Ерес 101 книга За ересите на св. Иоан Дамаскин и кораничните аргументи срещу иконопочитанието*

Здравко Кънев

Появата на ислямската религия през VII-ми век, първоначално обхващаща Арабския полуостров, а не след дълго преминава и извън границите му, и се оказва предизвикателство, което е непознато за ортодоксалната християнска вяра. В голяма степен това се дължи на липсата на съприкосновение с традиционното християнство, което по онова време се бори срещу множество еретически течения, които оказват своето влияние върху християните.

В областта Хиджас християнството е разпространено най-вече в неговите еретически форми – арианство[1] и несторианство[2], които остават единственият досег с християнството на основателя на ислямската религия – Мохамед. Арабските езичници почти нямат контакти с православието, а се срещат главно с несториани, ариани и монофизити, при които основната истина на християнството за съвършеното съединение на божествената и човешката природа в личността на Богочовека Иисус Христос е съществено изопачена[3].

При появяването на исляма християнските богослови се оказват неподготвени за новото религиозно учение, което не може да бъде видяно през „очите на античното наследство, както се наблюдава у ранните християнски автори (II-ри век), впоследствие осъществили адекватна апология на християнството“[4].

Пред християнската църква „застава“ религия, която синкретично обединява в себе си не само заемки от християнството, но също и от юдаизма, зороастризма, елементи от предислямските езически вярвания, както и „откровението“ на Мохамед – „пророка“ на арабската пустиня[5].

Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тимотей 2:4), в точното време изпраща свети мъже, които, подобно на Моисей, да поведат верните и да съберат всички, които са се отклонили от истинската вяра, за да не погинат.

През VIII-ми век живее и твори св. Иоан Дамаскин[6], личност на която Бог определя важна роля за съхраняването на древното християнско Предание в трудните времена за Православната църква, която по това време се изправя срещу множество изпитания.

Наред с иконоборското движение във Византия, пред погледа на св. Иоан Дамаскин е и учението на Мохамед, който твърди, че е получил нова религия и небесна книга, като откровение на почитаното от него божество – Аллах.

Авторът Здравко Кънев

Монахът от Дамаск Иоан е отговорът, благословен от Бога, на всичко онова, което се случва: иконоборските спорове в Източната Римска империя – Константинопол, повратите в отношението на мюсюлманските халифи към християните, които вече не получават държавна подкрепа и свобода да изповядват вярата си и да практикуват своя култ. В този тежък период, в който кризата на вярата все повече се задълбочава и е въпрос не просто на интерпретация на случващото се, а на жертвена готовност за следване и изпълнение на предадената от отците вяра, започва да твори св. Иоан Дамаскин.

До нас са достигнали различни по характер негови творби – догматически, полемични, поетически, проповеди и други, които св. Иоан пише в манастира „Св. Сава“, край Иерусалим, където и прекарва значителна част от живота си.

От съчиненията му с догматическа насоченост се откроява „Извор на знанието“ – трилогия, която съдържа „Диалектика“ (Философски глави), „За ересите“ и „Точно изложение на православната вяра“.

Предвид темата на настоящата статия, интересът ни е насочен към Ерес 101-измаилтяни, която е най-ранният опит за диспут с ислямската религия от страна на християнски автор[7]. Учението на Мохамед, разглеждано в ерес 101-ва, се предхожда от ереста на „иконоотрицателите“.

Това, което разбираме от краткия текст е, че св. Иоан Дамаскин определя новопоявилата се ислямска религия като християнска ерес. Вероятно неговото основание се подхранва от разбирането на исляма за боговдъхновения характер и на юдаизма, и на християнството. Коранът и тълкуванията към него определят юдеите и християните принципно като изповядващи исляма –  тоест религията на човечеството. Затова те не са неверници, а в най-широк смисъл са вярващи: „Назова ви Той – мюсюлмани – и в Писанията преди, и в този Коран, за да бъде Пратеника свидетел за вас, и вие да бъдете свидетели за хората“ (Коран 22:78). Според мярката на Корана юдеите и християните не са вярващи в пълния смисъл на думата, а са частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част от религията на мюсюлманите. И ще бъдат частично вярващи, а оттук – друговерци, докато не приемат исляма[8].

Св. Иоан Дамаскин искрено и дълбоко се е вълнувал от факта, че мюсюлманите не приемат Божия Син – Иисус Христос, Словото, второто Лице на Светата Троица, за единосъщен на Бог Отец, а Го приемат и определят като сътворен, като дават примера с първия човек Адам (Коран 3:59)[9]. Това самò по себе е христологичен проблем.

Коранът утвърждава, че Иисус Христос е историческа личност и дори в сравнение с други нехристиянски традиции, обрисува най-богатия образ: приписват Му се много повече почетни титли, отколкото на която и да е друга спомената личност в Корана, но това е с определена цел – без да отхвърля Неговата необикновена човешка природа, ислямът категорично не приема божествената Му природа[10].

Авторът Здравко Кънев

В Ерес 101 св. Иоан Дамаскин разглежда следните теми:

– предислямски езически вярвания;

– време и място на възникване на ислямската религия: обстоятелства и история;

– някои аспекти от ислямското учение;

– ритуални практики и обреди;

– религиозни норми и забранени действия в исляма;

– основни обвинения и претенции на исляма към християнството;

– апология на християнството.

В края на съчинението си св. Иоан Дамаскин очертава базисните проблеми на християнската полемика с исляма, като предоставя и възможност за отговор, тоест възможност за диалог (общуване) между мюсюлманите и християните.

Има още

Учението на св. Атанасий Александрийски*

(виж по същата тема Съдържание 5, публикация № 1012 – Учението на Арий и предходната публикация Възникване на арианството)

Тотю Коев

Св. Атанасий започнал своята богословска дейност още в началото на арианските спорове (около 318 година)[1]. Всичките си дарования и твор­ческа енергия той вложил в борбата срещу Арий и неговите еретически заблуди. Дал силен тласък на богословската догматическа мисъл в негово време. Сложил началото на нова ера в богословската наука, на­сочил я по нови пътища[2]. „Той пръв е дал на Църквата пълно, систе­матизирано и обосновано учение за Сина Божи“[3].

При разрешаване на тринитарните проблеми св. Атанасий стои на неоплатоническо-оригеновска почва. Под влияние на Ориген и Плотин той дава следното определение за Бога: Бог е нероден, безплътен[4], ве­чен и неизменяем[5]. Той е проста, блажена и непостижима същност[6],стояща по-високо от всеки човешки разум и е недостъпна за никакво определение. За Бога може да се говори по-скоро какво Той не е, отколкото какво е[7]. Св. Атанасий поставя рязка граница и прави корен­но различие между Твореца и творението, между Бога и света[8]. Полу­чилото битие, сътвореното от нищо не е подобно на своя Творец[9]; то е създадено от небитие и не може да бъде сходно с вечно Съществува­щия. Като създадено от нищо творението всеки момент може да бъде унищожено. По своята природа то е променливо и наклонено към раз­рушаване[10]; в себе си няма опора за съществуване. Такава опора полу­чава от Словото Божие, Което промишлява и благоустроява тварите. Бог управлява вселената и я държи в битие чрез Своето Слово[11]. То е творчески принцип; у Него е началото на битието; вън от Него не съ­ществува нищо от това, което съществува. Словото Арий поставя в числото на тварите; св. Атанасий напротив – утвърждава с непоколеби­ма яснота Неговата пълна божествена природа. Съществува една бо­жествена същност (ουσiα). Тя принадлежи всецяло на Отца[12]. Вън от Бога Отца, Който обладава абсолютно битие, не може да има божест­вен живот. Следователно Син може да има своето битие само в Отца, в Неговата същност. Оттук св. Атанасий прави извод – Син се ражда от същността на Отца. „Всецялото битие на Сина принадлежи на същ­ността на Отца“[13]. Син е истинско и единствено Божие Слово; Той е не твар, не произведение, но собствена рожба от същността на Отца (ίδιον τής πατρός ουσίας γέννημα)[14]. Понеже е единосъщен на истинския Отец, Той е истински Бог (θεός εστίν αληθινός αληθινοϋ πατρός ομούσιος υπάρχών[15]), пълнота на Божеството[16]. Отец и Син имат една и съща бо­жествена същност; Те са едно по свойство и сродност на естеството и по тъждество на Божеството[17]. Син е в неразривно единство с Отца[18].Отец от вечност ражда Своя Син, Който е Негов Разум и Премъдрост. За да се твърди, че някога Син не е съществувал, трябва да се допус­не, че е било време, когато Бог Отец е съществувал без разум и пре­мъдрост, че е имало някога светлина без лъч, извор безводен и сух[19].Да се отхвърли вечното съществуване на Сина, значи да се отнеме съ­вършенството и пълнотата на същността на Отца[20]. Раждането на Сина не е акт на волята на Отца; да се ражда, значи да произлиза не от во­лята на Отца, а от същността на Отца. Бог, както е благ и милосърден не по Своята воля, а по Своята същност, така също по Своята същност е Отец на Сина[21]. Раждащият се от същността на Отца не е творение. Той заедно с Него (Отца) притежава пълнотата на божествената същ­ност[22]. Раждането на Сина от Отца не е подобно на човешкото ражда­не. То не предполага отделяне на Раждащия се от Раждащия Го, защото Бог като абсолютен Дух е неделим. Той неделимо и без страда­ние ражда Сина. Син се ражда от Отца както сиянието от светлина­та, както потокът от извора[23]. Това показва, че Син е съвечен на Отца. Раждането на Сина е по-скоро състояние в живота на Отца, отколкото някакво действие или акт. Същността на Отца е неизменяема. Син, като Раждащ се от същността на Отца, е също неизменяем [24]. Битието на Сина, като имащо произхода си от Отца, е същев­ременно и в Отца; и Отец е в Сина. Защото, което е собствено от Отца, то е Син. Отец е в Сина, както слънцето е в сиянието, както умът е в словото, както изворът е в потока[25]. Син е сияние на Отца, чрез което Отец просвещава всички. Той е Негов отпечатък (χαρακτήρ) и образ, в които съзерцаваме и познаваме Бога Отца. Това е така, за­щото Син и Отец са едно[26]. Макар по същност да са едно, Те са от­делни лица, защото Отец е Отец и Той не е Син, а Син е Син и Той не е Отец[27].

Авторът Тотю Коев (1928-2006)

Св. Атанасий отхвърля напълно мисълта на Арий за посредничест­вото на Логоса (Сина) при сътворяването на света. Бог не е безсилен, за да има нужда от посредник при сътворяването[28]; нито пък е високо­мерен, за да не иска да стори това Сам. У Бога няма надменност[29]. Бог сътворил всичко чрез Своето Слово, Което управлява вселената и ѝ дава битие. Самото това Слово е Бог.

Накратко казано, учението на св. Атанасий за Сина Божи е: Той (Син Божи) е истински Бог, единосъщен (ομοούσιος) с Отца, нямащ нищо общо с тварната природа, съвечен е на Отца.

Така учел св. Атанасий за Сина Божи. Неговото учение разрушава­ло догматическата система на Арий. До крайната му победа обаче тряб­вало да минат десетилетия; трябвало да се води упорита борба. Църк­вата Христова, „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), трябвало да вложи в точни догматически формулировки истините на вярата, ко­ито били предмет на продължителни спорове. Това тя сторила на все­ленските събори. Пълна изява и точна формулировка на учението си за Сина Божи, за духовно-благодатния живот и за края на света Църква­та дала на първите два вселенски събора.

_____________________________________________________

*Публикувано в Догматическите формулировки на седемте вселенски събора, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2011, с. 42-44. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24,  ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Написал е по това време две съчинения: Λόγος κατά ελλήνων (Слово против езич­ниците) и Λόγος περί τής ενανθρωπήσεως (Слово за въплъщението на Лотоса).

[2]. Срв. Кирилл, Iеромонах. Ученiе св. Аθанасiя Великаго о Святой Троице. – В: Православный собеседник, изданiе Казанской Духовной Академiй, Казань 1894, ч. I, с. 10. – Seeberg, R. Lehrbuch…, S. 52.

[3]. Шавелски, Г. протопрeзвитер. Свети Атанасий Велики…, с. 41.

[4]. Срв. S. Athanasius. De incarnatione Verbi, 11; PG, t. 25, col. 117.

[5]. Срв. S. Athanasius. Epist. ad episcopos Aegypti et Lybiae, 8; PG, t. 25, col. 556.

[6]. Срв. S. Athanasius. De synodis…, 35; PG, t. 26, col. 753.

[7]. Срв. S. Athanasius. Ad monachos, 2; PG, t. 25, col. 692.

[8]. Тази идея лежи в основата на богословската му система.

[9]. Срв. S. Athanasius. Contra arianos, Oratio I, 20; PG, t. 26, col. 53.

[10]. Срв. S. Athanasius. Contra gentes, 41; PG, t. 25, col. 81.

[11]. Пак там.

[12]. Срв. S. Athanasius. Contra arianos, Oratio III, 15; PG, t. 26, col. 353.

[13]. Ibidem, Oratio III, 3; PG, t. 26, col. 328.

[14]. Ibidem, Oratio I, 9; PG, t. 26, col. 29. Този израз се среща на много места в тво­ренията на св. Атанасий. Той е центърът в богословската му система и с право може да бъде признат за класически.

[15]. Ibidem, Oratio I, 9; PG, t. 26, col. 29.

[16]. Ibidem, Oratio III, 1; PG, t. 26, col. 321.

[17]. Срв. De synodis…, 48; PG, t. 26, col. 780.

[18]. Срв. De synodis…, 26; PG, t. 26, col. 456.

[19]. Срв. Oratio I, 14; PG, t. 26, col. 41.

[20]. Ibidem, Oratio I, 20; PG, t. 26, col. 53.

[21]. Ibidem, Oratio III, 62; PG, t. 26, col. 433.

[22]. Ibidem, Oratio I, 16; PG, t. 26, col. 45.

[23]. Ibidem, Oratio III, 3; PG, t. 26, col. 320.

[24]. Ibidem, Oratio I, 35; PG, t. 26, col. 85.

[25]. Ibidem, Oratio III, 3; PG, t. 26, col. 320.

[26]. Ibidem, Oratio I, 16; PG, t. 26, col. 45.

[27]. Ibidem, Oratio III, 4; PG, t. 26, col. 322.

[28]. Ibidem, Oratio II, 24; PG, t. 26, col. 197.

[29]. Ibidem. – Altaner, B., A. Stuiber. Patrologie, S. 278.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9IB

Възникване на арианството*

(виж по същата тема Съдържание 5, публикация № 1012 – Учението на Арий)

Тотю Коев

Преди да се говори за арианската ерес трябва да се каже нещо за този, чието име тя носи – александрийският презвитер Арий, а след това и за неговите предшественици и същински основоположници на ерес­та – презвитер Лукиан и епископ Павел Самосатски.

Сведенията за първите години от живота на Арий са твърде оскъд­ни[1]. Роден е в Либия около 260 година[2], а богословското си образование получил в школата на мъченик Лукиан в Антиохия[3]. Взел дейно учас­тие в спора между Петър I Александрийски и Мелитий Ликополски по въпроса за приемане на отпадналите от Църквата. Отначало Арий поддържал епископ Мелитий, но скоро преминал на страната на епис­коп Петър, който го ръкоположил за дякон. Понеже не одобрявал строгите мерки на епископ Петър към мелитианите, бил отлъчен от цър­ковно общение. След мъченическата смърт на епископ Петър (311-та година) Арий се примирил с Александрийската църква. Ръкоположен бил от новия епископ Ахил за презвитер[4]. След смъртта на епископ Ахил бил кандидат за александрийски епископ, но избора спечелил Александър (313-328)[5]. Епископ Александър възложил на Арий да тълкува Свещеното Писа­ние пред своите енориаши. По това време александрийските презви­тери разполагали с голяма свобода на действие, те могли да органи­зират енорийския живот по свои виждания и преценки, без да се до­питват до епархийския си епископ[6].

Със своето красноречие, дълбоки мисли и строг живот Арий прив­личал много слушатели. Между енориашите си се ползвал с голям ав­торитет. Дори те се наричали по негово име ариани.

Арий бил висок, слаб, съсредоточен, със сериозен поглед. Бил на­четен диалектик, не му липсвали хитрост и честолюбие. Правел впе­чатление на аскет, обличал се просто. Бил остроумен събеседник и красноречив проповедник, кумир особено за жените – дякониси и дев­ственици. На слушателите си действал „със сладки думи, ласкателст­ва и убеждения[7]“. Историята не би запазила за него нищо лошо, ако сам той, вече в зряла възраст, не беше станал виновник за спора, „който завинаги превърнал името му в синоним на най-ужасното от­стъпление и проклятие“[8].

На Първия вселенски събор през 325 година Арий бил осъден. Той и два­мата му стари съмишленици Секунд Птолемаидски и Теон Мармарикски не подписали изработеното от събора вероопределение, заради ко­ето и били изпратени на заточение[9].

Не след продължително време под давление на двореца, Арий бил освободен от заточение и дори получил достъп до императорския двор. Свиканият през 335 година в Тир (Финикия) събор под председателството на Евсевий Кесарийски приел Арий и съмишлениците му в църковно об­щение. Когато Арий, придружен от своите привърженици, се отправил към един от храмовете в Константинопол, за да влезе в него, по пътя внезапно починал (336-та година)[10].

Арий не е основоположник на ново еретическо учение. Той съв­сем случайно дал име на зародилото се в Антиохия през средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски[11]. Арий бил един от члено­вете на образувалия се в началото на IV-ти век кръжец от последователи на Лукиан. При спора с епископ Александър той станал само изразител на новото учение и с това навеки свързал името си с него. Никога оба­че той не е бил водач на арианството, макар че последното влязло в историята с неговото име. Той само започнал борбата, която про­дължила няколко десетилетия. Само двадесет години след началото ѝ него­вите най-верни съмишленици заявили: „Ние никога не сме били пос­ледователи на Арий, защото как, бидейки епископи, ще следваме презвитер[12]“?

Вече отбелязах, че началото на арианството трябва да търсим не в Александрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и него­вия предшественик Павел Самосатски. В това ни уверяват следните исторически факти:

а)отлъченият от църковно общение Арий писал писмо до Евсевий Никомидийски, като дирил у него подкрепа. В пис­мото си нарекъл епископ Евсевий „сълукианист[13]“. С това искал да подчер­тае, че и двамата имат еднакви възгледи, тоест, че са последователи на Лукиан;

б)епископ Александър Александрийски в писмото си до епископ Алек­сандър Солунски признал, че Ариевото учение не е ново: „Своята закваска то получило от нечестието на Лукиан, последователя на Па­вел Самосатски“[14];

Авторът Тотю Коев (1928-2006)

в)Епифаний Кипърски, който добре познавал съвременните му еретически учения, нарича Лукиан „учител на арианите“, а самите ариани – „лукианисти“. „Всички те са от едно гибел­но общество[15]“, тоест обществото на Лукиановите ученици. Немският църковен историк Adolf Harnack нарича Лукиан „Арий преди Арий.“ Определението на Епифаний Кипърски, че Лукиан е „учител на арианите“ и това на Harnack, че той е „Арий преди Арий“ показват ясно, че началото на арианството трябва да търсим при Лукиан. На свой ред той пък заимства идеи от Павел Самосатски, които развива и обогатява.

Времето, през което е живял Лукиан, се отнася към едно от най-тъмните в историята на Църквата. Особеното положение, което той за­емал, благоприятствало да се запазят макар и откъслечни сведения за него[16]. Те характеризират Лукиан като човек учен и с високи нравстве­ни качества. Евсевий Кесарийски го нарича „мъж във всичко най-прек­расен, отличаващ се с въздържан живот и знания на богословските на­уки[17]“. По някои въпроси Лукиан не споделял напълно църковното уче­ние. Така например, в учението си за Бога той следвал Павел Самосат­ски, който бил осъден и отлъчен от Църквата. Мъченическата смърт на Лукиан за вярата обаче заличила тази страна от неговия живот. Цър­ковните писатели от IV-ти век, когато трябвало да споменат нещо за него, като че ли неволно премълчавали подробностите от живота му, за да не хвърлят сянка върху неговата памет[18].

Лукиан е роден в сирийския град Самосата[19]. Произлизал от знатен род, но рано останал без родители. Богословското си образование по­лучил в съседния град Едеса в школата на гностика Вардесан[20]. Учил се под ръководството на някой си Макарий, който бил известен като добър познавач на Свещеното Писание. Дали се е учил и в Кесария е твър­де съмнително. Около 260 година се преселил в Антиохия, където основал екзегетическа школа. Станал последовател[21] на тогавашния антиохийски епископ Павел Самосатски[22] и бил ръкоположен в презвитерски сан. Когато Павел Самосатски бил осъден и низвергнат от събора през 268 година, Лукиан скъсал общение с новия епископ Домн. Не бил в църковно общение и през времето на следващите двама епископи Тимей и Кирил[23]. До 303 година Лукиан бил ръководител на Антиохийската екзегетическа школа и с усърдие изучавал Свещеното Писание. Имал голям брой ученици и после­дователи, между които и Арий. Когато през 311 година император Максимин (311-313) започнал гонение срещу християните, Лукиан бил в Никомидия. Императорът го извикал на съд. В присъствието на владетеля Лу­киан произнесъл бляскава реч в защита на християнството[24]. Хвърлен бил в тъмница, където умрял мъченически през 312 година[25]. По-късно в Ан­тиохия някои християни почитали паметта му на 7 януари като ден на неговата смърт[26]. На същата дата през 377 година св. Иоан Златоуст произ­несъл похвална беседа за мъченик Лукиан[27].

Лукиан не е оставил богато литературно творчество: той е ревизи­рал превода на LXX-те; запазени са и откъси от негови писма. В тях няма материал, от който да се съди за догматическите му възгледи. През IV-ти век с неговото име била свързана така наречената libellus de fide (книжка за вярата)[28], която е символ или кратко изложение на вярата[29].

Епископ Александър Александрийски смятал Арий и последователите му за приемници на Павел Самосатски и на Лукиан, поради учението им за произхода на Сина Божи от нищо[30]. Необходимо е следователно да се разкрие първо учението на Павел Самосатски, а после и на Лукиан, за да се разбере доколко и какво е влиянието на първия върху втория, а оттук и влиянието им върху Арий.

Има още

Учението на Арий*

Тотю Коев

Кога Арий е започнал да проповядва еретически мисли не се знае с точност, а сведенията по този въпрос са оскъдни и силно противоречи­ви. По всяка вероятност това е станало през 318 година. Може да се предпо­лага, че като тълкувател на Свещеното Писание той продължително време е прокарвал еретическите си възгледи, които са били на антиохийска богословска основа, различни от тези на александрийското богословие.

При тълкуването на текста: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания“ (Притчи Соломонови 8:22) Арий изявил и разкрил учението си за тварната природа на Сина Божи[1].Това станало повод за открито недоволство от страна на александрийските презвитери срещу Арий. Епископ Александър научил по-късно за тези изяви на Арий, но отна­чало не обърнал внимание.

На едно от събранията на презвитерите при препълнен храм епископ Александър, като разсъждавал по въпроса за Света Троица, казал, че Света Троица е в Троица Единица (τής αγίας Τριάδος, έν Τριάδι μονάδα)[2], тоест, че бидейки един по същност, Бог е троичен по Лица. Арий не се въз­държал и рязко възразил на своя епископ, обвинил го в савелианство и заявил, че Син Божи (Логосът) е твар[3]. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение, но той не се подчи­нил[4]. За кратко време Арий спечелил много привърженици и дори ус­пял да увлече след себе си една трета от клира на Александрийската църква или половината от клира в град Александрия[5]. На негова страна били седемстотин девственици, дванадесет дякони, седем презвитери и двама епископи: Теон Мармарикски и Секунд Птолемаидски. На страната на епископ Александър били двадесет и шест презвитери и четиридесет и четирима дякони[6]. Въпреки този успех Арий чувствал, че по­ложението му в Александрия не е сигурно. Потърсил подкрепа между малоазийските епископи, като ги молил да се застъпят за него пред епископ Александър. Най-голям негов защитник и съмишленик бил неприяте­лят на епископ Александър – епископ Евсевий Никомидийски, „мъж прочут“ (ανήρ ελλóγιμος)[7], със силен ум и влияние пред двореца. Той писал на Арий: „Прекрасно разсъждаваш; желай всички така да мислят, защото на всекиго е ясно, че сътвореното не е съществувало преди да получи битие; получилото битие пък има начало[8]“. През 320 или 321 година[9] епископ Александър свикал в Александрия събор от подчинените на него епис­копи от Египет и Либия. Съборът, на който присъствали около сто души, отлъчил Арий и съмишлениците му; изпратил окръжно послание до всички църкви, в което разкривал църковното учение и учението на Арий по въпроса за Сина Божи. С това спорът не се разрешил, обрат­но – борбата се разгоряла още по-силно. Епископ Александър бил об­винен в нарушение на църковните канони, понеже свиканият от него събор осъдил и някои източни епископи, съмишленици на Арий, които били извън диоцеза на Александър[10]. На събора трябвало да се отгово­ри със събор. Такъв бил свикан наскоро във Витиния, вероятно под председателството на епископ Евсевий Никомидийски. Съборът оправдал Арий и го приел в църковно общение. Ходатайствал за същото и пред епископ Александър, но той останал непреклонен и дори написал второ пос­лание (τóμος – определение) и го разпратил до всички епископи. В него разкривал учението на Арий и молел никой да не влиза в църковно об­щение с арианите. Известил и римския архиепископ Силвестьр за осъждането на Арий и неговите съидейници. Последвалите събития причинили твърде много огорчения и беди на епископ Александър.

На събор палестинските епископи под ръководството на Евсевий Кесарийски признали иерархическите права на арианите, осъдени от Александър. На тях им се позволявало да свикват богослужебни събра­ния, но при условие, че ще се подчиняват на епископ Александър. Твърде ве­роятно е епископ Александър да е приел Арий и съмишлениците му в обще­ние по настояване на императорския двор, но и след това не настъпи­ло разбирателство.

Има още

Апологетичните възгледи в ранните съчинения на св. Атанасий Велики*

Димо Пенков

Четвърти век се отличава с това, че дава на Църквата плеяда подвижници и богослови, един от които безспорно е св. Атанасий Александрийски (около 295-373 година)[1]. Още приживе той е почи-тан като „велик учител на Светата Църква“, „баща на Православието“ и „непобедим защитник на вя-рата“[2] и никак не е случайно, че носи прозви-щето Велики, тъй като целия си живот посвещава в служба на Бога и борба с ересите. Той пръв дава на Църквата пълно, систематизирано и обосновано учение за Сина Божи[3].

Св. Атанасий оставя огромно по обем и богато литературно-богословско творчество[4]. Тематично то се обособява в няколко групи съчинения: апологетични, догматико-полемични, историко-полемич-ни, екзегетични, аскетични и пасхални (празнични) послания[5]. Настоящата публикация разглежда апологетичните трудове на св. Атанасий Александрийски, които са и най-ранните по време съчинения от обемното му творчество. В българската богословска литература липсва специален коментар върху тях и в този смисъл предложеният текст запълва една празнота. Фокусът е поставен върху основните богословско-апологетични акценти във визираните съчине-ния.

Всеизвестен факт е, че св. Атанасий израства в Александрия, която по това време е един от културните центрове на Империята и се слави със своето катехизическо училище. Тук св. Атанасий има възможност да получи солидно за времето си образование и много добра подготовка за бъдещата си архипастирска дейност. В своето похвално слово за него св. Григорий Богослов (около 330-390 година) отбелязва, че той (св. Атанасий) „употребил малко време за изучаване на светските науки[6]“. Но оттук не следва, че той не е бил запознат и с тях. Още в първите му съчинения се вижда, че той добре познава философията на Платон (427-347 година преди Христа), стоиците, епикурейците и неоплатониците. Познава много добре и съчиненията на ранните църковни отци и писатели – апостолските мъже, апологетите, св. Ириней Лионски (около 130 – около 202 година), Климент Александрийски (около 150 – около 215 година) и Ориген (185-254 година[7]).

Св. Атанасий, архиепископ Александрийски принадлежи към сонма на великите отци на вселенската Църква. Той е от онези писатели, които развиват своя богословски талант твърде рано[8]. Доказателство за това е, че още в началото на арианските спорове (около 318-320 година) св. Атанасий написва две съчинения – Λόγος κατά Ελλήνων, Oratio contra gentes (Слово против езичниците) и Λόγος περί της ενανθρωπήσεως του Λόγου, Oratio de incarnatione Verbi (Слово за въплъщението на Бог Слово). Тези две съчинения са свързани по теми и съдържание[9]. Вероятно по тази причина блажени Иероним ги обединява под общото наименование „Две слова срещу езич-ниците[10]“. Тези две съчинения на св. Атанасий са също така доказателство в полза на тезата, че той е достатъчно подготвен да благовести за Сина Божи още преди Никейския събор (325 година[11]). Това потвърждава, макар и косвено, предположението за израства-нето му в християнско семейство[12].

„Слово против езичниците“ е съчинение, което като теми и съ-държание, стои много близко до апологетите от II-III век. В него се прави детайлна апологетична интерпретация на езическия светоглед. Тя е осъществена като самостоятелна богословска оценка и критика на езичеството в различните му проявления от позицията на „естествения разум“ и Свещеното Писание[13]. Св. Атанасий Велики описва неморалността и безумието на всички видове почитание на езически богове, критикува молитвите към природа и това, което я изпълва, а също така подлага на критика идеите на философския пантеизъм. Светителят представя езическите божества като продукт на човешкото умопомрачение, пряка последица от грехопадението[14]. Езичеството е подложено на детайлна критика не само от страна на елементарната човешка логика, но и от страна на Божието откровение. Св. Атанасий издига и прославя монотеизма като единствената разумна религия. Според него, човекът може да познае Бога, защото човешката душа е безсмъртна и е огледало на Логоса. По своята природа човекът е съставен от душа и тяло, като душата е сътворена заедно с тялото. Тя е разумна и безсмъртна. Той привежда някои аргументи за нейното безсмъртие, основани на разликата в природата на тялото и душата. Св. Атанасий Велики акцентира върху факта, че за душата са свойствени „противоестествени“ за тялото действия, като представата за безсмъртие, стремежа към вечното и безграничното и познание за Бога[15].

Има още

Св. Атанасий Велики и борбата му срещу арианската ерес от Никея до Сердика – продължение и край*

Елена Николова

Исторически факти за Сердикийския събор 343 година

В правилата на светия Сердикийски събор четем: „Сердикийският събор се провел по времето на Констанций, син на Константин Велики. Като се присъединил към ереста на арианите, Констанций употребил усилия за изопачаване на догматите и определенията на Никейския събор (325 година). Щом узнал за това от тогавашния папа Юлий, брат му Константин II, който господарува в стария Рим, с пис­мо заплашва брат си с война, ако не престане да вълнува Църквата и да разклаща православната вяра. Затова по заповед на споменатите братя императори в Сердика се събират епископи на брой 341, които, като разсъждават за Никейските догмати, потвърждават и излагат определение, с което се утвърждава светият символ на Никейските отци и се определя, че той трябва да има сила и да пребъдва неизме­нен, а които мъдруват не съгласно с него се отлъчват и предават на анатема”.

Заседанията на събора се провеждат от месец ноември 343 година до месец февруари 344 година. На този събор всеки от епископите, които имат предимство пред другите със слово и знание, предлагат мнение и ако те са били угодни и на останалите, са утвърждавани като правила. В това отношение особено внимание заслужават правила 3, 4, 5 и 9, предложени от епископ Осия с думите: „ако е угодно на любовта ви нека почетем паметта на апостола Петра, тоест да предоставим власт на престола на Римската църква”. Например третото правило признава на Римския епископ правото да приема известен род апелация про­тив решението на надлежен епархийски събор. Епископ Никодим, като коментира 3-то правило, казва, че съборът е свикан по делото на Атанасий Александрийски, незаконно свален от противниците на Никейското вероучение, „и имал за цел, от една страна, да възстано­ви Атанасия, от друга, да осъди неправо-славните, които се осмелили да въстанат против тоя стълб на право-славието”.

Хипотези за маршрута на св. Атанасий
до Сердика

Има различни хипотези за маршрута на св. Атанасий до Серди­ка. Докато западните епископи най-вероятно са минали по маршру­та: Равена-Белград-Ниш-Сердика, то за св. Атанасий редица факти налагат мнението, че е минал по Римския път – Via Ignatia – Албания, Македония, Северна Гърция, България с отклонения при прохода Маказа по пътя за Перперикон или над град Златоград. Докато по пътя Белград-Ниш няма църкви и манастири, посветени на св. Атанасий, то по протежението на Via Ignatia са достатъчно много, което може да се обясни единствено с присъствието на св. Атанасий по тези земи. Например в град Златоград още преди турското нашествие има връх „Св. Атанас” и манастир „Св. Атанас” под него. Жители­те на град Златоград и досега считат св. Атанасий за покровител на града, като са съхранили легендата, че по време на турското нашест­вие черни птици долетели от връх „Св. Атанас”, които започнали да избождат очите на войниците и те били принудени да избягат. Не може да се подмине и фактът, че също отпреди турското нашествие в Източните Родопи над река Арда (сега язовир), между Перперикон и Златоград има връх „Св. Атанас”. Тези факти са в под­крепа на моята хипотеза, че по време на събора Перперикон вече е бил седалище на епископ, което вероятно е причината св. Атанасий да мине по този маршрут. Освен това векове наред турско­то население в Източните Родопи посреща Атанасовден с поговорка­та – „Атанас гелди, яз гелди” – Атанасовден идва, лятото идва.

Сердикийският църковен събор през 343 година

Сердикийският църковен събор е председателстван от испан­ския епископ Осий Кордубски с пълномощия от папа Юлий. В Сер­дика пристигат както православни така и антиникейци, обвинители и обвиняеми. Арианските епископи се стремят да избягнат пораже­нието и да се избавят от справедливата присъда на Църковния събор, затова напущат тайно Сердика и отсядат в град Филипопол, където ус­тройват свой събор, председателстван от Стефан Антиохийски. Те съставят обширно послание, адресирано до целия епископат, клира и вярващите на Вселенската Църква, като документа е представен като акт на събраните в Сердика епископи, с обвинения към епис­копите Атанасий, Маркел, папа Юлий, епископ Осий Кордубски и епископ Протоген.

Останалите в Сердика епископи изпълняват своята мисия. Подложени са на оценка актовете на предишните събори, свидетел­ствата на египетските епископи и други материали. Клеветниците са разобличени. Правдата възтържествува. Отците на събора едино­душно потвърждават невинността на Атанасий и засвидетелстват братската си любов към него. Въз основа на многобройните доказа­телства за извършени престъпления от арианстващите епископи, съ­борът произнася съответни присъди срещу тях – лишаване от кате­дрите им и отлъчване. Някои от епископите, между които Осий Кордубски и епископ Протоген, предлагат да бъде изготвен нов Символ на вярата, който би удовлетворил и арианските епископи. На това предложение енергично се противопоставя св. Атанасий, който ус­пява да убеди светите Отци на събора и те потвърждават Никейския Символ на вярата и решенията на Първия Вселенски събор. Сердикийският събор отправя общо послание до епископите на Вселенска­та Църква и изпраща специални писма изложения до епархиотите на св. Атанасий в Александрия, а така също до епископите в Египет  и Либия. По предложение на епископ Осия са одобрени 21 прави­ла (канони), отнасящи се главно до църковната практика на Запад. Постановленията на Сердикийския църковен събор са приети от около 350 епископи в двете части на Римската империя и приведени в изпълнение. Сердикийският събор отбелязва значителен принос за укрепване на единомислието между християнския Изток и христи­янския Запад и проправя по-широк път за делото на християнската мисия по балканските земи.

Св. Атанасий Александрийски преминава по труден, но светъл път, за да свърже исторически Никея със Сердика и да утвърди зави­наги неприкосновеността на православния Никейски Символ.

Къде са проведени заседанията на
Сердикийския църковен събор?

Има различни хипотези за точното място, на което са се про­вели заседанията на Сердикийския църковен събор. Това би могло безспорно да се установи, ако се приложат обективни критерии като наличието на писмени сведения, предание от човек на човек и при­емственост между поколенията, защото самата Църква е Предание (традиция). Преданието е такова само ако се споделя и предава на някой друг. Църквата е народът Божий, чрез който в общността се осъществява преданието. Писмените сведения са следните:

1)През 1640 година католическият епископ Петър Богдан пише в свое съчинение, че Сердикийският събор е заседавал в една църква вън от града Сер­дика под хълма Триада, а по турски – Токмаклия, гдето се виждали развалините на манастир.

2)Същият епископ в друг доклад от 1653 година дава по-определе­ни сведения, че в този стар манастир „Света Троица”, сега разрушен, за по-голямо удобство и поради хубавия въздух се е състоял Сердикий­ският събор.

3)Богдан Филов пише: „Този събор, доколкото се знае, поне по предание, се е състоял в голяма църква извън града, развалините на която са се виждали чак до края на XVII век.“

4)Историкът Иван Богданов в съчинението Български твърди­ни от 1971 година, като цитира мнението на Петър Богдан, първоначално предполага, че тази местност се локализира в квартал Лозенец, но като се досеща, че там никога не е имало манастир „Света Троица” или ено­рийска църква с такова име, заключава: „По-вероятно е Съборът да е заседавал в издигнатия през ранновизантийската епоха манастир „Света Троица” на възвишението източно от Сердика, недалеч от въз­никналото около края на XVIII век софийско село Слатина (днешния квартал Слатина). След разрушаването на манастира от турците в края на XIV век той запустява.

5)Според статистически геодезически данни най-високата точ­ка на София се намира в квартал Слатина. Сред жителите на Слатина е запазено предание за наличието на голям манастир преди турското нашествие, който е обхващал територията от храм „Свeти Мина” по­строен през 1872 година като „Света Троица” и досега наричан „манастирчето” до храм „Света Троица” на Редута, осветен през 1943 година от екзарх Стефан, чийто ляв престол е посветен на св. Атанасий Велики. Двата храма са свързани с обща улица „Манастирска”. Има предание, че св. Атанасий се е явил насън на дядо Ангел, общински служител от се­лото, и баба Спаса, която е погребана в двора на храм „Света Троица”, след което започват разкопки през 1910-1912 година. Открити са основите на грандиозен храм с размерите на храм „Александър Невски”.

6)Според професор Barnard от Оксфорд за Сердикийския съ­бор са пристигнали в Сердика повече от 1000 души – епископи с тех­ните секретари и придружаващи ги лица, които е трябвало да бъдат настанени за четири месеца. Най-подходящ е бил действително този стар манастир „Света Троица”.

7)Проучванията и публикациите на иерей Стоян Полименов като свещеник в храмовете „Света Троица” и храм „Свети Мина” потвърждават напълно преданието за манастира „Света Троица” в Сла­тина и Сердикийския църковен събор. Храм „Свети Мина” е затворен! Той притежава 6 декара двор, подходящ за музей за Сердикийския цър­ковен събор.

8)Отец Васил Коцев, свещеник в храм „Свети Георги Победоно­сец”, град София, разказва свои спомени за преподавателя по история в Семинарията в Черепиш Ганчо Велев, който е казвал, че Сердикийският събор е заседавал в огромния по територия манастир „Света Тро­ица” в днешния квартал Слатина. А самият отец Васил Коцев като дете е виждал развалините в района на храм „Света Троица” до около 1950 година. Според Ганчо Велев само в този манастир е могло да бъдат настанени за четири месеца всички, които са пристигнали за Събора през 343 година.

Не бива да се подминава и фактът, че през 2016 година в Слатина е открита най-голямата неолитна постройка в Европа с размери 150 квадратни метра и датировка края на VII-мо хилядолетие преди Христа. В документалния филм, излъчен през януари 2017 година с коментари за това откритие се прави категорично заключение за това, че първите жители на Сер­дика са били тези от неолитното жилище в квартал Слатина.

Маршрута на св. Атанасий след завършването
на събора през 344 година

След завършването на събора през февруари 344 година св. Атанасий се отправя сам за Константинопол. По предание разрушава тракий­ско светилище в околностите на днешното село Златна ливада (об­щина Чирпан) и го превръща в християнско, поставяйки Христовия кръст. Пребъдва в молитва в близката пещера, която съществува и до днес с лечебно аязмо. Мястото е избрано стратегическо, защото оттам е минавал основният път за Константинопол.

През следващите векове е изграден манастир „Свети Атанасий”, който се смята за най-стария манастир в Европа. След 9 септември 1944 година манастирът е превърнат в овчарник. Легенда разказва, че три нощи поред една баба от село Златна ливада сънува св. Атанасий, който на­стоява да прогонят овцете от святото място. Светецът се явява насън и на партийния секретар, като му казва, че ако не освободят светата обител, ще му вземе детето. Така в началото на 50-те години мана­стирските сгради са освободени за църковно ползване. В печатни медии се съобщава, че в манастира е донесено от Александрийския патриарх Петрос VII през 2003 година копие от Реймското Евангелие, вър­ху което са се клели всички крале на Франция, заедно с икона на св. Атанасий, рисувана в Александрия. Оригиналът на Евангелието се съхранява в Реймс – Франция и е написан на църковнославянски език.

След престоя си в „пещерата” св. Атанасий се отправя за Си­рия, откъдето император Констанций го кани да се завърне в Алек­сандрия, след застъпничеството на западния император Констанс и смъртта на Григорий Кападокиец през 345 година. Александрийските хрис­тияни посрещат възторжено св. Атанасий на сто и петдесет километра от Александрия. На 21 ноември 346 година св. Атанасий заема отново архиепископската си кате­дра. След смъртта на император Констанс (350 година) Констанций отно­во застава открито на страната на арианите, на съборите в Арелат и Медиолан (355 година). Въпреки, че присъстващи епископи заявяват, че не виждат вина в св. Атанасий съгласно църковните канони, Кон­станций отговаря, че канонът е това, което каже той, и св. Атанасий е обявен за свален от катедрата. В началото на 356 година в Александрия пристига с войска военачалника Сириан, за да арестува св. Атанасий. През вечерното богослужение той нахлува с придружаващите го вой­ници с насилие и убийства в храма „Свети мъченик Теона”, но св. Атанасий незабелязано между певците успява да напусне храма. Отдалечава се в пустинята при монасите отшелници (трето изгнание – 356-362 година). Александрийската катедра е заета от арианския епископ Георгий Кападокиец, който се задържа в Александрия само няколко месеца и става жертва на предизвикания от него самия бунт сред народа. Св. Атанасий се завръща в Александрия на 21 февруари 362 година с разрешение на новия император Юлиян Отстъпник (361-363 година). Този период от архипастирската дейност на св. Атанасий се запомня с помирителната дейност и бащинските грижи за омиротворяване на Църквата, кои­то той проявява след завръщането си в Александрия. Свиква голям епископски събор през 362 година, който определя условията за приема­нето в Църквата на арианите и установява мерки за прекратяването на мелитиянския разкол. Тази помирителна и омиротворителна дей­ност на св. Атанасий не се харесва на император Юлиян. По негова заповед още същата година (24 октомври 362 година) св. Атанасий е отстранен от архиепископската катедра. Отдалечава се в Тиваида – Горен Египет (четвърто изгнание 362-364 година).

Св. Атанасий се завръща в Александрия на 20 февруари 364 година след смър­тта на Юлиян Отстъпник (363 година) и след среща с новия император Иовиан в Антиохия. Приемникът на Иовиан – император Валент – фанатичен привърженик на арианството – подновява преследването срещу св. Атанасий, като издава указ за отстраняването на всички епископи, изпратени в изгнание при император Констанций и осво­бодени при император Юлиян. На 5 октомври 365 година св. Атанасий напуска тайно Александрия и се уединява в околностите ѝ (пето изгнание 365-366 година). Отстраняването на св. Атанасий от архиепископската ка­тедра предизвиква сред православното население голямо вълнение, което застрашава да се превърне в открит бунт. Това принуждава император Валент с указ от 1 февруари 366 година да разреши на св. Атанасий да се завърне в Александрия, където остава до края на живота си, когато предава Богу дух на 2 май 373 година.

Архипастирската и богословска дейност
на св. Атанасий Велики

Величавата и плодоносна архипастирска и богословска дей­ност на св. Атанасий достойно и високо е оценена както от неговите съвременници, така също и от следващите поколения и изобщо от цялата Църква – Източна и Западна. Той пръв от светите Отци е на­речен „Велик”. Нему светата Църква дължи разгромяването на опас­ната арианска ерес и създаването на Никейския символ на вярата. Всъщност цялата дейност на св. Атанасий е била борба за църковен мир, който би могъл да се постигне само с унищожението на ереста. Св. Атанасий изисква да имаме чиста и добра съвест и да отбягваме лукава съвест, както и да се молим за мир, да съдействаме и насаж­даме мир между ближните, в църквата, в държавата, мир в света, защото Иисус Христос е истински Миротворец и Подател на мир.

Целият живот и архипастирска дейност на св. Атанасий са жертвен подвиг за защита на вярата и запазване мира в Църквата. Да бъдеш на страната на св. Атанасий за тогавашните християни е означавало да бъдеш истински член на Църквата Христова.

Свети Атанасий има ум дълбок, проницателен, език точен и ве­рен както в защитата, така и в нападението. Без да бъде монах, той е строг аскет и приятел на св. Антоний Велики. Според него пасти­рът е длъжен най-напред да разпалва своята любов към паството със знанието, че повереното му стадо не е негово, но стадо на Небесния Отец. Св. Атанасий отхвърля учението, че човешките постъпки се управляват от съдбата и от движението на звездите и са предопре­делени от рождение. Според него човекът е създаден от Твореца със свободна воля. Чрез свободната си воля човек може както да из­вършва добро, така и да се отклонява от доброто и да върши зло, да нарушава Божия закон и върши беззаконие. Природата на греха и порока е такава, че те носят в себе си съответното наказание. Когато човек съгреши, да побърза да се покае и поправи. Св. Атанасий раз­глежда войната като последица от греха, който предизвиква раздори, вражда, разцепление и сблъскване между хората, народите, държа­вите, затова той цени високо благото на мира.

Голям е приносът на великия александрийски ерхиепископ при установяване на „канона” или истинския сборник от книгите на Све­щеното Писание, при много разпространените по това време апокрифи и лъжесвещени книги. Негово е предложението за „акапелното” изпълнение на църковните песнопения, което се възприема от цялата Вселенска църква.

Въпреки многото преследвания и изгнания св. Атанасий раз­гръща богато литературно-богословско творчество. В множеството си съчинения той се изявява като смел защитник на вярата, форму­лирана в Никейския символ, догматите за Света Троица и изкупител­ното дело на Богочовека Христос. Съчинява три апологии: Против езичниците, Против арианите, За въплъщението на Словото, За Светата Троица, Срещу еретика Аполинарий, и разколниците новациани за Светия Дух, Житие на св. Антонии Велики, много послания, проповеди, тълкувания. Най-доброто издание на трудовете на св. Атанасий Велики се счита това на Бернард де Монкофон под надслов „Нов сборник на Отците и Писанията“, Париж 1707 година. В най-ново вре­ме св. Атанасий е наречен „едно от най-великите явления на цялата история на Църквата” (Барденхевер, Патрология).

Като разкрива обективната страна на изкуплението, св. Атана­сий засяга и неговата субективна страна, че човек трябва да съобра­зи личния си живот с духа и повелите на Божеството Откровение. В посветените нему служби на 18 януари и 2 май, Църквата го прославя като стълб и светилник на Православието. Св. Атанасий освещава със своите стъпки, слово и дело нашата земя. Благословението му почива върху столицата София.

___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 33-49.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6xB

Св. Атанасий Велики и борбата му срещу арианската ерес от Никея до Сердика*

Елена Николова

След три века преследване и избиване на християните заради вярата им в Богочовека Христос и кръщението в Неговата Църква, през IV век в Римската империя е извършена религиозната реформа на император Константин Велики, издигнат от римските легиони през 306 година след смъртта на баща му император Констанций Хлор при по­хода му в Британия. Гоненията на християните са прекратени след подписването на Едикта на толерантността на император Галерий през 311 година  и Миланския едикт на Константин Велики от 313 година. След победите му над цезар Максенций (312) и император Ликиний през 314 година, Константин става император на цялата Римска империя. Обявява християнството за държавна религия, а папа Силвестър – неделята за почивен ден в прослава на Христовото възкресение.

Константин Велики до около 330 година обитава дворец в Сердика и обича да казва „Сердика е моят Рим”. Има трима синове Констан­тин II, Констанс и Констанций. Заради ереста на Александрийския презвитер Арий свиква Първия вселенски събор в Никея през 325 година. Умира в Никомидия през 337 година на 65-годишна възраст.

До IV век няма установена богословска терминология за Иисус Христос и Света Троица. Това вероятно повлиява за появата на арианската ерес, чието учение отрича Божеството на Христос, с кое­то се руши самата същност на християнството и се отрича идеята за изкуплението.

Четвърти век от историята на Църквата трябва да се отнесе към „Златния век” – епоха на процъфтяване на богословската наука и на най-бележити отци и учители на Църквата. Между тези бележити отци челно място заема по значение и заслуги за Църквата безспор­но св. Атанасий Александрийски, именуван още „Велик”. Самото му име, означаващо „безсмъртен”, отговаря напълно на паметта, която християните от векове пазят за него. Църквата го почита като „баща на православието” заради борбата му срещу арианската ерес, про­дължила 50 години.

Свети Атанасий Велики е роден в самата родина на монашество­то, в Египет във великия град Александрия през 293 година  от родители християни гърци. Тъй като за година на раждането му и неговата интронизация за патриарх на Александрия се публикуват различни години, предлагам следната хронология:

1. В началото на XX век Оскар Лем проучва коптски па­метник, в който се съобщава, че св. Атанасий е заел архиерейската катедра на „33-та си година”.

2. В хронологическия предговор към пасхалните посла­ния се чете, че епископ Александър е умрял на 22 фармута (17-ти април), а Атанасий е приел катедрата след Пасха на 14 Паина (8-ми юни), в първата година на индиктиона, в консулството на Иануария и Иуста и така нататък. Според професор Болотов например годината на раждане на св. Атанасий е 295-296, а на ръкополагане – 326 година.

3. Св. Атанасий е бил единственият законен архиепископ на Александрия 47 години.

4. Св. Атанасий умира на 2 май 373 година.

5. През 327 година св. Атанасий отказва да приеме в църковно общение Арий като патриарх на Александрия.

Следователно:

а) 373-47 години=326 година – интронизация на св. Атанасий – 8-ми юни 326 година.

б) 326-33 години=293 година – година на раждане – 293 година.

Като дете св. Атанасий претърпява жестокото гонение на хрис­тияните при император Диоклетиан. Има възможност да получи много добра подготовка за бъдещата си богословска дейност в про­чутото катехизическо училище в Александрия, основано според бла­жени Иероним от eвангелист Марк през I век. Привлякъл е внимание­то на Александрийския архиепископ Александър, който го назначава за свой секретар, а през 319 година го ръкополага за дякон. Още преди появата на арианската ерес, св. Атанасий пише: Слово против езич­ниците и Слово за Въплъщението на Бог Слово и пришествието Му при нас в плът. В словото против езичниците се доказва, че „вярата в Спасителя Христа е действително познание на истината”, а не е „не­разумна”, както са твърдели езичниците.

В Словото за Въплъщението на Бог Слово се защитава вярата във Въплъщението на Сина Божи за изкупление и спасение на чове­чеството срещу възраженията на юдеи и езичници. В своята бого­словска дейност използва гръцкия превод на Моисеевото Петокнижие Септуагинта от времето на Птоломей II Филаделф.

Св. Атанасий Велики не само доказва с теоретични богословски разсъждения истината за нашата православна вяра, но и на практика показва, как трябва да се служи на нея и как тя да се пази, което би помогнало на съвременните православни християни да си изградят критерий срещу всичко, което не е „православие” през XXI век. Исто­рика Созомен го нарича „пастир” мъдър и мъжествен, чийто живот е бил образец за епископите, а учението му – Закон на православи­ето. Св. Атанасий пръв съзира опасността от арианската ерес за ос­нованата от Иисус Христос  религия и за спасението на вярващите в Христа. Той вдъхновява архиепископ Александър да напише окръж­но послание до всички епископи по повод на ереста на Арий. Според учението на Арий Христос не е Бог и само Отец е нероден, безначален, вечен, едноличен. Син и Дух Свети са само първородни твари. Св. Атанасий отхвърля учението на Арий за едноличен Бог и го заме­ня с идеята за „троичност” у Бога – че Син Божи е роден от същността на Отца, а не е сътворен от нищо по волята на Отца, както учи Арий. Св. Атанасий утвърждава пълната божествена природа на Логоса, на Сина Божи, и че Отец и Син имат една и съща божествена същност. Чрез Въплъщението на Сина Божи човешката природа е възведена в нетление и безсмъртие. Огромното значение и ценният принос на св. Атанасий в развитието на богословската мисъл се състоят в посто­янно прокарваната от него идея, че въплътилият се Логос е истински Бог. Също и Дух Свети е истински Бог, който изхожда от Отца. Св. Атанасий проповядва и служи като архиерей и на коптски език.

За пропаганда на своето лъжеучение в борбата против правос­лавието Арий издава своето съчинение Талия (сбирка от песни с по­пулярно изложение на неговото учение). Арианството би могло да бъде по-малка опасност за истинската религия, ако религиозното и моралното състояние на тогавашното общество не са благоприятни за неговото разпространение. За ума и сърцето на един полуезичник-полухристиянин, арианството е по-близко отколкото правосла­вието, моралът е по-приемлив. Бурни спорове обхващат всички сло­еве на обществото – съобщава църковния историк Евсевий. Всички спорят за Божеството на Иисус Христос. Неизбежно става свикване­то на Вселенски църковен събор.

Първи вселенски събор

Първият Вселенски събор се е състоял в Никея през 325 година и е председателстван от император Константин Велики. На събора присъстват 318 епископи от цялата Римска империя, между които св. Николай Мирликийски, св. Спиридон Тримитунтски, епископът на Сердика Протоген, и испанският епископ Осий Кордубски с пъл­номощия от папа Силвестър. Като секретар на архиепископ Алек­сандър св. Атанасий участва в заседанията на Първия вселенски съ­бор. Още в първите заседания на събора макар и най-млад дякон, след като изслушва богоненавистното изложение на Арий, поисква разрешение от старите епископи да отговори на Ариевото сквернос­ловие. И толкова силна и препълнена с мъдрост е неговата реч, че съборът единодушно осъжда арианството като богохулство и поис­ква император Константин да изпрати Арий на заточение. По вре­ме на заседанията на събора св. Николай Мирликийски не е могъл равнодушно да изслуша богохулните думи на Арий и пред цялото събрание му удря плесница. За тази му постъпка светите Отци му отнемат архиерейския сан. Но най-достойните епископи се удосто­яват с чудесно видение: виждат Господ Иисус Христос от едната му страна с Евангелие, а от другата св. Богородица с епископски омофор да му възвръщат архиерейския сан. В прослава на това чудо в Демре (Мира) – Турция, където се намират гробът и църквата на св. Нико­лай, се продава чудотворната „Мирликийска” икона, изработвана в Гърция и Италия от злато, сребро и скъпоценни камъни. Св. Спири­дон в спор с арианите, за да докаже същността на Света Троица, стис­ка в шепата си керемида, при което отгоре се появява огън, отдолу потича вода, а в шепата остава глината. На Първия вселенски съ­бор е трябвало да присъства Цариградският архиепископ Митрофан, който тогава е на 117 години и изпраща своя викарен епископ. Император Константин от уважение към него го посещава заедно с всички епископи на събора, като го награждава с титлата „патриарх”. Архиепископ Митрофан се обръща към Александрийския архиепис­коп Александър и му казва, че си оставя достоен заместник, като хва­ща за ръката дякон Атанасий и го похвалява пред всички. След това пророчество и десетдневно боледуване умира. На Първия Вселенски събор е изготвен и подписан от 318 епископи Никейския Символ на вярата, който е основа на истинското православно християнство и за който най-голяма заслуга има св. Атанасий. Под влияние на епископ Осия Кордубски император Константин Велики предлага за „Симво­ла” термина „Единосъщен”, с който арианите не са били съгласни. Св. Атанасий най-много допринася за осъждането на Арий и неговото отлъчване от Църквата. Оттогава цялата негова дейност е свързана с борбата против арианството продължила 50 години. По думите на св. Григорий Богослов той „бил удостоен с първенство между съ­бралите се” епископи (слово 21,9). Изявява се на събора като смел и твърд защитник на Православието „най-силен борец против ари­аните” (Сократ, Църковна история) „бил предмет на удивление на Светия велик Никейски събор” (св. Кирил Иерусалимски – Послание до презвитерите).

Изборът на св. Атанасий за патриарх
на Александрия

Св. Атанасий се завръща от събора като световно известен бо­гослов. Победата на Атанасий над арианството е победа на цялото християнство, и то отдава заслужена почит на смелия борец против еретика Арий. Скоро след приключването на събора архиепископ Александър умира, посочвайки за свой наследник Атанасий в него­во отсъствие. Според историците Созомен, Сократ (Схоластик) и блажени Теодорит, и духовници и миряни, искат Атанасий да стане епископ. Дякон Атанасий се отказва от тази чест, като изтъква, че е много млад да носи тежкия владишки жезъл. Обаче „всичкото множество жители, всички принадлежащи към Вселенската Църква, се събра за­едно и единодушно, като че ли из едно тяло, викаха и искаха да стане Атанасий епископ; и единодушно и всенародно молеха за това Хрис­та през многото дни и нощи и заклеваха нас да направим това” – сви­детелстват епископите на Египет, Тиваида, Либия и Пентапол, които са се събрали в Александрия; „че нито сами излизаха от Църквата, нито нас пускаха да излезем“. Св. Атанасий е интронизиран за патри­арх на Александрия на 8-ми юни 326 година и е заемал Александрийската катедра 47 години от които на 5 пъти около 18 години е в изгнание, заради клеветите и борбата на арианите срещу него, но египетските епископи не позволяват да бъде избран друг архиепископ.

Борбата на арианите срещу св. Атанасий и православието

Осъденият на Първия вселенски събор на заточение еретик Арий по настояване на неговите привърженици пред император Константин е освободен около 327 година. За неговото освобождаване се застъпва и сестрата на император Константин – Констанция, която е била арианка. Арианите начело с епископ Евсевий Никомидийски настоятелно искат св. Атанасий да приеме Арий в църковно общение в Александрия. Св. Атанасий решително отказва с думите: „Ереста, която въстава против Иисуса Христа, не може да бъде приета в об­щение с Православната църква” (Апология против арианите). Ариа­ните обаче не се примиряват. На събора в Тир през 335 година арианските епископи с дръзки лъжи, обвинения и клевети за участие в убий­ство обявяват св. Атанасий за свален от архиепископската катедра. Ариани и разколници мелитияни обвиняват св. Атанасий, че пречи на ежегодното изпращане на зърнени храни от Александрия в Кон­стантинопол. По нареждане на император Константин св. Атанасий е отстранен от архиепископската катедра и изпратен на заточение в Трир – Галия (първо изгнание 335-337 година), без да бъде избран негов заместник. След смъртта на император Константин, по застъпниче­ството на западния император Константин II и папа Юлий, източни­ят император Констанций разрешава на св. Атанасий да се завърне в Александрия на 23.XI.337 година.

Веднага след завръщането на св. Атанасий, арианите и мелитияните го обвиняват, че незаконно е заел катедрата си, без да е отменено съборно решението на Тирския събор от 335 година. Спечелват на своя страна император Констанций. По предложение на Евсевий Никомидийски на мястото на св. Атанасий е назначен отлъченият на Първия вселенски събор ариански презвитер Пист. На събора на еги­петските епископи през 338 година св. Атанасий разобличава Пист, а епис­копите го предават на анатема, изразявайки своето доверие и преда­ност към св. Атанасий, като отхвърлят неправилната процедура на Тирския събор и свалянето на св. Атанасий от катедрата в разрез с църковните канони. Съборът съставя послание предназначено за це­лия епископат. Александрийски свещеници го занесли в Рим, където започнали спор с пратениците на Евсевий Никомидийски. Двете страни предлагат да се свика нов църковен събор при посредничест­вото на Римския епископ. Папата охотно се заема с осъществяване­то на този проект. На събора на арианските епископи през 339 година св. Атанасий отново е обявен за свален от архиепископската катедра по силата на решението на Тирския събор от 335 година. Египетският префект Филагрий, поддръжник на арианите, с въоръжена сила и кръвопро­литие въвежда в Александрия назначения от Антиохийския събор за Александрийски епископ свой съотечественик Григорий Кападокиец. Св. Атанасий трябва отново да напусне Александрия. Отправя се за Рим, където е приет сърдечно от папа Юлий I (второ изгнание – 339-346 година). Св. Атанасий написва Окръжно послание до епископата, в което с убедителни доводи разобличава своите гонители и призо­вава всички архипастири към защита на правата кауза и църковните интереси. На събора в Рим (340 година) св. Атанасий е напълно оправдан и признат за единствен законен архиепископ на Александрия. След смъртта на Арий през 336 година източните ариански епископи се обе­диняват около Евсевий Никомидийски и започват да създават нови „догматически формули”, като с това се домогват да омаловажат Никейския символ. През 341 година Антиохийският „събор на обновление­то” отхвърля решенията на Църковния форум в Рим (340 година) и със­тавя три вероопределения. С надежда, че един нов Църковен събор ще доведе до умиротворение и единство в Църквата, утвърждава­не на Православието, окончателна реабилитация на св. Атанасий и други последователни защитници на Никейското изповедание, папата и няколко западни епископи започват подготовка за свикването на широко представителен църковен форум. За място на събора е одо­брен град Сердика, намиращ се почти на границата на двете части на империята под юрисдикцията на Римския епископ и в пределите на Западната Римска империя.

Историята на Сердика през вековете

Сердика е първото име на столицата София. Основан е от тра­кийското племе серди през VIII-VII-ми век преди Христа. През 45-та година преди Христа Рим ликвидира независимостта на Тракийското царство след смъртта на последния му владетел Реметалк.

По времето на император Траян (98-117 година)  селището получава статут на град, наречен – Ulpia Serdica – тоест град на сердите.

През II век градът е център на провинция Вътрешна Тракия. По времето на император Марк Аврелий и император Комод (176-192 година) Сердика е укрепена със здрава крепостна стена. Каптиран е и го­рещият минерален извор и са издигнати градските обществени бани (терми).

През 311 година е подписан Едикта на толерантността на импера­тор Галерий. След религиозната реформа на император Константин Велики (306-337 година), Сердика става седалище на епископ с православ­ни храмове „Свети Георги” – Ротондата и базиликата „Св. Софѝя”.

През 343 година по времето на епископ Протоген се провежда Сердикийски Църковен събор, на който присъстват  св. Атанасий Алек­сандрийски и епископи от цялата Римска империя.

През 447 година хуните, водени от Атила, опожаряват Сердика.

През 527-565 година император Юстиниан възстановява града и издига храм „Св. Софѝя”.

През 809 година хан Крум превзема Сердика, и наричат града Средец.

За първи път градът е наречен София във Витошката грамота на цар Иван Шишман по името на митрополитската църква, базили­ката „Св. Софѝя”.

На 22 март 1879 година София е избрана за столица на България.

Богословските възгледи на св. Атанасий

След Никейския събор св. Атанасий многократно защитава употребения на този събор термин „Единосъщен”, небиблейски по произход, но библейски по съдържание. За изкуплението на човека, за избавлението му от смъртта и тлението е необходима пълна обно­ва на неговата природа чрез съединението ѝ с Бога, чрез Въплъще­нието на Сина Божи. Ако Логосът е наистина твар, както учи Арий, тази обнова не би била възможна, човекът би си останал в греха и смъртта. Св. Атанасий води словесна борба за идейно прочистване на църковните кръгове от всички еретически заблуди. Светителят навлиза все по-надълбоко в същността на Ариевото учение и го раз­обличава. Св. Атанасий Велики се оказва първият измежду пропо­ведниците в Църквата, който на широка основа и изчерпателност се опитва да разкрие и обясни истината за Бога в Неговата троичност. Бог е един, обаче е троичен по лица: Отец, Син и Дух – еднакви по същество, съвечни, равночестни, но различни в своите лични свой­ства. Така Отец не е Син, и Син не е Дух Свети. Отец ражда Сина, Си­нът роден предвечно от Отца, пребъдва неразделно в Неговото лоно, както светлината се ражда от огъня, но остава неразделно от Него. Дух Свети изхожда от Отца, но подобно на топлината остава свър­зан със светлината и огъня. Изразът, „Светлина от светлина”, вля­зъл в Никейското вероизповедание, без друго ще да е формулиран от самия св. Атанасий: Една е същността на трите лица на Бога. Син е омиусиос/единосъщен (равен), но не е омоусиос подобен на Отца както учи Арий. Ако Синът Божий беше само подобен по същество с Отца, но не и равен Нему, самата християнска вероучителна система щеше из основи да рухне. И един богоозарен ум като св. Атанасий, не е могъл да не съзре гибелните последици от лъжеучението на Арий.

В празничните си слова, както и в беседите си, св. Атанасий раз­крива и пряко учението на Църквата за Божието домостроителство и обосновава основната истина на християнството – за двете приро­ди на Господ Иисус Христос, божествената и човешката, свързани в единната личност на Богочовека Христос.

Божествените истини според св. Атанасий се познават чрез просветения от вярата разум, но само при наличността на благочес­тието, тоест  на чистия и свят живот.

Патриарх Фотий нарича проповедите му срещу ариани и ере­тици – „блестящ трофей над всяка ерес”.

Следва… (виж тук)

___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 33-49.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6×5