Съвременната наука за човека и християнското учение за възкресението*

Камен Динков

І.

Съвременната наука за човека се е добрала до факти, които проливат светлина и върху християнското учение за възможността за възкресението. Тия факти на съвременната психология и философия сочат по един неотразим начин, че възкресението на човека след неговата смърт е една необходимост, ако искаме да мислим за човека (а това е гласа на истината) като за цялостно, единно и целесходно същество, както мисли и християнската богословска доктрина. Струва ни се, че не може да съществува смислен според нуждата и ползата от посочване на научно умонастроения човек, че между християнското учение и научните постижения по даден въпрос няма противоречие. Защото една от причините за неверие в някои от богооткровените истини се заключава в заблуждението, че тия истини се отричат от науката, или, най-малкото, изглеждат невъзможни от нейно гледище. Що се отнася до християнското учение за възкресението, което засяга една велика бъдеща промяна в съдбата на починалите хора и което не се среща в тази форма нито в една от дохристиянските религии и философски учения, правят се опити за неговото осмисляне и приближаване до научно ориентирания човешки разум още от св. апостол Павел, древните апологети, отците на църквата и изобщо богословските писатели от старо и ново време.

А това значи, че нуждата от един напън да се прозре в същината на велика богооткровена тайна и да се посочи нейната необходимост и възможност е била и си остава налице.

ІІ.

Съвременната психология е установила, че човекът е едно единно, цялостно същество, въпреки неговата двусъставна, духовна и телесна природа. Тази единност и цялостност намира пълен израз в онова, което ние наричаме личност. С други думи: личността обединява духовното и телесното начало, онтологически различни помежду си, по такъв начин, че човек се съзнава винаги като едно цялостно, единно същество, което е равно на себе си във всички моменти от своя живот. Всеки един от нас, стига да рече да наблюдава себе си, ще види съвсем недвусмислено, че ние се чувствуваме съвсем същите, равни на себе си, макар да стават с нас много и най-различни промени. Колкото и да нараснем духовно и телесно, каквито и промени да претърпим, съзнанието за нещо непроменимо си остава налице у нас. И никой добросъвестно и обективно не може да квалифицира това съзнание като нереално и ненормално явление. Това съзнание се оформя и специфицира под влияние на различните спомени за самите себе си, засягащи различни състояния – в които се намира човек. От психологическо гледище не може смислено да се утвърждава, че споменатото съзнание се създава от различните спомени. Напротив, тия спомени са възможни само благодарение на неговата наличност в нас. Защото всички тия спомени се съзнават от всеки човек като такива само поради това, че са били някога действителни състояния в нас. Самото съзнаване на ставащите в нас и с нас промени, съзнанието за време, разграничаването на миналото от настоящето, предпоставя едно неизменно начало във вътрешния мир на човека. С други думи и по-точно казано: това съзнаване на особеностите в преживяванията на човека предпоставя факта на самотъждественост. Обуславяйки съзнанието за време, фактът на самотъждествеността с това се явява един свръхвременен център, относно който едни състояния се преживяват като “по-ранни”, а други като “настоящи”. Тази особеност на нашето самосъзнание, или “аз-а” , тоест свръхвременната природа на нашия дух, е разкрита превъзходно в етюдите на руския философ Лев Михайлович Лопатин и съчиненията на Бергсон “Материя и памет”. Опитът на В. Джемс да отхвърли факта на самотъждественото съзнание у човека и да утвърди понятието за “функционалната” самотъждественост, е останал безуспешен. Този опит е бил толкова неоснователен, че не е извикал никакъв отзвук в съвременната психологическа мисъл. Толкова ясна и безспорна е обективната реалност на съзнанието за самотъждественост у нас, във всички минали и настояще моменти на нашето “аз”.

Лев Михайлович Лопатин (1855-1920)

Съзнанието за самотъждественост, обаче не обхваща цялото съдържание на нашия вътрешен мир, дори не цялото самосъзнание, а само неемпирическото “аз” в човека, тоест духа, взет в неговия доначален или самоначален стадий на развитие при земните условия на живот. На въпроса за двата “АЗ-А” – емпирическото и неемпирическото ще се спрем по-после. Съзнанието за самотъждественост е непроизводно и непроизводимо. Неговата непроизводимост е особена и неприлича на непроизводността на другите психически функции (виж Василий Зенковски – Проблема психической причинности). В последно време в психологията се установи непроизводността на цял ред психически функции. Особено значение има непроизводността на мисленето от сетивния материал (у Мессер: Емпфиндунг унд Денкен. Макс Шелер: Ди Щелунг дес Меншен им Козмос по Василий Зенковски посочената статия). Между непроизводността на едни или други функции на нашето съзнание и непроизводността на съзнанието за самотъждественост на нашия дух има съществена разлика. В последния случай ние имаме работа с централния пункт във вътрешния мир, от който зависи съзнанието за цялото съдържание на човешкото душевно съществуване.

Всичките ни “преживявания” са преживявания или състояния на нашето “аз”. Всички мисли, чувства, представни съдържания и искания се съзнават като напълно наши и се изразяват във формата: аз мисля, аз чувствам, аз искам. 

Поради това фактът на самотъждествеността и съзнанието за него принадлежат към централните тайни на човешката душа. Имайки предвид този факт, мнозина психолози смятат, че съзнанието се развива в рамките на самосъзнанието, а не обратното (виж Василий Зенковски посочената статия).

Има още

Тревогата на човешкия дух*

(Окаяност на човека без Бога)

Ивелина Николова

Тревогата на съзнателния земен живот на човека непременно започва с акта на раздвоението между законът на греха и свободата на избора – с ужаса на осъзнаването, че е обкован в оковите на мно-жество закономерности и последователности. След това идва протестът и отчаянието или въздигането към небето, където търси онова, което не е намерил на земята. Така всеки живот завършва с неутолима жажда или със страдание; дотогава човекът носи отчаяно кръста на своето безсилие и тревога. В царството на „външната тъмнина” (Матей 25:30) се реализира твърде душевната драма на емпиричния човек, с неговата теоре-тическа и практическа заинтересованост и с всичките му стремежи за освобождаване от веригите на всеки закон и за осъществяване на „земно щастие”.

Всъщност неговата свобода свършва в момента, в който той се откъсне от мисълта за небесното. Сблъсъкът му с разделението между безгранично и ограничено, добро и зло, грозно и красиво, истина и лъжа означава преминаването му в царството на причинните отношения и зависимости, или в infero[1], тоест в царството на „външната тъмнина”. То не се изразява в нищо друго освен в оценъчното становище за това, че неговата действителност не е тази, която би искал да бъде. Това поражда тревога. Последната се състои именно в постоянно неудовлетворения и непрестанно кипящ устрем към вечността, към абсолютното съвършенство и абсолютната истина, което е и стремеж към съвършенство. Онова, което дава смисъл на стремежът към вечността не е теоретическото съзнание за безконечния предел между истина и лъжа, вечно и временно, а силата и безкрайността на съзерцанието, спонтанният и решителен пулс на сърцето, идейно разгърнатата и всеобемна, изцяло отворена – с една дума, страстният устрем на духа, който реагира върху тоталното безсмислие на тази мрачна действителност (Матей 25:30). Събудената забравена или потискана зла воля бавно разрушава всеки стремеж към небесното. Това е видно от съдбата на човека, който цял живот е обречен да изкупва с тревога всеки свой избор заради тържеството на тази зла воля. В необозримата смяна на явленията този човек кръстосва пътеките на своя дух, носейки тази тревога. От началото до края на своя земен живот той се приближава и се отдалечава от мисълта за небесното и ако спре дотук накрая ще го разпознае само като мъртъв символ.

Има още

„Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“: Християнските етически идеи на професор д-р Иван Панчовски и тяхното измерение днес*

(Представяне на приложно-етичен модел за духовна подкрепа на онкологично болни и техните близки в град Русе)

Огнян Узунов, Русенска света митрополия

„Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ е изградена на базата на богословския труд на професор д-р Иван Панчовски „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“(1944)[1]. Програмата се осъществява с благословията на Негово Високопреосвещенство митрополит Наум в сътрудничество между Русенска света митрополия и Комплексен онкологичен център (КОЦ) – Русе.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. Борба за смисъл в живота

Още в началото на своя труд „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието[2]“ Иван Панчовски обръща внимание върху това, че съвременният човек се е вкопчил в живота и за него не съществува друга ценност и идеал освен собствения му живот. Обаче подобен възглед отрича човешката личност. Методите на точните науки са свързани с разделянето и разлагането. Но по този път човек също не може да постигне цялостност. Панчовски не се задоволява с решението, което ни предлагат представителите на „философията на живота“ и тези на точните науки. Не се задоволява и с възгледите на Соломон, че висшата цел в живота на човека са удоволствията и насладите, които той може да получи в краткия си престой на земята. А още по-малко с тези на Гаутама Буда, който след сблъсъка си със старостта, болестта и смъртта стига до извода, че животът е най-голямото зло.

Възможност за изход от подобно безнадеждно състояние има в учението на Сократ, според когото смисълът на живота се състои в увеличаването на знанията, което води към добър, нравствен и щастлив живот. А така също и неговото развитие от Платон, според когото знанието и доброто са цел на живота. За да се стигне до Кант, който, за да завърши своята етика се видял принуден да „постулира“ Божието битие, към което се отнася човешкият разум. Така Панчовски стига до извода, че животът има цел, следователно има и смисъл. А щом има смисъл, нашата задача е да го търсим и осъществяваме. Затова твърди, че „човек, ако иска да разбере смисъла на живота си, трябва да се вглъби в себе си и да намери онази тайнствена нишка, която го свързва с Безкрайното и Абсолютното[3].“ Оттук се налага изводът, че в човека съществува тайнствена сила. Тази тайнствена сила е съвестта, чрез която Бог говори на човека и тя се проявява чрез религиозното преживяване.

Религиозното обръщане променя личността не само от неверие към вяра, но и цялостното отношение към света и живота. Борбата за придаване на смисъл на живота е борба за осъществяване на вечна ценност, а щом е вечна, значи е безсмъртна. Ето защо човек, след като се бори за осъществяване на нещо вечно, той неминуемо вярва и в безсмъртието. Така че вярата в безсмъртието спасява човека от безсмислието и сочи в какво се състои истинският смисъл на живота. Тя е тази, която  побеждава смъртта и затова единствено религията утвърждава вярата на човека в смисъла на живота. Тя му сочи в какво се състои истинският смисъл на живота и му дава сили за да го постигне. Само религията може да победи най-големия враг на живота и неговия смисъл – смъртта. Само чрез нея човек може да премине от времето във вечността. „Без религията животът се превръща в призрачен образ, загубва всеки смисъл и потъва в нищо[4].“

Човекът пред живота

Всяко поколение си има свой прочит на религията, който, от една страна,  е обусловен от културното и нравственото развитие на обществото, а от друга страна, на отделния човек. Затова Панчовски казва, че „коренът, изворът на религията не се крие в никаква външна причина, а в естествената насоченост на човешката душа към абсолютното, към Бога[5].“ Най-добър пример за религиозната функция на душата и естествената насоченост към Бога е обращението на Разколников от романа „Престъпление и наказание“ на Достоевски.  Чрез отношенията между Разколников и Соня Достоевски сочи, че естествената насоченост на човешката душа към Бога никога не може да бъде изкоренена. В трагични и съдбоносни моменти, когато рационалните доводи губят всякаква стойност, човек може да чуе гласа на своята съкровена природа. И тогава неговата религиозност се проявява за изненада дори и на самия носител. Също така и тези, към които животът е жесток, от своя опит и размисъл са достигнали до извода, че не могат да живеят без религия, тоест без вяра в Бога. За тях религията и вярата са от особена жизнена необходимост. Нещо повече, вярата е силата, която в най-тежките моменти ги предпазва от самоубийство. Ето защо понасянето на страданието в живота е възможно единствено чрез вярата в Бога.

Човекът пред смъртта

Проблемът за смъртта е един от най-важните проблеми в живота, ако не и най-важният. За жалост в нашето общество темата за смъртта, съзнателно или не, бива избягвана. Единствено в най-критичните моменти в живота на човека тази тема се налага от само себе си. В такъв момент, както казва Панчовски, човек „бързо отклонява лице от строгия образ на „царя на ужаса“, иска да го прогони от себе си…“[6] Друга крайност, в която изпада човек по отношение на възгледа за смъртта, е тя да не му прави никакво впечатление. Той гледа на смъртта като на обичайно явление. Този нихилистичен възглед, подобно на предходния, също е осъдителен, тъй като не води до никакъв размисъл. Напротив, води до отричане и несъзнателно отношение на феномена на смъртта. Трети възглед за смъртта е, че тя може да бъде възприемана като желано избавление, като „необходимост, която се желае и прегръща като истински утешител, освободител и спасител[7].“ Този възглед среща подкрепа и в думите на Соломон: „Обърнах се и видях всякакви угнетения, които стават под слънцето: и ето сълзите на угнетения, а утешител нямат; силата е в ръцете на потисниците им, те утешител нямат. И казват: блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколкото на живите, които живеят досега; а по-блажен от едните и от другите е онзи, който не е още съществувал, който не е видял още лошите работи, що се вършат под слънцето [8].“

Парадоксът на смъртта се състои в това, че тя е едновременно и зло, и добро, защото „смъртта, от една страна, придава ценност и смисъл на земния живот, тоест че той е кратък и идва неговият край. А, от друга страна, тя е единствената врата на пълния с бедствия и страдания земен живот за вход във вечността[9].“ Панчовски разрешава този парадокс като казва, че смъртта е най-значителният и смислен факт на живота, който издига човека над ежедневието му и придава смисъл на самия живот. „Без смъртта земният живот в тази негова ограничена и несъвършена форма не би имал никакъв смисъл. И ако този наш живот не би имал край и би протекъл в проста безкрайност, той не би имал смисъл. Смъртта, бидейки най-върлият и всепояждащ враг на живота, същевременно е единственият факт, който го осмисля[10].“

Следователно смъртта не само, че не е най-страшното зло за човека, а, напротив, тя го избавя от най-страшното зло – „безсмислието на простиращото се до безкрая съществуване“. Така че мисълта за смъртта е и критерий за ценностно осмисляне и оценка, тъй като ни учи да различаваме преходно от непреходно и временно от вечно. Затова християнинът трябва да пази живота си и да се грижи за неговото развитие. Но същевременно не трябва да забравя, че един ден смъртта ще дойде и трябва да е готов достойно да я посрещне. „Мисълта за смъртта стои пред очите на християнина и го учи на самовдълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Той нито си затваря очите пред нея и се стреми да я забрави, нито изпада в ужас и паника пред нея [11].“

И така, смъртта може да бъде най-страшен ужас, може да бъде пренебрегвана и може да бъде и желан изход от страданията в живота. Обаче смъртта може да бъде и критерий за ценностно оценяване и, най-вече, тя е учителка. Панчовски учи, че смъртта трябва да ни бъде учител, защото ни учи кое е същностното в живота и какъв трябва да бъде той. Нещо повече, „смъртта може да бъде наречена истински пътеуказател към великото и доброто в живота и истински преоценител на всички ценности[12].“ Тези думи на Панчовски ни навеждат на мисълта, че с възгледа за смъртта е свързана и надеждата.

Човекът пред безсмъртието

Темата за смъртта неминуемо ни изправя пред въпроса: дали тя е край и унищожение, или е преход от една форма на живот в друга, тоест има ли живот след смъртта, има ли вечен живот? Отговорът на този въпрос е определящ за ценностите и поведението на човека.

Професор Панчовски пише, че „въпросът за вечния живот е най-съдбовният въпрос за човека. Той засяга човека толкова дълбоко, че този, който е равнодушен към него, трябва да е загубил всяко човешко достойнство[13].“

Оттук и отговорът на въпроса дали ще убием за пари или ще се хвърлим в морето след давещо се дете, зависи от това, дали възгледите ни за смъртта се съотнасят към думите, които стоят пред входа на Дантевия ад:

О, вий, които пристъпвате този праг,

Надежда всяка тука оставете!“ –

или към думите на апостола: „Надеждата не посрамя![14]“

И така, основната концепция на Панчовски за смисъла на живота, е свързана с това, че човек трябва да се бори за него. Той трябва да го търси с всички сили. Обаче единственият начин за осмисляне на настоящия живот е вярата във вечния живот. Тогава ценностите стават вечни, а не временни, а човекът става милосърден и търпелив, а не дребнав и егоист.

Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки

„Православната програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ се осъществява в два модула. Първият е социално-информативен и е свързан с даване на обща информация за възможността за явяване пред ТЕЛК и какви са ползите за болния от това. Също така се дава информация за възможности за помощ от община и програми за хора в неравностойно положение към социалните служби. Вторият е свързан с подпомагането на болните и техните близки в изграждането на нов духовен светоглед за живот с онкологично заболяване. Тук водещ модел е учението на Панчовски за християнското гледище за живота, а именно как на онкологично болния и неговите близки да се предостави подкрепа в борбата за придаване на смисъл на живота. Те се изправят пред въпросите за смисъла на живота, пред смъртта и пред безсмъртието чрез следните задачи и въпроси:

Борба за смисъл в живота

Панчовски  Православна програма  

-„Животът за модерния човек е върховна ценност, а в що се състои смисъла на тази ценност – не знае и не се интересува да знае.“                                              

-Човек, може и трябва да схваща живота си като ценен и изпълнен със смисъл.                       


-Гласът на съвестта като нравствен закон.                    

-Вяра в безсмъртието на душата.

-Научаването на диагнозата е криза – и за физическото състояние, и за ценностната му система. „Защо на мен?“                                         

-Онкологичното заболяване е преломен момент – повод за промяна, тоест за придобиване на нов смисъл в живота.                                                         

-Със или без „рак“ в крайна сметка ще е победен от  смъртта.                                           

-Борбата на болния и близките му: не срещу заболяването, а за осъществяването на вечна ценност.  

ПанчовскиПравославна програма  

-Естествената насоченост на човешката душа към Бога никога не може да бъде изкоренена безследно.                

-В трагични и съдбоносни мигове от живота, неговата религиозност се проявява незабелязано и изненадващо дори и за самия ѝ носител.

-След като тялото е заболяло, много е вероятно това да доведе и до заболяване на душата.                                                      

-Цел: заболяването да стане мотив за смислено действие, тоест за творчество.                                          

-Средство: изграждането на нов светоглед, основан на творчество, тоест „възстановяването на религиозната заложба“.

Панчовски  Православна програма  

-Смъртта може да бъде най-страшен ужас, може да бъде пренебрегван, може да бъде и желан изход от страданията в живота.                                  

-Смъртта може да бъде и критерий за ценностно оценяване.         

-„Смъртта трябва да ви бъде учител“ на самовдълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда.

-Диагнозата „рак“- смъртна присъда и обреченост.    

-Подпомагаме болните да намерят начин да изградят и да водят смислен живот с оглед на предстоящия край, който никой не знае кога ще настъпи.        

-Онкологично болният трябва да се учи не да унива и да трепери от страх пред смъртта, а да цени живота си и то повече от другите хора, защото има съзнание за неговия край.

Панчовски  Православна програма   
-Въпросът за вечния живот е най-съдбовния въпрос за човека. Той засяга човека толкова дълбоко, че този, който е равнодушен към него, трябва да е загубил всяко човешко достойнство.

-Пред болния се поставя въпроса: Ами ако със смъртта не свършва живота? Ами, ако след смъртта душата се изправя пред Божия съд?

-Никой не знае дали със смъртта настъпва истинския край на човека, тоест на неговата душа. Затова Вие се подгответе да отговаряте достойно.

 

Изводи

1.Борбата, която водят болният и неговите близки, трябва да бъде не „против“, а „за“, тоест не срещу заболяването, а за смислен живот, тоест за идея и вечна ценност.

2.Не бива да се допуска физическото заболяване да стане причина за психическо. В това отношение вярата в Бога е фактор, който подпомага болния срещу негативните мисли и емоции и подкрепи неговите близки в изтърпяването на страданията от  заболяването.

3.Съзнанието за смъртта може и трябва да бъде мотив за изграждането на нов светоглед, а не за отчаяние. Мисленето за смъртта, е мислене за смисъла на живота. Човек сам решава кой от двата възгледа да избере – на момента или на вечността, да се ограничи във временното или приеме с вяра безсмъртието и вечния живот с Бога.

______________________

*Публикувано в Костадин Нушев (съставител) – „Богословското творчество на професор Иван Панчовски и духовно-просветната традиция на Българската православна църква“, университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018, с. 133-138. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Узунов, О. Модел за здравно училище за онкологично болни и техните близки. Варна, 2013.

[2]. Панчовски, Иван. Модерният човек през живота, съмртта и безсмъртието. С., 1944.

[3]. Пак там, стр. 36.

[4]. Пак там, стр. 54.

[5]. Пак там, стр. 66.

[6]. Панчовски, Ив. Модерният човек…, стр. 92.

[7]. Пак там, стр. 100.

[8]. Еклeсиаст 4:1-3.

[9]. Пак там, стр. 102-103.

[10]. Пак там, стр. 102.

[11]. Пак там, стр. 99.

[12]. Пак там, стр. 103.

[13]. Пак там, стр. 113-114.

[14]. Римляни 5:5.

Изображение: професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6hI

Безсмъртието на човешката душа (книга)

Автор: Монах Пахомий Желев (Зографски)монах Пахомий Желев (Зографски) - 4

1. За автора и книгата, предговор, увод, първа глава

2. Втора глава

3. Трета глава, заключение, приложение, библиография

Изображение: авторът монах Пахомий Желев (Зографски). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5IT

Безсмъртието на човешката душа (трета глава, заключение, приложение, библиография) *

Монах Пахомий Желев (Зографски)

(Към втора глава)

Трета глава

За възкресението

В този живот, всичко е свързано със служение на тялото, като дом на нашата душа. Но доколко и докъде трябва да му служи, е вече въпрос на свободна воля, на съзнанието за целта на човешкия живот и неговия духовен смисъл – възкресението (Монах Пахомий)

монах Пахомий Желев (Зографски) - 1Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите чрез Божията всемогъща сила, подобно тялото на Спасителя, ще бъдат възкресени и ще станат духовни, нетленни и безсмъртни. Св. апостол Павел пише: „Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си“ (1 Коринтяни 6:14). „Това, тленното, трябва да се облече в нетление, а това, смъртното – да се облече в безсмъртие“ (1 Коринтяни 15:53). „Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно“ (1 Коринтяни 15:44). Духовното тяло на човека, тъй както тялото на възкръсналия Господ Ииус Христос, ще бъде чуждо на грубата вещественост, ще стане одухотворено и няма да бъде ограничено от пространството; то няма да се нуждае от храна, облекло и от други потребности на сегашния земен живот; като нетленно и безсмъртно то няма да се подхвърля на никакви изменения и на разрушение, а ще живее вечно. Възможността за възкресението на мъртвите има основата си във възкресението на Иисус Христос.

Поради съединението на двете природи (божествена и човешка) на Иисуса Христа човешката Му природа придобила такова достойнство, каквото тя сама по себе си нямала и не е могла да има – тя станала тяло на Бога. Тъй като при Своето възкресение Той взел тази природа във вечно единение със Себе Си, то с това приобщил към вечността и целия човешки род. В Себе Си Христос направил вечна не една индивидуална човешка личност, а всички хора. Св. апостол Павел, след като посочва причинната зависимост между възкресението на мъртвите и възкресението на Христа, пише: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло. Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление“ (1 Коринтяни 15:35-38, 42).

Истината за възкресението въобще и за всеобщото възкресение на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя е засвидетелствана ясно в Божественото Откровение.

Иисус Христос като Бог ни е открил Божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма. Сам Той е казал: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5:28-29).

Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели: „И се надявам на Бога, – пише св. апостол Павел, – че ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни“ (Деяния апостолски 24:15). ״Ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови“ (1 Коринтяни 15:20-23). Тук думите после ще възкръснат ония, които са Христови, означават, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – онези, които са заслужили осъждане. Съвсем погрешно е от тези думи да се прави извод, че грешниците няма да възкръснат. Същият апостол с убеденост свидетелства, че „ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни“ (Деяния апостолски 24:15). Телата пък на онези, които останат живи до всеобщото възкресение, в един миг ще се изменят в духовни, нетленни и безсмъртни:

Има още

Безсмъртието на човешката душа (втора глава)*

Монах Пахомий Желев (Зографски)

(Към първата част на книгата)

Втора глава

За безсмъртието

Смисълът на човешкия живот е да се подготвим за живота след смъртта. Мислѝ постоянно за Бога, изследвай неговите пътища и Той по великата Си милост в определени от Него времена, ще ти разкрие смисъла и целта на твоя живот (Монах Пахомий)

монах Пахомий Желев (Зографски) - 1Неверието в безсмъртието на човешката душа и във възкресяването на мъртвите довежда не само до разрушаване на вярата в Бога, но и до най-тежки нравствени падения. Християнинът е дотолкова мобилизиран ратник на духовното бойно поле, доколкото искрено и дълбоко вярва в бъдещия си живот. Ако някъде има свята, безкомпромисна враждебност срещу собственото зло, скрито в сърцето, и войната на живот и смърт срещу него; ако съществуват дивни нравствени победи, ако има възвишена любов към враговете, ако се срещат величави духовни постижения, водещи към спасение – това се дължи на непоклатимата убеденост на Христовия войн, че той е пратен на бойното поле на земята, за да спечели небето, че скоро Небесният Цар ще го отзове оттук, за да му даде вечна радост за верността му. Няма ли такава вяра в личното безсмъртие, няма ни борби, нито някакви победи в полето на духа. „Тази е победата, която победи света – нашата вяра!“, пише св. апостол и евангелист Иоан Богослов (срв. 1 Иоан 5:4). Това е вярата в безсмъртието, вярата във възкресението на телата, вярата в задгробното човешко съществуване, вярата в очакващото ни въздаяние – с една дума, в Живота след живота[31]! Ето това е безсмъртието на душата.

2.1. Божи образ и подобие в човека

В „Богочовека Иисус Христос човешката природа е възстановена, обновена, въздигната и съединена ипостасно с Божеството. В това ипостасно единение на човешката природа с Бога в Богочовешката личност на Иисус Христос възприетата човешка природа е обновена напълно с присъщите ѝ естествени свойства и с естествената ѝ природна воля. В Личността на Богочовека природната воля на човешкото естество е изцелена и освободена от властта на греха, който е победен във възприетата от Сина Божи човешка природа[32]“. Новият живот в Христа е обличане в „новата твар“ и освобождаване от греховното състояние на „стария Адам“. Чрез кръщението като съпогребване и съвъзкресяване на вярващия в Христа той се ражда за нов живот в благодатта на Светия Дух и става нова твар, приела дара на изкуплението и осиновлението и участваща в обновлението на живота[33].“ Тези, „които желаят да се съединят с Христос и чрез Иисус Христос с Бог Отец, осъзнават, че това единство се осъществява в Тялото Христово – Църквата. Единство, разбира се, не с Божествената същност, но с обòжената човешка природа на Христос. И това единство с Христос не е външно, нито просто нравствено[34]“. В Църквата, където се съединяваме с Бога, ние преживяваме тази нова реалност, която Христос донесе на света: новото творение.

Това е животът на Църквата и на Христос, живот, който става наш като дар на Светия Дух. В Църквата всичко води към обòжение – св. Литургия, други тайнства, богослужението, проповядването на Евангелието, постът, всичко. Църквата е единственото място за обòжение. Тя не е социална, културна или историческа организация, която може да се оприличи на други светски организации[35]. Тя не е като различните светски институции. В света може би има добри институции, добри организации, добри учреждения и други прекрасни неща. Но нашата Православна църква е уникална, единственото място на Божието общение с човека, единственото място за човешкото обòжение. Човек може да стане бог само в Църквата, никъде другаде. Нито в университетите, нито в социалните служби, в международните институции, нито в нещо друго красиво и добро, което светът може да предложи. Всичкото добро на света не може да предложи онова, което предлага Църквата. Ето защо светските институции и системи никога не могат да заменят Църквата, колкото и голямо развитие да постигнат.

Според учението на светата Библия и отците на Църквата, в Православната Христова църква човек може да достигне обòжение, защото Божията благодат е нетварна[36]. Бог е не само природа (същност, essence), както твърди западната „Църква“, но също е и енергия. Ако Бог бе само природа (същност) нашият съюз, нашето общение с Него нямаше да бъде възможно, тъй като Божията същност е страшна и недостижима за човека: „Не можеш да видиш лицето Ми, защото никой не може да Ме види и да остане жив“ (срв. Изход 33:20). Според православния богословски възглед, Бог е Един в Троица и Троица в Единица. Както казват св. Максим Изповедник, св. Дионисий Ареопагит и други отци, Бог е изпълнен с божествена любов, божествен ерос към Неговите творения. Чрез тази Негова безкрайна и възторжена любов, Той излиза извън Себе Си и търси да се съедини с творението Си. Това е изразено и изпълнено чрез Неговата енергия, или по-точно, чрез Неговите енергии.

Чрез Неговите нетварни енергии Бог сътвори света и продължава да го съхранява. Той дава същност и ипостас на нашия свят със Своите творчески енергии. Той винаги съществува в природата и обгрижва Вселената чрез Своите предпазващи енергии. Той осъзнава човека със Своите просветляващи енергии. Той го освещава със Своите освещаващи енергии. Накрая Той го обожава със Своите обожаващи енергии затова, светия Бог навлиза в природата, света, историята и живота на хората чрез Своите нетварни енергии[37]. Енергиите на Бога са обожествени енергии. Без да бъдат Негова същност, те също са самият Бог. Те са Бог и следователно те обòжват човека. Ако Неговите енергии не бяха божествени и нетварни, те не биха били Самият Бог. Те не биха били в състояние да ни обожават, да ни съединяват с Него. Би имало непреодолима бездна между Бога и човека. Тъй като Бог има божествени енергии, чрез които ни съединява със Себе Си, затова ние можем да имаме общение с Него и единение с Неговата благодат, без да се идентифицираме с Бога, както би станало, ако се съединявахме с Неговата същност.

Има още

Безсмъртието на човешката душа (за автора и книгата, предговор, увод, първа глава)*

Монах Пахомий Желев (Зографски)

За автора и книгата

монах Пахомий Желев (Зографски) - 1Авторът на книгата, монах Пахомий, е роден на 31 август 1957 година в град Сливен, със светското име Людмил Панчев Желев. На четиридесет и пет години постъпва като послушник в Поморийския монастир „Св. великомъченик Георги Победоносец“, след което е преместен на послушание в Бачковския монастир „Успение Богородично“, където пребивава година и половина. След това е послушник в братството на славянобългарския монастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“, Света Гора, където е постриган за монах. Монах Пахомий завършва Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през учебната 2014/2015 година

Настоящата книга се издава като студия на тема „Безсмъртието на човешката душа“ с благословението на схиархимандрит Амвросий – игумен на славянобългарския монастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“, Света Гора.

Книгата ще бъде полезна за всички, които се съмняват в безсмъртието на човека, и за тези, които просто се интересуват от въпросите за живота след смъртта или по-точно за живота след живота. Авторът прави достъпни чрез разсъждения и тълкувания някои от най-важните истини за вярата, дадени на човека в откровението.

Според монах Пахомий „вярата не се състои само в това безусловно да се вярва, че с Божията благодат на вярващите в Христа са опростени греховете заради заслугите Му, но оправдаващата вяра се състои в искреното приемане на всички истини на откровението, както ги преподава и разбира вселенската Църква. Особено нужно е да се вярва, че има Бог.“ „Защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Използвайки умело светоотеческите слова, авторът ни дава нравствени поучения за правилната вяра в Бога и безсмъртието на човешката душа. Ето някои кратки примери: „Вярата приближава човека до Бога и го усвоява за Бога. Тя ще представи човека пред Божието лице и ще го постави в последния ден от живота на този свят – в началото на вечния ден – отдясно на Престола Божи за вечно наслаждение в Бога, за вечно съцарствие с Бога. Вярата в Христа е живот. Хранещият се с вяра вкусва още по време на земното си странстване вечен живот, определен за праведниците след края на това странстване.“ „Когато говориш, ти раждаш слово. Ти произнасяш слово, което никога не умира, а живее до Страшния съд. То ще застане с тебе на Страшния съд и ще бъде с тебе или против тебе.“ В този смисъл написана на основата на светоотеческата традиция и духовния монашески опит, книгата е интересна, увлекателна и е предназначена за широк кръг читатели.

Бисер Божков

Има още