Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“ – продължение 1 и край*

Христо Темелски

След Димитър Т. Страшимиров повече от половин столетие никой нищо не споменава за автора на пророческата буквеница, даже в изследванията посветени на Априлското въстание липсва и името му. Едва през юбилейната 1976 година авторите на солидния труд за историята на Априлската епопея от 1876 година пишат, че „по това време сред народа е разпространена и се предава от уста на уста пророческата формула „Турцїа ке падне“, чиито буквени означения по славянската азбука дават числото 1876. Пророчеството тръгва вероятно от устата на бившия рилски калугер Полиевкт и окриля целия народ[46]“.

Пак през 1976 година Михаил Тошков изнесе някои ценни сведения за личността на рилския монах Полиевкт, а по-сетне и протестантин Петър Велянов[47]. По същото време за автора на пророческата буквеница писа и публицистът Георги Тахов[48]. Но докато Михаил Тошков даде исторически достоверни сведения, то Георги Тахов застана на другия полюс. Неизвестно откъде той се „сдоби“ с физическия портрет на Полиевкт Рилец – бил слаб, почти сух, среден на ръст, избухлив и сприхав[49]. Съществуват съвсем основателни подозрения за фалшификация на фактите, че рилският монах се занимавал с математика и изследване на цифрови тайнописи, че монасите се страхували от него, че бил наказван с пост и молитва от манастирската управа за „странните“ си занимания с шифровани изчисления[50].

Три години по-късно в Кирило-Методиевския вестник „За буквите“ Георги Тахов отново писа за Полиевкт Рилец, като дори помести и фотографския му образ[51]! На този портрет е фотографиран млад цивилен мъж, с мустачки и почти пубертетна брадичка, с измачкано сако и папионка, който може да бъде всеки друг, но не и авторът на пророческата буквеница! Неизвстно откъде Георги Тахов е почерпил сведения, че Полиевкт „събирал датите и годините от иконите и се опитвал да открие някакви цифрови тайнописи; предполагал, че с тях старите зографи съобщавали факти, които било невъзможно да изпишат направо[52]“. Доколкото ми е известно, до този момент на никоя икона не е открит буквен цифров тайнопис с послание на потомците! Според поувляклия се публицист Полиевкт обикалял църкви и манастири, за да търси подобни тайнописи. Така например в църквата на Батошевския мъжки манастир „Успение Пресвятия Богородицы“ той видял на корниза на югоизточния ъгъл и на северната стена два еднакви надписа. „Лето 1836“ е взидано с малки червени тухлички между каменната зидария – на едното място с арабски цифри, а на другото с букви. „Полиевкт разчел този надпис така: „Спасителю, (дай) освобождение люде свои…“ Оказало се, че строителят – майстор Коста Пещерец – е изписал тайно призив за освобождение[53]“.

Това обаче е някаква невероятна измислица. Действително годината „1836“ е изписана с арабски цифри и славянски букви, но без първата дума „лето“. И въпросната година е годината на възобновяването на манастира, който е бил 443 години в развалини. В манастирската Парусия е записано, че строежът на църквата започнал на 21 май и завършил на 1 ноември 1836 година[54]. Тук и дума не може да става за някакъв тайнопис – чисто и просто това са авторски фантасмагории. Освен това майстор-строител е Константин от Пещера, а не Коста Пещерец[55]. Пак според Георги Тахов рилският монах видял зад абсидата на карловската църква „Св. Богородица“ издялан надпис „ЗРИ“ и една каменна ръка обърната към Балкана – „Виж (Зри) свободата ще дойде оттам![56]“. Въпросният надпис не е никакъв тайнопис, а най-обикновено изписване на годината с църковнославянски букви – тоест „ЗРИ“ е 7108 година от сътворението на света или 1600 година от рождението на Иисус Христос. Вероятно това е годината, когато била построена (или възобновена) карловската църква.

Според Георги Тахов монах Полиевкт открил пророческата буквеница в Рилския манастир и идващите поклонници я разнасяли и разпространявали из цяла България. Заради странния му характер управата на манастира го изгонила, а „изчислителните му съчинения били изгорени до едно[57]“. Както ще видим по-нататък, това също не отговаря на истината. През 1984 година в една научно-популярна статия посочих кой действително е авторът на пророческата буквеница „Турцїа ке падне“[58]. Въпреки убедителните аргументи, които изнесохме относно личността на Полиевкт Рилец, Георги Тахов остана засегнат от пренебрегването на „скромните му приноси“ и в едно предаване по телевизията заяви, че моите изводи и предположения за рилския монах са неоснователни[59].

Наистина биографичните данни за Полиевкт Рилец са твърде оскъдни – повечето от тях се намират в дневника на входящите писма на Рилския манастир за периода от 22 ноември 1864 година до 24 декември 1865 година[60] и в дневниците за входящите и изходящите писма от 1866 година[61]. От анотацията на писмото на архидякон Иеротей Рилец от Пловдив с дата 24 март 1866 година до управата на Рилския манастир се установява какво е било светското име на иеромонах Полиевкт. Понеже в писмото е ставало дума за вече приелия протестантството Петър Велянов, то този който е водил дневника през 1866 година е сложил и пояснителна бележка: „С име Петър Велянов, Даскал Петър и Петър Илиев се е предал проклятый Полиевкт на протестантите в Пловдив. Петър Илиев му е мирското име, а Петър Велянов и Даскал Петър се нарекъл сам…“[62]

На 29 март 1866 година монасите от Рилския манастир писали писмо на Хаджи Мано Стоянович в София, в което най-ценен за нас е следният пасаж: „… този человек не е бил никогаш протестантин, нито протестантски поп, нито Даскал Петър, нито Петър Велянов, но от 15 години насам има име Полиевкт, с което име е и записан в Дупничкий нофуз-тефтери“(тоест поименния регистър – бел. Хр. Т.[63]).

Има още

Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“*

Христо Темелски

През 1974 година професор Вера Мутафчиева постави следните въпроси в статията си „Предсказанията“ за края на Османската империя“:

1.По какви пътища „Предсказанията“, отнасящи се за гръцкото освободително движение, са достигнали балканските и конкретно българските земи?

2.Кои са били техните разпространители и читатели?

3.С чий труд тези „предсказания“ са били транспонирани към аналогичната борба на нашия народ с половин век по-късно?

4.Кой е откривателят – върху вече предоставения от руската традиция шаблон – на магическата формула „Турцϊа ке падне“[1]?

Самата авторка декларира, че „това са въпроси без отговор“[2]. На някои от тези въпроси (и най-вече на последния) се опитах да отговоря преди години[3], но с течение на времето попаднах на нови материали и документи. В настоящата статия ще се опитам да отговоря по-подробно и по-изчерпателно, привличайки всички известни до този момент сведения.

Наистина е трудно да се каже откога „пророчествата“ за съдбата на Османската империя са получили разпространение в поробените български земи. Засега е известно, че през първата половина на XIX-ти век широко разпространение намерили „Предсказанията“ на Мартин Задек (относно тези Предсказания виж тук в блога публикация № 89, Съдържание 1https://wp.me/p18wxv-1ID; Др. Бачев)

Относно живота и делото на тази сравнително нова историческа личност липсват подробни изследвания не само у нас – неговото име липсва и в големите западни енциклопедии. Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник, живял цели 106 години, са твърде оскъдни. Единствено в уводната част на неговите „Пророчества“ или „Предсказания“, които той изрекъл в предсмъртния си час – 20 декември 1769 година, узнаваме, че бил роден през 1663 година в град Золотурн, в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си (тоест от 1739 до 1769 година) той водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. „Пророчествата“ му били записани на 20 декември 1769 година (в деня на смъртта му) на немски език от негов анонимен приятел. За щастие оригиналът им е запазен в държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 23,5х14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните „Пророчества“ претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани на следващата 1770 година в Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), тоест четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

„Пророчествата“ на Мартин Задек имали преди всичко политически оттенък – те засягали вътрешното и външното положение на почти всички тогавашни европейски държави, включително и Америка, а също така и съдбата на арабите-мюсюлмани в Мала Азия и Азия. Неизбежни били неплодородните и гладни години, масовите епидемии, военните неуспехи и прочее. Но след тези нещастия (които щели да продължат от пет до десет години) идвал ред на плодородни и изобилни години, на разцвет на търговията и на цялостен държавен подем. По-голямата част от „Пророчествата“ носят философския заряд на средновековния теологичен фатализъм. Според религиозните убеждения и позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време (средата на XVIII-ти век) огромната Османска империя, която лежала на три континента, била основен крепител и разпространител на исляма, повече от 1/3 от „Пророчествата“ били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещето ѝ. А бъдещето ѝ според „прогнозите“ на швейцарския монах-пустинник било трагично.

Вероятно тези „Пророчества“ биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени на руски език. Още през 1770 година ги превел някой си „К. Н.“, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 странички в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 година те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 година[8]. То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници[9].

Досега са ми известни няколко преписа от „Пророчествата“ на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 година, или от 1812 година и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[10]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този препис бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между „Словото на светия пророк Данаил“ и „Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние“. Първоначален създател на този сборник е иерей Стойко (вероятно епископ Софроний Врачански) през 1769 година. Втори препис бил направен от някой си Димитър през 1805 година – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в сбирката на Найден Геров, а в нея е постъпил от софийския учител Сава Филаретов[11]. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка.

С по-подробни сведения разполагам за останалите преписи на „Пророчествата“ на Мартин Задек. През 1825 година известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 година, и неговият ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов, преписали дословно третото руско издание. На лист 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: „Рука даскал Николчова от Селвы, син на папа Недюв[12]“. На последния лист (лист 130-б) под самия край на текста има подробна приписка също от ръката на първия преписвач: „Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовкы и от оученык мой Иванча на кир Петка Иоанович приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25″[13]. Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23х18,5 см. На първия заглавен лист четем: „Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Превод сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копеекь въ сумъ. Въ Санктпетербурге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры“[14].

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на „Пророчествата“ попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево било донесено през 1800 година, когато били доставени от Русия минеите за старата църква „Св. пророк Илия[15]“. Иванчо Петков Манафов, който учел църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата „История вкратце о болгарском народе славенском“ на именития габровец иеросхимонах Спиридон, и разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници[16].

Има още

Репресиите на Държавна сигурност срещу протестантските общности*

Пастор Христо Куличев

Държавна сигурност?! Що е то?

Като имаме предвид тази практика на комунистите, ние можем да кажем, че ако ролята на полицията в една нормална държава е да гарантира спокойствието и сигурността на гражданите, то ролята на Държавна сигурност в условията на диктатура е да пази спокойствието и сигурността на управляващите и да премахва всички, които застрашават тяхната власт.

Ако трябва да правим сравнения на Държавна сигурност с оглед на Българската история, трябва да кажем, че това бяха българските еничари. Те бяха платените слуги на Партията, които не само нямаха българско съзнание и патриотизъм, но мразеха и унищожаваха всичко българско и родно. Загубили всичко човешко, те бяха изпълнени със злия дух на разрушението, разрушение, което имаше единствената цел да унищожи всичко човешко у човека, да го обезличи и да го направи свое оръдие. Отправяха към хората фалшиви обвинения и им внушаваха да мислят себе си виновни за страданията на близките си, като не признаваха тези обвинения.

Каква е същността на този репресивен апарат?

Ще си послужим с мнението на Асен Манов, юрист и журналист:

„Да си припомним как Прокуратурата чрез Държавна сигурност и Главно следствено управление „разкриваше” тежки престъпления за „измяна”, „предателство” и „шпионаж”, преди те да са били запланувани и извършени. Държавна сигурност беше възприела теорията на Вишински[1]: Ако случайно сте допуснали грешка и сте арестували невинен човек, не допускайте втора грешка, като го освободите. Ако заподозреният е направил своите „самопризнания” в Народната милиция, не е необходимо да се води съдебен процес, затова има трудово-възпитателни общежития, тоест изградените от комунистите концлагери. По това време в малка България и при мирна обстановка имаше 65 трудово-възпитателни общежития. Но ако се наложеше да има съдебен процес, а подсъдимите се опитваха да отричат своите „признания”, направени пред органите на Държавна сигурност, тогава пак се вземаше под внимание „признанието”, направено пред Държавна сигурност или Народната милиция. Такава беше аферата с д-р Георги Михов Димитров (Гемето), ръководител на БЗНС[2], осъден на смърт преди 9.IX.1944 година, и също осъден на смърт след 9.IX.1944 година. Такава беше и жестоката съдба на Трайчо Костов[3].”

Любопитно е личното свидетелство на Стефан Богданов, който от началник отделение „Б” при Държавна сигурност става жертва на същата тази Държавна сигурност. Той е имал куража още като началник да отиде при Георги Чанков, секретар на ЦК, и да му каже: „Ако ти и Партията не вземете мерки да погледнете какво става в Държавна сигурност, аз ще взема тебе, ще взема и Вълко[4] и 6 месеца ще ви разпитвам, както разпитват там и каквито искате шпиони ще ви изкарам.” Тези думи, изречени от висш служител на Държавна сигурност, са неоспоримо доказателство за същността на Държавна сигурност, за жестоките методи, които използва и за мъките, които са преживели евангелските пастири, за да изтръгнат от тях исканите „признания”.

Когато Трайчо Костов е обявен за враг на Партията, Стефан Богданов е арестуван като негов привърженик. През 1956 година се разкрива истината, че всички обвинения срещу Трайчо Костов са неверни и изтръгнати с насилие, а процесът – фалшифициран. Неговото обесване е обявено за „съдебна грешка”, а Стефан Богданов и всички арестувани по този процес са освободени. В Протокол № 47 на заседанието на Комисията по разследване на процесите от 7 юни 1956 година са записани  сведенията, които Стефан Богданов разкрива – как е бил измъчван от своите вчерашни подчинени, превърнали се в негови палачи:

„Основната тема на побоищата и инквизициите беше аз да скалъпя материал срещу Трайчо Костов – 23 страници цветущи, най-мръсни клевети аз бях заставен да напиша. Аз ще ви кажа как написах тези страници. Аз не съм допущал за нас, че системата за такива побоища съществува. Казаха ми, че са ми загрявали ставите. Паднах в безсъзнание и се събудих целият увит в бинтове. Всичко беше съсирена кръв. Имах чувството, че съм в някакъв казан и нищо не помня.

Известна е системата на безсънието. Аз съм прекарал веднъж 11, после 17, 44 дена без сън. Непрекъснато ме тласкат, будят ме, за да не мога да заспя. Виждам разни полицаи, бият ме защото виждам хора в стаята, а то няма никой. Изгубил съм съвършено чувството, въобще нямам представа какво съм правил аз в това положение. Дворянов и Стоилов[5] оформят фразите[6].”

„В моите показания няма нищо вярно. От това, което е написано, всички показания са лъжа. Тогава почна нов бой. Пак почнаха да ме държат без сън. 100 дена седях в карцер в милицията, зимно време, бос по сандали. Не съм допускал, че човешкият организъм може да издържи толкова нещо. Имайте предвид, че по-голямата част от времето съм с белезници отзад[7].”

„Когато стана въпрос да измислям за Трайчо Костов тези 23 страници мръсни клевети аз казах: това ви излага. Ако за Трайчо имате малко доказателства, защо ме карате да пиша тези мръсни клевети, защо ме биете, за да бъда лъжесвидетел? И цената, на която можех да получа хляб, това беше да лъжа срещу Трайчо Костов[8].”

Виждаме зловещото лице на Държавна сигурност, която има едно единствено задължение – да осигурява властта на Партията, като не подбира средства да унищожи тези, които тя е обявила за врагове, дори от своите редици. Това беше един огромен апарат, който крепеше Партията, но разрушаваше обществото и унищожаваше човешката личност. Държавна сигурност се стремеше да вербува и оплете в своите мрежи колкото може повече хора.

Защо правеха това? Защо харчеха толкова много средства и поддържаха такъв голям апарат?

Целта беше да се обезличи човешката личност, да загуби тя своето достойнство, да се превърне в пионка, да живее със съзнанието, че е напълно зависима от тях. За да постигнат тази своя цел, органите на Държавна сигурност не се спираха пред никакви средства. Умело и хитро те изплитаха своите мрежи, показваха властта си и зависимостта на хората от тях.

Най-напред използваха заплахата, че може да останеш без работа. Следваше заплахата за сигурността на твоето семейство, за бъдещето на твоите деца. Това беше изборът, който ти оставяха.

Исках да разбера как са постигнали толкова много успехи в тази своя дейност. След промяната имах няколко срещи с Бончо Асенов. Той работеше в Шести отдел на Държавна сигурност и ръководеше идеологическия отдел за борба срещу църквите. Веднъж, между другото, му зададох въпрос: „Господин Асенов, как успявахте да вербувате толкова много доносници в църквите?” А той ми отговори: „О, пастир Куличев, това става толкова лесно.” За мене беше ясно, че това ставаше „лесно”, поради слабата вяра и голямата наивност на вярващите в Църквата, а също и големия натиск, който Държавна сигурност упражняваше върху тях и семействата им. Нямам предвид хората, които Държавна сигурност изпращаше, за да ги внедри в църквата и които „проявяваха” духовни интереси, а хора от самата църква, които бяха служители в църквата и изповядват своята вяра в Иисус Христос.

Освен поставянето на всеки човек в пълна зависимост, комунистите искаха да посеят недоверие между хората. Никой да не вярва на никого в църквата и да не му се доверява, защото може да е доносник.

Ще се поддадеш ли на техните заплахи и ще станеш зависим от тях, или ще се довериш напълно на Бога?

Ще оставиш ли себе си, семейството си, децата си в Божиите ръце, или ще разчиташ на „благоволението” на управляващите?

Изборът е твой и това е изпит на вяра!

Какво означава за тебе вярата в Христос?

На кого се доверяваш повече?

Кого обичаш повече?

Само този, който се отрекъл от себе си и е предал напълно всичко – и себе си, и семейството си в Божиите ръце, ще бъде готов да жертва всичко заради Христос.

Да казвам, че вярвам в Христос, а да не съм готов да жертвам всичко за Него показва, че за мене има нещо по-скъпо от Христос и не съм възлюбил Бога с цялата си душа, ум и сърце. Може би в сърцето си съм поставил моето семейство и близките си като по-скъпи от моя Спасител и Господ. В това е моята голяма грешка. Тревожа се за моите най-близки хора, когато съм в затвора, но не съм поверил на Бога да се грижи за тях. Къде е моето доверие и упование във Всемогъщия Господ? Нима Той няма да се погрижи за семейството ми по-добре от мене?

Ние се безпокоим за много неща, понеже не сме подготвени да се срещнем с изпитанията, не сме се отрекли напълно от себе си и не сме се доверили напълно на Бога.

Но защо някои хора ставаха жертва на сътрудничество с Държавна сигурност?

1.Обикновеното оправдание е: „Такова беше времето.”, „Нямах избор.”, „Бях принуден, страхувайки се за сигурността на своето семейство и за бъдещето на децата си.”

2.Другото оправдание е плод на наивността на някои хора, които казват: „Аз не лъжа!”, „Аз казвам истината!”

3.Третото оправдание, което се практикуваше предимно от ръководителите на църквите беше, че искат да „запазят” църквата, че правят това за доброто на църквата. Нима се опазва стадо, като се предава на „грижата” на вълците? Никой не може да служи на двама господари. Никой не може да служи на църквата като става слуга на враговете на църквата.

Трябва да отбележим, че комунистите умело използваха стихове от Божието слово, така както дяволът ги използваше, когато изкушаваше Иисус в пустинята. Тяхното увещание беше: „Нали трябва да давате кесаревото на кесаря и Божието на Бога. Нали в Евангелието пише, че „всяка власт е от Бога” и „покорявайте се на властите”. Ние не искаме от тебе нищо нередно. Искаме да казваш истината: „Кои посещават църквата? Кои проповядват? Какво проповядват? Идват ли в църквата гости от провинцията и от чужбина?”

Наивният християнин се успокоява, че казва само истината и не върши нищо лошо. Той знае, че „всяка власт е от Бога”, но не е разбрал, че не всяка власт е Божия и по този начин става предател и причина  за страданията на много свои братя от църквата.

Какво е предателство?

Предателство е да кажеш истината на враговете на истината.

Когато Юда посочи Иисус, той каза истината. Но я каза на враговете на Истината, на тези, които искаха смъртта на Иисус.

Когато един войник е попаднал в плен и разкрие всичко за своята част – кои са командирите, какъв е численият състав, къде е нейното разположение, какво е нейното въоръжение, той казва истината, но я казва на своите врагове и става предател.

Разбира се, проявената в началото наивност, впоследствие става напълно съзнателна активност, поради създалата се зависимост. Такъв човек не може вече да се освободи. Но ако този човек разбира, че не трябва да се хваща на такива уловки, служителите на Държавна сигурност прибягват до заплахи за него, децата и съпругата му. Тук вече не става въпрос само за морал. При християнина се засяга неговата вяра, поставя се на изпитание неговата вярност и служение на Бога.

Единици са тези, които не са били викани и увещавани да станат сътрудници и да бъдат вербувани. В досието си авторът прочита един Рапорт за непроведена вербовка от оперативния работник Трифонов. В него между другите неща пише: „Куличев се очерта като страхотен фанатик, като човек непоправим. Той не може да бъде сътрудник на службата по моя преценка, поради което не му се предложи такова”. В замяна на това, той предлага авторът да бъде привлечен под след-ствие и даден под съд.

Това не беше времето след 70-те години, когато политическият климат беше станал „по-мек”. Този рапорт е с дата 19.04.1951 година, а това са само две години след големия Пастирски процес от март 1949 година.

Истината е, че те искаха да имат колкото може повече „такива хора”. А тези, които отказваха да станат сътрудници или доносници на Държавна сигурност, плащаха скъпо. Другите, които тогава са станали сътрудници, макар да им е крайно неприятно, плащат днес за това. Макар да се опитват да отричат или се оправдават, да съжаляват или да се разкайват, едва сега те разбират колко скъпо струва достойнството на човека и колко евтино са го продали. В затвора много се употребяваха думите на унгарския поет Шандор Петьофи: „За любовта давам живота си, но за свободата давам и любовта си.” Но ние можем да допълним: „За честта давам и свободата си.” Мнозина, за да запазят свободата си, даваха не само любовта си, но и честта и достойнството си. Тези хора трябва да бъдат особено благодарни, че не плащат с равностойна цена, а само с това, което те отдавна са загубили. Бог предлага единственото лекарство на всички – покаянието. Само то може да възстанови мира с Бога, мира с ближния, мира в Църквата. Всички вярващи знаят това, но единици са тези, които са готови да го направят. В своето досие авторът вижда, че много хора са правили доноси за него, но само двама от тях са му изказали своето съжаление и единият от тях е невярващ.

Болно е да знаеш, че хора, които са били ръководители в църквата, на които си вярвал и си ги смятал за свои братя, общувал си с тях, заедно си се молил на един Бог, приемал си ги като гости и заедно сте се хранили на една маса – са идвали при тебе не за братско общение, а са изпратени от своите господари с предварително зададени въпроси, и на които те да докладват със свои подготвени отговори. Това, което споделя авторът, не е плод на предположения или чути мнения, а на факти от личното си досие. Но той не иска да посочва техните имена. Такива хора имаше във всяка църква – от обикновения посетител, който се „интересува” за спасението на своята душа, до пастиря на църквата и ръководителя на деноминацията, който „се грижи” да не затворят църквата му. Те проявяваха голям интерес за всичко, което се върши в църквите. Искаха да знаят кой го върши, кога се върши, къде се върши, но не за да помогнат, а за да докладват на своите господари. Днес те може да се „гордеят със своя героизъм”, че през това тежко комунистическо гонение, са проявили „благоразумие” и са „успели да запазят” църквите. Те не мислят на колко хора са послужили за съблазън и колко хора са страдали заради тяхната „грижа” за Църквата.

Нека да е ясно, че авторът не проявява лични чувства на омраза; Бог го е освободил от това, като е излял в сърцето му Своята любов и го е очистил от всякаква неприязън. Той предпочита да си остане наивник, който обича враговете си и не може да разбере как тези хора искат да осигурят своето спокойствие върху страданията, които са причинили на другите. Това показва, че лицемерието, неискреността, лъжебратята ще продължават да живеят в Църквата до времето, когато Човешкият Син ще изпрати ангелите Си да съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие и ще бъдат хвърлени в огнената пещ (Матей 13:41). 

Същественият въпрос към всеки един от нас, които знаем, това е: как се отнасяме към тези факти? Дали трябва да се отнасяме с безразличие към тези факти, за да си спестим неприятностите или открито да изявим тези факти и да кажем, че такива хора нямат място в Христовата църква. Пример за това виждаме в лицето на Иоан Кръстител, който заяви открито на цар Ирод: „Не ти е позволено да имаш братовата си жена” (Марк 6:18).

Не можем да подминем с мълчание примери, които са урок за всяко поколение вярващи, не само в България. Събраните пастири в лагера „Белене” на остров Персин били подложени на тежки условия. Един от пастирите не издържал на жестокия режим в лагера и „станал антена, но си признал пред другите пастири[9]”. Признал си, че е станал доносник. Казал им да се пазят от него. Обрекъл себе си на изолация. Приел да бъде отхвърлен и презиран от най-близките свои братя и съработници в тази сурова среда, но да запази мира в душата си и съзнанието, че е бил честен пред тях. Всички те са запазили името му в тайна.

Силно ще остане свидетелството на един пастир, който в своето падение изповядва: „…нечовешко е да те карат да свидетелстваш срещу най-добрия си приятел. Винаги съм презирал себе си, че съм стигнал до това падение.” Друг изповядва своя страх за жена си, децата си и как е стигнал до пренебрегването на молитвата, извор на сили при всяко изпитание. Трети споделя своето разкаяние с думите: „Никога няма да си простя това, което казах…” (когато в съда е давал лъжливи показания и се е самообвинявал, че е шпионин).

Всички те са вече покойници. Но какво да кажем за тези, които днес искат да скрият своето предателство, като се представят за „герои и спасители” на църквата. Църквата има само един Спасител и Господ и никой не трябва да приписва тази слава на себе си.

Не е ли това урок, който Бог дава на християните, че трябва да осъзнават вината си и да не я скриват. Бог няма да благослови Своята църква, докато в нея има хора, които не изповядат своята вина, както е примерът с Ахан (Иисус Навин 7:11-12).

Ето защо, когато говорим за Държавна сигурност по време на комунистическата диктатура, не трябва да забравяме, че тя е рожба на една партия, която е изпълнена с омраза към Бога и с идеологическо убеждение, че всички Негови служители трябва да бъдат гонени и унищожавани. Това е изразено много ясно от Анатолий Луначарски, първият руски народен комисар на просветата след Октомврийската революция: „Ние мразим християнството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва е омразата. Трябва да се научим да мразим, само така ще победим света. Свършихме вече със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните.” Нито един от тази партия не е поискал извинение, нито е изказал съжаление за злото, което са причинили на народа ни.

Това, което ние днес научаваме от Комисията по досиетата е само една малка част от множеството сътрудници и доносници на Държавна сигурност и е доказателство за голямото зло, което тази безбожна партия и създадената  от нея Държавна сигурност е причинила на църквата. Виждаме го в безверието на нашия народ и погазените християнски ценности и добродетели в нашето общество 23 години след промяната. За да може църквата да изпълни своя дълг пред Бога и пред народа ни, тя трябва да се очисти от това зло наследство, което е внедрено в нея. Дали ще го наречем Пробуждане, Възраждане, Съживление или Реформация, това Очистване трябва да стане. Но то ще стане от хора, които са чисти и посветени на Бога.

Тогава и Бог ще благослови България.

Всеки един, който по някакъв начин е служил на тази партия и на нейната Държавна сигурност трябва да знае, че се е изявявал като враг на Бога и на Неговата църква и да се оттегли в покаяние и молитва. Когато виновните покажат своето покаяние, а невинните покажат своята любов към тях, Бог ще излее Своите благословения над Църквата Си в България. Тогава и мъките, и страданията, през които тя е преминала, ще дадат изобилен плод за Божието царство.

__________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 152-159. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вишински: министър на Външните работи на Съветския съюз – бел. авт.

[2]. БЗНС: Български земеделски народен съюз – бел. авт.

[3]. Манов, Асен. – В: Трета  възраст, 2011, бр. 9, с. 10.

[4]. Вълко: Вълко Червенков –  бел. авт.

[5]. Неговите следователи –  бел. авт.

[6]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 40.

[7]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 38.

[8]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 69.

[9]. Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., 1999, с. 675.

Изображения: авторът пастор Христо Куличев (1930-2019). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6ra

Българската православна църква в плановете на комунистическата Държавна сигурност*

Момчил Методиев

Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012  година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.

Оповестената проверка на Комисията по досиетата не съдържа цялата истина за отношенията между Държавна сигурност и Българската православна църква. Висшето духовенство попада в обхвата на категорията лица, извършващи „публични дейности” по смисъла на Закона за досиетата, което означава, че на проверка подлежат лицата, заемащи тези длъжности след приемането на Закона през 2006 година, а не след 1989 година, на каквато проверка подлежат лицата, заемащи „публични длъжности”. В случая с висшето духовенство на Българската православна църква това ограничение няма особено значение, тъй като според Закона Комисията по досиетата няма право да оповестява имената на сътрудниците, които са покойници. На практика това означава, че Комисията е проверила и оповестила имената на всички живи сътрудници сред висшия клир на Българската православна църква, заемали тази позиция след 1989 година.

Има още

Зависимостта от тайните служби като проблем за българското богословие – продължение и край*

Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

„Зависимо” богословие

Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.

През 70-те и 80-те години богословието сякаш напуска мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превръща в булевардно, сервилно, партийно признато занимание. Богословите сякаш се „назначават”, за да изпълнят специални поръчки на полето на икуменизма, да подпомогнат съветските другари в провеждането на политика на прикриване на вътрешните проблеми и скриване на съпротивата срещу режима, която е иманентно присъща на тогавашното църковно общество. Вместо да бъдат пророци, постепенно богословите се превръщат в богословски дейци, в църковни деятели. Постепенно партийно назначените и партийно признати богослови започват да определят критериите за това кой е богослов и какво е богословие[11]. Преданието, върху което стои всяко едно богословие се заменя с целесъобразността на оцеляването. Само че оцеляването има една много измамна страна – оцеляващият винаги заплаща със своя собствен живот. А истинската цел на богословието е изцелението на човека, богопознанието и вечния живот.

Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината” (1 Иоан 1:6).

Вероятно щеше да е много забавен прочита на архива на Държавна сигурност, ако не бяха хилядите унищожени съдби на честни и достойни българи. Справедливостта е привилегия на Господа, но винаги си заслужава човек да се опита максимално да бъде справедлив. Има колеги, които все още смятат за сакрално това пространство и се опитват да омаловажават всеки опит да се надникне зад „иконостаса” на тайните служби. Пропагандират и разпространяват идеята за свещена недостъпност и страховитост, дори „божествена” интелектуална недостижимост („след ченгетата идвала посредствеността”). Защо е този страх от истината за едно минало време, дали пък там (в истината) не се крие тайната на това време, тайната за кариерното развитие на едни и унищожаването на други хора? Да не се окаже, че заедно с тези, които са били репресирани и принуждавани да станат сътрудници на Държавна сигурност има и хора, които изпитват истинска страст и удоволствие, или най-малкото проявяват истински професионализъм в доносите си за свои студенти, колеги, свещеници и епископи на Църквата.

Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].

Има още

Зависимостта от тайните служби като проблем за българското богословие*

Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

Въведение

От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”

Предварително искам да отбележа изрично, че не смятам, че само заради Държавна сигурност няма богословие в България. В никакъв случай не се считам и за специалист по темата за досиетата и агентите на Държавна сигурност, но считам, че е изключително важно да се говори по тази тема от страна на богословите. За мен основният въпрос не е този за самото падение и предателство, защото те са очевидни; по-съществен е въпросът: с какво зависимостта от тайните служби разрушава богословието, самият процес на богословстване. Винаги съм свързвал истинското богословие с думите на св. апостол Павел от Посланието му до Галатяните, което се чете на Рождество Христово:

„Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа“ (Галатяни 4:4-7).

За онзи, който има уши да чуе, тези думи звучат потресаващо в контекста на проблематиката, която ни разтърсва в момента. Светоотеческото Предание ни учи и напътства към разбирането, че първият етап по пътя на богопознанието е очистването. Това очистване не би трябвало да се схваща само като морално възхождане към определени добродетели, а преди всичко като освобождение на целия човек, като надделяване над робството на греха. Цялостността, целомъдрието на човека е освобождение от зависимостите, които по своята природа са страсти. А страстите, според св. Максим Изповедник, се пораждат от използването на човешките природни сили и енергии против богозададените логос, призвание и крайна цел на човешката природа – нейното конкретно оличностяване от всеки един от нас в богообщението. Затова за св. Максим борбата със страстите се състои не просто в борбата за тяхното премахване, а в синергийното усилие за тяхното преобразуване в добродетели.

Богословието

 „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” (1 Коринтяни 13:1)

Светогорецът отец Василий Гондикакис, игумен на Иверския манастир, пише: „Богословът представлява благослов за Църквата със самото си съществуване. Богословието е дар на Духа, посвещение и освещение за човека, богоподпечатано писание, записано върху самото му битие. То храни и обновява богослова и при това прави от него стълб и радост за Църквата: „Оногова, който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог, и той няма вече да излезе вън; и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име” (Откровение 3:12)[1]. Според същия отец, богословието е като храна, с която се храни майката-Църква: самата тя се храни с него и поддържа живота в себе си, а едновременно с това то се претворява в нейния организъм в мляко, в питие за живот, необходимо за новородените ѝ чеда.

Има още

Досието ми в бившата Държавна сигурност – продължение и край*

(Уведомяваме читателите, че в текста по-долу ще срещнат думи като „Духовна академия“, и „Академията“. Следва да се разбира Богословският факултет при СУ, който от 1923 г. до 1951 г. се нарича по този начин, а от 1951 г. до 1991 г. е Духовна академия при БПЦ. От 1991 г. е отново в състава на СУ с името Богословски факултет“)

Иван Денев

Изхождайки от факта, че, по възстановителните работи в Челопеченския манастир, Балачев и Маджуров изпол-звали безплатния труд на студенти и без разрешение ги откъсвали от учебния процес, Йордан Гюдуров предла-га:                                         

„1.Чрез Комитета по вероизповеданията да се уведоми Светия Синод на БПЦ за налагане на санкции.

2.Да продължи разработката на Групово дело за оперативна разра-ботка „Паяци” за пълното изясняване и документиране на дейността им, с оглед провеждане на оперативни комбинации за разлагане на групата, профилактиране или подвеждане под съдебна отговорност”.

Види се, Държавна сигурност тук е в настъпление срещу Групово дело за оперативна разработка „Паяци”. Операцията придобива все повече политическа окраска. Препоръката е, ако е необходимо да се направи „консултация с Главно следствено управление[26]”.

Не закъснява изпълнението на точка 1 от предложението на Йордан Гюдуров. Комитетът по вероизповеданията изпраща анонимно писмо (без изходящ № и печат) до Светия Синод за извършваните ремонти от Анатолий Балачев и Николай Маджуров в Челопеченския манастир, които „използвали студенти, нарушавайки учебния процес”. Проверката на Комитета показвала, че изнесените факти отговарят на истината и ремонтът на Челопеченския манастир е бил осъществен без знанието на Ректора на Академията. Директорът по изпове-данията Любомир Попов настоява пред Светия Синод да бъде уве-домен „за мерките, които  ще се предприемат, за да не се повтарят в бъдеще подобни случаи[27]”.

Следващите два Рапорта на Йордан Гюдуров са посветени на сту-дентската бригада от 1983 година в село Лесичево, Пазарджишко, които донесоха доста неприятности на Николай Маджуров, поради някои неудачи[28].

Има още