Бисер Божков, Симеон Братанов

Същността на любовта

Що е любов? Има ли любов от пръв поглед? На тези въпроси ще отговорим, като сравним понятието любов с понятието дружба, които са сходни. Те двете – и любовта, и дружбата – са важни в човешките взаимоотношения и много често казваме, че дружба която е проверена във времето и укрепнала, е по-ценна от злато. За дружбата, както и за любовта, са присъщи отговорност, вярност, търпение. Да умееш да дружиш е голямо изкуство, умение. Не е възможно да има дружба от първо запознанство. Трябва да мине доста време за да оценим човека с когото искаме да дружим. Нужно е да преживеем трудни моменти и изпитания за да укрепне дружбата ни и да бъде готова на изпитания. Укрепването на дружбата става чрез времето, споделяне и съпреживявания[1]. Същото е в любовта. Не бива да се бърка чувството на благоразположение, увлечение или влюбеност, което често съпътства първата среща между мъж и жена с любовта. Това дори не е влюбеност. Но за да стане първоначалното чувство любов, е нужно да положим доста усилия и труд. Минава време, докато тази влюбеност стане истинска и пълноценна любов. Увлечението, страстта, влюбеността, съчетана с похот, може дори много силно да попречи на любовта, защото при него има болна мистика, изразяваща се в обсебеност и егоизъм.

„Подобно на светостта любовта е най-висша категория  и затова не се поддава на определяне лесно. Това е така, защото Първопричината и изворът на любовта е Бог. Тя е Негово притежание и е най-божественото у Всевишния, защото разкрива Неговата същност. „Бог е любов“ – така учи свети Иоан Богослов (срв. 1 Иоан 4:8, 16). Божията любов се проявява между Лицата на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Светий. Тя е толкова съвършена, че създава пълна вътрешна хармония в душите на хората и в общуването им. По характер Божията любов е даряваща. Всевишният обича дори тогава, когато ние не Го обичаме. Нещо повече, Той ни обича и дори когато с греховете си Го оскърбяваме. Така че Божията любов не е непременно взаимна любов. Но освен че е даряваща, тази любов е още и самоотвержена. Знаем добре как Той умря за нас на Кръста[2]“.

По обхват на действие „любовта на Господа е безпределна, като се простира над всички хора – добри и лоши. По сила тази любов е безмерна. Първата искра на любовта у хората е запалена от Бога. Човешката любов извира от Божията любов, която непрестанно пробужда, подхранва и усилва тази любов. И за да бъде нашата (човешка) любов подобна на Божествената, нужно е винаги да бъдем в общение и връзка с източника на любовта – Бога. Такава е именно християнската любов. Същата има за основа Божествената любов. По характер християнската любов е самоотвержена и саможертвена, като християнинът обича Господ и ближния си повече от себе си. За преуспяването на Божието дело и благото на ближните той е готов да претърпи всякакви лишения и страдания и дори да отдаде и живота си. По обхват на действие тази любов е всеобхватна, като се простира дори и над враговете[3]“.

И така най-главният и важен въпрос пред нас е какво е любовта. Истинската любов, както казва апостол Павел, трябва да бъде вечна, „..любовта никога не отпада“ (срв. 1 Коринтяни 13:8), тоест любовта никога не умира – тя е вечна, ако е от Бога. Защото Бог е Любов.

Според св. апостол Павел: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ (срв. 1 Коринтяни 13:4-7).

Така че, за да чувстваме любов, необходимо е да вземем решение да обичаме независимо от всичко. Независимо дали е слънчево или мрачно, дали сме бедни или богати, млади или стари, дали ще срещнем човек, който е по-красив от сегашния ни избраник, или – не. Не вземем ли това решение, любовта ни и семейният живот ще бъдат много нетрайни и крехки, ще зависят от огромно количество обстоятелства. Например човек остарява, изнемощява, променя се. Оженил се е за някого, а след известно време той се е променил. Ако не приемаме любовта като вечно, постоянно чувство, значи трябва да търсим друг съпруг, този вече не ни подхожда и така нататък. Само при твърда решимост да обичаме човека в Христа, след като веднъж завинаги сме направили своя избор, Бог може да ни помогне да запазим семейството си и да пренесем любовта през десетилетията във вечността, в Небесния Иерусалим.

Казаното за истинската любов е валидно според нас само ако имаме съдействието на Божията благодат, която получаваме и придобиваме при живот в тайнствата на Църквата, в евхаристийния начин на живот. Това е основният смисъл на човешкия живот.

Влюбеност

Според св. Нектарий Егински: „Еросът (гръцки влюбеността) е страст на празноскитащата се (безделна) душа, която страст се поражда от любопитството на зрението. Еросът се изявява като прекомерност на някое неразумно желание, което се ражда бързо в душата, но пък бавно гасне. Еросът, ако доближи до разумна душа, гасне преди да разбърка ума ѝ, защото тази душа е господарка на себе си и не се оставя да бъде повлечена от фантазията“[4].

„Според психолозите, а и според собствения ни горчив опит, това прелестно състояние на влюбеност рано или късно преминава. Колкото и интензивни да са чувствата, наситени с емоции, с вълнение и „щастливи“ мигове, колкото и удовлетворяващи да са взаимоотношенията. Влюбването може да продължи няколко месеца, може да се проточи най-много няколко години[5]“.

„Под влияние на тези изкривени представи за истинската любов, внушавани ни от съвременната масова култура, дори двойки, които са изградили хармонични, стабилни отношения и са надскочили успешно стадия на идеализирането на другия, престанали са да игнорират недостатъците на другия и са ги приели с разбиране, решават, че това, което имат не е истинско и се впускат да търсят нова, силна, изгаряща любов извън брака си“[6].

В този смисъл може да направим извода, че в основата на влюбеността е сексуалното и емоционалното влечение, но не и истинска любов. При влюбеност човек не само изпитва душевни, но и телесни усещания – повишаване на пулса, любовно треперене, „пеперуди в корема“ и други.

Влюбеността не може да се нарече любов, защото в основата си има егоизъм (форма на гордост), както споменахме вече.

В любовта е тъкмо обратното – преодоляване на егоизма, умение да жертваме нещо за любимия или да се саможертваме, да му прощаваме недостатъците, да живеем с него дори когато не ни радва. При влюбеността влюбеният не вижда никакви недостатъци в обекта на влюбеност, очите му са затворени и той е склонен да идеализира и романтизира своя избран човек. Пламенността на чувствата въобще не говори за дълбочината им. И ако този пламък се превърне в тих и равномерен огън на семейно огнище, това означава, че благоразположението, което са имали един към друг, от моментно увлечение се е превърнало в солидна и здрава връзка, готова да устои на предизвикателствата, ако ли не се получи това, влюбеността довежда до разпад на отношенията между хората.

В този смисъл може да заключим, че при влюбването или влюбеността понякога се наблюдава състояние на болна мистика за разлика от истинската любов, където винаги е налице здрава мистика, защото нейният източник е Бог.

Това според нас е така, защото между влюбване и зависимост има абсолютна корелация (латински неразривност). Ето накратко илюстрация на казаното: при влюбването се появяват „пеперуди в стомаха“ и влюбеният гледа на обекта си с „розови очила“. Какво означава това? Метафората с „розовите очила“ е символ на това, че влюбеният не вижда реалистично обекта на своето влюбване.

Има още →

Александра Карамихалева

Преди известно време у нас се заговори за възможността гражданският и църковният брак да имат еднаква стойност пред закона. Чуха се много „за“ и „против“, но така или иначе, гражданският брак все още е задължителен за страната ни и желаещите да сключат църковен брак са принудени да се женят по два пъти, често в един и същи ден според гражданските и според църковните установления.

Едни го правят не поради голяма ревност по Бога, а просто защото църковният брак е някак „по-пищен, тайнствен, романтичен, атрактивен“ или защото и другите го правят… Други отдават кесарю кесаревото, а после Божието на Бога, убедени, че без благодатта Божия няма да понесат тежкия кръст, който поемат.

Но това, че препоръчва на своите вярващи да сключват и църковен брак освен задължителния граждански, значи ли, че Църквата не зачита гражданския като такъв, че го счита за недействителен? Плод на съвременността, на нейния плурализъм и отстъпление от вярата ли е гражданският брак? Ако една семейна двойка е сключила брак преди 30-40 години, живели са толкова години в съгласие, търпели са си един другиму теготите, отгледали са деца и внуци… тези хора женени ли са, ако не са се венчали, понеже „времето беше такова“? В блуд ли са живели през тези години?

Брак ли е гражданският брак за Христовата църква?

За да получим задоволителен отговор на този въпрос, трябва да се върнем назад в историята и да видим как древната християнска Църква е възприемала сключените според старозаветната юдейска традиция бракове и сключените съгласно правната уредба на Римската империя.

Може би трябва да се запитаме и: какво прави един брак християнски, целомъдрен и какво блуден? От формата на сключване ли се определя същността на брака, или от отношението на съпрузите един към друг и към Бога?

В първите осем века от историята на християнството било разпространено разбирането, че бракът е дело на взаимната любов, единомислие и съгласие на волята на мъжа и жената. И римското, и византийското, и гражданското и църковното право се основавали на разбирането „Consensus facit nuptias“ (Единодушието поражда брака) и абсолютно право на двойката било да избере формата на узаконяване на връзката си.

В законодателството на Римската империя всяко постоянно полово съжителство на пълноправни свободни мъж и жена се считало за фактически брак и ролята на държавата се изчерпвала с това да регистрира факта на брака за нуждите на гражданското, семейното и наследственото право.

„В съжителството със свободна жена трябва да виждаме брак, а не конкубинат“ – пише знаменитият римски юрист Модестин.

Не така стоят нещата при съжителство с роб, защото социалното му положение не може да гарантира свободен избор и равноправност в съжителството.

За римляните бракът е съгласие между две свободни в своя избор страни, което е доста прогресивно разбиране, в сравнение с другите цивилизации на Древния свят, още повече, че утвърждават моногамията като единствено законна форма на брачно съжителство.

За сравнение: при старозаветния юдейски брак най-важното е осигуряването на потомство – цел, която оправдавала и многоженството (3 Царства 11:3), и конкубината (Битие 16:1-3), и левирата (Битие 38:8). Това са все неща, срещу които ранната християнска Църква взема строги мерки още в първите векове от основаването си (седемнадесето апостолско правило; св. Василий Велики, четвърто и осемдесето правило).

Законодателството на християнска Византия до края на IХ век не се различава от римското. Според конституцията на императорите Теодосий и Валентин (428 година), за да е действителен един брак, не са нужни нито брачни дарове, нито документи, нито каквото и да е тържество, а бракът на равноправни хора получава действителност вследствие на тяхното взаимно съгласие и надеждността на свидетелите. Едва Юстиниан в седемдесет и четвърта новела (глава пета) придава на брачната клетва пред Библията стойността на факултативна форма на брак наравно с приетите дотогава граждански форми. А в законодателния сборник „Еклога“ на императорите иконоборци Лъв III Исаврянин и Константин V Копроним за първи път се споменава за църковното благословение като за една от юридическите форми за сключване на брак, наравно с родителското съглашение, свидетелството на приятели и подписването на специален документ. По същия начин, като за факултативна форма на брак, говорят за участието на Църквата в бракосъчетанието и по-късните закони на византийските императори „Полихрон“ (879 година), „Епанагога“ (886 година) и в „Синтагмата на Валтасар“ (1335 година), където четем: „Брак се сключва посредством благословение, венчание или посредством договор.“

Древната Църква и бракът.

Основен източник на църковното учение за брака е Библията, според която бракът е установен от Самия Бог още в рая (Битие 2:22-24; Матей 19:6). Първата брачна двойка е носител на висшата земна власт, суверени, на които е подчинен целият останал свят (Битие 1:28). Никъде в Библията не се откриват податки, че бракът е продукт на Църквата или на държавата, а напротив, семейството е първата форма на Църквата – „малка църква“, както я нарича св. Иоан Златоуст, и в същото време начало на държавата, тъй като всяка власт на човек над човека започва от думите на Бога за властта на мъжа над жената (вж. Битие 3:16). Така че, както отбелязва професор Троицкий, ролята на Църквата и държавата по отношение на брака не е в неговото сключване, а в констатацията му като вече съществуващ факт (вж. „Христианская философия брака“ професор С. В. Троицкий).

Ако внимателно прочетем евангелието по Иоан 2:1-11, където се разказва за сватбата в Кана Галилейска, ще забележим, че там не се споменава за каквото и да е участие на Господ Иисус Христос в обреда по сключването на брака. Христос и апостолите не сключват брака, а идват на брачния пир като гости и със самото си присъствие оказват признание на старозаветния институт на брака от страна на новозаветната Църква.

По същия начин се отнася към заварените форми на брака и Древната християнска Църква. И по времето на гоненията, и след като християнството става държавна религия, Църквата възприема определението на римското право за брака и заварените форми за узаконяването му, признава ги, но ги изпълва с ново съдържание. В „Апологията“ на църковния писател от II век Атинагор към император Марк Аврелий (глава тридесет и трета), например, се казва: „Всеки от нас счита за своя съпруга жената, за която се е оженил съгласно издадените от вас закони.“ В християнския паметник от II век „Послание към Диогнет“, авторът пише: „Те, тоест християните, сключват брак, както всички.“ Св. Амвросий Медиолански казва, че християните си взимат жена съгласно „Таблиците“, тоест по римските закони, изложени в таблици. Такова отношение към гражданския брак откриваме и в други авторитетни учители на Църквата и на Изток, и на Запад, като св. Иоан Златоуст, Валсамон, блажени Августин, папа Николай I и други. Църквата приемала като действителни браковете на нехристияни след приемане на християнството, без да изискват от тях да се женят наново според християнските обичаи. Тя безусловно приемала за действителни гражданските бракове. Но и Църквата, и държавата не признавали тайния, необявен и нерегистриран брак, дори ако е сключен с участието на свещеник.

Тогава, в първите векове на християнството, както и сега и в Църквата, и в държавата, бил разпространен възгледът, че за действителността на брака са необходими два фактора: субективният – единодушие между мъжа и жената, и обективният – външната форма, която е свидетелство пред обществото, че двамата вече са съпрузи.
За Църквата бракът е тайнство.

„Тази тайна е велика“, тайнствено единение в Любовта „Ще бъдат двамата една плът“ (Битие 2:24; Ефесяни 5:31-32).

Обредната страна при сключването на брака поначало нямала определящо значение. Определящо за брака е отношението на участниците в него, самите личности. Ако встъпвали в брак християни, то и бракът им ще е християнски, той ще предполага християнска отговорност и отношение, един към друг и към Бога. Бракът между християни предполага усилията и на двамата, подвизавайки се, да постигнат единение един с друг и с Господа. Двамата като се подкрепят един друг да напредват по пътя на благочестието и да постигнат спасение. Заради тази висока цел християните се нуждаят не само от юридическа валидност на брака си, но и от молитвената подкрепа на Църквата и от освещаващата и укрепяваща и допълваща нашата немощ Божия благодат. Затова, ако няма канонични пречки, вярващите са търсели и търсят благодатното освещаване на брака си в тайнството Венчание и Църквата поощрява това.

Същевременно Църквата никога не е считала гражданския брак за нещо скверно или недействително, а го е признавала и уважавала като институция. Не гражданският брак като форма на узаконяване сам по себе си е блудство, не формата на сключване определя един брак като блуден или целомъдрен, а начинът, по който мъжът и жената подхождат към него.

Блуден е безпътният съюз, разпиляващ и оскверняващ любовта чрез суетни желания, страсти, прищевки, увлечения, егоизъм, егоцентризъм. Съюз, в който няма жертвено себеотдаване и решимост дори и душата си да отдадеш за добруването на другия. Напротив, целомъдреният брак има за цел Бога и единението в Него.

И така: как да постъпят съпрузи, които имат дългогодишен граждански брак и доколкото им е било по силите, са живели във взаимна любов и търпимост?

Ако и двамата имат съгласие по въпросите за вярата да отидат в храма и да осветят съюза си в тайнството брак, та занапред да имат за подкрепа и упование укрепяващата и освещаваща Божия благодат, която възпълва нашите немощи.

Ако единият от съпрузите се съпротивлява, другият да не го насилва и принуждава, а да уважи решението му. Да вярва, че чрез търпението, кротостта, мира, всепрощаващата, безусловна и неотпадаща любов на единия и двамата ще се спасят, затова с удвоено усърдие да дерзае да ги постига.

В Първото послание до Коринтяни (седма глава, 12-16 ст.) св. апостол Павел се обръща към вярващите, които имат невярващи съпрузи. Тук апостолът явно говори за сключени според гражданските закони бракове, защото тези „неповярвали“, които са против вярата, едва ли ще да са направили компромиса, да осветят брака си в Църквата, само за да угодят на съпрузите си. Въпреки това апостолът уверява, че такъв съюз може да бъде спасителен не само за вярващия, а и за невярващия съпруг, който чрез вярващия се освещава. „Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж; инак, децата ви биха били нечисти, а сега те са свети… Защото, отде знаеш, жено, не ще ли спасиш ти мъжа? Или, отде знаеш, о мъжо, не ще ли спасиш ти жената?“

Как става това спасение, чрез молитвите и покаянието на вярващия, чрез съпружеското общение с него или чрез любовта, която ги свързва… не зная. Бог знае.

Това е тайна велика.

___________________________________

*Източник – http://www.bg-patriarshia.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът Александра Карамихалева. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5gd