Христо Темелски

Биографичните данни за приснопаметния Неврокопски митрополит Борис са твърде оскъдни, а за определени перио­ди от време дори неясни[1]. Това навярно се дължи на обстоя­телството, че този образцов екзархийски митрополит бил твърде благочестив, скромен и почтен, и рядко е говорел за себе си и своето минало. Освен това, злодейска ръка твърде рано отнела живота му[2] и той не доживял до дълбока старост, за да разкаже повече за своето детство, за ученическите си години, както и за началото на духовното си призвание.

Известно е, че Неврокопски митрополит Борис е родом от село Гявато – според някои Ресенско, според други Битолско[3]. Фак­тически то е разположено на границата на двете каази (око­лии) и погледнато на географската карта[4] е по-близо до Ресен, отколкото до Битоля. Но в административно отношение то е принадлежало към Битолска кааза, Пелагонийска епархия, докато Ресен и Ресенска кааза спадали към Охридска епархия[5].Освен това в Гевгелийска кааза има село със същото име, но то спада към Солунска епархия[6].

Родното село на митрополит Борис има повратна съдба. Първоначално то е възникнало на около 1000 мeтра надморска ви­сочина, на върха на планински хребет, част от планината Пелистър (или Перистер), която пък е най-високият клон от една дълга планинска верига, проточена от Шар до изворите на Девол и по на юг. Тук е бил пределът между Битолското и Ресенското полета и оттук се открива хубав панорамен изглед към Преспанската котловина и Преспанското езеро. През този предел е преминавал главният път от Битоля за Преспа, а по името на село Гявато бил наречен и самия проход[7]. През пролетта на 1845 година тук е преминал руският учен славист професор Виктор Иванович Григорович, който в пътеписа си посочил, че Гявато и околните села не са големи селища[8].

Обстоятелството, че селото било разположено в непосред­ствена близост до главния път от Битоля за Преспа, високо горе в планината, отдалечено от каазалийските центрове, му отреж­дало неспокойни дни и нощи през дългите векове на турското робство. Както е известно, след Руско-турската освободителна война от 1877/1878 година, македонските земи останали отново в пре­делите на Османска Турция, чак до Балканската война от 1912 година. През лятото на 1895 година тук преминал инспекторът от Училищ­ния отдел на Българската екзархия Васил Кънчов, който ни е оставил интересни, макар и твърде кратки сведения за този край. Той посочва, че „неволя е накарала селяните да бягат от върха долу в долината, дето са по-спокойни от неканени гости, които вся­ка вечер безпокоили селяните. Известно е всекиму, колко злочести са в Турция ония села, които се намират по-големите друмове.

Само църквата стои още на върха и напомнюва на селяните тех­ните стари жилища. Изселването е станало преди 7-8 години. До църквата има механа, дето пътникът може да намери само кафе и ракия. Хляб се случва понякога, но ястие не. Има и караулница. Ле­жат на сянка трима заптии по гърба си и изпущат цели облаци дим из устата си. Когато не са разположени, търсят тескеретата от пътниците…. Оттук се почва слизането по равнината…[9]“

От това сведение на Васил Кънчов става ясно, че около 1887-1888 година започнало изселването на Гявато, като селяните се спуснали в една разкошна падина, прорязана от река Шемница (приток на река Черна). Тази падина е в самия северо-западен край на Битолското поле и в нея били разположени селата Кажани (насе­лено с турци), Рамна (с 60 турски и 40 български къщи) и Долинци, и Лера (със смесено турско-българско население)[10]. Пре­селниците от върха се настанили на около 3 километра под турското село Кажани и така образували новото село Гявато, което от­стояло от старото на малко повече от 4 километра. Преселването не е станало изведнъж, защото в една стара карта от 90-те години на миналия век са отбелязани и двете села[11]. Дори след оконча­телното преселване, в старото селище останали неразрушени църквата и един хан. Селяните от новото село Гявато първоначал­но са нямали църква и са ходели да се черкуват в стария си храм на върха на хребета. Васил Кънчов, който през лятото на 1895 година видял новото село, посочва, че „то е малко селце, населено с бълга­ри“[12]. Според официалната екзархийска статистика от онова време, неговите жители били 1500 българи, всичките екзархисти[13].

Именно в началото на преселването, в старото сeло Гявато, в дома на Симо (или Симеон) Цветков Разумов се родил бъде­щият Неврокопски митрополит Борис. Кръстили го в старата селска църква с хубавото македонско име Вангел[14]. Трудно било неговото детство. Родителите му, а и всички негови близки, трябвало да се разделят с родни домове и да се спуснат на голо място в падината, и там с пот и мъка да градят нови жилища; били времена на голям недоимък – селяните се препитавали от дърводобив, овощарство, а мнозина ходели на гурбет по голе­мите градове, достигайки чак до турската столица Цариград [15].

Вангел Симов израснал край буйната и пенлива река Шемница, в нов дом, на по-спокойно място от оживения проход. През есента на 1896 година баща му го завел в малкото селско учили­ще, където учител бил Наум Петров, на когото Екзархията пла­щала годишна плата от 20 турски лири[16]. Тук малкото момче започнало своето образование, което с известни прекъсвания продължило цели 18 години. За училището в родния си край, бъдещият архиерей ще запише по-късно следният спомен: „Когато за пръв път прекрачвахме прага на училищната сграда, нас ни посрещаха два образа: двуединният образ на св. Кирила и Методия и образът на екзарх Йосиф. Тези образи оживяваха завсегда в нашите души и ръководеха всякога нашия живот“[17].

Немотията в родното му село принудила баща му и дядо му Митре (бащата на майка му) да тръгнат по гурбет чак в Цариг­рад. Това било през ранната пролет на 1899 година, когато Вангел бил ученик в трето отделение. Семейният съвет отредил и Ван­гел да замине с баща си и дядо си за столицата на Османската империя и там да продължи образованието си. Раздялата с близ­ки и познати, с родния край била доста тежка и мъчителна – момчето било едва десетгодишно[18].

След дългото и изнурително пътуване пристигнали в огром­ният град, разпрострял се по двата бряга на Босфора. Работа бързо намерили по многобройните градини, опасващи като обръч столичния град. Само че настаняването на Вангел в учи­лище се провалило – било по средата на учебната година, а и трябвало разрешение от Екзархията. Той останал на градината да помага на баща си и дядо си. Чак през есента на 1899 година Ван­гел Симов постъпил отново в трето отделение на българското основно училище „Св. Кирил и Методий“ в квартал Фенер, ос­новано през 1857 година. Главен учител по това време там бил Хрис­то Урумов, подпомаган от учителя Христо Шалдев[19]. При тях Вангел завършил началното си образование и пожелал да продължи да се учи.

В края на лятото на 1901 година баща му го завел в Одрин и го записал в първи клас на прочутата по онова време Одринска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Самата гимназия се поме­щавала в центъра на града, в закупена и основно ремонтирана от Екзархията голяма къща на братятата италианци Бадетти, а пансионът ѝ се намирал в махалата „Калето“[20]. Тук, в продълже­ние на три учебни години, Вангел Симов учил прилежно, като ваканциите прекарвал в Цариград при баща си и дядо си.

През ваканцията на 1902 година Вангел бил в Цариград и решил сам да отиде в предградието Ортакьой, за да види лично ек­зарх Йосиф I. По това време там било седалището на Българс­ката екзархия и в екзархийския параклис служели всеки неде­лен и празничен ден. Ето какво разказва той за тази първа сре­ща: „Чаках с нетърпение и трепет. Подир няколко време през една врата отдясно влезна екзарх Йосиф и застана до вратата, която се затвори. Стори ми се, че в тоя миг благоговение изпълни параклиса и някакъв трепет проникна във всичко. Аз не смеех да го погледна пряко. Поглеждах го крадешком само тогава, когато той гледаше в друга посока и се мъчех сам да остана невидим. Но струваше ми се, че той поглеждаше и измерваше всички. Такъв поглед, такъв образ, такава фигура не бях виждал. Той съвсем не прилича на другите хора, казах си![21]“

След свършване на богослужението Вангел тръгнал да се прибира, но на стълбите го спрял един прислужник и му ка­зал, че екзархът искал да го види. „Аз бях смутен. Прислужникът ме поуспокои и заведе в беседката в градината, дето екзарх Йосиф седеше и чакаше. Целунах му ръка с благоговение и страх. Той ми каза и посочи с ръка да седна до него… Аз мислех, че пред него можем само да стоим благоговейно прави, без да го гледаме и без да говорим, а пък той иска да седим до него, да го гледаме в очите и да разговаряме с него![22]“

Съдбоносна била тази първа среща на Вангел Симов с гла­вата на Българската православна църква. Тя продължила пове­че от час. Екзархът се интересувал от близките му, от неговото учение, от учителите и редът в гимназията, от условията в пансиона и така нататък. „С най-жив интерес обаче и с най-големи подробности започна да разпитва за родното ми село, за моя роден край. Той пи­тате за всичко: за селото, за околните села, за хората, за езика, за църквите и училищата, за нравите и обичаите, за желанията и стре­межите… Аз само се чудех и си шепнех: какъв чуден човек! Защо пита и говори той с такъв интерес и с такава обич за един край, който не е виждал никога…“[23]. След този продължителен разговор, тъй като времето било напреднало, екзарх Йосиф дал на любознател­ното момче 12 гроша да обядва в някоя близка гостилница, както и един златен наполеон да си купи потребни неща за учили­ще[24].

През 1904 година Вангел Симов завършил с отличие трети клас на Одринската мъжка гимназия. Той се завърнал в Цариград и отседнал при познати. Баща му още през 1902 година се върнал в Гявато, без да подозира, че следващата 1903 година ще се окаже съдбо­носна за Македония.

При потушаване на Илинденско-Преображенското въста­ние, на 12 юли 1903 година, турският аскер разбил въстаническия отряд при село Гявато, предвождан от легендарния бито леки вой­вода Георги Сугарев и неговите помощници дякон Евстатий и Пере Жебчев. Селото било опожарено, като селяните потърси­ли спасение край Смилево. Бащата на Вангел – Симо Разумов – не стоял настрани от революционните събития. С пушка в ръка той бил четник в четата на Георги Сугарев и загинал геройски на 16 септември същата година при манастира Слепче, Прилепско[25]. Още в Од­рин Вангел научил тези тъжни новини и тайно си поплакал, но неволята го научила да бъде твърд и непреклонен.

Трагедията му не останала скрита и от всичко знаещият ек­зарх Йосиф, който наредил да бъде приет като пълен стипен­диант в Цариградската духовна семинария „Св. Иоан Рилски“. Така през септември 1904 година Вангел прекрачил прага на семина­рията в квартал Шилиш, в непосредствена близост до новата българска болница „Евлогий Георгиев“[26]. Тази семинария била любимотото учебно заведение на екзарха; създадена по негово настояване и намираща се непрекъснато под негов пряк конт­рол. Тук, в обширния семинарски парк, българският духовен глава прекарвал часове наред през неделни и празнични дни. Но той не бездействал, а се разхождал по алеите на парка, раз­говаряйки със семинаристи. Интересно е обстоятелство, че всич­ки семинаристи, от втори курс нагоре, екзархът знаел по име, както и кой откъде е. Йосиф I живо се интересувал от бъдещи­те планове на всеки един семинарист и се опитвал да привлече за екзархийската кауза най-добрите и най-способните[27]. Сред тях бил и Вангел Симов, който още през 1902 година спечелил сим­патиите на екзарха.

В Цариградската духовна семинария Вангел учил шест го­дини, показвайки усърдно прилежание и отличен успех. Въпре­ки че бил стипендиант и живеел на пансион, екзархът не го забравял и винаги го подпомагал със собствени средства. В ог­ромния дневник на Йосиф I срещаме интересна записка от 1 август 1906 година. На тази дата българският духовен глава е запи­сал, че за дрехи на Вангел Симов платил три златни наполеона[28]. През 1908 година екзархът заболял сериозно и след дълго лече­ние на 8 юни 1909 година заминал да продължи лечението си във Виена, а след това в София. Неговото отсъствие от Цариград продължило цяла година. Вангел редовно му пишел писма и го информирал за учението си и бъдещите си планове[29].

Екзархът се завърнал в турската столица едва на 17 юни 1910 година, а само след три дни бил годишният акт на семинарията. На него присъствали много гости, сред които бил и Йосиф I, а също така и синодалните митрополити Авксентий Пелагонийски, Иларион Неврокопски и Герасим Струмишки. Тогава се дип­ломирали седем семинаристи, в това число и Вангел Симов. От страна на семи-нарското ръководство завършилите получили по една луксозно подвързана Библия. Вангел Симов бил награ­ден със скъп златен часовник за отличен успех по турски език. Тази му награда била изпратена от турския министър на про­свещението. В края на тържеството Вангел станал и отправил към другарите си прощална реч на турски език. Той хем се рад­вал, че завършил образованието си, хем тъжял за отличният учи­телски колектив и топлите грижи на Българската екзархия към учениците[30].

Така през лятото на 1910 година Вангел Симов бил изправен на кръстопът. С диплома в ръка той трябвало да реши по кой път ще поеме. Едногодишното отсътвие на екзарха било причина да се чувства несигурен и разколебан. Обаче на 24 юни 1910 година, само четири дни след тържественият акт по дипломирането на семинаристите, се състояла съдбоносна среща между Йосиф I и Вангел. След продължителен и пълноценен разговор се стиг­нало до зрялото решение – „Вангел Симов се съгласи да стане монах„[31]. От своя страна екзархът му обещал да го изпрати да учи богословие в чужбина, нещо което 22-годишният младеж мно­го желаел.

10 юли 1910 година бил исторически ден за Вангел. В параклиса на Екзархийския дом в квартал Шишли първият Неврокопски митрополит Иларион го постригал в монашество, давайки му името Борис[32]. Може би тук имал пръст Божият промисъл; защо именно от всички синодални митрополити Иларион Неврокоп­ски извършил пострига, а не например Пелагонийският (или Битолският) митрополит Авксентий, който фактически бил епар­хийски архиерей на Вангел Симов[33]. На следващия ден (неде­ля, 11 юли 1910 година) в историческата желязна църква „Св. Сте­фан“ в квартал Фенер митро-полит Иларион го ръкоположил в иеродяконски чин[34].

На 14 декември 1930 година, в словото си при епископската си хиротония, Борис с исконна гордост ще заяви: „Още от ранни младини обичах и търсех Бога и божественото във всичко… Божият зов стигна до мене чрез устата на един рядък и достоен Божий из­браник – чрез устата на приснопаметния и незабравимия, на блаженейшия и блаженопочиналия екзарх Йосиф I, комуто Бог даде блажен покой и сътвори вечна памет![35]“

Младият иеродякон бил оставен на служба в екзархийския параклис и помагал в делата на екзархийската канцелария[36].На 27 август 1910 година било проведено заседание на Смесения ек­зархийски съвет. На него екзархът предложил да се отпусне от фонд „Увалиев“ една стипендия за следване по богословие в Университета в град Черновиц, тогава в пределите на Австрия. Стипендията била отпусната и за нея обявили конкурс в екзар­хийския орган вестник „Вести“. Срокът за подаване на документите бил 15 септември същата година, а условията изисквали кандидатите да имат завършен пълен семинарски курс и да не са по-възрастни от 25 години[37]. Иеродякон Борис веднага подал документите си и спечелил въпросната стипендия. Този благотворителен фонд („Увалиев“) бил основан от богатия търговец Стефан Увалиев Димитров, родом от Калофер, но починал в град Казанец в Бесарабия. Дарителят завещал 20 000 рубли на Българс­ката екзархия в Цариград, от лихвите, от които да се учреди една стипендия на негово име в размер между 200 и 400 рубли годишно[38]. Именно с тази стипендия през есента на 1911 година ие­родякон Борис заминал да следва в Богословския факултет  в Черновиц. Там вече следвал друг екзархийски стипендиант, иеро-дякон Паисий, дякон на екзарх Йосиф I, а по-късно Вра­чански митрополит[39].

В Черновиц Борис Симов следвал четири години и завър­шил висшето си богословско образование през 1915 година, със за­щита на докторат. По същото време починал неговият благо­детел и духовен наставник екзарх Йосиф I[40]. Завръщайки се в София младият богослов се поклонил пред пресния гроб до катедралния храм „Св. Неделя“, давайки обет да отдаде всич­ките си сили и съзнателния си живот за благото на Църквата.

Иеродякон Борис получил послушание да учителства в свещеническото училище в Бачковския манастир и в Пловдив­ската духовна семинария (продължителка на закритата Цариг­радска духовна семинария)[41]. През Великите пости на 1916 година получил скръбната вест, че починали трима от най-близките му хора – майка му, дядо му Митре и баба му Божана. Жив ос­танал само 15-годишният му брат Йордан, наглеждан от близ­ки роднини[42]. През есента на 1916 година иеродякон Борис заминал да изучава философия във Виена, а по-късно – в Будапеща. Бу­шуващата по това време Първа световна война попречила оба­че на плановете му и, през 1917 година, той се завърнал в България[43] и с това приключило 18-годишното му образование.

На 25 ноември 1917 година Пловдивският митрополит Максим го ръкоположил в иеромонашески сан и наскоро след това Светият Си­нод го изпратил в Будапеща, за да организира българската ко­лония в Унгария. С амбиция и плам иеромонах Борис успява да създаде църковно-училищна община, която за пръв път от­крила в столицата на Унгариябългарска църква – „Св. св. Ки­рил и Методий“, както и българско училище[44].

През 1922 година бил извикан в София, а на 22 юли същата година новият Софийски митрополит Стефан (негов бивш учител от Цариградската духовна семинария, а по-късно екзарх Български) го удостоил с архимандритско дос­тойнство[45]. От 15 май 1923 година до 1 септември 1924 година архимандрит Бо­рис бил протосингел в Софийска митрополия, след което в продължение на две години (до 1 септември 1926 година) заемал по­ста началник на „Културно-просветното отделение“ при Светия Синод, а също така и предстоятел на катедралния храм-памет­ник „Св. Александър Невски“. Следващото му послушание било ректор на Софийската духовна семинария. С писмо от декемв­ри 1927 година (вх. № 12138), възрастният вече Варненско-Преславс­ки митрополит Симеон го поканил за свой викарен епископ. На 31 декември 1927 година, в заседание на Светия Синод, тази покана била разгледана, а архимандрит Борис се явил да чуят мнени­ето му. Той се съгласил, но по здравословни причини помолил синодалните старци да отложат за по-късно хиротонията му[46].Едва на 14 декември 1930 година бил хиротонисан за Стобийски епис­коп и избран за член на Висшия учебен съвет при Министер­ството на народната просвета. От 23 ноември 1931 година до избора му през пролетта на 1935 година за Неврокопски митрополит, той бил назначен за главен секретар на Светия Синод[47].

На 17 март 1935 година, в Неврокоп, наместникът на овдовялата епархия – Софийски митрополит Стефан, провел избор за нов архиерей. Болшинство от гласовете получили епископите Бо­рис Стобийски и Софроний Знеполски (провъзгласен на 6 ок­томври същата година за Търновски митрополит). На 24 март същата година Светият Си­нод избрал и провъзгласил от двамата кандидати Борис за ка­ноничен митрополит на Неврокопска епархия[48]. Така по сте­чение на съдбата и на Божия промисъл, този достоен син на Македония станал митрополит на единствената част от Маке­дония, която останала в пределите на майка България. В продължение на тринадесет години той се изявил като един образцов архиерей – винаги на своя пост, достоен архипастир и защитник на онеправданите. Затова преди половин век злодейска ръка отне живота му, за да остане завинаги името му сред мъчениците за вяра, църковна независимост и свобода[49].

___________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с.147-157. Същата статия е възпроиздведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Все още няма написана пълна и цялостна биография за този мастит екзархийски архиерей.

[2].  Убит през есента на 1948 година.

[3]. Вж. Гяуров, Хр. Неврокопски митрополит Борис. – Църковен вестник, бр. 13 от 30 март 1935 г., с. 151.; Цанков, Cm. Българската пра­вославна църква от освобождението до настояще време. – ГСУ, БФ, т. XVI, 6. 1938/1939, с. 81, Доростоло-Червенски митрополит Михаил. Над­гробно слово. – Църковен вестник, бр. 37-38 от 22 ноември 1948 г., с. 2.; Неврокопски митрополит Пимен. Усърден послушник на словото. (По случай 20 години от смъртта на блаженопочиналия Неврокопски митрополит Борис Симов). – Духовна култура, кн. 10-11, 1968, с. 29 и други.

[4]. Вж. т. нар. „Данова карта“ от края на XIX в.

[5]. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. I, С., 1970, с. 396-399.

[6]. Пак там, т. II, С., 1970, с. 451.

[7]. Пак там, т. I, с. 397-398.

[8]. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, с. 96.

[9]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 398.

[10]. Пак там, с. 393.,

[11]. Вж. т. нар. „Данова карта“.

[12]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 397.

[13]. Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАН), ф. 1, оп. 5, а. е. 13, л. 4.

[14]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 32.

[15]. Пак там, с. 29.

[16]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 10, с. 19.

[17]. А. Б. (Архимандрит Борис). Един спомен за екзарх Йосиф. – Във: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници, С., 1995, с. 210.

[18]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 33.

[19]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 13, с. 4.

[20]. Орманджиев, Ив. Произход, развитие и роля на Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. – Във: Д-р Петър Бе­рон и Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, Сбор­ник документи, С., 1958, с. 112-113.

[21]. А. Б. (Архимандрит Борис). Пос. съч., с. 211-212.

[22]. Пак там, с. 212.

[23]. Пак там, с. 213.

[24]. Пак там, с. 213-214.

[25]. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. I, С., 1983, с. 365.

[26]. Неврокопски митрополит Пимен. Пое. съч., с. 33.

[27]. За нея вж. Темелски, Хр. Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. – Църковен вестник, бр. 12 от 21-27 март 1994 година, G. 8.

[28]. Пак там.

[29]. Български екзарх Йосиф I. Дневник, С., 1997, с. 606.

[30]. Пак там, с. 730.

[31]. Вж. в. „Вести“, год. XX, бр. 120 от 22 юни 1910 г., с. 3.

[32]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 746.

[33]. Четвърт век по-късно на овакантената Неврокопска митропо­литска катедра ще застане Борис и достойно ще поеме управлението на епархията.

[34]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[35]. Пак там.

[36]. Църковен вестник, бр. 47 от 20 декември 1930 г., с. 543.

[37]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[38]. В. „Вести“, бр. 1 от 2 септември 1910 г.. с. 3.

[39]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 10-6, а. е. 164, с. 47.

[40]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 755.

[41]. На 20 юни 1915 г. в София.

[42]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[43]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[44]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[45]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[46]. Гяуров, Хр. Пос. съч., е. 152.

[47]. Вж. това у Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч. с. 35

[48]. Пак там.

[49]. Пак там, с. 36.

Изображения: авторът Христо Темелски и Неврокопски митрополит Борис (1888-1948). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6rO