Етикет: апостоли

Апостоли от числото на дванадесетте, на седемдесетте и техни ученици – разпространявали Христовото учение на територията на днешна България*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

В настоящото изследване се представя дейността на апостоли от числото на 12-те, на 70-те и техни ученици, за които е известно според достигналите до днешно време източници, че са разпространявали Христовото учение на територията на днешна България. Поводът за това е, че: 1) тези сведения често не са известни както в България, така и извън нейните граници; 2) съответните данни не се споменават или цитират от съвременни чуждестранни автори в новозаветната наука; 3) много от древните градове на територията на днешна България, в които апостоли от числото на 12-те, на 70-те и техни ученици са проповядвали, основавали първите християнски църкви и поставили епископи, се приписват в съвременността най-често или почти изцяло на територията на други страни, между които най-много на Гърция. Установява се, че някои от споровете върху настоящата тема произтичат от неясното и неточно локализиране на градове и народи по онова време както в исторически, така и в археологически план, като един от примерите за това е, че са съществували под едно и също име няколко града едновременно на различни места.

Изследването си поставя за цел да синтезира резултатите от най-новите проучвания в България по тази тема, както и да приведе други открити от автора източници, които свидетелстват, че именно в земите на днешна България са били разположени редица от известните градове, свързани с мисионерската дейност на апостолите Андрей и Павел и на трима от 70-те ученици на Христос, и че следователно християнството по тези земи е първоапостолско, а първите християнски общини и църкви са установени на територията на днешна България още през I-ви век след Христа.

Най-новите археологически разкопки и исторически открития на български учени по темата, както и по-стари изследвания в България показват, че събитията, за които досегашната наука твърди, че са се случили в град Филипи (в днешна Гърция), са станали всъщност във Филипопол (Пловдив, Тракия в България)[1], че други – не във Верея Македонска, а във Верея Тракийска (Стара Загора, Тракия в България), че не става въпрос за Диоспол (в Египет или Палестина)[2], а за Диоспол (Ямбол, Тракия в България), който е единствен съществуващ град с това име в Европа, както и че не става въпрос за град Одеса, Одиса[3] или Одеспол[4], локализирани в няколко различни държави, а за Одесос (Варна, България), тъй като той единствен през I-ви век носи това име.

По време на своите пътешествия двамата апостоли – Павел, който е призован от Господ Иисус Христос след Неговото Възкресение и Възнесение за апостол Христов, Андрей, който е от числото на 12-те, както и трима от седемдесетте апостоли – Ерм, Карп и Амплий, създават християнски центрове и основават църкви на територията на днешна България в градовете, известни по онова време с имената Никопол (древният град Никополис ад Неструм в района на днешния град Гоце Делчев), Филипопол (Пловдив), Верея Тракийска (Стара Загора), Диоспол (Ямбол), Аполония (Созопол), Анхиало (Поморие), Одесос (Варна). Общо християнските центрове през I-ви век на територията на днешна България са много повече на брой. Те са представени подробно в монографиите на професор Георги Атанасов „345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи I–IV век“ (София, 2011) и на Димитър Димитров „Християнските храмове по българските земи I–IX век“ (София, 2013). В настоящото изследване ще се разгледат само тези градове на територията на днешна България, за които има налични сведения, че са посетени лично от Христовите апостоли.

1. Кратък очерк на дейността на светите апостоли Павел и Андрей на територията на днешна България

От книгите на Новия завет (Деяния на светите апостоли 16:9-12; 18:5; 19:21- 22; 20:1-3; Римляни 15:26; 1 Коринтяни 16:5; 2 Коринтяни 1:16, 2:13, 7:5, 8:1; 11:9, Филипяни 4:15; 1 Солуняни 1:7-8, 4:10; 1 Тимотей 1:3) е известно, че св. апостол Павел разпространява Христовото учение в Македония, а според древното Църковно предание и в Тракия[5]. Според църковното предание апостолският жребий отрежда на Андрей да проповядва в Тракия и Скития. Големи части както от Тракия, така и от Скития принадлежат към територията на днешна България.

По време на едно от пътешествията си св. апостол Павел престоява една зима в град Никопол (Тит 3:12). Въпреки че продължава да е разпространено твърдението, че става въпрос за Никопол, разположен в днешна Гърция, според съвременни български историци (Димитров, 2013) това е разкритият в днешно време в района на България град Гоце Делчев, известен в древността под името Никополис ад Нестум[6], основан през II век преди Христа от император Траян, който се споменава в изворите като архиепископско седалище до XI-ти век след Христа. Според същия автор съществува и друго сведение от св. апостол Павел, което може да се отнесе към най-ранните свидетелства за християнизирането на протобългарското население. В Послание до Колосяни апостолът пише, че всички народности, включително скитите, са равни в Христос (Колосяни 3:11). Скити по това време според Димитър Димитров били наричани обитателите на земите на север от Стара планина, като „според някои учени това е същото население, което само три века по-късно било наречено с нов етноним – българи[7]”.

Според двете изследвания на професор Асен Чилингиров Филипи или Филипопол (Чилингиров, 2006) и Апостол Павел, Филипи и Филипопол (Чилингиров, 2019) св. апостол Павел основава лично и църквата във Филипопол (Пловдив), който град е също в Тракия, а не става въпрос за малкото, потънало в руини днес градче Филипи (в Гърция), както твърдят гръцките и съвременните западни изследователи, тъй като е очевидно според него, че наличните сведения в Новия Завет, съдържащи се за престоя на св. апостол Павел и обстоятелствата около неговото отпътуване от този град, отговарят на откритите археологически разкопки, артефакти и характерен ландшафт на Филипопол (Пловдив, в България), а не на района на Филипи в днешна Гърция[8]. Въпреки че тази хипотеза все още не се възприема от официалната наука, със сигурност се знае обаче, че един от 70-те апостоли на Христос – св. апостол Ерм, за когото по-нататък ще се спомене, е бил епископ във Филипопол (Пловдив) през годините 36-57 година след Христа, и се предполага, че е ръкоположен от св. апостол Павел[9]. Последното се явява косвено указание също за възможността апостол Павел да е бил в Пловдив и аргумент в подкрепа на тезата на Чилингиров.

Архимандрит Йеротей (Косаков) пише в своето изследване Християнството на Балканите от 1–4 век относно проповедта на св. апостол Павел, че в неговото Послание до Римляни той изрично потвърждава изпълнението на своята задача с думите, че предал учението на Христос чак до Илирик (Римляни 15:19). В своите бележки върху Послание на св. апостол Павел до Римляни, блажени Теофилакт Български пише според същия автор, че „апостол Павел казва: тъй че разпространих благовестието от Иерусалим и околността дори до Илирик. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва (апостол Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Иерусалим до Илирик, който съвпада с границите на днешна България. Не е казал: аз съм проповядвал, а изпълних благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, но действено[10]”.

На първия призован от Господ Иисус Христос за Негов апостол – св. апостол Андрей, се пада жребият да благовести в земите на днешна България – Тракия и Скития (Добруджа). Освен това, когато апостол Андрей пътува от Антиохия за Ефес заедно със св. апостол Иоан Богослов според гръцки източници, които Венцислав Каравълчев цитира, същият автор предава сведението, че „Сам Господ Иисус Христос му се явява и му заповядва да отиде в Скития, където в Одесос (днешна Варна), ръкополага св. апостол Амплий [който е от 70-те апостоли] за пръв епископ на града[11]”. От Преданието на Църквата е известно, че маршрутът на св. апостол Андрей минава от Византион по западния бряг на Черно море до Скития[12]. Според същия автор именно градът Одесос е и мястото, „където св. апостол Андрей среща и обръща към вярата светите мъченици Ина, Пина и Рима, които следват своя учител до времето, когато той ръкополага св. апостол Амплий за първи епископ на града и напуска Скития в посока Ахая, която е част от Пелопонес в Гърция [13]”.

Има още →

Апостоличност на Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Александър Александров

Броят на свойствата на Църквата няма край, понеже тя е тяло на самия Христос и по този начин носи свойствата на троичния Бог. Но светите отци от Втория Вселенски събор, водени от Светия Дух, са ги свели до четири: Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква. Тези свойства произлизат от самата същност на Църквата, като определят нейния характер, чрез който тя се различава от всяка човешка институция или общество. Ще спрем по-подробно нашето внимание на свойството апостоличност. Това е свойство, което отъждествява днешната Църква с тази, основана от Господ Иисус Христос и апостолите. Това е от голямо значение, понеже това е най-сигурният показател за истинността на Христовата Църква. В същността си това свойство съдържа останалите три – светостта, единството и съборността [1].

Терминът „апостолски“ или „апостоличен“ има изключително важна роля в историята на християнството. Този термин не е библейски, той е бил използван да дефинира идентичността и природата на Църквата в религиозно-плуралистичната Римска империя. Най-ранните богословски формулировки на апостоличността се отнасят предимно до отговора на Църквата към гностицизма. В този контекст той се е отнасял до последователността и непрекъснатостта на църковните учения, мисия и служение на апостолитe[2]. В същността си апостоличността е свързана с идентичността на Църквата като неин произход, учение, автентичен живот, богослужение, отношение към Христос и към Неговите апостоли, иерархия, свидетелство за Христос, служение и мисия в света[3].

През II-ри век, когато се увеличава броят на ересите и лъжеученията, основани най-вече на писменото Предание, излиза на преден план въпросът за това кой е критерият за апостоличност на тези писания. Редица ереси, като валентианите например, не съгласуват Писанието със старозаветната основа на апостолската проповед на Евангелието и нейната интерпретация на Писанието. Св. Ириней Лионски забелязва, че валентианите разбъркват вътрешния ред и взаимоотношения в Писанието, в „тялото на истината“[4]. По този начин те се отдалечават от контекста на Писанието, поставен от пророците и дошъл до нас чрез преданието на апостолите. Изглежда тези еретици-гностици говорят същото като християните, но го разбират по друг начин. Св. Ириней сравнява тяхното учение с мозайка, чиито камъчета са същите, но са подредени по различен начи, което променя цялостната картина. Той говори за „канон или правило на истината“. За същото говорят и Тертулиан, св. Иполит Римски, Климент Александрийски и други. Този „канон на истината“ се е разглеждал като ключ към тълкуването на Писанието. Според св. Ириней „канонът на истината“ е гарант за истинското разбиране на Писанието в неговата собствена традиция. В „Изложение на апостолската проповед“ св. Ириней разглежда точно съгласуваността между старозаветното Писание и апостолската проповед.Този канон, в контекста на Преданието, по-късно бива наричан Православие, тоест принадлежност към Христовата Църква в пълнотата на Евхаристията. В своето съчинение „Против ересите“ св. Ириней пише:

„Всеки, който непоклатимо пази у себе си канона на истината, възприет посредством кръщението, ще разпознае имената, изреченията и притчите на Писанието, а тяхната богохулна „хипотеза“ няма да възприеме. Защото, ако някой разпознае скъпоценностите, той не ще сметне образа на лисица за образ на цар. Той ще възстанови всеки от пасажите на неговото собствено място в изначалния му ред и устроил се в тялото на истината, той ще отхвърли техните измислици и ще покаже, че нямат основание[5]“ .

Св. апостол Петър

По-нататък св. Ириней ни дава изложение на християнската вяра, предадена от апостолите на техните ученици. То представлява съкратен вариант на учението, запазено в поместните църкви. Св. Ириней използва термина „канон на истината“, а Тертулиан, малко по-късно, го нарича „правило на вярата“. В първата си книга Против ересите св. Ириней отбелязва, че „Църквата, макар и да се простира из цялата вселена, дори до краищата на земята, е приела от апостолите и техните ученици“[6] една проповед и една и съща вяра. Тя е получена по предание, и, въпреки че условията са различни, никой от поместните презвитери и проповедници не би се отклонил от това предание, тъй като не стои над Господа[7].

„Канонът на истината“ (ο κανών τής άληθείας) не представлява извлечени от Писанията догмати, подредени систематично, нито пък е разказ за живота и делото на Иисус Христос. Той е по-скоро критерий на вътрешните връзки и закономерности в Писанието, който изразява основните елементи на Евангелието, проповядвано, пазено и защитавано от Църквата в един постоянно променящ се свят[8].

За св. Ириней в основата на Преданието е твърдението, че божественото Откровение ни е предадено чрез апостолите. Именно апостолската проповед е посредник между Бога и човека. Благодарение на църковното предание истината на тази проповед е достигнала до нас. Преданието на апостолската проповед е гарант, че една и съща животворна вяра е пазена и предадена от апостолско време до днес. Апостолите са онези, чрез които е дошло Божието Откровение в света, въпреки че тяхната истина е била вече разкрита в сборниците на Закона и Пророците. А написаното е станало на по-късен етап, в повечето случаи от техни ученици, за да стане апостолската проповед стълб и крепило на вярата, и истината в Църквата (срв. 1 Тимотей 3:15).

Има още →

Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Камен Динков

II.

Възникнала в Иерусалим – важен религиозен, стопански и културен център за цяла Палестина, Христовата Църква скоро започнала да пръска лъчи на евангелска просвета и в други палестински селища и да печели нови последователи за Богочовека. Поради избухналото гонение срещу нея в  Иерусалим,  напусналите свещения град Христови следовници проповядвали Евангелието и основали нови християнски общини в близки до него палестински градове и села. Един от седемте мъже[1], Деяния на светите апостоли 8:31, избрани да прислужват при иерусалимските вечери на любовта[2], поради което по-късно били наречени дякони, Филип, попаднал в самарийски град, проповядвал Христовото учение и обърнал към Христос много мъже и жени[3]. Бил спечелен за Църквата дори някой си Симон, който се препоръчвал за “велик човек” и смайвал самаряните с магиите, които вършел[4]. Като се научили, че много самарийци повярвали и се кръстили в името на Господа, апостолите, които пребивавали в Иерусалим, изпратили Петър и Иоан, за да предадат на тях Светия Дух, понеже те били само кръстени и никой от тях не бил приел Светия Дух. След като се помолили, двамата апостоли възложили над тях ръце и те приели Светия Дух[5]. По този начин, според професор Иван Снегаров и професор Евсевий Попович, апостолите извършили над повярвалите и кръстилите се в името на Иисус Христос самарийци второто тайнство, тоест миропомазването[6]. На връщане за Иерусалим св. апостол Петър и Иоан проповядвали Евангелието и в много самарийски села[7]. Дали успели да спечелят нови членове за Църквата в тези села, авторът на книгата  Деяния  на светите апостоли не казва. Вероятно е обаче да е имало повярвали и там. Филип пък, пътувайки за град Газа, успял да обърне към Христос и кръсти един абисински велможа, който е заемал длъжността хазнопазител при двора на етиопската царица Кандакия[8]. Велможата-евнух (скопец) бил до това време прозелит[9]. Продължавайки пътя си, дякон Филип проповядвал и в крайбрежните средиземноморски градове от Азот до Кесария Палестинска[10]. В крайбрежните средиземноморски градове Лида и Иопия действително били основани християнски общини. Това личи от посещението, което им направил св. апостол Петър. Излекуването на болния Еней в Лида и възкресяването на умрялата Тавита (“ученичка   или   християнка”)   в   Иопия   затвърдили   вярата   на   Христовите последователи в тези градове и привели към Църквата нови членове. Повярвали не само “всички”, които живели в Лида и “мнозина в Иопия”, но се “обърнали към Господа” и жителите на Сарона[11]. От Иопия св. апостол Петър отишъл в Кесария, където покръстил римския стотник (офицер, обучаващ и управляващ сто войника) Корнилий с целия му дом и близките му приятели[12]. Мненията на някои от църковните историци относно  верската принадлежност на Корнилий се различават.  Едни от тях като Евсевий  Кесарийски[13], Евсевий  Попович[14], Франц Функ[15], Алоис Кньопфлер[16], Иван Снегаров[17] го смятат за езичник, но професор Михаил Емануилович Поснов го причислява към прозелитите[18]. Книгата Деяния на светите апостоли сочи недвусмислено, че Корнилий не е бил обрязан[19]. Ако Корнилий не е бил чист езичник, той най-много е бил прозелит на вратата, тоест той вярвал в единия, изповядван у юдеите Бог, но не е изпълнявал юдейските обреди, не бил обрязан[20]. Последните прозелити за юдеите били равни на чисти езичници. Поради това, когато вестта за покръстването на Корнилий стигнала в Иерусалим, тя предизвикала недоумение не само сред иерусалимските християни из средата на юдеите, но и всред апостолите, освен у Петър. Когато св. апостол Петър се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от обрязаните, затова, че е ходил при необрязаните и е ял с тях, защото те смятали, че в Църквата Христова могат да влязат само обрязаните, тоест  юдеите и прозелитите на правдата. Св.  апостол  Петър отклонил недоумението им, като им обяснил, че той отишъл в дома на Корнилий по Божие указание и покръстил Корнилий, целия му дом и приятелите му и че Светия Дух слязъл   над   новопокръстените   тъй,   както   слязъл   над   самите   апостоли. Иерусалимските християни се успокоили, като се убедили, че Бог отворил вратите на Църквата и за езичниците[21]. Настъпилият, макар и временно, мир за Църквата в Иерусалим след убийството на св. архидякон Стефан – първия мъченик за Христовата вяра (35-37) – благоприятствал за разпространението на Евангелието в Палестина. “А църквите, четем в книгата Деяния на светите апостоли, по цяла Юдея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата за Светия Дух се умножаваха[22]”. За църкви в  Юдея споменава и св. апостол Павел[23]. Ала растящото число на Христовите последователи в Палестина започнало да безпокои еврейските религиозни водачи, на които било забранено от римското правителство да издават и изпълняват смъртни присъди. Особено силно ще да е бил обезпокоен от този факт Ирод Агрипа (37-44), внук на Ирод Велики. Успял да се добере до властта и да стане господар на цяла Палестина, следователно и на  Юдея, Ирод Агрипа веднага предприел гонение срещу Църквата. Жертва на това гонение станал апостол Яков Зеведеев, който бил посечен с меч около 44-та година[24]. Като видял, че това се харесало на юдеите, той арестувал св. апостол Петър и го хвърлил в тъмница, където бил пазен от 16 войника. Ирод смятал да умъртви и този апостол, но не успял, защото през нощта срещу деня, в който той се готвел да го изведе пред народа, св. апостол Петър бил освободен от тъмницата по чуден начин[25]. След като уведомил за това свое премеждие събралите се в дома на Мария, майка на евангелист Марк, Христови последователи и поръчал да “обадят за това на  Яков и братята”, апостол Петър напуснал временно  Иерусалим[26]. Приема се, че и другите апостоли напуснали свещения град[27]. Скоро обаче Ирод Агрипа умрял в Кесария (44-та  година), където се установил  да  живее  след  излизането  на св. апостол Петър  от тъмницата  и погубването на стражарите, които го пазели[28]. Сега цялата свещена земя била обърната в римска провинция, управлявана от прокуратор, както по-рано била управлявана областта  Юдея с град  Иерусалим (6-41 година). За църквата в Палестина отново настъпили мирни времена. Римската власт всявала респект сред юдеите и те не смеели да предприемат гонение срещу Църквата. Петър и другите апостоли, укрили се вън от Иерусалим по време на гонението при Ирод Агрипа, се върнали в свещения град и поели пак управлението на Църквата. Петър, Иоан и Яков (братът на Господа), се смятали за стълбове на Църквата в Иерусалим. По това време дошли тука и апостолите Павел и Варнава, които били приети радушно от Петър, Иоан и Яков[29]. За авторитета, с който се ползвали Петър и Яков всред другите апостоли, презвитери и християни в  Иерусалим, свидетелства ръководната роля, която те играли на Апостолския събор, станал през 51-ва година в Иерусалим. Изглежда, че по време на Апостолския събор Павел и Варнава били определени за проповедници сред необрязаните, езичниците  и прозелитите  на вратата, а Петър и Иоан – за обрязаните юдеи и прозелити на вярата. Защото, отбелязвайки, че Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подали ръка за общуване  на него и на Варнава, св. апостол Павел добавя: “За да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните”. Всъщност тогава било одобрено благовестническото дело на св. апостол Павел, който проповядвал на езичници и юдеи още преди идването си в Иерусалим[30]. Вероятно след Апостолския събор (51-ва година) в свещения град не останал вече нито един апостол. Те всички се пръснали на различни страни, за да разнесат Христовата блага вест всред всички народи. В Иерусалим останал само Яков (братът Господен[31]), който бил и първият епископ в  Иерусалимската църква[32]. Той не ще да е напускал никога свещения град. Когато св. апостол Павел дошъл след време в Иерусалим, той не намерил никого от апостолите, а само Яков, (братът Господен[33]). Развитата дейност от апостолите в Иерусалим след смъртта на Ирод Агрипа и голямото влияние, което имал Яков – първият иерусалимски    епископ,   силно    способствали    за разпространението и затвърдяването на “Словото Божие[34]”. Голямото си влияние първият епископ на Църквата в  Иерусалим дължал не само на онази  жар и убедителност, с която той проповядвал Христовото учение, но и на светия живот, който водил. Поради това той бил наречен от народа праведен[35]. По негово време повярвали в Христос голямо количество палестински  юдеи[36]. Между тях имало и много   еврейски  първенци.   Неповярвалите      юдеи,   книжници   и   фарисеи  били обхванати от тревога, поради опасността да повярва в Христос чрез Яков целият народ[37]. За да спрат бързото развитие на Църквата в цяла Палестина и особено в Иерусалим, те решили да повдигнат ново гонение срещу нея. Омразата им към Христовите последователи се засилила особено много, когато се убедили, че те не подкрепят и не  съчувстват  на  зародилото се революционно движение против римското правителство, защото знаели пророчеството на своя Божествен учител за разорението на Иерусалим[38], което свързвали с готвеното въстание. Иерусалимските християни   говорели,   че   те   имат   откровение   да   напуснат Иерусалим   преди избухването на въстанието и неговото жестоко потушаване от римските легиони и да бягат в малкия град Пела[39], областта Перея зад река Йордан. Според Иосиф Флавий, кесарят, като узнал за смъртта на Феста, изпратил за проконсул на Юдея – Албина. Преди още да пристигне новият проконсул и да заеме новия си пост, първосвещеник Анана, човек “със сприхав характер и принадлежащ към сектата на садукеите, които проявявали по-голяма жестокост от юдеите при правораздаването”, се възползвал от временно настъпилото безвластие и подхвърлил на преследване Църквата в Иерусалим. Били осъдени от Синедриона, свикан от Анана, за нарушение на закона и умъртвени Яков (братът  Господен)  и някои други християни[40]. Щом започнало революционното въстание на  юдеите (66-70), преди още да бъде обсаден  Иерусалим от римските войскови части, християните напуснали своя свещен град и се заселили в Пела, малък град в задйорданската област Перея[41]. В 70-та година юдейското революционно въстание било жестоко потушено от римския полководец Тит. Свещеният град на християни и юдеи бил напълно разорен и евреите претърпели грамадни загуби[42]. Избухналото еврейско въстание станало причина да се появи нов евреохристиянски център. Какво е било количеството на преселилите се в Пела евреохристияни не може да се установи поради липса на исторически известия. Не се знае какво количество  евреохристияни е наброявала изобщо Иерусалимската  църква. По свидетелството на Евсевий Кесарийски в Пела се преселили всички християни от Иерусалим[43]. Когато започнало възстановяването на разорения град, в него се заселили отново евреи. Върнали се и евреохристияни от Пела[44]. Макар числото на иерусалимските християни да се увеличило след време, и Иерусалимската църква да наброявала “безчислено множество от обрязани членове”, както ни уверява Евсевий Кесарийски[45], тя престанала   да играе предишната роля на ръководителка и попечителка на църквите в Палестина, въпреки че е била оглавявана от способни приемници на Яков (братът Господен), какъвто е бил епископ Симеон и други. Изглежда, че сега център на евреохристиянския живот станал град Пела. Оттук ще да е бил авторът на апокрифното “Евангелие според евреите”, написано на арамейски език. Палестински евреохристиянин бил и църковният историк от половината на втори век Хегезип[46]. Св. Епифаний Кипърски съобщава, че през време на войната между римляни и евреи евреохристияни се изселили не само от Иерусалим, но и от други населени места в Палестина. Една част от тези изселници евреохристияни се затвърдили в областите Перея, Келесирия и Декапол. През I-ви век евреохристияни се срещали и в областите Ватанея, Панея, Моавития и други. Изселилите се в Декапол, Келесирия и Перея евреохристияни принадлежали към назарянската ерес[47], а тези в областта Моавития, Набатия и някои в Перея – към ереста на елкезаитите или самсеите[48]. Тези християни из средата на юдеите бягали от юдейските центрове, защото били силно презирани от юдеите. Те търсили убежище в гръцките заселища – градове и села. Броят на тези еретици бил значителен. Заселили се главно в областта между река Йордан и Мъртво море, те просъществували чак до IV-ти век. За тях църковните писатели или не са запазили никакъв спомен или пък са запазили слаб такъв. Евсевий Кесарийски например много рядко споменава за тях, а блажени Иероним и св. Юстин Философ са запазили само по едно известие за тях. Сравнително повече известия за тези евреохристияни, извратили евангелското учение, се срещат у св. Епифаний и Ориген. Нито един обаче от тези църковни писатели не е оставил поне едно определено  известие   относно числеността  на  евреохристияните  в  Палестина. Спирайки се върху 144,000 Иисус Христови последователи, за които става дума в Апокалипсиса[49], според който те носили Божия печат, Ориген, имайки предвид числото на юдеохристияните по негово време, не е склонен да приеме, че последните са могли да наброяват такъв голям брой в цяла Палестина. Той е могъл да има сведения за числеността и местожителството на юдеохристияните в негово време, защото е предприемал пътешествия до Арабия (Бостра[50]). Някои факти от неговите произведения дават основание да се мисли, че той е бил осведомен по-добре от други църковни писатели какъв  брой юдеохристияни могло да има в Палестина през втората половина от III-ти век. Така например той ни е оставил сведения за броя на юдеохристиянските богослужебни места в Александрия и Долен Египет, за числото на самаряните, почитатели на Симон Вълхв и други. Според него Симоновите почитатели по негово време не наброявали повече от тридесет души по цялото земно кълбо, когато през втората половина на II-ри век всички самаряни го почитали като Бог. В Палестина почитателите на Симон били много малко, а на други места, където неговото име било известно от по-рано, сега той нямал никакви почитатели[51]. Слаб лъч от научна светлина върху положението на християните в Палестина хвърля политиката на император Веспасиан и император Домициан  към Давидовите потомци. Поради упоритостта, която проявявали юдеите по време на революционното въстание срещу римското правителство, Веспасиан предприел поголовно гонение на Давидовите потомци след падането на  Иерусалимската крепост[52]. В същата политика спрямо евреите се придържал и Домициан. Той смятал, че единственото средство за окончателното премахване на причините за еврейските вълнения и революционни движения за отхвърляне на римското владичество, е пълното изтребване на Давидовите потомци. Поради това, щом научил, че в Палестина има още Иисус Христови сродници, потомци на цар Давид, той наредил да бъдат издирени и доведени в Рим. Били изпратени при него само двама Давидови потомци. Това били двамата внука на  Юда  (братът  Господен). Според Евсевий Кесарийски, когато Домициан замислил да изтреби Давидовите потомци из средата на юдеите, еретици му посочвали като такива потомците на Юда, който бил по плът брат на Спасителя. Доведените при Домициан двама Юдови внуци били скоро освободени според Хегезип, щом императорът се убедил, че те са хора на черния земеделски труд, с крайно малко количество земя и най-важното, че Христовото царство, което те очаквали, било царство “не земно, а небесно, ангелско, което щяло да се открие при свършека на света, когато Той щял да съди живите и мъртвите и когато щял да въздаде всекиму според делата[53]”. “А освободените, свидетелства  Хегезип,  станали  предстоятели  на  църкви  като  изповедници  и родственици на Христос. Наслаждавайки се с мир, те доживели до времето на Траян” (98-117[54]).

Има още →

Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век*

Публикувано на от Dragan Bachev

Камен Динков

I.

Въпросът кога е била основана Църквата като особена общност (Gemeinschaft), която си поставяла определени задачи и разполагала със съответни средства за тяхното осъществяване, не е намерил своето научно осветление в църковно-историческата литература. Едни от църковните историци като профeсор Иван Снегаров[1], професор Михаил Емануилович Поснов[2], професор Алоис Кньопфлер[3], професор Карл Билмайер[4] и други направо поддържат  тезата, че Църквата като особена общност е възникнала в деня на юдейския празник Петдесeтница (втора книга Макавейска 12:32), 33-та година след Рождество Христово. Други обаче като професор Йоан Петер Кирш[5], професор Евсевий Попович[6], Ханс Ахелис[7] и други са склонни да мислят, че тя е получила началото си значително по-рано. И едните, и другите църковни историци не правят опит да обосновават гледището, на което застават, като преценят или научно осветлят изворните данни по въпроса.

Има и трета категория църковни историци, които съвсем не се интересуват от този въпрос, поради което и не го поставят за осветление в своите трудове. Към тази категория църковни историци можем да отнесем например професор Карл Хойси[8] и големите руски църковни историци професор Василий Василиевич Болотов и професор Алексей Петрович Лебедев. Няма съмнение, че това различие, което съществува у именитите представители на църковно-историческата наука от първите две групи относно времето, когато е била основана Църквата като особена общност и незаинтересоваността на останалите църковни историци по този въпрос не е случайно явление. То се дължи на липсата на преки изворни данни. 

Първоизворите (свещените книги), доколкото са и църковно-исторически паметници, не съдържат достатъчно и ясни указания за научното осветление на въпроса относно времето, когато е била основана Църквата. За други изворни известия по този въпрос пък и дума не може да става смислено. Един от първоизворите ни насочва към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да пострада, възкръсне от мъртвите и се възнесе на небето. Друг обаче от тях ни води към мисълта, че тя е възникнала едва след Неговото Възнесение. Към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди да станат тези събития от Неговия земен живот, ни насочва Евангелието според св. Матей, а към мисълта, че тя е възникнала на десетия ден след Неговото Възнесение или на петдесетия ден след Неговото Възкресение, ни води книгата Деяния на светите апостоли. Според св. евангелист Матей, Иисус Христос на два пъти се е докоснал до живо интересуващия ни тук въпрос. Първия път това е станало в Кесария Филипова, когато св. апостол Петър изповядал Иисус Христос за син Божий, тоест за въплътеното Второ Лице на св. Троица, Богочовек, дошъл да изкупи грешния човешки род от наказанието за грях чрез кръстните Си страдания, смърт и възкресение и да подготви спасението на вярващите в Неговата Богочовешка Личност и месианско достойнство. По този повод Иисус Христос казал на св. апостол Петър дословно следните думи: “Ти си Петър и на този камък ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят[9]”. От тези думи с безвъпросна яснота следва мисълта, че Иисус Христос до този момент не бил основал още Църквата. Той казва, че ще основе Църквата Си, а не казва, че я основава в момента или, че я е основал преди това. Втори път Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата във връзка със съветите, които е давал на учениците Си как да постъпват, когато съгреши пред тях ближният им. “Ако съгреши – буквално говорил Иисус Христос – против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още един или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар[10]”. Думите “обади на Църквата” и думите “ако той и Църквата не послуша” безспорно водят към мисълта, че Църквата е била вече основана от Иисус Христос, че тя вече съществува в действителност и била известна на апостолите, когато Той им давал тези съвети. И в двата случая, в които Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата, се отнасят към третата година от Неговата обществена Дейност, тоест към 33-та година след Неговото Рождение[11]. Значи, през тази година Той заявил, че ще основе Църквата Си и още през същата година я е основал. Колко дни или месеци са се изминали от деня, в който Той действително я е основал през същата година, не може да се каже с положителност, поради липса на исторически известия. Вън от всяко съмнение е обаче, че за разстояние от година или години не може да става смислено дума. Няма съмнение също така, че до момента, в който Иисус Христос заявил, че ще основе Църквата си, тя не е съществувала и всякакви опити да бъде отнесено нейното основаване към 30-та, 31-ва или 32-ра година след Неговото Рождение, трябва да бъдат категорично отхвърлени. С други думи, следвайки  тези  първоизворни  известия,  ние  трябва  да  отнесем основаването на Църквата към началните месеци от 33-та година, но безсъмнено към времето преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят. Сега въпросът за времето кога е била основана Църквата като обособена общност, принудително се слага така: Църквата преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят ли е възникнала, или пък е възникнала след тези големи събития от Неговия земен живот? Към мисълта, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да завърши Своята изкупителна мисия чрез страданията, смъртта, Възкресението Си, и Възнесението, ни водят на пръв поглед и някои други данни, ясно подчертани в първоизворите. На първо място между тези данни трябва да бъде поставено известието, че Иисус Христос още приживе се обградил с много ученици. От тях за по-специална цел Той избрал дванадесет, които нарекъл апостоли, тоест пратеници[12]. След това Той избрал още седемдесет[13], чиито имена не са известни[14]. На второ място трябва да отбележим  факта, че Иисус Христос изпратил  учениците Си да проповядват Неговото учение сред синовете Израиливи[15], да кръщават приелите тoва учение[16], да лекуват болни[17], да изгонват зли духове, обхванали някои хора[18], да прощават греховете на каещите се[19] и да вършат чудеса с дадената им власт от техния Божествен учител[20]. Както  дванадесетте, така и седемдесетте  Иисус Христови ученици, изпратени със същата цел сред синовете Израилеви, действително вършили онова, за което са били изпратени, макар и не винаги успешно[21]. С други думи те видимо вършели много от онова, което започнали да правят непрестанно след слизането на Светия Дух над тях, в деня на юдейския празник Петдесетница, в 33-та година след рождението на Иисус Христос, и което Църквата върши до ден-днешен. 

Има още →

Възкресението Христово в светлината на фактите и здравия разум*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тончо Николов

Възкресението е едно от най-значителните събития на земния живот на нашия Спасител и Господ Иисус Христос. То е значително не само като необикновено телесно явление, но и по своя духовен смисъл. В дните на Своя земен живот Иисус обръщал неведнъж внимание на учениците върху бъдещата Си насилствена смърт и възкресението, което ще настъпи. А в първото послание до Коринтяни, 15-та глава апостол Павел изтъква изключителното и съдбоносно значение на възкресението не само за спасението на душата от грях и смърт, но и за всекидневния земен живот.

Обаче още от следващия ден на възкресението, религиозните и светските централи пуснали лъжи, за да го отрекат като действително събитие. И по въпроса за възкресението хората се разделили на три групи:

a) вярващи,

б) съмняващи се и

в) отричащи възкресението.

Има още →

ЗАПОЗНАВАНЕ С БИБЛИЯТА*

Публикувано на от Dragan Bachev

За Евангелието

Думата “Евангелие” значи блага вест или приятна и радостна вест. С това име се наричат първите четири книги на Новия Завет, в които се разказва за живота и учението на въплътилия се Син Божи, Господ Иисус Христос – за всичко, което Той е направил за установяване на праведен живот на земята и спасението на нас, грешните хора.New TestamentДо явяването на земята на Сина Божи хората си представяли Бога като всемогъщ Творец, страшен Съдия, пребъдващ в непристъпна слава. Иисус Христос ни дава ново понятие за Бога като за близък нам, милосърден и любящ Отец. “Който е видял Мене, видял е Отца” – казва Иисус Христос на съвременниците си (Иоан 14:9). Действително целият облик на Христа, всяка негова дума и жест били проникнати от състрадание към падналия човек. Той бил Лекар сред болни. Хората чувствали Неговата любов и хиляди били привлечени към Него. Никому не било отказано. Христос помагал на всички: събуждал съвестта на грешниците, изцелявал слепи и разслабени, утешавал отчаяни, освобождавал от бесове. На Неговото всемогъщо слово се подчинявали природата и самата смърт.

В тази брошура бихме искали да запознаем читателя с времето и обстоятелствата, при които били написани евангелията. Накрая ще приведем избрани наставления на Спасителя. Бихме искали да се задълбочим в живота и учението на нашия Спасител. Та нали колкото повече четем Евангелието, толкова по-сигурно усвояваме и правилния начин на мислене. Придобивайки личен духовен опит, започваме да се убеждаваме в реалната близост на нашия Спасител. Ние чувстваме, че Той е Добрият Пастир, Който ежедневно ни избавя от беди и ръководи живота ни.

През нашия век, когато хората слушат и четат толкова противоречиви, често неправилни сведения, би следвало Евангелието да бъде за нас настолна книга. Докато всички останали книги съдържат мисли и мнения на хора, от Евангелието чуваме безсмъртните слова на Самия Бог!

История на евангелския текст

Всички новозаветни свещени книги са написани на гръцки език, но не на класическия гръцки, а на александрийско наречие, на народен гръцки език, така наречения “кини диалектос”, който бил говорим или в краен случай разбираем от всички културни обитатели на източната и западната част на тогавашната Римска империя. Той бил езикът на всички образовани хора от онова време. евангелистите писали на този език новозаветните свещени книги, за да бъдат те достъпни за четене и разбираеми от всички образовани граждани.Jesus and His Mother MaryПри писане били употребявани само големите букви от гръцката азбука, без препинателни знаци и дори без да се отделят думите една от друга. Малки букви започнали да се употребяват едва от IХ век, също оттогава е и отделянето на думите. Препинателните знаци са въведени чак след изобретяването на книгопечатането през ХV век. Днешното разделяне на глави било направено на Запад от кардинал Гугон през ХIII век, а разделянето на стихове – от парижкия типограф Роберт Стефан през ХVI век.

Чрез своите учени епископи и презвитери Църквата винаги се грижила за запазване на текста на свещените книги от всякакви изкривявания, които са винаги възможни, особено преди изобретяване на книгопечатането, когато книгите се преписвали на ръка. Има сведения, че над изправяне на текста в ръкописите много са се трудили учени мъже от християнската древност като Ориген, Исихий, епископ Египетски и Лукиан, презвитер Антиохийски. С изобретяване на книгопечатането започнало да се следи за това новозаветните книги да се печатат само по най-добрите и най-древни ръкописи. През първата четвърт на ХVI век се появили почти едновременно две печатни издания на новозаветния гръцки текст: така наречената Комплютенска полиглота в Испания и изданието на Еразъм Ротердамски в Базел. През миналото столетие следва да се отбележат като образцови трудовете на Тишендорф – издание, явило се в резултат на сравнение на близо деветстотин ръкописа на Новия Завет.

Тези добросъвестни и критични трудове и особено непрестанната грижа на Църквата, в която пребъдва и ръководи Дух Свети, са достатъчна гаранция, че в днешно време притежаваме чист и неповреден гръцки текст на новозаветните свещени книги.

През втората половина на девето столетие новозаветните свещени книги били преведени от славянските просветители, равноапостолните братя Кирил и Методий на “славянски език”, до някаква степен общия и разбираем за всички славянски племена старобългарски език, на който се говорело в околностите на град Солун, родното място на светите братя. Най-древният паметник на славянския превод, достигнал до наши дни, е запазен в Русия – това е известното “Остромирово Евангелие”, наречено така, защото било написано за новгородския управител Остромир от дякон Григорий през 1056-1057 година.

Кога са написани евангелията

Времето на написване на всяка от свещените книги на Новия Завет не може да бъде определено с безусловна точност, но несъмнено всички те са били написани през втората половина на I век. Това се вижда от факта, че редица писатели от II век, като светия мъченик Юстин Философ в апологията си, написана около 150-та година, езическия писател Целз в съчинението си, написано също в средата на II век, и особено свещеномъченика Игнатий Богоносец в своите послания, отнасящи се към 107-ма година – всички те се позовават на новозаветните свещени книги и привеждат дословни цитати от тях.Jesus and His Mother Mary2Първи по време на написване новозаветни книги били посланията на светите апостоли по повод необходимостта да бъдат утвърдени във вярата новооснованите християнски общини; но скоро се явила потребност и от систематично изложение на земното житие на Господ Иисус Христос и Неговите ученици. Както и да се опитва така наречената “отрицателна критика” да разколебае новозаветните свещени книги, отнасяйки появата им към значително по-късно време (например Бауер и неговата школа), най-новите открития из областта на патристическата литература с цялата си убедителност свидетелстват, че всички те са написани през I век.

От цяла редица съображения може да се заключи, че евангелие от Матей е написано най-рано от всички и не по-късно от 50-60 година след Рождество Христово. Евангелията от Марк и Лука са написани малко по-късно, но във всеки случай преди разрушаването на Иерусалим, тоест преди 70 година след Рождество Христово, а св. Иоан Богослов написал своето евангелие най-късно от всички, в края на I век, бидейки вече в дълбока старост, както някои предполагат, около 96-та година. Малко по-рано той написал Апокалипсис. Книгата Деяния на светите апостоли е написана наскоро след евангелие от Лука, понеже както се вижда от предговора ѝ, тя се явява негово продължение.

Значение на четирите евангелия

Всичките четири евангелия хармонично повествуват за живота и учението на Христа Спасителя, за неговите чудеса, кръстни страдания, смъртта, погребението, Неговото преславно възкресение от мъртвите и възнесението Му на небето. Взаимно допълвайки и разяснявайки едно друго, те представляват цяла една книга без никакви противоречия и несъгласие в основното и същественото.

Често като символ на четирите евангелия служи тайнствената колесница, която видял пророк Иезекиил при река Ховар (Иезекиил 1:1-28) и която се състояла от четири същества, напомнящи с вида си човек, лъв, телец и орел. Тези същества, поотделно взети, станали символи на евангелистите. Християнското изкуство от V век насам изобразява Матей с човек или ангел, Марк – с лъв, Лука – с телец, Иоан – с орел.jesus_mary_josephОсвен четирите канонични евангелия, през първите векове били известни към петдесетина други писания, наричани също “евангелия” и приписващи си апостолски произход. Църквата ги отнася към списъка “апокрифни” – тоест отречени книги. Те съдържат в себе си изкривени и съмнителни повествования. Към тези апокрифни евангелия се отнасят “Първоевангелие от Иаков”, “История на дърводелеца Иосиф”, “Евангелие от Тома”, “Евангелие от Никодим” и други. В тях между другото за първи път са писани легенди, отнасящи се към детството на Господ Иисус Христос.

Съгласуване на евангелията

От четирите евангелия съдържанието на първите три – от Матей, Марк и Лука – твърде много съвпада или се доближава както по самия повествователен материал, така и по формата на изложение; четвъртото евангелие от Иоан е по-особено в това отношение, значително различавайки се от първите три както по излагания в него материал, така и със стила си и формата на изложение.

Във връзка с това първите три евангелия е прието да се наричат “синоптически” от гръцката дума “синопсис”, която означава “изложение в един общ образ”. Макар и първите три евангелия да са твърде близки помежду си и по план, и по съдържание, всяко от тях има, разбира се, и своите особености.

Синоптическите евангелия повествуват почти изключително за дейността на Господ Иисус Христос в Галилея, а свети Иоан – в Иудея. Синоптиците разказват най-вече за чудесата, притчите и външните събития в живота на Господа, апостол Иоан разсъждава за дълбокия му вътрешен смисъл, привежда речта на Господа за най-възвишени предмети на вярата.

При цялото различие между евангелията в тях няма вътрешни противоречия; при внимателно четене лесно е да се намерят ясни признаци на съгласие между синоптиците и свети Иоан. Така св. Иоан разказва малко за галилейското служение на Господа, но той несъмнено знае за нееднократното Му продължително пребиваване в Галилея; синоптиците не представят нищо относно ранната дейност на Господ в Иудея и в самия Иерусалим, но у тях се срещат често намеци за тази дейност. Така и според тяхното свидетелство Господ имал в Иерусалим приятели, ученици и последователи, както например притежателя на горницата, където станала Тайната вечеря, и Иосиф Ариматейски. Особено важни в това отношение са думите, привеждани от синоптиците: “Иерусалиме, Иерусалиме!… колко пъти съм искал да събера чедата ти” – израз, който явно предполага многократно пребиваване на Господ в Иерусалим.Jesus Christ, Mary, Joseph and St. SimeonОсновната разлика между синоптиците и св. Иоан се заключава в записаните от него беседи на Господа. У синоптиците тези беседи са доста прости и лесно достъпни за разбиране; у Иоан са дълбоки, тайнствени, често трудни за разбиране, като че са предназначени не за тълпата, а за някакъв по-тесен кръг слушатели. Синоптиците привеждат речи на Господа, произнесени пред галилеяните, хора обикновени и невежи, Иоан предава най-вече речи на Господа пред иудеите, книжниците и фарисеите, хора изкусни в познаването на Моисеевия закон, повече или по-малко издигнати в степента на тогавашната образованост. Но и тук между синоптиците и Иоан няма голямо различие. Ако синоптиците представят повече човешката страна на Христа, а Иоан – предимно божествената, то не значи, че у синоптиците съвсем отсъства божествената страна или у Иоан – човешката. Син Човечески у синоптиците е и Син Божи, Комуто е дадена всяка власт на небето и на земята. По същия начин Син Божи у Иоан е също истински човек, който приема поканата за брачно угощение, приятелски беседва с Марта и Мария и плаче на гроба на своя приятел Лазар.

По такъв начин синоптиците и св. Иоан взаимно се допълват и само в своята съвкупност четирите евангелия дават цялостния образ на Христос такъв, какъвто е възприет и се проповядва от Църквата.

Характер на всяко от четирите евангелия

Православното учение за боговдъхновеността на книгите от Свещеното Писание винаги е поддържало възгледа, че вдъхновявайки свещените писатели, съобщавайки им мисли и слова, Светият Дух не стеснява техния собствен ум и характер. Наитието на Светия Дух не потискало човешкия дух, а само го очиствало и възвисявало над естествените му граници. Затова, представлявайки едно цяло в изложението на божествената истина, евангелията се различават едно от друго в зависимост от личните свойства на характера на всеки от евангелистите; различават се по строежа на речта, слога, някои особени изрази, различават се помежду си и вследствие на обстоятелствата и условията, при които били написани и в зависимост от целта, която си е поставил всеки от четиримата евангелисти.

Затова за по-доброто тълкуване и разбиране на евангелията е необходимо по-отблизо да се запознаем с личността, характера и живота на всеки от четиримата евангелисти и с обстоятелствата, при които е било написано всяко от четирите евангелия.

Евангелие от Матей

Евангелист Матей, който носил и името Левий, бил в числото на дванадесетте Христови апостоли. Преди призоваването си към апостолско служение той бил митар, тоест събирач на данъци и като такъв, разбира се, необичан от своите съотечественици – евреите, които презирали и ненавиждали митарите за това, че били служители на поробителите римляни и притеснявали своя народ, като събирали данъци, при което в стремежа си за печалба често вземали повече, отколкото следва.

За своето призоваване апостол Матей разказва сам в девета глава на своето евангелие, наричайки се с името Матей, в същото време евангелистите Марк и Лука, повествувайки за това събитие, го наричат Левий. За евреите било обичайно да имат по няколко имена.the Boy Jesus in the templeТрогнат до дълбините на душата си от милостта на Господа, Който не се погнусил от него въпреки общото презрение на евреите и особено на духовните водачи на еврейския народ – книжниците и фарисеите, Матей възприел с цялото си сърце Христовото учение и особено дълбоко почувствал превъзходството му над преданията и възгледите на фарисеите, носещи печат на външна праведност, самомнение и презрение към грешниците. Ето защо сам той представя така подробно изобличителната реч на Господа против книжниците и фарисеите лицемери, която четем в двадесет и трета от неговото евангелие. Трябва да се предположи, че по същата причина той е взел особено присърце делото на спасение именно на своя собствен еврейски народ, който по това време толкова се бил поддал на лъжливите понятия и възгледи на фарисеите, затова и неговото евангелие е написано първо за евреите. Има основания да се предполага, че то първоначално било написано на еврейски език* и чак малко по-късно може би дори от самия св. Матей преведено на гръцки език.

Пишейки своето eвангелие за евреите, св. Матей си поставя за главна цел да им докаже, че Иисус Христос е именно онзи Месия, за Когото предсказвали старозаветните пророци; че старозаветното откровение, затъмнено от книжниците и фарисеите, само в християнството се изяснява и възприема своя най-съвършен смисъл. Ето защо той започва евангелието си с родословието на Иисус Христос, желаейки да покаже на евреите Неговия произход от Давид и Авраам, и дава грамаден брой доказателства от Стария Завет, за да покаже изпълнението в него на старозаветните пророчества. Предназначението на първото евангелие за евреите се вижда от това, че св. Матей, споменавайки за иудейските обичаи, не счита за нужно да обяснява техния смисъл и значение, както правят това другите евангелисти. По същия начин той оставя без обяснение и някои арамейски думи, употребяващи се в Палестина.

Св. Матей проповядвал продължително време в Палестина. След това той заминал да проповядва в други страни и завършил живота си с мъченическа смърт в Етиопия.

Евангелие от Марк

Евангелист Марк носил още името Иоан. По произход той също бил иудеин, но не бил в числото на дванадесетте апостоли. Затова той не е могъл да бъде такъв постоянен спътник и слушател на Господа, какъвто бил св. Матей. Своето евангелие той написал по думите и под ръководството на св. апостол Петър. Самият той по всяка вероятност бил очевидец само на последните дни от земния живот на Господа. Само в евангелието от Марк се разказва за един юноша, който при вземането на Господа под стража в Гетсиманската градина вървял след Него, загърнат в покривало и воините го хванали, но той, оставяйки покривалото, гол избягал от тях (Марк 14:51-52). В този юноша древното предание вижда самия автор на второто евангелие – св. Марк. Неговата майка – Мария, се споменава в книгата Деяния апостолски като една от жените, най-предани на Христовата вяра; в дома ѝ в Иерусалим вярващите се събирали за молитва. Впоследствие Марк участва в първото пътешествие на св. апостол Павел заедно с другия му спътник Варнава, на когото той се пада племенник по майчина линия. Той бил при апостол Павел в Рим, откъдето е писано посланието към Колосяните.Jesus prayer gardenПо-нататък, както се вижда, св. Марк станал спътник и сътрудник на св. апостол Петър, което се потвърждава от думите на самия апостол Петър в неговото първо съборно послание, където той пише: “Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марко” (1 Петр. 5:13). Преди отпътуването си отново го извиква при себе си св. апостол Павел, който пише на Тимотей: “Вземи Марка и го доведи със себе си, защото ми е нужен по службата.” По предание св. апостол Петър поставил св. Марк за пръв епископ на Александрийската църква и св. Марк завършил мъченически живота си в Александрия.

По свидетелството на св. Папий, епископ Иераполски, а също и св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски, св. Марк е написал своето евангелие от думите на св. апостол Петър. Св. Юстин го нарича даже направо “паметни записки на Петър”. Климент Александрийски твърди, че евангелие от Марк представлява всъщност запис на устна проповед на св. апостол Петър, който св. Марк направил по молба на християните от Рим. Самото съдържание на евангелие от Марка свидетелства, че то е предназначено за християни измежду езичниците. В него твърде малко се говори за отношението на учението на Господ Иисус Христос към Стария Завет и се привеждат съвсем малко доказателства от старозаветните свещени книги. Заедно с това в него срещаме латински думи като например “speculator” и други. Даже проповедта в планината, която обяснява превъзходството на новозаветния закон пред старозаветния, е пропусната.

Затова пък особено внимание св. Марк обръща на това да даде в евангелието си силен и ярък разказ за Христовите чудеса, подчертавайки с това царското величие и всемогъщество на Господа. В неговото евангелие Иисус не е “син Давидов” както Матей, а Син Божи, Владика и Повелител, Цар на вселената.

Евангелие от Лука

Древният историк Евсевий Кесарийски говори, че св. Лука бил родом от Антиохия и затова е прието да се счита, че по произход св. Лука бил езичник или така наречения “прозелит”, тоест езичник, приел иудейството. По професия той бил лекар, което се вижда от посланията на св. апостол Павел до Колосяните; църковното предание прибавя, че той бил и живописец. В Евангелието се съдържат наставленията на Господа към седемдесетте избрани ученици, изложени съвсем подробно, от което се прави заключение, че апостол Лука е бил в числото на седемдесетте Христови ученици. Необикновено живият му разказ за явяването на Господа на двамата ученици по пътя за Емаус, при което се споменава името само на единия от тях – Клеопа, а също и древното предание свидетелстват, че той е бил един от тези двама ученици, удостоени с явяването на Господа (Лука 24:13-33).jesus and the disciplesОт книгата Деяния на светите апостоли се вижда, че започвайки от второто пътешествие на св. апостол Павел, св. Лука става негов постоянен сътрудник и почти неразделен спътник. Той е със св. апостол Павел както по време на първите му окови, когато са написани посланията към Колосяните и Филипяните, така и по време на вторите окови, когато е написано Второто послание до Тимотей и апостолът завършва живота си с мъченическа смърт. Има сведения, че след смъртта на апостол Павел св. Лука проповядвал и загинал мъченически в Ахайя. При император Констанций (в средата на IV век) неговите св. мощи били пренесени в Константинопол заедно с мощите на св. апостол Андрей.

Както се вижда от предисловието на третото евангелие, св. Лука го написал по молба на някакъв знатен мъж, “достопочтения Теофил”, живял в Антиохия, за когото той написал след това и книгата “Деяния на светите апостоли”, явяваща се продължение на евангелското повествование (вж. Лука 1:14 и Деяния апостолски 1:1-2). При това св. Лука ползвал не само разказите на очевидци на служението на Господа, но и някои вече съществуващи тогава писмени записи за живота и учението на Господа. По собствените му думи тези писмени записки били подложени на щателно изследване от самия него, затова и евангелието му се отличава с особена точност при определянето на времето и мястото на събитията и строга хронологична последователност.

“Достопочтеният Теофил”, за когото е написано третото евангелие, не е бил жител на Палестина и не е посещавал Иерусалим; в противен случай не би било необходимо св. Лука да дава различни географски обяснения от рода на следното, например, че Елеон се намира близо до Иерусалим на разстояние “един съботен път” и така нататък. От друга страна, на него очевидно са били по-познати Сиракуза, Ригия, Путеол в Италия, Апиевият площад и Трите кръчми в Рим, напомняйки за които в книгата Деяния апостолски, св. Лука не дава никакви пояснения. Както съобщава Климент Александрийски (началото на III век), Теофил бил богат и знатен жител на Антиохия (Сирия), изповядвал Христовата вяра и домът му служил за храм на антиохийските християни.

В евангелие от Лука явно проличава влиянието на св. апостол Павел, на когото св. Лука бил спътник и сътрудник. Като “Апостол на езичниците” св. Павел се стараел най-вече да разкрива великата истина, че Месия – Христос дошъл на земята не само заради иудеите, но и при езичниците, и че Той е Спасителят на целия свят, на всички хора.

Във връзка с тази основна мисъл, която явно прокарва в продължение на цялото повествование в третото евангелие, родословието на Иисус Христос е доведено там до родоначалника на цялото човечество Адам и до самия Бог, за да се подчертае значението на Христовата мисия за целия човешки род (Лука 3:23-38).Jesus ordain apostlesТакива епизоди като пратеничеството на св. пророк Илия при вдовицата в Сарепта Сидонска, изцеляването от проказа на сириеца Нееман от пророка Елисей (4:26-27); притчите за блудния син, за митаря и фарисея се намират в тясна вътрешна връзка с подробно разясняваното от св. апостол Павел учение за спасението не само на иудеите, но и на езичниците и за оправданието на човека пред Бога не по делата на закона, а чрез Божията благодат, давана единствено от безпределното Божие милосърдие и човеколюбие. Никой така ярко не изобразява Божията любов към каещите се грешници, както това прави св. Лука, като привежда в своето евангелие редица притчи за блудния син и за митаря и фарисея, още притчата за заблудената овца, за изгубената драхма, за милосърдния самарянин, разказа за покаянието на началника на митничарите Закхей и други, както и знаменателните думи, че “такава радост,.. бива пред ангелите Божии и за един каещ се грешник”.

Времето и мястото на написването на евангелие от Лука може да се определят, като се ръководим от съображението, че то е написано преди книгата Деяния на светите апостоли, която представлява като че негово продължение (Деяния апостолски 1:1). Книга Деяния Деяния на светите апостоли завършва с описание на двегодишното пребиваване на св. апостол Павел в Рим (28:30). Това е било около 63 година от Рождество Христово. Следователно евангелие от Лука не би могло да бъде написано по-късно и по всяка вероятност е написано в Рим.

Евангелие от Иоан

Евангелистът Иоан Богослов бил възлюбен ученик на Христа. Той бил син на галилейския рибар Заведей и Саломия. Заведей очевидно бил заможен, понеже държал работници; освен това, изглежда, е бил уважаван член на иудейското общество, защото син му Иоан бил познат на първосвещеника. Майката Саломия се споменава между жените, послужили на Господа с имуществото си: тя придружавала Господ в Галилея, последвала Го в Иерусалим за последната Пасха и участвала в донасянето на миро за помазване на Неговото тяло заедно с другите жени-мироносици. Преданието я счита за дъщеря на Иосиф Праведни.

Иоан отначало бил ученик на св. Иоан Кръстител. Чувайки от него свидетелството за Христа като Агнец Божи, вземащ върху Себе Си греховете на света, той начаса заедно с Андрей тръгнал след Христа (Иоан 1:37-40). Постоянен ученик на Господа той станал малко по-късно, след чудесния улов на риби в Генисаретското (Галилейското) езеро, когато Господ Сам го призовал заедно с брат му Иаков. Заедно с Петър и брат си Иаков той бил удостоен с особена близост до Господа, придружавал Го в най-важните и тържествени моменти от Неговия живот. Така той се удостоил да присъства при възкресяването на дъщерята на Иаир, да види Господнето преображение на планината, да слуша беседата за знаменията на Неговото второ пришествие, да бъде свидетел на Неговата молитва в Гетсиманската градина. А на Тайната вечеря той бил толкова близо до Господа, че по собствените му думи се бил облегнал на гърдите Иисусови (Иоан 13:23-25). От смирение неназовавайки се по име, но говорейки за себе си в своето евангелие, той се нарича “ученика, когото Господ обичаше”. Тази любов на Господа към него се проявява и когато Господ, прикован на кръста, му поверява Своята пречиста майка, казвайки: “Ето майка ти!” (Иоан 19:27).Jesus Christ and the apostles3Обичайки пламенно Господа, Иоан бил пълен с негодувание против ония, които враждували срещу Господа или странели от Него. Затова той забранявал на човека, който не ходил с Христа, да изгонва бесове с името на Иисуса Христа; друг път молил Господа за позволение да низведе огън върху жителите на едно самарянско селище затова, че не Го приели, когато пътувал за Иерусалим през Самария (Лука 9:54). Заради това той и брат му Иаков получили от Господа прозвището “воанергес”, което означава “синове на гърма”. Чувствайки Христовата любов към себе си, но още не бидейки просветен с благодатта на Светия Дух, той решава да измоли заедно с брат си Иаков най-близкото до Господа място в Неговото бъдещо царство, в отговор на което получава предсказание за очакващата ги чаша на страдания (Матей 20:20).

След Господнето възнесение често виждаме св. Иоан заедно със св. апостол Петър. Наравно с него той е считан за стълп на Църквата и пребивава в Иерусалим (Галатяни 2:9). След разрушаването на Иерусалим място на живота и дейността на св. Иоан става град Ефес в Мала Азия. При царуването на император Домициан той е изпратен на заточение на остров Патмос, където написва Апокалипсис (1:9-19). Върнат от заточението в Ефес, той написва своето евангелие и почива с естествена смърт (единствен от апостолите) по предание в дълбока старост, бидейки около 105-годишен, при царуването на император Траян.

Преданието гласи, че четвъртото евангелие е написано от св. Иоан по молба на ефеските християни. Те му представили първите три евангелия и го помолили да ги допълни с думите на Господа, които сам е чул от Него. Св. Иоан потвърдил истинността на всичко написано в тези три евангелия, но намерил, че в тяхното повествование е необходимо още много да се добави и особено да се изложи по-подробно и ярко учението за Божеството на Господ Иисус Христос, за да не започнат хората с течение на времето да мислят за Него само като за Син Човешки. Още повече това било необходимо, понеже по това време вече били започнали да се появяват ереси, отричащи Христовата Божественост – евионити, ереста на Керинт и гностици. За тези обстоятелства споменава св. Ириней Лионски.Jesus And the Woman of SamariaОт всичко казано е ясно, че целта на написването на четвъртото евангелие била да се допълни повествованието на тримата евангелисти. Отличителната черта на Евангелието от Иоан е ярко изразена и в наименованието, давано му в древността. За разлика от първите три евангелия то се наричало “духовно евангелие”.

Евангелието от Иоан започва с изложение на учението за Божествеността на Христа и съдържа в себе си множество най-възвишени слова на Господа, в които се разкрива Неговото Божествено достойнство и най-дълбоки тайнства на вярата, каквито са например беседата с Никодим за раждането свише от вода и Дух и за тайнството Изкупление; беседата със самарянката за живата вода и за поклонението Богу с дух и истина; беседата за хляба, слязъл от небето и за тайнството Евхаристия; беседата за добрия пастир и особено забележителната по своето съдържание прощална беседа с учениците на тайната вечеря и заключителната удивителна така наречена “първосвещеническа молитва” на Господа. Тук намираме и ред собствени свидетелства на Господа за Самия Себе си като Син Божи. За учението за Бога Слово и разкриването на всички тези най-дълбоки и възвишени истини и тайни на нашата вяра св. Иоан получил почетното наименование Богослов.

Чист по сърце девственик, изцяло и от все сърце посветил се на Господа и обичан от Него за това с особена любов, св. Иоан дълбоко прониква във възвишената тайна на християнската любов и както никой друг е разкрил пълно, задълбочено и убедително в своето евангелие и особено в трите си съборни послания християнското учение за двете основни заповеди на Божия Закон – за любовта към Бога и любовта към ближния, – затова е наречен апостол на любовта.Jesus and a sinful woman forgivenВажна особеност на Иоановото евангелие е и това, че докато първите трима евангелисти повествуват най-вече за проповедта на Господ Иисус Христос в Галилея, св. Иоан излага събития и речи, станали в Иудея. Благодарение на това можем да изчислим каква е била продължителността на общественото служение на Господа и заедно с това продължителността на Неговия земен живот. През повечето време проповядвайки в Галилея, Господ пътешествал в Иерусалим за всички най-главни празници. Тези пътешествия в Иерусалим на празник Пасха, както се вижда от евангелието на Иоан, били общо три, а преди четвъртата Пасха на Своето обществено служение Господ приел кръстната смърт. От това следва, че общественото служение на Господа продължило около три и половина години и Той живял на земята всичко тридесет и три и половина години (понеже, както свидетелства св. Лука (3:23), излязъл на обществено служение на 30-годишна възраст).

Избрани наставления на Спасителя

Вяра: “Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:14-21); “Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” (Марк 9:23); “Блажени, които не са видели и са повярвали” (Иоан 20:29); вж. също Матей 16:17-18; Лука 17:5-10; Марк 16:16.

Божията воля, – да я следваме: “Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята” (Матей 6:10); “Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен” (Матей 7:21).

Благодарност към Бога: “Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси” – из разказа за десетте прокажени (Лука 17:11-19).

Благодат, Светия Дух: “Роденото от Духа е дух” (Иоан 3:6); “Който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен” (Иоан 4:13-14). “Ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесни ще даде Дух Свети на ония, които Му искат?” (Лука 11:13); “А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13); виж също: Иоан 7:37-39; Иоан 14:15-21; Иоан 16:13; Марк 4:26-29 (притча за растящото семе); Матей 13:31-32 (притча за синапеното зърно); Матей 8:24-30; Матей 25:1-13 (притча за десетте девици).The woman who touched jesus garment 2Бодърстване: “Бъдете будни, понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та като дойде ненадейно, да не ви намери, че спите” (Марк 13:33-37). Виж също: Лука 11:24-26; Лука 21:34-36; Матей 8:24-30 (притча за плевелите).

Да се прави добро: “Както искате да постъпват с вас човеците, тай и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31). “Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Матей 5:13-16); “Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Матей 10:14); виж също: Лука 19:11-27; Матей 25:31-46; Лука 10:25-37 (притча за милосърдния самарянин); виж също притчата за безплодната смоковница (Лука 13:6-9).

Господ Иисус Христос постоянно учил да развиват у себе си добри качества: виж например Проповедта на планината (Матей 5-7 глава) и Десетте блаженства, в които е начертан пътят към съвършенство (Матей 5:3-12). В притчата за сеяча (Матей 13:3-23) и особено в притчата за талантите (Матей 25:14-30) се говори за необходимостта да се развиват и тези естествени способности, които Бог ни е дал. Съчетанието на благодатни дарования с развити способности (таланти) съставлява истинско богатство за човека; затова е казано, че “Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21).

Единство, стремеж към него: “И ще бъдете едно стадо и едни пастир” (Иоан 10:16); “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21-26); “Дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20).Sin no moreИстина, любов към нея: “Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Виж също (Матей 13:44-46) (притча за съкровището в полето).

Кръст, носенето му, тесният път: “Влезте през тесните врата, защото широки са вратата и просторен пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води към живота и малцина ги намират” (Матей 7:13-14); “Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Матей 11:12); “Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Матей 17:38); Виж също: Лука 13:22-30; Марк 8:34-38; Лука 14:25-27; Иоан 12:25-26.

Любов към Бога и хората: “Възлюби Господа Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа и с всичкия си разум, и с всичката си сила… възлюби ближния си като себе си” (Марк 12:28-34); “Милост искам, а не жертва” (Матей 9:13); “Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; и който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще възлюбя и ще му се явя Сам… и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:15-23); “По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан 13:35); “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13). Виж също: Матей 5:42-48; Иоан 13:34-35.Jesus Christ and St. PeterМолитвата: “Искайте, и ще ви се даде, търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори” (Мат. 7:7-11); “Всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите” (Матей 21:22); “Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Иоан 4:23-24); виж също: Матей 6:5-15; Лука 18:1-8; Матей 18:19-20; Марк 11:23; Иоан 16:23-27; Марк 14:38; Лука 11:5-8; Лука 18:1-8 (притчата за праведния съдия).

Милостиня: “Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ме напоихте, странник бях, и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте, в тъмница бях и Ме споходихте” (Матей 25:34-36); Виж също: Матей 6:1-4; Лука 14:12-15; Лука 21:1-4.

Неосъждане: “Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Матей 7:1-6).

Надежда на Бога: “Не пет ли врабчета се продават за два асария? И ни едно от тях не е забравено от Бога. А вам и космите на главата са всички преброени. И тъй, не бойте се: от много врабчета вие сте по-ценни” (Лука 12:6-7); (Матей 6:25-34); “Да се не смущава сърцето ви: вярвайте в Бога и в Мене вярвайте” (Иоан 14:1); “Невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лука 18:27); “Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото” (Лука 19:10).

Нестяжание, житейски грижи: “Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му… Но първом търсете царството на Бога и неговата правда и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:19-34); “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26); “Колко мъчно е ония, които се надяват на богатството си, да влязат в царството Божие!“ (Марк 10:24); виж също: Лука 10:41-42; Марк 10:17-27; Лука 12:13-21 (притча за безрасъдния богаташ).Jesus washing apostles feetПокаяние: “Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2); “Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Матей 9:12-13); “Всеки, който прави грях, роб е на греха… И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Иоан 8:34-37); “Ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лука 13:3) (както иерусалимските жители, върху които паднала Силоамската кула); виж също: Матей 4:17; Иоан 5:14; Лука 7:47; Лука 13:1-5; (Матей 18:11-14 (притчата за пропадналата овца); Лука 15:11-32 (притча за блудния син); Лука 18:4-14 (притча за митаря и фарисея).

Пост: “Тоя род пък не излиза, освен с молитва и пост” (Матей 17:21); виж също: Марк 2:19-22; Матей 6:16-18; Марк 9:29.

Праведност, стремеж към нея: “Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Матей 5:6); “Тогава праведниците ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Матей 13:43); “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Матей 5:48).

Примиряване с близките, прощаване на обидите: “И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си… ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец” (Матей 6:14); “(прощавай) до седемдесет пъти по седем” (Матей 18:22). Виж също: Матей 5:23-26; Лука 23:34; Матей 18:13-35 (притча за злия длъжник).

Свeто Причастие, необходимостта от него: “Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:27-58). Виж също: Лука 22:15-20); Иоан 15:34-36).God jesusРадост в Бога: “Блажени сте вие… Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата” (Матей 5:12); “Дойдете при мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя… и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко” (Матей 11:28-30); “Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми” (Иоан 10:28); “И радостта ви никой няма да отнеме” (Иоан 16:22).

Разсъдителност: “Пазете се да не ви прелъсти някой” (Матей 24:4); виж също: Лука 14:28-33; Лука 16:1-13а) (притча за неверния домоуправител).

Смирение, скромност: “Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Матей 5:3); “Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 14:11); “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Матей 11:29); “Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга” (Матей 20:26); виж също: Лука 10:21; Лука 18:9-14; Марк 10:42-45; Иоан 13:4-17; Матей 20:1-6 (за работниците, получили еднаква заплата.

Съблазни, борбата с тях: “Ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце и да отидеш в геената” (Марк 9:42-49; “Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Матей 18:7); (Лука 17:1-2).saint-thomas-jesusТърпение: “С търпението си спасявайте душите си” (Лука 21:19); “Който претърпи докрай, ще бъде спасен” (Матей 10:22); “Принасят плод с търпение” (Лука 8:15); “Спомни си, че ти (богатият) получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук (в рая) се утешава, а ти се мъчиш” (притча за богатия и за бедния Лазар (Лука 16:19-31).

Целомъдрие, съпружеска вярност: Матей 5:27-32; Матей 19:3-12.

Чистота на сърцето: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8); “От сърцето излизат зли помисли.. това осквернява човека” (Матей 15:19); “Като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце” (Лук. 8:15); “Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк 10:15); “Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядал” (Иоан 15:3); (Марк 7:15-23).

Езикът, да следим за него: “Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата. Добрият човек от добро съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден” (Матей 12:34-37); (Матей 5:22-23).

Заключение

Христовото учение носи мир и радост на душата. То учи, че човек е създаден за вечно блаженство в Царството Небесно и помага на човека да го постигне.

Само Бог знае всички недостатъци и слабости на човешката природа, повредена от греха. Само Той може да помогне на човека да преодолее своите лоши наклонности и да реши личните, семейните и обществените проблеми. Затова в Христовото учение следва да търсим ръководство към какво да се стремим и какво да правим. То поставя в основата на живота вярата в Бога и любовта към хората. То учи на безкористност, състрадание, смирение и кротост. То призовава да се върши добро, да развиваме у себе си всички способности, които Бог ни е дал.Jesus our ConsolationЧетейки историята на разпространение на християнството, виждаме, че според това как хората усвоявали учението на Спасителя, в човешкото общество настъпвали благоприятни социални и икономически изменения. Действително християнството съдействало за унищожаване на робството, издигнало положението на жената, укрепило семейството, създавало благотворителни организации, дало на човечеството най-високи морални и хуманитарни принципи. Съвсем друго виждаме в страните, където се насаждат нехристиянски идеи като фашизъм или “научен” марксизъм. Там вместо обещания земен рай възниква нещо като ад, вместо почитане на Бога се създава култ на вожда.

Ето защо за християнина е необходимо постоянно, задълбочено и с молитвено настроение да чете Евангелието, черпейки от него небесна мъдрост.

___________________

*Източник – http://tavor.hit.bg/. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**За това свидетелстват св. Папий, eпископ Иераполски и св. Ириней (Бел. ред.).

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50s

СВ. ЕВАНГЕЛИСТ МАТЕЙ – АВТОР НА ПЪРВОТО КАНОНИЧНО ЕВАНГЕЛИЕ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Древнохристиянското предание (още от II век) единодушно признава за автор на първото канонично евангелие св. апостол и евангелист Матей. Това се потвърждава както от свидетелствата на ранните християнски писатели, така и от множеството исторически данни.

В числото на външните, най-ранни по време сведения за авторството на св. Матей трябва преди всичко да се отнесе съобщението на епископ Папий Иераполски (починал 165 година), който живял близо до апостолския век и за когото св. Ириней Лионски (починал 202 година) казва следното: „Папий, ученик на Иоан (Богослов) и другар на Поликарп, мъж древен“ (Против ересите, V, 33, 4).traychevСпоред църковния историк Евсевий Кесарийски, Папий свидетелства, че „Матей подредил словата (τα λόγια συνετάξατο[1]) на Господа на еврейски език (‘Εβραΐδι διαλέκτω), а ги тълкувал всеки, както могъл“ (Църковна история, III, 39).

Втори по време и по достойнство свидетел за Матеевото авторство на първото евангелие следва да се признае споменатият вече св. Ириней Лионски. Той пише: „Матей съставил писание на евангелието у евреите, на техния собствен език през това време, когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква“ (Против ересите, III, 1,1).

Не по-малко важно е и свидетелството на Ориген, който отбелязва: „От преданието аз узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Божия Църква. На мене е известно, че първото евангелие било написано от Матей, който бил някога митар, а после апостол на Иисус Христос, и че той го написал на еврейски език за християните, които произхождали от юдеите“ (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, VI, 25).

Особено внимание заслужават сведенията у Евсевий Кесарийски, който в качеството си на историк познавал добре християнската литература, достъпна за неговото време, и, без съмнение, разполагал с източници и материали, които не са дошли до нас. Ето какво казва той в книга трета (глава двадесет и четвърта) на своята история по въпроса за авторството на първото евангелие: „Матей, като проповядвал първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да иде към другите, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел, щото това Писание да замести за християните, от които се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие“. На друго място същият историк говори за евангелието от Матей във връзка с пътешествието на християнския учен Пантен в Индия, където той, съгласно Свещеното Предание, намерил у някои тамошни жители, познали Христа, намиращото се у тях още преди неговото пристигане евангелие от Матей. Бил им проповядвал един от апостолите, Вартоломей, който оставил написаното на еврейски език евангелие от Матей, „което се и съхранило до днес“ (Църковна история, V, 10). Към това свидетелство за принадлежността на първото евангелие на св. Матей може да се прибавят още и сведенията на блажени Иероним (Книга за бележитите мъже, III, 3), св. Епифаний Кипърски (Против ересите, XXIX, 9, 4; XXX, 3, 7), св. Атанасий Велики[2], който в приписваното му съчинение Synopsis отбелязва, че евангелието от Матей е написано на еврейски език. Така и блажени Августин в своето съчинение за съгласието между евангелистите няколко пъти споменава за евангелието от Матей, което, по негови думи, било написано, както съобщава древното предание, на еврейски език, а останалите евангелия – на гръцки (За съгласието на евангелистите, I, 2).

И така, преданието за това, че апостол Матей написал евангелие, и то именно на еврейски език, се опира на цял ред свидетелства, при това древни и авторитетни, така че за непредубедения ум то се явява твърдо установен факт. Преданието, както казва R. Н. Gundry, е „неизменно и ненадминато[3]“ и много от учените в миналото го считат за солидно и безспорно[4].

Въпреки тези древни и по-нови свидетелства в полза на авторството на апостола-митар, съвременното критично разбиране за дълъг период от време е почти единодушно, че Папий допуснал грешка: положително – относно това, че първото евангелие е първоначално написано на еврейски език, и вероятно – относно Матеевото авторство[5]. Онези, които изключват Матеевото авторство и семитския оригинал на първото канонично евангелие, разбират, че трябва да се опитат да обяснят как св. Папий допуснал грешка. Първоначалната трудност е да се обясни как името на такъв незабележим апостол започнало да се свързва с това евангелие. Ние така сме свикнали да приемаме св. Матей за традиционен автор на първото писмено свидетелство на християнството, че понякога забравяме, че освен за неговата роля като митар, призоваването му, обеда в неговата къща и включването му в числото на дванадесетте апостоли, в евангелието не се споменава нищо относно неговата личност. Защо тогава избираме св. Матей за предполагаемия автор както от самото начало, ако евангелието е било псевдонимно, така по-късно, ако то е било анонимно?

Изхождайки от тези въпроси, изследователите (най-вече западните) са построили цял ред проблемни, хипотетични или просто смели решения, същността на които може да бъде сведена към две основни положения.

1.Разшифровайки загадъчното съобщение на Папий за труда на апостол Матей, когото иераполският екзегет нарекъл τά λόγια, някои учени идват до заключението, че това произведение не е нищо друго, освен събрани изказвания или изречения на Иисус Христос. В тази връзка F. D. Е. Schleiermacher (Theologische Studien und Kritiken, 1832) смятал Папиевия λόγιον за умалителна форма на λόγος и я тълкувал като кратко изказване. Stoldt привежда думите на Schleiermacher така: „Матей написал събрание от изказвания на Христос, които вероятно били отделни притчи или обширни изказвания, или най-вероятно и двете. Папиевият израз просто не може да означава нищо друго[6]“. Но Schleiermacher категорично отхвърлял идентифицирането на тази компилация от λογια с нашето евангелие от Матей: „Нека се запитаме, възможно ли е наистина същият този Матей все пак да е написал нашето евангелие след написването на събранието от тези речи: моят отговор е категорично негативен[7]“. Освен това: „Евсевий не намерил никаква следа за два отделни труда от Матей в неговия Папий; следователно съществувал само един труд и това не било нашето евангелие[8]“. Schleiermacher обаче изразявал становището също така, че „Евангелието от Матей включва това събрание“. По-нататък той бил на мнение, че „причината то да носи името на Матей е защото е основано върху този труд от апостола[9]“.

От лексикографска страна Schleiermacher допуснал двойна грешка. На първо място λόγιον почти сигурно не е умалителна форма; и второ, естественото и очевидно значение на Папиевото заглавие λογιών κυριακωςν εξηγήσεις е Изяснения на евангелията[10]. В. В. Warfield написал статия от петдесет и пет страници „Предсказанията на Бога[11]“ (която странно била пренебрегната в A Greek-English Lexicon of the New Testament[12] и в Theologisches Woerterbuch zum NT на G. Kittel и чието място все още не е заето от друга подобна трактовка), в която доказва и двата момента. Авторът, позовавайки се на голям брой свидетелства от класическата гръцка литература, Септуагинтата, Филон Александрийски и св. отци, стига да заключението, че λογιον означава божествено слово, предсказание, което би могло да се използва в смисъл на кратко изказване. Същото се отнася и до това, когато става въпрос за цяла част от боговдъхновена литература (макар че в последния случай множественото число τά λόγια е нормалната употреба). Към важността на изводите, които прави Warfield, насочва вниманието R. Gryson[13] в неговия труд, където доказва, че св. отци от II век последователно използват термина за свещени писания.

Съвсем настрана от лексикографските трудности и трудностите, които среща Q-хипотезата[14], Шлайермахеровото отъждествяване на τά λόγια с Q се сблъсква с допълнителни проблеми. Онези, които разглеждат Q като един-единствен документ, в действителност не го смятат за сборник от кратки слова, тъй като той включва дълги притчи и поне един наративен пасаж (изцеряването на слугата на капернаумския стотник), така че това разбиране за та λόγια (дори ако се приеме като умалителна форма) не е така подходящо, както може би изглежда на пръв поглед.

Други смятат, че τά λόγια може би са били сборник от старозаветни свидетелства, съставен от Матей, които по-късно били включени в евангелието. Но в този случай е трудно да си представим как авторството на такава малка част от евангелието могло да бъде отнесено към цялото. G. D. Kilpatrick[15] смятал, че евангелието вероятно било псевдонимно; но ако е така, или Папий, или някой друг ранен християнски писател ще спомене този факт. Идеята на К. Stendahl[16], че евангелието води началото си от екзегетическа школа, чието вдъхновение идвало от апостол Матей, има твърде слаба основа и изглежда била съвсем неизвестна за ранните християнски писатели.

Друго мнение е, че погрешната идея за еврейски оригинал възникнала просто от едно предположение на Папий. В отдалечената Фригия нему било известно, че Палестина била двуезична и че евангелието първоначално било проповядвано на юдеите и след това на гръкоезичните народи. Забелязвайки, че Матеевото евангелие имало забележителни юдейски черти, които го доближавали до Стария Завет, естествено било да се предположи[17], че то било написано за евреите на еврейски език и едва по-късно било преведено на езика на другите евангелия. Папий проявявал интерес към въпроса за съставянето на евангелска хармония и вероятно развил идеята за еврейски Матей с цел да разреши противоречията между евангелията. Проблемът при тази хипотеза е, че Папий въобще не загатва, че изказва предположение. Той пише така, сякаш неговият разказ бил факт, и онези писатели, които идват след него, постъпват по същия начин.

2.Други изследователи, с цел да отхвърлят свидетелството на Папий, влагат в израза ‘Εβραίδι διαλέκτω („на еврейски език“) различно значение. Думата διάλεκτος се среща шест пъти в Новия Завет (Деяния апостолски 1:19; 2:6, 8; 21:40; 22:2; 26:14[18]) и във всичките тези места тя означава „език“. J. Kuerzinger[19] обаче твърди, че целият Папиев пасаж се отнася до различните стилове, в които са написани евангелията от Марк и Матей. Папий живял в Иерапол, където имало голяма риторическа школа. Той съзнава Марковите несъвършенства в стила, докато защитава неговата прецизност и апостолска ортодоксалност. Марк не писал „по ред“, но бил главният свидетел, който вярно предава апостол-Петровата проповед. Матей, от друга страна, подредил своя материал (συνετάξατο) според юдейския обичай. Всеки (Марк, Матей и другите) тълкувал и подреждал божествените предсказания, както могъл.

Истина е, че глаголът διαλέγω бил използван в смисъл на „говоря върху нещо, споря“, особено във връзка с диалектическия метод на сократиците, и съществителното διάλεκτος се употребявало относно „начин на изказване“ или „стил“. Това тълкуване е особено привлекателно за онези, които като Gundry считат eвангелието от Матей за мидраш (тълкуване). Gundry казва: „Εβραΐδι διαλέκτω означава еврейски начин на представяне на Иисус като Месия. Веднага си спомняме за всички онези юдейски черти в eвангелието от Матей – акцентуването върху Иисус като Син Давидов и Месия, подреждането на Неговото родословие чак до Авраам, честите и забележителни цитирания на старозаветни пасажи като изпълнени в Иисус и така нататък – на които се отделя толкова голямо внимание в съвременните въведения към това евангелие. Към тези традиционно признати характерни особености трябва да се добави Матеевият мидрашен стил[20]“.

Ho ако се обърне внимание на целия контекст у Евсевий Кесарийски, изглежда че тук не става въпрос за стил. Глава тридесет и седма е посветена на поколението, което следвало апостолския век, тоест след писателите, които първи заели място в апостолския сонм, които ревностно проповядвали и предавали божествените евангелия. Верен на метода си, Евсевий споменава множество факти, за които той смята, че ще бъдат интересни за неговите читатели, и в същото време вплита в тях личното си разбиране за историята. От особен интерес за него е каноничността и в глава тридесет и осма той се спира на Посланието до евреите и Климентовите писания. Дългата тридесет и девета глава е посветена на Папиевото „Изяснение“. В тази трактовка той привежда букет от интересни факти: разказва за смъртта на предателя Юда, за чудото с възкресението на мъртвия и друго чудо, случило се с Юст Варсава, който изпил отрова и останал жив (срв. Марк 16:18). Той разказва за Папиевите цитирания от първо Иоаново и първо Петрово послания и за неговото третиране на разказа относно жената, която била обвинена пред Господа в много грехове. Но от първостепенна важност за Евсевий са:

1) да защити, позовавайки се на Папий, апостолското достойнство на Марк;

2) да използва Папий в подкрепа на своите доводи срещу Откровението на св. Иоан Богослов;

3) да отправи укори срещу хилиазма. Що се отнася до самия Евсевий, той не проявява интерес към риторическа дискусия за стила. Евсевий дава интересна информация за Папиевата книга, включително това, което авторът казва относно апостолския произход и начина на съставяне на двете евангелия.

Но, твърди се, Евсевий погрешно разбрал Папий; той не разбрал бележките на Папий, които се отнасяли до риторическа дискусия за стила. Това обаче изглежда неправдоподобно, защото Евсевий, за разлика от нас, имал пред себе си целия труд на Папий. Освен това Папий не предава собствените си възгледи като оратор; той цитира презвитера Иоан. Можем ли да повярваме, че този палестински следовник на Иисус Христос използвал езика на риторическите школи? Коментарът на R. Т. France върху предположението на Kuerzinger е показателен: „че Папиевият ‘Εβραίδι διαλέκτω трябва да бъде преведен ‘в юдейски стил’ ми се струва, че опъва еластичността на Папиевите думи до максимален предел[21]“.

Има един по-малко важен въпрос: Означава ли думата ‘Εβραΐδι „на арамейски“ (след като арамейският бил главният семитски език, използван в разговорната реч в Палестина през V век) или тя трябва да бъде разбирана буквално „на еврейски“? Доскоро еврейският беше смятан за мъртъв език през V век, въпреки че еврейските писания били редовно четени в синагогите и били преподавани на децата в школите. Но откриването на текстовете, свързани с името на Бар-Кохба[22], навеждат на мисълта, че еврейският бил все още в употреба за литературни цели доста след времето на апостол Матей. Това бил всъщност езикът на голяма част от Кумранските текстове. Така че въпросът, какъв език имал предвид Папий, е отворен.

Въз основа на всичко казано досега стигаме до заключението, че свидетелството на Папий за авторството на първото евангелие е солидно и опитите да го дискредитират се оказват неуспешни. Не може да се отхвърли предположението, че той бил единственият източник на светоотеческото предание по въпроса, но е трудно да се докаже, че това е така. Трябва да признаем, че като цяло преданието на Църквата е по-солидно от свидетелството на самия Папий. Последното е отправен момент, който не може да бъде твърде лесно преодолян.

3.Допълнителна светлина върху датировките и авторството на евангелията се хвърля въз основа на изследването на техните заглавия. Martin Hengel е изследвал този въпрос в дълбочина в съчинението Studies in the Gospel of Mark[23]. Той обръща внимание на необичайната форма на евангелските заглавия в надписванията и подписванията на ръкописите и тяхната съвършена съгласуваност в определянето на авторството. Като правило в античността името на автора на книгата се изписвало най-напред (в родителен падеж) и след това се поставяло заглавието, указващо съдържанието. Но в евангелията заглавието е просто Εύαγγέλιον κατα, следвано от името на автора. В някои ръкописи, като Синайския и Ватиканския, заглавието се появява без ευαγγέλιον и общото становище на изследователите е, че заглавията били първоначално в тази съкратена форма. В действителност това е формата, дадена в двадесет и шестото издание на Novum Testamentum Graece. Но в един ранен период от време, в три папируса, заглавията са запазени в по-обширната форма, както е също в старолатинските, коптските преводи, у св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Тертулиан и Мураториевия канон. „Забележителното тук е съвършеното съгласие относно четирите заглавия на евангелията в разпространение, включващо цялата Римска империя към края на II век[24]„.

Това, твърди Hengel, свидетелства против доминиращата теория, която поддържа, че евангелията били първоначално анонимни[25] (или без заглавия) и че съгласуваността на тяхната форма се обяснява като дължаща се на приемането на тези имена, след като новозаветният канон бил приет навсякъде. Той твърди, че канонизацията била сравнително късен процес. Тя може ясно да се забележи за пръв път в Тациановия Диатесарон (около 170 година). Но дори ако този процес е настъпил много по-рано от това време (както Hengel правилно отбелязва), циркулирането на отделни евангелия без заглавия дори за няколко години би имало за резултат измислянето на разнообразни заглавия.

Hengel твърди, че приписването на авторство на Марк и Матей се предполага от Папиевия труд (който, той смята, бил написан около 120-та или 130-та година) и че това води началото си от „тайнствения презвитер Иоан…, което ни отвежда до времето между 90 и 100 година[26]„. С други думи, това ни отвежда до периода на съставяне на евангелията, който Hengel поставя между 69-100 година. Въз основа на разсъжденията си Hengel смело заявява, че терминологията се корени в евангелието от Марк 1:1, където думата εϋαγγελιον стои в заглавието. Християнските общини, скоро след като те се отделили от синагогата, събрали сборник, съдържащ старозаветните писания и християнски документи, удобни за четене през време на богослужението. Съществувала, твърди Hengel, стриктна писмена дисциплина и това били писачите, които разпространили християнските книги и които първи изнамерили заглавието εύαγγέλιον κατα Μάρκον и след това дали съответстващи заглавия на Матей, Лука и Иоан.

Hengel не обяснява как възникнала тази „дисциплина“ и как тези правила били така пунктуално съблюдавани. На тази теория, така както е изложена, очевидно ѝ липсва важен елемент – тя доказва ранното признаване на традиционните автори, но не обяснява как постоянството на заглавията се появило. Светлина се хвърля върху този момент, ако нашият възглед за синоптическия проблем е точен в разбирането, че по-късните евангелисти познавали и признавали авторитета на своите предшественици. Това означава, че от деня на появата на второ евангелие (независимо кое било то) те били известни като евангелие според Матей и евангелие според Марк, и практиката била продължена относно появата на Лука и Иоан. С други думи традиционното указване на авторство, което било следвано така единодушно, могло да бъде разпространявано без прекъсване от времето на появата на второто евангелие.

***

В заключение може да се отбележи, че непредубеденото и трезво отношение към свидетелствата на християнската древност, както и вътрешните свидетелства убедително говорят в подкрепа на факта, че 1) св. Матей е авторът на нашето първо канонично евангелие и 2) евангелието първоначално било написано на еврейски език.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Според друго разночетене: записал беседите (τά λόγια συνεγράψατο).

[2]. Вж. Введение в Новозаветные книги, § 10. Перев. еп. Михаила, изд. 2, Москва, 1888, с. 93.

[3]. Gundry, R. H., Matthew: A Commentary on His Literary and Theological Art. Grand Rapids, 1982, p. 610.

[4]. Cp. Гяуров, Xpисто, Евангелие от Матея, С, 1936.

[5]. Kuemmel, W. О., Introduction to the New Testament. Revised edition, London, 19772, pp. 120-121; Luz, Ulrich, Matthew 1-7. A Commentary. Translated by Wilhelm C. Linss, Edinburgh, 1990, pp. 93-95.

[6]. Stoldt, Н.-Н., History and Criticism of the Marcan Hypothesis. Edinburgh, 1980, p. 365.

[7]. Ibid., p. 367.

[8]. Ibid., p. 368.

[9]. Ibid., p. 372. Stoldt проследява Шлайермахеровото влияние върху K. Lachmann и C. H. Weisse и въобще върху развитието на III- документалната хипотеза (оp. cit., p. 48).

[10]. Вж. Гяуров, пос. съч., с. 90-91.

[11]. Публикувана най-напред в Presbyterian and Reformed Review, XI, 1900, 217-260, тя била преиздадена в Revelation and Inspiration, New York, 1927, 335-391. По мнението на F. F. Bruce, „ако думата е умалителна форма, тя вероятно би била акцентувана λογίον“. Това тълкуване изглежда, че не се среща в древните преписвачи и редактори. Становището на Warfield срещу Schleiermacher споделят Th. Zahn (Introduction to the New Testament. Vol. 2, Edinburgh, 1909, pp. 509ff), J. Chapman (Matthew, Mark and Luke. London, 1937, p. 3), C. S. Petrie (The Authorship of ‘The Gospel according to Matthew’: A Reconsideration of the External Evidence. – NTS, 14,1967, pp. 31f), J. C. O’Neill (NST, 21, 1975, p. 283, n. 1), Bo Reicke (The Roots of the Synoptic Gospels. Philadelphia, 1986, pp. 8, 157f) и M. D. Goulder (Luke: A New Paradigm, Sheffield, 1989, p. 33), който говори за „очевиден консенсус… Папий имал предвид Матеевото евангелие“.

[12]. Bauer, W., W. F. Arndt and F. W. Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament Rev. and Augmented F. W. Gingrich and F. W. Danker, University of Chicago Press, 1979.

[13]. Gryson, R., A propos du temoignage de Papias sur Matthieu: le sens du mot logion chez les Peres du second siecle. – Ephemerides Theologicae Lovaniensis, 41, 1965, 530-547.

[14]. Според тази хипотеза, св. Матей и св. Лука независимо един от друг използвали евангелието от Марк, както и един друг общ източник – Q (ср. Βασιλειόδης, П., Н περί τής Πηγής των Λογιών Θεωρία. Άθήναι, 1977; Eiusdem, The Nature and Extent of the Q- Document. – NT, 20,1978,49-73; Eiusdem, Did Q Exist? – Εκκλησία κάι Θεολογία, 1,1980,287-327; Eiusdem, Die Original Order of Q. Some Residual Cases. – In: J. Delobel (ed.), Logia, Leuven, 1982, 379-387).

[15]. Kilpatrick, G. D. The Origins of the Gospel according to St Matthew. Oxford, 1946, pp. 138ff.

[16]. Stendahl, K., The School of St. Mat¬thew and It’s Use of the Old Testament. Phila¬delphia, 19682.

[17]. Приема се, че изразът Ματθαίος μεν ούν може би загатва, че става въпрос за предположение, Birks, Т. R. (ed.).Horae Evangelicae. London, 1892, р. 334.

[18].A Corcordance to the Greek Testament. Fifth Edition Revised by Rev. Η. K. Moulton, Edinburgh, 1978.

[19]. Kuerzinger, J., Das Papiaszeugnis und die Erstgestalt des Matthaeusevangeliums. – Biblische Zeitschrift, Neue Folge, 4,1969, S. 19-38; Eiusdem, Irenaeus und sein Zeugnis zur Sprache des Matthaeusevangeliums.-NTS, 10,1963, S. 108-115.

[20]. Gundry, op. cit., pp. 619f.

[21]. France, R. Т., Themelios, 8, 3 (April, 1983). Kuemmel (op. cit., p. 55, n. 30) казва, че предположението на Kuerzinger е „едва защитимо“.

[22]. Poter, S. E. (ed.). The Language of the New Testament. Journal for the Study of the New Testament, Supplement Series 60, Sheffield, 1992, p. 23.

[23]. Hengel, М., Studies in the Gospel of Mark, London, 1985, ch. 3. Надписите на евангелията също така са дискутирани у Reicke, op. cit., рр. 150 ff.

[24]. Hengel, op. cit., р. 66.

[25]. Е. Р. Sanders and М. Davies (Studying the Synoptic Gospels, London, 1989, pp. 21-24) се изказват в подкрепа на това становище.

[26]. Hengel, op. cit., p. 69.

Изображение – авторът, Емил Трайчев. Източник -Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Yg.