването на стойностите расте главоломно и обхваща цялото общество. Стига до висшите прослойки – институции, парламент, правителство, президентство, съд, прокуратура. Стана като че ли нормално депутат да говори с апломб арогантно от трибуната на Народното събрание; партийни лидери да се надговарят с неприемливи, да не кажем, нецензурни изрази; министри от предишни и настоящи правителства грубо да си прехвърлят вина, като намесват съдии и прокурори. Последните, от своя страна, също не остават длъжни. Една непрекъсната словесна баталия без победители. И тук не става въпрос за свобода на словото – най-важната характеристика на демокрацията, а за откровена липса на човешки ценности като възпитание, етика, култура.

Жалкото обаче е, че в епохата на медиите всичко това се чете, слуша, наблюдава от всички. Репродуцира се един модел на говорене и поведение, който обхваща всички останали прослойки.

За самите медии като носители на словото, като че ли най-важно е да са първи в скандала, да са първи с новината преди останалите. Но дали са проверили добре информацията, не е толкова важно. Така лесно се стига до информационно затъмнение и словото се използва за откровена манипулация.

Огромна е отговорността на журналистите, чиято работа се гради на словото. Като пазачи на демокрацията, те не бива да я използват за параван, а трябва да я защитават. Не са редки случаите на информационна война чрез медиите, когато се прави компромис с истината, със словото. Медиите винаги трябва да са в опозиция на официозното слово, ако то е неистинно; да са на достатъчна дистанция от него.

В областта на медийното говорене не трябва да има теми – табу, особено ако засягат основни национални, политически и икономически интереси. Недопустимо е журналистите да бъдат страна в конфликтите, да подпомагат предизборни кампании, да бъдат уличавани в незаконни обвързаности с хора на властта. При съмнения за конфликт на интереси, те първи трябва да сигнализират обществото и прокуратурата. Дори под страх от уволнение, от смяна на медията, хората на словото трябва да са израз на гражданския натиск. Прагът между истина и неистина за всеки служител на словото е неговата съвест. Със словото не бива да се прави компромис, то трябва да назовава истината.

Има още

Злото в света*

Иван Панчовски

Много трeвожни въпроси смущават духа на религиозния човек в пътя му към Бога. Ала въпросът за съществуването на злото в света, наред с добрия и свят Бог, е най-тревожен за него. Съществуването на злото в света и на поражданите от него страдания и мъки с право се счита от съвременния човек като главна пречка във вярата в Бога, като главен довод в полза на безбожието. И действително, трудно е за повърхностното мислене да примири съществуването на Бога, на всеблагия и всемогъщ Промислител, със съществуването на злото, толкова силно и властно в този свят. Този аргумент е станал класически и единствено сериозен, дори по признанията на прочутия съвременен философ Николай Бердяев. Хората изгубват вярата си в Бога и в божествения смисъл на света, понеже се срещат с тържествуващото зло, понеже изпитват безсмислени страдания, породени от злото[1].

Чуйте какви слова се изтръгват от устата на Женевиева, героиня от романа „Пладнешкият дявол“ от Пол Бурже, член на френската академия: „…Скръб съществува. Аз съм я срещала навсякъде и всякога. Никога, разбирате ли, никога не бихте ме накарали да допусна, че един добър Бог, че един справедлив Бог е създал света, в който скръбта е самата същност на живота. Аз не вярвам в Бога, не вярвам“[2].

Въпросът за злото стои в центъра не само на християнството, но и на всяко религиозно съзнание. Злото в една или в друга форма стана все по-натрапчиво и като че ли обхваща в себе си цялото многообразие на живота. Той като че ли не се движи под знаменателя на доброто, а на злото. Зло цари навсякъде – в личния и обществения, в народния и международния живот. С напредъка ни в наука и техника ние, вместо да разширяваме границите на царството на доброто, като че ли все ги стесняваме в полза на царството на злото. Всесилността на злото, което оплита в своите безкрайни мрежи целия свят, става почти непребродима пречка в пътя на съвременния човек към Бога. Ограниченият и рационалистически настроен разум на модерния човек не може да примири същствуването на всеблагия и всемогъщ Бог със съществуването на злото, което е издигнало толкова неразбиваеми крепости по фронта си с доброто.

Корнелис ван Харлем (1562-1638). Грехопадението, 1592.

Как се е породило злото? Не е ли в края на краищата Бог виновен за неговата поява? Корените му не се ли намират в битието на Бога? Неговите първоизвори не изтичат ли от недрата на единия Бог, от Когото всичко е произлязло? Когато произнесем словото Бог, ние мислим за абсолютното добро. С това слово ние мислим също и за Твореца, за единствената и последна причина на всичко съществуващо.  Злото не може да произлезе от Бога, то, обаче, не може и от никъде другаде да дойде[3]. Заради това, въпреки нашето нежелание, въпреки противенето на сърцето ни, остава само една възможност: злото се корени в Бога, в Когото се намира последната основа на всяко битие.

В тази точка като че ли има пълна съгласуваност между добри и зли. Дори някои богослови, които искат да останат докрай верни на разума си, признават, че Бог е първоизворът на злото. Против Бога въстават не само злите, но и добрите, които не могат да се примирят със съществуването на злото. Безбожието е пуснало своите корени не само в злото, но и в доброто. Прудон, известният френски социалист, е тип на човек, който въстанал против Бога в името на доброто, справедливостта и правдата[4]. Злите ненавиждат Бога, понеже им пречи да вършат зло. Добрите пък са готови да ненавиждат Бога, понеже допуска съществуването на злото. Самото различие между добро и зло, съществуването на две царства – добро и зло – води към безбожие, към отричане на абсолютния и добър Бог.

Така може да се разсъждава, когато нямаме вярно понятие за Бога като творец и за Неговото отношение към сътворения свят. Човешкият евклидовски разум, който не е проникнал в страниците на Свещеното Писание, за да познае Бога, иска светът да бъде без зло и страдания, да бъде свят напълно рационалистически. И този човек не може да разбере със своя ум, защо Бог не е създал безгрешен, блажен, неспособен към зло и страдания свят.Този човек, обаче, не може да разбере, че „добрият“ човешки свят би се отличавал от „лошия“ Божи свят с това, че в него не би имало свобода и че човекът би бил само „добър“ автомат. Отсъствието на свобода би направило невъзможно злото и страданията. Обаче този евклидовски, рационалистически човешки свят, в който не би имало зло, би царувало най-страшното и най-непоносимото за човека зло – отсъствието на свободата, изтребването на свободата на духа без остатък. Напротив, сегашният Божи свят е изпълнен със зло, но в неговата основа е вложена свободата на духа, най-голямото благо, знакът за богоподобието на човека[5].

Има още

Гоненията срещу православната вяра в съветска Русия (1918-1940 г.)*

Свещеник кандидат на богословските науки Кирил Краснощеков

В историята на Вселенската Църква никога не е имало такива мащабни  и всеобхватни гонения, както в съветска Русия през XX век. Гоненията се разпространяват по цялата територия на огромната страна, обхващат всички слоеве на обществото и всички възрасти – от децата до старците. Според някои оценки за 70-те години (от 1917 до 1987 година) повече от сто милиона са православните вярващи в Русия подлагани на различни гонения, притеснения, дискриминации – от издевателства и уволнения от работа до разстрел[1]. В своя доклад ще се постарая да направя кратък обзор на най-страшния, най-кървавия период на гонения, периода 1918-1940 година.

На 23 януари 1918 година болшевишкото правителство Съвет на народните комисари (Совнарком) публикува „Декрет за отделянето на църквата от държавата и на училището от църквата”. Този закон поставя Руската православна църква в строгите рамки на всякакви забрани и ограничения. От този момент тя изгубва правата си на юридическо лице, лишена е от собственост и от възможност да придобива такава. На 8 май 1918 година Совнарком постановява да бъде създаден към Народния комисариат на правосъдието особен, постоянно действащ отдел, който да ръководи делото по отделянето на Църквата от държавата. Възниква VIII (впоследствие V), или така нареченият „ликвидационен” отдел (имат се предвид задачи по ликвидирането на предишните, дореволюционни отношения между Църквата и държавата и оказване на помощ на органите на властта за пресичането на контрареволюционната дейност на религиозните обединения). Неговият несменяем завеждащ П. А. Красиков се откроява сред болшевишките ръководители, отнасящи се особено отрицателно към религията. На практика функциите на отдела не се ограничават с изброеното по-горе. Въпреки декларирания принцип на отделяне на Църквата от държавата, основа на политиката на болшевишкия режим е жестокото смазване на религиозния живот.

Има още