Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Българският светогорски манастир „Св. Георги“, наречен още „Зограф”, неоспоримо държи първенството на един от големите и значими духовни и културни центрове на Балканите през Средновековието, Предвъзрожденската и Възрожденската епоха. Въпреки това със съжаление констатираме, че и до ден-днешен не разполагаме с една подробна и цялостна научна история на манастира – нейното написване остава още в дълг на българската историчес­ка наука. Именно по тази причина редица моменти от историята на Зографс­кия манастир са твърде слабо известни и съвсем непроучени, което се дължи на обстоятелството, че голяма част от многобройните извори за миналото на Зограф са все още неиздирени, необработени и съответно необнародвани.Какво е било монашеското братство през вековете на този български све­тогорски манастир – това е един твърде сложен и комплексен въпрос, за чието проучване се изисква преглеждането на всички известни сведения, издирва­нето на нови, съпоставката с други източници и т. н. Преди да се спрем кон­кретно върху представяне на братството през 40-те и 50-те години на XX в., нека отправим един бегъл поглед върху числеността на монасите в Зограф през вековете.

В известния летописен Разказ за 26-те зографски мъченици (възникнал вероятно в нач. на XIV в.) се разказва за нападението и ограбването на Зог­рафския манастир през 1275 г. от латински банди. При това нападение църк­вата и отбранителната му каменна кула са били опожарени, при което загинали 22 монаси и 4 миряни[1]. Имената на тези монаси-мъченици са ни известни – сред тях е бил игуменът Тома и еклесиархът Партений[2]. Естест­вено това не са били монасите от цялото братство, тъй като в „Повест за нападението на латинците върху Света гора…” е записано, че „…някои от тези, които се страхуваха от мъки, се изпокриха из долините, пещерите и храсталаците”[3]. Колко са били избягалите извън манастира братя – за числе­ността им може само да гадаем.

През 1560 г. игуменът на руския манастир „Св. Пантелеймон“ архиманд­рит Иаким написал „Сказание за Света гора Атонска”. За Зографския манас­тир той посочил: „Там предостоятелствува игумен, има 18 свещеници (т. е. йеромонаси), 6 дякони, а братството брои 200 души”[4]. Близо двадесет години по-късно в „Сказание на стареца Исая за Света гора от 1579 г.“ е посочено, че в Зограф „братята на св. обител са 160 иноци”[5].

По време на Гръцкото въстание от 1821-1828 г. светогорските монаси Никифор и Йеротей (българи от Троянско) съставили „Повествование о пленение светей Атонской гори от агарянев“ (1824). В него те посочват, че „Зограф – славянски манастир, в него живеят двеста и петдесет монаси българи”[6].

Руският учен-славист Виктор Григорович, който пребивавал в Зограф от 20 декември 1844 г. до 1 януари 1845 г., за съжаление не посочил числеността на монашеското братство. Той само споменава, че то е съставено от молдовани, гърци и българи, а също така и немного руси[7].

Три години по-късно, през 1848 г., манастирът бил посетен от сърбина Димитрие Аврамович, който посочил, че монасите били само 60 души[8]. Тази цифра на пръв поглед смущава, но вероятно това са били само калугерите в самия манастир. Както е известно, през епохата на Възраждането Зограф раз­полагал с десетки метоси в днешните български земи, а така също и в Маке­дония, в самия Атонски полоустров, по островите на Архипелага, на полуостровите Халкидически и Касандра и в Бесарабия[9]. Тези имоти и мето­си са били управлявани също от членове на монашеското братство, които с години са отсъствали от манастира. Затова напълно е възможно Д. Аврамо­вич да е видял в Зограф само 60 монаси, а за броя на останалите не е знаел нищо.

След Освобождението на България от турско робство метосите из бьлгарските земи постепенно били изоставени, не ги поддържали и запустели. По този начин братството в манастира станало по-компактно и статистическите сведения от това време са по-точни и реални. В един пътеводител за Света гора, превод от руски на български, от 1896 г. е посочено, че братството му е многочислено и съставено изключително от българи[10]. По същото време Атон бил посетен от главния инспектор на Училищния отдел на Българската екзархия Васил Кънчов. За Зограф той отбелязал: „Понастоящем зографско­то братство се състои от около 200 души монаси, които са от различните части на нашето отечество; няколко румъни, 2 сърби и 2 руси”[11].

Според една статистика, изготвена от руския свещеник Анатолий Просвирнин, през 1903 г. зографското братство брояло 155 монаси[12]. По време на Втората Балканска (или Междусъюзническата) война през 1913 г. в Зограф­ския манастир квартирувал един взвод от 14 пехотен Македонски полк с ко­мандир запасния подпоручик Георги Цветинов[13]. Последният през 1918 г. издал кратък исторически очерк за Зограф и посочил, че там „живеят около 160 души монаси, почти всички българи из разните краища на България и из Бесарабия”[14].

Известно е, че турците завладели окончателно Света гора през 1430 г. и тя се намирала в пределите на Османската империя чак до есента на 1912 г. Тогава, на 2 ноември 1912 г., Атон бил окупиран от Гърция, въпреки че там не е имало турски войски[15]. Въпреки че Света гора е била 482 години под турско владичество, монашеската република живеела самостоятелно, по свои устави и по църковните канони, като само плащала данък на османската държава. През това време почти не са съществували пречки и ограничения за различните по народност монаси – българи, руси, сърби, гърци, грузинци, румънци и пр. След Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г. Атон вля­зъл в пределите на кралство Гърция и започнало целево създаване на труд­ности към негръцкото монашество. До края на Първата световна война грузинците (които още до 1830 г. загубили своя Иверски манастир) били из­тласкани не само от Иверската келия „Св. Йоан Богослов“, а изобщо от Света гора.

През май 1924 г. бил съставен нов Устав на монашеската република в Света гора, състоящ се от 188 статии. В алинея 2 от член 5 е вмъкнато раз­пореждане, с което се ограничавало приемането на българи за монаси, поне­же били схизматици (още от есента на 1872 г.)[16]. На това ограничение се опитвал да се противопостави тогавашният игумен на Зограф архимандрит Владимир, който се базирал на обстоятелството, че „всеки българин, дошъл да става тук монах, фактически престава да бъде схизматик, понеже с влиза­нето си в кой да е манастир, той признава вече цариградския патриарх (поне­же в духовно отношение Света гора е в подчинение на Вселенската цариградска патриаршия)”[17].

През 1926 г., по време на диктатурата на ген. Теодорас Пангалос, от Атон били изгонени хиляди монаси, повечето от които не били гърци[18]. На 10 сеп­тември 1926 г. новото гръцко коалиционно правителство издало закон, съг­ласно който всички светогорски монаси, независимо от тяхната националност, се считат за поданици на гръцката държава[19]. Така по силата на този закон и на параграф 6 от Атонския общоманастирски устав в свето­горските манастири не можело да бъде приет нов послушник или монах, ако той първо не бил получил гръцко поданство. По този начин гръцката държава поставила административна бариера главно за желаещите славяни да попъл­ват своите манастири на Света гора – Зограф, Хилендар и Русик[20].

След войните (Балканските и Първата световна) притокът на монаси към Зограф секнал, а пребиваващите там иноци били оставени на изживяване. Значително намалели и приходите за тяхната издръжка, понеже имотите на всички манастири извън Атон били одържавени срещу получаването на ми­нимална годишна помощ. През 1930 г. чиновникът от българската легация в Цариград Гълъб Д. Гълъбов-Рошавски посетил Света гора и публикувал ин­тересни сведения във в. „Мир“. Игуменът на Зограф архим. Владимир му казал, че „засега сме около стотина братя, повечето стари вече”[21]. Пет години по-късно един журналист, който посетил Зограф и Хилендар, посочва, че в първия манастир имало 84 монаси[22]. Неизвестно защо в една историческа справка от 26 декември 1952 г., предназначена за Св. Синод на Българската православна църква, акад. Ив. Снегаров посочва, че през 1935 г. в Зографския манастир имало 160 монаси[23].

Най-точни и подробни сведения за монашеското братство на Зографския манастир имаме за средата на 40-те години на XX в. През лятото на 1993 г. се сдобих със спомените на покойния ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев (9.XI.1926 г.-20.XI.1990 г.) от с. Душево, Севлиевско. На младини той е бил година и половина послушник в Зограф – от 19 декември 1943 г. до юли 1945 г. Заедно с него в манастира постъпил и свако му Найден Цонков Найденов (1887-1965), който на 10 март 1944 г. се замонашил под името Наум. Спомените на отец Атанас Илиев са озаглавени „Изповед на един Зог­рафски послушник” и съдържат много интересни сведения за Зографския ма­настир и неговото братство от средата на 40-те години на XX в.[24]

Отец Атанас посочва, че когато пристигнал в Зограф, заварил там 51 мо­наси, а други пет имало в България. С него и със свако му Наум монашеското братство брояло общо 58 души[25], или 57 монаси и един послушник.

Монашеско братство на Зографския манастир от 1945 г. (според  отец Ат. Илиев)[26]

 1.Архимандрит Владимир – игумен на манастира; роден през 1877 г. в с. Тиолища, Костурско. Става монах и след като го ръкополагат за йеромонах го изпращат в Бесарабия в имението „Киприян“. След 1917 г. заедно с останалите монаси се завръща в Зограф с огромна парична сума. Избират го за игумен и той поема управлението на манастира, като го прави образцов. Има големи заслуги за по­добряване на стопанството и имението в Германския манастир край София. Също по негова инициатива се построява здание (хотел) в Пловдив.

2.Йеромонах Евтимий – родом от Македония, 58-годишен. Беше заместник-игумен и член на манастирския събор. Служеше в храма по чредство и беше изповедник.

3.Йеромонах Амфилохий — родом от Македония; 70-годишен, изпълняващ длъжността изповедник.

4.Йеромонах Прокопий – родом от с. Горно Броди, Серско; около 50-годишен. Висок, строен и подвижен свещеник, добър певец и наред с чредничеството изпълняваше длъжността типикар – той подреждаше църковните служби. Аз бях негов ученик по славянски езици и много ме обичаше. След нашето зами­наване станал игумен.

5.Йеромонах Йоаким – родом от Леринските села; беше около 25-годишен, племенник на монах Агатангел.

6.Йеромонах Акакий – родом от Санданските села; около 50-годишен. Когато пристигнахме в манастира беше дякон и след това го ръкоположиха за йеро­монах.

7.Дякон Анатолий – родом от Леринските села; млад, на 22 години. Беше послушник на епистаса Кесарий в Карея, но го призоваха в манастира и го ръко­положиха за дякон.

8.Монах Агатангел – вуйчо на йеромонах Йоаким; родом от Леринските села; на възраст около 55 години. Ходил в Америка като работник и като се завър­нал, дошел в Зограф и приел монашеството. Беше начетен човек, отличаваше се с хубавия си глас и беше един от първите протопсалти в Света гора – пееше и ръководеше десния клир; член на манастирския събор. Варед с певческите си съборни задължения той приготвяше манастирското вино на “Потира”[27]; въобще бе голям специалист по вината.

9.Монах Панарет – родом от Костурските села, 56-годишен. Много хубаво пееше на левия клир. Беше член на събора и придружаваше дядо игумен до Солун и България. Ходеше да наглежда манастирските имоти в Лонгос и Тасос. Освен тези задължения изпълняваше и длъжността библиотекар. Той описа и номерира всички книги и документи в библиотеката.

10.Монах Евтимий – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години; строен и начетен старец. Отличаваше се с хубавия си глас, ръководеше левия клир и беше член на събора. Преди да напуснем Света Гора беше епистас в Карея. Всред монасите се отличаваше с дългата си брада, която стигаше до коленете му. Бях негов послушник и ученик по пеене.

11.Монах Антоний – българин от Бесарабия, около 50 -годишен. Дошел в манастира заедно с брат си и станали монаси. Той изпъл­няваше длъжността певец и четец на десния клир.

12.Монах Мартиниян – родом от Македония, около 70-годишен. Изпълняваше длъжността канонарх.

13.Монах Йоан – родом от с. Крушево, прочуто с името на „Крушевската република“ през 1903 г., на възраст около 30 години. Изпълняваше длъжността четец.

14.Монах Калистрат – родом от Леринските села, млад – на 22 – 23 години; изпълняваше длъжността четец и певец.

15.Монах Натанаил  –  родом  от Костурските села. Бил работник в Австралия, но умряла жена му и се завърнал на село. Построил си хубава къща, но я оставил на сина си, който го отглежда негова леля, а той идва в Света Гора и приема монашество в Зограф. Член на манас­тирския събор и изпълнява длъжността главен епитроп на манастира. Беше около 45-годишен и държеше всички ключове на стаи, складове и изби – изобщо много подвижен и енергичен. Отличаваше се с високия си национален български дух. След смъртта на монасите той спаси манастира да не го обсебят други националности, докато дойдат монаси от България и поемат управлението. Той не знаеше умора, раздаваше се в полза на манастира, но това се отрази на неговото здраве. След като застаря, разболя се и, изглежда, е получил удар. Вследствие на това пада газената му лампа и се подпалва стаята му и той изгаря. Заедно с него изгоря и южното крило на манастира, гдето се помещаваше клисарницата. Това се случи на 26 декември 1976 г. Когато ходих с църковна делегация през 1975 г. в Зограф, само той беше останал жив от старците, всички други монаси бяха починали. Като ме видя и заплака. Заплаках и аз, а той с просълзени очи каза: „Ако не бяха те изго­нили гърците, сега да си игумен на манастира и нямаше да имам толкова неприятности при спасяването на манастира.“ За тази борба, която е водил за спасяването на манастира, е бил интерниран извън пределите на Света Гора, но това не пречупило неговия български борчески национален дух.

16.Монах  Партений  –  родом  от Мелнишките села, но след Европейската война[28] той останал да живее в границите на Гърция. Беше около 35-годишен, член на събора. Изпълняваше длъжността втори епитроп, ръководеше манастирските работници при полските работи на манастира.

17.Монах Никанор – около 45 годишен, родом от Македония. Член на манас­тирския събор – изпълнявал длъжността трети епитроп; грижел се за зеленчу­ковите градини и за манастирските волове и мулета.

18.Монах Корнилий – родом от с. Смядово, Шуменско, на възраст около 66 години. Бил капитан на манастирските лодки; заварих го в манастира като старши клисар. Той се грижеше за чистотата на храма, палеше кандилата, ле­еше свещи, месеше просфори за службата, вареше жито за празниците.

19.Монах Ириней – родом от с. Ново село, Троянско; около 70-годишен.

20.Монах Никола – родом от Драмските села, на възраст около 35 години. Из­пълняваше длъжността клисар; заедно с него биехме църковните камбани.

21.Монах Андрей — родом от Македония; българин, на 23 години. Приел мона­шество в гръцкия манастир Филотей, но дошъл в Зограф и го приели за негов брат. Изпълняваше длъжността клисар.

22.Монах Серафим – родом от Санданските села, на възраст около 22 години. Първоначално бил послушник в Рилския манастир и оттам се отправил за Зог­раф, където приел монашество. Най-напред му назначават послушанието да раздава вино на братята, а след това му възлагат клисарството. Но и него пос­тигна същата участ — тримата бяхме изгонени от Света гора.

23.Монах Теогност — родом от Демирхисарските села: около 66-годишен. Сми­рен, тих и услужлив монах, имаше понятие от техника. Той поддържаше во­допровода на манастира, умееше да залива оловните и тенекеджийските пов­реди. Същевременно беше капитан на манастирските лодки.

24.Монах Варсануфий – брат на отец Теогност, на възраст около 55 години. Той беше отговорник и готвач в магерницата.

25.Монах Сергий – родом от с. Патрешко, Троянско, на възраст около 45 години. Отначало изпълнявал длъжността клисар, но се разболял и получил парализа в ръката и поради тази причина го назначават за портар на манастира.

26.Монах Иларион – родом от с. Патрешко, Троянско, на възраст около 60 го­дини. Бил е градинар в Молдавия, но дошъл в Зограф и станал монах. Разби­раше от техника; той пускаше мотора и пресите при извличането на зехтина; поправяше и се грижеше за часовника.

27.Монах Исидор – родом от Македония, на възраст около 55 години. Беше член на събора. Имаше технически познания; той поправяше и се грижеше за теле­фоните в манастира, на Арсаната и в Конака. Изпълняваше длъжността готвач на „Фандарика”[29], когато дойдат по-специални гости. Имаше понятие от ме­дицина и когато се разболееше някой монах от простуда, слагаше му вендузи.

28.Монах Игнатий – родом от Демирхисарските села, на възраст около 50 го­дини. Беше отличен в сметките си и изпълняваше длъжността „диохар“ – дър­жеше склада със зехтина и маслините, а също ходеше да измерва дървения материал, който манастирът продаваше на гръцки търговци.

29.Монах Сава – родом от с. Петруса, Драмско; около 65-годишен. Когато оти­дох в Зограф, той беше отговорник на стопанство в „Иваница”[30], след това го повикаха в манастира и го направиха портар.

30.Монах Методий – родом от с. Злокучен, Шуменско, на възраст около 60 години. Беше работлив и добър лозар, живееше на „Тумбата” [31] и полагаше големи грижи за централното манастирско лозе.

31.Монах Бенедикт – българин, родом от Молдавия, около 50-годишен. Той живееше на „Потира”[32] и се грижеше за тамошното манастирско лозе. През сезона, когато се правеше виното, помагаше на о. Агатангел. Също изпълня­ваше длъжността воденичар, мелеше житото на манастира.

32.Монах Александър – родом от Демирхисарско, на възраст около 65 години. Живееше на Арсаната, където пазеше манастирските складове, които бяха пълни със зърнени храни.

33.Монах Павел – родом от Бесарабия; брат на отец Антоний, на възраст около 60 години. Изпълняваше длъжността хлебар.

34.Монах Методий – родом от Видин, на възраст около 70-75 години. Беше голям художник, той нарисувал иконата на св. Георги над входната манастир­ска врата. След нашето заминаване приел схима под името Мина.

35.Монах Лука – родом от Македония, на възраст около 70-години. Беше член на събора и изпълняваше много задължения и послушания. Като добър земеделски стопанин го изпратиха да управлява маслиновото имение на „Иваница“.

36.Монах Памфилий – родом от Македония, на възраст около 60 години. Той се грижеше за стаите, които бяха определени за гости; също се грижеше за болния дякон Иринарх.

37.Монах Иринарх – родом от Македония, около 65-годишен. Беше парализи­ран и не можеше да става от леглото. Преди това е бил член на събора и из­пълнявал високи длъжности, като е бил манастирски дякон.

38.Монах Данаил – родом от с. Белево (дн. Белослав), Варненско, около 50-годишен. Неговото послушание беше да сервира и подрежда масите в трапеза­рията.

39.Монах Лазар – родом от Банско, около 45-годишен. Беше помощник-готвач в магерницата.

40.Монах Теоктист – родом от Македония, около 55-годишен. Той беше много пълен и едва се движеше. Освободен бе от всякакви задължения и послушания, но някой път доброволно сменяше портаря на входната врата.

41.Монах Методий – родом от Македония, на възраст около 60-65 години. Бо­ледуваше душено и не беше в ред с ума си, затова се хвърли от четвъртия етаж на западното крило и се преби (почина). Аз го заварих като отговорник на магерницата.

42.Монах Теодот – родом от Македония, около 60-годишен. Послушанието му бе да ръководи работниците, които работеха с мулетата.

43.Монах Софроний – родом от Македония, около 70-годишен. Неговото пос­лушание беше да стои един вид като пазач на църквата и постройката на „Чер­ни вир”[33], северно от манастира.

44.Монах Йов – родом от Неврокопско, около 70-годишен. Професията му беше шивач и неговото послушание се състоеше да шие дрехи и да изкърпва свеще­ническите одежди.

45.Монах Кесарий – родом от Леринските села, около 55-годишен. Когато прис­тигнах в Зограф, той беше епистас в Карея. След това го отзоваха в манастира и изпълняваше друга служба, беше член на събора. Когато е бил по-млад, из­пълнявал длъжността главен епитроп.

46.Монах Тома – родом от Демирхисарско, около 55-годишен. Научил се да прави обувки и живееше на хълмчето „Св. Георги“ и се грижеше за църквата и постройките.

47.Монах Авакум – родом от Македония, на възраст около 60 години. Той жи­вееше в Зографската келия „Веех святих“ при Карея. Неговото послушание беше да пази келията и да се грижи за лешниковите дървета.

48.Монах Владимир – родом от Скопските села, около 56-годишен. Изпълнявал длъжността канонарх и четец.

49.Монах Нил – родом от с. Зърниво, Серско, около 65-годишен. Неговото за­дължение беше да помага в магерницата и да прислужва на болните.

50.Монах Виктор – родом от Сърбия, около 80-годишен; беше сляп и не виж­даше.

51.Монах Герасим – по народност грък, около 50-годишен. Неговото послуша­ние бе да пази църквата и постройките на „Херово”[34]  и да обработва лозето.

52.Монах Порфирий – по народност руснак, на възраст около 55 години. Из­пълняваше послушанието лозар на „Тумбата“.

53.Монах … – руснак по народност, на около 60 години, на когото съм забравил името. Беше лозар на „Тумбата“.

54.Архимандрит Теофил – българин от Бесарабия, около 70-годишен. Изпра­тили го от Зограф да управлява имението на Германския манастир. След като построил в Пловдив зданието, станал негов управител и служил като свещеник в параклиса. Същевременно беше и като надзорник на хотела в София и на Германския манастир, т. е. на Зографските имоти в България.

55.Архимандрит Сергий – родом от Македония, около 70-годишен. Служил като енорийски свещеник много години в с. Априлово, Габровско.

56.Йеромонах Теофан – родом от Санданските села, около 65-годишен. Изпра­тен беше от Зограф да управлява имението при Германския манастир; след това дойде в Пловдив като управител на зданието.

57.Монах Наум – свако ми.

58.Послушник Атанас – най-малкия брат на Зографския манастир[35].

Както се вижда от приложения списък, монасите от български произход са били 54 души – 36 от Македония и Северна Гърция, 14 от България, 3 от Бесарабия и 1 от Молдавия. В Зограф е имало само четирима чужденци – 2 руснаци и по един сърбин и грък. По възраст зографските монаси могат да бъдат разпределени така: до 30 години – 7 души; до 40 години – 2; до 50 години – 5; над 50 години – 16; над 60 години – 21 и над 70 години – 7. Прави впечатление застаряващият състав на братството, като по-младите и по-дей­ните са само десетина души. Интересен е фактът, че сред монасите се срещат и някои роднини: две двойки братя- Павел и Антоний, и Теогност и Варсануфий; вуйчо и племенник – Агатангел и Йоаким и свако и племенник – Наум и Атанас. В духовно отношение 58-членното манастирско братство се състои от 3 архи­мандрити, 6 йеромонаси, 2 дякони, 46 монаси и само един послушник.

През месец юли 1945 г. гръцките власти екстрадирали от Зограф монасите Серафим и Наум и единствения послушник Атанас[36].Въпросните лица след дълги перипетии се добрали до България, като отец Серафим останал в Германския манастир, а монах Наум отседнал в Зографското здание в Пловдив. По-късно той станал игумен на Батошевския мъжки манастир „Успение Богородично“, където починал през 1965 г.[37] Послушникът Атанас завър­шил семинария със стипендия от Зограф и станал свещеник в родното си село Душево, където служил до смъртта си през ноември 1990 г.[38]

За началото на втората половина на 50-те години на XX в. разполагаме с един списък на монашеското братство на Зограф. Въпросният списък бил изготвен на 29 януари 1957 г. от игумена на манастира архимандрит Прокопий и изпратен на протойерей Йоаким Мустрев в Истанбул, който бил предстоятел на храм-паметника „Св. Стефан“ (т. нар. „Желязна църква“). От своя страна последният изпратил списъка с писмо до българския генерален консул в Истанбул. В писмото си отец Мустрев бие тревога, като споделя че прило­женият списък „е кратък и навява тежки мисли на всеки добър българин. Най-младият от всичките братя е на 40 години. Има желающи да посветят живота си в служба на тая многозаслужила светиня на целокупното ни българско племе, но гръцките власти не допускат това, като желаят да завладеят тая скъпа историческа всенародна българска светиня… Колко е прав един от бра­тята монаси, като пише на свой събрат в България трогателни думи за теж­кото положение на славната обител, а именно: „Ако това положение продължава – всичко ще рухне!”[39] По-нататък в писмото си протоиерей Й. Мустрев горещо моли „от името на братството на Св. Зографска обител за бързо ходатайство пред почитаемото правителство на Народна репуб­лика България за уреждане въпроса за желающите да посветят живота си в Св. Зографска обител. Също моля да се направи парично или друго да­рение на братята монаси, тия безкористни будни стражи на българщината, за да не се почувствуват усамотени и забравени”[40].

Българският генерален консул в Истанбул препратил това писмо до Ми­нистерството на външните работи в София, откъдето на 14 юни 1957 г. пред­седателят на Комитета по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове (при същото министерство) Михаил Кючуков изп­ратил с „поверително” писмо до патриарх Кирил изложението и молбата на отец Й. Мустрев. В „поверителното” писмо, състоящо се само от един ред е посочено: „Изпращаме Ви за сведение писмо на свещеник Й. Мустрев относ­но положението на Зографския манастир”[41] и нищо повече.

Приложеният списък съдържа кратки, но интересни данни за братството на Зографския манастир, затова си позволяваме да го публикуваме цялостно.

Списък на нашите братя монаси, живущи в светата наша обител манастира „Зограф“ – Света гора (Атон)

1.Прокопий, архим. и игумен; мирско име Петър Шкутов от с. Горно Броди, Серско; роден 1893 г., постъпил в манастира 1911 г., а в монашество – 1914 г.

2.Владимир, архим., бивш игумен; мирско име Васил Бъчваров от с. Тиолища, Костурско; роден 1877 г., постъпил в манастира 1898 г., а в монашество 1900 г.

3.Йоаким, йеромонах; мирско име Иван Аврамов от с. Кучкойне, Лерииско; роден 1916 г., постъпил в манастира 1935 г., а в монашество 1936 г.

4.Акакий, йеромонах; мирско име Антоний п. Илиев от с. Маджово, Мелнишко; роден 1891 г., постъпил в манастира 1913 г., а в монашество 1916 г.

5.Анатолий, йеродякон; мирско име Атанас Христов от с. Нерет, Леринско; роден 1913 г., постъпил в манастира 1934 г., а в монашество 1935 г.

6.Йов, монах; мирско име Иван Сайков от с. Тешово, Неврокопско; роден 1875 г., постъпил в манастира 1893 г., а в монашество 1895 г.

7.Мартиннян, монах; мирско име Иван Гулев от с. Загоричене, Костурско; роден 1876 г., постъпил в манастира 1898 г., а в монашество 1900 г.

8.Кесарий, монах; мирско име Константин Янов от с. Мързенци, Гевгелийско; роден 1887 г., постъпил в манастира 1906 г., а в монашество 1910 г.

9.Панарет, монах; мирско име Петър Джуров от с. Загоричене, Костурско; роден 1888 г., постъпил в манастира 1909 г., а в монашество 1911 г.

10.Агатангел, монах; мирско име Андон п. Атанасов от с. Кучкоене, Леринско; роден 1887 г., постъпил в манастира 1909 г., а в монашество 1911 г.

11.Александър, монах; мирско име Илия Попов от с. Кърчево, Демирхисарско; роден 1876 г., постъпил в манастира 1907 г., а в монашество 1909 г.

12.Корнилий, монах; мирско име Кръстьо Макслиминов от с. Смядово, Шуменско; роден 1877 г., постъпил в манастира 1911 г., а в монашество 1913 г.

13.Теогиост, монах; мирско име Тома Китков от с. Герман, Демирхисарско; ро­ден 1887 г., постъпил в манастира 1911 г., а в монашество 1913 г.

14.Тома, монах; мирско име Теодор Смилянов от с. Елешница, Демирхисарско; роден 1888 г., постъпил в манастира 1906 г., а в монашество 1913 г.

15.Никанор, монах; мирско име Никола Карапетров от с. Чубанкьой, Гюмюр-джинско; роден 1887 г., постъпил в манастира 1911 г., а в монашество 1915 г.

16.Памфилий, монах; мирско име Петър Ников от с. Тетово, Сърбия; роден 1888 г., постъпил в манастира 1911 г., а в монашество 1915 г.

17.Сава, монах; мирско име Георги Калчев от с. Петруса, Драмско; роден 1878 г., постъпил в манастира 1911 г., а в монашество 1915 г.

18.Игнатий, монах; мирско име Иван Ласкаров от с. Сангелово, Демирхисарско; роден 1890 г., постъпил в манастира 1917 г., а в монашество 1919 г.

19.Лазар, монах; мирско име Димитър Коев от Банско, България; роден 1901 г., постъпил в манастира 1925 г., а в монашество 1930 г.

20.Сергий, монах; мирско име Станко Спасов от с. Патрешко, България; роден 1903 г., постъпил в манастира 1927 г., а в монашество 1930 г.

21.Даниил, монах; светско име Стефан Фовлев от с. Белево[42], България; роден 1895 г., постъпил в манастира 1934 г., а в монашество 1915 г.[43].

22.Натанаил, монах; мирско име Наум Грекинов от с. Бапчор, Костурско; роден 1900 г., постъпил в манастира 1935 г., а в монашество 1936 г.

23.Никола, монах; мирско име Костадин Караджов от с. Старчища, Драмско; роден 1912 г., постъпил в манастира 1936 г., а в монашество 1933 г.[44].

24.Калистрат, монах; мирско име Петър Кочов от с. Нерет, Леринско; роден 1918 г., постъпил в манастира 1937 г., а в монашество 1938 г.

25.Пантелеймон, монах; мирско име Петър Фтулов от с. Ерсов, Халкидики; ро­ден 1879 г., постъпил в манастира 1942 г., а в монашество 1944 г.

26.Трифон, монах; мирско име Теодор Виктореску от Тулча, Румъния; роден 1895 г., постъпил в манастира 1953 г., а в монашество 1915 г. [45].

27.Ириней, монах; мирско име Иеремия Рангов от с. Ново село, Троянско; роден 1875 г., постъпил в манастира 1895 г., а в монашество 1898 г.

Славяно-български манастир „Зограф“ Света Гора (Атон), 29 януари 1957 г.

Игумен: /п/ Архимандрит Прокопий со всею о Христе братия”[46].

От посочения списък е видно, че братството на Зограф брои точно 27 монаси, а според статистиката на руския свещеник Ан. Просвирнин през 1956 г., т. е. предната година, в манастира е имало 29 инока[47]. Сред монасите има само двама чужденци – 1 сърбин и 1 румънец. Останалите 25 българи са родом, като следва: 10 от Гърция, 8 от Македония и 7 от България. Най-младият монах е 38-годишен, а най-възрастните са двама калугери по на 81 години. До 60 години в братството има 7 монаси; до 70-години – 12 души и над 70 години – 8 инока. В духовната йерархия монасите се разпределят както след­ва: 2 архимандрити – игумен и проигумен; 2 йеромонаси, 1 йеродякон и 22 монаси. Монасите Агатангел и Йоаким, т. е. вуйчото и племенникът са все още сред живите; жив е и монах Теогност, но липсва името на брат му Варсануфий, който навярно е починал; липсват и имената на другите двама братя-монаси Павел и Антоний.

От статистиката на руския духовник отец Просвирнин се установява, че през 1959 г. братството на Зограф намалява на 21 монаси; през 1968 г. те са вече 15, а през 1971 г. оредяват на 11[48]. Толкова остават и до наши дни. Така този огромен манастир, който на времето е имал многочислено монашеско братство, сега се руши и изнемогва с 11 калугера, които продължават да под­държат българския национален дух на Света гора.

___________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1].Й. Иванов, Български старини из Македония. С., 1931, с. 437-440; Вж. и Стара българска книжнина, т. IV. Житиеписни творби. С., 1986, с. 283-285.

[2]. Д. Зографски,  Света гора. Зограф в миналото и днес. С., 1943, с. 131.

[3]. Пак там, с. 129.

[4].  М. Ковачев, Българско монашество в Атон. С., 1967, с. 85.

[5]. Пак там, с. 96.

[6].Вж. Писахме да се знае. Приписки и летописи. С., 1984, с. 328.

[7].В. Григорович, Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, с. 54.

[8].Сава   Хилендарец, Света гора. Београд, 1898, с. 331.

[9]. Д. Зографски, пос. съч., с. 101-105.

[10].Пътеводител по Атонската Света гора и показател на святите ѝ паметници. Солун, 1896, с. 29.

[11].В. Кънчов,  Света гора (Пътни бележки). Пловдив, 1896, с. 20.

[12].Анатолий Просвирнин, Афон и Русская церковь. – Журнал Московской патриархии (ЖМП), кн. 3, 1974, с. 5.

[13].Н. П., Святая Гора Афон. – ЖМП, кн. 6, 1952, с. 43 и 46.

[14].Д. Болутов, Български исторически паметници на Атон. С., 1961, с. 18.

[15].Пак там, с. 148.

[16]. Г. Д. Гълъбов-Рошавски, Впечатления от Света Гора. (В хилядолетната бъл­гарска светиня Зограф). – вестник Мир, бр. 8998 от 1930 г.

[17].Пак там.

[18].Вж. Църковен вестник, бр. 28 от 10 юли 1926 г., с. 307.

[19].  Ан. Просвирнин, пос. съч., кн. 5, 1974, с. 8.

[20].Ст. Цанков, Светата гора Атон и нейното съвременно положение. – ГДА, т. III (XXIX), 1953-1954, с. 316-317.

[21].Г. Д. Гълъбов-Рошавски, пос. съч.

[22].Хр. Милев, Едно посещение на Зограф и Хилендар в Св. Гора. – в. Зора, бр. 4964 от 1935 г.

[23].Вж. Преписка за Св. гора от 1951 г. – Църковноисторически и архивен институт, ф. 2, оп. 4, а. е. 43, л. 12.

[24].Поради това си и позволих да ги публикувам. Вж. Хр. Темелски, Изповед на един Зографски послушник. Спомени за Света гора и Зограф от отец Атанас Иванов Илиев. – сп. Демократически преглед, кн. 10, 1994, с. 229-254.

[25].Пак там, с. 245.

[26].Отец Атанас Илиев е допуснал някои грешки относно възрастта и родните места на някои монаси, но тук те са коригирани въз основа на „Списъка от 1957 г.”, който цялостно пуб­ликуваме.

[27].Местност с лозя, няколко постройки и църква, намираща се западно от пътя, водещ от Арсаната (пристанището) за манастира.

[28].Т. е. Първата световна война.

[29].Специална кухня за гости, разположена на втория етаж в западното жилищно крило.

[30].Красива местност на брега на Светогорския залив, на половин час път в западна посока от Арсаната. Има постройки с храм „Св. Йоан Предтеча“.

[31].Местност, разположена на запад от пътя, водещ от Арсаната за Зограф.

[32].Местност, намираща се по на север от „Тумбата“. Има лозя с няколко постройки и църква в чест на „Св. Йоан Богослов“.

[33].Бивш скит, разположен на 3 км северозападно от манастира.

[34].Лозарница, разположена на големия отсрещен баир, на разстояние около 2 км.

[35].Данните са взети в съкратен вид от публикацията на Хр. Темелски, пос. съч., с. 245-250.

[36].Пак там, с. 233.

[37].Пак там, с. 235.

[38].Пак там, с. 229.

[39].Вж. препис от писмото в Преписка за Св. гора, л. 45—46.

[40].Пак там, л. 46.

[41].Пак там, л. 44.

[42].Дн. Белослав, Варненско.

[43].През тази година е замонашен неизвестно къде и като монах е дошъл в Зограф.

[44].Неизвестно къде е замонашен.

[45].Също не е известно къде е замонашен.

[46].Преписка за Св. гора, л. 47-48.

[47].  Ан. Просвирнин, пос. съч., кн. З, 1974, с. 5.

[48].  Пак там.

Изображение: авторът на статията, д-р Христо Темелски

Росен Миланов

Увод

И така, велико е делото на онзи, който правилно е оценил призванието си, отрекъл се е от всичко и преценявайки с разсъждение как най-удобно може да достигне Царството Божие вътре в себе си (вж. Лук. 17:21), е устроил земния си живот по съобразен с това начин, намерил е своето място, дейност, поприще и шества по тесния Христов път със смирение и труд. А по мярката на отричането, смирението и труда е и самото преуспяване. Преуспяване, което води до истинския живот. Защото съществува друг живот — тайнствен, съкровен, неизразим с думи. Живот, който е призванието на всеки човек и на който до известна степен можем да станем причастници още тук, на земята. И само сподобилият се поне отчасти с него, може да върши велики дела — разбира се, чрез Божията помощ. Само той може да помага и на други в пътя им към Бога. Защото има духовен закон — вечен, неизменен, справедлив, както е вечен, неизменен и справедлив и неговият Извор. И според този закон не можеш да дадеш на другиго това, което сам нямаш.А всеки човек в своето време и място има собствен подвиг, който трябва да извърши. И светла и сияйна е душата на онзи, който не се полени да го направи. Колко прекрасни са върху планините нозете на благовестника, който възвестява мир, благовести радост, проповядва спасение! (Ис. 52:7)

*   *   *
Монашеството e нещо различно от живота на света. Всъщност, нека се запитаме какви са подбудите за приемането му. Разбира се, за отделните хора това е различно. Един бяга от суетата на света, от греховността в него, от съблазните там. Друг, за съжаление, вече е поразен от смъртоносните обятия на същия този свят и се надява да намери в манастира пристан за своята болна душа. Има и такива, които са почувствали в себе си огъня на Божествената любов, и този огън ги кара да търсят още тук, на земята, онова бъдещо състояние на човешката личност — състоянието, за което всъщност е създаден човекът.

Как са били постигани и как се постигат горепосочените цели в манастирите от древността и настоящето? При встъпването в монашество се дават три обета: за послушание, целомъдрие и отказ от собственост. Каква е целта на тези три обета? Какво представляват те? На първо място това са християнски добродетели, които доближават човека до Бога. Второ, това са дарове, които се принасят на Създателя от Неговото творение, възлюбило повече от всичко именно Него. Трето, това са предпоставки за достигането на нещо по-високо. Какво е това по-високо нещо? Това е богообщението.

Ала какво представлява богообщението? Това не са някакви съчинявани от отделната човешка личност чувства, преживявания, емоции. Да, такива своеволни фантазии на християнски теми никога не са били дело на истинското монашество. Напротив, те са били и сега са напълно забранени за стремящите се към истинско богообщение монаси. Такива чувства, преживявания и емоции имат за своя основа самолюбието и тщеславието. Те не познават търсенето на Божията воля.

Търсенето на Божията воля е всъщност търсене на Самия Бог. А Бог е Личност — Личност всесъвършена и всесвята. Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина (1 Йоан. 1:5) – уверено говори апостолът. И всеки, който желае да се доближи до Бога, очиства себе си, както Той е чист (1 Йоан. 3:3). В монашеството няма никакво място за нищо доброволно неправилно и за нищо доброволно греховно. Това означава отказ от своите представи и своя начин на мислене — колкото и правилни да ни се струват, ако са противни на Божия разум, на вечния духовен закон, те трябва да бъдат отхвърлени. Встъпващият в монашеското поприще трябва да остави цялото си самолюбие.

Ако самолюбието не се остави, не ще може да се постигне целта на поетия подвиг. Тогава се създават монаси с по-малко или повече неправилни възгледи, монаси със светска насоченост, чужди на евангелския и светоотеческия дух, монаси, които не познават духовния закон и не могат да предадат на слушателите си такова познание. Светът винаги е обичал и обича именно тези монаси. И това е съвсем естествено — те не му говорят за подвиг, самоотречение, въздържание, духовен труд. Техните думи засягат временното, суетното; дори и да заговорят на някакви духовни теми, тяхната реч е повърхностна, изпълнена с неправилни възгледи — естествен плод на целия им самолюбив живот. Посетителите на такива „старци“ си отиват от тях наглед дълбоко впечатлени от чутото, но по никакъв начин непроменящи своя живот — още на обратния път вместо в мълчание и богоугодна тъга да се замислят за вечното, небесното, те се отдават на празнословие и шеги. Да, светът винаги е измислял и измисля свои „старци“, които да му гъделичкат слуха, понеже той не може да търпи здравото учение (2 Тим. 4:3). Здравото учение пък е всъщност истинското християнство.

Ала какво е истинското християнство? Това истинско християнство е царството Божие — царството Божие, което е вътре в нас (вж. Лук. 17:21). Пътят до него е изпълнен с огромен труд, който обаче е пропит с неизречена сладост. Тогава ясно се съзира Божият промисъл и грижа за човека. Тогава става видно Божието величие, красота, любов, слава, премъдрост. Монахът се превръща в  зрител на неизречени чудеса, откриващи му се в самия него. Да, именно като зрител се чувства той — зрител на това, което Бог благоволи да му показва. И той съвсем ясно чувства, че вижданото не е негово. Именно тогава той достига до опитно познание на християнското смирение, непостижимо за човешката мисъл. Смирението става извор на умиление, а умилението — на любов към Бога и ближния. И колко голяма е радостта на един такъв монах при срещата му с друга човешка душа, отрекла се от просторния път и влязла през онази тясна врата (вж. Мат. 7:13–14) на истинското християнство, която е самоотречението! Неговите наставления към тази душа — а и към всички човешки души, търсещи неговия съвет — са чужди на гордост, превъзнасяне, омраза, немилосърдие, гняв. Тези съвети са плод на едно друго разбиране — евангелско и светоотеческо. И това разбиране е светлина и за самия монах, и за неговите слушатели.

Търсенето на Бога е нещо неразривно свързано със самото християнство. Монашеството е именно такова търсене. Принципите на това търсене са неизменни. Мястото и времето се отразяват само върху неговото външно проявление. Променят се само неговите външни форми. Да, духът на истинското монашество е един и същ през всички векове на християнската религия.

Ако бъде отречено съществуването на истинското християнство, тогава по необходимост ще трябва да се признаят за глупави и безсмислени всички търсения на това истинско християнство и всички опити за достигането му. Да, за празни и напълно ненужни трябва да бъдат признати усилията на толкова поколения и толкова векове, признали за абсолютно необходими  такива на пръв поглед абсурдни неща, като отдалечаването от хората с цел приближаване към Бога и всички други велики подвизи, извършвани с така голям трепет на духа.

Но истинското християнство като някакво високопланинско цвете винаги е имало своите любители. Макар и малко, все пак се намират такива, които да пожелаят неговата красота. И тези малцина много добре знаят, че еделвайси на полето не растат и въобще не ги търсят там. Съвсем правилно! С мъка и с пот на лицето (Бит. 3:17, 19) след грехопадението трябва човек да се храни от земята — тоест със скръб и труд земята на човешкото сърце ражда добродетелите. И наистина, ако не бъде грижливо обработвана, земята дава трева и плевели. Така е и с човешкото сърце — огромен труд се изисква за постигането на духовните плодове.

Всичко казано дотук е в пълна сила и за ХVІІІ-и век. Какво става в православните страни? Гърция и балканските народи са под османско владичество, в Русия Църквата е притеснявана от държавните закони. Духовният живот е в упадък. Липсват опитни ръководители за християнски подвиг. Макар и да съществуват православни манастири, вътрешното монашеско дело е неразбираемо и оттам — неизпълнявано. Апостолската повеля: Непрестанно се молете (1 Сол. 5:17) сякаш е в забвение, появяват се дори хулители и противници на Иисусовата молитва. Светоотеческите писания не се ценят — оригиналите са станали недостъпни за обикновените гърци поради своя език, а славянските им преводи са изпълнени с грешки. Ширят се множество лъжеучения, римокатолиците също се опитват да проникнат сред православните народи…

Но именно в такива моменти отпорът става по-остър, борбата — по-силна и Бог изпраща някой от онези, които са извършили великото дело да си зададат въпроса за смисъла на човешкия живот, да намерят отговор и да изпълнят наученото. И ето, в Гърция се явяват преподобните Макарий Коринтски и Никодим Светогорец, а сред славянските народи — св. Паисий Величковски.

Преп. Паисий Величковски (1722–1794) е един духоносен старец — ръководител на миряни и монаси, възродител на монашеския живот, ревнител на Иисусовата молитва, преводач на светоотечески творения и автор на аскетически съчинения, борец за чистотата на Православната вяра. И за да се оцени правилно подвигът, който той е извършил в своето време и място, е необходимо да се разгледа внимателно неговият живот и дело.

І. Животът на преп. Паисий Величковски

1. У дома и в училището (1722–1739)

Св. Паисий се родил на 21 декември 1722 година в град Полтава (Украйна). В този ден се празнува паметта на св. Петър, митрополит Киевски, и младенецът получил неговото име. Той бил обучаван на буквар, часослов, псалтир и писане от ранна възраст. Четенето на Св. Писание и светоотеческите писания станало любимото му занимание. Дълбоко вглъбен в себе си, Петър се отличавал с изключителна мълчаливост, отдавал се на молитва и бил проникнат от гореща любов към монашеския живот.

На 12-годишна възраст изпратили малкия подвижник на обучение в Киевски братски училища — православно учебно заведение с най-голям престиж в цяла Русия. Но едно нещо липсвало там — духът на истинския небесен живот. А Петър жадувал именно за него. И макар обучението да имало много положителни страни — празничните литийни шествия с благословението на митрополита, съставянето и изпълняването на собствени духовни песнопения от възпитаниците и друго подобно на това, — той не се привързал към него. През първите две години проявявал старание, но после желанието за монашество, за уединен живот, било най-главно. Сърцето му се стремяло натам — към светите обители, безмълвните пещери, не към външното учение. И Петър трябвало да дава отговор за това пред префекта на Академията. Просто и искрено обяснил той: … от външното учение не чувствам в своята душа никаква полза. Понеже слушайки в него често споменаваните елински богове и богини, и пиетически басни, от душа възненавидях този вид учение. Защото, ако и във външното учение учителите употребяваха словата на богоносните учители на светата Църква, научили се на духовен разум от Пресветия Дух, учениците биха се удостоявали с двойна полза — с духовен разум и с външното учение[1]. След това Петър привел подобни мисли и от прекрасната книга на св. Димитрий Ростовски Духовна азбука — хората тогава се учели на разум не от Светия Дух, а от античните философи.

Решението за напускането на Академията било изпълнено след края на четвъртата година. Какво получил преп. Паисий от обучението си там? Сам той пише, че за това време бил усвоил единствено латинската граматика. Друго? Този велик подвижник, който впоследствие достигнал дълбините на богословието, станал познавач на старогръцкия, славянския, молдавския езици, опитно преживял тайните на аскетическия живот…, този велик подвижник разбрал нещо много важно. Това, че несравнимо повече — и в научната област — може да направи личността, ръководена от Светия Дух и трудеща се с разсъждение.

2. Години на странстване (1739–1746)

На седемнадесет години без три месеца преп. Паисий започнал своя самостоятелен живот. Най-напред той се отправил за Чернигов, където по това време живеел духовният му наставник йеросхимонах Пахомий. По негов съвет Петър отишъл в Любечкия манастир[2].  Но тук той останал само няколко месеца, поради назначаването на нов игумен, който действал сурово и строго. За някаква незначителна грешка малкият подвижник бил жестоко наказан и той като разсъдил, че не е полезно за неговата душа да остава там, избягал от обителта.

Заредили се странствания, изпълнени с опасности и несгоди, пътувания, в търсене на подходящо място за монашески живот и на духовно ръководство. Трогателни, поучаващи и въодушевяващи са разказите за тези странствания, които не били за земна слава, наслаждение и богатство, а за небесните блага — вечни, истински ценни и неможещи да бъдат отнети! Младият подвижник видял много св. обители, срещнал подвижници на благочестието, слушал за славната мъченическа кончина на един църковен певец, убит от униати, живял при дивния отшелник Исихий, който така обичал светоотеческите книги, че не се ленял дори само за една такава да предприема дълго и трудно пътуване!

Петър се установил в Медведевсккия манастир на св. Николай[3]. Тук той станал расофорен послушник (Преображение Господне, 1740 г.). Било му дадено името Партений, а на един негов приятел, подстриган заедно с него — Платон. Монасите, като не чули добре, започнали да ги наричат обратно, сменяйки имената им. Като разбрал за случилото се, игуменът казал, че явно такава е Божията воля и наредил това да остане така — Петър да се нарича Платон, а неговият приятел — Партений. Възприемник на послушника Платон бил един йеромонах на име Никодим. Но не се удало на преп. Паисий — нито тогава, нито по-късно — да живее в истинско послушание на духовен старец. Когато младият подвижник поискал от наставника си килийно правило, последният му казал: Ти, брате, си учен; затова аз не ти определям правило, а както Бог те вразуми, така и извършвай правилото в своята килия[4]. Седмица след този разговор пък йеромонах Никодим излязъл от манастира и преп. Паисий не го видял никога вече. Сам той, разказвайки за един по-късен период в живота си, пише следното: Четейки тези книги (светоотеческите — ск. м.), аз като в огледало видях от какво именно е трябвало да започна своето бедно монашество, разбрах от каква огромна Божия благодат съм бил лишен, като не се намирах на послушание при опитен духовен наставник и не слушах за това нещо от никого наставление…[5]

Но Платон не преставал да се подвизава в трудове и лишения. По това време той получил от Бога да му бъдат достатъчни за сън три часа в денонощието. Различни причини го принудили да премине през още манастири, сред които и Киево-Печерската лавра. След това той отишъл в Молдовлахия.

Молдовлахия тогава била най-благоприятното място за развитието на духовния живот. Тя била управлявана от православни владетели, загрижени за благоденствието на Църквата. Монашеството в тази страна процъфтявало. Платон срещнал тук мнозина подвижници с различни духовни дарования — на духовно разсъждение, на тълкуване светоотеческите писания и т.н. Той се ползвал и от наставленията на двама велики старци — Михаил и Василий (Поляно-Мерулски). Разказвайки за времето, след като неговият пръв възприемник излязъл от Медведевсккия манастир, той пише за тези подвижници: Останал като овца без пастир, аз започнах да се скитам тук и там, стремейки се да намеря за своята душа полза, покой и вразумление; и не намерих с изключение на блажените старци Василий и Михаил, от които получих и монашеско наставление, и огромна духовна полза, но с които не можах да остана, опасявайки се от ръкоположение в свещенство[6].

Най-напред Платон живял в един скит, посветен на св. Николай, на име Трейстени. В началото той имал неуспехи в налаганите му послушания, както обикновено се случва, когато на човек се възлага нещо, в което не е опитен и което трябва да върши за първи път. Преподобният описва подробно тези неуспехи и накрая казва: Всичко това разказах за себе си с тази цел, идващите в нашето общежитие да не униват, виждайки своята неопитност в някакво дело и да помнят, че при Божията помощ и при усърдие те могат да достигнат до успех във всяко дело[7]. Защото всичко, разбира се, скоро се поправило.

Платон живял на много места и в Молдовлахия. Удостоил се да бъде и в един скит, намиращ се в планинско място — сред гъсти гори, близо до една река, с чист въздух и вода. Дивна била тази природна красота, но още по-дивни били обитателите на скита. Всичко се извършвало по светогорския устав и много дълбоки беседи за съкровения живот, душевните и телесни страсти и духовната борба с бесовете чул там Платон. Понякога братята ходели и при един пустинник, на име Онуфрий, който живеел недалеч от скита.

Постепенно у Платон съзрявало намерението да отиде на Атон. Причините за това били много. Най-главната — опасението от ръкоположение в свещенство. А и Света Гора привличала със своята суровост, величественост, дивни примери на подвижнически живот. Надеждата за намиране на духовен наставник също ръководела младия послушник. И намерението било изпълнено.

3. Животът на преп. Паисий на Атон (1746–1763)

През 1746 г. Платон пристигнал на Света Гора. На 4 юли, в навечерието на празника на преп. Атанасий Атонски, той встъпил в неговата св. лавра.

Младият послушник и тук непрестанно търсел духовен наставник, живеещ в безмълвие и нищета и сведущ в отеческите писания. След като обиколил околните манастири и пустинници и не намерил подходящ, на него му се наложило да живее сам.

Освен изброените по-горе причини, не може да не се съзре и Божият промисъл за пристигането на преп. Паисий на Атон. Тук младият подвижник събрал огромно духовно богатство и сякаш било необходимо неговата душа да бъде изпитана чрез суровия живот на това място. Особено тежки били първите четири години — време на крайна нищета, тежка вътрешна борба, но и на голямо духовно усъвършенстване. Платон се стремял да придобие дълбоко смирение, самоукорение, сърдечно съкрушение, плач, любов към Бога и ближния, помнене на смъртта. Прекарвал времето си в четене и пеене на псалми, изучаване на Свещеното Писание и творенията на св. отци, сърдечна молитва. Преп. Паисий пише за този период от живота си: И ако само светите отци от славянската народност, намиращи се на Света Гора, не ми помагаха, аз никак не бих могъл да живея тук[8]. И светоотечески книги той получавал по подобен начин — от български и сръбски монаси.

През 1750 г. на Света Гора пристигнал схимонах Василий Поляно-Мерулски и се срещнал със своя познайник — послушника Платон. Старецът му обяснил опасността от такъв живот, какъвто водел той и след това го подстригал в монашество с името Паисий.

Три месеца след пострижението на Паисий от Молдовлахия дошъл при него един млад монах, на име Висарион и неотстъпно го молел да бъде негов ученик. Преподобният бил дълбоко смутен от това. Накрая той се съгласил да го приеме при себе си — но не като ученик, а като единомислен брат, с когото да вървят по средния монашески път, покорявайки се един на друг в страх Божи. При липсата на подходящ наставник те се ръководели от Св. Писание и светоотеческите трудове. По този начин съветът на стареца Василий, даден при срещата му с Паисий на Света Гора, за това, че целият монашески чин се разделя на три вида — общежитиен, скитски и отшелнически — и младият подвижник трябва да си избере един от първите два, бил изпълнен.

Четири години след началото на съвместния живот на Паисий и Висарион към тях започнали да се присъединяват други монаси. Числото на братята се увеличавало непрекъснато. Появила се и нужда от свещеник — един наставник, чиито съвети да бъдат изпълнявани. Защото ходейки за изповед навън, братята често получавали наставления, различни от това, което слушали в обителта. Със сълзи Паисий отказвал високия сан, но като видял, че такава е волята Божия, ясно разбирайки вредата от въпросното духовно положение и страхувайки се от проявяване на непослушание — понеже към молбите на братята се присъединили и някои по-стари светогорски отци, — той все пак се съгласил да бъде ръкоположен за йеромонах. Това станало през 1758 г., на 36-ата година от неговия живот.

Поради увеличаването на братята, скоро след ръкоположението се наложило преместване на друго място. На монасите била дадена една запустяла килия на св. пр. Илия и те с много труд устроили там скит.На Атон преп. Паисий се занимавал усърдно с изучаване на светоотеческите писания. Той обичал да ги чете и по-рано, но тогава се задоволявал само с това, което те му давали непосредствено. Сега обаче се задълбочавал в техния смисъл, търсейки необходимите му указания. В тях преподобният забелязвал много грешки и места, лишени от всякакъв смисъл. Започнал да търси верни преписи на славянски език, по които да може да поправи другите. Скоро се убедил, че това е безполезно — трябвало поправянето да стане чрез книгите на оригиналния им език — старогръцкия. И той с усърдие издирвал такива. Но старогръцки език тогава разбирала само образованата част от гърците и тези книги били в забвение. След като ходил в много манастири и не намерил желаното, преп. Паисий почти изгубил надежда в успеха на делото си. Но за щастие той срещнал монаси от Кесария Кападокийска, които били донесли със себе си много светоотечески книги на оригинален език. Така Бог не оставил своя служител и той можел да започне великото си дело на поправка и нов превод на аскетическата и богословска литература.

А числото на братята в скита на св. пр. Илия се увеличавало и достигнало 50. Обителта била малка за толкова хора и се налагало преместване. Но къде? По това време Атон бил в крайно тежко положение поради притесненията от страна на турците. Техните данъци не позволявали на преп. Паисий и неговото братство да остават повече там. Освен това животът на Атон бил суров и тежък, така че двама или трима, които живеели заедно, едва успявали да преживеят, а какво оставало за такова многочислено братство?

4. Разцветът на Паисиевото братство в Молдовлахия (1763–1794 г.)

И така, през 1763 г. 63 славни иноци придружили преп. Паисий там, откъдето преди седемнадесет години той бил заминал, за да събере духовно богатство и където сега се връщал, за да сподели и с други това богатство — благословената Молдовлахийска земя.

Преместването на преп. Паисий се оказало много ползотворно. Ако той бил останал на Света Гора, не би имал такова влияние върху монашеския живот извън пределите на Атон. Освен това разрастването на братството неминуемо щяло да се прекрати, поради неблагоприятните условия и липсата на материални средства.

След като били настанени временно в един скит, на име Варзарещи, монасите на преп. Паисий скоро получили Драгомирненския манастир Св. Дух. Старецът бързо изработил устав, който бил одобрен от църковните власти, и животът в обителта започнал да тече спокойно и тихо. През 1764 г. тук дошъл един ученик на стареца Василий и подстригал в схима Паисий, като запазил името му.

А за вътрешния живот в манастира е най-добре да се приведат следните думи на йеросхимонах Йоан (Дяковски) от Надгробно ридание за стареца Паисий от всички негови духовни чеда:

Ты насадил правы иноков уставы,
возрастоша здравии беседы и нравы.
Ты открыл учения, разделив на лики,
да славословят Творца разными языки.
Ново благолепие церкви восприяша,
лучшим образом Ему служити познаша.
Чтение и пение толико красно явися,
таки от сна воспрянув, весь мир удивися[9].

Във физическия труд участвал и сам старецът. Голяма била радостта на духовните му чеда, когато той, свободен от книжовни трудове и други манастирски дела, можел да отиде с тях на полето. Дивни беседи провеждал преп. Паисий с братята вечерно време след работа (всъщност самите тези беседи били обичайни и за всяка друга вечер). И понеже още на Света Гора братството се съставяло от две народности, то и тук се разделяло на две групи — молдавска и славянска. Една вечер беседите се водели на славянски език, а молдавците извършвали повечерие. Следващата вечер ставало обратното. Старецът учел духовните си чеда на послушание, Иисусова молитва, мълчание, изповядване на помислите и греховете. Наставлявал ги да четат светоотеческите писания. Той говорел много за покаянието, съкрушението, плача и умилението като необходими условия за очистване от страстите и получаване благодатта на Светия Дух. И винаги четял избрани текстове — на преп. Симеон Нови Богослов, св. Василий Велики, преп. Йоан Лествичник, преп. Теодор Студит, преп. Доротей и други богоносни отци, — след което разяснявал прочетеното.

В първите години от пребиваването в Драгомирна преп. Паисий трябвало да излезе в защита на Иисусовата молитва срещу украински монах — неин хулител. По този повод той написал съчинение в шест глави. Същевременно се занимавал с поправка и превод на аскетически и богословски книги. Това правел обикновено нощем, тъй като по цял ден бил зает с наставляване, утешаване и насърчаване на братята и с други манастирски дела.Какво друго се случило в Драгомирненския манастир? През 1766 г. починал о. Висарион, а две години по-късно настъпили тежки времена, поради започналата война между Русия и Турция. Манастирът се напълнил с бягащи от насилията хора. Иноците били принудени да живеят по трима, четирима, дори петима в една килия. Но с Божията помощ това време било преживяно, като обителта давала не само подслон, но и храна на потърсилите убежище в нея.

През 1774 г. територията, на която се намирал Драгомирненският манастир, преминала под австро-унгарско управление. Преп. Паисий не се поколебал да остави обителта с всичките ù богатства, като казал на духовните си чеда: Отци и братя, който иска да послуша и последва грешния Паисий, нека да тръгне с мен, а на никого не давам благословение да остава в Драгомирна; защото е невъзможно да избегне ересите този, който живее в еретическия двор. Римският папа рика като лъв и по другите царства и търси кого да погълне; не дава покой и в Турското царство и винаги смущава и оскърбява светата Източна Църква, а колко повече живи човеци ще погълне под австрийско управление![10]

На стареца и неговото братство бил предоставен Секулският манастир Св. Йоан Предтеча. През първите три години от пребиваването тук протичал строеж на нови килии и благоустрояване на обителта. Преп. Паисий обаче не прекратявал книжовните си занимания. Уставът, както и преди, бил изключително строг — не се допускало влизането на жени в манастира. Продължавали и беседите с братята.

Секулският манастир се намирал на тихо място, високо в планината и до него водела тясна пътека. Тази недостъпност и отдалеченост от света много се харесвала на стареца и братята. Ала през 1779 г. те трябвало да се преместят в по-широкия, но и намиращ се на леснодостъпно място Нямецки манастир Възнесение Господне. Разбирайки за теснотата на Секулската св. обител, молдавският владетел Константин Мурузи пожелал да направи благодеяние на преп. Паисий и му предложил да се премести в Нямец. Старецът не се съгласил поради това, че този манастир бил посещаван от много поклонници. Той желаел също така да не притеснява тамошните монаси и съзирал трудностите и грижите по едно евентуално преместване. Но князът не приел отказа и наредил решението му да се изпълни по-скоро.

В Нямецкия манастир преп. Паисий развил най-широка книжовна дейност. Той основал тук цяла школа за преводачи и коректори, а числото на братята достигнало 700 и повече. С направените преводи не само се напълнила манастирската библиотека, но те били разпространени и далеч зад стените на обителта — в Молдова и други славянски страни. Това и била една от причините владетелят Константин Мурузи да настоява за преместването в Нямец — той разбирал, че светилник не трябва да се скрива (вж. Мат. 5:15), и желаел светлината на този светилник да озари колкото се може повече хора.

И наистина, мнозина, които желаели истински монашески живот, имали възможност да се ползват от душеспасителните наставления на стареца. Защото преп. Паисий по цял ден приемал идващите при него за съвет — както монаси, така и миряни. За съжаление обаче нивото на духовния живот сред братята се понижавало постепенно. Старецът сам отбелязвал причините — прекратяването — поради липса на време — на вечерните беседи и безпрепятственото влизане на жени в обителта.

През 1790 г. в Нямецкия манастир пристигнал Словенският и Полтавски архиепископ Амвросий и възвел стареца Паисий в архимандритски сан.

Преминали още четири години в обичайните трудове и грижи. След 5 ноември 1794 г. преп. Паисий почувствал особена слабост, а на 15-ото число от същия месец блажено починал.

Преподобният старец приживе имал дар на прозорливост, а по време на молитва неведнъж бил виждан с лице, просветлено от Таворската светлина. Братята от Нямецкия манастир били уверени в силата на неговите молитви и скоро след кончината му била съставена за него особена служба, състояща се от стихири и канон. За светец преп. Паисий е канонизиран през 1988 г. Паметта му се чества на 15 ноември, с пълна служба в Минея.

Един ученик на стареца, йеросхимонах Йоан (Дяковски), съставил прекрасна възхвала за него в стихотворна форма. И като че ли най-добре е разказът за живота на преп. Паисий да се завърши с нещо от нея:

Образ лица твоего, Паисие чудный,
мог начертать художник, искусством нетрудный,
но доброта разума коль предивна бяше,
изобразить словом никтоже можаше
(…)
Твоя плещи едини толико труд ношаху,
елик многие мудри нести не можаху.
(…)
Великодушен в нужде, не горделив в чести,
равно благословяше Вышняго без лести.
Ласкательство срамное мудро отражаше,
тщеславия мирскаго точно убегаше.
(…)
Не угасе свет твой, ни, но только сокрыся,
от земли круга на круг светил преселися.
Блистай убо на тверди, лий лучи утишны,
в тебе свое селение положи Всевышний.
(…)
Твоим мольбам, о, отче, всех себе вверяем,
мертву ти, аки живу, главы преклоняем.
Молящеся о стаде твоем не забуди,
да внидем в радост вечну, предстател нам буди.
Амин[11].

ІІ. Делото на преп. Паисий Величковски

1. Ревнител и на Иисусовата молитва

Странник на земята като си бил, небесното отечество достигнал си, преподобни отче Паисие, на добролюбието подвижнико; верните научил си ума към Бога да въздигат и със сърце към него да зоват: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!“ (тропар за прославянето, гл. 2-и).

Ако някой сам, чрез собствен опит, не се убеди в нещо, трудно, много трудно е той да повярва на някой друг за него. Ако човек не почувства дълбоко нуждата от някакво дело, слабо, много слабо може да разбере ползата от него.

Такова нещо, такова дело е непрестанната Иисусова молитва — нужно е сам да почувстваш нуждата от нея и тогава ще разбереш нейната полза. А Иисусовата молитва е основна в монашеството и изобщо в християнството. Защото Иисусовата молитва е вътрешен живот, виждане на собствените помисли и различаване на добрите от злите, очистване на сърцето. Иисусовата молитва — това е стоене пред Бога, пребиваване в Божието присъствие. И всичко изброено е естественото състояние на човека. С него пък се удостояват само онези, които чувстват небесния си произход и се стремят непрестанно да бъдат със своя Създател.

Иисусовата молитва — това е постоянно търсене и следване на Божията воля. Тя е подвиг — истински, а не лъжовен, — въздържание не само от всичко греховно и вредно, но и от всичко суетно и излишно. Иисусовата молитва — това е научаване на духовния закон, узнаване на духовните истини, друг начин на познание.

Иисусовата молитва… Какво още да кажем за нея? По-добре е всъщност да попитаме: как може някой да е в общение с Бога без непрестанна молитва към Него? Нека не се заблуждаваме — ако не се обучаваме на непрестанна Иисусова молитва, ако не се стремим към постоянното нейно извършване, ние сме далеч от обожението, от получаване благодатта на Светия Дух!

Имаш много житейски дела и ти е трудно да се молиш непрестанно? Намали ги до възможния минимум, устрой живота си на земята така, че всичко да помага за шестване към небето и се стреми към постоянното извършване на Иисусовата молитва! Защото това не е някаква тъмна християнска мистика, подобна на другите такива, не е и своеобразно самоунижение или нещо подобно. Иисусовата молитва — това е естественият вопъл на човека, носещ последиците от грехопадението и сам грешащ всекичасно, но съзнаващ истинското си предназначение и желаещ да бъде в непрестанно общение с Бога. И макар тя да е покайна според словата си, разнообразни са чувствата, които изпитва човек, молейки се с нея — чувства освен на съзнаване на своята греховност и немощ, също така и на радост от пребиваването с Бога, изумление пред Божието величие, възхищение от великите Божии дела (Деян. 2:11), удивление от тайните на духовния свят и закон… И те са истински — такива, каквито трябва да има човекът. А ако някой няма тези чувства, ако мисълта му и неговото слово не са насочени постоянно към Бога, той неминуемо ще има или суетни, или зли чувства, мисли, думи. От такава душа пък излизат и съответните суетни или зли дела. И тези хора ще тънат в суета и зло, неразбирайки, че не са създадени за това… Не са създадени за това!

И така, който желае да достигне истинското си предназначение, нека повече не се лени, но да тръгне по тесния Христов път, ума си към Бога да въздига и със сърце към Него да зове: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме, грешния!

* * *
Схимонах Василий Поляно-Мерулски говори: … по думите на отците свещената молитва на ума е ключ към разбирането на Писанията; нежелаещите пък да се обучават на нея очевидно не могат да постигнат в пълнота силата на Свещеното и Отеческото Писание[12]. По времето на преп. Паисий Величковски мнозина — и монаси и миряни — не са разбирали важността на Иисусовата молитва. Едва ли е имало и много наставници на нея. Като че ли се забравят писанията на древните отци за тази молитва и споровете на св. Григорий Палама с Варлаам и Акиндин. Появяват се противници и дори хулители на нея.

В такова време е нужен човек, научил се чрез собствения си опит в дълбочина на Иисусовата молитва. И преп. Паисий Величковски е бил именно такъв. От малък той е четял съчиненията на св. отци, писали за тази молитва, и се е обучавал на нея. Вероятно най-полезни наставления за Иисусовата молитва той е получил от старците Михаил и Василий. За този схимонах Василий Поляно-Мерулски се отнасят следните думи на св. Игнатий Брянчанинов: Особено писанията[13] на стареца Василий може и трябва да се признаят за първа книга, към която в наше време е необходимо да се обърне желаещият успешно занимание с Иисусовата молитва[14]. Същият велик православен отец на  XIX век говори, че святостта и правилното учение на схимонаха са несъмнени[15]. А това, което се забелязва в писанията на преп. Паисий относно Иисусовата молитва, е именно близост с тези на стареца Василий.

Сам преп. Паисий Величковски имал дара на непрестанната молитва и неведнъж бил виждан с лице, осияно от Таворската светлина. Но тази молитва той придобил по особено Божие действие. Св. Игнатий Брянчанинов съобщава за това: Монасите от Молдавския Нямецки манастир ми предаваха, че знаменитият техен старец, архимандрит Паисий Величковски, който получил сърдечната благодатна молитва по особено Божие действие, а не по общия порядък, поради същата тази причина не си поверявал преподаването ù на братята: той възлагал това преподаване на други старци, придобили дара на молитвата по общия порядък[16].

Ала преп. Паисий давал, разбира се, общи съвети за Иисусовата молитва на своите духовни чеда — главно от светоотеческите творения. В устава на първия манастир в Молдова (Драгомирненския) той пише: В килиите братята трябва да седят със страх Божи, предпочитайки пред всеки подвиг, според преданието на светите отци, умствената молитва, извършвана с ума в сърцето, като Божия любов и извор на добродетелите, както мнозина богоносни отци учат за нея[17]. Почти сигурно е авторството на преп. Паисий на книгата Полски кринове. В нея се говори за Иисусовата молитва като за едно от шестте неща – заедно с гладуването, жаждата, изобразяването на кръстното знамение (със старание), честото причастяване (с необходимата подготовка) и несъмнената надежда на Бога, — от които бесовете се боят особено[18]. Там се казва още: Нищо не може така да победи злобните хитри коварства на бесовете, както Иисусовата молитва, трезвена, чиста и внимателна, извършвана с чист ум и смиреномъдрие. Не е възможно и не може човекът-подвижник без това да се изправи против бесовете и да им се съпротивлява[19]. И още: Тази молитва изисква трезвение, въздържание, отдалечаване от хората, липса на всякакви грижи и смущения, чрез което възраства и се утвърждава истинната молитва[20].

Както вече беше споменато, в Драгомирна преп. Паисий написал съчинение в защита на Иисусовата молитва. След кратко въведение следват шест глави, излагащи учението за тази молитва. В първата се доказва, че тя се е практикувала навсякъде още от древността. Във втората се привеждат доказателства за нея и въобще за вътрешното дело на човека от Свещеното Писание. Тук се цитират думите на св. ап. Павел: Непрестанно се молете (1 Сол. 5:17) и: С всяка молитва и просба молете се духом във всяко време (Еф. 6:18), като сякаш най-силни свидетелства. Главната мисъл на третата глава пък е това, че Иисусовата молитва е духовна наука, за която е нужен (разбира се, ако може да се намери такъв) опитен духовен наставник. По-нататък се говори за подготовката, която трябва да има желаещият да извършва молитвата. В петата глава преп. Паисий обяснява какво е свещената молитва, нейните свойства и действия. След като привежда цитати от светите отци, той казва: Кой, виждайки как тази свещена молитва довежда подвижника до такова небесно съкровище от различни добродетели, не ще се възпламени от божествена ревност към постоянното ù извършване, за да може винаги да запази в душата си и сърцето си Пресладкия Иисус и да помни непрестанно в себе си Неговото най-скъпо име, необяснимо изпълвайки се чрез нея с любов към Него?

Не би почувствал горещо желание да пристъпи към това мислено молитвено извършване само онзи, който е обхванат от пристрастия към житейските помисли, свързан е от веригите на грижите за тялото, отклоняващи и отдалечаващи мнозина от Царството Божие вътре в нас, не е вкусил на практика и от опит с душевното си гърло неизречимата Божествена сладост на това най-полезно дело и не е разбрал каква съкровена духовна полза съдържа в себе си то.

Желаещите да бъдат съединени посредством любовта с пресладкия Иисус, отрекли се от всичката красота на този свят, от всичките му наслаждения и от телесния покой, не ще поискат да имат нищо друго в този живот, освен постоянното упражняване в райското извършване на умствената молитва[21].

В шестата глава на съчинението си преп. Паисий дава някои съвети за външните средства при обучението на Иисусовата молитва.

Година преди смъртта си старецът трябвало да защитава Иисусовата молитва и светоотеческите книги от един техен хулител – йеромонах, на име Теопемт. Предишните си доказателства той допълнил с нови, извличайки ги от творенията на св. отци. Накрая той казва така: Моля ви и прося от цялата си душа, имайте несъмнена вяра към отеческите книги и към учението, съдържащо се в тях. Понеже то във всичко е съгласно с Божественото Писание и с разума на всички вселенски учители и на цялата света Църква, тъй като единият и същ Свети Дух е действал в тях[22].

Преподобни Паисий Величковски се стараел да подтиква всички към извършване на Иисусовата молитва, като към основа и най-главно дело на християнския живот. Още на Атон той бил обвинен от един старец, на име Атанасий, че заменя църковното правило с тази молитва. Всъщност това се случвало само някои вечери, поради непоносимата умора на братята от тежкия труд по строежа на килии. Тогава те прочитали само малка част от молитвите, занимавайки се обаче непрестанно с Иисусовата молитва. Радостно е, че старецът Атанасий осъзнал грешката си след обясненията на преп. Паисий, разкаял се, помолил го за прошка и между тях се установил мир.

Благодарение на преп. Паисий Величковски в много обители на Русия, Молдова и други славянски страни монашеският живот бил обновен. От негови ученици и последователи се създавали нови манастири. И всичко това ставало върху основата на вътрешното духовно дело и Иисусовата молитва. Но влиянието на стареца не се ограничило само в неговото време и среда — той давал наставления и на миряни, учениците му разнесли навред наученото от него, а писанията му можем да четем и сега. Така че и ние имаме възможност заедно с песнописеца да възкликнем: На небесната храна причастник за да бъдеш, от сластолюбието телесно отрекъл си се, преподобни, и празен не си бил никога видян, но в устата си молитвата Иисусова винаги извършвайки — защото така чистотата душевна и телесна, като ангел, си запазил (канон 1-и — гл. 8-и, п. 5-а, тр. 2-и).

2. Ръководител в духовния живот

Устата си към теб отворихме, отче наш Паисие, смирено възхваляваме подвизите твои, така че — за да се просветим и утвърдим със светлината вечносъществуваща — на Светия Дух придобиване да изпросиш и за нас. Него изобилно, преподобни, притежавал си! (канон 1-и — гл. 8-и, п. 3-а, тр. 1-и).

Това, което е художник, рисуващ вода на стените и неможещ да утоли жаждата си с тази вода, и това, което е човек, виждащ прекрасни сънища, същото е и словото, неоправдано с дела. Който говори за добродетелта изпитаното от самия него на дело, предава това на слушащия го по същия начин, както някой дава на другиго пари, придобити със собствен труд. И който от собственото си богатство посява учение в ушите на слушащите го, с дръзновение отваря своите уста, говорейки на духовните си чеда, както престарелият Яков казал на целомъдрения Йосиф: „Аз ти давам повече, отколкото на братята ти, един дял, който взех от аморейците с меча си и лъка си“ (Бит. 48:22)[23].

* * *
Малцина са хората, които могат да ръководят и други по пътя към небесното Царство. Обикновено в светоотеческите творения това ръководство се представя като плаване в буйно море, криещо в себе си много опасности — от пирати, от подводни скали, от плитчини и т. н. И духовният наставник е кормчията, който трябва да предпази плаващия от всички тези опасности…

Преп. Паисий пише: Когато излязох от света, за да служа с гореща ревност усърдно на Бога в монашество, аз не се удостоих в началото на своето монашество да видя дори следа от някакво здраво и правилно разсъждение, наставление и съвет, съгласен с учението на светите отци за това, от какво и как аз, неопитният и новият, да започна бедното си монашество. (…) След като ме подстригаха (настоятелят на Медведевсккия манастир и отец Никодим — ск. м.) без никакво предварително изпитване, те ми предоставиха да живея лишен от всякакво духовно ръководство. Като прекара в манастира само една седмица след пострижението ми, моят отец по възприемничество замина неизвестно къде, казвайки ми на прощаване: „Брате, ти си учен. Както Бог те научи, така и живей“[24].

Но на този, който сам не бил изпитал послушанието при един духовен наставник, му се наложило в ранна възраст да бъде старец. Защото: Не може се укри град, който стои навръх планина (Мат. 5:14). Многобройни са били желаещите да живеят под ръководството на преп. Паисий. В Нямецкия манастир числото на братята достигнало 700 и повече! Неволно си припомняме за преп. Пахомий и Тавена… И какво чудно има в това? Защо този, който цял живот следвал учението и наставленията на светите отци от древността, да не достигне и успехите им, макар и много векове след тяхното време?

Ала това е само външната страна… Какво е било в душите на стареца и неговите чеда? Това е по-високо от думите… И все пак може да се каже една дума за него. Тази дума е любов. Като че ли ние днес не знаем от опит това. Има ли някъде такъв наставник, който да разбира всичко онова, което му казваш, и да познава твоята душа? И не би ли се въодушевявал ти силно и горещо към нови и нови подвизи, ако имаше такъв наставник — сам стоящ високо в духовните небеса и подтикващ и теб към стремеж за тях?

И всичко това е съществувало в манастирите, на които ръководител е бил преп. Паисий. Сладостни са били за неговите ученици и дневният полски труд заедно с него, и вечерните беседи… Ето какво казва йеросхимонах Йоан (Дяковски):

На трудящихся добре прилежно смотряше,
коемуждо мзду добру на сердце писаше.
(…)
Беседа твоя кротка, в советах смиренна,
солию благодати бяше растворенна.
Словеса твоя верна и истинна бяху,
свидетельство неложно слезы источаху.
(…)
Ты странным был отрада, покой претружденным,
болящим врач и цельба умом поврежденным.
Милостыни от тебе течаху рекою,
Бог удовляше скудных твоею рукою[25].

* * *
При такъв старец има и задължително изискване за пълно послушание. По-малко от век след това православният отец на последните времена[26] св. Игнатий Брянчанинов (1807–1867) говори, че по негово време пълното послушание е вече не само невъзможно, но и вредно[27]. Според него наставникът и ръководеният трябва да бъдат единодушни братя, които заедно да търсят Божията воля. Това още повече важи за нашето време… Ала има и още нещо. Ако не можеш да си намериш наставник, който да е духовен? Нима и в манастира няма да откриваш цялата си душа (просто защото не е полезно)? Нека всеки, търсейки Божията воля, разбере какво трябва да прави!

* * *
Преп. Паисий Величковски през последните години от живота си — при пребиваването в Нямецкия манастир (1779-1794) наставлявал и миряни. Килията му била отворена по цял ден за идващите при него. Освен това преп. Паисий водел кореспонденция с различни лица, между които и миряни, през цялото си пребиваване в Молдова след завръщането от Атон. В тези писма става дума както за лични, така и за общоцърковни въпроси.

3. Възродител на монашеския живот

От сняг по-бяла порфира на чистота и от огън по-гореща към Господа и своя ближен любов си придобил, в Бога блажени; и както птица топли своите пиленца, така на Русия, Буковина, Унгровлахия, Сърбия и България иноците с топлотата на Светия Дух в свято братство, пастирю предивни, си съгрявал (канон 1-и — гл. 8-и, п. 6-а, тр. 3-и).

Житиеписецът на преп. Паисий Величковски говори: Кой може да разбере пътищата Господни? И кой знае Неговите намерения? По Своя Божествен промисъл Той го взел от отечеството му, превел го през много страни — за да събере там чрез духовна търговия голямо духовно богатство — и го довел накрая на Светата Атонска Гора — за да увеличи още повече и тук, продължавайки търговията, своето духовно богатство, а след това да го даде и на всички търсещи от него духовно наставление. Господ го направил подражател на преподобния Антоний[28], подобно на него малорус[29]. И както преподобни Антоний странствайки, дошъл на Светата Атонска Гора, където приел и свят ангелски образ, прекарал там много години, удостоил се с големи духовни дарования и след това бил върнат в своето отечество, за да насади и тук и умножи монашеския живот, така и блаженият Паисий, обогатил се с небесно богатство, се върнал там, откъдето излязъл — в Молдова, — за да обнови остарелия монашески чин, да възвърне в предишното състояние падналия общ живот, да насади в него преблаженото послушание и чрез поправка и нов превод от гръцки език на свой на отеческите и богословските книги да вразуми седящите в тъмнината на неведението, като ги просвети със своето учение[30].

Какво всъщност е монашеството? Най-вече то е потребност на човешкия дух. Потребност дълбока и вътрешна. Монашеството не се противопоставя на никого — нито на „Империята“[31], нито на социалния строй изобщо. То е просто, то е любов. Любов, която винаги би бягала от думите и общението на този век. Винаги — дори и ако целият свят беше съставен от християни, дори и ако всичко в него беше справедливо. Защото монашеството търси общението на другия век — тайнствено, съкровено, извършващо се дори в пустинната пещера и манастирската килия. Всъщност най-вече там. И монахът повтаря заедно с преп. Серафим Саровски светоотеческата мисъл: Мълчанието е тайнство на бъдещия век, а думите са оръдия на този свят[32]!

А какъв трябва да бъде духовният наставник? Има хора, удостоили се с велики духовни дарования още в този живот — хора с ангелски нрав. Но в днешно време трябва да се радваме, много трябва да се радваме, ако срещнем такъв човек, който, макар и да няма тези дарования, все пак притежава правилно духовно устроение — т. е. има познание за духовния свят и закон.

Преп. Паисий Величковски обаче е бил от онези, първите — с ангелски нрав. Той е обявяван за последовател на преп. Нил Сорски[33]. Всъщност той е последовател на всички онези, чиито имена са написани на небесата (вж. Лук. 10:20), а със св. Нил го сближават особености на личния му подвиг. И двамата светци пребивавали на Атон, и двамата след това се върнали в славянските страни[34], където били ръководители на пожелалите да живеят с тях монаси. Поради тази причина и наставленията им имат много общо помежду си. Тези наставления пък имат за извор Христовия Дух в тях. А този Христов Дух пък имат всички жители на небесния Йерусалим, целият онзи голям облак свидетели(Евр. 12:1) – независимо от вида на подвига, който те трябва да извършат в своето време и място.

Относно мащаба на делото на преп. Паисий Величковски достатъчно красноречиво говори цифрата на неговите ученици в Нямецкия манастир — повече от 700. Може да се прибави и тази на лаврите, манастирите, „пустините“[35], скитовете и общините само в Молдова и Русия, получили от него или от негови ученици своите устави, свои старци или настоятели, или имали негови ученици и последователи в своето братство – над 100! А преп. Паисий имал духовни чеда и в други славянски страни и на Атон!

Необходимо е да се спомене за най-известните ученици на стареца от български род. На първо място това е йеросхимонах Спиридон, написал Поучение о умно(м) делании и История во кратце о болгарском народе словенском. Доротей, игуменът на св. обител Калдрушану (1805-1807), вероятно също бил българин. Без съмнение такива са пък схимонах Манасий от Троянския манастир и йеромонах Зотик от Светопреображенския манастир — видни книжовни деятели.

А какви са били основите на монашеския живот в манастирите на преп. Паисий? Разбира се, светоотечески – целомъдрие, послушание, липса на частна собственост. Освен това братята трябвало да изповядват помислите си, да се занимават непрестанно с Иисусовата молитва, да четат Св. Писание и творенията на св. Отци. Изисквало се изпълнение на манастирските задължения и поръчения и удовлетворяване на всички нужди на обителта със собствения си труд в своите работилници[36].

* * *
Всъщност, заслужава си да помислим върху последното. Има ли в днешно време манастири, които да удовлетворяват своите нужди с труда на братята? И може ли някой да бъде свободен, когато приема от другиго даром нужното за себе си? Може би и тогава той може да бъде свободен – но само ако има истинска причина, поради която да живее по такъв начин. Тази причина Бог може да даде в сърцето на човека – и тя удовлетворяващ съвестта подвиг според силите. А ако такава причина липсва?…

* * *
Преп. Паисий Величковски е бил и „старец“. Какво означава това? Старецът не е духовник, макар че може и често да се явява такъв, а просто един опитен, приемащ откриванията[37] инок, даващ съвет само на онзи, който се обръща към него[38]. „Дай кръв и приеми дух“, „Остави своите желания и разбирания, за да изпълниш Божиите желания и разбирания“ — ето духовното знаме на старчеството[39]. И в съответствие с това отговорна, много отговорна е задачата на стареца. Задача, която преп. Паисий изпълнил. Бидейки ревнител на древния монашески живот, той станал възродител на забравеното старчество. Негови последователи били оптинските старци. А и колко много други имало!

4. Преводач на светоотечески творения
и духовен писател

А. Преводно книжовно дело

В тебе добродетел вся живяше испытно,
и к книгам отеческим любов ненасытна.
Дни и нощи их ради без сна провождаше,
из тьмы нерадения во свет изводяше.
Любя преводити оныя на многи языки,
да знают подвиг древних последние вики[40].

Според св. Игнатий Брянчанинов подвигът, който е оставен на нашето време, е четенето и следването – разбира се, според силите – на светоотеческите творения[41]. И тези творения не може да оцени достойно единствено онзи, който не е придобил и не придобива постоянно, поне в известна степен, духовно здраве. А на всеки православен християнин трябва да е ясно – ясно дълбоко в сърцето, – че те са истинско съкровище, несравнимо с нищо земно.

Преп. Паисий Величковски е разбирал всичко това. Възпламенен от любов към светоотеческите книги, той обаче забелязвал, че на много места в славянските преводи липсва дори всякакъв граматичен смисъл. Според него причина за това са неопитността и нехайството на преводачите и преписвачите. Когато пребивавал на Света Гора, той се убедил, че поправка не може да се направи по други славянски преписи и за тази цел са необходими оригиналите. Оказало се обаче, че в атонските манастири не само нямало старогръцки ръкописи, но там въобще и не били чували имената на мнозина от авторите им…! Случайно преп. Паисий открил търсеното при монаси от Кесария Кападокийска, които, за разлика от повечето тогавашни гърци, знаели старогръцки език. Впоследствие, разбира се, той и от други места се сдобивал със скъпоценните книги.

Не по-малко затруднения имал старецът и в други отношения. Отначало му липсвали необходимите речници, тогава той почти не владеел старогръцкия език, недостатъчни били и познанията му в областта на философията… Но трудът при Божията помощ никога не остава напразен и много книги били преведени, а някои преводи – поправени от преп. Паисий. Заслужава си да се види списъкът на ръкописите, направени собственоръчно от стареца[42]. Наистина, добре е да разберем какво преп. Паисий е считал за полезно. Освен аскетическите съчинения, правят впечатление многото съчинения против римокатолицизма (особено по отношение на изхождането на Св. Дух). Има също така и сборници със светоотечески мисли по даден предмет (напр. за Иисусовата молитва, за св. Причастие). Преп. Паисий пише до стареца Теодосий, че светоотеческите преводи прави за полза на своите сънародници, а също за всички православни славянски народи: сърби, българи и прочее[43]. Той мисли, че в Руската православна църква вече са уточнени текстовете на Свещеното Писание и църковните книги. Тази установеност следва да се продължи и в областта на патристическите съчинения с аскетическа насока[44].

Някои от своите ученици преп. Паисий изпращал за обучение в Букурещ, а в Нямецкия манастир той сам имал школа за превод на светоотечески съчинения. С една дума, Нямецкият манастир от последната четвърт на ХVІІІ век представлявал подобие на търновската обител „Св. Троица“, където се съсредоточавала главната литературна дейност на българската книжнина и монашество през ХІV век[45].

Относно качествата на преводача преп. Паисий смята, че той трябва:

— да познава църковния (монашеския) живот, да бъде всестранно образован — не само в граматиката, правописа и съвършеното познаване на двата езика (старогръцки и църковнославянски), но и в пиетиката, риториката и философията, а до богословието да не се е докоснал само с пръст;

— изкусно да владее законите на правописа (ортографията);

— да използва речници (лексикони);

— да познава лексикалното богатство на елиногръцкия език, до чиято дълбина не достигат и самите гърци според Паисий. (…) за Паисий Величковски ръководен принцип е дословното претворяване на оригинала. Макар че понякога дословният превод затъмнява съдържателната яснота, той се смята за преграда срещу смисловите изопачавания;

— да знае класическия старобългарски език („преславнаго словенскаго языка“)[46].

Трябва да се отбележи, че първите си преводи преп. Паисий не разпространявал извън своята обител поради недостатъчните си (тогава) познания и в някои случаи — наличието на много грешки в гръцките преписи, от които се ползвал. Ала той винаги проявявал усърдие и старание в работата си. Сам старецът пише в предговора към направения от него превод на словата на преп. Исаак Сирийски: … гледайки с внимание имена и глаголи според мярката на речниците, наблюдавайки доколкото бе възможно и свойствата на двата езика — елиногръцкия и славянския, направих този превъжделен за моята душа превод с всяка духовна радост…[47] Той казва още: Този мой труд и прилежно старание полагах и за останалите отечески книги[48].

Що се отнася пък до качеството на преводите, извършени от преп. Паисий, единодушно е мнението, че те са най-добрите, правени дотогава. Трябва още да се отбележи, че старецът, притежавайки голям духовен опит, дълбока проницателност и тънкост на разбирането, просветено и изострено от неговия молитвен подвиг и чистота на живота и сърцето, дълбоко прониквал в смисъла на превежданата от него книга. Той умеел да подбира най-точните и подходящи думи за изразяване мислите на оригинала и това прави преводите му — въпреки известната тежест в конструкцията на речта — във висша степен точни и съответстващи на духа на превеждания автор, а поради тази причина особено ценни. По точност, изразителност, сила и дълбочина на изложението с неговите преводи не могат да се сравнят не само предишните преводи, но и следващите на най-учени лица, в което е лесно да се убедим при тяхното дори повърхностно сравнение[49].

Преп. Паисий Величковски имал много трудности при снабдяването с речници и ръкописи, както вече бе споменато. Това не трябва да се забравя, когато се оценяват неговите трудове. И все пак той се стараел да привлече в работата си колкото е възможно повече ръкописи и печатни издания на старогръцки език. Преп. Паисий използвал също така славянски и молдавски преводи. Поради това неговите преводи са изпълнени с критически бележки. Присъстват също така и обяснителни бележки въз основа на други места от светоотеческите книги. До Паисий Величковски такава критическа работа с текста не забелязваме у нито един от нашите книжовници[50].

Относно мащаба на книжовното дело на преп. Паисий Величковски трябва да се приведат следните цифри: от запазените в библиотеката на Нямецкия манастир 1000 ръкописа, написани в различно време на 13 езика, 276 се отнасят към това на преп. Паисий, а повече от 40 са собственоръчно дело на стареца. Преводите на преп. Паисий, най-известен от които е този на Добротолюбие-то, скоро се разпространяват сред православните славянски народи, включително и в България.

Най-добре би било да се завърши с разказ за видението, което Бог благоволил да даде на стареца Софроний (игумен на Нямецката обител след преп. Паисий). В манастира тогава били започнали да идват светски хора със своите семейства, прекарвайки лятото там. Монасите се грижели повече за градините и лозята на обителта, отколкото за молитвата и четенето на духовни книги.

Една нощ игуменът Софроний видял ужасен черен човек, в дрехи на офицер и покрит със змии – началникът на демонските войски, изпратени за борба с монасите в манастира. Той казал на стареца следното: … ние сме тук, за да водим война срещу манастирския ред. Когато давате обета си при вашето пострижение, вие ни обявявате невидима война и ни нанасяте много рани с вашите духовни оръжия. Много пъти ние отстъпваме позорно, тъй като пламъкът на вашите молитви ни изгаря. Сега обаче вече не се боим от вас, особено след като Паисий, вашият игумен, умря. Той ни ужасяваше и ни причиняваше много страдания. Откакто той се върна от Света Гора с шестдесет други монаси, аз бях изпратен с шестдесет хиляди от нашите войски да го спра. (…) Обаче след като той умря, нещата се подобриха (…) оставихме само двадесет хиляди души тук, за да се грижат за монасите. (…) … вече няма никой, който да се бори срещу нас, тъй като вашата любов е изстинала и вие сте се отдали на светски и земни дела. Но все още има едно нещо в този манастир, което ни тревожи и ни причинява грижи. Това са тези мръсни парцали, имам предвид книгите (подч. м.), дано пропаднат вдън-земя, които имате във вашата библиотека. Ние живее в ужас и треперим да не би някой от по-младите монаси да ги вземе и да започне да ги чете. Когато започнат да четат тези проклети парцали, те научават за вашата духовна набожност и вашата древна вражда с нас и малките парвенюта започват да се гневят срещу нас. Те научават, че християните едно време — и светските съсловия, и духовенството, са се молили неспирно, постигали са, изучавали са и са изповядвали мислите си, бдели са и са живели като чужденци и странници на този свят. И тогава, бидейки глупаци, те започват да практикуват тази безсмислица (Иисусовата молитва — ск. м.). Освен това те се отнасят към всички писания сериозно. Те крещят и ни ругаят като диви животни; казвам ти, че дори един от тези разгорещени глупаци е достатъчен да ни прогони всички оттук. Те стават толкова безжалостни и безкомпромисни към нас, колкото и вашият екзекутиран Водач (Спасителят). Ние сме постигнали мир и съгласие с вас. Но тези ваши така наречени духовни книги са постоянен източник на вражда и несъгласие. (…) Най-голямата ни грижа в момента е да държим монасите и монахините далеч от техните духовни занятия, особено да им пречим да се молят и да четат тези опушени книги. (…) Докато всичките тези книги не се унищожат или не се разпаднат от старост, ние не ще имаме мир. Те са като стрели в тялото ни![51]

Б. Собствено книжовно творчество

Преп. Паисий Величковски е и автор на неголям брой собствени писмени трудове – една автобиография (за времето до отиването на Света Гора), послание за заветите на монашеското житие и за своя живот, послание за безмълвната молитва и други аскетически въпроси, Поучение за пострижение в монашески чин[52], Изобличение на монах Теопемт, хулещ молитвата на ума, отговори на обвиненията, отправени му от стареца Атанасий, Послание към архиереите на православната Молдовлашка земя (с изложение на устава и чина в Драгомирненския манастир), малко съчинение за знака на Честния и Животворящ Кръст, с който трябва да се осеняват православните християни, Полски кринове[53], отговори на въпроси, зададени му от някои ревнители в Русия, няколко писма.

Както се вижда от приведения списък, старецът е писал, само когато е имало остра нужда от това. Сякаш той смята, че светоотеческите съчинения са главното, от което трябва да се учат неговите духовни чеда. Затова и собствените му трудове са изпълнени с цитати от тях.

Особено ценни са автобиографичните записки на преп. Паисий за времето до отиването на Атон. От тях научаваме за годините в Киев, за това, което той положил в душата си тогава — да не осъжда никого, да няма никаква ненавист към ближния и да прощава от цялото си сърце и душа, за отговора му пред префекта на Академията и, разбира се, много други душеполезни неща.

За филологическата наука от особен интерес са едно писмо до стареца Теодосий (игумен на Софрониевия манастир в Русия) и предговорът към превода на словата на преп. Исаак Сирийски. В тях подробно се описват филологическите занимания на стареца и трудностите при тях, правят се много ценни наблюдения за конкретни страни от преводаческата дейност, има важни бележки за свойствата на църковнославянския и старогръцкия език.

Полски кринове пък представлява една от най-прекрасните аскетически книги въобще в православната литература. И не достигат думите, за да се опише съдържащото се в нея. Само това можем да кажем: изпълнена с божествена ревност, тя възпламенява и нас към подвиг.

5. Борец за чистотата на Православната вяра

Удивително голяма била любовта на преп. Паисий към Православието. Той не се поколебал да остави всичките богатства на Драгомирненския манастир, когато територията, на която се намирал последният, преминала в австро-унгарски ръце. А ето какво казва един негов ученик: Старецът Паисий винаги поучаваше братята да се пазят от ереси и разколи, да се подчиняват във всичко на Светейшите източни Вселенски патриарси и да почитат ревнителите на благочестието: Светейшия патриарх Фотий и блажения Марк, митрополит Ефески, подвизавали се против римския папа[54].

И защитата на Православната вяра от страна на стареца не била сляпа и непросветена. Достатъчно е само да се приведат заглавията на някои превеждани от него съчинения: Слово за изхождането на Св. Дух против латинците от св. Марк Ефески, сборник Изобличителни слова срещу ереста на Варлаам и Акиндин, Светлина за намиращите се в тъмнина — към обръщащите се в Православието римокатолици, извадки за изхождането на Св. Дух от творенията на Генадий Схоларий, Доситей, патриарх Йерусалимски, св. Марк Ефески, св. Атанасий Александрийски, св. Йоан Дамаскин, св. Евлогий, патриарх, Александрийски.

Просветен и теоретически, и най-вече от духовния си опит преп. Паисий можел да влияе и на другите. Освен чрез беседите си, той правел това и с писма и послания. Вече бе споменато за посланието в защита на Иисусовата молитва и това срещу хулите на йеромонах Теопемт. Към стареца се обърнал и някой си Йоан, вероятно от униатите, с чин на йерей при тях, който се бил усъмнил в истинността на униатското изповедание. И преп. Паисий написал послание към него с аргументация на православното учение и изпълнени с любов съвети да бяга от унията, както Лот от Содом.

Старецът проявява същата начетеност и любов и в друго едно писмо — отговор на запитването на група лица от Русия по някои общоцърковни въпроси. В него става дума най-вече за старообрядството. Прави впечатление твърдостта и категоричността на стареца — той ясно говори, че старообрядците трябва да оставят всичко неправилно, което следват.

Заключение

Пред много и сериозни въпроси ни поставя животът и делото на преп. Паисий Величковски. Прилича ли нашият живот на неговия? Имаме ли такава любов към светоотеческите съчинения, каквато той е имал? Отрекли ли сме се от себе си и от своя стар човек, както св. Паисий е направил? Търсим ли със същото усърдие своето спасение? И, накрая, стремим ли се да обичаме Бога поне с малка част от неговата любов?

И така, какво може да се заключи от казаното дотук? Може би трябва да направим извод за значението на личността на преп. Паисий Величковски? Но в какъв смисъл? Най-правилно е да се опитаме да разберем каква е била самата дейност на светеца и тогава ще можем да дадем правилна оценка за него. Да, наистина, за какво се е трудил той?

Всички човешки начинания, които не са подчинени на вечна и непреходна цел, са суетни. Ала каква е тази вечна и непреходна цел? Някога нашият Спасител казал: Едно е само потребно (Лук. 10:42). Кое е това едничко потребно нещо? Спасението на душата. Някой ще каже, че звучи много просто. Но този човек не познава духовния закон. Това спасение на душата обхваща в себе си всичко. Да, абсолютно всичко — постигането на човешкото призвание, придобиването на духовна свобода, познаването на смисъла на съществуващото и т.н.

Какво може да се каже за св. Паисий Величковски? Всичко би било напразно, ако читателят не се опита да вникне в самата негова личност. Да, там е най-главното — там са плодовете на духовния труд през цял един живот. Защото съществува истинско християнство и ако това не беше така, напразно би било всичко, което той е извършил. Напразни биха били годините на странстване, търсенето на духовен наставник, преводите на светоотеческите книги, грижите за възраждането на монашеския живот…

Особено е мястото на преп. Паисий Величковски в историята на православното монашество и въобще на Православната Църква. Той съчетал в себе си многобройни и високи добродетели — гореща любов към Бога и ближния, святост, благодатни дарове, самоотвержена обич към светоотеческите съчинения и монашеския живот, преданост на православната вяра. Със своя живот и дело преп. Паисий предизвикал огромно духовно възраждане — той ясно показал целта на монашеския живот, направил достъпно за славянските народи светоотеческото учение за молитвата и изобщо за духовния живот, разпалил огъня на Божествената любов в хиляди човешки сърца. Не можем да си представим развитието на монашеството без личността на св. Паисий Величковски. Неговото значение в историята на християнската религия изобщо не се ограничава само с рамките на земния му живот.

Голямо е делото на преп. Паисий Величковски в историята на много поместни православни църкви и изобщо в историята на Св. Православна църква. А това означава много. Защото не трябва да забравяме, че за да бъде велико твоето дело, ти трябва да си извършил една победа. Тази победа, която е по-голяма, много по-голяма от всяка друга… Не, ти не трябва да придобиеш огромно богатство, слава или чест, нито да преплаваш океани и морета и да завладееш множество чужди земи! Не! Ти трябва просто да си зададеш въпроса за смисъла на живота, да намериш отговор на него и да изпълниш онова, което си разбрал. И преп. Паисий е направил това. Началникът на демонските войски в Нямецкия манастир казал на игумена Софроний: Докато той управляваше манастира, ние не можехме да си отдъхнем. Независимо от всичките съблазни, хитрини и уловки, които опитахме срещу него и неговите монаси, ние не постигнахме нищо. По същото време човешкият език не може да опише какви ужасни страдания, трудности и изпитания понесохме, докато този човек беше тук. Той беше опитен воин и неговите стратегии винаги ни улавяха, без да усетим[55]. И тази една, но единствено истинска победа на човека, извършващ молитвата Иисусова, има своята награда — вечността. Вечността в блаженство е и за преп. Паисий:

Память твоя, блаженне, во славе пребудет,
блистающа, дондеже мир стояти будет![56]
____________________________
*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1].Цит. по: Кенанов, Димитър. Личността на схиархимандрит Паисий Величковски и неговата книжовна школа. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. Велико Търново, 1994 (с. 52–66). С. 58.

[2].Любеч бил родното място на преп. Антоний Киево-Печерски (паметта му се празнува на 10 юли) и се намирал близо до тогавашната граница на Русия с Полша.

[3]. Този манастир се намирал в Киевска митрополия.

[4].Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Молдавский старец Паисий Величковский – его жизнь, учение и влияние на православное монашество. ІІ-ое изд. Paris, 1988.

[5]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 98.

[6]. Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 97.

[7]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 67.

[8]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос.съч., с. 81.

[9]. Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 301.

[10]. Антоний (Светогорец), йеромонах. Атонски подвижници на благочестието през ХІХ век. Света Гора, Атон, 2002. С., 331-332.

[11]. Надгробное рыдание старцу Паисию от всех чад его духовных. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 301–303.

[12].Василий (Поляномерульский), схимонах. Предисловие к книге блаженного Исихия (Ключ разумения …, с. 258).

[13]. Предисловия към някои светоотечески съчинения за Иисусовата молитва (Ключ разумения: русские подвижники благочестия о молитве Иисусовой. Москва — Екатеринбург, 2003. С. 231–267).

[14].Свт. Игнатий Брянчанинов. Слово о молитве Иисусовой (Ключ разумения…, с. 169).

[15]. Пак там, с. 195.

[16].Свт. Игнатий Брянчанинов. О молитве Иисусовой. Отдел III. O упражнении молитвою Иисусовою. (Ключ разумения…, с. 88).

[17].Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Молдавский старец Паисий Величковский – его жизнь, учение и влияние на православное монашество. ІІ-ое изд. Paris, 1988. С. 112.

[18]. Вж. Свети Паисий Величковски. Полски кринове. Света Гора, Атон, 1999. С. 104.

[19].  Пак там, с. 49.

[20].  Вж. пак там, с. 53.

[21].Цит. по: Умното възношение. За молитвата Иисусова (сборник от поучения на светите отци и опитни извършители на Иисусовата молитва, съставен от игумен Харитон). Б. м., 1997. С. 253.

[22]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 213.

[23]. Преподобного аввы Исаака Сирина. Слова подвижнические. ІІ-ое изд., Москва, 1998. С. 7–8.

[24]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 97.

[25]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 301–302.

[26]. Йеромонах Серафим (Роуз) често нарича св. Игнатий по такъв начин.

[27]. Вж. Сергий (Рибко), йеромонах. Възможно ли е спасението през XXI век. Света Гора, Атон, 2003. С. 202.

[28]. Преп. Антоний Киево-Печерски. Паметта му се чества на 10 юли.

[29]. Тоест, украинец.

[30]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 73–74.

[31].Често се говори за антиномия между „Империята“ и „Пустинята“.

[32]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Свети Серафим Саровски. ІІІ-о доп. изд. София, 1992. С. 30.

[33].Напр. в статията Руският духовен учител на преподобни Паисий Величковски: св. Нил Сорски – живот и дело. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. Велико Търново, 1994 г. С. 78–91.

[34]. Преп. Нил Сорски отишъл в родната си Русия и основал скит на 15 версти (ок. 16 км.) от Белозерския манастир.

[35]. Малки манастири в слабо населени местности.

[36]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 176.

[37].  На душевните помисли, чувства, желания.

[38]. Соловьов, Александър. Старчеството според учението на светите отци и аскети. Б. м., б. г. С. 51–52.

[39].  Пак там, с. 47.

[40]. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Молдавский старец Паисий Величковский – его жизнь, учение и влияние на православное монашество. ІІ-ое изд. Paris, 1988. С. 302.

[41].  Вж. Сергий (Рибко), йеромонах. Възможно ли е спасението през ХХІ век. Света Гора, Атон, 2003. С. 205.

[42]. Съставен от проф. А. И. Яцимирски; поместен в: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 202–204.

[43]. [Архим. Митрофан]. Житие и писания Молдавского старца Паисий Величковского с присовокуплением… Изд. 3-ое. Москва, 1892. С. 212. Цит. по: Марчевски, Иван. Руският духовен учител на преподобни Паисий Величковски св. Нил Сорски — живот и дело. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. Велико Търново, 1994. С. 125).

[44].Кенанов, Д. Личността на схиархимандрит Паисий Величковски и неговата книжовна школа. — В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа. С. 64.

[45].Мнение на проф. А. И. Яцимирски . Цит. по: Кенанов, Димитър. Преводаческата школа на Паисий Величковски: в търсене на истинните славянски книги. — В: Старобългаристика, 1989, 1 (с. 99–109). С. 99.

[46].  Пак там, с. 97–98.

[47].  Цит. по: Линца, Елена. Паисий Величковски — един измежду последните големи църковнославянски книжовници.
— В: Старобългаристика, 1983, 3, с. 21–31. С. 25.

[48]. Пак там, с. 22.

[49]. Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 201.

[50]. Мнение на изследователя Нил Попов. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 201.

[51]. Цит. по: Марчевски, Иван. Исихазмът (Учението за
несътворените божествени енергии и светлини). Б. м., 1996. С. 290–292.

[52]. Написано ако не от стареца, то поне от някой негов ученик, въз основа на неговите наставления.

[53]. Авторството му е почти сигурно.

[54].Антоний (Светогорец), йеромонах. Атонски подвижници на благочестието през ХІХ век. Света Гора, Атон, 2002. С. 332.

[55].Цит. по Марчевски, Иван. Исихазмът (Учението за несътворените божествени енергии и светлини). Б. м.., 1996, с. 290.

[56]. Надгробное рыдание старцу Паисию от всех чад его духовных. Цит. по: Четвериков, протоиерей Сергий. Пос. съч., с. 303.

Изображения (техен източник – http://www.yandex.ry):

1. Преп. Паисий Величковски.

2. Ковчег с мощите на преп. Паисий Величковски.

3. Автобиография и житие на преп. Паисий Величковски.

(Спомени за Света гора и Зограф от отец Атанас Иванов Илиев)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Света гора (или Атон) в продъл­жение на векове е била притегателен център не само за Христовите воини (иноците), но и за миряните-поклонници, сред които се прокрадвали и учени изследователи. Известни са десетки спомени или пътеписни бележки за чутовната монашеска република, която няма аналог другаде по света.

Преди известно време у мен спонтанно възникна идеята да събера по-интересните спомени и пътеписи от български учени и обикновени поклонници и да ги издам в отделен сборник. В процеса на издирванията си случайно попаднах и на едни необнародвани и малко известни спомени от Cвета гора, или по-точно за българския Зографски манастир. Техен автор е починалият през ноември 1990 г. ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев (или отец Атанас – Матросът) от с. Душево, Севлиевско.

С автора на тези спомени ме свързва отдавнашно познанство. Бях още дете, ученик в 4 клас на „Абаджийското“ основно училище в Севлиево, когато за първи път видях и се запознах с поп Атанас и неговото семейство. Така се случи, че живеехме на квартира у неговия тъст (бай Петко) и попът с попадията – презвитера Йордана и малката им дъщеря Тотка, често идваха от близкото с. Душево. Отец Атанас беше едър и внушителен свещено­служител, излъчващ респект, но с добро­душно и благо лице, с висок, чист и ясен глас. През пролетната ваканция ме взеха на Душево, където им гостувах десетина дни и така още от 1959 г. станах близък с това мило и благочестиво семейство.

През лятото на 1993 г. бях в отпуск със семейството си в родното си село Шумата, Севлиевско. Един ден с големия ми син Петър решихме да отидем с велосипеди до съседното село Душево и да видим леля Йорданка – попадията, която беше останала вдовица[1]. Речено-сторено. Заварихме я да бере в зеленчуковата градина домати и краставици за едно познато семейство от София. Посрещна ни много сърдечно и „заряза“ цялата си работа – нагости ни и 4-5 часа се отда­дохме на спомени, разговаряхме за близки и познати, за живи и мъртви… Разглеж­дахме стари албуми със снимки и така попаднах на записаните спомени на отец Атанас за Света гора и Зографския мана­стир. Прегледах ги набързо и изявих желание след като ги „поизгладя“, да ги публикувам. Презвитера Йорданка беше много любезна и без възражение ми ги предостави – „да правя каквото си искам с тях“.

Позволих си да ги преработя съвсем леко в стилистично отношение, като на места сложих и някои обяснителни и пояснителни бележки. Спомените на отец Атанас Илиев са от края на 1943 до лятото на 1945 г., когато той е бил послушник в Зографския манастир и е имал намерение да посвети живота си в служба на Бога. Обаче така се стекли обстоятелствата, че той и още двама монаси били интернирани от монашеската република и съдбата му отредила да стане енорийски свещеник в родното му село Душево. Макар на места неподредени хронологично и система­тично, спомените на отец Атанас пред­ставляват интерес, защото ни връщат повече от половин век назад, в едно смутно и повратно време, когато Великите сили си поделяли Балканите на сфери на влияние. В тези политически кроежи попаднала и монашеската република, която винаги през вековете е била стожер на правосла­вието. След точно 30 години отец Атанас имал отново щастието да посети люби­мата си Света гора и по този начин да доразшири спомените си.

Изповед на един Зографски послушник

Аз, най-малкият и млад член на братството от българската обител „Зографски манастир“ на Атон, Атанас Иванов Илиев, съм роден на 9 ноември 1926 г. в с. Душево, Севлиевско. Свако ми Найден Цонков Найденов от същото село е роден през 1887 г. и с него решихме да отидем в Зографския манастир и да приемем монашество.

Свако ми беше заможен и начетен човек. Участвал е в няколко войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата европейска. Бил е голям земе­делски поддръжник на Александър Стам­болийски и е стоял известно време кмет на селото. След преврата на 9 юни 1923 г. без малко да го екзекутират – само благодарение на свои приятели избягнал смъртта. Той и леля ми нямаха деца. Като много религиозни хора осиновили едно малко момиченце – сираче, отгледали го и когато то пораснало, вместо да се омъжи, пожелало и станало монахиня в Габровския манастир[2] с името София[3].

През 1932 г. свако ходил в Света гора на поклонение. Много му харесал религиозния живот в Атон, самата монашеска обстановка и прекрасната природа. След като се завърнал, споделил всичко с леля ми и си поставили за цел обновлението на селския храм. Старата църква трябвало да бъде съборена и на нейно място направена нова; леля ми да остане прислужница, като ѝ се направи една стая за живеене под навеса на църк­вата, а свако да отиде монах в Зографския манастир. За целта той поел касиерството на църквата в качеството си на църковен настоятел, една част от имота си подарил на бедни, а другата част продал за сметка на църквата, като около 10-15 дка оставил на леля да се прехранва от тях. Така с негово съдействие и с помощта на селя­ните бил построен нов храм „Св. Парас­кева“, който днес краси селото ни[4].

През пролетта на 1943 г. игуменът на Зографския манастир дядо архиман­дрит Владимир дойде в България по служба и свако отиде в Зографското подворие в София. Той се срещна с него и сподели желанието ни да станем и двамата монаси в Зографския манастир. Дядо архимандрит Владимир се зарадвал много и му казал да си подреди домашните работи, а той през това време ще уреди документите за нашето заминаване. По това време аз учех в овощарското (земе­делско) училище в сегашния гр. Априлци. Веднага прекъснах учението си, за да се подготвя за Света гора.

На 1 октомври 1943 г. двамата със свако отидохме при дядо Владимир в София. Той ме изпрати в Германския манастир[5], който беше имение на Зограф. Там беше игумен дядо йеромонах Теофан, родом от Санданските села, изпратен от Зографския манастир да управлява име­нието му. Негов помощник беше монах Антоний, родом от моето село, който бил градинар в Молдова до Зографското имение в Нямцу. След като се завърнал в България, той станал монах в Германския манастир, където преди няколко години умря и там е погребан. Друг монах беше Филарет, дошел от Оряховските села и тук се покалугерил.

Аз като малчуганин им прислугвах и помагах в земеделската работа: ходех на зеленчуковата градина и воденицата, които се намираха до рекичката, близо до с. Герман. Моето пребиваване в Герман­ския манастир ще запомня с дата 14 ноември 1943 г., когато англичаните бомбардираха София.

След като всички документи бяха оформени, свако дойде в София. Беше издал касиерството на храма и уредил домашните си работи. На 1 декември 1943 г. дядо игумен Владимир ни събра в Зографското подворие – мен, свако, монах Филарет от Германския манастир и монах Сергей от Зограф, който се намираше по това време на лечение в България. Игуме­нът ни каза, че утре, 2 декември, вечерта потегляме от гара София за град Кавала, където ще изчакаме пристигането на храните и провизиите от България и след като ги натоварим, ще ги придружим до Зографското пристанище. Каза ни също, че в Кавала има хотел на Зографския мана­стир и няма да плащаме за пренощуването.

На другия ден и четиримата потеглихме с влака и стигнахме до град Драма, понеже влак няма до Кавала. Спахме в Драма и на следващия ден с камион пристигнахме в Кавала, като се настанихме в хотела. Този хотел беше близко до римския водопровод, долният етаж от който беше кръчма и българските моряци (т. е. войници) всяка вечер пиеха, пееха и някой път се сбиваха, и аз от любопитство ги наблюдавах. На митни­цата на пристанището комендант беше капитан III ранг (майор) Митев, а негов помощник някой си Петров, който говореше отлично немски език. Двамата даваха команди за излизането и влизането на всякакви морски съдове. На приста­нището беше и рибната борса, а също имаше и консервна фабрика за риба. Тогава Беломорието беше българско и всички учреждения се управляваха от българи.

В Кавала стояхме 10 дена. След като пристигнаха храните в Кавала, които бяха предназначени за Зографския мана­стир, те бяха натоварени на една гръцка гемия (петдесеттонна), която имаше екипаж от четирима души, единият от които знаеше български. На пристани­щето ни изпратиха капитан Митев и Петров и ние потеглихме за Света Гора. Когато минахме покрай остров Тасос, капитанът на гемията ни каза, че ще отидем на естествено пристанище (лиман), защото ще има голямо вълнение. Ние го помолихме да ни обясни, как така ще има вълнение, след като морето е съвсем тихо. Той ни посочи едни едри риби, които плуваха след гемията. „Тези риби са акули (домус риба) – те са най-хищните. Когато времето започне да се разваля, те започват да се изхвърлят над водата.“

Тъкмо прекосихме Орфанския залив и морето започна да се вълнува. Едва стигнахме до лимана „Плати“, където зад един нос започва Хилендарското землище. На отсрещния южен бряг пък се намира селото Иерисо. Морето така силно се развълнува, че никакъв морски съд не можеше вече да пътува. Стояхме цели три дни, а морето не стихва. Хлябът ни се привърши, защото беше купонна система и от Кавала ни бяха дали толкова хляб, колкото да стигнем до Зограф. Наложи се свако и монах Филарет да слязат от гемията и по суша да отидат до Зограф и да ни донесат хляб и храна. Един член от екипажа ги упъти по една пряка пътека за Хилендарския манастир, а оттам до Зограф свако знаел пътя още от времето, когато е ходил на поклонение. По посоче­ната пътека те стигнали в манастира и обяснили какво е положението с нас и с гемията. На сутринта изпратили манас­тирския работник Драко с две мулета натоварени с хляб и храна, защото не знаели докога ще стоим в лимана. Обаче още същата сутрин морето се успокои и ние потеглихме за Зограф, като заобико­лихме връх Атон. Пристигнахме на светогорското пристанище Дафни и там нощувахме на гемията. На другия ден уредихме митническите документи и потеглихме за Зографското пристанище „Арсаната“. Пристигнахме около 11 часа и там ни посрещнаха по-младите монаси от Зограф и манастирските работници, които бяха дошли да разтоварят гемията. Този  ден   беше   19   декември, Никулден[6]. Монасите се зарадваха, че идват нови хора от България и желаят да останат в манастира. От „Арсаната“ отидохме в Зограф. Там ни дадоха отделни стаи и след няколко дни ни възложиха послушание – където стане нужда, да помагаме. Това продължи до месец март следващата година. Когато игуменът се завърна от България, на 10 март 1944 г. свако прие монашество с името Наум. На мен възложиха да давам хляб на монасите, да правя разни сметки и да съм в помощ на главния епитроп. Освен това ме задъл­жиха да изучавам църковнославянски език при йеромонах Прокопий и нотно пение при монах Евтимий, който беше голям протопсалт[7], с цел един ден да стана дякон в манастира. Наред с тези задължения (послушания) бях опре-делен да бъда в помощ на монах Теогност, който беше капитан на манастирските лодки. Където и да отидеше той по море, до Лонгос, Св. Никола, Трепети, Урано-полис, остров Амолени и на други места, аз ходех с него, защото обикнах морето. Също ходех да помагам, когато се беряха маслините, гроздето, лешниците и оре-хите, да жънем житото на „Паша конак“, да вършеем с мулетата на хармана, който се намираше на отсрещния хълм до училището, обущарницата   и   шивалнята[8].  Така протичаше моят живот в Зограф. На свако Наум му възложиха послушанието да дава вино на монасите на обяд и вечер. Монах Филарет стоя един месец, разболя се и го изпратиха в България. Той имаше собст­вена къща в Горубляне, близо до 9-и кило­метър. За съжаление, не съм го виждал и не знам дали е още жив или умрял.

Света Гора е откъсната от външния свят и всеки, който е отишъл там, си гледа послушанието и не го интересува какво става извън нейните предели. Когато дойдоха гръцките партизани (андарти), научихме, че българите се изтеглили от Беломорието. Гръцкото военно партизан­ско управление постави във всеки мана­стир по четирима полицаи, както е редът в Света Гора. С нас, българите, партиза­ните се държаха добре, като казваха, че „ние с българите сме заедно и една идея имаме“. Те поискаха от нашия манастир помощи – пари, зехтин, платове, вино и други неща. На няколко натоварени мулета монах Исидор ги отнесе в гр. Полигерово, където беше щабът на партизаните. След като предал всичко, се завърна с мулетата в манастира.

Така продължи няколко месеца. Обаче на власт дойде крал Георги, който след завладяването на Гърция от герман­ците беше забягнал с част от армията си в Африка (Каринайка), която беше англий­ско владение (колония). След изтеглянето на българите от Беломорието и Македо­ния и на германците от Гърция, те се завръщат, справят се с партизаните и заемат управлението, а също и Света Гора.

Дойде и злокобният и плачевен за нас месец юли 1945 г. Свако Наум, аз и отец Серафим (който беше дошъл преди нас в Зограф) бяхме извикани под конвой от двама полицаи в губернаторството в Карея. Фактически бяхме арестувани. Епистас[9] на Зографския манастир беше моят учител по пение дядо Евтимий. Той попита по какъв повод сме арестувани, а те му отговориха, че за 24 часа трябва да напуснем Света Гора.

На другия ден пак под конвой от двама полицаи пеша отидохме до пристанището в Дафни. От там с лодка минахме покрай Зографската „Арсана“. Там бяха дошли да ни изпратят всички монаси. Те и ние със сълзи на очи се разделихме и вече не се видяхме. От манастира ни дадоха документ, че ако се завърнем живи и здрави в България, аз да продължа образованието си в семинарията за сметка на Зограф, а свако Наум и отец Серафим да останат в Германския манастир или в Пловдив.

Потеглихме от „Арсаната“ с покрусени сърца и души и стигнахме до кейчето на Трепети, защото тогава нямаше път и пристанище в Уранополис. От Трепети пеша през нивите стигнахме до с. Иерисо и там пренощувахме при един грък, на име Янис, чийто баща беше писар в Зографския манастир. На сутринта потеглихме с едно малко рейсче от Иерисо за Солун. Закараха ни в „Обществената безопасност“, заключиха ни в една стая и там спахме, но не ни дадоха никаква храна. На другия ден ни изведоха и под конвой тръгнахме по улиците. От тротоарите гърците ни псуваха, като викаха „Мамка Ви старобългарска“. Заведоха ни в затвора „Еди-кули“ и ни поставиха в едно подземие, тясно и приличащо на тунел. Там имаше много затворници, партизани, македонци и гърци, които са били на българска и германска служба през окупацията.

Толкова много бяха затворниците, че през деня стоим седнали, а вечерта като сардели лягаме да спим на пода. Денем ни извеждаха по за 20 минути в едно дворче, широко около 3-4 метра и дълго не знам колко, и стоим прави, защото няма простор за разходка.   Беше  много задушно, както в подземието, така и в двора, защото през юли слънцето пече силно. Храна ни даваха по толкова, колкото да се каже, че са давали. Благо­дарение на партизаните (комунисти), които не бяха арестувани, оцеляхме, те под булото на „Червения кръст“ обхож­даха с камион магазините и пазарите и събираха хляб, дини, пъпеши, макарони, маслини, цигари и други храни и ни ги донасяха. Направи ми впечатление, че властите на затвора разрешаваха да се стоварват храни без ограничение, само проверяваха да няма оръжие; даже и игла да имаше, вземаха я. Тези храни се разпре­деляха по равно между затворниците. Макар че ние бяхме българи, от нищо не ни лишаваха и деляха всичко по братски. Така изминаха 17 дни, но на нас ни се видяха 17 години, защото никой нищо не ни казва – дали ще ни очистят от лицето на Земята или ще ни изпратят на някой остров, докато угаснем. На 17-ия ден сутринта ни заведоха при началника на затвора, който ни каза, че сме били с редовни документи и нямаме никаква вина, но се налага да напуснем Гърция. Взехме си довиждане с всички затворници и тръгнахме пак под конвой от двама полицаи – ние напред, а те с карабините отзад. Качиха ни на един камион пълен с месни консерви и хляб. Ние още не можем да проумеем какво ще става с нас – дали извън Солун ще ни теглят куршума или заминаване на някой остров на изгнание. Един от тези полицаи знаеше чист български – обясни ни, че е родом от с. Горни Воден (когато бил на 10 години баща му се преселил в Гърция). Той ни успокои, като ни каза, че ще ни придружат до Демир Хисар, а оттам ще ни изпратят за България. И понеже няма превоз, използват този камион, който кара храна за гръцките войници там.

Държаха се много добре с нас. В село Лахана спряхме да обядваме и ние искахме да платим, но те казаха: „Ние ще платим, и Вие сте хора като нас.“ Когато минахме река Струма и видяхме Бела­сица, се успокоихме, защото се завръщаме в България.

Пристигнахме в Демир Хисар и ни заведоха в полицейското управление. Предадоха ни на един полицай, който беше на пост, като му казаха да ни придружи до границата. Този полицай ме попита откъде съм и като разбра, че съм от България, напсува ме и ме взе на бой с нож. Благодарение на полицая от Солун, който знаеше български, успях да се спася. Той улови карабината му и каза: „Какво ти е направило момчето, че искаш да го убиваш! Ако те е бил някой българин през окупацията, то вина за това няма!“

Когато си спомня за Демир Хисар, мъка пробожда сърцето ми и сълзи наливат очите ми. Там видях една трога­телна и плачевна картина. Един грък отишъл в Германия като работник, оженил се за германка и имат дете на година и половина. Жена му я гонят от Гърция като германка, а той с детето остава. Те насила я качиха при нас в камиона за границата. Мъжът ѝ се държи за канатите, детето плаче, а тя иска да се хвърли от камиона -не иска да се раздели от детето и мъжа си. Полицаят от камиона насила дръпна мъжа й, щеше да му отреже ръцете с ножа. Камионът потегли за границата, тя пищи и плаче, а ние нажалени и смутени стоим като заковани.

Пристигнахме на Кулата. Границата беше затворена – бариерата спусната през средата на моста, който е построен на една река, приток на р. Струма. Гърците ни гонят, а българите не ни пускат. Наложи се да чакаме около два часа, докато се разберат двамата началници на българския и гръцкия гранични постове. Българският началник направил запитване по телефона до София, а оттам питали в село – дали има такива и такива хора в Гърция. След като отговорили, че има, чак тогава вдигнаха бариерата и ни въведоха в постовото помещение. Там пренощувахме и на сутринта под конвой от един милиционер ни заведоха в Петрич. Там имаше руски комендант, който ни разпитва какво сме видели от военните обекти, понеже с гръцката армия дойдоха и английски войски в Гърция.

Вечерта в Петрич се качихме на влака и под конвой пътувахме до София. Сутринта ни заведоха направо в „Обществената безопасност“. Там ни искаха щателни показания за какво сме отишли в Света Гора, къде сме видели английски войски, какви са летищата в Микря и Солун, за моста на Струма, за разни бункери и военни обекти и т. н. След разпита ни освободиха и ние взехме един файтон и право в Германския манастир. Първата ни работа беше да се освободим от осмоногите ни животинки, които завъдихме още в затвора в Солун. Те така се бяха размножили, че където се похванеш, все животинка ще намериш. Спомням си от книгата „Писма и изповеди на един четник“ на Христо Селянов -войвода-четник от Леринския край, написаното, че „когато се освободим от бойни действия, започваме борба с осмоногите животинки – въшките“. Така стана и с нас, справихме се отлично.

Свако Наум постоя известно време и замина за Пловдив, о. Серафим остана в Германския манастир, а аз се записах да уча в семинарията. През ваканциите помагах на старците в Пловдив, пеех в църквата, събирах наемите, ходех по покупки; което ми се възлагаше, всичко изпълнявах. След завършването на семинарията ме взеха войник, служих като матрос във Варна. Бях на такава служба, че можеше да достигна до голям военен чин, но моето желание и призвание беше да стана духовно лице. Затова станах свещеник в родното си село Душево. Свако Наум, след като починаха старците в Пловдив, дойде в Батошевския манастир[10], стана игумен и го стабили­зираха, но се разболя и почина през 1965 г. Там го и погребаха.

СВЕТА ГОРА И ЗОГРАФСКИЯТ МАНАСТИР

За Света Гора и нейните манастири са писали много историци, изследователи и писатели. Но според думите, които сподели с мен проф. Атанас Божков: „Света Гора представлява един огромен лабиринт на исторически документи и ценности, които още не са открити в библиотеките и скривалищата на манасти­рите.“ Също така той сподели, че ние, българите, не знаем какво сме имали и имаме зад границите на България.

Българският Зографски манастир е бил едничкото учреждение на политичес­ката и духовна власт през време на османското робство. Там се пазел българ­ският национален дух, оттам са излизали просветени хора – таксидиоти, които просвещавали българския народ и запазвали неговата националност. Моят учител по литература Михаил Ковачев, който е бил студент на проф. Йордан Иванов – откривателя на Паисиевата история, бил натоварен от него с мисията да отиде в Зографския манастир и да продължи своите изследвания. Действи­телно Ковачев е открил много научни документи[11] и като разбра, че съм Зограф­ски възпитаник, изнасяше пред класа ни цели лекции за Света Гора и Зографския манастир. В моето съзнание се запечатаха думите му: „Зографският манастир съществува от цар Симеоново време чак до сега и манастирът е подкрепял материално и духовно българския народ за просвета и националност.“ Тогава аз като малчуган в манастира не съм проя­вявал интерес, защото мислех да остана там и с течение на времето може би щях да изуча поне отчасти ценностите на манастира. Колкото и да не съм проявявал интерес, все пак в моето детско съзнание се запечатаха много работи за Света Гора, за монасите и манастира. Затова, макар бегло, не мога да не напиша някой ред за Света Гора и Зографския манастир.

Света Гора е един от ръкавите на Халкидическия полуостров – левият, средният се казва Лонгос, а южният Касандра. Този ляв ръкав още го наричат Атонски полуостров – носещ името си от връх Атон. Света Гора започва от провлака, близо до с. Иерисо. Там започва от нулева надморска височина и посте­пенно се издига до височината Атон, връх, който е висок 2033 м и отвесно се спуска над морето. Полуостровът от северната и от южната страна се мие от водите на Бяло море. Дължината на полуострова е около 50 – 60 км, а ширината е между 8-10 км. В средната част се издигат хребети, които достигат до самия връх Атон. Северната и южната страни са наклонени към морето и са силно назъбени от много рекички. Западната и средната част до градчето Карея са обрасли с хубави борови, дафинови, кестенови, кипарисови и други дървета, а източната част и самият връх са почти каменисти, тук-таме се забелязват малки горички по склоновете. Има и разработени манастирски земи, които са засадени с маслинови, портокалови и лешникови дървета, има също и зеленчукови градини, изобилстват и лозята.

Според преданието от връх Атон са предавали сигнализации чрез огън – там се развивали бойните действия по време на Троянската война. Друго историческо предание говори, че под връх Атон, при силно морско вълнение била потопена персийската флота на адмирал Мардони, която отивала да се бие с гърците. Трето предание говори, че Александър Македонски бил идвал в Света Гора (в Карея) на лечение и почивка и там имал лична резиденция.

Целият полуостров е осеян с големи манастири – на брой двадесет; редица скитове – наподобяващи на манастирите, особено руския скит „Св. Андрей“, гдето се помещава духовната семинария (със своята монументална архитектура и коло-салност той стои като страж в карейската околност); има и над 600 келии, пръснати из манастирските землища и по склоно­вете на връх Атон. От северната страна на полуострова са манастирите: Хилендар, Есфигмен, Ватопед, Пантократор, Ставроникита, Кутлумуш, Ивер, Каракал, Филотей и Лаврата, а от южната страна са: Зограф, Костамонит, Дохиар, Ксенофонт, Пантелеймон, Ксиропотам, Симонопетър, Григориат, Дионисий и Павел.

Управлението на Света Гора се нарича „Кинотис“ (събор на антипросопите) и се състои от духовни лица. Всеки манастир си има свой представител, който участва в заседанията и има право да гласува с „да“ или „не“. Този Кинотис се грижи за духовното състояние на полуострова; следи за религиозния живот на монасите в манастирите, скитовете и келиите; контролира кой влиза и кога излиза; контролира различните нововъве­дения. В Света Гора има губернатор (граж­данско лице) и полиция, която се грижи за реда и спокойствието на манастирите.

Зографският манастир се намира на южната страна на полуострова, той е и първият манастир от запад на изток; разположен е на два и половина километра от морето навътре в сушата. Построен е в една малка котловина, осеяна в зеленина от кипарисови, дафинови, борови, орехови, маслинови и други дървета. Него­вата мащабност и височината на зданията му (корпусите) го наподобяват на някой средновековен замък. Например височи­ната на западното крило достига до 45 м. Негови основатели са били трима братя от Охрид – Мойсей, Арон и Иван-Селима, които живеели поотделно в сегашното Зографско землище. Най-после решили да се съберат и построили манастир, като го нарекли на името на Свети Георги (понеже сам се изографисал по чудесен начин на една чиста рендосана дъска – и до днес тази икона стои в централния манастирски храм).

Землището на манастира се прос­тира в следните граници: на североизток то граничи с това на манастира Ватопед; на югоизток – с манастира Костамонит; на юг – с морето; на запад – с манастира Хилендар, и на север – с манастира Есфиг-мент. Зографското землище е едно от най-богатите на гори, от които секат строите­лен материал и го продават. То е проря­зано с 5 рекички (долчини), които през лятото пресъхват. Равните места и котловините са разработени и засадени с маслинови дървета, портокали, лимони, орехи, лешници и най-много с лозя.

По-важните местности в землището на манастира Зограф са:

ИВАНИЦА, която на юг граничи с морето, а на запад с Хилендарското землище. Тази местност е почти равна, през нея минава рекичка и цялата е заса­дена с маслинови дървета (сред тях може би има вековни), също има и ливади. Там беше манастирското стопанство, в което отглеждаха и кокошки за яйца. Има хубави постройки и църква „Св. Спиридон“; има също и голяма и дълбока щерна за вода, изградена от камъни.

НЕРАНЖИТЕ – те са до самото море, между Иваница и Арсаната. Там има хубави гори и всред тях още от езическо време е останало училище и капище, на които още стърчат зидовете.

АРСАНАТА – това е пристанището на Зограф. Там има построени здания за живеене, складове за храни и хангар за манастирските лодки. Има и хубава църква, построена в чест и памет на св. Никола. До Арсаната се издига вятърна мелница, за която се говори, че е построе­на от отец Матей Преображенски, когато е бил в Зограф. Близо до самата Арсана е и зеленчуковата градина. По-нагоре по течението на реката се намира манастир­ската воденица, която използва водите на двете рекички. Първата идва откъм манастира, а другата от местността „Св. Апостоли“. Водите и на двете са събрани в голяма щерна и се използват за мелене на брашно и за поливане на зеленчуковата градина.

ТУМБАТА – разположена на запад от пътя, водещ от Арсаната за манастира. Тя е равна и там бяха централните лозя и доста смокини.

ПОТИРА – намира се по на север от Тумбата, по пътя за Зограф. Там има лозя и няколко постройки с църква. Там се приготвяха виното и ракията за манас­тира. След като започне гроздобера, гроздето, натоварено на мулета, се донася тук и отец Агатангел правеше виното, а отец Никифор – ракията. Тук се произвеж­даха с тонове бяло и червено вино и гроздова ракия.

ХЕРОВО – разположена пак по пътя за Зограф, но по на запад. Там също имаше постройка с църква; много хубави лозя, големи дървета орехи и смокини (послед­ните нямаше кой да ги бере и така се захаросваха по дърветата).

На запад от манастира е пещерата “Св. КОЗМА”, а по-нагоре е местността ИВАН СЕЛИМА – там имаше хубава нива, която я сееха с жито. Там още се виждат развалините на кулата на Иван-Селима.

ПАША КОНАК – разположена по на запад и на север, и граничи със земли­щето на Хилендарския манастир. Там има голяма и равна нива, която сееха с жито и ечемик за мулетата и воловете.

ЧЕРНИ ВИР[12] – разположена на север от манастира при хармана и граничи със землището на манастира Есфигмент. Местността е равна и се обработваше, като сееха бакла и нахут. Там има хубави постройки и църква с три престола. Тази келия е била руска, но след като в нея останали двама монаси, подарили я на Зограф, а те се прибрали в манастира си и там починали.

СВ. АПОСТОЛИ – разположена на юг от манастира и през нея преминава река. Има много равна нива и в нея всяка година сееха бакла и нахут. Там има стари и хубави постройки с църква в чест на Св. Апостоли. Тази келия е била гръцка, но я продали на Зограф.

ПАЛЬО – ПИРГО – намира се по-нагоре от Апостолската река, като на изток граничи със землището на манас­тира Костамонит. Има хубава равнина и с дядо Панарет ходехме да облагоро­дяваме крушови и ябълкови дървета. Там дядо Панарет беше направил една хубава овощна градина. От тази местност е хва­ната водата и чрез водопровод е докарана в манастира за пиене.

На запад от манастира през рекич­ката и под хармана има ябълкова и масли­нова градина, дело на монах Кесарий. На север от манастира, пак през рекичката, има друга маслинова градина. Под самия манастир на запад има хубава зеленчукова градина.

Между местностите „Иван-Селима“ и „Иваница“ има една красива местност с останки от стари постройки. Знае се, че там е живял и писал нашият български патриарх св. Евтимий.

Извън пределите на Света Гора Зографският манастир има следните имоти: в Солун две здания; в София и Пловдив по едно здание; манастирско стопанство при Германския манастир; воденица и зеленчукова градина при р. Искър. На полуостров Лонгос има метох с маслинова градина; също такива има и на остров Тасос.

КАЛА МАРИЯ – метох с много земя и различен домашен добитък на Халкидическия полуостров[13]. Оттам се задоволяваха нуждите на манастира с яйца, сирене, мляко и др.

Зографският манастир също е имал имоти в Молдавия – до гр. Нямц и в Бесарабия – Киприяновския манастир[14].

Пътища и пътеки

Път № 1 – водещ от провлака, Уранополис, Паша конак, Иван-Селима, пещерата “Св. Козма”, Зограф и за Карея.

Път № 2 – водещ от манастира, покрай Потира за Арсаната и морето.

Път № 3 – водещ от манастира до “Св. Апостоли”.

Път № 4 – водещ от манастира, Арсаната за Иваница.

Път № 5 – водещ от манастира до Херово.

Път № 6 – водещ от манастира до Черни вир[15].

Път № 7 – водещ от манастира до Василиевата килия, която се намира на един връх, близо до землището на Ватопедския манастир.

Път № 9 – водещ от кулата на Иван-Селима до Иваница.

ПОСТРОЙКИ

Извън манастира има следните постройки:

1.  Болница – когато се разболеят монасите от манастира, там ги преместват и се грижат за тях.

2. Помещение за машините, където се приготвя зехтинът и склад за дървен и железарски материал.

3. Помещения за полицията и работниците.

4. Обори за мулета и волове.

5. Сеновал.

6.  Пералня и ковачница за желе­зария.

7.  Фурна, гдето се печеше хлябът. Тя се намира до самото южно крило на манастира.

Самият манастир представлява, както казах вече, един голям четириъ­гълник, наподобяващ средновековен замък.

ИЗТОЧНО КРИЛО – в долния етаж имаше складове за дрехи и дърводелница. По горните етажи има стаи за живеене. В това крило се намират параклисите: “Св. Димитрий Солунски”, “Св. Йоан Кръстител” и “Св. Преображение”. Към него са изгра­дени часовниковата кула и камбанарията[16].

СЕВЕРНО КРИЛО – в неговото подземие е избата, където се съхранява виното. Над него са складовете за храни­телните продукти, а горните етажи са предназначени за живеене. Тук се помеща­ва и манастирската библиотека, където се съхраняват ценни исторически книги, документи и хрисовули още от основа­ването на манастира, та чак до сегашни времена. В това крило има параклис в чест и памет на Св. 26 Зографски мъченици. В северното крило е и главният вход за влизане и излизане от манастира. Портата е грамадна, изкована от желязо и като се затвори, само с оръдие може да се разбие, за да се влезе.

ЗАПАДНО КРИЛО – в подземието му се съхраняват зехтинът и маслините в големи пръстени и дървени съдове. На първия етаж беше складът за хляб, магер-ницата (кухнята) и трапезарията (която може да побере над 200 човека). На горния етаж е “Фандарика” – специална кухня за по-видни гости. На още по-горните етажи са спалните стаи за официалните гости и заседателната зала на манастирския събор. Тук има и стаи за живеене на монаси. В западното крило се намира величествената църква “Св. св. Кирил и Методий”, на която палех денонощно кандилата и се грижех за чистотата ѝ. По на юг в същото крило се намират параклисите Св. Архан­гел Михаил и Св. Козма Зографски.

ЮЖНО КРИЛО – в него се поме­щава игуменарницата, гдето живее игу­менът и клисарницата, гдето се замесваха и печаха просфорите. Също там се пригот­вяше всеки ден жито за службата. Има и някои помещения за живеене[17].

В манастирския двор се намира централният храм, издигнат в чест на Св. великомъченик Георги Победоносец. Църквата е солидна сграда, покрита е с олово, има изящна изография, великоле­пен иконостас, които веднага пленяват окото на посетителя, който изпада в недоу­мение – кой е направил изографията и дърворезбата. Това е изкуство, ненадми­нато за вечни времена. В този храм има четири чудотворни икони, три от тях с лика на св. Георги – самоизографисалата се, иконата, донесена от морето с мулето, и иконата, подарена от Молдовския вой­вода Стефан. Четвъртата икона е тази на Св. Богородица, тази, която заповядала на св. Козма да се оттегли от манастира и да отиде и да се отдаде на аскетизъм в пещерата, недалеч от манастира. В самия храм има скривалище на ценни книжа и документи.

На север от главния манастирски храм се намира църквата “Успение Бого­родично”. Тя е подобна на централната, също е изографисана изящно и има чудесна дърворезба. В двора се намира и кръщелницата, където се осветява водата на Св. Богоявление. Близо до самата кръщелна има издигнат паметник в чест на изгорелите монаси при нашествието на латинците[18].

Вън от манастира се намира парак­лисът “Св. Никола” – при гробищната църква “Св. Благовещение”. На запад от манастира на един хълм се намират постройките на скита Св. Георги – там се помещава училището, обущарницата и шивалнята. Там има построена много хубава църква в чест на “Св. Георги”. Близо до Карея Зографският манастир има келия с храм “Веех Святих”; при нея има и лешникова градина. В самата Карея манастирът е построил хубаво здание с църква, което е на три етажа и в него могат да се намерят много поклонници. То е едно от най-хубавите здания в Карея и в него живее Зографският представител (епистас).

Управление

Манастирът се управлява от събор, който се грижи за поддръжката на светата обител и цялото й имущество, вътре и вън от нея. Съборът се грижи и за манас­тирския ред и дисциплина. Той се състои от следните лица: игумена архимандрит Владимир, заместник-игумена йеромонах Евгений, главния епитроп монах Натанаил, втория епитроп монах Партений, третия епитроп монах Никанор и монасите – Агатангел, Панарет, Евтимий, Исидор и Лука. Съборът се събира всеки месец на заседание и решава манастирските работи

–  какво са направили досега и какво ще правят в бъдеще.

Ред и дисциплина

От манастирския събор се определя на всеки монах каква длъжност ще изпъл­нява, независимо дали живее в манастира или вън от него. Той е длъжен да прави послушание, независимо днес каква служба заема и утре какво ще му възло­жат. На всеки се определя службата според възрастта, здравословното състояние и способностите му.

Най-малкото непослушание се наказва от игумена – например монахът да тегли броеница, дълга около два метра, през време на ядене в трапезарията на обяд и вечеря, да прави поклони и да казва: “Господи, помилвай ме, мене, твоя грешен раб…” Според размера на вината му, той може да прави тези поклони един-два или повече дни. Когато монасите се нахранят и излязат от трапезарията, чак тогава той сяда да яде. Ако е по-голямо провине­нието, монахът се наказва за известно време на послушание да живее извън манастира или го изпращат в някой гръцки манастир за определено време, за да изкупи вината си. Без благословението на игумена никой монах няма право да излиза и до морето (Арсаната).

Извън пределите на Света Гора излизаха само игуменът и някои от съборните старци и то по служба или за уреждане на някои манастирски работи. Зографски монах излизаше извън Света Гора само по болест и ако се налага, за да се лекува в Солун или в България.

По принцип монасите след като са се замонашили, са се откъснали от външ­ния свят и си гледат само послушанието и душеспасението. Много от тях въобще не желаят да излизат от Света Гора.

Имаше един такъв случай с монах Тома, родом от Македония. Като дете той боледувал много и физически не се развивал. Като станал на седем години баща му го донесъл в манастира в едни дисаги на кон, подарил го на братството и казал: “Ако има от Бога дни да живее, нека остане и помага на манастира”. Действи­телно монах Тома оздравял, но беше висок само 1,20 м. Научил се да прави обувки в обущарницата при манастира, също се научил да чете по славянски и да пее по източни ноти – имаше много хубав глас (тенор). Той не познаваше друг свят, освен този в Света Гора. Не беше виждал какво е това жена, разни домашни животни, къщи, здания и т. н. Показваха му ги само на снимки и трябваше да му обясняват.

Животът в манастира е следният:

Вечер входната врата (портата) се затваря и портарят занася ключа на игуме­на. Сутринта отива да вземе благосло­вение от игумена и той му дава ключа да отвори портата. Отварянето и затварянето на портата става само в строго определен час. Веднъж затвори ли се тя, не се отваря – ако се отвори, имат го като престъп­ление, т. е. грях.

Монахът портар стои от сутрин до вечер при портата в специална стаичка и наблюдава кой влиза и кой излиза. Ако дойдат чужди хора, веднага обажда на началството и те ако разрешат, тогава ги пуска да влезат. Там при него стоеше една голяма кошница с хляб, друга с маслини и сардела риба. Когато някой пътник минава край манастира, той му дава от тази храна, за да има за из път.

Богослужението

Всеки ден в манастира се извършва служба. Сутрин специална камбана бие в 3,30 часа и в 4 часа всички монаси отиват в църквата на служба. Игуменът с поглед оглежда дали са дошли всички монаси, ако някой закъснее, си понася наказанието. Извинение има само за тези, които са болни. През обикновените дни службата трае 4 часа, през неделните и празничните дни – 6 часа, а на самия храмов празник достига до 11 – 12 часа.

През работните сезони, когато се беряха лозята, маслините, орехите и лешниците, когато имаше сено за съби­ране или да се жъне и вършее, монасите, които работеха, се освобождаваха от присъствие на богослужението. През обикновените дни богослужението се извършва в храма “Св. Богородица”. След като се извърши утринното правило за половин час монасите отиват по килиите си да починат, а чредният свещеник през това време споменава на проскомидията всички живи монаси от Зограф за здраве и спасение. Като удари отново камбанката, монасите идват отново и стоят докато свърши светата литургия.

Йеромонасите, които служеха в храма, бяха: Прокопий, Евгений, Акакий, Йоаким, Амфилий (той беше освободен от служба поради старост, но изпълняваше длъжността изповедник) и дякон Анатолий. Ръководител на певците на десния клир беше монах Агатангел, а освен него и Антоний, а на левия клир – монах Евти­мий и Панарет. И други помагаха, който можеше да пее. Четци бяха монах Калистрат, Йоан (който беше канонарх), Мартениан и Владимир. Старши клисар беше монах Корнилий, а негови помощници – монасите Никола, Андрей и Серафим.

Чредният свещеник по задължение служеше в църквата, а някои от останалите свещеници, които бяха свободни от чредство и който желаеше, след като свърши утринното правило, ходеше да служи в някой параклис из жилищните корпуси. Аз пък ходех да му чета и пея -това, което съм научил, там го прилагах.

Най-тържествена беше службата в неделен и празничен ден. Още предния ден следобед всички монаси, които живееха извън манастира, започваха да прииждат един по един за богослужението. Седейки на терасата при храма „Св. св. Кирил и Методий“, аз ги наблюдавах как вървят бавно и замислено с броеница в ръка. Като направят десетина крачки, спират се и се прекръстват. Ако има паднал камък или дърво на пътя им, навеждат се и го махат. Като пристигнат пред манастирската порта, спират се и застават благочинно, прекръстват се и чак тогава влизат в светата обител. Всеки си отива в своята килия (стая), почива си или се среща с някой монах, за да разменят по някоя дума. Манастирските камбани бяха няколко и техният мелодичен звън се разнасяше далеч от Зографските предели. Аз имах щастието да се науча да ги бия и срещу празник като по-млад се качвах на камбанарията и започвах да ги удрям.

Спре ли камбанният звън, всички монаси напускаха работата си в килиите и се озоваваха в централния храм „Св. Георги“ за вечерно богослужение. След свършване на вечерната служба всички се отправяха в трапезарията, за да вечерят. Като се нахранеха, отново отиваха в храма и присъстваха на службата „малое повечерие“. Това последование се извършва всеки ден след вечеря, независимо дали е празник или не. На тържественото бого­служение в неделните и празнични дни присъстват всички монаси, начело с игумена. Чредният свещеник служи, а певците със своите мелодични гласове те унасят до заспиване. Така стоиш няколко часа и не усещаш кога е минало времето. След свършване на службата отново забиват камбаните и игуменът, свещени­ците и монасите, предвождани от клисари с фенери, хоругви и икони, при пеене на тропара за деня, излизат от храма и се отправят за трапезарията на обяд.

Трапезарията, както споменах, е голяма, може да побере над 200 души. Всеки си сяда на определеното място, по старшинство. Масите са заредени с ястията, които са определени за деня. Освен това на всеки монах и присъстващ мирянин в трапезарията се дава обед и вечер по 300 грама вино в пръстени купички, а на по-големите празници допълнително има и по чаша бяло вино. Всички монаси застават пред масите благочинно, изпява се определена молит­ва, чредният свещеник благославя трапе­зата и всички започват да се хранят. През това време един от четците, застанал на едно специално високо място, чете житие­то на съответния светец. Игуменът някой път става от мястото си и прави проверка дали яденето се разсипва по равно на всички. Веднъж при разсипване на ядене­то, което беше яхния от бакла, попаднал повече зехтин в чинията на игумена. Той забеляза това, стана и обходи масите, и извика готвача. Попита го защо не е раз­сипал правилно зехтина. Взе чинията си и я даде на мене, а взе моята, като наказа готвача два дена да тегли броеница и да се моли пред иконата за прошка. След като се нахранят всички, почуква се едно малко звънче, монасите стават прави и се прочита молитва. Пак с хоругвите и фенерите се излиза от трапезарията и се внасят в храма. Чак тогава монасите се освобождават: едни отиват по килиите си, други излизат да се разхождат извън манастира, а трети се събират на приказка. Тези, които живеят извън манастира, след обяда си получаваха дажбите от храна, вино, хляб, зехтин и други продукти за цялата седмица, сбогуват се с монасите, живеещи в манастира, и се отправят за там, където са определени на послушание. Най-тържествен беше храмовият празник на Гергьовден. Камбаните бият, всички зографски монаси се прибират от скитовете и келиите. Идват и монаси от други манастири, скитове и келии и манас­тирският двор потъмнява от калугери. На този ден се събират повече от 300 монаси и миряни. Службата започва вечерта и продължава до другия ден. Въобще богослужението трае около 11-12 часа. Служи игументът с владишка мантия, свещениците и дяконът от Зограф и всички свещеници и дякони от другите манастири, скитове и келии: гърци, руси, румънци, сърби и др. Голямо впечатление ми направи на мене, малкия послушник, руската делегация от руския манастир „Св. Пантелеймон“, водена от дякон Агатангел. Той събра всички руски мона­си, дошли в нашия манастир, и образува един четиригласен хор. Като запяха братята руснаци, всички бяхме приковани на място. На празника беше дошъл и един руски дякон на име Маркиян, който живееше сам в една руска келия, нами­раща се през рекичката до морето, при нашата маслинова градина „Иваница“. Той имаше такъв басов глас, че когато започваше да казва ектениите, стъклата на прозорците трепереха и звъняха.

След като свърши богослужението, пак с биене на камбани, с фенери и хоругви се отправят всички за трапезарията. На този празник освен полагаемото се вино се дават допълнително и по две чаши бяло вино. Понеже посетителите бяха доста много, обядваше се на две смени. След приключване на обяда специален монах раздаваше по 500 грама зехтин на бедните монаси келиоти за благословение на манастира.

На другия ден след празника се извършва отново служба и след нея, начело с игумена и всички служили свеще­ници и дякони, облечени в свещенически одежди, следвани от останалите монаси, при пеене и биене на камбаните, се прави литийно шествие с чудотворната икона „Св. Георги“, която е донесена с мулето от морето. Литийното шествие отива до хълма, където е скитът „Св. Георги“. Тук донасят иконата в църквата и се прави молебен, и отново по същия път и начин се връщат в манастира. Това нещо се прави по същия начин и на втория ден на Великден.

На третия ден на Великден, след свършване на службата, йеромонах Йоаким, облечен в пълно одеяние, заедно с по-младите монаси и моя милост, придружавани от манастирските работ­ници, вземахме иконата на „Св. Богоро­дица“, хоругви и лампади и при тържест­веното биене на камбаните напускахме манастира. С песнопения от „Пасхалния канон“ тръгвахме по пътя за Св. Апостоли и там влизахме в храма. Правехме кратък молебен и продължавахме по пътя от св. Апостоли покрай реката и стигахме до пътя за Арсаната. Оттам се отправяхме

за манастира, пак с песнопения и молитви. В това време игуменът, облечен в мантия, заедно със свещениците и дякона, също в одежди, и останалите братя от манастира излизат да ни посрещнат при кръста, под самия манастир, където излиза пътят, водещ за Хилендарския манастир. След като се направи кратък молебен при кръста и при тържественото биене на камбаните се завръщаме отново в манастира, първо влизаме в храма, а оттам в трапезарията. Това литийно шествие се прави всяка година на Великден, в знак на благодарност към Св. Богородица, която е закрилница и пази-телка на Света Гора и Зограф.

В манастира има строг ред и дисциплина, но не диктаторски, а брато-любиви. Тук всички живеят братски – един за всички и всички за един. Всеки гледа да изпълни послушанието си, към което е определен. Разлика между монасите няма, само ги отличава един от друг длъжността, която изпълняват. Направи ми впечат­ление, че каквото расо и обувки носи игуменът, такова имат и готвачът и портарят. Всеки гледа да изпълни послу­шанието си предано към манастира; ако не го изпълни, много тъжи и търси прошка от игумена. Спомням си един такъв случай с отец Серафим. Веднъж отидохме работ­ниците и по-младите монаси на нивата при Св. Апостоли да окопаваме баклата. Глав­ният епитроп дал на о. Серафим един литър ракия да почерпи всички ни по чашка след привършване на работата. Отец Серафим ни почерпи по чашка, но в шишето остана малко ракия. Тогава някой от монасите изяви желание да не връщаме обратно ракията, а да се изпие от които желаят. Обаче о. Серафим им каза, че няма благословение от игумена и няма да им даде повече. Те ме накараха да взема шишето от ръцете му и я раздадох да я изпият, понеже бях много млад и игуме­нът нямаше да ме накаже. Но отец Серафим заплака, защото го беше страх, че е извършил грях, гдето няма да върне останалата ракия в манастира.

Така със своята дисциплина и ред, със своето братолюбие и послушание монасите от Зограф се славеха по цялата Света Гора. Много гръцки манастири, даже и от Кинотиса, настояваха монасите гърци от другите манастири да се поучават на ред, дисциплина и послушание от българските монаси на Зографския манастир.

Кратки биографични сведения за монасите

Когато отидохме в Зографския манастир, заварихме 51 души монаси, като с нас (мен и свако) станаха 53-има. В България от Зограф имаше 5-има монаси, така че през време на моето пребиваване в Зографския манастир братството му се състоеше от 58 монаси. Обширни сведе­ния за тях не мога да дам, защото тогава аз бях най-малкият и не проявявах инте­рес, като очаквах с течение на времето да изуча на всеки житието и битието. Обаче така се стекоха обстоятелствата, че трябваше да се разделя с братята от Зографския манастир и да се завърна в България. Тук ще се постарая, макар и вкратце, да напиша това, което съм чул и видял за всеки един от тях. Повечето монаси бяха родом от Македония и от Беломорието, а от България бяха твърде малко. Това е така, защото след Европей­ската война[19] гърците не разрешавали да идват хора от България и да стават монаси в Зограф.

1. Архимандрит ВЛАДИМИР – игумен на манастира, на възраст около 60 години, родом от Леринските села[20]. Става монах и след като го ръкополагат за йеромонах го изпращат в Беса­рабия, при имението „Киприян”. След револю­цията[21], заедно с останалите монаси се завръща в Зограф с огромна парична сума. Избират го за игумен и той поема управлението на манастира, като го прави образцов. Има големи заслуги за подобряване на стопанството и имението в Германския манастир – построява хубаво здание и манастирска воденица при река Искър, при която се намира и хубава зеленчукова градина. Също по негова инициатива се построява здание (хотел) на ул. „Г. Кирков“ и в Пловдив на ул. „Райко Даска­лов“. Наред със своята организаторска дейност той беше и добър стопански ръководител.

2. Йеромонах ЕВТИМИЙ – родом от Македония, около 58-годишен. Беше заместник-игумен и член на манастирския събор. Когато отсъстваше игуменът, той го заместваше. Служеше в храма по чредство и беше изповедник.

3. Йеромонах АМФИЛОХИЙ – родом от Македония, 70-годишен, мил и скромен старец; изпълняваше длъжността изповедник, но беше освободен да служи в храма поради старост.

4. Йеромонах ПРОКОПИЙ – родом от село Горно Броди, Серско, около 50-годишен[22]. Висок, строен и подвижен свещеник, добър певец и наред с чредничеството изпълняваше длъжността типи-кар – той подреждаше църковните служби. Аз бях негов ученик по славянски езици и много ме обичаше. След нашето заминаване станал игумен.

5. Йеромонах ЙОАКИМ – родом от Костурските села, беше около 25-годишен;[23]. племенник на монах Агатангел. Беше много мил и скромен човек, стана голям мой приятел, където и да ходеше по служба, все бяхме заедно.

6. Йеромонах АКАКИЙ – родом от Санданските села, около 50-годишен[24]; бавно-ходен, но разговорлив. Когато пристигнахме в манастира, беше дякон и след това го ръкопо­ложиха за йеромонах.

7. Дякон АНАТОЛИЙ – родом от Леринските села, млад, на 22 години[25]. Беше послушник на епистаса Кесарий в Карея, но го призоваха в манастира и го ръкоположиха за дякон.

8. Монах АГАТАНГЕЛ – вуйчо на йеромонах Йоаким, родом от Костурските села, на възраст около 55 години[26]. Ходил в Америка като работник и като се завърнал, дошел в Зограф и приел монашество. Беше начетен човек, отли­чаваше се с хубавия си глас и беше един от първите протопсалти в Света Гора – пееше и ръководеше десния клир; член на манастирския събор. Наред с певческите си и съборни задължения той пригот­вяше манастирското вино на „Потира”; въобще бе голям специалист по вината.

9. Монах ПАНАРЕТ – родом от Леринските села, 56-годишен[27]; мил, добродушен и религиозен старец беше, излишна дума от неговите уста не излизаше. Всичко понасяше со кротце и со благо, като на 24 часа спеше само 4. Останалото свободно време от послушанието си прекарваше в стаята в коленопреклонна молитва. Много хубаво пееше на левия клир. Беше член на събора и придружаваше дядо игумен до Солун и България. Ходеше да наглежда манастирските имоти в Лонгос и Тасос. Освен тези задължения изпълняваше и длъжността библиотекар. Той описа и номерира всички книги и документи в библиотеката.

10. Монах ЕВТИМИЙ – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години, строен и начетен старец. Отличаваше се с хубавия си глас, ръководеше левия клир и беше член на събора. Преди да напуснем Света Гора беше епистас в Карея. Всред монасите се отличаваше с дългата си брада, която стигаше до коленете му. Бях негов послушник и ученик по пеене.

11. Монах АНТОНИЙ – българин от Бесарабия, около 50 -годишен. Дошел в манастира заедно с брат си и станали монаси. Той изпъл­няваше длъжността певец и четец на десния клир. Чудех се откъде този човек вземаше сили – с часове пееше, без да го смени някой.

12.Монах МАРТИНИЯН – родом от Македония, около 60-годишен[28]. Изпълняваше длъжността канонарх, беше нисък на ръст, но много подвижен.

13. Монах ЙОАН – родом от с. Крушево, прочуто с името на „Крушевската република“ през 1903 г., на възраст около 30 години. Станал монах в българския скит „Св. Богородица“, но се преместил в Зограф и изпълняваше длъжността четец.

14. Монах КАЛИСТРАТ – родом от Костурските села, млад – на 22-23 години[29];енергичен и подвижен, изпълняваше длъжността четец и певец.

15. Монах НАТАНАИЛ – родом от Костурските села[30]. Бил работник в Австралия, но умряла жена му и се завърнал на село. Построил си хубава къща, но я оставил на сина си, който го отглежда негова леля, а той идва в Света Гора и приема монашество в Зограф. Член на манас­тирския събор и изпълнява длъжността главен епитроп на манастира. Беше около 45-годишен и държеше всички ключове на стаи, складове и изби – изобщо много подвижен и енергичен. Отличаваше се с високия си национален български дух. След смъртта на монасите той спаси манастира да не го обсебят други националности, докато дойдат монаси от България и поемат управлението. Той не знаеше умора, раздаваше се в полза на манастира, но това се отрази на неговото здраве. След като застаря, разболя се и, изглежда, е получил удар. Вследствие на това пада газената му лампа и се подпалва стаята му и той изгаря. Заедно с него изгоря и южното крило на манастира, гдето се помещаваше клисарницата. Това се случи на 26 декември 1976 г.[31]  Когато ходих с църковна делегация през 1975 г. в Зограф, само той беше останал жив от старците, всички други монаси бяха починали. Като ме видя и заплака. Заплаках и аз, а той с просълзени очи каза: „Ако не бяха те изго­нили гърците, сега да си игумен на манастира и нямаше да имам толкова неприятности при спасяването на манастира.“ За тази борба, която е водил за спасяването на манастира, е бил интерниран извън пределите на Света Гора, но това не пречупило неговия български борчески национален дух.

16. Монах ПАРТЕНИЙ – родом от Мелнишките села, но след Европейската война той останал да живее в границите на Гърция. Беше около 35-годишен, бързоходен и подвижен, член на събора. Изпълняваше длъжността втори епитроп, ръководеше манастирските работници при полските работи на манастира.

17. Монах КОРНИЛИЙ – родом от с. Смядово, Шуменско, на възраст около 55 години[32],мил и добродушен  старец.  Той  дошъл на поклонение в Света Гора като млад, харесал му религиозният живот и самата обстановка. След като се завърнал от поклонението, споделил желанието си със своята любима, че желае да остане в Света Гора. Тя му разрешила, оплела му няколко чифта чорапи и фланела в знак на уважение и благодарност. Любимата му и всички хора от селото излезли да го изпратят. Те били радостни и благодарни, че от тяхното село човек отива да става монах в далечния Зографски манастир.

Приема монашество в Зограф и съборът го изпраща на послушание извън Света Гора – в Кала Мария, където манастирът има голямо стопанство. Там пребивавал известно време, след което отново се завърнал. Заедно с монах Теогност са били капитани на манастирските лодки. Превозвали маслините от Лонгос и Тасос, храни и продукти от стопанството Кала Мария, които са ги товарили от кейчето на Св. Никола. Заварих го в манастира като старши клисар. Той се грижеше за чистотата на храма, палеше кандилата, лееше свещи, месеше просфорите за службата, вареше жито за празниците.

19. Монах НИКОЛА – родом от Серските села, на възраст около 30 години[33]. Той приел монашество в българската келия „Достойно ест”, но дошъл на послушание в Зограф и станал негов брат. Изпълняваше длъжността клисар, заедно с него биехме църковните камбани.

20. Монах АНДРЕЙ – родом от Македония, българин, на 23 години. Приел монашество в гръцкия манастир Филотей, но дошъл в Зограф и го приели за негов брат. Изпълняваше длъжността клисар.

21. Монах СЕРАФИМ – родом от Санданските села, на възраст около 22 години. Първо­начално бил послушник в Рилския манастир и оттам се отправил за Зограф, където приел монашество. Беше тих и скромен, и много религиозен. Най-напред му назначават послуша­нието да раздава вино на братята, а след това му възлагат клисарството. Но и него постигна същата участ – тримата бяхме изгонени от Света Гора. Изживя всичко, което и ние изживяхме, докато се приберем в България. Но Бог и св. Георги го удостоиха пак да се завърне в Зограф и да бъде пазител на българския дух в манастира.

22. Монах ТЕОГНОСТ – родом от Серските села, на възраст около 43 години[34]. Смирен, тих и услужлив монах, имаше понятие от техника. Той поддържаше водопровода на манастира, умееше да залива оловните и тенекеджийските повреди. Същевременно беше капитан на манастирските лодки. Когато пътуваше по морето, вземаше и мен за другар и ме научи как да боравя с греблата, с платната и с мотора. Голям познавач на морето беше той. От дългогодишната практика винаги познаваше кога ще се развълнува морето и кога ще утихне.

23. Монах ВАРСАНУФИЙ – брат на отец Теогност, на възраст около 55 години, мил и изпълнителен старец в послушанието си. Той беше отговорник и готвач в магерницата.

24. Монах  СЕРГИИ   –   родом  от  с. Патрешко, Троянско, на възраст около 45 години[35]. Той приел монашество в Троянския манастир и с големи трудности успял да дойде в Зограф и да стане член на братството. Отначало изпълнявал длъжността клисар, но се разболял и получил парализа в ръката и поради тази причина го назначават за портар на манастира.

25.   Монах ИЛАРИОН – родом от с. Патрешко, Троянско, на възраст около 60 години. Бил е градинар в Молдавия, но дошъл в Зограф и станал монах. Разбираше от техника; той пускаше мотора и пресите при извличането на зехтина, поправяше и се грижеше за часовника.

26. Монах ИСИДОР – родом от Македония, на възраст около 55 години, висок на ръст, добро­душен и разговорлив монах. Беше член на събора. Имаше технически познания, той поправяше и се грижеше за телефоните в манастира, на Арсаната и в Конака. Изпълняваше длъжността готвач на „Фандарика“, когато дойдат по-специални гости. Имаше  понятие  от медицина и  когато  се разболееше някой монах от простуда, слагаше му вендузи.

27. Монах ИГНАТИЙ – родом от селото на монах Партений (Мелнишките села), на възраст около 50 години[36]; среден на ръст, малко прегър­бен. Беше отличен в сметките си и изпълняваше длъжността „диохар“ – държеше склада със зехтина и маслините, а също ходеше да измерва дървения материал, който манастирът продаваше на гръцки търговци.

28. Монах САВА – родом от с. Доксат, Драмско, около 60-годишен[37]. Беше тих, скромен и изпълнителен монах. Когато отидох в Зограф, той беше отговорник на стопанството в „Иваница“, след това го повикаха в манастира и го направиха портар.

29. Монах МЕТОДИЙ – родом от с. Злокучен, Шуменско, на възраст около 60 години. Беше работлив и добър лозар, живееше на „Тумбата“   и   полагаше   големи   грижи   за централното манастирско лозе. Имаше срекме и ловеше риба от морето. Когато ходех при него, винаги ме гощаваше с прясна риба.

30. Монах БЕНЕАДИКТ – българин, родом от Молдавия, около 50-годишен, с нисък ръст. Той живееше на „Потира“ и се грижеше за тамошното манастирско лозе. През сезона, когато се правеше виното, помагаше на о. Агатангел. Също изпъл­няваше длъжността воденичар, мелеше житото на брашно, от което приготвяха хляба за монасите и работниците.

31. Монах АЛЕКСАНДЪР – родом от Македония, на възраст около 60 години, среден на ръст[38]. Беше слаб, но подвижен старец и живееше в зданието на Арсаната. Там пазеше манастирските складове, които бяха пълни със зърнени храни. Когато умствено се пренеса на Арсаната, винаги си спомням за този старец, който ни гощаваше с няколко вида прясна риба, когато ходехме с отец Йоаким да служим на празника „Св. Никола“.

32. Монах ПАВЕЛ – родом от Бесарабия, брат на отец Антоний, на възраст около 60 години. Беше слаб и висок, добродушен старец, обичаше виното и ракията. Изпълняваше длъжността хлебар – месваше и печеше хляба за монасите и работниците.

33. Монах МЕТОДИЙ – родом от Видин, на възраст около 70-75 години. Беше висок, снажен и мил старец, с висока култура. Много не разговаряше, гледаше си старините и беше освободен от всякакви задължения. Сведенията, които имам за него, са следните: бил послушник в Зограф, но напуснал манастира и се завърнал в България. Завършил художествено училище или академия, след което станал монах в Рилския манастир. Оттам отново отишъл в Зограф и станал член на братството. Беше голям художник, той нарисува иконата на св. Георги над входната манастирска врата. След нашето заминаване приел схима под името Мина.

34. Монах ЛУКА – родом от Македония, на възраст около 70 години. Беше среден на ръст, спретнат и подвижен, въпреки че накуцваше с единия си крак. Беше член на събора и изпъл­няваше много задължения и послушания. Като добър земеделски стопанин го изпратиха да управлява маслиновото имение на „Иваница“.

35. Монах ПАМФИЛИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60 години. Тих, скромен и учтив, но беше много пълен и тази му пълнота го правеше бавно подвижен. Той се грижеше за стаите, които бяха определени за гости; също се грижеше за болния дякон Иринарх.

36.  Дякон ИРИНАРХ – родом от Македо­ния, около 65-годишен. Беше болен от парализа и не можеше да става от леглото. Преди това е бил член на събора и изпълнявал високи длъжности, като е бил и манастирски дякон.

37. Монах ДАНАИЛ – родом от Беломорието[39]; нисък на ръст, но блага душа имаше, със всекиго ще се заприказва и гледа на всекиго да помогне. Неговото послушание беше да сервира и подрежда масите в трапезарията.

38. Монах ЛАЗАР – родом от Македония, около 50-годишен[40]; нисък на ръст, много изпълни­телен и общителен монах. Беше помощник-готвач в магерницата.

39. Монах ТЕОКТИСТ – родом от Македо­ния, около 55-годишен. Той беше много пълен и едва се движеше. Освободен бе от всякакви задъл­жения и послушания, но някой път доброволно сменяше портаря на входната врата.

40. Монах МЕТОДИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60-65 години. Беше затворен и мълчалив старец, изглежда, боледуваше душевно и не беше в ред с ума си, затова се хвърли от четвъртия етаж на западното крило и се преби (почина). Аз го заварих като отговорник на магерницата.

41. Монах ТЕОДОТ – родом от Македония, около 60-годишен, висок, тънък и бързоходен. Той беше отначало работник в манастира и ходеше с четири мулета да върши манастирски работи – по прибиране на маслините, гроздето, орехите, снопите и др. Прие монашество и стана член на братството. Послушанието му бе да ръководи работниците, които работеха с мулетата.

42. Монах СОФРОНИЙ – родом от Маке­дония, около 70-годишен. Беше висок и строен, но старостта вече се чувствуваше, ходеше бавно. Неговото послушание беше да стои един вид като пазач на църквата и постройките на „Черни вир“, северно от манастира.

43. Монах ЙОВ – родом от Беломорието, около 65-годишен[41]. На ръст беше нисък, винаги засмян и разговорлив, и винаги изпълнителен, Професията му беше шивач и неговото послу­шание се състоеше да шие дрехи и да изкърпва свещеническите одежди.

44. Монах КЕСАРИЙ – родом от Маке­дония, Леринските села, около 55-годишен, среден на ръст, малко пълничък, но се движеше бързо. Имаше замах в работата, която му възлагаха. Когато пристигнах в Зограф, той беше епистас в Карея. След това го отзоваха в манастира и изпълняваше друга служба, беше член на събора. Когато е бил по-млад, изпълнявал длъжността главен епитроп. Чрез негова инициатива и с негов физически труд са направени тераси, на които е посадил ябълкови и маслинови дръвчета. Тази хубава овощна градина се намира отвъд дерето, на запад от манастира.

45. Монах ТОМА – родом от Македония, около 50-годишен[42]. Беше нисък на ръст, слаб, но пъргав и подвижен. Научил се да прави обувки и живееше на хълмчето „Св, Георги“ и се грижеше за църквата и постройките. По-горе описах неговото житие и битие – как го донесли с дисагите и подарили на манастира.

46. Монах АВАКУМ  – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години; слаб и висок, но изпълнителен в послушанието си. Той живееше в Зографската келия “Всех святих” при Карея. Неговото послушание беше да пази килията и да се грижи за лешниковите дървета. Когато узрееха лешниците, ние, по-младите, ходехме да ги берем.

47. Монах ВЛАДИМИР – родом от Скопските села, около 56-годишен. Той е бил брат на Хилендарския манастир; завършил богословско училище в Измир; върнал се в Хилендар, но понеже преобладавали сърбите, а българите били много малко, напуснал Хилендар. Пристигнал в България и стоял в няколко манастира, но най-вече в манастира “Седем престола” край гара Елисейна, където бил игумен и свещеник. Отново се завърнал в Света Гора и станал брат на Зографския манастир. Изпълнявал длъжността канонарх и четец, понеже съборът не му разрешил да служи като свещеник, защото си загубил документите за свещено­служител.

48. Монах НИЛ – родом от село Зърниво, Серско, около 65-годишен. Беше висок, слаб и приличаше на аскет от Катонакия, но по душа бе тих, скромен и учтив, и изпълняваше всяко послушание. Неговото задължение беше да помага в магерницата и да прислужва на болните, като им носи храна и почиства стаите им.

Той ми показа една снимка, на която много се радваше. През 1912 г. българската армия влязла в Солун и една българска рота войници, команд­вана от офицера Цветанов[43], била изпратена да охранява манастира Зограф. Войниците общували с монасите и послушниците, като си направили снимка с послушника Никола – по-късно станал монах под името Нил.

След като българи, сърби и гърци скъсали Балканския съюз, българската армия се изтеглила на старите си граници, а ротата останала в Зограф. Гръцкото военно командване предложило на офицера Цветанов да се предаде в плен, но той отказал, като помолил да пуснат ротата му да се завърне в България. Било му отказано и ротата се окупирала в манастира и не искала да се предаде. Тогава се събрали монаси: гърци, сърби и власи, и работници от манастири и келии, които, придружени от военни, блокирали манастира. Предложили на българските войници за последен път да се предадат. Ако не сторят това, ще разрушат манастира. Тогава войниците и манас­тирската управа се съвещавали и взели решение ротата да се предаде, за да се запази манастирът от разрушение, тази крепост на българския нацио­нален дух. Къде е отведена ротата, не се знае.

През 1942 г. в Зографския манастир дошъл един български офицер, който веднага познал послушника Никола (т. е. монах Нил). Този офицер е бил през 1912 г. най-младият войник в ротата, която е била в Зограф. След завръщането си в България той станал офицер и сега му се отдало възможност да посети Зограф и за негово щастие се видял с много монаси, които на времето били послушници.

49.  Монах ВИКТОР – родом от Сърбия, около 80-годишен. Той е Хилендарски монах, но напуска манастира и става брат на Зографския манастир. Изпълнявал е различни послушания, вътре и вън от манастира, но старостта си казваше своето – беше сляп и не виждаше.

50. Монах ГЕРАСИМ – по народност грък, около 50-годишен. Неговото послушание бе да пази църквата и постройките на „Херово“ и да обработва лозето.

51.  Монах ПОРФИРИЙ – по народност руснак, на възраст около 55 години. Изпълняваше послушанието лозар на „Тумбата“.

52.  Монах … – руснак по народност, на около 60 години, на когото съм забравил името. Беше лозар на „Тумбата“.

Зографски монаси в България:

53.  Архимандрит ТЕОФИЛ – българин от Бесарабия, около 70-годишен. Беше висок, строен и много мил старец. Изпратили го от Зограф да управлява имението в Германския манастир. След като построили в Пловдив зданието, станал негов управител и служил като свещеник в параклиса. Същевременно беше и като надзорник на хотела в София и на Германския манастир, т. е. на Зограф­ските имоти в България. Много ме обичаше и където и да ходеше в Пловдив – по служба или по гости, все заедно бяхме. Той ми даваше пари от Зографската каса, за да си платя таксата в семина­рията. Дядо Теофил е погребан в Пловдив.

54.  Архимандрит СЕРГИИ – родом от Македония, около 70-годишен; тих кротък, смирен и поучителен старец беше. Не знам по каква причина е напуснал Зограф и е дошъл в България. Служил като енорийски свещеник много години в с. Априлово, Габровско и издържал едно бедно момче да завърши семинарията. Това момче е сегашният археолог проф. Атанас Милчев, живеещ в София. Дядо Сергии е погребан в Пловдив.

55. Йеромонах ТЕОФАН – родом от Сан-данските села, около 65-годишен; среден на ръст, беловлас, скромен и тих монах беше. Изпратен беше от Зограф да управлява имението при

Германския манастир, но мисълта му беше все в Зограф и винаги, когато си спомняше за него, плачеше. След като починаха старците, дойде в Пловдив като управител на зданието. Почина в Пловдив и там е погребан.

56.  Монах АНТОНИЙ – за него съм дал сведения по-горе[44].

57. Йеромонах НАУМ – свако ми.

58.  Послушник АТАНАС – най-малкият брат на Зографския манастир[45].

ЧЛЕН НА ЦЪРКОВНА ДЕЛЕГАЦИЯ

След тридесетгодишно телесно, но не духовно и умствено отсъствие св. Георги ме удостои да стъпя отново на светогорска земя и в двора на Светата Зографска обител. То бе щастие и духовна радост, които не мога и нямам сили да опиша.

През 1975 г. бях включен в състава на една църковна делегация, която беше определена да посети Зографския манастир и да служи там на Великден и на храмовия празник. Делегацията се състоеше от 17 духовни лица и трима миряни и се ръководеше от епископ Николай.

На 1 май на гара София бяхме изпратени от представители на Св. Синод, Духовната академия и Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към Министерството на външните работи. Влакът потегли в 9,30 часа от Централна гара София и вечерта в 20 часа при­стигнахме на Солунската гара. Посрещ­наха ни представител от българското консулство, Иван Желев – студент-богослов в Атина, и Христо, съдържател на хотела, собственост на Зографския манастир. Настанихме се в хотела и веднага отидохме в църквата „Св. София“, която се намира само на стотина метра от хотела. Там служеше викарният епис­коп на Солунския владика, който ни уведоми, че на другия ден (Разпети петък) сутринта ще служи митрополит Пантелеймон в храма „Св. Димитрий Солунски“ и там да отидем и да му се представим.

На сутринта в 8 часа отидохме в храма и заварихме митрополита да служи. Представихме му се и след отпуст на службата ни покани за закуска. Преди да се разделим, ни каза: „Довечера е Велики петък и след като сте тук, ще вземете участие в службата. Ръководител ще бъде епископ Николай, с него ще служи и моят протосингел, а аз ще служа в храма „Св. Григорий Палама“.

Вечерта в 19:30 часа нашата делегация пристигна в храма „Св. Димитър“, който беше препълнен с бого­молци. Всички очакваха нашето присти­гане и от входната врата до светия олтар направиха проход от около два метра, а отстрани стояха в шпалир ученици и ученички от гимназията. Поздравиха ни с добре дошли и хвърляха върху ни цветя. Когато влязохме в св. олтар, се покло­нихме и духовните лица облякоха одеж­дите, които им дадоха от храма. Всички останахме учудени, откъде вземаха толкова много еднообразни одежди.

Заедно с гръцкия протосингел, свещениците при храма и дякона, започнахме службата. Излязохме от олтара и се възкачихме на балдахина, където беше светата плащеница. През това време от двете страни застана войскова почетна рота – наподобяваща на нашите гвардейци. Започнахме опелото, ние пеем, а с нас и църковният хор от двата клира. Службата се предаваше директно по радиото и телевизията. Когато дойде време да обикаляме с плащеницата, започнахме да излизаме по старшинство, а пред нас имаше 60 – 70 деца иподякончета, които носеха кръстове, хоругви и лампади. Като излязохме от храма, флотската военна музика засвири специа­лен погребален марш. Носейки плащени­цата, започнахме да обикаляме улиците, музиката свири и хорът пее. След нас се образува шествие, като полицията поддър­жаше реда. Спирахме на няколко места и произнасяхме ектении – когато ги произ­насяме ние, гърците отговарят на славян­ски, а когато те, ние отговаряме на гръцки.

Голямо впечатление ни направи следната гледка. По които улици мина­вахме, хората стояха по прозорци и тераси със запалени свещи и кандилници в ръце. Мила и затрогваща до сълзи беше срещата ни на един кръстопът със свещениците от друга църква, които също обикаляха. Като ни видяха, оставиха тяхната плащеница, дойдоха при нас и се целунахме братски. След това те продължиха пътя си, а ние се завърнахме в храма. На края на служ­бата дядо епископ Николай произнесе проповед за празника на гръцки език. Всички присъстващи в храма ни благо­дариха за хубавата служба и проповед. След свършване на службата се приб­рахме в хотела.

На другия ден, в събота, потеглихме с автобус от Солун за Уранополис, а там се качихме на корабчето и заплувахме за Света Гора. Когато минахме покрай Зографското имение „Иваница“, очите ми се наляха със сълзи. Веднага си спомних прекараните тук хубави дни, когато събирахме сено и беряхме маслините. Корабчето спря на Зографското приста­нище Арсаната и ние слязохме, а то продължи пътя си за Светогорското пристанище Дафни. На пристанището ни посрещнаха с четири мулета. Там беше моят приятел Драко (Георги), който натовари багажа ни за манастира. Той ме гледа и аз го гледам, след това и двамата се просълзихме – цели тридесет години не бяхме се виждали.

Потеглихме за манастира. Аз вървя и оглеждам всяко кътче, където преди съм минавал, и така до самия манастир. Там ни посрещнаха братята монаси. Очите им се наляха със сълзи от радост, че идват хора от България. За мое щастие заварих жив само един монах на име Натанаил, всички други бяха починали. Настаниха ни в гостните стаи. За моя радост ми се падна същата стая, в която през 1943 г. спах за пръв път.

През нощта започна Пасхалната служба по реда, както е установен в манас­тира. През деня разгледахме библиоте­ката, църквите и другите забележител­ности. Вместо да си почина, аз обиколих всички места около манастира, където преди съм ходил. На втория ден на Великден посетихме Хилендарския манастир. Там ни посрещнаха много добре и ни сложиха обяд. Разгледахме всички забележителности и килията на преподоб­ния отец Паисий Хилендарски. Вечерта се прибрахме в манастира, за да започнем всенощно бдение, понеже третият ден от Великден съвпадна с храмовия празник – Гергьовден.

За наше щастие и радост за празника в Зограф беше пристигнала една руска делегация, ръководена от Суздалски митрополит Владимир – от родния град на прославения генерал Столетов. Русна­ците, ние и дошлите гърци взехме участие в службата, която продължи до 11 часа. След службата, както е установеният ред, направихме литийно шествие с чудотвор­ната икона „Св. Георги“. При тържестве­ното биене на камбаните ходихме на хълма „Св. Георги“, направихме молебен в храма и обратно се върнахме в манас­тирската църква. После всички влязохме в трапезарията на обяд.

На другия ден изпратихме руската делегация, а ние останахме в манастира да си поговорим с братята зографци. На 8 май се разделихме с нашите монаси и на Арсаната се качихме на корабчето за Дафни. Оттам отидохме в Карея, за да се представим на Кинотиса. Зографски епистас беше монах Йоан. Той ни пред­стави на председателя на Кинотиса йеро­монах Гавраил, който беше много любезен към нас. Той ни покани да вземем участие във вечерната служба в Протатския храм. Нашето пеене и държане учудиха всички присъстващи, които изказаха ласкави думи на благодарност към нас.

Вечерта спахме в нашия конак. На другия ден ходихме до келията “Достойно ест”, руския скит “Св. Антрей”, посетихме и иконописците “Йоасафите”, които са добри приятели на зографските братя. Разгледахме и други забележителности на Карея.

На 10 май напуснахме Карея и отидохме на пристанището Дафни. Оттам с една голяма лодка се отправихме за манастира „Великата лавра“. На приста­нището ни чакаха монаси, които с един камион ни извозиха до манастира им, където бяхме тържествено посрещнати. Дадоха ни официална вечеря. На другия ден взехме участие в службата. Отново се представихме добре и спечелихме благо­дарностите на лавърските братя. Разгле­дахме библиотеката, която е една от най-богатите в Света Гора. Там видяхме ризни­цата и одеждите на император Никифор Фока, а също посетихме и гроба на Йоан Кукузел.

С тържествено биене на камбаните монасите от Лаврата ни изпратиха и ние със същата лодка взехме курс за руския манастир „Св. Пантелеймон“. Братята руснаци ни посрещнаха с просълзени от радост и обич очи. Взехме участие във вечерната служба, а след това вечеряхме в трапезарията им. На другия ден разгле­дахме манастира, библиотеката и другите забележителности и с корабчето, идващо от Дафни, потеглихме за Уранополис.

Минавайки край Зографското при­станище Арсаната, видяхме братята от Зограф, които бяха дошли да ни изпратят. Аз пак с насълзени очи, с мъка и болка в гърдите оглеждам всичко Зографско: Арсаната, Неранжите, Тумбата, Иваница и хубавите Зографски гори. Гледах, докато всичко се скри от очите ми…

Аз, Зографският послушник, с нищо не мога да се отплатя на починалите мили старци, които със своята манастирска лепта ми отвориха очите да завърша семинарията. Те вече нямат нужда от материална подкрепа, а се нуждаят от молитви за душеспасение. Аз като свеще­ник съм задължен да се моля постоянно за тях и с чиста съвест изпълнявам това свое задължение, и ще го изпълнявам, докато съм жив и пребивавам на тази земя. Дано Бог, Св. Богородица – закрилницата на Света гора, и Св. Георги, ако съм им угоден, благоволят да бъда отново там, в светата българска обител „Св. Георги“ – Зографския манастир.

10 февруари 1987 г.

 Написал: иконом Атанас Иванов Илиев, с. Душево, Габровски окръг

_______________________________

*Материалът е предоставен от ст. н. с. д-р Христо Темелски. За справки, тел. 359/2/987-44-83.

Бележки и пояснения:

[1]. Ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев почина внезапно на 20 ноември 1990 г. на 64-годишна възраст.

[2]. Габровски девически манастир „Благовещение Богородично“, основан през 1836 г. от архи­мандрит Йосиф Соколски, а разрушен варварски през лятото на 1959 г.

[3]. Вероятно е допусната грешка; става дума за монахиня Зиновия (светско име Руса Иванова Цанкова) от с. Душево, Севлиевско.

[4]. Основният камък на храма бил положен на 20 юни 1937 г., а освещаването му станало на 10 ноември 1940 г.

[5].  Германски манастир „Св. Иван Рилски“ при с. Герман, Софийско, предаден във владение на зографци по решение на Софийския епархийски съвет от юли 1928 г.

[6]. По стар стил, Никулден сега е на 6 декември.

[7]. Пръв или главен църковен певец.

[8].  Става дума за скита „Св. Георги“, намиращ се срещу манастира.

[9]. Т. е. член на Епистасия, която се конструира по следния начин. 20-те големи Атонски манастира се разделят на пет четворки, всяка една от които управлява автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май. За тази цел се изпраща ежегодно от всеки манастир от дадена четворка по един монах, притежаващ качества, необходими за достойнството на епистас. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистас. Фактически той председателства Епистасията и държи бастуна, емблемата на първия. Всички епистаси са равни помежду си и имат равен глас, като се различават само по йерархическия ред на манастирите си.

[10]. Батошевски  мъжки манастир „Успение Богородично“, разположен на около 3 км южно от с. Батошево, Севлиевско.

[11]. Вж. ги публикувани у М. Ковачев, Зограф. Изследвания и документи, част I, С., 1942; Същият, Български ктитори в Света Гора. Исторически очерк, изследвания и документи, С., 1943.

[12]. Отец Ат. Илиев неправилно посочва „Сини вир“.

[13]. Този метох се е намирал на около 60 км югоизточно от Солун, недалеч от морския бряг. Бил е национализиран от гръцката държава, както всички останали манастирски светогорски имоти.

[14]. Този манастир се намира на 35 км западно от Кишинев, до малкия поток Ишновец. След Октомврийската революция през 1917 г. зографци са отстранени и имението им е отнето.

[15]. Погрешно посочено „Сини вир“.

[16].  Сега това крило е необитаемо и започва да пропада поради неподдържане.

[17]. Днес това крило е в руини, понеже беше опожарено на 21 декември 1975 г.

[18]. Както е известно, византийският император Михаил VIII Палеолог (1261 -1283) правил опити за сключване на уния с папата. Светогорските монаси били против тази уния и станали обект на нападения от страна на западните кръстоносци. На 10 октомври 1275 г. бил нападнат Зографският манастир. В отбранителната му кула се бил затворил игуменът Тома с още 21 монаси и 4 мирски лица. Нападателите подпалили кулата и в нея изгорели мъченически 26-имата зографци. До 1873 г. тази кула стояла в полуразвалини. Тогава я премахнали и на нейното място издигнали възпоменателен паметник на зографските мъченици.

[19]. Тоест Първата световна война (1914 – 1918).

[20]. Отец Атанас Илиев е допуснал много грешки относно възрастта и родните места на членовете на манастирското братство. Въз основа на един „Списък на монасите на Зографския манастир от 29 януари 1957 г.“ можем да изправим някои неточности. Така например архимандрит Владимир (светско име Васили Бъчваров) е роден през 1877 г. в с. Тиолища, Костурско. В Зограф е постъпил през 1898 г., а се е замонашил през 1900 г. – Вж. въпросния „Списък“ в Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия, ф. 2, оп. 4, а. е. 34. По-нататък всички имена са от този „Списък“.

[21].  Става дума за Октомврийската революция в Русия от 1917 г.

[22]. Светско име Петър Шкутов, роден през 1893 г., постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1914 г. След 1945 г. е възведен в архимандритско достойнство и става игумен.

[23].  Светско име Иван Аврамов, роден през 1916 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[24]. Светско име Антоний п. Илиев, роден през 1891 г. в с. Манджово, Мелнишко; постъпил в манастира през 1913 г., а замонашен през 1916 г.

[25]. Йеродякон Анатолий (светско име Атанас Христов), роден в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1934 г., а замонашен на следващата 1935 г.

[26].  Светско име Андон п. Атанасов, роден, през 1887 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[27]. Светско име Петър Джуров, роден през 1888 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[28]. Светско име Иван Гулев, роден през 1876 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1898 г., а замонашен през 1900 г.

[29]. Светско име Петър Кочов, роден през 1918 г. в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1937 г. и на следващата 1938 г. замонашен.

[30]. Светско име Наум Грекинов, роден през 1900 г. в с. Бапчор, Костурско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[31]. Пожарът е избухнал на 21 декември. Вж. това у Б. Милев-Огин и М. Берберов, Атон – легенда жива, С., 1981, с. 54.

[32]. Светско име Кръстю Макслимов, роден през 1877 г.; постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1913 г.

[33]. Светско име Костадин Къръджов, роден през 1912 г. в с. Старчища, Драмско; постъпил в Зограф през 1936 г., а замонашен неизвестно къде през 1933 г.

[34]. Светско име Тома Китков, роден през 1877 г. в с. Герман, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1911 г. а замонашен през 1913 г.

[35]. Светско име Станко Спасов, роден през 1903 г.; постъпил през 1927 г. в Зографския манастир, като на следващата 1928 г. бил замонашен. Посоченото от отец Атанас Илиев, че е замонашен в Троянския манастир, не отговаря на истината.

[36]. Светско име Иван Ласкаров, роден през 1890 г. в с. Сангелово, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1917 г., а замонашен през 1919 г.

[37]. Светско име Георги Калчев, роден през 1878 г. в с. Петруса, Драмско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1915 г.

[38]. Светско име Илия Попов, роден през 1876 г. в с. Кърчево, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1909 г.

[39]. По-точно Даниил (светско име Стефан Фовлев), роден през 1895 г. в с. Белево (дн. Белослав), Варненско; постъпил в Зограф през 1934 г., а замонашен неизвестно къде през 1915 г.

[40]. Светско име Димитър Коев, роден през 1901 г. в Банско; в манастира постъпил през 1925 г., а замонашен през 1930 г.

[41].  Светско име Иван Сайков, роден през 1875 г. в с. Тешово, Неврокопско; постъпил в манастира през 1893 г., а замонашен през 1895 г.

[42]. Светско име Тодор Смилянов, роден през 1888 г. в с. Елешница, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1906 г., а замонашен през 1913 г.

[43]. Отец Атанас Илиев неточно посочва „Цвета­нов“. Фактически това е Георги Цветинов, който през 1918 г. издава книгата „Светогорският български манастир Зограф. Исторически очерк“.

[44].  Вж. бележка 11. Обаче по този начин отец Атанас Илиев е пропуснал един монах. Това е отец Ириней (светско име Йеремия Рангов), роден през 1875 г. в с. Ново село, Троянско. Постъпил като послушник в Зограф през 1895 г., а го замонашили през 1898 г. През 1957 г. е бил още жив и член на зографското братство.

[45].Тоест отец Атанас Илиев, авторът на спомените.

Изображение: Ст. н. с. д-р Христо Темелски (източник http://bg-patriarshia.bg). Публикувано с негово разрешение.