Глаголът σοφίζειν и неговите производни в гръцкия текст на Библията*

Иван Ж. Димитров

Цял раздел от книгите на Библията и по-специално на Стария Завет се наричат „премъдростна литература“. И ако погледнем използването на глагола σοφίζειν и неговите производни в гръцкия текст на Библията, лесно ще открием, че поне 90% от случаите са именно в онези книги от Стария Завет, които са част от „литературата за мъдростта“. С оглед на ограниченото време сега тук няма да се спираме на думи като σοφία, σοφός и техните форми, свързани с σοφίζειν, защото те са стотици.

Премъдростната книжнина е литературен жанр, разпространен в древния Близък Изток. Състои се от мъдри изказвания (с посочен автор или анонимни), които предлагат кратки поучения за божественото и за добродетелта и с това сочат примери за подражаване. Въпреки че този жанр използва техники на традиционните устни изказвания или разкази, той все пак е съхранен и разпространяван и в писмена форма.

Доколкото тук ограничаваме своя интерес само върху юдейската и християнската библейска традиция, няма да се разпростираме върху други древни култури и техните премъдростни традиции. За да останем в нашия широк географски регион, ще кажем, че и литературният жанр от средновековието „Огледала за принцове”[1], който има дълга история в ислямската и в западноевропейската ренесансова литература, също е светски „роднина” на премъдростната литература. Погледнем ли далече по-назад в историята, ще видим, че в класическата античност дидактическата поезия на Хезиод, особено неговите „Дела и дни“, се разглежда като източник на знания, подобни на премъдростната литература в Египет, Вавилония и Израил.

Днес спокойно твърдим, че най-известните примери за премъдростна литература се намират в Библията. Като не пропускаме да съобразим, че тази най-голяма известност се дължи на най-голямото разпро-странение на Библията, която безспорно е най-разпространената и най-четената книга в цял свят[2].

Наименованието на премъдростната книжнина в Библията идва от гръцкото съществително σοφία (мъдрост, превеждана на български и като премъдрост). Защото мъдростта, включително и Божията премъдрост, е централна тема в „премъдростните” книги, които са: Притчи Соломонови, Псалтир, Йов, Песен на песните, Еклисиаст, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус, син Сирахов, и до известна степен Книга на пророк Варух[3].

Авторът на предисловието на книгата (който е и автор на превода на книгата) Премъдрост на Иисус, син Сирахов, изтъква в този интересен текст, че „заради знанието и мъдростта” (παιδείας καὶ σοφίας), които се съдържат в „Закона, Пророците и последвалите ги други Писания”, трябва „да възхваляваме Израил”. И свидетелства: „Моят дядо Иисус се отдавал твърде много в четене Закона, Пророците и други отечески книги. След като добил достатъчно опитност чрез тях, решил и сам да напише нещо за това, което се отнася до образованието и мъдростта (παιδείαν καὶ σοφίαν), та ученолюбивите, усвоили тия неща, да могат все повече да напредват в живота според закона”[4].

Мъдростта в Стария Завет се разглежда не просто като интелектуална дарба, но и като основата, а понякога и като пълнотата на нравствеността на човека (тоест на онзи „живот според закона” по думите на Иисус, син Сирахов, приведени по-горе). Тя произлиза от Бога[5] и нейна основа е „страхът от Господ”[6]. Особено след вавилонския плен темата за премъдростта става любима за свещените писатели, които я представят понякога като лично и присъщо Божие свойство.

Глаголът σοφίζειν се среща в библейските книги за пръв път в превода на 70-те[7]. Но този глагол е създаден и употребяван още преди това той в античната гръцка книжнина. Например, Аристотел, когато говори за изследователите на материалната и на духовната сфера и ги разделя на категории, сред „богословите” включва и Хезиод, на когото приписва μυθικῶς σοφίζεσθαι[8].

В старогръцката литература глаголът се среща сравнително рядко в деятелен и в страдателен залог, но доста често – в среден залог, както е и в този цитат от Аристотел. В среден залог глаголът означава „имам разбиране за нещо” (или по някакъв въпрос), „практикувам някакво умение”, но и „действам лукаво”[9]. От глагола се извежда и съществителното σοφιστής, което в предкласическия период има определено положително значение на „знаещ” (сведущ по даден въпрос), „умен човек“ или някой, който „прави“ мъдрост. Но след критиката на Платон (а след него и на Аристотел) срещу софизма съществителното σόφισμα, както и глаголът σοφίζομαι започват да се употребяват предимно с отрицателно значение на знание, използвано за манипулиране на другите хора в своя полза, винаги с цел да се извлече някаква изгода, съответно съществителното σοφιστής започва да означава „привиден учен, лъжеучен, самохвалко, измамник”. В този смисъл е значението на глагола κατασοφίζεσθαι в старозаветните книги Изход и Юдит. В книга Юдит четем: „не е благоразумно да оставим от тях ни един мъж, защото останалите ще бъдат в състояние да надхитрят[10] цялата земя” (10:19). Подобен е смисълът му и в книга Изход: „да измъдруваме[11] нещо против тях, за да се не размножават” (1:10). И на двете места българският синоден превод много точно предава смисъла на глагола.

При все това съществителното σοφιστής, употребено 9 пъти в книгите на Стария Завет (от които 1 път в книга Изход и 8 пъти в книга на пророк Даниил)[12], има положително значение на „мъдрец”, „мъдър човек”. И в двете книги става дума за мъдреците от двора на владетеля (египетския фараон или съответно вавилонския цар Навуходоносор), до които съответният владетел се допитва по важни въпроси. В определен момент и пророк Даниил става началник на този отбор царски мъдреци.

Глаголът σοφίζειν в превода на 70-те предава еврейския глагол חכם (hokhmah). Единственото изключение е употребата му в 1 Цар. 3:8, където той предава друг еврейски глагол –  וַיָּ֣בֶן.

Така в библейските книги глаголът има преди всичко значение, свързано с притежаване и проява на мъдрост. Например в 3 Цар. 5:11[13] се възхвалява мъдростта на Соломон, който „беше по-мъдър” (ἐσοφίσατο ὑπὲρ + Acc.) от редица свои съвременници, а в Притч. 16:17 се заявява, че, който се съобразява с изобличението, ще помъдрее (σοφισθήσεται)[14].

Трябва да се отбележи, че на трите места в псалмите, където е употребен глаголът σοφίζειν, формите му са в деятелен залог. За разлика от тях всички други форми на този глагол в книгите Изход, Юдит, Притчи Соломонови, Еклисиаст и Иисус, син Сирахов, общо 20, са в среден залог. Безспорно това показва своебразния стил на псалмописеца, а може би и стила на преводача на Псалтира от оригинала на гръцки език. И в трите псаломски цитата се говори за „ставане мъдър” чрез спазване на Божия закон: „Законът на Господа е съвършен – укрепява душата; откровението Господне е вярно – простите прави мъдри (σοφίζουσα)” (18:8); Бог е пратил Йосиф при фараона, „за да поучава велможите му по душата си и старейшините му да учи на мъдрост (σοφίσαι)” (104:22); „С Твоята заповед Ти ме направи по-мъдър (ἐσόφισάς με ὑπὲρ) от враговете ми, защото тя е винаги с мене”(118:98).

В книгите на Новия Завет глаголът σοφίζειν се среща само два пъти: във Второ Петрово послание (1:16) и във Второ послание до Тимотей (3:15). Трябва да се отбележи, че в тези две новозаветни места значението на глагола е различно, различен е съответно и граматическият залог.

В пастирското послание до Тимотей словоупотребата е както в псалмите: 1) формата е в деятелен залог; 2) знаенето на Писанията, тоест на Божия закон, прави човека мъдър: „пък ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър (σοφίσαι) за спасение чрез вярата в Христа Иисуса” (15 ст.). Както се вижда, тук ползването на глагола е в съответствие с традиционната юдейска словоупотреба, според която познаването на Закона (Писанията) прави човека мъдър[15]. При това безспорно става дума за знаене от един християнин (и то на ръководен пост – епископ на църквата в град Ефес) на старозаветните Писания. Чрез тяхното познаване и с вярата си в Иисус Христос християнинът постига спасение, „за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (17 ст.)[16].

Във Второто послание на апостол Петър значението на глагола е „измислям някакви хитрости”, „хитро измислям нещо”, при това употребен в страдателен залог: „Защото ние ви явихме силата и пришествието[17] на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни (σεσοφισμένοις μύθοις), а като станахме очевидци на Неговото величие” (16 ст.). Това значение на глагола вече го видяхме на няколко места в старозаветните книги. Като доказателство за истинността на апостолската проповед авторът посочва факта, че апостолите са станали очевидци на Христовото величие. Според древни тълкуватели на текста под явеното величие на Христос, на което апостолите са били очевидци, трябва да се разбира величавото Преображение Христово на планината Тавор[18]. А думата „басни” (μύθοι) се разбира не като конкретни гностически еретически учения, а просто като лъжеучения, с които християните не могат на имат нищо общо[19].

Но така или иначе в тези два новозаветни текста се запазва старозаветната употреба на глагола в двете му отсенки на значение – положителната и отрицателната.

В заключение нека подчертаем, че от разгледаните текстове се вижда как употребата на глагола σοφίζειν в различните книги на Библията отразява разбирането на старозаветните и на новозаветните автори относно проявите на мъдрост – била тя дар от Бога (и съответно винаги в положителна конотация) или плод на човешките умствени усилия (съответно в положителна или отрицателна конотация). Може определено да се твърди, че словоупотребата не се разграничава в двата завета, а зависи от целта на автора да подчертае конкретни истини и реалности от човешкия живот.

Съсредоточаването на вниманието върху отделни думи на библейския текст от тяхната по-скоро граматическа страна може за някого да изглежда едва ли не буквоядство. Но задълбоченото тълкуването на библейските текстове, за да стигне до важни богословски и философски изводи и заключения, трябва най-напред да тръгне от правилното и уравновесено разбиране на оригиналния текст. В тази насока бяха и нашите усилия, макар и ограничени само до глагола σοφίζειν.

_____________________

*Материалът е предоставен от автора, който го е чел като доклад, на Международната научна конференция „Св. Софѝя – Премъдростта, която си изгради дом“, проведена на 11-13 октомври 2019 година в Охрид-Струга, Република Северна Македония

[1].Или на латински Specula principum, вж. повече у Linda T. Darling, “Mirrors for Princes in Europe and the Middle East: A Case of Historiographical Incummensurability”. In Albrecht Classen (ed.), East Meets West in the Middle Ages and Early Modern Times: Transcultural Experiences in the Premodern World. De Gruyter 2013, pp. 223-242 (аvailable from: E-Book Library, accessed 10 October 2019), както и Bjorn Weiler, “Mirror for princes”. Encyclopaedia Britannica https://www.britannica.com/art/mirror-for-princes (accessed 10 October 2019).

[2]. Библията е най-четената (съответно най-много преписвана, превеждана и печатана, а и най-много продавана) книга на всички времена. Пресмята се, че нейните копия на различни езици вече надхвърлят 5 милиарда (https://www.guinnessworldrecords.com/world-records/best-selling-book-ofnon-fiction – accessed 10 October 2019). Но не бързайте да се впечатлявате, защото втората най-разпространена книга в света е „Цитатите на Мао Цзе Дун“, известна и като „Червената книжка“. Нейните отпечатани екземпляри се изчисляват на общо 820 милиона, но това не е и толкова учудващо, щом като този комунистически лидер е властвал над 1 милиард души!

[3]. Отделен въпрос е, че последните три книги се определят като апокрифни или неканонични, или второканонични книги на Стария Завет. Но все пак в православната традиция те са част от Библията. Вж. Боян Пиперов, Тълкуване на книгата Притчи Соломонови, София 1984, с. 12.

[4]. Този текст на предисловието го има само в превода на 70-те и в славянската Библия.

[5]. Бог казва на Моисей за Веселиил: „и го изпълних с Дух Божий, с мъдрост и разум (σοφίας καὶ συνέσεως), със знание и с всяко изкуство” (Изх. 31:3); за Соломон е казано: „А Бог даде на Соломона мъдрост (σοφίαν), твърде голям разум и обширен ум като пясъка на морския бряг” (3 Цар. 4:29 и пар.); за Бога пророкът изтъква: „Той променя времена и години, сваля царе и поставя царе, дава мъдрост (σοφίαν) на мъдри и знание на разумни” (Дан. 2:21); още в първото изречение на книгата си Иисус, син Сирахов, заявява: „Всяка премъдрост (σοφία) е от Господа” (Сир. 1:1); и пак той заявява, че Бог дарува мъдростта на благочестивите хора: „Всичко Господ е сътворил, и на благочестивите е дарувал мъдрост (σοφίαν)” (Сир. 43:36).

[6]. „(Бог) рече на човека: ето, страхът Господен е истинска мъдрост (σοφία), и отбягването от зло е разум“ (Иов 28:28); „Начало на мъдростта (σοφίας) е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди“ (Пс. 110:10; Притч. 1:7; 9:10).

[7]. Преводът на Стария Завет на гръцки език в Александрия е плод на постепенното елинизиране на населението в чертите на империята на Александър Велики и на страните, произлезли от разпада ѝ. Сред тези области най-значителен център на старогръцката книжовност бил египетският град Александрия, където и еврейската общност се е приобщила към гръцката образованост, а в резултат на това се появил и преводът на старозаветните книги на гръцки език, известен като „преводът на 70-те“ (преводачи). Този превод прави достъпни текстовете на еврейската свещена книга на целия тогавашен цивилизован свят, помага и за включването на много цитати от тях в книгите на авторите на Новия Завет (Димитър Попмаринов. Кратко Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, В. Търново 2001, с. 121, 176; G. L. Robinson, Canon of the Old Testament, Grand Rapds 1937, p. 556).

[8]. Aristoteles, Metaphysica II, 4, 1000a, 18; срв. Werner Jaeger, Die Theologie der frühen griechischen Denker, Stuttgart 1953, S. 19-21. Изразът на Аристотел може да се преведе и като „имам/проявявам мъдрост относно божествените неща“.

[9]. H. G. Little-R. Scott, A Greek-English Lexicon, Oxford 1996, p. 1622.

[10]. На гръцки κατασοφίσασθαι, съответно стихът гласи: οὐ καλόν ἐστιν ὑπολείπεσθαι ἐξ αὐτῶν ἄνδρα ἕνα οἳ ἀφεθέντες δυνήσονται κατασοφίσασθαι πᾶσαν τὴν γῆν (Юдит 10:19).

[11]. На гръцки κατασοφισώμεθα, а стихът гласи: δεῦτε οὖν κατασοφισώμεθα αὐτούς μήποτε πληθυνθῇ καί ἡνίκα ἂν συμβῇ ἡμῖν πόλεμος προστεθήσονται καὶ οὗτοι πρὸς τοὺς ὑπεναντίους καὶ ἐκπολεμήσαντες ἡμᾶς ἐξελεύσονται ἐκ τῆς γῆς (Изх. 1:10).

[12]. Изх. 7:11; Дан. 1:20; 2:14, 18, 24 (2 пъти), 48; 4:6, 37 (по гръцкия текст).

[13]. Или 4:31 в българския синоден превод, както е и в славянската Библия.

[14]. В българския синоден превод това изречение липсва, а същата мисъл се предава в 15:32; там обаче е употребен друг израз, без разглеждания от нас глагол, тоест: ὁ τηρῶν ἐλέγχους ἀγαπᾷ ψυχὴν αὐτοῦ („който спазва/се съобразява с изобличенията, обича душата си“), макар че изразът е преведен „който слуша изобличение, разум придобива“, което пък съответства на гръцкия текст в 16:17 (ὁ δὲ φυλάσσων ἐλέγχους σοφισθήσεται). Това разминаване се дължи на факта, че старозаветните книги в българския синоден превод (от 1925 година) са превеждани по масоретския текст.

[15]. Ulrich Wilckens, σοφίζειν. ThWNT, Bd. VII, S. 528.

[16]. В този положителен смисъл глаголът σοφίζειν се използва и от ранните църковни писатели: вж. Послание на апостол Варнава, 5, 3; св. Игнатий Богоносец, Послание до смирненци, 1,1; св. Юстин Философ, Разговор с юдеина Трифон, 30, 2 и 32, 5 (Ulrich Wilckens, Op. cit., S. 528, Anm. 4).

[17]. Двете съществителни „силата и пришествието“ (δύναμιν καὶ παρουσίαν) се схващат като стилистичната фигура ἓν διὰ δυοῖν, тоест авторът е искал с тях да каже, че апостолите са дали свидетелство, проповядвали са за силното, мощното идване и присъствие на Божия Син в богочовешката личност на Иисус Христос.

[18]. Например, Икумений (VII век) казва: „Говори за явената им слава от Единородния при Преображението (Му)“ (вж. у Π. Τρεμπέλας. Υπόμνημα εις τας επιστολάς της Καινής Διαθήκης, τ. Γ’, Αθήναι 1956, σ. 401).

[19].  U. Wilckens, Op. cit., S. 529. 

Библиография

1. G. L. Robinson, Canon of the Old Testament, Grand Rapds 1937.

2. W. Jaeger, Die Theologie der frühen griechischen Denker, Stuttgart 1953.

3. Π. Τρεμπέλας. Υπόμνημα εις τας επιστολάς της Καινής Διαθήκης, τ. Γ’, Αθήναι 1956.

4. U. Wilckens, σοφίζειν. ThWNT, Bd. VII, S. 528-529.

5. H. G. Little – R. Scott, A Greek – English Lexicon, Oxford 1996.

6. Георги Царев, Човекът в семейството, обществото и държавата според книгата Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, София 1973.

7. Славчо Вълчанов, Прологът към кн. „Премъдрост на Иисус син Сирахов“ и значението му за историята на старозаветния канон. В: Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски”, т. XXII, 1972/1973, София 1976.

8. Боян Пиперов, Тълкуване на книгата Притчи Соломонови, София 1984.

9. Димитър Попмаринов, Кратко Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, В. Търново 2001.

Изображения – авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази статия – https://wp.me/p18wxv-60i                                                                            

РЕЦЕНЗИЯ НА СТАРОЗАВЕТНИТЕ БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ ПРЕЗ ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА*

Екатерина Дамянова

Екатерина ДамяноваРазглеждана в нейната цялост, книжовността през Втората българска държава получава обема и смисъла на изява и отражение на една важна част от историческата съдба на България. Това е времето от преустановяването на византийското владичество (1185-1187) до налагането на османското господство върху българските земи (1393-1396). След Плиска и Преслав Търново става столица на възобновената държава (1185 година), Българската православна църква е въздигната отново в патриаршеско достойнство (1235 година). При Асеневци и особено при управлението на цар Иван Асен II (1218-1241) българската държава разширява границите си и става решаваща сила на Балканския полуостров[1]. Владетелите от края на XII и началото на ХІІІ век следват обмислена политика на културно строителство[2]. Забележителни писатели оставят значително наследство. Книжнината продължава да се развива в контекста на църковната среда. Налице е тенденция към обновяване на литературната традиция, която следва обновяването на българската държава след освобождението ѝ от византийско владичество. Добре е известно развитието на книжовността през втората половина на XІV век, времето на царете Иван Александър (1331-1371) и Иван Шишман (1371 -1393), което дава основание да се говори за втори Златен век на българската култура. Усилено утвърждаващата се книжовна традиция оказва своето влияние и върху библейските текстове. Над тях се работи в книжовни средища, чиито брой спрямо тези от Първата българска държава значително нараства[3].

Многостранна съзидателна роля заемат преди всичко манастирите. Те организират големи просветни средища, особено около Търново и Ловеч, Рилския манастир, София, Бачково и Македония, където продължава своята дейност Охридският книжовен център. Особен е приносът на атонските манастири, сред които се открояват Зографската и Хилендарската св. обители, Великата лавра „Св. Атанасий[4]“.

В този изключителен период сведенията за книжовници, работили над славянски библейски текстове, са оскъдни. Много от ръкописите са унищожени, а паметниците, достигнали до наши дни, често не издават своите преводачи или преписвачи. Сред имената, които са известни към днешна дата, са тези на св. Евтимий, старецът Иоан, старецът Иосиф, Иосиф от Равне, дякон Радомир, иеромонах Методий, Дионисий Дивний, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

Ако трябва изцяло да се характеризира накратко дейността през разглежданата епоха, необходимо е да се отбележи доминиращата роля на Търновската книжовна школа. Новата столица Търново се превръща в средоточие на интензивен книжовен живот, възпроизвеждащо традициите на унищожената Преславска школа. Основната задача на този нов просветен център е да поднови и запази главните елементи на българската култура, създадена в периода на Първата българска държава – цели, намерили своето изпълнение в появата на Търновската реформа на книгите, предприета от св. Евтимий Патриарх Български и неговите последователи.

Особен момент е основаването на Килифаревския манастир от св. Теодосий Търновски (около 1350 година). Действащ като монашески център, манастирът бързо се превръща в книжовно средище, от което израства най-забележителният последовател на св. Теодосий и предстоятел на Търновската школа – св. Евтимий.

Състояние на библейските книги в навечерието на XIV век. Предпоставки за появата на рецензии

В годините на византийско владичество (1019-1185) славянските библейски книги са подложени на унищожение и силно гръцко влияние. С оглед укрепването на Българската православна църква (след възстановяването на Търновската патриаршия при Иван Асен II) във възобновената държава се поражда нужда от ново широко разпространение на славянските библейски текстове. Последните са в употреба най-вече в богослужебната литература (Псалтири – служебни, следовни, тълковни, Паримийници). В процеса на тяхното преписване обаче настъпват редица отклонения. Текстовете попадат в ръцете на хора от друг етап на историческото развитие, в различни диалектни среди. На места преписвачите свободно заместват непознати думи и езикови форми, като съзнателно или несъзнателно внасят допълнения, в старанието си да пояснят различни места от текста. Допускат се явления на хаплография, литография, вместване на бележки от полето в основния текст и други. В резултат на тези „поправки“ се явяват различни по точност откъси и цели библейски книги[5]. Макар и появили се понякога в един и същи книжовен кръг, ръкописите получават свои особености, свидетелстващи за различните обстоятелства на тяхната изработка и употреба. Веднъж направени, те залягат като източници на по-нови ръкописи, при което с течение на времето се установява „верижно и механично преписване на текстовете и тяхното отдалечаване от преписите на първичния превод[6]“. Константин Костенечки, съвременник на тази епоха, отразява състоянието на книжовността през тази епоха в Сърбия и България. В своето съчинение „Сказание за буквите“ той пише по повод на тези промени следното: „Дори и сто наши книги да се съберат, не ще се намерят и две от тях да са написани еднакво, както подобава[7]“. На друго място Костенечки добавя: „А която книга достигне да се преписва и от трета ръка, не става вече за нищо, освен за огъня[8]“.

Византийското владичество несъмнено доближава българските книжовници до гръцки текстове, чиито предходници някога са ставали първообразци на първите славянски преводи. Това явление откроява различията на българските книги от гръцките и става причина за предприемането на нови спорадични преводи[9]. При тези начинания с подобен вид дейност се заемат често и книжовници, които не притежават необходимата подготовка и познания в областта на книжовния гръцки и славянски езици. Важни сведения за това отново се намират у Константин Костенечки. Когато говори за настъпилите промени в св. Кирило-Методиевия превод на библейските текстове, той пише: „След като добрите и прекрасни преводи бяха покварени, някои блажени видяха това и се постараха да ги направят наново. Но ги предадоха на невежите, които скоро пак ги объркаха… и в тях се намират още повече грешки, отколкото в първите[10]“.

За да преодолеят трудностите при своята работа, много от преводачите се отнасят твърде свободно към гръцкия текст, като си позволяват съкращения, допускат неточности, не спазват тънкостите на гръцките изрази и обрати[11]. При превод на места се вземат предвид и гръцки ръкописи „по-различни от ония, върху които е лежал първоначалният превод[12]“.

Извършените преводи се отдалечават по яснота и точност от своите предшественици и това става предпоставка за появата на големи текстуални различия между славянските текстове и техните гръцки оригинали[13]. Свидетелство за това дава и друг бележит книжовник на българското Средновековие – Григорий Цамблак. В своето „Похвално слово за св. Евтимий“, двадесет и девета глава, той пише[14]: „Но било защото първите преводачи не са вникнали докрай в езика и учеността на елините, било пък защото те са си послужили с грубия свой език, издадените от тях книги са се оказали прости по реч и несвързани по смисъл с гръцките писания, грубо съчинени и нестройни в потока на речта. И само защото се наричаха книги на благочестивите, затова се смятаха за верни, ала в тях се криеше голяма вреда… затова и много ереси произлязоха от тях[15]“.

Библейският текст постепенно получава на места замъгляване във външната си форма, което затруднява точното разбиране на вложения от авторите смисъл. Промените довеждат до неправилно тълкуване на основните истини на християнската вяра и появата на еретически учения и заблуди. Константин Костенечки в десета глава на цитираното вече съчинение казва: „…смяната само на една буква в даден израз може да доведе до еретическо заблуждение[16]“. Изправянето на книгите става наложително и с голямо значение за чистотата на православното учение и за духовното и морално единство на българите.

Исторически отпор на разпространилите се лъжеучения става свиканият през 1211 година от цар Борил (1207-1218) събор срещу богомилите. Като последица от неговите решения се появява „Синодикът на цар Борил“, в който се съдържат някои сведения за старозаветните книги, отричани главно от богомилите. Тук се въздава хвала на св. св. Кирил и Методий като създатели на българските книги, отправя се анатема към невярващите в „светите пророци и патриарси на Стария Завет[17]“.

Силно влияние върху текстовете от този период оказва и говоримата реч с нейните диалекти. Литературният език е подложен на ред фонетични изменения, в резултат на което се оформя така нареченият среднобългарски език, отличаващ се със своята аналитична структура[18]. Между книжовен и говорим език вече няма покритие, както във времето на св. братя Кирил и Методий. Промените в езика на Свещеното Писание настъпват по-бавно спрямо тези в говоримата реч. Традицията е от голямо значение, но това прави труднодостъпно възприемането на библейските текстове. Старата писмена система също е силно повлияна от това ново развитие на българския език, за което свидетелстват редица паметници от края на XII век, като например Псалтир № 1 от сбирката на БАН[19].

В резултат от тези закономерности в библейския превод настъпват сериозни промени. В XIII век стремежът към доближаване към възможния най-близък текст до оригинала се засилва.

Опит за изправяне на книгите в края на XIII век и началото на XIV век. „Светогорски изводи“

Съществуват основания да се приеме, че св. Кирило-Методиевият библейски превод е подложен на своя нова рецензия още в края на XIII век или в първите години на следващото столетие. Някои промени в архаичния текст отразяват паметници като Норовия псалтир (ГИМ. Увар. №285), в които се наблюдава съзнателно приближаване към гръцкия първообраз. За редакция на Псалтира, съобразена с гръцките текстове през разглежданото време, съобщава пръв В. Ягич. Въз основа на Михановичевия Псалтир и подобни на него той стига до заключението, че възниква „нова поправена редакция“ в българската църковна литература, извършена през XIII-XIV век с оглед уточняване спрямо гръцката основа[20].

Тази ревизия според В. Ягич не успява да измести напълно архаичния текст, почиващ върху старите основи от XI-XII век, свидетелство за което е Софийският песнивец от 1337 година (БАН №2), представител на друга архаична група. Фактът, че този паметник не отразява настъпилите редакционни промени, В. Ягич обяснява с обстоятелството, че „новата поправена редакция“ не получава широка популярност. След архаичната група паметници, която води към старобългарски протограф, е друга група псалтирни текстове като Михановичевият, Мюнхенският, Букурещкият псалтири, която група Ягич отнася към новата поправка. Последната, без съмнение, отразява или продължава редакционните усилия на книжовниците от предшестващия XIII век и поставя едно условно разделение на книжнината от Първата българска държава спрямо тази на Втората българска държава. Новата рецензия обаче не е напълно откъсната от старата. Между паметниците на всяка една от тях се наблюдава известна близост. Това се обяснява с обстоятелството, че тук става въпрос за поправка и сверяване с гръцкия оригинал, а не за нов превод. Част от измененията възникват по-рано и впоследствие са възприети от новата поправка[21].

Българският изследовател Ив. Буюклиев извършва обстоен преглед на псалтири от XIV и XV век, съхранявани в ЦБКМ. Той отнася към новата поправка един псалтирен пергаментен откъс от XIV век, известен като така наречения Шопов псалтир (№456/556 НБКМ). Откритият в Македония псалтир не съдържа тълкувания[22]. Изследователят установява принадлежността му към нова рецензия чрез съпоставяне на неговия текст с ръкопис от архаичната група, в която поставя Синайския (XI век), Погодинския (XIII век), Болонския (XIII век) и Софийския псалтири с псалтири, съдържащи според В. Ягич новата поправка. Изследванията на Ив. Буюклиев показват принадлежността на Шоповия псалтир към втората група[23]. Това, че Софийският песнивец не отразява настъпилите редакционни промени, довежда изследователя до предположението, че рецензията на псалтирния текст възниква след 1337 година (написването на Софийския песнивец) или малко преди това. В противоположност на В. Ягич Ив. Буюклиев смята, че тя е била авторитетна и за кратко време измества стария архаичен текст[24]. Подобни наблюдения се извършват главно върху псалтирни текстове, но може да се предположи, че промени претърпяват и други библейски книги.

Не са налице по-обширни сведения за това уеднаквяване на ръкописите, което хронологически предхожда рецензията на св. Евтимий. Някои учени считат, че новата поправка би могла да бъде дело на влиятелна личност като търновския патриарх, но това не може да се приеме, тъй като, когато св. Евтимий се завръща в България през 1371 година, там вече са познати Михановичевият, Букурещкият и Шоповият псалтири, в които е отразено изправяне на текста[25].

По пътя на текстологично съпоставяне много от учените отъждествяват новата рецензия със „светогорската“, както я наричат и самите книжовници от това време. Тя става известна от преписки в ръкописи, съхранявани в манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров[26]. Според една от тях, намираща се в псалтир от XV век (№34[27]), се казва, че някой си Иоан преписал този псалтир от два други псалтира по „светогорски извод[28]“.

Отново в Синайската сбирка, в приписка към Октоих (ГПБ № 19), се съобщава за стареца Иан и дейността му по превеждането и изправянето на църковни книги.

За извършеното от споменатия книжовник съществуват противоречиви мнения[29]. В действителност в края на XIII и началото на XIV век във Великата лавра „Св. Атанасий“ на Света гора работи като преводач и реформатор българският книжовник Иоан, познат повече като старецът Иоан[30]. За него съобщава, че извършва „нови изводи“ (нови преводи) от гръцки на български и ги разпраща из църквите на българската земя. Не може да се твърди дали той превежда наново или преписва и изправя по-стари преводи, но със сигурност не е бил обикновен преписван[31]. Неговият ученик иеромонах Методий Светогорец в своя приписка (ГПБ № 19) изброява петнадесет преведени и изправени от Иоан книги, между които е Псалтирът. От „сладките изводи на стареца“ (тоест книгите, от които снема ръкописите) иеромонах Методий преписва седем псалтира. Според преписвача, дейността на Иоан била продиктувана от богословско-догматически съображения с цел да се запази чистотата на православното учение. Вероятно освен Псалтира работата, която монах Иоан и неговите последователи организират, обхваща и други библейски книги.

В среднобългарски триод от XIV век от същата Синайска сбирка (№23, 24) в приписка се споменава за преводаческите усилия и на стареца Иосиф[32].

Изследователите в областта на славистиката смятат атонския книжовник Иоан за вдъхновител на св. Евтимий в неговата езикова и правописна реформа. В. Ягич отбелязва тясната връзка на книжовните норми и реформи на св. Евтимий с нормализаторската дейност на книжовниците от предшестващия период и главно на атонските монаси[33]. Георги Попов приема атонската рецензия за основа на Евтимиевата. Това предхождане според него показва Томичовият псалтир от средата на XIV век (ГИМ Муз. №2752), в който явно се изразява съзнателен стремеж към унифициране на текста и който Георги Попов смята като представител на един от най-ранните паметници, фиксирали атонската рецензия на Псалтира[34]. В. Киселков дори споделя мнението, че на много места под Евтимиевата рецензия следва да се разбира този, съществуващ по-рано „Светогорски извод“. Според споменатия изследовател „Търновският извод“ не е нищо друго освен приложение и продължение на истинския светогорски извод[35]. Подобно мнение не може да бъде прието категорично. Със сигурност редица църковно-богослужебни книги са били сверени преди рецензията на св. Евтимий. В светогорските манастири в действителност се извършват опити за тяхното изправяне, какъвто е случаят със стареца Иоан, но тези опити не са начало, а по-скоро предтечи на Търновската рецензия, която за времето си според Константин Костенечки е нещо напълно ново и епохално.

Св. Евтимиева рецензия на библейските текстове

До 1371 година поправките в славянските текстове са спорадични. В края на същото столетие св. Евтимий (около 1330-след 1400) предприема нова рецензия на богослужебни и библейски текстове. Той се включва в общите усилия, продължавайки предприетото от атонските книжовници. Възприема и обогатява техните принципи на работа, използва постиженията на своите предходници[36]. От по-късното разпространение на някои атонски преводи може да се предположи, че св. Евтимий е бил удовлетворен от нивото на дейността, извършена от книжовници като стареца Иосиф, стареца Иоан и други.

Със своята дейност атонските монаси показват начина, по който трябва да се изправят текстовете на Свещеното Писание, но усилията им са насочени главно към вътрешната му същност. Те обръщат малко внимание на правописа, въпреки че се придържат към старобългарската ортография[37]. В средата на XIV век представителите на исихазма откриват необходимостта от уеднаквяване на ръкописите и приближаването им към техния първообраз. Хаосът в правописа започва да се възприема от тях като бедствие, довело до поквара на книгите[38]. В разнообразието от ръкописи те намират не богатство, а развала и опорочаване на първоначалната чистота на свещените книги[39].

За да се разбере по-ясно същността на промените, които извършва св. Евтимий, би трябвало да се обърне внимание на някои моменти от неговия живот. Няма налични документални източници за жизнения път на този книжовник. Данни могат да бъдат открити единствено от вече цитираното „Похвално слово за св. Евтимий“, написано от неговия ученик Григорий Цамблак. Тук е мястото да се отбележи, че авторът на това произведение се отличава с дълбоки познания в областта на библейските текстове. В словото се откриват многобройни сравнения и съпоставки между св. Евтимий и библейски личности като Аарон, Моисей, Давид, Соломон. Налице са множество цитати и парафрази, извлечени от старозаветните текстове, както и свидетелства, че Цамблак добре познава техни древни преводи.

От житийната част на творбата се разбира, че св. Евтимий започва първите си книжовни занимания в Килифаревския манастир. По-късно той пребивава в Константинопол в манастира Студит. За отбелязване е, че в края на XIV век само тук се извършва системно изправяне на църковни книги чрез сравнение със стари гръцки оригинали[40]. Точно към този „студийски“ период от живота на св. Евтимий може да се отнесе началото на неговата самостоятелна реформаторска книжовна дейност. В манастира той попада на редки книги, някои от които навярно не са били налични в Търново. Възможно е тук книжовникът да е задълбочил знанията си по гръцки език. През 1365 година бъдещият Търновски патриарх заминава за Атон. Тук във великата лавра „Св. Атанасий“ св. Евтимий навярно се запознава с дейността на стареца Иоан, който вече не е сред живите[41]. Св. Евтимий пребивава известно време и в манастирите Зограф и Хилендар, където открива много ръкописи. Тук той има възможност да изследва оригинални и по-стари гръцки текстове и да ги сравни със славянски преводи и преписи от своето време. В тях той открива много грешки, неясни места и отклонения. В това отношение св. Евтимий е първият, който изучава славянския превод на библейските книги от историческа гледна точка[42]. Възможно е под влияние на „светогорските изводи“, които той със сигурност е познавал добре, у него да се поражда идеята за изправяне на съществуващите ръкописи спрямо техния оригинал и ограничаването на безразборното превеждане и преписване на свещените книги чрез контрол от страна на Църквата.

Св. Евтимий се завръща в България през 1371 година. В манастира „Св. Троица“ край Търново той полага основите на школа, която работи в подчертано светоотечески дух. Целта на реформаторската дейност, развита тук, се съсредоточава в унифицирането на съществуващите ръкописи, в систематизиране на духовното наследство от предшестващата Първа българска държава. За тази цел в манастира се събират много ръкописи, гръцки и славянски, новопреведени и стари. Текстове със „светогорски изводи“ донася св. Евтимий при завръщането си от Атон. Някои от тях дори по-късно му биват приписвани. Така например в най-късния известен български тълковен псалтир – Рилският от XIV век, тълкуванията придружават текст от светогорски тип[43].

От Похвалното слово на Цамблак става ясно, че св. Евтимий „узаконява“ и „налага“ изправените текстове в църковната практика. Това в най-голяма степен става възможно след избирането му за патриарх на Българската църква около 1375 година. Рецензията обхваща всички църковни книги, но интерес за настоящата публикация са главно библейските. Логично е да се предположи, че при изправянето им се следва известна иерархичност, при която първо се уточняват строго богослужебните текстове. В този процес непроменено остава богословското съдържание на библейските текстове. Григорий Цамблак пише следното за тази дейност: „Като унищожи всички стари книги, този втори законодател слезе от върха на планината на ума, носейки в ръцете си, подобно на написани от Бога скрижали, книгите, над които се труди и предаде на Църквата истински небесно съкровище: всички нови, всички честни, с Евангелието съзвучни, в силата на догмите непоколебими[44]“.

В това свое съобщение Евтимиевият ученик не дава никакви пояснения за конкретни книги в какъв ред и за колко време са поправени. Такива сведения не се откриват и във вече цитираната книга на Константин Костенечки. По този въпрос професор протопрезвитер Стефан Цанков пише следното: „В състава на тия книги ще са влизали светите книги на Стария и Новия Завет и особено ония от тях, що са били в голяма църковна употреба като Псалтирът и Евангелието[45]“.

Относно начина на изправяне усилията се насочват към точността на библейския текст. За постигането на неговата чистота се привличат гръцки ръкописи по Лукиановата рецензия на библейския текст от IV век[46]. Цамблак пише за св. Евтимий: „Превеждаше божествените книги от елински на български[47]“.

Този превод обаче не е напълно буквален. Св. Евтимий се придържа преди всичко към смисъла на текстовете. Той изпуска някои прибавки, натрупали се от времето, а на места прави нови, в старанието си да предаде по-голяма точност на текста. Отстранява се всичко неправилно, невярно и двусмислено, което дава храна на еретическите учения или довежда до такива[48]. В това отношение тук напълно се съхранява св. Кирило-Методиевата преводаческа традиция. Както при светите братя и преславските книжовници по-късно се запазва стремежът към един прецизен превод, достъпно отразяващ оригинала. При работата си св. Евтимий понякога само нанася корекции, какъвто е случаят с някои от атонските преводи. С подобен начин на работа може да се обясни големият обем на поправените книги. Към днешна дата учените не разполагат с преписи на библейски текстове, носещи автографа на св. Евтимий, но се открояват някои текстуални съвпадения между новопреведените книги и места в оригинални Евтимиеви творби. В последните се открива добро познаване на Стария Завет. В проповедите на светителя са налице задълбочени тълкувания на библейски текстове.

Св. Евтимий и неговите последователи извършват сверяването, съобразявайки се с принципа за лепота, но и с научното търсене и мислене. Изправянето засяга не само въвеждането на нови преводи, но и работа по тяхната форма, език и правопис. Установявайки значително отдалечаване от езика и ортографията на първоначалните Кирило-Методиеви текстове, св. Евтимий си поставя за задача да въведе единна ортография на базата на архаичния Кирило-Методиев правопис, възстановявайки първоначалната чистота нa езика от времето на св. братя[49].

Св. Евтимий търси максималните възможности на образа. Извършеното от него отговаря на традициите на исихазма за съвършенство. Както отбелязва изследователката Климентина Иванова: „Целта на новия стил е да се постигне чрез натрупването на изразни средства някакъв свръхсмисъл, да се пристъпи в непристъпните дълбини на съзнанието и да му въздейства. Така Евтимий отвежда исихасткото видение до хората чрез словото[50]“.

Несъмнено в годините, когато св. Евтимий е начело на Българската православна църква, той налага по-настойчиво своите възгледи. Предприетото в края на XIV век изправяне на книгите, известно в научната традиция като Търновска редакция (рецензия), е наречено от своите съвременници „нов извод“ на книгите за разлика от дотогавашните преводи, считани за староизводни и не толкова добри.

Сред съвременните изследователи традициите на Търновската книжовна школа се обозначават като „второ южно-славянско влияние“, видимо усетено в книжнината на редица славянски страни.

Евтимиевата рецензия на старозаветни библейски текстове е засвидетелствана в редица среднобългарски ръкописи. От по-голям интерес е един кодекс, който днес се съхранява в Държавната публична библиотека Санкт-Петербург (№ F.I.461). Той притежава всички правописни особености на среднобългарските текстове, писани на територията на България през този период и носещи белезите на реформирания търновски ръкопис. Той е и най-старият съхранен до момента български ръкопис, в който се предприема опит за пълно събрание на книгите от Стария Завет в неговите основни дялове. Някои изследователи дори смятат, че може би той е пряко свързан с дейността на св. Евтимий Търновски[51]. Търновски норми се откриват още в ръкопис от 1475 година (№507 Государственный исторический музей, Москва), ръкопис от ХV век (№ F.1.3 РБН), в Псалтир с последования от началото на XV век (№ 1 Сбирка на Рилския манастир) и други.

В допълнение трябва да се спомене, че по време на Търновската книжовна школа в българските предели се забелязва интерес към разпространението на тълковни псалтири[52]. Към днешна дата са открити и съхранени единадесет български преписа от този характер. По-разпространен е псалтирният коментар на св. Исихий Иерусалимски[53].

Ръкописи с търновски норми се разпространяват у нас и след края на XIV век, но поради падането на България под турско владичество 1393-96 година то силно намалява. Голяма част от ръкописите е погубена. Наред с тях загиват и не малко книжовници. Ограничено е богослужението на славянски език. Българската православна църква губи своята независимост и минава под прякото управление на Вселенската патриаршия. Културното развитие на България се забавя и настъпва един недостатъчно изследван период от книжовната ѝ история, в който съдбата на славянския старозаветен превод може да бъде проследена предимно извън пределите на страната.

ЛИТЕРАТУРА

1. Ангушева, А., М. А. Джонсън, М. Димитрова, Атонската редакция на библейските перикопи и Словото на Кирил Александрийски за пророк Даниил в творбата на Цамблак за тримата отроци в пещта и Даниил. – Сб. в чест на 65-годишнината на проф. дфн Георги Попов, С., 2010, с. 307-335.

2. Буюклиев, Ив., Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на Псалтира. – 1100 г. славянска писменост 863-1963 г. Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963.

3. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс от XIV век. – Трудове на БПИ „Кирил и Методий“, Т. 2, С., 1965.

4. Георгиев, Е., Литературата на Втората българска държава (Литературата на XIII век), София, 1977.

5. Златарски, В., История на България през средните векове, т. 3, София, 1972.

6. Иванов, Й., Българско книжовно движение в Русия при митрополит Киприян. – Известие на Института за българска литература, кн. 6, С., 1958.

7. Иванова, К., Патриарх Евтимий, София, 1986.

8. Киселков, В., Патриарх Евтимий, София, 1938.

9. Кодов, Хр., Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН, С., 1969.

10. Костенечки, К., Съчинения, (съст. и прев. А. Тотоманова), С., 1993.

11. Марковски, Ив., История на българския синодален превод на Библията (с оглед на българските преводи в миналото). – Годишник на Софийския унивеситет, Богословски факултет, т. 4, 1926-27.

12. Мечев, К., Средновековни българи, София, 1989.

13. Мирчев. К., Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. – 1100 години славянска писменост 863-1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963.

14. Николова, С., Дело Кирилла и Мефодия и развитие болгарской средновековой литературы. – Старобългаристика, 16, 1992, 2.

15. Николова, С., За най-стария български средновековен ръкопис на Стария Завет. – Старобългарска литература, кн. 28-29, БАН, С., 1994.

16. Нихоритис, К., Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература, София, 1987.

17. Пиперов, Б., Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий. – ГДА, Т. 18 (44), 1968-1969, с. 281-296.

18. Попов, Г., Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници от Св. Гора през първата половина на XIV в. – Български език, кн. 5, С., 1978, с, 402-410.

19. Попруженко, М. Г., Синодик царя Борила, София, 1928.

20. Радченко, К., Религиозное и литературное завоеванием, К., 1898.

21. Спасова, М., Цитатите от псалтира в учителното евангелие от 1343 г. и проблемите около славянския превод на Библията. – Преводите през XIV столетие на Балканите. – Сб. доклади от международна конференция (София, 26-28 юни 2003), С., 2004, с. 71-127.

22. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке. Т. 1, СПб, 1899.

23. Шиваров, npoтопрезвитер, Н., Древни източни коментари на псалтира и старобългарските им преводи. – ГДА, 28 (53), 1978-1979.

24. Шиваров, протопрезвитер Н., Тълковни псалтири в България и Русия XIV-XVI в. Традиции и нови трудове. Идейна съпоставка на тълкуванията на Пс. 1. – Търновска книжовна школа, Т. 6, В. Търново, 1994.

25. Чакарборти, А., Преводите в средновековна България, С., 1981. Цамблак, Г. Похвално слово за Евтимий, (прев. П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г Данчев), София, 1971.

26. Цанков, протопрезвитер, С., Патриарх Евтимий, С., 1906, е. 56.

27. Цонев, Б., История на българския език, т. 1, С., 1902.

28. Якимов, И. Критическия исследования текста славянскаго перевода Ветхаго Завета в его зависимости от текста перевода семидесяти толковников. – ХЧ, 1878, 10.

29. Jagic, V. Zwei illiustrierte serbische Psalter. – Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-hist. Klasse. Bd. 52, 1906.

30. Kaluzniacki, E., Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius, Wien, 1901.

31. VaJjavec, Μ., О prijevodu psalama u nekijem mkopisima hrvatsko-srpsko i bugariko-slovenskijem. – Rad Jugoslavenske akademije, kn. C. U. Zagrebu, 1980.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Златарски, В., История на България през средните векове, т. 3, София, 1972, с. 347 сл.

[2]. Вж. Менее, К., Средновековни българи, София, 1989, с. 122.

[3]. Вж. Гюргиев, Е., Литературата на Втората българска държава (Литературата на XIII век), С, 1977, с. 77.

[4]. Вж. Нихоритис, К., Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература. С., 1987.

[5]. Радченко, К., Религиозное и литературное завоеванием, К., 1898, с. 323-333.

[6]. Вж. Киселков, В., Патриарх Евтимий, София, 1938, с. 193.

[7]. Вж. гл. 2; Съчинението се цитира по: Костенечки, К., Съчинения, (съст. и прев. А. Тотоманова), С., 1993, с. 22.

[8]. Цит. съч., с. 26.

[9]. Вж. Георгиев, Е., Литературата на Втората българска държава, с. 128.

[10]. Вж. Костенечки, К., Съчинения, гл. 2, с. 26.

[11]. Вж. Якимов, И., Критическия исследования текста славянската перевода Ветхаго Завета в его зависимости от текста перевода семидесяти толковников. – ХЧ, 1878, 10, с. 315.

[12]. Вж. Мирчев, К., Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. – 1100 години славянска писменост 863-1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 164.

[13]. Вж. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 193.

[14]. Тук и по-нататък се цитира по: Цамблак, Г., Похвално слово за Евтимий, (прев. П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев), С., 1971; Изданието е осъществено по р. №3171 от Музейната сбирка в ГПБ, Москва.

[15]. Похвално слово за Евтимий, с. 167-169.

[16]. Костенечки, К., Съчинения, гл. 2, с. 32.

[17]. Вж. Попружеико, М. Г., Синодик царя Борила. С., 1928, с. 44. Синодикът, отчасти гръцки превод, е познат у нас по два негови преписа, съхранявани понастоящем в ръкописния фонд на НБКМ (№289; №432).

[18]. Цонев, Б., История на българския език. Т. 1, С., 19402, с. 53.

[19]. Кодов, Хр., Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 9.

[20]. Вж. Jagic, V., Zwei illiustrierte serbischc Psalter. – Dcnkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-hist. Klasse. Bd. 52,1906, S. 71.

[21]. Буюклиев. Ив., Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на Псалтира. – 1100 г. славянска писменост 863-1963 г. Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963, с. 176.

[22]. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс от 14 век. – Трудове на БПИ „Кирил и Методий“, Т. 2, С., 1965, с. 59-94.

[23]. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс, с. 71-76.

[24]. Буюклиев, Ив., Цит. съч., с. 72,

[25]. Пак там, с. 72.

[26]. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 206-208.

[27]. Вж. ГПБ Каталог сербских рукописей, арх. Преосв. Порфирия, с. 168.

[28]. Пак там, с. 168.

[29]. Вж. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке. Т. 1, СПб, 1899, с. 576.

[30]. Попов, Г., Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници от Св. Гора през първата половина на XIV в. – Български език, кн. 5, С., 1978, с. 402-410.

[31]. Иванов, Й., Българско книжовно движение в Русия при митрополит Киприян. — Известие на Института за българска литература, кн. 6, С, 1958, с. 65; За атонската редакция на библейски текстове виж още: А., Ангушева, М. А. Джонсън, М. Димитрова, Атонската редакция на библейските перикопи и Словото на Кирил Александрийски за пророк Даниил в творбата на Цамблак за тримата отроци в пещта и Даниил. – Сб. в чест на 65-годишнината на профeсор дфн Георги Попов, С., 2010, с. 307-335.

[32]. Попов, Г., Новооткрито сведение, с. 404.

[33]. Jagic, V., Zwei illiustrierte serbische Psalter, S. 71.

[34]. Попов, Г., Пос. съч., с. 406.

[35]. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 208.

[36]. Вж. Иванова, К., Патриарх Евтимий, София, 1986, с. 49

[37]. Иванова, К., пос. съч., с. 52.

[38]. Вж. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке, с. 416.

[39]. Иванова, К., пос. съч., с. 52.

[40]. Valjctvec, М., О prijevodu psalama u nekijem rukopisima hrvatsko-srpsko i bugarsko-slovenskijcm. – Rad Jugoslavenske akademije, kn. C. U. Zagrebu, 1980, s. 37.

[41]. Иванова, К., пос. съч., с. 44-45.

[42]. Вж. Чакарборти, А., Преводите в средновековна България, С., 1981, с. 91.

[43]. Повече за езиковите особености на цитати от псалтира за този период вж. М. Спасова, Цитатите от псалтира в учителното евангелие от 1343 година и проблемите около славянския превод на Библията. – Преводите през XIV столетие на Балканите. – Сб. доклади от международна конференция (София, 26-28 юни 2003), С., 2004, с. 71 -127.

[44]. Похвално слово за св. Евтимий, глава 29, с. 167.

[45]. Цанков, протопрезвитер Cт., Патриарх Евтимий. С., 1906, с. 56.; Вж. Още: Kaluzniacki, Е., Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius. Wien, 1901, S. 27-28.

[46]. Виж повече за тази рецензия на библейския текст у: Пиперов, Б., Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий. – ГДА, Т. 18 (44), 1968-1969, с. 281-296.

[47]. Похвално слово за св. Евтимий, глава 28, с. 167.

[48]. Вж. Марковски, Ив., История на българския синодален превод на Библията (с оглед на българските преводи в миналото). – Годишник на Софийския унивеситет, Богословски факултет, т. 4, 1926-27, с. 7.

[49]. Николова, С., Дело Кирилла и Мефодия и развитие болгарской средновековой литературы. – Старобългаристика, 16,1992,2, с. 13.

[50]. Иванова, К., цит. съч., с. 113.

[51]. Вж. Николова, С., За най-стария български средновековен ръкопис на Стария Завет. – Старобългарска литераяура, кн. 28-29, БАН, С., 1994, с. 113.

[52]. Вж. по подробно: Шиваров, протопрезвитер Н., Тълковни псалтири в България и Русия XIV-XVI в. Традиции и нови трудове. Идейна съпоставка на тълкуванията на Пс. 1. – Търновска книжовна школа, Т. 6, В. Търново, 1994, с. 655-667.

[53]. Вж. повече у: Шиваров, протопрезвитер Н., Древни източни коментари на псалтира и старобългарските им преводи. – ГДА, 28 (53), 1978-1979, с. 79.

Изображение: авторът, Екатерина Дамянова. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-583

ЕКЛИСИАСТ И НАШЕТО ВРЕМЕ*

Протоиерей Александър Мен

Нашето време е време на въпроси. При това на далеч не празни въпроси. Те се притискат един-друг, пораждайки все по-нови и по-нови недоумения. Хората от Изток и от Запад твърде дълго живяха с утопични илюзии, но ето че накрая дойде времето, когато започва отрезвяването. Митовете за науката – като за някаква панацея от всички беди, и за непоколебимия прогрес, който по всевъзможни начини ще доведе човека до щастието, се рушат под напора на жестоката действителност. Тъкмо векът на небивали технически открития и социални преобразования се оказа век на световните войни, на разгул на жестокостта, произвол и най-дълбока нравствена криза.протоиерей александър менЕдва ли обаче науката и социално-икономическите теории са породили сами по себе си тази криза. Нейната основна причина е пренебрегването на исконните духовни ценности, върху които векове наред са израствали и най-добрите плодове на културата. Стесняването на духовността не само разклати фундаментите на културата, но още и създаде вакуум, който хората безрезултатно се мъчат да запълнят с честа смяна на повърхностни интереси, с преследване на комфорт, със силни усещания.

В нашата страна тази ситуация се усеща особено остро, макар и все още да водим борба за елементарен правов ред и за насъщния хляб. Остротата е обусловена на първо място от това, че твърде дълго се опитваха да ни убедят, че въпреки „временните трудности”, всичко се развива по благоприятния начин. И когато започна да се открива истината и за неотдавнашното минало, и за сегашното положение на нещата, вече не е възможно и дори е рисковано да не мислим за корените и причините за тази криза.

Ако оставим настрана дребните подробности, най-важната причина за кризата е бездуховността – забравянето на онова, което представлява самата същност на човека. Сталинщината и предварващата я тотална война против коренното ни духовно наследство не можаха да преминат безболезнено дори за тези поколения, които дойдоха по-късно. Напротив – тъкмо върху тях се стовари главната тежест на нравствените последствия от времето на духовния застой, точно те жънат горчивите плодове на онова, което е било посято от техните бащи и дядовци.

Ето защо днес думата „покаяние” звучи така актуално.

В Библията тя означава не просто съжаление за извършеното, за случилото се, а има и по-дълбок смисъл: на призив към преоценка, към преосмисляне на най-важните жизнени ориентири, на завръщане към органичните източници на духовността, които са се оказали забравени или са били отхвърлени.протоиерей александър мен.20Струва ми се, че, въпреки съмнението на скептиците, не трябва да се предаваме на песимизма. Макар и бавно, но покаянието се извършва. И то е светъл, обновяващ процес, който – прибягвайки до актуалната днес терминология – може да бъде наречен „перестройка в сферата на духа”. Завръщане към онези съкровища, които са налични в руската литература, философия и обществена мисъл, към принципите на плурализма и на диалога – всичко това вече го има и у нас, и това са първите признаци на добрите промени. И дори те да тревожат онези, които ги мъчи носталгията по тоталитаризма и застоя, дори нетърпеливите умове да изискват незабавни ефекти и „чудеса”, в бента се е образувал пробив и водите на историческата река постепенно намират свободното си течение.

Хилядолетният юбилей на Руската православна църква обърна вниманието на обществото към онези велики идеали, без които не би ги имало нито Андрей Рубльов, нито Достоевски, ни храмовете, ни руската църковна музика, нито Владимир Соловьов, нито Николай Бердяев. И тази нова оценка на източниците е най-малкото справедлива. У нас твърде дълго рушаха, натрапчиво твърдейки, че „строят”. А зданието на духовната култура не може да виси във въздуха. То трябва да има твърда опора.

На едно от първите места сред тези опори стои Библията: книгата, преведена на почти две хиляди езика, разпространявана по света в десетки милиони екземпляри и вдъхновяваща безброй руски и западни художници, писатели, поети, мислители. Книгата, говореща за последната Тайна на битието и за висшето призвание на човека.

На нас дълго се опитваха да ни внушат, че това е само сборник с архаични митове или, в най-добрия случай, литературен паметник от безвъзвратно отминали епохи. Но, можем да попитаме: защо тогава толкова се страхуваха от нея? Защо издаваха Омир и Платон, и Хегел, а върху тези „овехтели митове” десетилетия наред лежеше глуха забрана? И защо, дори когато забраната беше свалена, хартията стигаше за огромните тиражи на долнопробната литература, а за Библията все не достигаше?протоиерей александър мен 3Когато Николай І с всички сили се противеше на превода на Библията на руски език – в стремежа си да забави развитието на Русия – той добре знаеше какво върши. В онова време екземплярите от подобни преводи ги изгаряха в тухларските фабрики, а преводачите подлагаха на гонения. И всичко това се правеше на фона на официалния лозунг „Православие, самодържавие, народност”. Не е трудно да се разбере, защо тази съпротива стана още по-силна когато православието бе заменено с „Четвъртата глава[1]”, самодържавието с „култ към личността”, а народността – с конформизма и изкуствено раздутия ентусиазъм на наплашените маси.

Да се каже, че хората, дори и нерелигиозните сред тях, трябва да имат представа за свещените книги на човечеството, означава да се каже нещо, което е общоизвестно и което бива повтаряно при всеки удобен случай. Тези думи обаче ще си остават празни заключения, ако не се предприемат и някакви конкретни стъпки. Към тях се отнасят на първо място библейските публикации, достъпни за широките читателски кръгове. Ето защо не можем да не приветстваме инициативата на алманаха Детектив и политика, който започна да отпечатва на своите страници откъси от Библията и от други книги, които са основополагащи за духовната култура.

Разбира се, най-правилно би било в началото да се обърнем към главния раздел от Писанието – Евангелията. Техният текст обаче вече започна да се печата в списание В мире книг и ми се иска да мога да се надявам, че начинанието няма да бъде спряно[2]. Алманахът пък откри своя библейски цикъл с една от последните книги в Стария Завет (в превод на изтъкнатия изтоковед И. М. Дяконов). В староеврейския си оригинал тя се нарича „Кохелет”, което е предадено на гръцки като „Еклисиаст”. И едната, и другата дума означават човек, който говори в събранието, проповедник.

Книга Еклисиаст представлява цикъл от неголеми поеми, обединени от някаква обща мисъл. Авторът води речта от лицето на легендарния цар Соломон (Х век преди Христа), чийто образ в традицията е станал олицетворение на богатство и мъдрост. Както вярно отбелязва нашият известен изследовател С. С. Аверинцев, „авторът не просто надписва над своята книга името на Соломон, но и наистина влиза в образа на най-великолепния от Израилските царе, въвеждайки нееднозначно съчетаване на два плана: изповедално-личния и легендарно-историчекия”.протоиерей александър мен.17Дълго време читателите, без да се замислят, са възприемали този добре известен на Изток литературен прийом за чиста монета. Едва през ХVІІ век холандецът Хуго Гроций – учен, богослов и юрист, създател на теорията на международното право, е установил, че книгата е написана значително по-късно от Х век преди Христа. И оттогава неговият извод е получил множество потвърждения – исторически и филологически. За разбирането на същността на Библията обаче датата на една или на друга нейна част е второстепенно нещо – нещо, отнасящо се до компетенциите на науката. На първо място стои самото ѝ съдържание, нейното учение, нейният смисъл.

По всичко личи, че книга „Еклисиаст” е била написана около ІV век преди Христа. Авторът споделя своите меланхолични размишления за живота на човека. Този живот е краен и ефимерен. И хората трябва ясно да осъзнават, че притежаването на каквито и да било блага не може да им донесе пълно и дълбоко удовлетворение. Цялото това преследване на наслажденията е само „гонене на вятър”, „суета” – нещо безполезно и безнадеждно.

Библията говори много за страданията на човека, за неговата вяра и съмнения в Божията правда, за верността към идеалите и за паденията. В книга „Еклисиаст” пък е обрисуван образът на мъдреца, който е достигнал всичко, изпитал е всичко онова, за което човек може да мечтае, и е стигнал до извода, че е гонил призраци. В кръговото си движение светът е неизменен – тайната на Твореца и Неговите пътища е непостижима. Трябва да бъде прекратен безцелният бяг и да се живее така, както на всекиго е дадено.

За всеки, който е запознат с Библията, макар и това да е повърхностно, се набива в очи, че от книга „Еклесиаст” отсъстват най-важните духовни ориентири на Писанието – печалният мъдрец няма нито вяра във висшата цел на мирозданието и на историята, нито идея за завета, за тази дълбинна духовна връзка между човека и Предвечния. Ако в Псалтира и в книгата на Иов звучи гласът на мистика, жадуващ да се срещне лице в лице с Отвъдпределния, то Еклисиастът се задоволява само с покорност към съдбата и зове към изоставяне на всички домогвания и достигане до смиряване пред загадката на живота…

Нали обаче Библията е била строена като единен организъм, като здание, което е съставено от части, служещи на една и съща грандиозна задача – да се посочи пътят, водещ човека към единението му с вечността. Как тогава са могли нейните създатели да допуснат в нея да влезе такова мрачно произведение?протоиерей александър мен.8jpgОтговорът на този въпрос откриваме, ако отчетем, че Писанието не е еднороден свод от заповеди и учения. То разкрива ръста на човешкия дух пред лицето на Твореца. Библията е история на духа, тя е драматична и диалогична, и противоречива – такава, какъвто е и самият живот. Всички нейни ручеи и реки се вливат в общата река на богочовешката тайна, която тече в безпределното.

На определен етап от съзнанието земните блага са се възприемали като отплата за доброто. Това е бил най-простият модел на нравствен светопорядък. И в този модел безусловно се е съдържала частична истина. Обаче, според мярата на задълбочаването на човешкото съзнание и личностното начало, е трябвало да се открият и нови духовни хоризонти. За това пък човекът трябва да може отчетливо да види колко са „суетни” и ненадеждни тези преходни блага. Ето защо книга „Еклисиаст” се и оказва включена в контекста на Стария Завет. Тя е изпълнявала ролята на своеобразна противоотрова от „всевъзможните” илюзии[3].

Съвременният читател обаче е в правото си да попита: Но нужна ли ни е на нас тази противоотрова? Не е ли остаряла тя във века на научно-техническата революция, когато хората се стремят да направят живота си по-приятен, по-удобен, по-лек, когато се умножават и стават все по-изтънчени развлеченията, наслажденията, мимолетните радости? На първо място обаче Еклисиаст не отрича ценността, макар и ограничена, на всички тези така „нетрайни” неща. И, на второ място – именно на фона на поголовното притежаване, на алчността и потребителството на съвременника е полезно – пък било то и само за миг – да се спрем и да поставим пред себе си въпроса: Може ли, струва ли си да отдаваме краткия си живот на едната „суета”?

В крайна сметка книга „Еклисиаст” не отговаря на вечните въпроси. Но помага те да придобият отчетлива форма. Отговора пък откриваме в последващите книги на Библията и най-вече в Евангелията.

Струва си обаче да се замислим над това, че и Христос предупреждава човека за опасността от духа на притежаването. Христос учи за висшата човешка свобода, която поставя личността и обществото над преходното. На предложението на изкусителя да привлече масите с обещание за хляб, за материални блага, Той отговаря с думи, казани още в Стария Завет: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста[4]”.

Превод: Борис Маринов

________________________________________

*Източници – http://predanie.dveri.bg и Мень, А., „Экклесиаст и современность” – В: Трудный путь к диалогу, Москва: „Радуга” 1992, с. 70-77 (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Става дума за Четвърта глава, „За диалектическия и историческия материализъм”, към Кратък курс по история на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), в която Йосиф Висарионович Сталин завършва „канона” на „марксистко-ленинската философия” и където в сбит вид са формулирани основните постулати на тази философия, получили абсолютен авторитет и изключващи възможността за съществуването на каквито и да било други подходи (бел. прев.).

[2]. За съжаление тази моя надежда не се оправда (по-късна забележка на автора).

[3]. Следва да отбележим, че в своята окончателна форма книга „Еклисиаст” се е оказала повече свързана с централните идеи на Стария Завет. Първият, древен „издател” я е снабдил с епилог, който е смекчавал нейната сурова песимистична тоналност. Този епилог представлява необходимото звено, помагащо да се види тази книга в цялостния контекст на Писанието. Литературата по този въпрос е приведена в книгата Светлов, Э., На пороге Нового Завета, Брюссель 1983, с. 218 сл., 779 сл. (Э. Светлов е един от псевдонимите, под които е писал и публикувал на Запад отец Александър Мен (бел. прев.).

[4]. Матей 4:4; срв. Второзаконие 8:3: „Той те смиряваше, мъчеше те с глад и те хранеше с мана, която ти не знаеше, не знаеха и твоите бащи, за да ти покаже, че човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), което излиза из устата на Господа” (бел. прев.).

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-57b

ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА, НАЦИОНАЛНО И ЕВРОПЕЙСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В СФЕРАТА НА БРАКА И ПОЛОВИТЕ ОТНОШЕНИЯ*

(правен, социологичен, библейски и екслисиологичен анализ)

Бисер БожковBiser Bozhkov 3За да говорим за основни човешки права, националното и европейското законодателство в сферата на брака и половите отношения, в светлината на учението на Православната църква, е нужно да направя кратко въведение. Защото като богочовешки организъм Църквата притежава не само тайнствена същност, но е подвластна на стихиите на този свят и исторически обусловена същност, влизаща в съпрекосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата като субект на правото. Държавата от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройство на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и вазимодействие с Църквата, ако погледнем в ретроспекция 1150-годишната история на християнска България. Правото във всичките му отрасли е призвано да бъде проявление на единия божествен закон на мирозданието в социалната и политическата сфера. Същевременно всяка правна система (от времето на Римската империя досега на развитието на Европейския съюз), създавана от човешкото съобщество, представлява продукт на историческо развитие, носи върху себе си печата на ограничеността и несъвършенството. Правото е особена, различна от свързаната с него етическа сфера, защото правото като юридически иструмент за регулация на отношенията в обществото не определя вътрешните състояния на човешкото сърце, доколкото всички ние знаем, че единствен сърцевед е Бог. Поведението и действията са обект на правно регламентиране, което от своя страна представлява съдържанието на законодателството. А то включва и нормите за семейните отношения и брака, тъй като семейството е „основна клетка на обществото” съгласно член 16 от Европейската социална харта (в ревизирания вариант), ратифицирана със закон от 38-то Народно събрание на 20.03.2000 година – Държавен вестник, брой 30 от 2000 година, в сила от 01.08.2000 година, обнародвано в Държавен вестник, брой 43 от 04.05.2000 година. Според същата европейска норма: „Семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие и съществуване.” Правото също така предвижда предприемане на мерки за принудително подчинение на закона. Предвидените от закона санкции за възстановяването на нарушения ред правят закона надежден крепител на обществото до момент, в който, както много пъти се е случвало в историята (при нравствено-духовен упадък), не рухне цялата съществуваща правна система. Впрочем никое общество не може да съществува без право и затова на мястото на разрушения правен порядък, винаги възниква нова законодателна система. Преди да навлезем в съществото на доклада ще спомена също, че – правото съдържа в себе си определен миниум от нравствени норми, задължителни за всички членове на обществото. Тоест задачата на светския закон не се състои в това лежащия в зло свят да се превърне в царство Божие, а в това, да не се превърне той (земния свят) в ад. Основополагащ християнски принцип в правото е „не прави на другите това, което не искаш да бъде правено на теб.” Правата на човека и основните свободи са присъщи на всяко човешко същество от момент на раждане и го съпътстват през целия му живот независимо от това, къде се намира. С формирането на първите човешки общности е започнало и формирането на правата на личността. С развитието на човешката цивилизация са се развивали и взаимоотношенията в държавата, а паралелно с това са се развивали и правата и свободите, което до голяма степен е от специфични за времето си фактори. Преди всичко следва да изясним какво се включва в понятието права на човека, тъй като в съвременните идеи за семейните отношения и института на брака се злоупотребява с това понятие. Правата на човека са свързани главно с достойнството на всяко лице да се чувства наистина homo sapiens, което практически е свързано с осигуряването на равни възможности на всяка отделна личност да проявява своите човешки качества като разум, талант и съзнание, а също така да може да удволетворява своите духовни и други потребности. Тъй като всяко лице от момента на раждането придобива обем от права, присъщи на всяко човешко същество (така наречените естествени права) например „правата на човека”, за да бъдат гарантирани, то всяко лице не само трябва да съблюдава правата на другите, но и да изисква от другите също така да съблюдават правата на другите. Не може едно лице, прилагайки своите права, да нарушава правата на другите. В тази връзка е необходимо да се изясни съдържанието на термина „универсални права на човека.” Универсални означава всеобщи (не общи) права, отнасящи се за всички човешки същества, а не засягащи само някаква група хора, нация, народ или гражданите на една държава. Всички хора без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци имат равни права и не трябва да бъдат дискриминирани или ограничавани юридически по изброените признаци. Но нека направим още някои пояснения. Според статистически данни на Организацията на обединените нации (ООН) около 60% от българските граждани не знаят, че съгласно ратифицираните от Република България международни договори, те имат право да разполагат и е задължително да им бъдат предоставени, и гарантирани упражняването на всички права, предвидени в Международната харта за правата на човека и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. В тази връзка ще спомена в правен и исторически аспект, че:

Три години след Втората световна война на десети декември 1948 година Генералната асамблея на Организацията на обединените нации приема Универсалната декларация за правата на човека (УДПЧ). Това е документът, който определя най-важните неща, от които всеки човек на планетата има нужда, за да може да живее нормално и достойно. УДПЧ е приета и провъзгласена с резолюция 217А (III) на Общото събрание на Организацията на обединените нации от десети декември 1948 година. Тя е първият всеобщ международноправен акт в областта на правата на човека, който е приет и провъзгласен от една универсална международна организация. Правни последици и политическо значение – УДПЧ не е договор. Тя е приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации като резолюция без правна сила. Целта ѝ е (съгласно преамбюла) да осигури “обща мярка” за правата на човека и основните свободи и да служи като стандарт, към чието постигане не трябва да се стремят всички народи и държави. С времето обаче Декларацията променя характера си. Декларацията представлява своеобразен стандарт, който е еднакъв за всички хора по света. Тя съдържа тридесет права, всяко от които съответства на човешка потребност. Декларацията за правата на човека на Организацията на обединените нации се основава на ценности като справедливост, достойнство, честност, равенство и уважение. Това са ценности, които са близки на всеки човек и които съществуват от столетия. В тази връзка човешките права имат няколко основни характеристики: Човешките права са еднакви за всички хора, винаги и навсякъде по света. Затова ги наричат универсални. Те са и неделими. Никой не може да отнеме някое право, защото е по-маловажно. На всяко от човешките права съответства и отговорност. Това е отговорността да се зачита правото на другите. Затова човешките права са взаимни, а когато взаимно пазим правата си, ние сме солидарни. Приета от Генералната асамблея на Организацията на обединените нации, Декларацията представлява само израз на намерение на отделните държави, тъй като решенията на Генералната асамблея нямат характера на закон. За да може Декларацията за основните човешки права да влезе в сила във всяка отделна държава, така че хората да знаят, че тези техни основни права са защитени е необходимо тя да бъде включена в законите на всяка страна, защото тя е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони. Не всички държави, обаче, са приели тази Декларация в своите закони. Веднага след като приема Декларацията, Организацията на обединените нации кани всички държави да информират за нея своите граждани и най-вече, учениците в училищата. В много страни по света тя се изучава в училище, тъй като се смята за изключително важна в нашето ежедневие. Така идеята за оснoвните неотменими човешки права за пръв път е прогласена от школата на естественото право. Сега тези права са закрепени в конституциите на държавите и в редица международни актове. Така се защитават най-важните ценности – живот, свобода и други.

Основните права и свободи на гражданите, според най-разпространената класификация са разделени в три групи:

1.Лични – създават условия за свободно съществуване и развитие на личността. Те очертават ограниченията за вмешателство на държавата в личния живот и свобода на гражданите; значителна част от тях са взаимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и други международни актове.

2.Политически – създават правна възможност на гражданите да участват в политическия живот и преди всичко в осъществяването на държавната власт. Част от тях са формулирани в съответствие с Пакта за граждански и политически права.

3.Социално-икономически – създават възможност за задоволяване на материалните и духовни потребности на гражданите. Те са съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите, социалните и културните права.

Изхождайки от темата на доклада ще кажа няколко думи за развитие на семейното право в националното ни законодателство. Принципно, няма да се връщаме преди Освобождението. До 1945 година (до действието на Търновската конституция) брачните отношения са били уредени от църковния канон. За нашите прабаби и прадядовци е действал Уставът на Българската православна църква.

Законодателството по отношение на произхода се е регламентирало от Закона за извънбрачните деца, а въпросите, относно осиновяването – от Закона за децата. След 1945 година се издава Наредбата за брака. С приемането на Закона за лицата и семейството през 1949 година е била дадена една обща уредба на семейните отношения. Закона за лицата и семейството е претърпял редица изменения преди да се стигне до 1968 година, когато е приет първият семеен кодекс. Той се свързва, най-вече, с въвеждането на съпружеската имуществена общност (СИО) и имуществените отношения. Либерализират се разводът и осиновяването. Може да се каже, че Семейния кодекс от 1968 година не се отличава много от сега действащия, приет през 1985 година. Промените от 1985 година не са от такъв характери обем, че да се налага изработването на цял нов Семеен кодекс. Но въпреки това през 2009 година е приет нов Семеен кодекс.

Задължително трябва да кажем няколко думи за тенденциите в новия Семеен кодекс. Първо, във връзка със сключването на брака се въведе така нареченият брачен договор[1]. Този договор доведе до промени само в имуществените отношения. Второ, известни промени се очакват и по отношение на развода. Трето, осиновяването бе значително реформирано. Появиха се така наречените приемни семейства. В предложения проект, за съжаление, няма никакви по-сериозни промени на отношенията между родители и деца. Прокадна се идеята за Закон за защита на детето, която слава Богу не се реализира, защото един такъв закон противоречи по същество на учението на св. Православие. Тук ще споменем, че според нас:

Основно понятие в семейното право би трябвало да е „семейството“ като малката „домашна църква. Но уви…

Изненадващо откриваме, че в Семейния кодекс няма легална дефиниция на това понятие. По принцип, ако не следва друго от целта на нормата, смята се, че семейството обхваща съпрузите и ненавършилите пълнолетие деца.

В Закона за държавния служител и в Закона за общинската собственост във връзка с наемните отношения дефиницията на понятието „семейство“ е пак същата и в същия смисъл, тоест съпрузи плюс ненавършили пълнолетие деца. Това е понятието „семейство“ в тесен смисъл. В по-широк смисъл семейството може да се разглежда по отношение на уредбата на издръжката – задължени да дават издръжка са и бабата, дядото, внуците и така нататък, и то без оглед на възрастта.

За „джендър идеологията”, трансексуалността и интерсексуалността:

Това са идеи, които се „базират” на така наречените „индивидуални права”, които уж по същество влизат в парадигмата на основните човешки права. Но подчертавам, че тези идеи имат за цел да разбият института на хетеросексуалния брак и традиционното европейско семейство базиращо се на християнските нравствени ценности. И така се цели в обозримо бъдеще хомосексуалните отношения и „бракове” да станат норма на поведение – законодателно, независимо, че това е узаконяване на содомския грях.

Законното положение на хомосексуалността в Европа има различен характер, в зависимост от държавите. Така например, седем от общо десет страни, които са узаконили еднополовите бракове, се намират в Европа (към 2011); други 14 европейски държави са легализирали граждански съюз или друга форма на еднополово съжителство. Невиждана демографска криза бушува в Европа. За това алармират европейски демографски доклади, авторитетни учени и издания като „Икономист”. Нарастването на европейското население вече изцяло се дължи на продължаващата имиграция от Африка, арабските страни и Азия, както и на имигрантския бейби бум на придошлите нови „европейци”. На този фон недоумение предизвикват безнравствените според православието законодателни инициативи на европейските политици, насочени към сриване на значението и ролята на традиционното европейско християнско семейство, което хилядолетия наред е осигурявало съществуването на автентичните европейци и възпитанието на децата.

Комитетът за правата на жените в Европейския парламент е подготвил доклад, в който се предлага понятието „гендерни стереотипи” (социален вид пол), производни от понятията „мъжки пол” и „женски пол” да бъдат заменени с „нова идентичност”. По този начин се планира да се заличи разликата между баща и майка, която е в основата на всяко нормално човешко семейство. Дебатите по подготовка на доклада бяха съпроводени със съждения за нивелиране на пола на хората и изчезване на неговата първична природна същност.

Според вносителите, стереотипите на дължимо мъжко и женско поведение в семейството водят до комплексиране на младите жени и създават проблеми в избора на бъдещата им кариера. „Традиционните приказки могат да нанесат вреда на възможностите за кариера на жените в Европа, поради което те трябва да бъдат забранени” – се казва в доклада. Ако докладът бъде приет от Европейския парламент, то тези приказки, с които са израснали поколения европейци, трябва да бъдат официално забранени за изучаване в европейските училища. Политнекоректните стереотипи на работливия татко и грижовната майка ще трябва да бъдат безвъзвратно заличени от съкровищницата на европейската литература и култура и да престанат да бъдат пропагандирани от филмовия и телевизионен екран. Предлага се „новата идентичност” да бъде въведена в „специални образователни програми” и учебни материали, които да залегнат в училищните програми. Констатира се „крайна необходимост от приемането на ново законодателство в областта на детската литература”.

Най-скандален е опитът за „убийство на семейството”, заложен в законопроекта на новоизбрания френски президент Франсоа Оланд, записан под № 31 в предизборните му обещания. Въпреки, че законопроектът се нарича „Брак за всички”, в него става дума за легализацията на брака само между хомосексуалисти. Брачните отношения на нормалните французи отдавна са регламентирани в Гражданския кодекс на Франция. При това следва да се има предвид, че вече 10 години в страната официално е регламентирано съжителството на еднополовите двойки, с една-единствена забрана – да осиновяват деца. Законопроектът „Брак за всички” разрешава на мъжете-хомосексуалисти да осиновяват момченца, а на лесбийките да осиновяват момиченца. В мотивите на законопроекта е посочено, че по този начин той привежда брачните отношения в съответствие с „принципите на справедливостта и равенството” и като цяло допринася за „прогреса на обществото”. За да се приведе Гражданския кодекс на страната в съответствие с новия законопроект, се предлага от кодекса да бъдат премахнати думите „мъж” и „жена”, за да не се засягат правата на приравнените към тях бисексуални, хомосексуални и транссексуални индивиди.

Занапред в свидетелството за осиновяване ще се записва например, че детето е родено от татко „А” и татко „Б”. Заличава се самият факт на раждането, в качеството му на основа за самоличността на детето. Предварително е ясно, че психиката на това дете ще безвъзвратно накърнена. То ще има изопачена, перверзна представа за семейството и едва ли някога ще бъде в състояние да съгради свое нормално семейство. Така става ясно, че зад законопроекта се крие стремежът да бъдат радикално променени възгледите към човешката природа, традиционния брак и семейство. Нормалното се превръща в несправедливо!, а патологията се регламентира като прогрес и норма на поведение. Неслучайно секуларна Франция бе залята от протести, в които участваха представители на всички религиозни конфесии.

Същинската цел на законопроекта на Оланд е да бъде взривена институцията на брака. Унищожаването на брака разкрива невъобразими перспективи пред извратената фантазия на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди. Така например то води до възможността впоследствие да се разреши многоженството или многомъжството в едно „семейство”. Да се регламентира брак в едно голямо групово семейство, брак между братя и сестри или близки роднини.

От предприемчивия политик Оланд не изостава и неговия английски колега – премиерът Дейвид Камерън, който обеща да подкрепи законопроект, разрешаващ църковно освещаване на браковете между британските хомосексуалисти (мъже и жени). Транссексуалните в Англия вече от 2005 година имат правото да сключват граждански брак, уеднаквяващ техните права и задължения с нормалните хора. За правата на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди отдавна са се погрижили в скандинавските страни.

Така например във всички детски заведения на Норвегия е въведено „алтернативно” обучение, отразяващо свръхлибералния подход на властите към удивителното сексуално разнообразие на норвежкото общество. Вместо изживелите времето си традиционни ”майка” и „татко”, „момче” и „момиче” са въведени гендерно неутрални понятия и персонажи. Хомосексуализмът се преподава като начин за придобиване на нов опит и знания. Изискването е „сексуалното разнообразие” да стане ясно за децата, за които да бъде нормално техните родители да са педерасти или лесбийки. За целта с бюджетни средства е финансирано издаването на съответна „литературна” продукция, в която се разказва за взаимно влюбени щастливи принцове и крале, имащи прекрасни „нетрадиционни” отношения със своята свита и невръстни пажове. По инициатива на Audun Lysbakken, открит хомосексуалист и вече бивш министър на норвежкото Министерство на децата и равенството, предвидливо е създаден „Фонд за пропагандиране на сексуалното разнообразие” и „Ресурсен център на мъжете”, изцяло финансирани със средства на данъкоплатците. Веднага трябва да поясним, че министърът е бил принуден да подаде оставка не поради откритата пропаганда на хомосексуализма, а вследствие участие в корупционна афера.

Какво е църковния брак и семейство според св. Православие?

Днес през ХХI век психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите така и на децата. Това е така, защото изначалния смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите ѝ.

Но психологията и социологията изхождайки от своите области, които са ограничени от постановката на проблемите, и областите на изследване не могат да достигнат до пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.

Водена от спасителната си мисия в света, едната, свята, съборна, вселенска и апостолска Църква отрежда на брака специално място, дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено “тайнство”, а тайнство по думите на св. Николай Кавасила е вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството не е религиозна форма на “регистрация”, а живо общение с Христос.

Смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога. И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата (Ефесяни 5:20-33). Именно за това св. апостол Павел нарича брака „тайна” имайки предвид, че бракът се запазва в царството на вечността. Следователно в светото тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на царството Божие в светата Евхаристия, а на второ място са биологичните отношения, които се изграждат в резултат на любовта между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния. В тези биологични взаимоотношения, Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението ѝ на природната необходимост и за да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.

Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамния (μονογαμια), хетеросексуалния, благословения и съпружески живот. Бракът следователно изисква изключително и пълно задължение и вярност на двама души един към друг.

Бракът е хетеросексуален поради това, че Бог „ги създаде мъж и жена” с ясната цел да имат потомство, да се „плодят и множат” (Битие 1:28) тоест да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в едно общо любовно единство, съюз който е ново творение, правещ двамата „една плът”. Следователно от еротична и страстна, любовта трябва да се преобрази в αγαπη (безкористна, себеотдаваща любов), която е съединяваща любов и която въвлича душата във вечно общение с Бога. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия, единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себепринасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство Така християнското семейството става „малка църква[2]”. Сексуалните взаимоотношения извън брака не могат да достигнат изконната си цел, а днешните брачни съжителства – конкубинати[3] опорочават брака и не са „дори начало на брак[4].”

За да станат една плът в смисъла, вложен от Бога, мъжът и жената трябва да приемат в отношенията си един към друг същия вид и качество на верността и саможертвата, която Христос прие за Своя народ, тоест по подобието на кръстната и спасителна любов на Христа. Съпружеския живот изобразява съюза между Христос и Църквата[5]. В брака се изграждат отношения на любов между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.

Според православното предание целта на брака е самия брак. Децата са негова съставна част, а не цел. Може съпрузите по някаква причина да нямат деца или да ги изгубят, така че хората би трябвало да се събират в семейство, за да изживеят живота си във взаимна любов, тоест в преодоляване на индивидуализма и егоизма си, в разширяване границите на личността и подготовка за вечния живот.

Бракът е динамично явление, цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовешко явление. Бракът е и символ на мъченичеството, а мъченик е онзи, който свидетелства пред целия свят някаква ценност – в случая любовта, за правдата, истината, красотата – и който пред нищо не се спира, за да доведе свидетелството си до онези, които се нуждаят от него. Заради това Църквата призовава всеки жених и невеста да вярват в любовта, да вярват един в друг с такава сила, че да свидетелстват – каквото и да им струва – за любовта, за единството, за това че истинската любов може да победи всичко.

Днес обаче всеобща констатация е, че модерния човек е силно секуларизиран, дори в съвременното европейско и американско общество се говори за постхристиянска култура, заменят се старите ценности с нови като днешния човек се стреми повече да произвежда и повече да консумира, както материални така и духовни продукти. Това се отразява, върху взаимоотношенията между мъжа и жената и върху брака и техните последици върху децата. В последните десетилетия драстично са се увеличили разводите, трафика на хора с цел сексуална експлоатация, а производството на порнографски материали носи милиарди долари годишен приход на създателите си.

Лесният достъп до тях чрез интернет допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и загубването на личностното отношение към тях. Изневярата (прелюбодеянието) се приема за нещо нормално и разводите, породени от егоизма стават факт, който има тежки последствия най-вече върху децата и тяхната психика.

Православната църква обаче смята, че неразторжимостта е едно от съществените свойства на брака „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Матей 19: 6). Разтрогването на брака се явява самò по себе си тогава, когато между съпрузите е унищожена основата на брака – любовта.

Заради това църковната власт не разтрогва брака, а само юридически констатира печалния факт, че законния брак е изгубил своята основа[6].

Разводът една от най-големите и чести трагедии, които могат да сполетят съвременния човек. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост, дълбочина и смисъл.

Защо се стига дотам, че двама души обичали се доскоро, изведнъж откриват, че помежду им любовта им се е изчерпала и че им остава само да се разделят? Причината е в това, че твърде много бракове се сключват от недостатъчно зрели хора, които нито защитават брака си, нито се грижат за него. В такъв брак ние откриваме духа на индивидуализма. Ето защо ние православните християни, отчитайки, че човешкото сърце бива жестоко и кораво (Матей 19:8), твърдо и неустойчиво, считаме че развода е възможен, въпреки, че го възприемаме като една от най-големите трагедии в съвременния ни живот. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорност за разводите носи и цялата Църква, тоест ние православните, трябва да възпитаваме хората при това не само с думи и проповеди, но най-вече с пример.

А що се отнася до съвременното разбиране за допустимостта на аборта, това самò по себе си говори за изумителното безчувствие на човека и въобще на обществото към живота на отделната личност. Диво и нечовешко е да се мисли, да се говори за святост на самия човешки живот и в същото време да се разрешава и узаконява убийството, наречено аборт. И наистина парадоксално е, че в страна, където абортът е узаконен, никой – започвайки от правителството и свършвайки с обикновения гражданин – няма право да говори, че човешкия живот е светиня, защото абортът е убийство. Брак, в който децата са нежелани, е основан на повредена егоистична и похотлива любов. Давайки живот на друг, човекът подражава на творческия акт на Бога и, отказвайки се от това, той не само отхвърля своя Творец, но изкривява и своето собствено естество, защото без желание да подражава на Твореца на живота и Отца, по всякакъв начин човекът престава да бъде “образ и подобие Божие”.

Абортът, извършващ се от двойка или от жена, допуснала да зачене нежелано от нея дете и искаща да се отърве от него – не е нищо друго, а престъпление – предумишлено убийство. Жените извършили аборт, не знаят какви ще са последствията – и психични, и физиологични[7]. Но се случва човек да се опомни, да дойде в себе си (Лука 15:17) и след като сме извършили грях, трябва така или иначе да поправим този грях. Злото което сме сторили другиму може да бъде изгладено, но да отнемеш живота на живо същество е непоправима загуба. Единственото, което можем да направим е, да молим Бог да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се осъществи и да бъде жив човек, било то поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква душевна или телесна алчност. С аборта семейството се лишава от най-великата радост на детераждането и възпитанието на децата си, което е Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да притежават тази радост и да я споделят помежду си.

Както виждаме пред съвременното семейство съществуват много предизвикателства, на които ние трябва да отговорим със съборния глас на Църквата. Трябва да подчертаваме абсолютната уникалност на брака, пред обществото и, че чрез св. Евхаристия любовта в брака се проектира във вечното царство Божие. Това означава, че ние православните не можем да се съгласим, че бракът съществува само „докато смъртта ни раздели“, а вярваме във вечността му, тъй като е венчаване със слава и чест в Христа Възкръсналия истински Бог и истински Човек. Ние сме длъжни да свидетелстваме, че в тайнството на брака, човешката природа без да губи пълнотата на човешкото естество, участва в по-високата реалност на Светия Дух. Човечеството става още по-човечно и изпълнява своето изключително предназначение да бъде свещеник и медиатор между Бога и творението, че това е дара на новия живот в единството на мъжа и жената. „Смисълът на брака се състои в придобиването на духовно единство на двете личности, встъпващи в него, а раждането на деца е естествено следствие от него“. Смисълът на брака е да създаде духовен съюз между две личности. Раждането на деца е естествено следствие от брака, а не условие, нито цел.

Старозаветната заповед за раждането на деца се явява вторична и от богословска, и от пастирска, и от психологическа гледна точка. Смисълът на брака е възстановяването на това единство, което е било дадено на Адам и Ева от Бога в рая. Да бъдат двамата една плът, това със сигурност няма нищо общо с детераждането. Ако целта на брака се явяваше раждането на деца, то бездетният брак трябваше да бъде определен като несъстоял се. Съпрузите, които са достигнали любов, разбирателство, щастие се оказва, че не са изпълнили своето предназначение. Бездетието не е признак за несъстоятелност на брака. Многодетността сама по себе си, не се явява показател за духовност и християнско отношение към брака. Ако децата са мерило за брака, то би следвало да признаем, че най-успешният брак е задължително този на многодетното семейство. Тогава за такива трябва да считаме и тези, които не водят духовен живот, а асоциален и безнравствен и благодарение на това са станали многодетни.

Смисълът на брака е в това, да носи радост. Подразбира се, че съпружеският живот е най-щастливият живот, пълен, чист и богат. Това е установено от Господа за съвършенство. Божественият замисъл е бракът да носи щастие, за да стане животът на мъжа и жената по-смислен, за да не го проиграват сами, а да бъдат заедно в пълнота. Ако бракът не води до щастие и не прави живота богат и пълен, то вината не е в самите брачни връзки, а в самите хора, които са съединени с тях. Бракът – това е Божествен обряд. Той бил част от Божия замисъл, когато Бог е създавал човека. Това е най-близката и най-святата връзка на земята.

Православната църква за еднополовите отношения

„В Основи на социалната концепция на Руската православна църква”, в частност е казано: „Свещеното Писание и учението на Църквата недвусмислено осъждат хомосексуалните полови връзки, разглеждайки ги като порочно извращение на създадената от Бога природа на човека. „Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия” (Левит 20:13). Библията разказва за тежкото наказание, на което Бог подложил жителите на Содом (Битие 19:1-29), според тълкуванието на светите отци, именно заради греха на мъжеложството. Апостол Павел, характеризирайки нравственото състояние на езическия свят, определя хомосексуалните отношения като „най-срамни страсти” и „непотребства”, оскверняващи човешкото тяло: „Жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда“ (Римляни 1:26-27). „Не се лъжете… нито малакийци, ни мъжеложници няма да наследят Царството Божие” – пише апостолът до жителите на развратения Коринт (1 Коринтяни 6: 9-10).

Светоотеческото предание също толкова ясно и определено осъжда всякакви прояви на хомосексуализъм. „Учението на дванадесетте апостоли”, творенията на светителите Василий Велики, Иоан Златоуст, Григорий Нисийски, блажени Августин, каноните на свети Иоан Постник изразяват неизменното учение на Църквата: хомосексуалните връзки са греховни и подлежат на осъждане.

Православната църква изхожда от неизменното убеждение, че установеният от Бога брачен съюз между мъжа и жената не може да бъде съпоставен с извратените прояви на сексуалността. Тя смята хомосексуализма за греховна повреденост на човешката природа, която се преодолява чрез духовно усилие, водещо до изцеление и личностно израстване на човека. Хомосексуалните стремежи, както и другите страсти, терзаещи падналия човек, се лекуват чрез тайнствата, молитвата, поста, покаянието, четенето на Свещеното Писание и творенията на светите отци, както и с християнско общуване с вярващи хора, готови да окажат духовна подкрепа. Отнасяйки се с пастирска отговорност към хората, имащи хомосексуални наклонности, Църквата същевременно се противопоставя на опитите за представяне на греховната тенденция като „норма”, а още по-малко, като предмет на гордост и пример за подражание.

Именно поради това Църквата осъжда всяка пропаганда на хомосексуализма. Без да отказва на никого основни права на живот, уважение към личното достойнство и участие в обществените дела, Църквата обаче смята, че лицата, пропагандиращи хомосексуален начин на живот, не трябва да се допускат до преподавателска, възпитателна и друга работа сред деца и младежи, както и да заемат ръководно положение в армията и изправителните учреждения за разлика от древността[8].

Понякога извращенията на човешката сексуалност се проявяват под формата на болезнено чувство на принадлежност към противоположния пол, в резултат на което се прави опит за смяна на пола (транссексуализъм).

Стремежът към отказ от принадлежността към този пол, който е даден на човека от Създателя, може да има само пагубни последствия за по-нататъшното развитие на личността. „Смяната на пола” посредством хормонално въздействие и извършване на хирургична операция в много случаи не води до разрешаването на психологическите проблеми, а до тяхното задълбочаване, предизвиквайки дълбока вътрешна криза. Църквата не може да одобри такъв „бунт против Твореца” и да признае за действителна изкуствено променената полова принадлежност. Ако „смяната на пола” е станала с човека преди Кръщението, той може да бъде допуснат до това Тайнство, както и всеки грешник, но Църквата ще го кръсти като принадлежащ към този пол, в който е роден. Ръкополагането на такъв човек в свещен сан и встъпването му в църковен брак е недопустимо. Следва да отличаваме от транссексуализма неправилната идентификация на половата принадлежност в ранното детство в резултат на лекарска грешка, свързана с патология в развитието на половите признаци. Хирургичната корекция в този случай няма характер на смяна на пола.

Хронологията на легитимиране на хомосексуализма извън психопатологията и като норма на „нормално поведение”

През 1992 година Световната здравна организация е изключила „хомосексуализма“ от списъка на диагнозите. Но постъпвайки така, тя просто е последвала Американската психиатрична асоциация (АПА), която е изключила хомосексуализма от своя „Справочник по диагностика и статистика“ (DSM), тоест от списъка на психологическите разстройства. Ето какво всъщност се е случило: За да разберем действията на Американската психиатрична асоциация, трябва да си представим САЩ през 60-те и 70-те години на миналия век. Това е било време на бунт против всякакви авторитети, в пълен ход е вървяла така наречената „сексуална революция“. В тази атмосфера неголяма група радикално настроени американски хомосексуалисти разгърнала политическа кампания за признаването на хомосексуализма за нормален начин на живот. И на това „лоби“ се удало да извоюва победа в комитета, занимаващ се с преразглеждане на „Диагностичния и статистически справочник“ на Американската психиатрична асоциация. През 1963 година Ню-Йоркската медицинска академия дала поръчение да се подготви отчет по въпроса за хомосексуализма, тъй като хомосексуалното поведение ставало все по-разпространено. Комитетът стигнал до следните изводи: „Действително, хомосексуалността е заболяване. Хомосексуалистът е индивид с нарушения в емоционалната сфера, неспособен да формира нормални хетеросексуални отношения“. В отчета било казано и следното: „Някои хомосексуалисти излизат от рамките на чисто отбранителната позиция и започват да доказват, че такова отклонение представлява желан, благороден и предпочитан начин на живот“. Обаче под натиска на хомосексуалното „лоби“, а не ръководейки се от научни заключения, Американската психиатрична асоциация гласувала за признаването на хомосексуализма за нормално явление. Професор Р. Байер по-късно разказвал как лидерите на фракцията на хомосексуалистите в психиатричната асоциация сривали опозиционните изказвания на своите колеги, отстояващи различни позиции. На заседание на Американската психиатрична асоциация през 1970 година доктор Ървинг Бибер, известен американски психиатър, представил доклад за „хомосексуализма и транссексуализма“. Бибер бил подложен на остра критика. Опитите на Бибер да отстоява своята позиция били посрещнати с оскърбителен смях. В следващата по ред комисия през 1971 година, разглеждаща този проблем, влезли хора, които откровено ратували за хомосексуализма. През 1973 година противниците на хомосексуалната фракция в психиатричната асоциация в САЩ вече били малцинство. На първия етап Американската психиатрична асоциация решила, че за в бъдеще диагнозата „хомосексуалност“ трябва да се прилага само в случаите на „егодистоничен“ хомосексуализъм, тоест в случаите, когато хомосексуалната ориентация води до „видими страдания“ за пациента. А ако пациентът от своя страна се чувства нормално с тази сексуална ориентация, сега се смятало за недопустимо да му се поставя диагноза за психични отклонения. На втория етап думите „хомосексуализъм” и „хомосексуалност” вече били изключени от „Справочника“, тъй като, както се казва в коментарите към десетото издание, тази диагноза била призната за „дискриминираща”. През 1978 година, пет години по-късно, след като Американската психиатрична асоциация решила да изключи „хомосексуализма” от „Справочника”, било проведено гласуване сред 10 хиляди американски психиатри, които били членове на Американската психиатрична асоциация. 68% от тези психиатри, които попълнили и върнали анкетата, както и преди, смятали хомосексуалността за психическо разстройство. Сега, след като са минали много години, виждаме още по-тревожни промени. Джозеф Николози в своята статия: „Педофилията не винаги е психическо разстройство” пише следното: „В последното издание на „Справочник по диагностика и статистика”, издаван от Американската психиатрична асоциация, ние виждаме тревожни промени по отношение на определението за педофилията. Съгласно DSM-IV човек вече не се смята за педофил, ако просто се привързва към деца или фантазира на тема интимен контакт с тях. Той се смята за педофил само ако осъзнава, че постъпва лошо и изпитва тревога от това, или ако педофилията пречи на неговия нормален живот…”. Содомията, безусловно, е тежък грях. А на нас ни натрапват търпимост към това явление, а след това се опитват да го представят като норма. Излъчват се предавания, игрални за еднополови бракове, устройват се гей-паради. Авторите на тези проекти не се спират пред нищо.

Хомосексуализмът, половите отношения и библейският възглед за човека

Човекът като венец на творението е сътворен по Божи образ (Битие 1:27-28). Това означава, че у всеки, независимо от неговия пол, националност, психофизическа характеристика се съдържа Божия образ, към който не може да се добави или отнеме нещо. Разделението на мъжки и женски пол в човешката природа е израз на Божието домостроителство за човечеството. За Бога мъжът и жената са равни, тъй като само прилепването им един към друг ги прави едно цяло, една плът.

Аргументи против хомосексуализма, педофилията или идеите за „трети пол”:

1.Половият хатактер на човешката природа е дар от Бога „от начало”.

2.Затова неприемлива е тезата, че полът не притежава духовно измерение и онтологическо значение. Важността на пола се простира отвъд физическото удоволствие. Вярно е, че в средата на ХХ век започна така наречената сексуална революция, която тръгна от Америка и постепенно доведе до нравствено разложение и духовна деградация милиони хора по света. Резултат от нравствената разруха е все по-масовото разпространение на хомосексуализма. В последните години в обществото се постави въпросът за хомосексуализма, който исторически е отхвърлен, както от самото общество, така и от Библията. Но хомосексуализмът не може да бъде разбран извън биологичните, психичните и социологически рамки на общата сексуалност. И в това е разковничето за разбиране на хомосексуализма – тук не става въпрос за любов или ерос, а именно за сексуалност – прави се секс, без да се изпитва нито любов, нито радост, нито удоволствие. И това е един трагичен еротизъм, който е лишен от дух на любов и красота, тоест е лишен от Божието благословение. Вън от брака, където тялото е принизено до животинско отдаване, жертва на разложението става не плътта, а духът. Това характеризира една пълна безпътица – на власт е бездушната плът, но тя не може да бъде опора. Когато се прекъсне връзката между любовта и духовното, от нея остават само тела без душа, носещи вътрешно опустошение.

Социалните и духовни последствия от насаждания от Запад хомосексуализъм и лесбийство са много тежки. Социалният проблем е в унищожаване на семейството и свързаните с това ценности. Теологичният проблем е в прокарване на нехристиянски доктрини и насаждането на погрешна представа за Бога. Хомосексуалните действия брутално се противопоставят на библейското разбиране за назначението на човешката личност. Сътворената по Божи образ човешка личност постепенно трябва да разкрива и усъвършенства духовните си заложби и да се уподоби на Него. Сам Господ Иисус Христос подчертава, че единствената цел на човешкия живот, включително телесното му битие е да прослави Бога. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец” (Матей 5:48). Тази заповед се допълва с увещанието на св. апостол Павел „прославете Бога в телата си” (1 Коринтяни 6:20). Това означава, половите сексуални действия да се ограничат само в рамките на благословения хетеросексуален съюз. Църквата не може да благослови хомосексуалистите, които искат да живеят и изразяват сексуалността си заедно, както не може да благослови прелюбодеянието и разврата.

Хомосексуалистите трябва да направят своя избор – да продължат да живеят по начина, който са си избрали в грях, или да прекъснат всяка връзка и общение с Тялото Христово. Хомосексуализмът отдалечава човека от Бога, издига преграда между човека и неговия Създател. Но хомосексуализмът не само отчуждава от Бога, но постепенно убива и вярата в Него. Хомосексуалистите стават безчувствени за Божиите заповеди, сърцата им огрубяват. Те умират духом, защото живеят вече само с тялото си и за тялото си. Начинът на мислене се променя и те стават скотоподобни. Така те сами се отдалечават от истинското човешко съвършенство и слава, защото сами се уподобяват на тварното и се отдалечават и отричат от онова, което ги свързва с Твореца.

Друг много важен аспект за хомосексуалния акт е, че е вреден за онези, които го осъществяват. Този акт не се опитва да излекува и поправи нарушенията в междуличностните отношения, а само засилва болестта и я прави неизлечима. Някои се опитват да запазят дълго време отношенията с „любимия приятел”. Но тези отношения са повредени от една страна от нарцистичен еротизъм, а от друга, от онова, което светската психология нарича „оковите на нарцистичната двойка”. Мощта на тези окови се изразява в онзи аспект на хомосексуалността, който става вътрешно необходим и води до пристрастие. Този аспект не позволява на единия „участник” в „двойката” да се отнася към другия именно като личност, на която човек отдава себе си чрез външно изявена и безусловна любов. Типично в случая е крайно безразборно и неуважително в сексуално отношение поведение на хомосексуалистите. Трябва да се отбележи, че хората с хомосексуална ориентация са също носители на Божия образ и са призвани към духовно израстване за постигане на Божието подобие. Това е най-вече, когато осъзнаят окаяното си положение и се стремят да изоставят този начин на живот и се преориентират към хетеросексуални отношения. Тогава те имат нужда от пълна подкрепа и любов. Покаянието в случая е онова лекарство, което дава възможност на хомосексуалистите да се очистят от своя страшен грях.

Юдаизмът, християнството и ислямът считат хомосексуализма за грях, докато будизмът, шинтоизмът и други не осъждат това поведение. Но нито една религиозна норма или закон не коментират хомосексуалността сама по себе си като вътрешна характеристика на личността, или като емоционална проява на любов между хора от еднакъв пол.

За Православната църква хомосексуалните действия са нравствено греховни, а такива специфични действия като аналните сношения, оралния, както и анално-оралния секс предизвикват сред мнозина чувство на отвращение и погнуса. Това усещане е изразено в редица библейски и светоотечески откъси, осъждащи хомосексуалните действия. Много показателна е страшната история за унищожаването с небесен огън на градовете Содом и Гомор. Оттам е останало и нарицаемото содомит и содомия, макар че съвременното разбиране на содомията е по-скоро в посока на сексуален контакт с животни. Двата града са изгорени с огън, за да се изчисти земята от хомосексуализма. В Стария Завет не само мъжеложството е посочено като престъпление, за което се полага смърт (убиване с камъни), но и всеки сексуален контакт между мъже (Левит 18:22 и Левит 20:13). В книга Второзаконие (срв. 23:17) категорично се забранява да има мъжеложник от израилевите синове.

В периодите, когато начело на Израилевото царство е стоял цар, който пази строго закона, често са предприемани строги мерки срещу мъжеложците. И обратно, винаги, когато тези престъпления са се преумножавали, Господ е наказвал избрания народ (например 3 Царства 14:22-24). Именно за този срамен грях Господ предава Иерусалим и съкровищата на Господния дом на египетския цар Сисак. Ситуацията се стабилизира, когато на трона застава цар Аса, който „премахна мъжеложците от земята и вдига всички идоли, направени от баща му” (3 Царства 15:12).

Подобно на цар Аса, и цар Иосия събаря къщите на мъжеложците, които са в Господния дом. Но въпреки това Господният гняв пламва и Господ предава Израил в робство. Всъщност, мъжеложството (хомосексуализмът) принадлежи на култури, племена и разбирания, които Бог е отхвърлил като нещо гнусно. Св. апостол Павел го свързва с идолопоклонството и това е най-тежък грях. Затова и Бог се гневи на езичниците и „ги предава на срамотни страсти” (Римляни 1:26-27), предава ги на волята на техните противоестествени пороци. Преди те са оставени на похотите, а сега на страстите, които унижават човека. С отвращение апостол Павел говори, че и мъжете, и жените се предават на сладострастие и неистова любов, „вършат срамотии”, а така поругават природата. Те нямат оправдание затова, че презират естествения начин за наслаждение и прибягват към противоестествения. Те не хранят взаимна любов, но „разпалиха се с похоти един към други” (Римляни 1:27). Всичко това, което прекрачва законите, установени от Бога, храни пожелание към необикновеното и незаконното. Така самите хора стават врагове на самите себе си и започват жестока война, която е по-беззаконна от всяка междуособица. Разбира се езичниците не считат мъжеложството за безсрамно, но за нещо почетно и голямо, тоест с това могат да се занимават само свободните в Римската империя. И това мисли Солон, най-мъдрия сред атиняните. Но няма друг грях равен на това беззаконие и поругание, тоест тези хора погубват и душата, и тялото. И св. апостол Павел подчертава, че който почита Бога облагородява самия себе си, а който Го отхвърля, пада по-ниско и по-ниско в нравствено отношение и става по-низък от животните. Затова и така наречения „независим” морал Апостолът не признава. Грехът води до смърт, а самата смърт е отделяне от Бога. И съвсем естествено апостол Павел използва градацията, за да покаже покварата на езичниците. Те не само служат на идолите и са далеч от Бога, но дори и не се опитват да Го познаят, да стане Той ръководно начало в техния живот. И именно тук се разкрива в пълнота второто проявление на Божия гняв – да остави езичниците с напълно потъмнено нравствено съзнание: „А понеже не се опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат това що не прилича” (Римляни 1:28). Те са лишени от всякакво оправдание, защото тяхната греховност зависи не от незнанието, а от силата на склонността. Това са грехове на ума и на порочното желание.

Църквата определя хомосексуализма като страст, болест и неестествено състояние, вследствие на грехопадението, като предлага и пътя за изцеление от този грях. За да помогнем на своя ближен да се излекува от това тежко заболяване на душата, ние сме длъжни с молитва да се обърнем към Спасителя – да ги обърне в правия път. Ако презираме тези хора, допринасяме за по-нататъшното им затъване в бездната на греха и осъждаме себе си. Затова нека погледнем с любов на тях и се молим за спасението им. Така на дело ще изпълним целия Закон – любов към Бога и към ближния.

Ще заключим с това, че св. Православна църква разглежда интимните отношения между хората само между мъж и жена, единствено възможни в рамките на църковния брак след тайнството Венчание, което поставя началото на „малката домашна църква.”

Или смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата” (Ефесяни 5:20-33).

Разбира се европейското и национално законодателство най-малко от 40-50 години се е отклонило сериозно от християнските принципи на брака и семейството, но в тази връзка ние православните знаем, какво е казал Спасителят на св. апостол Петър: „Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Това с пълна сила се отнася и за „малките домашни църкви”.
_________________________________

*Доклад, четен на 12 септември 2014 година, когато в рамките на Седмицата на православната книга (Варна 8-14 септември 2014) се проведе обществена дискусия на тема „Християнството и семейните ценности в Европа днес”. Материалът е предоставен от автора.

[1]. Брачен договор като понятие днес в семейното право е аналог на „предбрачния договор”, който може да се сключи по време на брака.

[2]. Св. Иоан Златоуст, Омилия 20 (към Ефесяни 5: 22-24).

[3]. Конкубината в римското право е бил трайно съжителство между мъж и жена без намерение установяване на брак, поради законни пречки за сключването му или различното социално положение. Бракът между тях бил нежелан и неподходящ. Днес много двойки, нямащи тези пречки, живеят под такава форма. За повече информация виж: доц. Дилян Никочев „Брак, развод и последващ брак в Православната църква”, София, 2006.

[4]. Св. Василий Велики, 26-то правило: «Блуд не е брак, нито начало на брак; за това ония, които са се съединили чрез блуд, по добре е да се разлъчват, ако е възможно; а ако упорито продължават съжителството си, нека се накажат с епитимия, определена за блудство, и да се оставят в брачно съжителство, за да не би да стане нещо по-лошо.”

[5]. Най-съвършения образ на тази пълнота е даден в така наречената сватба на Агнеца, представящ Църквата като Невеста на Агнеца (Откровение 21:9), а Агнеца е Христос дал живота Си за нея. Двата образа на Агнеца и Невестата говорят за любовта: съвършена, жертвена докрай, ликуваща.

[6]. Никодим Милаш, епископ, Православно църковно право, Белград, 2004, с. 669.

[7]. Св. Василий Велики в своето второ правило разсъждава за реалната опасност и за живота на жената, правеща аборт.

[8]. Независимо от факта че еднополовите отношения са широко разпространени в древна Гърция, Римската империя и сред езическите келтски племена, щом християнството получава статут на официална религия в Римската империя, се появяват закони строго осъждащи хомосексуалното поведение. Чрез указ издаден от император Теодосий I през 390 година са осъдени всички „пасивни“ хомосексуални мъже на смърт чрез публично изгаряне. Тази мярка е последвана от Corpus Iuris Civilis на Юстиниан I през 529 година, който налага публична кастрация и екзекуция за всеки, извършил хомосексуални отношения, без значение дали е активен или пасивен. Юстиниановия законов кодекс служи за основа на законодателствата на повечето европейски държави, осъждащи хомосексуалните за следващите 1400 години. Хомосексуалното поведение или содомия, се е смятало за върховно престъпление и хиляди хомосексуални мъже биват екзекутирани в Европа след интензивно преследване през тези векове. Лесбийките по-рядко са подлагани на наказания, но и те също изпитват преследванията и екзекуциите, макар и в по-малка степен. По време на Френската революция, през 1791 година, Народното събрание на Франция изработва нов наказателен кодекс, който не споменава хомосексуалността, с което се счита, че тя е декриминализирана. По време на Наполеоновите войни, хомосексуалността бива декриминализирана в териториите, попадащи под френски контрол, като Нидерландия и част от германските държави (по-късно отново криминализирана, при обединението на Германия към 1867, съгласно Пруските законодателни традиции). Въпреки декриминализирането (1932 в Полша, 1933 в Дания, 1940 в Исландия, 1942 в Швейцария, 1944 в Швеция), социалното неодобрение към хомосексуалността не позволява на гей хората да заявяват открито сексуалната си ориентация. През 1989 Дания става първата държава, в която се появява форма на граждански съюз за еднополови двойки. През 2001 Нидерландия открива гражданския брак за еднополови двойки. По-късно, това правят Белгия (2003), Испания (2005), Норвегия, Швеция (2009), Португалия и Исландия (2010).

Изображение – авторът на доклада, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg

Кратка връзка за тази публикация –http://wp.me/p18wxv-4Hg

СЛАВЯНСКИЙ ПЕРЕВОД БИБЛИИ – ФАКТОР ЕДИНСТВА ПРАВОСЛАВИЯ[1]

Димитър Попмаринов

Димитър Попмаринов 7Предложенная тема, наверное, с первого взгляда оказывается весьма спекулятивной. Но я думяю, что никто не сомневается в том, что славянский перевод Священного Писания сыграл весьма важную роль во формировании традиций веры и культуры православного мира. Водимые неведомым Божьим Промыслом, переводчики священных книг вменили народам славянских стран тяжелую и ответственную задачу сохранить в неизменности учение и практики древней Церкви. Эта неизменность тесно связана с изначальной единой основой – с откровением о едином Боге. Это Откровение, содержащееся в Священном Предании и Священном Писании, доведено до человека посредством текста Священного Писания и его распространения в мире в переводах на разных языках. В этом смысле Священное Писание является средством с помощью которого Бог снисходит к человеку, помогает ему, наставляя его по пути к спасению. С другой стороны, Священное Писание – это средство, ведущее к единению с Богом. Представляя собой неотменной частью богослужебной практики, литературы и культуры, оно воспринимается и понимается непосредственно, верно и спасительно единственно и только в Церкви. В этой связи можно сказать, что значение переводов по своей величине тождественно значению Септуагинты – оно является фундаментом древней Церкви. Такую же роль выполняет Вулгата для западного мира, таково и значение перевода Святых братьев Кирилла и Мефодия как для славянских народов, так и для преобладающей части православного мира.

1. Место славянского перевода в Церкви и древние переводы Священного Писания

До сих пор в системе болгарского образования, когда рассматривается дело Святых братьев Кирилла и Мефодия, обычно утверждается, что они совершили великое дело, имея ввиду то, что они дали славянам азбуку, положили основы славянской культуры, выполнили политический заказ византийской власти – приобщить славян к византийской культуре и к сфере политического влияния Византии. Конечно, все это в большей или меньшей степени само по себе верно, но не является главным, основополагающим фактом. Он имеет второстепенное значение, представляет собой следствием другой, более важной, основной цели. А именно: с помощью перевода Священного Писания и богослужебных книг присоединить славянских племен к Единой, Святой, Соборной и Апостольской Церкви. Через Единую Церковь, которая с помощью своих таинств спасает как отдельную личность, так и всех своих членов, руководящихся ее внутренней жизнью, через Священное Писание, раскрывающее тайны Откровения, его перевод превращается в средство для достижения единства Откровения. Посредством духовного вырастания верующего воспринимается единая основа мира. Бог через Священное Писание снисходит к человеку (св. Иоанн Златоуст), чтобы человек смог воздвигнуться к Нему. Воздвигаясь к Богу, Он ему открывается, и в Нем человек созерцает единство Святой Троицы.Димитър ПопмариновБесспорно перевод Священного Писания тесно связан с самыми важными догматическими текстами. Тоесть перевод Священного Писания – это не перевод для самого себя. Он связан с переводом богослужения и с символьными текстами древней Церкви. Самым важным среди них является Символ веры. Через Символ веры, являющийся рациональным внешним выражением того, во что верит и на что надеется каждый член Церкви (ап. Петр), невысказанным способом засвидетельствуется истина учения. Символ веры как продукт Церкви в её двусоставном измерении – её Глава Иисус Христос, как Человек и Бог, и Святой Дух с Его постоянным присутствием в таинствах – предлагает интересную встречу с Богом. Эта встреча происходит одновременно во времени и пространстве и имеет ясную последовательность. Человек, знакомясь еще с первыми членами Символа веры, воспринимает посредством своей личной веры учение об Едином Боге. Но до окончательного понимания и восприятия этого учения с соответствующей внутренней непоколебимой уверенностью еще далеко. Чтобы достичь этого, человек должен пройти долгий путь философских и абстрактных утверждающих и отрицающих размышлений и сомнений. Все это особенно актуально в отношении современной секулярной культуры ввиду ее философии материализма и потребительского отношения к жизни. После этого приходят испытания веры, связанные с Личностью Иисуса Христа, и все колебания сомневающегося разума и касающиеся Его непорочного зачатия, рождества, смерти и воскресения. Все это находится в дискурсе исторического мышления и детерминизма исторического сознания. И, наконец, приходит непосредственный опыт в Святом Духе, Который проявляет себя в полноте единственно и только в Церкви. Так замыкается указанный круг. Истина о Боге дается в Откровении, через таинства Церкви. Символ веры выведен и синтезирован из Священного Писания и посредством словесного выражения предлагает истины Откровения. Знание и истина о Боге даются в Откровении через таинства Церкви. Встреча между Богом и человеком происходит не в изоляции друг от друга, а через единство множества в Церкви. В связи с этим можно сказать, что перевод святых братьев Священного Писания и богослужебных книг – это встреча человека с Богом.

Вопрос о важности перевода Священного Писания и о передаче Откровения на другой язык стоит еще с древнейших времен. Он засвидетельствован в самой Библии. Текст и его понимание – это место, где встречаются вера и разум, место, где вера просветляет разум и помогает ему вскрыть истины Откровения. Именно поэтому значение перевода является основополагающим. В период продолжительного кризиса, наступившего после вавилонского плена, иудеи нуждаются в консолидации, упрочении, восстановлении идентитета государственности в рамках Персийской империи. Всего этого можно добиться одним только способом – через обращение к Богу и возобновление заключенного с Ним завета. Это, однако, возможно только тогда, когда народу станет предельно ясно о чем идет речь. Чтобы это произошло, нужно по-новому прочитать, изъяснить и принять Закон. Задача оказывается нелегкой. Народ после вавилонского плена забыл родной язык и уже говорит на другом, хотя и близкородственном языке – арамейском. Появляется необходимость в разъяснении, толковании, почти в переводе текста. За это берутся Эздра, Неемия и их экип. Появляются первые предвестники профессиональных переводов Священного Писания – таргумы. Все это описано в канонических книгах Эздры и Неемии.Димитър Попмаринов 6О важности перевода при передаче Откровения свидетельствует и еще одна библейская книга – неканоническая Премудрость Иисуса сына Сирахова. В ее Предисловии переводчик, являющийся и внуком автора, отмечает сложность стоящей перед ним задачи. Для него „то, что сказано на еврейском, теряет свою силу при переводе на другой язык”. И еще: ”И не только в этой книге, но и в самом Законе, в книгах пророков и в остальных священных книгах есть немало различий, когда читаем их в первообразе”. Таким образом переводчик оправдывает себя, признавая свое бессилие в попытке передать текст Откровения вполне тождественно с языком оригинала. Видно, что он понимает важность и ответственность дела, с которым занялся. Подобное отношение имеют все его последователи, в том числе и Святые братья Кирилл и Мефодий.

Древние переводы свидетельствуют об единстве Церкви, но также и об отдаленности народов как от Бога, так и друг от друга. Церковь призвана восстановить единство между Богом и человеком, между Богом и народами, которое было нарушено бунтом человека против Бога, описанном в рассказе о Вавилонской башне (Быт. 11:4-8). Участие верующих в этом единстве гарантировано единством Церкви. Переводы – это необходимый способ, являющийся обязательным условием его утверждения. Неслучайно один из первых даров, которые даются после снисхождения Св. Духа на Пятдесятнице – это именно способность людей говорить на разных языках. Это явление представляет собой символ преодолевания разобщенности между людьми, засвидетельствованной после вавилонского расселения. Позже новооснованная Церковь своим духовным опытом выражает этот обратный путь к единстве в своем богослужении о Пятдесятнице. Для духовно выдающегося и возвышенного христианина языки не являются помехой, они элиминируются с помощью духовного языка святости. В эсхатоне, где находятся новое небо и новая земля, нет необходимости в переводе, так как общение будет осуществляться непосредственно. Слова – это средство общения нынешнего века[2]. Сегодня, однако, в историческое время, язык необходим и он должен быть понятным, чтобы выполнил свое предназначение (1 Кор.14:19). Необходим, следовательно, и перевод.

В древние времена существовал один только перевод чрезвычайного значения – это Септуагинта. Не вдаваясь в подробности, ибо подробный анализ данного факта не является целью настоящего доклада, здесь только отмечу, что вопреки разным противоречивым мнениям, исследованиям, отзывам, он остается основным переводом древней Церкви, с помощью которого Откровение сводится к уверовавшим в Христа, особенно в эллинистическом мире. Это перевод, с которого впоследствие делаются и другие переводы, как, например, коптский, сирийский (Пешито), готский (Улфила) и не на последнем месте славянский. Переводы сами по себе засвидетельствуют с одной стороны единство Предания и Писания, веры, а с другой – содержащееся в них Откровение. Откровение со своей стороны обусловливает и формирует единство Церкви посредством ее внутренней жизни.Димитър Попмаринов 5В этой связи нужно сказать несколько слов и о переводе на латинский язык – Вулгата. В его истории тоже есть периоды, когда он подвергался сомнениям, когда к нему относились неоднозначно, но вопреки тому он остается textus receptus для Западной церкви. Это текст, который вместе с Септуагинтой является авторитетным текстом единой и неделимой Церкви первого тысячелетия. Сегодня этот текст определяет не только церковную жизнь, но в большой мере и культуру западных христиан. Данный перевод впоследствие оказывает влияние и на формирование текста славянской Библии. Он имеет значение и для текстов современных переводов Библии на русский и на болгарский языки. В этом смысле можно сказать, что славянский перевод сочетает в себя традиции прежде всего Септуагинты, но также в немалой степени и Вулгаты. Славянский перевод не только свидетельствует об единстве древней традиции Церкви, но и переносит это свидетельство в современный мир. Язык Септуагинта изменяет древний мир – он становится основным языком древней Церкви, орудием религиозной и культурной перемены древнего мира. Вулгата определяет религиозное и культурное развитие западного мира. Славянский перевод оказывает существенное влияние на развитие преобладающей части православного мира. Имея ввиду это, можно согласиться с тем, что «Создание новой азбуки, приспособленной к славянской речи, и возникшая при помощи этой азбуки новая славянская литература спровоцировали настоящую культурную революцию в жизни тогдашнего христианского мира. Многочисленному уже славянскому населению, поселившемуся в границах континентальной Европы и возле ее восточных пределов, признается право на алфавит. Алфавит, приспособленный к его языку и к литературе на его родном понятном языке[3]». Эта перемена на славянской почве шла очень быстро и не встречала сопротивления. Наоборот, она виспринималась кака нечто очень важное. Примером в этом отношении являются болгарские цари и прежде всего Борис І и Симеон. Таково положение и в России после крещения.

2. Славянский перевод и единство Православия

2.1.Славянский перевод является предпосылкой для возникновения очень важного факта, сыгравшего существеннейшую роль в жизни православных славянских церквей – это формирование церковной богословской терминологии. И если изначально общий славянский язык перевода сегодня в той или иной мере отходит на задний план в бытности мертвого богослужебного языка, то терминология, построенная на основе этого языка, и доныне остается почти в том же виде. Несмотря на языковые различия эта терминология, находящаяся в полном соответствии со своим первоисточником – церковная терминология неделимой Церкви первого тысячелетия – и сегодня является связывающим звеном, выражением единства Православия. С одной стороны, как точный перевод и выражение веры древней Церкви она отражает ее истину и ее единство в учении, а с другой – переносит и выражает это единство в Православии на славянской основе.

Преемственность в терминологии не что иное, как передача традиции, передача Предания. А Предание само по себе – это внешнее, человеческое выражение Откровения. Это живая традиция, которая передается посредством этой новой славянской терминологии. Верность терминологии означает верность передаче истины Откровения. Еще с древнейших времен Церкви известно, что на терминологической основе появляются недоразумения и даже ереси. Церковная и богословская терминология является связью между поколениями, которые жили до Христа. Поэтому традиция и терминология были узко связаны. Терминология осталась живой и тогда, когда языки Писания уже стали непонятными. На Западе появилось учение, утверждавшее якобы Священное Писание можно преподавать и изучать только на трех языках – еврейском, греческом и латинском. Подобный постулат содействовал появлению серьезной дистанции между верующим народом и высшим классом, элитой Церкви и государства. А это само по себе находится в явном противоречии с повелением апостола Павла (1 Кор. 14:19). Учение о трехязыковой передаче Писания отошло от традиции и превратилось в традиционализм. Или как пишет проф. Ярослав Пеликан: «Традиция – это живая вера мертвых; традиционализм – это мертвая вера живых[4]». Славянский перевод в этом отношении является прямой реализацией учения апостола Павла. Цель миссии – это христианизация славян, а язык – средство для ее осуществления. Цель всегда важнее всего остального. Поэтому и славянский перевод Священного Писания не встречал принципиального сопротивления. Противопоставление существовало только на местном политическом уровне, со стороны немецкого духовенства. Перевод разрушал старые, неправильные понимания. Он предоставлял возможность разрушить существующее на Западе мнение о том, что слово Божье можно преподавать только на трех языках – еврейском, греческом и латинском. Действия святых братьев, сопутствующие осуществление этой цели, обнаруживают их неподдельную христианскую любовь – в них нет ни политической, ни личной корысти. Они были прежде всего христианами, свидетелями Истины, поэтому и Церковь канонизировала их. Ярослав Пеликан утверждает: «Когда в ІХ в. св. братья из Салоники, Кирилл и Мефодий, пришли с Константинополя… в Великую Моравию, они не эллинизировали славян, они славянизировали литургию и Евангелие[5]». Все это создает новую духовную, церковно-богословскую терминологию, которая сохранялась и развивалась в новой культурной среде, соответствующей мироощущению славянской души.Димитър Попмаринов 42.2.Славянский перевод посредством христианизации славян ведет к отбрасыванию язычества и всех культов, связанных с ним. Это процесс отнюдь нелегкий и все это случилось не сразу. Доказательством подобного утверждения могут послужить как сохранившиеся среди населения языческие ритуалы, так и их воцерковление – практика, засвидетельствованная еще древней Церковью. Цель Церкви – соединить весь мир, людей, верующих во Христа, в одно целое (Иоанн 17:21). Поэтому Церковь, учитывая местные традиции и ритуалы, свидетельствует, проповедует о Христе и ведет людей к спасению (1 Кор.9:19-22). Поэтому и святые братья сделали самое важное – они, выполняя повеление Христа (Мат.28:19-20), пришли к людям и проповедовали на знакомом, родном языке. Они действовали силой любви, а не с помощью внешних сил – политических и административных. Они понимали, что люди должны свободно идти к Христу, а не по принуждению государственной или церковной администрации. Так на деле они выполняли то, что проповедовали и что происходило из священных писаний, которые они переводили.

Славянский перевод и порожденная им литература сразу оказали влияние на поведение и нравственность общества. Грубые языческие нравы постепенно смягчались, начался процесс христианизации славянской души. Конечно, этот процесс шел не так быстро, но все-таки он изменял жизнь народа и связанную с ней культуру. Так например, через христианство постепенно преодолевалась кровная месть. В языческой морали она воспринималась как нечто обязательное[6]. Как христиане, люди начали прощать друг другу. «Новый идеал братской любви и прощения постепенно завоевывает сердца и умы людей[7]». В этом отношении помогали и более опытные в духовном плане наставники. Так напр. в России Владимир Мономах наставляет Олега Святославича не мстить за убийство своего сына, а оставить месть Богу. Он отомстит. Подобное утверждение есть начало новой христианской морали. Христианство создало в славянском мире и новую, книжную культуру. Это со своей стороны является предпосылкой для создания нормы общественной жизни, для формирования законодательства на основе христианской морали. Письменная культура создает условия и для установления твердой, постоянной и более устойчивой и нормированной культурной традиции. Она способствует установлению иерархии моральных и культурных ценностей[8]. Перевод святых братьев в этом смысле является, как пишет Ив. Дуйчев, религиозной и культурной революцией в славянском мире. Он создает общее духовное и культурное пространство, единство, которые основаны на единстве веры. Это византийско-славянское пространство, имеющее свои физические, политические и прежде всего духовные измерения. Оно веками вперед предопределяет судьбы восточноевропейских стран.

Святые братья вели себя последовательно и в церковных дискуссиях. Нужно сказать, что в это время Церковь, несмотря на уже существующее напряжение в отношениях между Римом и Константинополем, была едина[9]. Для Кирилла и Мефодия благословение римского папы являлось обязательным условием для осуществления их деятельности в диоцезе, где они проповедовали. Таким образом они сохраняли канонический порядок. Они воспринимали свою деятельность как общее церковное дело – для них это было прежде всего свидетельство. Разрыв в отношениях между Востоком и Западом не был трагическим. Таким он стал после первого крестового похода. Отношения были дружескими, братскими. Как пишет Дмитрий Оболенский, если и были какие-то напряжения, они были между представителями церковной иерархии, на политическом уровне. Для простого гражданина Константинополя Рим был городом святого Петра. Риму признавалось право центрального города всего христианского мира[10]. Их отношения с Римом были совсем иные по сравнению с более поздними отношениями между Востоком и Западом.

2.3.Славянский перевод помогает славянским народам сохранить единство на основе вере. Этот факт имеет место в разные периоды истории. Примером в этом отношении является так называемое второе южное славянское влияние 14-15 веков. Оно конкретно связано со Священным Писанием и его правкой, рецензией. Речь идет о реформе, проведенной Святым патриархом Евфимием Тырновским и его книжовной школой. Его последователи исправляют перевод, устраняя напластавшиеся на протяжении веков ошибки, ведущие к ересям и отклонениям от истины учения. В то же время эта реформа дает возможность для отграничивания принявших уже культурную форму народностных толкований и пониманий Священного Писания от канонических. Неправильное чтение Священного Писания ведет к вторичной паганизации народа, к паганизации церковных ритуалов и преданий. Д. С.Лихачев основательно критикует некоторых авторов конца 19 и 20 века (в частности М. Н. Сперанского), усматривающих в новой языковой реформе и в высоком стиле нового литературного направления некое стремление к «искусственности, напыщенности и витиеватости», когда «речь до невозможности вычурна, расплывчата, полна словесных ухищрений[11]».

Лихачев утверждает, что этот стиль, этот подход не суть самоцель. Его нельзя объяснить некими историческими или другими эмпирическими обстоятельствами, как, например, „чувством торжества и приподнятости, якобы охватившим южнославянских писателей в связи с возвышением Болгарии и Сербии в ХІV и ХV в., а русских – в связи с успехами Москвы[12]”. Для него это прежде всего высокий богословский язык, попытка вывести сложные богословские вопросы на высокую, абстрактную, более духовную плоскость. Основная идея – абстрагировать повседневность, быт с его уходом в материальное, временное и земное[13].

Эту новую языковую ситуацию, являющуюся следствием редактирования Священного Писания и богослужебных текстов, некоторые авторы определяют как диглоссию, двуязычие. Подобный факт имеет свои корни в византийской традиции – существование кафаревуса и димотики. Это дает основание Н. И. Толстому утверждать, что это является «первым греческим или греко-южнославянским влиянием[14]». В этом отношении «русский литературный язык, в отличие от других современных славянских литературных языков, более всего и дольше всего следовал этой греческой модели[15]». Несмотря на все это, можно утверждать, что предпосылкой для появления этой ситуации является стремление, желание передать славянам, верующему народу истину Откровения в ее возможной полноте. Это первая и самая важная задача, а все остальное: перевод, терминология, стиль – это следствие. Не важно какого происхождения перевод и редакции – греческого или южнославянского. Самый важный факт здесь – это истина, которая передается письменным словом. Подтверждением подобного вывода является факт, что там, где были сомнения в греческом тексте Писания, славянский перевод Библии дополняется переводом Вулгаты, сравнивается с еврейским оригиналом и с другими переводами. Димитър Попмаринов 3Язык, который создается на основе переводов и редакций Священного Писания, – это язык на котором передается Откровение, идея о священном. Поэтому он наделен функциями священного языка. Подобный высокий стиль соответствует глубинам Священного Писания, которое вплетено и воткано во всю церковную литературу. Она, со своей стороны, является источником для обогащения народной культуры. Таким образом осуществляется переход от текстов Священного Писания к церковной литературе, а посредством ее, в более свободном варианте, к народностной литературе, которая в разные периоды принимает разные формы и содержание. Осуществляется переход от высоко духовной церковной литературы к более психологической и натуралистической народной литературе, которая превращается в светскую в постсредневековый период. Вопреки тому корни этой литературы, формирующие одним или другим способом современную культуру, уходят в Священное Писание, в истины Откровения. Все это, со своей стороны, засвидетельствует истинность Православия, которое посредством разные переводы (особенно церковнославянский) трансцендирует этнические, народностные и социальные различия, появляющиеся в историческом процессе. Другими словами, можно сказать, что единство Православия лежит в глубинах Откровения. Его переводы и редакции, в данном случае славянский перевод, являются только средством перенесения этого единства во времени и засвидетельствования его в истории.

2.4.Славянский перевод Библии способствует формированию общего духовного и культурного пространства в славянском мире. Ярким доказательством этого является миссия святых братьев в Моравии. Они отстаивали единство веры, а не частные эгоистические интересы. Их миссия соответствовала правилам Церкви. Они были в юрисдикции папы. Поэтому они обращались к нему за помощь лишь тогда, когда появлялись проблемы с немецким духовенством. Ведущим принципом в их деле было единство веры, а единство в культурном и этническом отношении они считали следствием этого. Это единство есть единство в множестве: единство в вере и многообразии в культуре, каждый народ со своими способностями, данными ему Богом. Это перенос византийского взгляда на мир – народы святы, языки разны – там национализм сублимирован церковной соборностью. В этом смысле св. Кирилл и Мефодий передали славянам идея, которая являлась основополагающей в их миссионерской деятельности – каждый народ имеет свои таланты, и каждый народ законно призван быть в семье соборной Церкви[16].

Христианский идеал – это христианизация мира. Через Церковь мир должен приобщиться к Христу. Средством достижения этой цели является государство. Поэтому государство тоже подлежит христианизации. Символ государства как вселенную – это священная Римская империя. В городе Риме, как центр вселены, погибают за веру ученики Христа – Петр и Павел. Рим, как город символизирующий мощь язычества, становится преображенным городом. Он уже христианский город – он является соответствием Иерусалима. Иерусалим есть духовный центр. Он имеет символическое значение, а Рим – настоящий, политический центр, где находится земная власть. Как политический центр он должен повиноваться духовной власти, тоесть Церкви. Рим – это центр вселенной в политическом смысле. Иерусалим является центром вселенной в духовным смысле. Поэтому символика Рима, как преображенный духовный центр, совмещающий политическую и духовную власти, и как носитель истинной веры, имеет такое большое значение в истории: первый, второй, третий Рим.

2.5.Единство православного мира есть следствие единства Откровения. По великому Божьему промыслу случилось так, что в большой степени славянам выпала тяжелая доля сохранить Православие. Сохранение Православия означает сохранение полноты Церкви. Это труднейшая задача – сохранить истину, и поэтому агрессия злых сил против Православия не иссякает. Она проявляется как в личном, так и в историческом плане. Преследование Православия свидетельствует ни больше, ни меньше о том, что оно есть истинная Церковь, потому что выполняются слова нашего Спасителя: «Если Меня гнали, будут гнать и вас» (Иоанн 15:20). В личном плане каждый член Церкви стоит перед всевозможными искушениями внешнего мира: преследование веры, новые религиозные верования, потребительский культ, диктатура информационного общества – вообще православный верующий в современном мире живет во враждебной вере среде. В историческом плане – это иноверное рабство и преследование – захват византийского мира и порабощение славян на Балканах. На протяжении всего двадцатого века – это доминирующая его демоническая атеистическая система. И несмотря на все это Православная церковь сохранилась. Это стало возможным, потому что ее единство имеет глубокий, метафизический источник – это божественное Откровение, которое неизменно, и дано раз и навсегда. Единство Откровения, которое передается чрез Священное Предание и Священное Писание, предполагает его неизменность (Ис. 31:2; 45:23; Иоанн 17:17), имеющую онтологическое происхождение от бытия Божья. И все это передается человеку как непосредственно – действием Святого Духа в таинствах Церкви, так и опосредствовано – через слово Божье. А слово Божье в своем письменном виде есть несовершенная человеческая попытка передать совершенное божественное Откровение. Несмотря на свое несовершенство оно является самым высшим критерием и авторитетом, что касается истины Церкви. Истина, вполне достаточная для спасения человека. Поэтому сохранение неизменности Священного Писания от повреждения было так важно, его изменение почиталось большим грехом (Откр. 22:18). Подобное отношение к слову Божьему указывает на большую ответственность, которую каждый, берущийся за его перевод, принимает на себя. Это, несомненно, понимали и святые братья Кирилл и Мефодий, делая славянский перевод священных книг. Для них это было дело священное, дело, за которое они несли ответственность не столько перед государственной властью, сколько перед Богом.

Славянский перевод, таким образом, приобщал славян к большому единству христианского мира. С этого момента славяне становились частью вселенскости, частью того большого единства, которое Бог вменил им сохранять в лоне Православной Церкви. Очень важно отметить здесь, что это единство сохраняется на уровне веры, это мистическое, метафизическое единство, единство, которое проистекает от Бога и распространяется в мире. Это единство предпосылает единство христианства и единство мира. И поскольку оно исповедуется, практикуется в таинстве веры, в своей полноте, оно реализуется евхаристийной жизнью Церкви. В этом аспекте славянский перевод засвидетельствует два важных момента. Во-первых, он приобщает славян к единству Церкви и делает их богоспасаемым народом, и, во-вторых, помогает славянам сохранить это единство и передать его современному миру.

2.6.Единство Православия трансцендирует расовые, этнические и социальные детерминанты. Оно ведет к единству человека как Сына Божия. Оно соответствует учению Евангелия: во имя Христа создается един народ (Еф. 2:15, 19). Это уже народ духовный, его характеристики уже качественно различные. Этот народ, даже если и неоднороден в этническом составе, уже однороден в духовном. Конечно, это единство никогда не бывает в идеальном варианте, но оно есть идеальная цел. В древности идеалом является священная империя, которая хранит правильную веру в лоне Церкви. Институциональная Церковь была видимой, внешней стороной Божьего присутствия. Поэтому государство было обязано заботиться о Церкви, как об институции, хранить ее. «Христиане допускали, что падший мир невозможно изменить сразу через имперское законодательство, но последняя цель – Царства Божья – сейчас общая, Империя и Церкви. Между прочим, предполагалось, что имперская власть предоставляет Церкви свободу и защиту, постепенно гуманизируя общество как целое[17]». Поэтому создается учение о симфонии, гармоничности взаимоотношения между Церковью и Государством.Димитър Попмаринов 2Дело осложняется, когда речь идет о взаимоотношениях между новыми христианскими государствами и Византией. Древний христианский идеал о едином универсальном государстве уже невозможен. Появляются новые христианские государства – на Западе в диоцезе Римской церкви, а до и после разделения на Востоке и новые православные государства как Болгария, Россия, Сербия. Все эти факты имеют и церковно-духовное измерение. Независимые государства стараются оформить свою жизнь в согласии с Церковью и стремятся копировать Византию. Множественность государств уже разрушает идею об универсальности Византии, универсальную идею о христианской империи. Возникает сложный вопрос – вопрос о сохранении единства Церкви вне империи, в множественности государств. Церковь и империя не совпадают. Положение осложняется, когда жители новооснованных государств высказывают желание создать на этническом принципе свои независимые, автокефальные церкви. Опыт верующего народа подсказывает, что единство на основе политической или экономической практики возможно только на утилитарных основаниях. Духовное единство возможно только на базе единства веры и любви. Оно решается на принципе соборности, трансцендирующем все низшие детерминанты и одухотворяющем через Церковь людей и общество.

Имея в виду это, можно сказать, что славянский перевод Библии – это промыслительное Богом дело, которое подготовило славянских народов к их переходу в самостоятельные государства. Перевод этот помогал сохранить Церковь в единстве, а после разрыва с западной церковью – сохранить единство Православия на славянской почве.

2.7.Перевод является связью между духовными центрами Православия – Афон, Болгария, Сербия, Румыния, Россия. Славянский перевод и порожденная им культура, несмотря на сложные исторические обстоятельства, суть объединительное звено Православия на славянской почве. В историческом плане Православие на славянской почве создало свои центры на Афоне в Греции, в Болгарии, России, Сербии, Румынии. В трудные времена они сохраняли духовность, укрепляли верующего народа и помогали ему. В этом отношении особое место занимает Афон, как центр православной духовности. Там сохраняется большое количество славянских рукописей. Они находятся не только в славянских монастырях, но и в греческих. Интересно, что и в наши дни там есть много неисследованных рукописей, находятся очень важные исторические свидетельства о славянской културе и о ее значении. Так например, и сегодня находят тексты, свидетельствующие об этих связях. Я приведу два примера. А) святитель Мефодий создает оригинальные тексты на славянском языке. В них он связывает древнюю церковную традицию с новым славянским богослужением. Он формирует у славян традицию почитания к древним общецерковным святым, как например, св. Димитрий из Фессалоник[18].Традиция почитания этого святителя очень сильна в Болгарии и сыграла важную роль в восстанавливании второго болгарского царства после византийского завоевания Болгарии в конце Х-го и начале ХІ-го веков. Б) второй пример, относящийся к более позднему времени – это дело святителя Паисия Величковского. Сначала он побывал на Афоне, а через некоторое время отправляется в Молдавию, где создает школу, составленную из различных этнических представителей Православия. Он перевел Добротолюбие и положил основания возрождению православной духовности на славянской почве. Это только два примера, но их число легко можно увеличить.

Значение славянского перевода и сегодня остается слишком большим, я сказал бы, что оно даже увеличивается. В современном глобальном мире, где секуляризм воцарил бездуховность, голод духовности чувствуется повсеместно. После ухода атеистической системы на Востоке православные люди возвращаютса в Церковь. Им хочется понять, изучить свое наследие. Они, углубляясь в вере, углубляются и в богослужении, участвуют в жизнь Церкви. Чтобы совершать это полноценно, они должны возвращаться к классическим текстам, изучать церковнославянский язык. В то же время многие православные люди из славянских стран эмигрировали на Запад. Там они часто включаются в совместные богослужения, так. напр. болгарские прихожане, у которых нет прихода, посещают русские или сербские храмы. Связывающий язык богослужения – это церковнославянский. Вместе с тем происходит и процесс принятия Православия многими инославными, которые таким образом знакомятся с духовностью Православия. Участвуя в богослужении, они учатся церковнославянскому языку. Ввиду всего этого можно сказать, что нынешний период, последовавший падение атеистической системы, является не только периодом восхода Православия, но и периодом становления Православия, как явление не только соборное, но и универсальное. А это уже свидетельствует об истине его учения, о выполнении повеления Спасителя: «Идите, научите все народы, крестя их во имя Отца и Сына и Святаго Духа, уча их соблюдать все, что Я повелел вам» (Мат. 28:19-20). Это новое единство и есть вклад святых братьев в современное духовное развитие мира. А так как оно благословлено Богом, оно неотменно перейдет в будущие веки.

* * *

В заключении можно сказать, что вопреки процессам глобализации и унификации мира, вопреки достигшему высокого уровня внешнему (экономическому, энергетическому, технологическому, информационному и т. далее) единству, которое, прежде всего, отражает детерминированость, взаимозависимость мира, древние переводы Священного Писания (Септуагинта, Вулгата, как и славянский перевод) представляют собой лестницу, которая прямо, через Церковь, вводит в тайны Откровения и ведет к спасению. Эти переводы и славянский перевод, в частности, свидетельствуют об единстве Церкви и об ее соборном характере. Соборность, которая стоит выше внешних связей, есть прежде всего духовное единство всех православных людей. Она дает возможность для трансцендирования этого внешнего единства и внутренней разорванности современного мира. Славянский перевод является, с одной стороны, хорошей основой для новых исследований, а, с другой – свидетельством аутентичности Православия и его внутреннего единства для молодых поколений. А это утверждает внешнее единство. Можно сказать, что молодые люди Болгарии и России сегодня не знают друг друга. Познание, которое они получают, не есть настоящее – оно прежде всего информационное, что значит неполное, опосредованное. Непосредственное знание друг друга дает только вера через жизнь в Церкви.
_________________________________

[1]. Това е доклад изнесен на конференция (23-25 май 2009 година, град Саратов,) по случай Деня на славянската писменост, организиран от Руската православна църква и Министерството на културата на Руската федерация.

[2]. Св. Исаак Сирин, Послание № 4.

[3]. Дуйчев Иван, Страници от миналото, София, 1983, с. 151-152.

[4]. Jaroslav Pelikan, The will to Believe and the Need for Creed (Orthodoxy and Culture – A Collection of Essays Honoring Jaroslav Pelikan on His Eightieth Birthday), Crestwood, New York, 2005, p. 176.

[5]. Ibid.

[6]. В. Гребенюк, Крещение Руси и эволюция героико-патриотического сознания в русской литературе ХІ-ХІІ вв. В сб.: Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow (f.: LSCMKM), Thessaloniki, p. 271.

[7]. Ibid.

[8]. Н. И. Толстой, Язычество и христианство Древней Руси. LSCMKM, р. 344.

[9]. Очень часто в Болгарии светские историки пишут о католической церкви как об отдельной от православной Церкви.

[10]. Dimitri Obolenski, Byzantium and the Slavs. Crestwood , New York, 1994, pp. 213-214.

[11]. Лихачев Д. С., Исследования по древнерусской литературе, Ленинград, 1986, стр. 24.

[12]. Ibid., p. 25.

[13]. Ibid., p. 27.

[14]. Н. И. Толстой, Язычество и христианство Древней Руси, LSCMKM, р. 345.

[15]. Ibid., p. 346.

[16]. Dimitri Obolenski, Byzantium and the Slavs. Crestwood, New York, 1994, p. 215.

[17]. John Meyendorff, Imperial Unity and Christian Divisions, Crestwood, New York 10707, 1989, p. 30.

[18]. Cf.: K. Nichoritis, Unknown Stichera to St Demetrius by St Methodius, LSCMKM, р. 79 ff.

Изображения: авторът на статията, Димитър Попмаринов. Източник: Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация: http://wp.me/p18wxv-4o8

БИБЛЕЙСКИЯТ ДЕВЕТДЕСЕТИ ПСАЛОМ В БОГОСЛУЖЕБЕН И ДУХОВНО-НРАВСТВЕН АСПЕКТ*

Стефан Стефанов

Стефан Стефанов ШУСтарозаветните псалми, пригодени за богослужебна употреба съставляват отделна книга, обозначавана като Псалтир. Широко използван в църковното богослужение, той същевременно е и частно, домашно четиво на християнина. Настолна книга е както за уединения подвижник, така и за живеещия в света вярващ-мирянин. Свети Василий Велики съзира в псалмите „съ­вършено богословие [Святитель Василий Великий 2000:4], а св. Атанасий Велики отбелязва, че в Псалтира читателят може да открие, подобно както в рая, всичко, което е необходимо и душеполезно [Святитель Афанасий Великий 1994:7]. Според блажени Августин Псалтирът съдържа в пълен вид всичко, което е най-полезно[Вж.  Арсений, Митрополит Киевский и Галицкий 1871:7].

Налице е фактът, че псалмите заемат „значително място в живота и учението на Господ Иисус Христос. Този сборник е молитвеникът, който Той използвал на богослужение в синагогата… Употребява го в Своето поучение, посреща изкушенията с него, пее  пасхалното хваление от него след тайната вечеря, цитира го от кръста и издъхва с него на уста”[Библейски речник   2007:1139].

Псалтирът съдържа 151 псалома. В Православната църква се използва в следните формати: 1) Обикновен, съдържащ текста на псалмите; 2) Богослужебен (Следовен  с богослужебни последования), който се употребява в ежедневното богослужение; 3) Тълковен, включващ компилирани светоотечески изяс­нения на псалтирния текст. Известни са старобългарските преводи на тълкуванията на св. Исихий Иерусалимски (запазен в известните ръ­кописи Болонски, Софийски песнивец или Цар Иван-Александров и други) и на блажени Теодорит Кирски (в Чудовски ръкописи), както и Синайският псалтир. Ето защо тази свещена книга  многократно е била предмет на изследвания, на статии и студии и от български богослови [Срв. например Марковски:231-248, Шиваров:7-79].

Употребата на псалмите при богослужение в старозаветното време е засвидетелствана недвусмислено и в редица библейски книги. Например, в книга „Паралипоменон, 16 глава се предава химнът, който е бил изпят при пренася­нето на Ковчега на Завета от Давид след съответните всесъжения, мир­ни жертви и благословение (1 ст., срв. 2 Царства 6 глава). Песента се състои фактически от два псалома от Псалтира: в 1 Паралипоменон 16:8-22 е нали­це Псалом 104 (105):1-15, а в 1 Паралипоменон 16:23-33 – Псалом 95 (96):1-13. Смяната на лицата, които произнасят стиховете на някои псалми, свидетелства също за богослужебната им употреба по принципа на антифонното изпълнение още отначало на съчиняването им. Така например, псалмите 119-133 са наречени „песни на степените (стъпалата)”, защото са изпълнявани на стъпалата на Иерусалимскя храм от два отделни певчески състава  [вж. например Стефанов 2013:9].

В древната Църква богослужебната употреба на псалмите не е вследствие само на приемственост от храмовото богослужение в Иеруса­лим или от синагогалното. Съдържа­нието на псалмите и тяхната структура съответства на богослужебните изис­квания за обществена молитва и прослава на Бога. На вечернята и на утрената, които са последования от ежедневния богослужебен кръг, са включени за изпълнение катизми от Псалтира, както и други константни (непроменящи се) текстове във вид на псалми. На Светата Божествена Литургия се употребяват избрани псаломски сти­хове във вид на антифони (всекидневни и празнични), както и стихо­ве от псалмите, които конструират  прокимена на съответното апостолско четиво. Антифонната структу­ра на някои псалми позволява и днес да се извършва в Православната  църква изпълнението им от два или повече хора (четци, певци) чрез последователно редуване в реално богослужебно време [Шиваров 1993:194-198].

В еврейския текст на Библията псалом 90 не притежава надпис, а в Септуагинта е онасловен: „Αἶνος ᾠδῆς τῷ Δαυΐδ”, – хвалебна песен на Давид. Псаломът „пресъздава във вид на наставления всички ползи от пълната надежда на Бога [Скабалланович 2004:54]. Построен е във формата на обръщение, отправено от  наставник, който внушава  на ученика си или на сина си,  увереност в пълната безопасност на този, който се надява на Бога и е в общение с Него. Това се потвърждава и от последните три стиха на псалома, които са всъщност словата на Самия Бог към уповаващия се на Него (Псалом 90:14-16) .

В православната богослужебна традиция псалом 90 се изпълнява по време на шестия богослужебен час [вж. Никольский 1995:146-147], включен е в последованието на опелото и панихидата, изпълнявани според Иерусалимския типик.

Какви са богословските и богослужебните основания псаломът да бъде включен в последованието на шестия богослужебен час? Времетраенето на денонощието се освещава с извършване на църковните последования  от денонощния богослужебен кръг. Според гръко-римското отчитане на времето шестият час съответства на времето по пладне. Най-ранните сведения за  изпълняването на богослужебния шести час са от св. Василий Велики, който свидетелства че богослужебно това време на деня било отбелязвано с прочитането на шести час, в който се включва и псалом 90. В  третия му стих се споменава „по пладне” във връзка с Божията защита, която предпазва от заразата, опустошаваща по това време. Друго основание за включването на псалома в състава на шести богослужебен час е, че в последния се  възпоменава разпъването на Господ Иисус Христос на кръста и е посветен на това събитие, станало по обяд. Тропарът, който е интегриран в последованието на този богослужебен час в периода на Великия пост, детайлизира този аспект. Текстът му е следният: „Спаси ни Христе Боже, който в шестия ден и час си приковал на кръста дръзкия Адамов грях и си разкъсал списъка на нашите прегрешения” [Часослов 2006:105].

В следващите редове ще бъде представена кратка синтезирана екзегеза на псалом 90. Духовно-нравствените аспекти ще се представят най-вече въз основа на коментариите на псалома, извършени от св. Атанасий Велики и св. Иоан Златоуст. Цялостният текст на псалома, който ще се коментира в посока към разясняване на зададените в темата аспекти, е следният: „Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия, и казва Господу: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, Комуто се уповавам! Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи: само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците.  Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище; защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си; аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш. „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение” (Псалом 90:1-16).

Според св. Атанасий Александрийски, в първия стих на псалома: „Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия (Псалом 90:1),  пророческият дух ублажава оня човек, който е под закрилата на Всевишния, тоест под закрилата на  Господ Иисус Христос. Блажен (тоест духовно щастлив) е този, който се е удостоил да бъде покровителстван от Всемогъщия Бог и да получава помощ от Него. Удостоилият се с такава помощ, винаги е закрилян и запазван [Святитель Афанасий Великий 1994:111]. „Покривът на Всевишния е всъщност Божият закон, който е даден, за да подпомогне  борбата с невидимите врагове. Под този покрив пребивава този, който живее съобразно повелите на Божия закон. Такъв човек ще „обитава под сянката на Всемогъщия, тоест в бъдещия живот ще съжителства с Бога, ще бъде осеняван от Него с благодат [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

„И казва Господу: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, Комуто се уповавам (Псалом 90:2).  Тези слова могат да бъдат отправени към Господа само от вярващ, който е възложил на Него както цялата си надежда, така и делото на своето спасение [Святитель Афанасий Великий 1994:111].

Който живее по Божиите заповеди и се надява на Бога, притежава в Негово лице застъпник в духовната бран с невидимите врагове. Ако изнемогне, това ще е вследствие на неговото безгрижие и загубване на бдителността, а не вследствие на слаба помощ и подкрепа от Божия страна [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

„Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза (Псалом 90:3).  С последните два израза от този стих според св.  Атанасий Велики се обозначават вражеските сили. Същият светител в своето тълкуване изтъква, че духовете на злобата и самият сатана „в дадения псалом са назовани по различен начин: нощни ужаси, стрела, която лети денем, ходещата в тъмата язва, зараза, която опустошава по пладне, хиляда, и десет хиляди, аспида и василиск, лъв и змей. И над всички тези врагове псаломът възвещава на човека Божията победа [Святитель Афанасий Великий 1994:112]. Според разяснението на св. Иоан Златоуст под „примка на ловец и „изтребителна поразасе разбира всяко намерение и подтик  да се извърши зло. Когато намерението е пленило човешката душа, тя се оказва увлечена от пагубна страст. Бог избавя от злото, когато човек прибягва към Него и Го потърси за помощ [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

„С перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина (Псалом 90:4). С тези думи от псалома се вдъхва увереност, че Бог ще осъществи Своята защита по такъв начин, че никаква вражеска сила няма да е в състояние да причини вреда [Святитель Афанасий Великий 1994:112]. Свети Иоан Златоуст смята, че под  „пера е уместно да се подразбират Моисеевия закон и пророческите старозаветни писания, защото чрез тях Бог е дарувал познание за Себе си. Образно казано, чрез тях Той осенява, идващите при Него, и не допуска да бъдат изгорени от огъня на дявола. Крилете символизират светите евангелия, защото който постъпва и живее по евангелския закон, придобива криле, с които се издига от земята към небето, където е безопасно за него. „Щит и ограда е Неговата истина. Истината е силно и надеждно оръжие. В собствен смисъл на думата Христос е самата истина. Той свидетелства за Себе си: „Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6). Чрез благодатната сила на светия кръст, който е Неговото оръжие, вярващите смело  встъпват в духовна бран и  побеждават всякакви врагове. Това се потвърждава от смисъла на следващите 5 и 6 стихове на псалома: „Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне [Св. Иоанн Златоуст 2010:234].

След като Всевишният си избрал за прибежище (Псалом 90:9), тогава няма да се „спънеш о камък с ногата си (Псалом 90:12). Цитираните стихове се тълкуват от св. Атанасий Велики в мистичен аспект. Според него с „нога символически се обозначава душата, а думата „камък изобразява греха [Святитель Афанасий Великий 1994:113].

„Аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш(Псалом 90:13). Аспидата и василискът са представени като символи на злите сили. Стихът от псалома е съзвучен със словата на Господ Иисус Христос, отправени към апостолите: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди (Лука 10:19). Свети Иоан Златоуст като тълкува стих тринадесети от псалома в духовно нравствен аспект, пише следното: „Който потъпква гнева, потъпква всъщност лъв, защото този звяр се отличава с ярост… По същият начин, който преодолява удоволствието [греховното] и всяко друго нечестие, тъпче аспида, василиск, и змей, тъй като плътските удоволствия и нечестието в живота с основание се сравняват с влечугите, които пълзят по земята. В истински  смисъл тъпче василиска този, който преодолява завистта, защото тя царува в нечестие, а също така,  защото василиска има отрова в очите си, което се отнася и за завистливите хора. Същият светител коментира духовно-нравствените аспекти и на следващия псаломски стих: „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми (Псалом 90:14), по следния начин: „Тъй като псалмопевецът изрекъл нещо велико и почти невероятно като казал, че такива зли и мощни сили, сравнявани с лъв, змей, аспида и василиск – най-страшните зверове, ще могат да бъдат потъпквани от нас, то той представлява в момента Бога, Който потвърждава казаното и ни предлага непреодолимо оръжие – надеждата на Него. Посредством нея ние ще можем да се избавим от враговете, ако се поверим на Него. Ще можем да се скрием, така че да не претърпим никаква вреда, …ако благоговейно Го почитаме със слово и дело, с уста и мисли [Св. Иоанн Златоуст 2010:237].

„Ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение” (Псалом 90:16). Според свети Иоан Златоуст тук става дума за спасението на вярващите в Бога на последния Божи съд. Най-вече под „спасение” се разбира Самият Христос, които е Спасител на целия човешки род. Бог Отец  е обещал да покаже това спасение, затова надеждата на светиите е да видят Бога лице в лице, както за това пише и свети апостол Павел в посланията си: „Надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже защо ще се надява някой за нещо, което вижда?” (Римл. 8:24). „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат” (1 Коринтяни 13:12-13)[Св. Иоанн Златоуст 2010:238].

Интересен и заслужаващ коментар е споменатият в стих тринадесети на псалом 90 василиск. Този странен митологичен образ води началото си от елинската древност. Значителна част от античните автори осветляват само отделни аспекти и проявления на василиска, които изграждат силно фрагментиран мозаечен контур. Най-ранното пряко описание на василиск се съдържа в XIII книга на Естествена история на Плиний Старши, съставена в Рим през 77 година след Христа. Тя представлява компилация на антични и главно на гръцки извори, голяма част от които са вече безвъзвратно загубени. Сведенията на Плиний обаче проявяват тенденцията към профаниране и рационализиране на митологичните източници [Лозанова 2003:82], поради което василискът е сведен до реално същество – змия, обичайна за провинция Киренайка, дълга дванадесет инча и с бял знак на главата, подобен на диадема или напомнящ корона. От този царствен знак произлиза и името ѝ. Тя притежавала особена сила и поразявала всички змии със своето съскане. Движела тялото си не посредством многочислени извивки като другите змии, а като го издигала нагоре и спускала надолу. Подобно на преди това дискутираното от Плиний творение катовлепас, и василискът според него имал способността даубива човек само с поглед и с появата си. Убивал не само с докосването си, но и със своя дъх, който подпалвал тревата и напуквал скалите. Неговият гибелен ефект върху всички живи същества бил толкова мощен, че веднъж един конник, който пронизал с копието си това същество, бил поразен от отровата му, преминала по копието, убивайки дори и коня [вж. Лозанова-Станчева 2006:81-82].

Клавдий Елиан (около 165/70-230/355 година след Христа) в своята творба За своеобразието на животните свидетелства за митологичното вярване по негово време, че василискът може да бъде убит от кукуригането на петел. Асоциацията е натоварена със силни соларно-хтонични елементи и подсказва, че образът на василиска е бил тясно обвързан с нощта и мрака, противопоставен на светлината и слънцето, чийто символ е кукуригането на петела. Синкретизмът на двата аспекта е проектиран в образа на кокатриса, който е друга средновековна визуализация на василиска. В англо-българския речник думата cockatrice е преведена като базилиск [вж. например Английско-български речник 1987:158]. В случая е пресъздадено Еразмовото произношение на гръцката дума βασιλίσκ(ος).

В новия исторически контекст на възтържествувалата християнска религия, от раннохристянската апологетика, светоотеческите творения и въобще от библейско-християнската традиция, това митологично създание се възприема и интерпретира като сатанинско творение, символ на злото и греховността, „символ на дявола и Антихриста, високомерието, страстта към разкош”[Попова 2003:51]. Това не е случайно, защото образът на василиска има отношение към античното езическо наследство и е свързан с политеизма, идолопоклонството, безнравствените митове, неморалните и противоестествените мистерии.

Интересни са интерпретации в този контекст в една медна гравюра от многократно преиздаваната аскетична творба Herzbüchlein (издание на Reutlingen от 1823, в Мюнхенската държавна библиотека), която свещеникът Иохан Гроснер през 1812 година, издал на немски език. През 1822 година бил поканен от руския император Александър I и по негово желание превел тази брошура на руски език, след което тя получила голямо разпространение и в Руската империя като духовно-назидателно четиво. Гравюрата образно представя сърцето на грешния човек, в центъра на което е позиционирано изображението на дявол-козлоног, крилат, рогат и държащ скиптъра образ на Фанес-Дионис-Аион, според идентификацията на Р.Айслер. Образът несъмнено символизира демонът в човека. Седемте смъртни гряха в случая са представени посредством образите на животни: паунът – високомерието и гордостта; козелът – нецеломъдрието, развратеността; свинята   –   лакомията,   костенурката – леността, тигърът – гневът; василискът – завистта; и жабата – скъперничеството и  алчността. Вляво горе ангелът-хранител се готви да отлети от преизпълненото с душепогубващи страсти и грехове сърце. Следващата гравюра показва сърцето на вече покаялия се грешник, от което дяволът и зверовете отлитат, и се настанява Светият Дух. Последният алегорически е представен от огнените езици и гълъба [вж. Лозанова-Станчева 2006:91-92].

Богослужебната употреба на боговдъхновения псалом 90 и неговото място в духовно-нравствения живот на християните се определя от значимостта и многоаспектността на неговите послания в догматически, сотирологически и религиозно-етически аспекти.

БИБЛИОГРАФИЯ

Английско-български речник 1987: Английско-български речник. Т. 1, София: Наука и изкуство.

Арсений, Митрополит Киевский и Галицкий 1873: Арсений, Митрополит Киевский и Галицкий. Толкование на первые двадцать шесть псалмов. Киев.

Библейски речник   2007: Библейски речник. София.

Лозанова 2003: Лозанова, В. ТЕРЕЙ или драматургичният топос на метаморфозата. София.

Лозанова-Станчева 2006: Лозанова-Станчева, В. Мистерията „базилиск”: средновековни образи – античен първообраз – В: Научни трудове. Т. 1. История. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хрилендарски”.

Марковски 1963-64: Марковски, Ив. Псалмите (Екзегетични изследвания). – В:  ГДА, т. XIII, София.

Никольский 1995: Никольский К Пособие к изучению Устава Богослужения Православной Церкви. Изд. седьмое.  Москва.

Попова 2003: Попова, Н. Античные и християнские символы. Санкт-Петербург: издательство „Аврора”.

Святитель Афанасий Великий 1994: Святитель Афанасий Великий. Творения в четырех томах. Том IV. Москва: Спасо-Преображенский Валаамский монастырь.

Святитель Василий Великий 2000: Святитель Василий Великий. Беседы на псалмы. Москва: Московское Подворье Свято-Троицкой Сергиевой Лавры.

Св. Иоанн Златоуст 2010: Св. Иоанн Златоуст. Беседы на псалмы. Москва: Православный Свято-Тихоновский гуманитарный университет.

Скабалланович 2004: Скабалланович, Н. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. Москва: Изд. Сретенского монастыря.

Стефанов 2013: Литургийните антифони в богослужебната практика на Българската  православна  църква – между традицията и съвременността (литургическо изследване). София: Издателство „Тола-Живка Гинчева“.

Часослов 2006: Часослов. София.

Шиваров 1978-1979: Шиваров, Н. Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи. – В:  ГДА, т. XXVII, София.

Шиваров 1993: Шиваров, Н. Псалтирът. Исагогически бележки и екзегетически примери. – Във: Вечното в двата библейски завета. Велико Търново.

_________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки Стефан Стефанов, преподавател в катедра Теология при Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.

Изображение: авторът на статията, Стефан Стефанов. Източник – Гугъл Бг.

БИБЛИЯТА И КОРАНЪТ – ОСНОВАНИЕ ЗА ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ МЕЖДУ ХРИСТИЯНИ И МЮСЮЛМАНИ*

Анна Маринова

Анна МариноваСлед присъединяването на нашата страна към Европейския съюз единствената област в която ние има какво да дадем на обединена Европа и да допринесем за нейното духовно развитие е българският модел на взаимно уважение, добросъседство и взаимопомощ между християни и мюсюлмани[1], който се е утвърдил и се е доказал дори и в годините на тоталитарния режим, когато християни и мюсюлмани бяха принудени да крият своите религиозни убеждения, като последните бяха насилвани да се откажат дори от собствената си идентичност.

Основанието за продължаването, традирането и същевременно намирането на нови възможности за взаимно разбирателство и добросъседство между християни и мюсюлмани не се корени в изкуствено търсене на основания (тоест едва ли не няма такива основания), а в съществуващите от векове писанията на двете религии – Библията и Коранът[2]. И двете книги съдържат в себе си посланието, че са боговдъхновени. Разбира се боговдъхновеността в Библията и в Корана са разбирани по различен начин.

Боговдъхновеността на Библията в християнството се разбира като вдъхновение от Светия Дух (2 Самуил 23:2)[3] – „защото от човешка воля никога не е известявано пророчество, но от Светия Дух движени говориха от Бога човеците“ (2 Пет. 1:21)[4], Който известява на библейските писатели Божията воля и откровение за събитията в историята на Израил и най-вече идването на Месия. В православната традиция боговдъхновеността на Библията се изяснява с двете естества на Иисус Христос – божеско и човешко[5], които без да се сливат взаимно се проникват[6].

Според исляма Коранът е предвечно и несътворено слово на Аллах, низпослано чрез пророка Мухаммед[7], което слово бидейки божествено, същевременно е и неподражаемо[8]. В Корана към невярващите в неговата боговдъхновеност се отправя предизвикателство: „А ако се съмнявате в това, което сме низпослали на Нашия раб, донесете една сура подобна на неговите и призовете вашите свидетели – освен Аллах – ако говорите истината[9]!“ (Сура Кравата 2:23)[10]. Светостта на Корана, низпослан на арабски, се отнася не само до текста на Корана, но и до самия кодекс, чието четене изисква чистота[11]. За отбелязване е, че Коранът признава предхождащите го писания, макар да се отбелязва, че според исляма запазеното в Евангелията е непълно или отклонено от началния текст. Така в сура Родът на Имран (3:3) се казва: „Аллах! Няма друг Бог освен Него – Вечноживия, Вездесъщия! Той ти низпосла Книгата с истината, потвърждаваща онова, което бе преди нея. И низпосла от по-рано Тората и Евангелието“ (Родът на Имран 3:3). (Въпреки, че се казва, че под Евангелие не се имат предвид познатите ни Евангелия от Новия Завет, а цялостното послание на Иисус (Иса). В Сура Кравата (2:53) намираме призива: „Кажете: Вярваме в Аллах и в ниспосланото на нас и в ниспосланото на Ибрахим и Исмаил, и Исхак, и Якуб, и на родовете (му), и в даденото на пророците от техния Господ. Разлика не правим между никого от тях и на Него сме се посветили.“ Тези текстове на Корана (а и други) показват уважението и признаването на традициите на юдейството и християнството.

Според християнското разбиране (особен акцент на това се поставя в Православието) несътвореното Божие Слово е Иисус Христос[12], а Неговото въплъщение, земен живот възкресение и възнесение се разбират като изпълнение на Божието слово, дадено чрез пророците на Стария Завет. С въплъщението Си Иисус Христос изпълни Стария Завет и постанови Новия като по този начин Той се явява цел и смисъл на цялото Писание (на Стария и Новия Завет – сравни Лука 24:44)[13].

Коранът, повествувайки за Иисус Христос като пророк[14], заченат девствено от Мария (Мариам 19:17-21) се отнася с уважение към Него: „(И дойдох) в потвърждение на Тората (низпослана) преди мен и за да ви разреша част от онова, което ви бе възбранено… И ви донесох знамение от вашия Господ. И бойте се от Аллах, и ми се покорете!“ (Родът на Имран 3:50). Посланието на Христос видяно в Корана е изразено с думите: „(И добави Иса:) Аллах е моят Господ и вашият Господ. Служете Нему! Това е правият път! (Мариам 19:36).“

В Новия Завет е отразено отношението на Иисус Христос към всички хора, а не само към юдейския народ. От една страна в проповедите Си Той говори, че е единствената Истина и Път (Иоан 14:6)[15], но от друга – Той никога не насилва хората да повярват в Него – „Ако някой иска да тръгне след Мен, да се отрече от себе си, да вдигне кръста си и да Ме следва“ (Матей 16:24). Иисус Христос учи Своите последователи на любов към ближните, тоест към хората. В притчата за добрия самарянин (Лука 10:30-37) Христос представя като ближен не евреина, а самарянина, който за разлика от минаващите свещеник (Лука 10:31) и левит (Лука 10:32) се погрижил за нападнатия от разбойници като сторил всичко необходимо за него. Тази притча ако не скандална е била трудно поносима за съвременниците на Иисус Христос понеже в представите на юдейството по времето на Христос, а и доста време преди това още след Вавилонския плен (538 година след Христа) понятието „самарянин“ е било равнозначно в съзнанието на юдеите на „езичник“[16]. Така според Христос един самарянин (тоест езичник) се смилява[17] над пострадалия в беда евреин и изпълнява Божия закон за разлика от свещениците и левитите от които най-вече се очаква изпълнение на духа на Моисеевия Закон (Тора[18]). Именно това поведение на самарянина е изяснено като любов към ближния и като пример за поведение в живота на всеки Христов последовател (Лука 10:37). За отбелязване е и новото съдържание което Христос влага в понятието „ближен“. В Стария Завет първоначално под ближен (rea)[19] са се разбирали членовете на големите патриархални семейства. След сключването на Завета между Бог и Израил под „ближен“ се разбират тези, които са членове на старозаветната общност като на последното разбиране на „ближен“ особено силен акцент поставят старозаветните пророци[20]. Иисус Христос (както видяхме от притчата за Добрия самарянин) под „ближен“ (plesion[21]) вече разбира не само сънародника, а всеки човек на света, независимо от неговата национална и верова принадлежност. Така християните са призвани да проявяват дейна любов към всички хора. Иисус Христос не само потвърждава старозаветната заповед „Обичай ближния си като себе си[22]!“ (Левит 19:18), не само разширява смисъла на понятието „бижен“, но призовава за дейна любов към враговете: „Обичайте враговете си и се молете за тези, които ви преследват за да станете синове на вашия Отец в небесата“ (Матей 5:44-45а)[23]. Според Новия Завет Христос прояви Своята любов към цялото човечество в Своита доброволни страдания, разпятие, смърт и възкресение (Галатяни 2:20, сравни Иоан 3:16).

Ислямът, изповядайки че Коранът е богооткровеното слово на Аллах, а Мухаммед – последитият пророк, който възвестява окончателното Божие откровение[24], от своя страна също не принуждава насила никого да приеме вярата в Аллах. В сура Кравата се казва: „Няма принуждение в религията“(2:256). А в сура Трапезата четем: „И ако желаеше Аллах, щеше да ви стори една общност, но (така стори) за да ви изпита в онова, което ви е дарил“(6:48).

Взаимното уважение между християни и мюсюлмани е възможно и реално и в бъдеще въз основа на казаното в Писанията на двете монотеистични религии. Екстремизмът и фанатизмът, които са се зараждали и биха могли да се зародят на верова основа представляват подмяна на духа на посланията на свещените за двете общности Писания – Библията за християните и Коранът за мюсюлманите.

______________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Илчевски, Ст., Модели на толерантно съжителство и междурелигиозен диалог в Централните Родопи между християни и мюсюлмани – предизвикателства и перспективи в Вероизповедания и нови религиозни движения в България – проблеми и перспективи на прага на Европейския съюз, Сборник доклади от международна конференция. С., 2007, с. 256 и сл.

[2]. Думата „Коран“ е инфинитив и означава „четене наизуст“, „провъзгласяване“, „четене“. Вж. Доре, Ж. (ред.) Християнство, иудаизм и ислам. М., 2004, с. 81.

[3]. В гръцкия превод на Стария Завет (Septuaginta), а от тук и в Библията (Синодално издание) 1996 г., Първа книга на Самуил съответства на Първа книга Царства. Повече за Septuaginta вж. Марковски, Ив., Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. Общо въведение, Ч. 2, С., 1932, с. 228 и сл.

[4]. Текстовете на Новия Завет са преведени по текстовокритичното издание на Nestle, E. (Hrg.) Das Neue Testament griechisch und deutsch. Stuttgart, 1986.

[5].Вж. Марковски, Ив., Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. Общо въведение. Ч. 1, С., 1932, с. 14.

[6]. Вж. св. Иоанн Дамаскин, Точно изложение православной веры, М., 1992, с. 195 и сл.

[7]. Освен в Корана, данни за живота на Мохамед се съдържат в така наречените хадиси. Повече за хадисите вж. в Хамидулах, М., Въведение в исляма, С., 2001, с. 30-31.

[8]. Вж. Кук, М., Коранът, С., 2004, с. 190-191.

[9]. Теофанов, Цв. (прев.) Превод на свещения Коран. С., 1997.

[10]. Подобен е текстът в сура Худ: „И донесете десет сури подобни на неговите – измислени – и позовете когото можете, освен Аллах, ако говорите истината!“ (Сура Худ 11:13).

[11]. Кук, М., Коранът…, с. 99.

[12]. Неприемливо е мнението на Улфред Кантуел-Смит, който твърди, че за вярващите мюсюлмани Коранът има значението на Христос за християните. Наистина мюсюлманите приемат, че Коранът е несътворено слово на Аллах, но според християните Христос не е само несътворено Слово на Бог Отец, а е истински Бог (срв. Иоан 1:1 – „В начало беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше Бог“) и е Второто Лице на Света Троица. Мнението на Улфред Кантуел-Смит е цитирано по Рутвен, М. Ислямът, С., 2003, с. 51.

[13]. Вж. Флоровски, Г., Библия, Църква, Предание. С., 2003, с. 27.

[14]. Коранът не приема християнската вероизповед, че Иисус Христос е Син Божи и Бог – „Не подобава на Аллах да се сдобива със син. Пречист е Той! Щом реши нещо, Той само казва: „Бъди!“ И то става.“ (Сура Мариам 10:36). „Не подобава на Всемилостивия да има син“ (Мариам 10:92) и други.

[15]. Иисус Христос представя Себе Си не само като единствен Път към Бог Отец, но и като въплътилата се Истина и Живот. Вж. Schnelle, U. Das Evangelium nach Johannes. Leipzig, 1998, S. 228.

[16]. За самаряните и техния произход вж. Шиваров, Николай, Библейска археология, С., 1992, с. 521-524.

[17]. Глаголът splanchnizomai, употребен в Лука 10:33 за предаване на милостта на самарянина, е богато семантичен. Вж. Bovon, Das Evangelium nach Lukas, T. 2. Neukirchen-Vluyn, 1989, S. 90. Този глагол се родее с библейския еврейски глагол raham и с отглаголното съществително rehem, което означава както „майчина утроба“, така и „милост“. Бог Сам се открива като милостив, дълготърпелив, велик по милост и правда (Изход 34:6). Следователно самарянинът, смилявайки се над пострадалия еврейн, подражава на Божието благоутробие и човеколюбие.

[18]. Думата thora(h) произлиза от глагола jara(h) и означава наставление, увещание, поучение и в такъв смисъл заповед. Вж. Liedke, C. thora(h). – In: Jenni, E. (Hrg.) Teologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament. B. II. Gutersloh, 1995, S. 1032.

[19]. Преводът на библейските еврейски думи е по Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch. Leipzig, 1899.

[20]. Вж. Kellermann, D. Rea. – In: Fabry, H. Theologisches Woerteibuch zum Alten Testament. B. VII. Stuttgart, 1993, S. 549.

[21]. Преводът на библейските гръцки думи е по Preuschen, E. Griechisch-deutsches Taschenwoerterbuch zum Neuen Testament. Berlin, 1963.

[22]. Текстовете на Стария Завет са преведени по текстовокритичното издание на така наречения Масоретски текст Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart, 1990.

[23]. Вж. Luz, U. Das Evangelium nach Matthaeus. T. 1. Neukirchen, 1992, S. 308.

[24]. Срв. Доре, Ж. (ред.) Християнство, иудаизм и ислам. М., 2004, с. 82.

Изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източникhttp://old.duma.bg.