Живко Лефтеров

Към началото на 60-те години новите гражданските обреди и ритуали се въвеждат по съветски модел от отделни народни съвети, но все още липсва обща и цялостна политика по въпроса. Поради тази причина и с цел подобряване на процеса на новосъздаващите се граждански социалистически ритуали на 4 април 1969 година е издадено Постановление № 14 на Министерския съвет „За внедряване на граждански ритуали“. С него се регламентира създаването на материалната база за новите ритуали и ангажирането на държавните и местните органи на властта. За утвърждаването и популяризирането им са натоварени както изпълнителните комитети на народните съвети, така също и ОФ, Комсомолът и профсъюзите[25]. За стимулиране на населението да се приобщи към гражданските ритуали на 25 декември 1970 година е обнародван „Правилник за погребенията“, регламентиращ безплатно погребение за сметка на общинските народни съвети[26].

Тази активност на държавните органи е един от новите прийоми на атеистичната политика на БКП и останалите комунистически партии, целящ смекчаване на международните реакции[27], представяйки антирелигиозната пропаганда и налагането на новите ритуали като дело на обществените организации и местните органи на властта, а не като пряко дирижирани от съответните централни комитети. С годините те ще бъдат все по-ангажирани с този процес, като постоянно ще им се вменяват нови и нови функции.

С времето се оказва, че задачата за налагане на новата социалистическа празнично-обредна система като аспект на атеистичната политика в комунистическа България се оказва и най-трудна за изпълнение. За разлика от атеистичната пропаганда чрез печатни издания, публикации в пресата, беседи, лекции, изложби и прочее налагането на социалистическите граждански ритуали изисква ангажирането на редица органи на властта и обществените организации, както и отделянето на сериозен ресурс за изграждане на съответна материална база. Затова и равносметката за изпълнението на партийните и държавни решения през 50-те и 60-те не е задоволителна. Показателно за състоянието на сектора е обобщението на секретаря на НС на ОФ Иван Тенев в докладна записка от 25 юли 1970 година: „Много дебело трябва да се подчертае, че най-изостаналия сектор в атеистическата дейност е работата за внедряване на социалистическия бит и гражданските ритуали. В тази област ние сме на самодеен етап, тук господства примитивизма. С това се обяснява и намаляването на първоначалния интерес към гражданските ритуали…“[28].

Сред комунистическите идеолози съществуват и опасения свързани с поведението на партийния и обществения актив в страната при изпълнение на решенията в областта на атеистичната политика, който в същите тези решения често е подлаган на критика за подценяване на проблема, инертност и неинициативност. Опасенията са свързани основно с констатации, че членове на ОФ, БКП и ДКМС или техни роднини продължават да участват в религиозни обреди.

Казаното дотук обяснява защо усилията в тази посока през следващите десетилетия ще бъдат усилени до степен да станат водещи в атеистичната политика. Те са допълнително изострени и от новите идеологически разработки, свързани с прокламираното изграждане на комунистическото общество. В идеологически план новото съветско ръководство начело с Леонид Брежнев, изправено пред поредните предизвикателства в международен план, дълбоките икономически промени в световната икономика и комунистическото движение по света, е принудено да разработи нова програма на партията и една по-дългосрочна стратегия за развитие на СССР и социалистическия лагер. И тъй като съветските идеолози не могат директно да избягат от прокламираната от Никита Хрушчов в Програмата на КПСС цел за построяване на комунистическо общество, е необходимо да се формулират нови идеологически постулати за построяването на комунизма, но не като непосредствена задача. На тази основа се възражда идеята за формулиране на нови междинни етапи по пътя на построяването на комунизма[29]. Така на XXIV-тия конгрес на КПСС (30 март-9 април 1971 година) е прокарана тезата, че в СССР се изгражда развито социалистическо общество като етап от създаването на материално-техническата база на комунизм[30].

Изграждането на комунистическото общество, включително и неговата първа фаза – развитото социалистическо общество, обаче е немислимо без формирането на новия човек, човек с „комунистическо съзнание“. Затова в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество една от целите отново е преодоляване на всички „остатъци от миналото“, характерни за буржоазните общества, които биха били пречка за формирането на новия социалистически човек и общество. Към тях винаги са причислявани и „религиозните отживелици“, а борбата с тях продължава да бъде неотменно във фокуса на партийните апаратчици. Взетите решения и предприети мерки по време на управлението на Леонид Брежнев, макар и не така остри и конфронтационни, ако бъдат подложени на сериозен критичен анализ се оказват значително по-мащабни и дългосрочни в сравнение с 50-те и 60-те години[31].

В българския случай пряко следствие от тази политика е решението на Секретариата на ЦК на БКП от 11 март 1971 година „За още по-широко внедряване на новите, социалистически граждански ритуали“. В докладната записка към него, след като за пореден път е отчетена активизация на църквата, засилване на интереса на младежта към религията и така нататък, срещаме следните констатации: „Цялостна, обобщена картина за състоянието в страната по преодоляване на религиозните отживелици в бита и внедряване на нови граждански ритуали не може да се даде, защото няма нито централни, нито окръжни органи, които да събират и анализират цифрите и фактите, да следят и направляват тенденциите в развитието на ритуалите. Това е и една от основните причини за слабата работа по внедряването на новите граждански ритуали сред населението на страната. Освен това редица партийни, стопански и обществени органи и организации подценяват проблема за преодоляване на религиозното влияние в нашия бит. Нещо повече, не са редки случаите, когато членове на различни колективи участват активно в службите на религиозни секти, а партийните и обществени организации се примиряват с това. Срещат се даже членове на партията, които участват по собствено желание в един или друг църковен ритуал“[32].

На критика са подложени всички партийни и държавни органи, провеждащи тази политика до момента и незадоволителното изпълнение на предходните решения по въпроса. На критика е подложен дори и отдел „Пропаганда и агитация“, който „не е провеждал системен контрол за изпълнение на решенията“[33].

За разлика от всички цитирани предходни решения сега са набелязани конкретни срокове и мероприятия, както и отговорните институции и органи за тяхното провеждане. В крайна сметка решението от 11 март 1971 година дава най-сериозен тласък на политика по изместване на църковната традиция и създаването на нова празнично-обредна система. Още на следващата година е подменен и съставът на държавния орган за контрол на изповеданията – Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове, единствената институция опитваща се да смекчи партийно-държавния натиск по отношение на религиозните общности и апелираща към спазване на конституционните и законовите положения по отношение на тях[34].

Вследствие на решението и с цел оптимизиране и по-добро координиране на дейността на съществуващите от края на 50-те години в системата на Окръжните народни съвети Домове на атеиста (преименувани през 70-те години на Домове за социалистически бит и култура) са преподчинени на структурите на ОФ. Те си сътрудничат с различните административни органи и обществени организации като окръжните и градски народни съвети, съветите за култура, Дружеството за разпространение на научни знания „Георги Кирков“, ДКМС, профсъюзите и други. Заделят се и сериозни капитални средства за изграждане на Домове на младоженците (обредни домове), Домове на покойника и други[35].

Има още →

Живко Лефтеров

В антирелигиозната политика, следвана от намиращите се под контрола на Съветския съюз комунистически партии в Източна Европа, могат да се откроят два основни аспекта. Първият от тях е провежданата официална религиозна политика по държавна линия, характерна със своята двусмисленост и противоречивост. Макар и официално религията да не е забранена нито в Съветския съюз, нито в комунистическа България, както например в Албания след 1967 година, политиката по отношение на различните вероизповедания често се изостря или омекотява в контекста на идеологическите постановки и конкретните политически интереси на комунистическите държави. В тази връзка основните цели, които се преследват, са осигуряване лоялност към комунистическата държава от страна на ръководствата на различните вероизповедания, максимално затрудняване на религиозния живот чрез ограничаване строителството на храмове, противодействие на духовното образование и други. Паралелно се провеждат и постоянни мероприятия за ерозиране, дискредитиране и „разложение“ на религиозните общности чрез методите на службите за сигурност.

Вторият важен аспект на религиозната политика е атеистичната пропаганда и възпитание. Тяхната основна цел е да формират марксистко-ленински материалистичен светоглед сред населението, а вярващите да бъдат „превъзпитани“, за да станат и те „достойни“ членове на социалистическото, а в перспектива и на комунистическото общество. Разбирането за религията и религиозността като пречка пред изграждането на утопично общество чрез методите на социалното инженерство ще е доминираща за комунистическите идеолози пред цялото време на тоталитарно управление в Съветския съюз (СССР) и Народна република България (НРБ). Попадайки в полето на идеологията, логично тази политика се формира в идеологическите отдели на съответните компартии, които разработват и основните решения по въпроса. Сред методите на атеистичната пропаганда са воденето на постоянна, още от ранна детска възраст, печатна и лекционна пропаганда, която прониква и засяга всички страни на обществения живот. Паралелно съществува стремеж чрез създаването и налагането на цялостна нова социалистическа празнично-обредна система да се измести и по възможност заличи религиозната традиция, а оттам и ценностна система в живота на хората. Поради тази причина атеистичната пропаганда и възпитание са изключително важна част от общата антирелигиозна политика. Тяхното изследване, изучаване и разбиране би могло да даде отговор на редица въпроси, свързани пряко с отражението на тази десетилетна политика при формирането на обществените нагласи днес в различните бивши комунистически страни.

В българската историография върху въпроса за провежданата атеистична политика все още няма самостоятелно изследване, но темата е засегната в повечето монографии, посветени на историята на различните вероизповедания, техните взаимоотношения с Българската комунистическа партия и политиката водена спрямо тях[2]. Различни аспекти на атеистичната политика, и по-конкретно в частта за създаването и налагането на новата социалистическа празнично-обредна система в страната, също са били обект на внимание[3]. В тези публикации темата е разгледана в отделни нейни проявления през различни периоди (десетилетия) и липсва контекстът на по-общите процеси протичащи в комунистическите страни и най-вече в Съветския съюз, чиято антирелигиозна политика и съответно атеистична пропаганда и възпитание са моделът следван от българските комунисти. Това затруднява разбирането на съществуващата вътрешна логика в процеса на неотклонно преследване на тази политика, тъй като позициите на съветското ръководство при нейното формиране и претворяване в практиката се основават на идеологически разработки, познаването на които е от решаващо значение за разкриване на истинските мотиви и цели на атеистичната политика на самата Българска комунистическа партия. Ето защо настоящата статия има за цел да внесе яснота, маркирайки именно тези проблеми, както и да разкрие до каква степен комунистическите идеолози са удовлетворени от конкретните резултати, които се постигат.

* * *

Доминиращият в Съветския съюз през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век „войнстващ атеизъм“, характерен с преследване и физическо ликвидиране на духовенството и най-активните вярващи, схващани като носители на враждебна идеология, довежда на практика до ликвидиране на организирания религиозен живот на територията на страната[4]. Тази политика се променя в годините на германско-съветската война. Възраждането на религиозния живот в окупираните от Вермахта територии, патриотичното настроение сред малкото останали свещенослужители на Руската православна църква (РПЦ), предстоящата среща на тримата големи в Техеран през ноември 1943 година, потенциалните възможности за използване на църквата като канал за съветско влияние в чужбина карат Сталин да преосмисли дотогавашното отношение към църквата като политически враг на съветската държава и към духовенството като контрареволюционна сила[5]. През септември 1943 година по инициатива на съветското ръководство е сключен устен компромис с архиереите на Руската православна църква. Църквата получава статут на покровителствано от държавата изповедание, в замяна на което тя поема ангажимента да обслужва интересите на Съветския съюз в областта на външната политика и пропаганда. Създаден е и нов държавен орган за осъществяване на непосредствен контрол при провеждането на новата политика – Съвет по въпросите на Руската православна църква[6]. Този модел на взаимоотношения е характерен и за България в първите години след преврата на 9 септември 1944 година. Целта на новото управление е Българската православна църква от институция тясно свързана и толерирана от управляващите дотогава, да бъде трансформирана по съветски модел в орган, обслужващ вътрешните и външнополитическите интереси на отечественофронтовското правителство. Характерно за този по-специфичен период е, че не се води открита антирелигиозна политика или атеистична пропаганда, но за овладяване, поставяне под контрол и гарантиране лоялността на смятаните за вражески настроени ръководства и по-активни членове на отделните църкви се пристъпва към тяхното дискредитиране и елиминиране чрез инспирирани публични съдебни процеси[7]. Също така чрез приемането на изцяло ново законодателство като Закона за изповеданията от 1949 година църквата е отделена от държавата, а ролята ѝ в обществото съществено ограничена.

След смъртта на Сталин религиозната политика на Комунистическата партия на Съветския съюз, а и на другите комунистически партии от социалистическия лагер, претърпява метаморфоза. Новото съветско ръководство е на мнение, че „отърваването“ на комунистическата идеология от негативните черти на сталинизма я прави достатъчно жизнеспособна да осъществи своите „идеали“. И докато в контекста на сталиновата политика след войната Руската православна църква не се разглежда като директна враждебна сила, то връщането към „ленинските норми на партиен живот“ и „интернационалната същност“ на комунизма променят коренно нещата. Това автоматично води до засилване на революционната показност, в това число и възобновяване на атеистичната пропаганда, характерна за 20-те и 30-те години. Отдавайки приоритет на проблема, още на 7 юли 1954 година Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз приема решение „За недостатъците в научно-атеистичната пропаганда и мерки за нейното подобряване“. В него се критикува дотогавашната религиозна политика на Сталин и се призовава за разобличаване на „реакционната същност и вреда на религията“[8]. Амбициозно, праволинейно и недомислено, решението води до засилване на напрежението в страната, което кара партийното ръководство да прекрати антирелигиозната кампания само 2 месеца по-късно[9]. Частичното отстъпление е и плод на съществуващите различни позиции в средите на съветското ръководство и партиен апарат по отношение на водената политика към религиозните общности. „Сталинистите“ се придържат към установената през 40-те години политика за урегулиране отношенията на църквата с държавата, така че последната да не се превръща в оръдие на „реакцията“, а да бъде инкорпорирана в системата на властта до степен да подкрепя външнополитическата линия и пропаганда на държавата. Привържениците на твърдата линия, гравитиращи около новия ръководител на Комунистическата партия на Съветския съюз и съветската държава Никита Хрушчов, са на мнение, че в условията на началото на прехода към „предкомунистически“ отношения няма място за буржоазни остатъци, в това число и религиозни. Под личните наставления на Никита Хрушчов те желаят да се пристъпи към решителна борба с религията, а по-спокойните отношения с църквата отнасят към „сталинското наследство“, което е необходимо да бъде ликвидирано.

Има още →