Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

На второ място, възприемайки наследството на Августиновото учение за справедливата война,но допълвайки го с разработките на средновековните канонисти, Тома Аквински формулира три основни предпоставки, които определят моралните условия, които позволяват една война да бъде определена като справедлива.

Три изисквания определят характера на човешките действия и спомагат за оценката на справедливото или несправедливо използване на сила:

1.Първото условие е авторитетът на владетеля (auctoritas principii), който има право да носи меч и да го използва срещу вътрешни метежници и външни врагове.

2.Второто изискване е наличието на справедлива причина (causa justa) за водене на война. Освен отбраната от агресията на врага и освободителната война, в своите морални аргументи Тома Аквински включва и виновността на врага като причина и мотив за водене на военна кампания срещу него, като допълва мотива за освободителната война с мотива за наказанието на врага;

3.Третото условие за справедлива война е справедлива цел (intention recta) като изискване една война да бъде призната за справедлива. Тук в учението на Тома Аквински се посочва на първо място като правилна или справедлива цел възстановяването на мира. Както и при блажени Августин, у воюващите страни като мотив и цел на водене на военните действие не се изключва наличието на миролюбие, но Тома Аквински включва към тази цел и стремежа да се получи справедлива компенсация за нанесените щети[1].

Като обобщаващ извод от направения общ преглед на най-важните християнски етически принципи и нравствени изисквания за оценка на употребата на сила като справедлива и морално оправдана биха могли да се посочат следните по-важни твърдения:

1.Християнството не тълкува буквално и не абсолютизира евангелските принципи за непротивене на злото, както това се извършва в учението на толстоизма, например, което се опитва да се представи за християнско.

2.Любовта към ближния, в чийто обсег влиза и любовта към врага, предполага не на всяка цена търсене на собственото удоволствие и спокойствие, а понякога изисква усилие и борба за благото на ближния и за интересите на някой друг. Според древните гърци този принцип обозначава приятелството, но според християнската етика той изисква подвижничество в съвършената форма на християнската любов-любовта към врага.

Рицарското съсловие и неговите морални правила за мъжествено противопоставяне и борба срещу злото и несправедливостта допринасят за оформянето на християнските принципи за водене на война, които се свеждат до два основни казуса:

1)отбранителната война и противопоставянето на заплахата от въоръжена агресия и нападение и

2)освободителната война, при която справедливата кауза за водене на въоръжена борба се изразява в отхвърлянето на властта на тираничен владетел и освобождаването на поробеното население.

3.Коя от воюващите страни в съвременния свят е на страната на Божията правда? Как при военните конфликти в днешно време се прилага християнското учение за справедливата война?

Войната е духовно и метафизично зло за човеците, нравствено зло за обществото и трагедия за народите. Войната е плод на враждебност и липса на мир и тя се проявява с агресия и насилие, които са вражда не само срещу човеците, но и срещу Бога. Чрез войната се нарушава справедливостта и любовта към ближния, но и Божият закон – закона на Божията правда и Божията любов.

Причината за възникване на войните, конфликтите и раздорите между хората, провокирането на спорове, несъгласия и проявите на насилие в отношенията между отделните личности, между обществените групи или отделните народи, нации и държави в международен план е нарушаването на принципите на справедливостта, грубата и войнстваща агресия, беззаконието и онеправдаването. Извършването на различни неправди и беззакония, системното потъпкване на човешките права, достойнството и честта на отделната личност или агресията и заплахата срещу цели народи и държави предизвикват законна и морално оправдана съпротива срещу подобно насилие и беззаконие и водят до справедлива употреба на сила с цел самозащита.

Търпимостта към извършването на неправди – на беззакония, несправедливости насилие над отделната личност или системно онеправдаване на отделни обществени групи и общности, наличието на незаконни, неморални и нехуманни условия, в които е поставен отделният човек или определена страна от обществените и договорни отношения, се свързва винаги със ситуация на несправедливост и предполага или усилия за мирно разрешаване на потенциалните конфликти, предизвикани от несправедливостта, в границите на правото и чрез механизмите на закона, или използването на сила, а понякога и на груби форми на насилие, което винаги е съпътстваща проява на несправедливостта. В съответствие с това разбиране, и в духа на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в християнската етика и учението на Църквата винаги се е изтъквало основополагащото значение на справедливостта като най-силна гаранция за истински и траен мир в междучовешките, обществените и международните отношения.

Според християнската етика справедливостта е по-дълбоката ценностна основа и определяща аксиологична реалност, върху която се изгражда и основава мирът. Отсъствието на справедливост понякога е по-нетърпимо за човека или по-нежелано от човешките общности от наличието на конфликти или борби, които се водят в името на справедливостта. От християнска гледна точка един конфликт може да бъде морално оправдан само и единствено ако е средство в борбата за справедливост и неговата цел е премахването на съществуваща несправедливост и установяване на правда и мир. В рамките на християнската етическа традиция темата за неразривната връзка и диалектическото отношение между справедливостта и мира има своето историческо значение и многовековно развитие.

Конфликтите на различно равнище – междуличностно, обществено и международно – са оправдани от морално гледище, ако тяхната цел е премахването на някоя неправда, поправянето на съществуваща несправедливост и борбата срещу фрапиращите форми на неправда и беззаконие. За придобиването на истинска свобода, човешко достойнство и благоденствие всеки човек се нуждае от справедливост и справедлив обществен ред, в условията на които да се стреми да постигне всяко друго благо, което е полезно за индивидуалния и обществения живот[3].

След Реформацията и религиозните войни в Европа, появата на доктрината за естествените човешки права и началото на модерната система на международни отношения традиционното християнско учение за справедливата война навлиза и в сферата на гражданското и международното право. През XVI-ти и XVII-ти век редица християнски теоретици и моралисти като Суарес, Джентиле и Гроциус започват да модифицират и да внасят известни промени в унаследената средновековна християнска традиция за справедливата война и да формулират и извличат от нея определи принципи, които полагат началото и теоретичната основа на съвременното международно право.

Опитите за изграждане на единна теория и систематична доктрина за „справедливата война“ поставят началото на развитие на тази тема и в рамките на модерната международно-правна теория за справедливите основания и причини за обявяване и водене на война (casus belli). Тя се отразява и върху съзнанието за императивно изискване за спазване на приетите юридически норми и правила за водене на „ограничена“ война при задължителна защита на правата на цивилното население и строго санкциониране на военните престъпления от международната общност [1].

През XIX-ти и XX-ти век позитивното право възприема и видоизменя принципите на християнската традиция за справедливата война и предлага серия от международно признати правни принципи и юридически норми, които регламентират въпросите за войната и мира. Принципите за „имунитет на цивилното население“ по време на военни действия, човешките права и възможността да не се изпълнява военната дисциплина и заповеди при наличие на престъпления срещу човечеството са залегнали в международното право за водене на война. То се регулира от Женевските конвенции, като реципира и конкретизира всички тези принципи за справедливост в международните отношения, за водене на ограничена война и за минимизиране на щетите от военни действия.

Тоталитарните политически идеологии и движения през XX-ти век век отричат част от тези християнски принципи и лансират своите виждания за „тотална война“, което води до масови убийства, геноцид, изтребване на цивилно население и промяна на правилата за водене на война. Създаването на надеждни международни принципи и институции за гарантиране на международното право след края на Втората световна война и по времето на така наречената Студена война не намаляват опасностите от злоупотреба с оръжие или възникване на локални конфликти, които се характеризират с нехуманни прояви, ожесточеност и масови убийства.

Има още →

Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

Библейските понятия за войната и мира са много по-дълбоки в своето духовно измерение и широки по своето съдържание от обикновените политически или формално юридически понятия и възгледи за войната и мира. Според Библията мирът не е само отсъствие на война и липса на вражда и конфликти между хората. Мирът е съгласие и плод на справедливост, Божие благословение и пълнота на правдата и щастието, на благословението и блаженството за човека, а войната е враждебност и неправда, греховно дело и зло, което е плод на духовен конфликт между човека и Бога и на дълбок духовен разрив в междучовешките отношения.

Без удовлетворяване на изискванията на Божията правда и спазване на принципите на справедливостта в човешките отношения лесно се нарушава мирът и настъпват враждебност, несъгласие и недобронамереност, които прерастват, пораждат и преминават в агресия и насилие. Войната, според Библията, е плод на греха и на последиците от греха в отношенията на човека с Бога и с неговите ближни. Войната е зло, което е проява, действие и състояние греха и неправдата – нарушаване на Божия закон на любовта и на Божията правда.

Този доклад има за цел да представи кратко изложение по темата „Справедливата война в новозаветното християнство и съвременните реалности“, като предлага отговор на някои основни въпроси, свързани с тази трудна и болезнена тема на нашето съвремие в светлината на християнската вяра, библейското предание и съвременния критичен духовен и политически контекст.

1.Библейският подход към войната и съвременните войни

За да разберем библейския възглед и подход към войната, ние трябва да вземем като отправна точка и да осмислим противоположното състояние в човешкия живот и междучовешките отношения, което е едновременно духовен плод и на отношенията между човека и Бога – мирът, който е не само отсъствие и липса на война, но пълнота на човешкото земно благополучие, щастие, праведност и блаженство. Като дълбоко духовно състояние и безспорна нравствена ценност, мирът според Свещеното Писание на Стария и Новия Завет е дар от Бога, защото Сам Бог е Бог на мира (Битие 26:4 – 28:14), а Неговото благословение облагодетелства човека с даровете и благата на мирно и спокойно съществуване и благоденствие на земята. Божият мир дава истинска сигурност и правда, спокойствие и благоденствие за човека, за неговото семейство и за народа, а оттук – и за обществото и международните отношения.

1.1. Мирът като духовно благо и основа на човешките отношения

От гледна точка на Библията – на библейските истини и нравствени принципи на Свещеното Писание, мирът е Божий дар и благодатно състояние, произтичащо от изпълнението на Божията правда. Мирът е Божие благословение и духовен дар за човека в неговия личен, семеен и обществен живот. Мирът (евр. Shalom; гр. Eirine ат. Рах) е състояние, което произтича от справедливостта – от Божията справедливост и човешката справедливост, и се основава върху принципите на справедливостта, зачитане на човешкото достойнство и свобода, на правата на човека и уважението и защитата на неговата сигурност и неговото благосъстояние[1].

В Свещеното Писание на Новия Завет и учението на Църквата мирът се възприема и разглежда в неговата пълнота и дълбока духовно-екзистенциална същност. Ценностните измерения на мира и аксиологичната структура на мира като всеобхватно благо в живота на човека се разкриват в следните по-важни аспекти:

1.Състоянието на мир е плод на Божието благословение и резултат от живота на човека според универсалните изисквания на Божията правда. Грехът и неправдата нарушават мира между човека и Бога и между човека и неговите ближни и от това противоестествено състояние произтичат множество духовни и социални злини. Възстановяването на мира е възможно чрез удовлетворяването на изискванията на справедливостта и този акт има както религиозно-нравствено измерения – помирение между човека и Бога, така и чисто земни и иманентни измерения на помирение и възстановяване на справедливостта между хората.

2.Мирът е добро, установено от Бога и произтичащо от Него естествено за човека състояние, резултат от неговата добронамереност и справедливо отношение с другите хора. Това естествено и справедливо отношение обхваща както формалните чисто правни принципи и правила на поведение, така и по-дълбоките и широко обхватни етически ценности и нравствени норми на отношение към ближните. В това морално измерение на мира между човеците се отразява също изпълнението на Божията правда и спазването на изискванията на човешката справедливост в обществото.

3.На трето място, мирът като вътрешно духовно-нравствено състояние за човека – като вътрешен покой или духовен мир в сърцето – е плод на справедливостта и праведността като индивидуално състояние и добродетел, той е резултат на спокойната съвест и съзнанието за изпълнен нравствен дълг. Този мир, за който говори Иисус Христос, е духовен мир, който идва от Бога, а не от „света, който в зло лежи“, и е духовна сила у човека, която го прави силен и несъкрушим пред житейските бури и неблагополучия, при различните скърби и изпитания на тукашния живот. От сърцето на човека този мир се разпростира и към неговите ближни и обхваща отношенията между хората, като допринася за по-добрите взаимоотношения и в обществен план.

4.Четвъртото значение и смисъл на мира като морален принцип и духовно благо се отнася към обществените и държавните политически отношения. В тази сфера на обществено-политическия живот мирът има основно значение за благоденствието и развитието както във вътрешен социален план, така и във външнополитически и международен план. Без справедливост няма траен мир и стабилност както във вътрешното устройство на едно общество, така за международните и междудържавните отношения на отделните нации.

1.2. Войната като плод на греха и нарушение на Божията правда

От своя страна войната е плод на греха и враждата, породена от грехопадението на първите хора и враждата между човека и Бога. Тази вражда е плод на прародителския грях и нарушава духовния мир както вътре в сърцето на човека, така и между човека и Бога води до вражди и насилие между човеците. Войната е нарушаване на мира и Божията правда като изначално и естествено, установено и благословено от Бога съгласие в отношенията между човека и Бога и между човеците. Този нарушен мир с Бога води до вражда и неправда, до злини и нещастия в живота на човека и отношенията между хората. Космическата катастрофа на грехопадението внася в света и човешкия живот духовното противоборство между греха и Божията правда, между доброто и злото и превръща този конфликт в насъщна реалност и екзистенциално състояние на човешката история и на човешкото съществуване. Тази реалност на грехопадението превръща и войната в „естествено зло“ за човечеството, което се намира под властта на греха, и като феномен, който съпътства исторически човешкия живот от момента на първото братоубийство, извършено от Каин. Войната в историята на човечеството е неизбежно и банално зло, което се възприема често и като необходимо и естествено социално зло, което присъства в хода на човешкото развитие и съпътства човека от хилядолетия до днес. Както в междучовешките и обществените, така и в международните отношения, мирът се нарушава и възникват войни и конфликти заради нарушена или потъпкана справедливост. Поради грубото нарушаване и потъпкване на правдата, различните актове на насилие и агресия, накърняването на правата и законните интереси или заплахата за живота и здравето на конкретна личност или определена човешка общност, които могат да бъдат разглеждани като страна в различни междучовешки, правни или междудържавни отношения, възниква всеки един конфликт или избухва определен сблъсък и война[1].

Има още →

Росен Миланов

Срещу току-що приведените думи на св. Иоан е насочено заключението на определението на Втория Аравсийски събор, където се отрича дори и в примерите на разбойника на кръста, стотника Корнилий и Закхей, наличието на добра воля, изхождаща от човека[32]. Тук вече бяха направени уточнения, които могат да ни посочат как да се отнасяме към думите на св. Иоан, и по тази причина определението на събора не може да се приеме като меродавно. Неговият принос остава в това, че осъжда крайностите на предестинатите (намерили почва, да не се забравя, в мислите на блажени Августин) за предопределение за спасение или гибел от страна на Бога**.

Обръщайки внимание върху значението на свободната воля на човека за приемане или отхвърляне на Божията благодат, св. Иоан същевременно не забравя да подчертае слабостта на човешката воля и нейната недостатъчност. Така се изтъква съвместното действие на двата фактора. На св. Иоан помагат много текстове от Свещеното Писание. Неговото доказателство започва така: Понеже божественото Писание потвърждава свободата на нашата воля, говорейки: „По всякакъв начин пази своето сърце“ (Притчи Соломонови 4:23). Но слабостта на волята показва апостолът с думите: „Господ да запази вашите сърца и мисли в Христос Иисус“ (срв. Филипяни 4:7)[33]. И първо се цитира библейската повеля за вършене на някакво добро дело (като например въздържанието от лоши думи, прославянето на Бога и други), а после също с думи от Свещеното Писание се доказва безсилието на човека да извърши това само със собствени сили.

Като се има предвид хармоничното представяне на взаимодействието между Бога и човека у св. Иоан Касиан, трябва да се постави и въпросът защо блажени Августин е сгрешил в своето учение. Тук веднага се открива и друг неправилен възглед, който повлиява римокатолическото учение оттук нататък – това е възгледът на блажени Августин за първия грях. Стоян Чиликов прави връзката между двете фундаментални грешки на блажени Августин: разликата в учението за благодатта на св. Августин, Пелагий и св. Иоан Касиан е нееднаквото тълкувание и разбиране за греха. За св. Августин първородният грях довежда до изгубване на образа Божи в човека и на свободната му воля[34].

Какво всъщност учи св. Иоан Касиан, какво казва православната антропология за греха на Адам и Ева и неговите последствия? Касиан е далече както от натуралистичната пелагианска антропология, така и от общото Августиново схващане за човека и особено от мрачния Августинов възглед за пълното извращаване на човешката природа след грехопадението. В приемствена връзка с учението на източните отци св. Иоан Касиан поддържа, че въпреки смазващото бреме на греха, човекът все пак не е загубил безостатъчно познанието за доброто[35]. Това трябва да се има предвид за разбиране цялостното учение на св. Иоан Касиан за участието на двата фактора – Божествения и човешкия – в спасението на човека.

3. „Синергия“ – православното учение за взаимодействието между Божията благодат и човешката воля

По въпроса за благодатта и свободата на волята не съществуват само две възможности – на Пелагий и на Августин, както са мислели последователите на блажени Августин и както днес смятат римокатолическите изследователи. Учението на св. Иоан Касиан е трета възможност. Точно тази „неописуема трета възможност“ (във връзка с думи на Проспер Аквитански – бележка моя) е православното учение за благодатта и свободата на волята, по-късно известно с наименованието „синергия“, или съдействие между Божествената благодат и човешката свобода, никоя от които не действа автономно или независимо[36].

Св. Иоан изразява своето, православното, учение така:… човек, макар да може понякога сам да пожелае добродетелите, но все пак винаги се нуждае от Божията помощ[37]. По-нататък той пояснява: И така, въпреки че тези двете – Божията благодат и свободната воля, наглед са противоположни една на друга, но двете действат в съзвучие и ние заключаваме, че трябва да приемаме с благочестива мисъл и двете като еднакво необходими, за да не би, като отделим от човека една от тях, да се покажем отстъпници от правилото на църковната вяра[38].

Св. Иоан Касиан говори, че доброто начало не винаги трябва да се приписва на човека и не винаги на Бога. Това се превръща в най-спорното място в цялото Събеседване XIII. Но св. Иоан прави уточнението, че Божията благодат и усилията на свободната човешка воля не са равни. Св. Иоан изяснява нещо много важно – наградата от страна на Бога не се дава като заслужена отплата, а даром. Това важи за всеки един човек и може да се подкрепи с примери от Свещеното Писание[39].

Още един важен за аскетическия живот въпрос се изяснява в глава 14-та: Четем, че божествената справедливост се проявила и в Иов, изпитания Негов (на Бога – бележка моя) борец, когато дяволът пожелал да се борят сами[40]. Св. Иоан Касиан говори, че ако Иов не е притежавал собствена добродетел и се борел с подкрепата на Бога,… как дяволът с по-голяма справедливост нямаше да повтори срещу него онази клевета, която по-напред бе изрекъл?[41] След това се привеждат думите от старозаветната книга (Иов 1:9-11). Мисълта продължава така: Но когато след борбата врагът-клеветник не дръзнал да повтори никаква такава жалба, той признава, че Иов го победил със собствени сили[42]. По този начин св. Иоан решава най-трудното противоречие, което неминуемо възниква при евентуално приемане на другите две крайни мнения (на Пелагий и на блажени Августин) – именно, как да се обясни християнската борба и нейният механизъм. И Пелагий, и блажени Августин (особено неговите крайни привърженици) изпаднали в катастрофални грешки при това. Само учението за синергията между Бога и човека, което намираме у св. Иоан Касиан, обяснява това, без да въвежда противни на християнските догмати мисли за „предопределение за спасение“ и „предопределение за гибел“ и без да отрича нуждата от Божията благодат. Св. Иоан допълва и още нещо важно за борбата на Иов:… макар че трябва да вярваме: и Божията благодат не го оставяла съвсем; тя допуснала изкусителят да го изкушава толкова, колкото знаела, че може да понесе онази негова сила[43].

Тук може би се намира и своеобразната богословска кулминация на Събеседване XIII на св. Иоан Касиан, която не винаги се забелязва дори от православните изследователи. Ясно е, че крайностите на Пелагий и тези на блажени Августин не могат да обяснят същността и свойствата на християнския аскетически живот. Това се отнася именно до борбата, до най-съкровените усилия в миговете, в които не се чувства Божията помощ. Обяснението може да даде само учението на св. Иоан Касиан, което е и православното учение по въпроса. Може всъщност по някакъв начин да се мисли, че позицията на св. Иоан Касиан е по средата между тази на блажени Августин и Пелагий, но не като вторично търсен път между техните крайности, а като чужд на тези крайности израз на древния светоотечески синергизъм[44].

Има още →

Росен Миланов

Сред догматическите спорове, вълнували Западната църква в ранните векове на християнството, най-силно се откроява този за Божията благодат и свободата на човешката воля и тяхното участие в спасението на човека. И този въпрос е получил всестранно осветление именно на Запад. Това обаче не е извършил нито иначе много плодовитият блажени Августин Хипонски (починал 430), нито пък неговите ученици и последователи като Марий Меркатор (починал след 451) и Проспер Тиро Аквитански (починал след 455), така високо ценени от римокатолическите богослови. По този въпрос дори няма точна окончателна оценка на поместните църковни събори на Запад през V-VI век. Макар третият Вселенски събор в Ефес (431 година) да се е произнесъл срещу пелагианската ерес, на Запад за малко повече от половин век по него са приети две различни съборни определения – на Първия Аравсийски (Аравсион – днес Оранж) събор (475 година) и на Втория Аравсийски събор (529 година).

Православната позиция е, че правилното учение за благодатта и свободата на волята може да се открие в съчиненията на няколко автора от Галия през V-VI век. За съжаление и тук има разногласие с официалното римокатолическо учение, където за обозначаване на иначе православния (в смисъл на правилен) възглед на споменатите автори започва да се употребява терминът полупелагианство (латински semipelagianismus), а те са наричани полупелагиани[1]. По този начин върху тях се хвърля сянката на някакво догматическо отклонение, дори ерес[2]. Въпросът за „полупелагианството“ на галските отци от V-ти и VI-ти век е много важен и римокатолическата позиция по него не може да се отмине с безгласно мълчание.

Един от обявяваните за „полупелагиани“ отци и църковни автори, дори родоначалник на полупелагианството според римокатолическия възглед е св. Иоан Касиан (починал около 435)[3]. Той е автор на следните съчинения: Събеседвания (Conlationes), За организацията на монашеските общежития (De institutis coenobiorum) и За въплъщението на Господа, против Несторий (De incarnatio Domini, contra Nestorium)[4].

Събеседванията на св. Иоан Касиан са двадесет и четири на брой – с различни монаси (с някои от тях има по повече от едно събеседване). Във всяко от тях се редуват въпроси на св. Иоан и неговия спътник св. Герман и отговори от страна на аскета, с когото разговарят. По този начин писанията на св. Иоан Касиан са носители на най-доброто от светоотеческото духовно-аскетическо познание, но същевременно имат актуално звучене и днес. Писанията на св. Иоан са най-добрият отговор срещу изследванията на съвременните психолози, така често застъпващи твърдения, противоположни на християнските възгледи.

Оспорваното от римокатолиците учение за благодатта и свободата на волята е изразено най-пълно в тринадесетото Събеседване (с авва Херемон) на св. Иоан Касиан. Чрез цялостно разглеждане на това събеседване може да се стигне до извод за учението на така наречените „полупелагиани“ и да се прецени дали то е православно, или не[5].

В православните изследвания св. Иоан Касиан и неговият възглед за благодатта и свободата на волята често са защитавани, но понякога срещу него се повтарят римокатолически обвинения. На български език защита на учението на св. Иоан Касиан може да се намери в книгата (преводна) на иеромонах Серафим (Роуз) Мястото на блажени Августин в Православната църква[6], у водача на старостилците в България – Фотий (Росен Сиромахов)[7], както и у Стоян Чиликов[8]. Но пълно разглеждане на най-спорното Събеседване XIII в неговия латински оригинал, с анализ на отделни места в него не е правено. Именно в това може да бъде и приносът на настоящото изследване.

1. Божията благодат в делото на човешкото спасение

Ереста на Пелагий била очевидна заблуда, противоречаща не само на смисъла на аскетическите молитви, но и на изконното християнско разбиране за Бога като промислител на творението. Това изисквало най-твърдо противоречие и подчертаване на Божието действие у човека. Св. Иоан Касиан отричал пелагианските заблуди. Отец Серафим (Роуз) подчертава, че в науката днес прекалено много се набляга на противоречието между блажени Августин и св. Иоан Касиан. Но всъщност между тях съществуват и дълбоки сходства, дори влияние на блажени Августин върху св. Иоан – поради факта, че първият започнал полемиката с Пелагий, която вторият продължил, като я изчистил от крайности и грешки. Противоречието между тях е било между православен и православен, тоест св. Иоан не се е отнасял към блажени Августин като към еретик[9].

Но между защитата на православното учение на св. Иоан Касиан и тази на блажени Августин съществува принципна разлика. Отец Серафим (Роуз) обяснява, че докато единият (св. Иоан Касиан – бележка моя) изхождал от дълбочината на източните богословски традиции, другият (блажени Августин – бележка моя) допуснал известно изкривяване на това учение поради свръхлогичния си подход към него[10].

Може би именно с оглед на пелагианската заплаха в Събеседване XIII св. Иоан започва с подчертаване ролята на Божията благодат. Опасността от пелагианството била все още актуална, макар срещу нея вече да били изказани различни мнения и да били приети съборни определения. И така, след като спътникът на св. Иоан Касиан – Герман, предложил за пример земеделеца, на когото не може да се отрече заслугата за плода, авва Херемон отвърнал така: Със самия предложен от вас пример още по-ясно се доказва, че усилията на трудещия се без Божията помощ не могат да направят нищо в пълнота. Понеже и земеделецът, макар да оценява всичките си трудове при обработването на земята, не може веднага да отдаде богатата жътва и изобилните плодове на своите усилия[11].

Има още →

Дилян Николчев

Отбелязването от научната общност на събития като днешното – честването на 20 години Православен богословски факултет при ВТУ „Св. Кирил и Методий” – предполага и задължава изследователите да демонстрират повече от всякога научна сериозност и отговорност, отделяйки внимание на въпроси и проблеми, които по една или друга причина са били заобикаляни и премълчавани. Този отговорен под­ход дава възможност научните проблеми да намерят решение, а ис­торическите събития, стоящи зад тях, и свързаните с тях процеси да се развиват, да остават живи, да не застиват в своята историчност и забрава, придава им се не само някаква празнична заслуга, но придо­биват и актуално значение, защото могат да служат за коректив на на­стоящето и бъдещето. Един от тези въпроси, позабравен и в известен смисъл неудобно премълчаван, е проблемът за езикът в българското църковно и богословско пространство. На този проблем отделям вни­мание, „предизвиквам” го в следния тематичен порядък[1]:

1. Ще се спра на въпроса за официалното название на Право­славната ни църква – дали днес правилно поставяме официално и по смисъл названието „Българска православна църква”, или бого­словски по-издържано  е да я отбелязваме като „Православна бъл­гарска църква”?;

2. „Предстоятел” или „глава” на Православната ни църква е българският патриарх?;

3. и, като „Светейшество” или „Блаженство” трябва да се оп­ределя той?;

I. „Българска православна църква“, или „Православна българска църква“

Проблемът с официалното название на Православната ни църк­ва притежава своя историчност. Тя идва от решението на Първия църковно-народен събор, с което в чл. 1 от Екзархийския устав се определя, че „на самоуправляемата православна българска църква се дава име „ Екзархия”. Същото определение срещаме и в чл. 2 от поправения през 1895 година Екзархийски устав[2].

По този въпрос интерес представляват разсъжденията и реше­нието на Духовната комисия за преглеждане на Екзархийския устав непосредствено преди свикването на Втория църковно-народен съ­бор (1921-1922). Комисията е в състав: председател – Варненски и Преславски митрополит Симеон (най-добрият канонист сред епис­копите от новата и най-новата ни църковна история), член-секре­тар – архимандрит Павел, (по това време ректор на Софийската ду­ховна семинария, от 1923 година Старозагорски митрополит), архиманд­рит Стефан (бъдещият Софийски митрополит и по-късно български Екзарх), както и протоиерей Стефан Цанков (бъдещият академик, професор по Църковно право в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Ох­ридски”). В свое заседание от 1 март (17 февруари стар стил) 1920 година, про­токол № 4, комисията разисква „какво трябва да бъде официално­то название на българската православна църква”. В протокола по този въпрос се отбелязва, че „комисията прие израза „Православна Българска Църква”, а не „Българска Православна Църква”, за да наблегне по-силно на по-важния в църковно отношение елемент – православието на нашата църква”[3]. В същото заседание комисията разглежда и един друг въпрос, пряко кореспондиращ с проблема, който разглеждаме тук – въпроса за смисъла на името „Екзархия” и произтичащото от това наименование на бъдещото основно „зако­ноположение”, тоест Устава – как да се нарича той. По този проблем комисията разсъждава в следната посока: „… по прекия си смисъл името „Екзархия ” повече означава онова присъствено място, в кое­то са управителните тела, поставени под председателството на екзарха, а за означение на цялата православна българска църква не е удобно и затова ги изостави ” […] „Като се изоставя названието Екзархия, когато е дума за православната българска църква, то и законоположението, което урежда устройството и управлението на тази църква, няма защо да се нарича, както до сега, Екзархийски устав” […], и „поради всичко това комисията прие да задържи в употреба термина устав, и названието на законоположението за устройството и управлението на църквата да бъде „Устав на Православната българска църква”[4].

Към проблемът с официалното название на Православната ни църква, с уговорката, че навлизам в друга научна област – лингвис­тиката, ще коментирам и особеностите при назоваването на оста­налите Поместни православни църкви.

Акцентът в официалните названия на почти всички Поместни православни църкви пада върху тяхната православна идентичност: в превод – „Православна църква на Чешките земи и Словакия” (Pravoslavna cirkev v Ceskych zemich a na Slovensku), „Православ­на църква на Румъния” (Biserica Orthodoxa Romana), „Православна църква в Америка” (Orthodox Church in America), всички гръкоезични църкви, тази в Албания и така нататък; липсата на национален еле­мент в организацията на Вселенската патриаршия и нейното пър­венство по чест в каноничната традиция на Православната църква са оставили официалното ѝ название без определението ѝ за пра­вославна, както и определение по отношение нейната „граждан­ственост”. Изключение, освен Българската православна църква, правят Руската и Сръбската[5]. За отбелязване е политическият ин­дикатив, че официалното название на Руската православна църква („Московска патриаршия”) се установява през 1943 година, когато по предложение на Сталин то заменя съществуващото дотогава наз­вание „Православна Руска църква[6]”.

Когато разглеждаме проблемът от еклесиологична гледна точ­ка, по-важното в случая е, че разместването на определенията в официалното име на Православната ни църква, при което от „Пра­вославна българска” то става „Българска православна”, на практика се подменя основен принцип в Каноничното право – този за съборността. С акцентирането на народностния и национален характер на поместната ни църква и изместването на втори план на най-важния „елемент” – „православието на нашата църква'“, както го опреде­лят първостроителите на възстановената ни православна църква в края на по-миналия и началото на миналия век, се нарушават (в ши­рокия смисъл на съждението) съборният и киновиен[7] живот и ор­ганизацията на поместната ни църква. С тази подмяна се игнорира вековно установената православна традиция на общност и някакси по различни от църковните подбуди, преди всичко национални, се отива към може би неосъзната форма на етнофилетизъм, характер­на, както бе посочено, и за други православни народи. Това важи и „за гърците, които олицетворяват Православието с елинизма, за руснаците, които имат своя ирационален месианизъм за „Святая Русь”, за сърбите, които не правят разлика между православие и светосавие (тоест духовното наследство на св. Сава)[8]” и така нататък. Въ­просът за официалното наименование на Православната ни църк­ва следователно не е само езиков, не се отнася само до думи или стилистични филологични обрати. Той се превръща в нарушаване на баланса между Православие и национална култура. Или, ако ци­тираме Майендорф по този проблем, „вместо да освещават нацио­налния си живот чрез прилагане в него високите идеали за Едната Църква, както това са правили светите отци, св. Сергий, св. Сава, православните от този регион (тоест Балканите – бележка моя) започват да използват Църквата като инструмент за увековечаване на тех­ните национални, политически и културни интереси. Те започват да мислят за себе си като за принадлежащи към „гръцкото Пра­вославие ”, „руското Православие ” или „ сръбското Православие ”, като че ли това са различни религиозни „деноминации[9]”? За съжале­ние, трябва да го кажем, този феномен не подмина и Православната ни родна църква.

Християнството всъщност няма нищо общо с национализма, то е надетническо по своя генезис[10]. „Църковните канони в действител­ност отхвърлят „националните” църкви: те само изискват всяка една област на същностното Единство на Църквата да бъде видимо осъществена, така че когато изповядваме – „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква[11]”, това да не бъдат празни думи[12].”

Има още →