Възкресението Христово в светлината на фактите и здравия разум*

Тончо Николов

Възкресението е едно от най-значителните събития на земния живот на нашия Спасител и Господ Иисус Христос. То е значително не само като необикновено телесно явление, но и по своя духовен смисъл. В дните на Своя земен живот Иисус обръщал неведнъж внимание на учениците върху бъдещата Си насилствена смърт и възкресението, което ще настъпи. А в първото послание до Коринтяни, 15-та глава апостол Павел изтъква изключителното и съдбоносно значение на възкресението не само за спасението на душата от грях и смърт, но и за всекидневния земен живот.

Обаче още от следващия ден на възкресението, религиозните и светските централи пуснали лъжи, за да го отрекат като действително събитие. И по въпроса за възкресението хората се разделили на три групи:

a) вярващи,

б) съмняващи се и

в) отричащи възкресението.

Има още

ЗАПОЗНАВАНЕ С БИБЛИЯТА*

За Евангелието

Думата “Евангелие” значи блага вест или приятна и радостна вест. С това име се наричат първите четири книги на Новия Завет, в които се разказва за живота и учението на въплътилия се Син Божи, Господ Иисус Христос – за всичко, което Той е направил за установяване на праведен живот на земята и спасението на нас, грешните хора.New TestamentДо явяването на земята на Сина Божи хората си представяли Бога като всемогъщ Творец, страшен Съдия, пребъдващ в непристъпна слава. Иисус Христос ни дава ново понятие за Бога като за близък нам, милосърден и любящ Отец. “Който е видял Мене, видял е Отца” – казва Иисус Христос на съвременниците си (Иоан 14:9). Действително целият облик на Христа, всяка негова дума и жест били проникнати от състрадание към падналия човек. Той бил Лекар сред болни. Хората чувствали Неговата любов и хиляди били привлечени към Него. Никому не било отказано. Христос помагал на всички: събуждал съвестта на грешниците, изцелявал слепи и разслабени, утешавал отчаяни, освобождавал от бесове. На Неговото всемогъщо слово се подчинявали природата и самата смърт.

В тази брошура бихме искали да запознаем читателя с времето и обстоятелствата, при които били написани евангелията. Накрая ще приведем избрани наставления на Спасителя. Бихме искали да се задълбочим в живота и учението на нашия Спасител. Та нали колкото повече четем Евангелието, толкова по-сигурно усвояваме и правилния начин на мислене. Придобивайки личен духовен опит, започваме да се убеждаваме в реалната близост на нашия Спасител. Ние чувстваме, че Той е Добрият Пастир, Който ежедневно ни избавя от беди и ръководи живота ни.

През нашия век, когато хората слушат и четат толкова противоречиви, често неправилни сведения, би следвало Евангелието да бъде за нас настолна книга. Докато всички останали книги съдържат мисли и мнения на хора, от Евангелието чуваме безсмъртните слова на Самия Бог!

История на евангелския текст

Всички новозаветни свещени книги са написани на гръцки език, но не на класическия гръцки, а на александрийско наречие, на народен гръцки език, така наречения “кини диалектос”, който бил говорим или в краен случай разбираем от всички културни обитатели на източната и западната част на тогавашната Римска империя. Той бил езикът на всички образовани хора от онова време. евангелистите писали на този език новозаветните свещени книги, за да бъдат те достъпни за четене и разбираеми от всички образовани граждани.Jesus and His Mother MaryПри писане били употребявани само големите букви от гръцката азбука, без препинателни знаци и дори без да се отделят думите една от друга. Малки букви започнали да се употребяват едва от IХ век, също оттогава е и отделянето на думите. Препинателните знаци са въведени чак след изобретяването на книгопечатането през ХV век. Днешното разделяне на глави било направено на Запад от кардинал Гугон през ХIII век, а разделянето на стихове – от парижкия типограф Роберт Стефан през ХVI век.

Чрез своите учени епископи и презвитери Църквата винаги се грижила за запазване на текста на свещените книги от всякакви изкривявания, които са винаги възможни, особено преди изобретяване на книгопечатането, когато книгите се преписвали на ръка. Има сведения, че над изправяне на текста в ръкописите много са се трудили учени мъже от християнската древност като Ориген, Исихий, епископ Египетски и Лукиан, презвитер Антиохийски. С изобретяване на книгопечатането започнало да се следи за това новозаветните книги да се печатат само по най-добрите и най-древни ръкописи. През първата четвърт на ХVI век се появили почти едновременно две печатни издания на новозаветния гръцки текст: така наречената Комплютенска полиглота в Испания и изданието на Еразъм Ротердамски в Базел. През миналото столетие следва да се отбележат като образцови трудовете на Тишендорф – издание, явило се в резултат на сравнение на близо деветстотин ръкописа на Новия Завет.

Тези добросъвестни и критични трудове и особено непрестанната грижа на Църквата, в която пребъдва и ръководи Дух Свети, са достатъчна гаранция, че в днешно време притежаваме чист и неповреден гръцки текст на новозаветните свещени книги.

През втората половина на девето столетие новозаветните свещени книги били преведени от славянските просветители, равноапостолните братя Кирил и Методий на “славянски език”, до някаква степен общия и разбираем за всички славянски племена старобългарски език, на който се говорело в околностите на град Солун, родното място на светите братя. Най-древният паметник на славянския превод, достигнал до наши дни, е запазен в Русия – това е известното “Остромирово Евангелие”, наречено така, защото било написано за новгородския управител Остромир от дякон Григорий през 1056-1057 година.

Кога са написани евангелията

Времето на написване на всяка от свещените книги на Новия Завет не може да бъде определено с безусловна точност, но несъмнено всички те са били написани през втората половина на I век. Това се вижда от факта, че редица писатели от II век, като светия мъченик Юстин Философ в апологията си, написана около 150-та година, езическия писател Целз в съчинението си, написано също в средата на II век, и особено свещеномъченика Игнатий Богоносец в своите послания, отнасящи се към 107-ма година – всички те се позовават на новозаветните свещени книги и привеждат дословни цитати от тях.Jesus and His Mother Mary2Първи по време на написване новозаветни книги били посланията на светите апостоли по повод необходимостта да бъдат утвърдени във вярата новооснованите християнски общини; но скоро се явила потребност и от систематично изложение на земното житие на Господ Иисус Христос и Неговите ученици. Както и да се опитва така наречената “отрицателна критика” да разколебае новозаветните свещени книги, отнасяйки появата им към значително по-късно време (например Бауер и неговата школа), най-новите открития из областта на патристическата литература с цялата си убедителност свидетелстват, че всички те са написани през I век.

От цяла редица съображения може да се заключи, че евангелие от Матей е написано най-рано от всички и не по-късно от 50-60 година след Рождество Христово. Евангелията от Марк и Лука са написани малко по-късно, но във всеки случай преди разрушаването на Иерусалим, тоест преди 70 година след Рождество Христово, а св. Иоан Богослов написал своето евангелие най-късно от всички, в края на I век, бидейки вече в дълбока старост, както някои предполагат, около 96-та година. Малко по-рано той написал Апокалипсис. Книгата Деяния на светите апостоли е написана наскоро след евангелие от Лука, понеже както се вижда от предговора ѝ, тя се явява негово продължение.

Значение на четирите евангелия

Всичките четири евангелия хармонично повествуват за живота и учението на Христа Спасителя, за неговите чудеса, кръстни страдания, смъртта, погребението, Неговото преславно възкресение от мъртвите и възнесението Му на небето. Взаимно допълвайки и разяснявайки едно друго, те представляват цяла една книга без никакви противоречия и несъгласие в основното и същественото.

Често като символ на четирите евангелия служи тайнствената колесница, която видял пророк Иезекиил при река Ховар (Иезекиил 1:1-28) и която се състояла от четири същества, напомнящи с вида си човек, лъв, телец и орел. Тези същества, поотделно взети, станали символи на евангелистите. Християнското изкуство от V век насам изобразява Матей с човек или ангел, Марк – с лъв, Лука – с телец, Иоан – с орел.jesus_mary_josephОсвен четирите канонични евангелия, през първите векове били известни към петдесетина други писания, наричани също “евангелия” и приписващи си апостолски произход. Църквата ги отнася към списъка “апокрифни” – тоест отречени книги. Те съдържат в себе си изкривени и съмнителни повествования. Към тези апокрифни евангелия се отнасят “Първоевангелие от Иаков”, “История на дърводелеца Иосиф”, “Евангелие от Тома”, “Евангелие от Никодим” и други. В тях между другото за първи път са писани легенди, отнасящи се към детството на Господ Иисус Христос.

Съгласуване на евангелията

От четирите евангелия съдържанието на първите три – от Матей, Марк и Лука – твърде много съвпада или се доближава както по самия повествователен материал, така и по формата на изложение; четвъртото евангелие от Иоан е по-особено в това отношение, значително различавайки се от първите три както по излагания в него материал, така и със стила си и формата на изложение.

Във връзка с това първите три евангелия е прието да се наричат “синоптически” от гръцката дума “синопсис”, която означава “изложение в един общ образ”. Макар и първите три евангелия да са твърде близки помежду си и по план, и по съдържание, всяко от тях има, разбира се, и своите особености.

Синоптическите евангелия повествуват почти изключително за дейността на Господ Иисус Христос в Галилея, а свети Иоан – в Иудея. Синоптиците разказват най-вече за чудесата, притчите и външните събития в живота на Господа, апостол Иоан разсъждава за дълбокия му вътрешен смисъл, привежда речта на Господа за най-възвишени предмети на вярата.

При цялото различие между евангелията в тях няма вътрешни противоречия; при внимателно четене лесно е да се намерят ясни признаци на съгласие между синоптиците и свети Иоан. Така св. Иоан разказва малко за галилейското служение на Господа, но той несъмнено знае за нееднократното Му продължително пребиваване в Галилея; синоптиците не представят нищо относно ранната дейност на Господ в Иудея и в самия Иерусалим, но у тях се срещат често намеци за тази дейност. Така и според тяхното свидетелство Господ имал в Иерусалим приятели, ученици и последователи, както например притежателя на горницата, където станала Тайната вечеря, и Иосиф Ариматейски. Особено важни в това отношение са думите, привеждани от синоптиците: “Иерусалиме, Иерусалиме!… колко пъти съм искал да събера чедата ти” – израз, който явно предполага многократно пребиваване на Господ в Иерусалим.Jesus Christ, Mary, Joseph and St. SimeonОсновната разлика между синоптиците и св. Иоан се заключава в записаните от него беседи на Господа. У синоптиците тези беседи са доста прости и лесно достъпни за разбиране; у Иоан са дълбоки, тайнствени, често трудни за разбиране, като че са предназначени не за тълпата, а за някакъв по-тесен кръг слушатели. Синоптиците привеждат речи на Господа, произнесени пред галилеяните, хора обикновени и невежи, Иоан предава най-вече речи на Господа пред иудеите, книжниците и фарисеите, хора изкусни в познаването на Моисеевия закон, повече или по-малко издигнати в степента на тогавашната образованост. Но и тук между синоптиците и Иоан няма голямо различие. Ако синоптиците представят повече човешката страна на Христа, а Иоан – предимно божествената, то не значи, че у синоптиците съвсем отсъства божествената страна или у Иоан – човешката. Син Човечески у синоптиците е и Син Божи, Комуто е дадена всяка власт на небето и на земята. По същия начин Син Божи у Иоан е също истински човек, който приема поканата за брачно угощение, приятелски беседва с Марта и Мария и плаче на гроба на своя приятел Лазар.

По такъв начин синоптиците и св. Иоан взаимно се допълват и само в своята съвкупност четирите евангелия дават цялостния образ на Христос такъв, какъвто е възприет и се проповядва от Църквата.

Характер на всяко от четирите евангелия

Православното учение за боговдъхновеността на книгите от Свещеното Писание винаги е поддържало възгледа, че вдъхновявайки свещените писатели, съобщавайки им мисли и слова, Светият Дух не стеснява техния собствен ум и характер. Наитието на Светия Дух не потискало човешкия дух, а само го очиствало и възвисявало над естествените му граници. Затова, представлявайки едно цяло в изложението на божествената истина, евангелията се различават едно от друго в зависимост от личните свойства на характера на всеки от евангелистите; различават се по строежа на речта, слога, някои особени изрази, различават се помежду си и вследствие на обстоятелствата и условията, при които били написани и в зависимост от целта, която си е поставил всеки от четиримата евангелисти.

Затова за по-доброто тълкуване и разбиране на евангелията е необходимо по-отблизо да се запознаем с личността, характера и живота на всеки от четиримата евангелисти и с обстоятелствата, при които е било написано всяко от четирите евангелия.

Евангелие от Матей

Евангелист Матей, който носил и името Левий, бил в числото на дванадесетте Христови апостоли. Преди призоваването си към апостолско служение той бил митар, тоест събирач на данъци и като такъв, разбира се, необичан от своите съотечественици – евреите, които презирали и ненавиждали митарите за това, че били служители на поробителите римляни и притеснявали своя народ, като събирали данъци, при което в стремежа си за печалба често вземали повече, отколкото следва.

За своето призоваване апостол Матей разказва сам в девета глава на своето евангелие, наричайки се с името Матей, в същото време евангелистите Марк и Лука, повествувайки за това събитие, го наричат Левий. За евреите било обичайно да имат по няколко имена.the Boy Jesus in the templeТрогнат до дълбините на душата си от милостта на Господа, Който не се погнусил от него въпреки общото презрение на евреите и особено на духовните водачи на еврейския народ – книжниците и фарисеите, Матей възприел с цялото си сърце Христовото учение и особено дълбоко почувствал превъзходството му над преданията и възгледите на фарисеите, носещи печат на външна праведност, самомнение и презрение към грешниците. Ето защо сам той представя така подробно изобличителната реч на Господа против книжниците и фарисеите лицемери, която четем в двадесет и трета от неговото евангелие. Трябва да се предположи, че по същата причина той е взел особено присърце делото на спасение именно на своя собствен еврейски народ, който по това време толкова се бил поддал на лъжливите понятия и възгледи на фарисеите, затова и неговото евангелие е написано първо за евреите. Има основания да се предполага, че то първоначално било написано на еврейски език* и чак малко по-късно може би дори от самия св. Матей преведено на гръцки език.

Пишейки своето eвангелие за евреите, св. Матей си поставя за главна цел да им докаже, че Иисус Христос е именно онзи Месия, за Когото предсказвали старозаветните пророци; че старозаветното откровение, затъмнено от книжниците и фарисеите, само в християнството се изяснява и възприема своя най-съвършен смисъл. Ето защо той започва евангелието си с родословието на Иисус Христос, желаейки да покаже на евреите Неговия произход от Давид и Авраам, и дава грамаден брой доказателства от Стария Завет, за да покаже изпълнението в него на старозаветните пророчества. Предназначението на първото евангелие за евреите се вижда от това, че св. Матей, споменавайки за иудейските обичаи, не счита за нужно да обяснява техния смисъл и значение, както правят това другите евангелисти. По същия начин той оставя без обяснение и някои арамейски думи, употребяващи се в Палестина.

Св. Матей проповядвал продължително време в Палестина. След това той заминал да проповядва в други страни и завършил живота си с мъченическа смърт в Етиопия.

Евангелие от Марк

Евангелист Марк носил още името Иоан. По произход той също бил иудеин, но не бил в числото на дванадесетте апостоли. Затова той не е могъл да бъде такъв постоянен спътник и слушател на Господа, какъвто бил св. Матей. Своето евангелие той написал по думите и под ръководството на св. апостол Петър. Самият той по всяка вероятност бил очевидец само на последните дни от земния живот на Господа. Само в евангелието от Марк се разказва за един юноша, който при вземането на Господа под стража в Гетсиманската градина вървял след Него, загърнат в покривало и воините го хванали, но той, оставяйки покривалото, гол избягал от тях (Марк 14:51-52). В този юноша древното предание вижда самия автор на второто евангелие – св. Марк. Неговата майка – Мария, се споменава в книгата Деяния апостолски като една от жените, най-предани на Христовата вяра; в дома ѝ в Иерусалим вярващите се събирали за молитва. Впоследствие Марк участва в първото пътешествие на св. апостол Павел заедно с другия му спътник Варнава, на когото той се пада племенник по майчина линия. Той бил при апостол Павел в Рим, откъдето е писано посланието към Колосяните.Jesus prayer gardenПо-нататък, както се вижда, св. Марк станал спътник и сътрудник на св. апостол Петър, което се потвърждава от думите на самия апостол Петър в неговото първо съборно послание, където той пише: “Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марко” (1 Петр. 5:13). Преди отпътуването си отново го извиква при себе си св. апостол Павел, който пише на Тимотей: “Вземи Марка и го доведи със себе си, защото ми е нужен по службата.” По предание св. апостол Петър поставил св. Марк за пръв епископ на Александрийската църква и св. Марк завършил мъченически живота си в Александрия.

По свидетелството на св. Папий, епископ Иераполски, а също и св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски, св. Марк е написал своето евангелие от думите на св. апостол Петър. Св. Юстин го нарича даже направо “паметни записки на Петър”. Климент Александрийски твърди, че евангелие от Марк представлява всъщност запис на устна проповед на св. апостол Петър, който св. Марк направил по молба на християните от Рим. Самото съдържание на евангелие от Марка свидетелства, че то е предназначено за християни измежду езичниците. В него твърде малко се говори за отношението на учението на Господ Иисус Христос към Стария Завет и се привеждат съвсем малко доказателства от старозаветните свещени книги. Заедно с това в него срещаме латински думи като например “speculator” и други. Даже проповедта в планината, която обяснява превъзходството на новозаветния закон пред старозаветния, е пропусната.

Затова пък особено внимание св. Марк обръща на това да даде в евангелието си силен и ярък разказ за Христовите чудеса, подчертавайки с това царското величие и всемогъщество на Господа. В неговото евангелие Иисус не е “син Давидов” както Матей, а Син Божи, Владика и Повелител, Цар на вселената.

Евангелие от Лука

Древният историк Евсевий Кесарийски говори, че св. Лука бил родом от Антиохия и затова е прието да се счита, че по произход св. Лука бил езичник или така наречения “прозелит”, тоест езичник, приел иудейството. По професия той бил лекар, което се вижда от посланията на св. апостол Павел до Колосяните; църковното предание прибавя, че той бил и живописец. В Евангелието се съдържат наставленията на Господа към седемдесетте избрани ученици, изложени съвсем подробно, от което се прави заключение, че апостол Лука е бил в числото на седемдесетте Христови ученици. Необикновено живият му разказ за явяването на Господа на двамата ученици по пътя за Емаус, при което се споменава името само на единия от тях – Клеопа, а също и древното предание свидетелстват, че той е бил един от тези двама ученици, удостоени с явяването на Господа (Лука 24:13-33).jesus and the disciplesОт книгата Деяния на светите апостоли се вижда, че започвайки от второто пътешествие на св. апостол Павел, св. Лука става негов постоянен сътрудник и почти неразделен спътник. Той е със св. апостол Павел както по време на първите му окови, когато са написани посланията към Колосяните и Филипяните, така и по време на вторите окови, когато е написано Второто послание до Тимотей и апостолът завършва живота си с мъченическа смърт. Има сведения, че след смъртта на апостол Павел св. Лука проповядвал и загинал мъченически в Ахайя. При император Констанций (в средата на IV век) неговите св. мощи били пренесени в Константинопол заедно с мощите на св. апостол Андрей.

Както се вижда от предисловието на третото евангелие, св. Лука го написал по молба на някакъв знатен мъж, “достопочтения Теофил”, живял в Антиохия, за когото той написал след това и книгата “Деяния на светите апостоли”, явяваща се продължение на евангелското повествование (вж. Лука 1:14 и Деяния апостолски 1:1-2). При това св. Лука ползвал не само разказите на очевидци на служението на Господа, но и някои вече съществуващи тогава писмени записи за живота и учението на Господа. По собствените му думи тези писмени записки били подложени на щателно изследване от самия него, затова и евангелието му се отличава с особена точност при определянето на времето и мястото на събитията и строга хронологична последователност.

“Достопочтеният Теофил”, за когото е написано третото евангелие, не е бил жител на Палестина и не е посещавал Иерусалим; в противен случай не би било необходимо св. Лука да дава различни географски обяснения от рода на следното, например, че Елеон се намира близо до Иерусалим на разстояние “един съботен път” и така нататък. От друга страна, на него очевидно са били по-познати Сиракуза, Ригия, Путеол в Италия, Апиевият площад и Трите кръчми в Рим, напомняйки за които в книгата Деяния апостолски, св. Лука не дава никакви пояснения. Както съобщава Климент Александрийски (началото на III век), Теофил бил богат и знатен жител на Антиохия (Сирия), изповядвал Христовата вяра и домът му служил за храм на антиохийските християни.

В евангелие от Лука явно проличава влиянието на св. апостол Павел, на когото св. Лука бил спътник и сътрудник. Като “Апостол на езичниците” св. Павел се стараел най-вече да разкрива великата истина, че Месия – Христос дошъл на земята не само заради иудеите, но и при езичниците, и че Той е Спасителят на целия свят, на всички хора.

Във връзка с тази основна мисъл, която явно прокарва в продължение на цялото повествование в третото евангелие, родословието на Иисус Христос е доведено там до родоначалника на цялото човечество Адам и до самия Бог, за да се подчертае значението на Христовата мисия за целия човешки род (Лука 3:23-38).Jesus ordain apostlesТакива епизоди като пратеничеството на св. пророк Илия при вдовицата в Сарепта Сидонска, изцеляването от проказа на сириеца Нееман от пророка Елисей (4:26-27); притчите за блудния син, за митаря и фарисея се намират в тясна вътрешна връзка с подробно разясняваното от св. апостол Павел учение за спасението не само на иудеите, но и на езичниците и за оправданието на човека пред Бога не по делата на закона, а чрез Божията благодат, давана единствено от безпределното Божие милосърдие и човеколюбие. Никой така ярко не изобразява Божията любов към каещите се грешници, както това прави св. Лука, като привежда в своето евангелие редица притчи за блудния син и за митаря и фарисея, още притчата за заблудената овца, за изгубената драхма, за милосърдния самарянин, разказа за покаянието на началника на митничарите Закхей и други, както и знаменателните думи, че “такава радост,.. бива пред ангелите Божии и за един каещ се грешник”.

Времето и мястото на написването на евангелие от Лука може да се определят, като се ръководим от съображението, че то е написано преди книгата Деяния на светите апостоли, която представлява като че негово продължение (Деяния апостолски 1:1). Книга Деяния Деяния на светите апостоли завършва с описание на двегодишното пребиваване на св. апостол Павел в Рим (28:30). Това е било около 63 година от Рождество Христово. Следователно евангелие от Лука не би могло да бъде написано по-късно и по всяка вероятност е написано в Рим.

Евангелие от Иоан

Евангелистът Иоан Богослов бил възлюбен ученик на Христа. Той бил син на галилейския рибар Заведей и Саломия. Заведей очевидно бил заможен, понеже държал работници; освен това, изглежда, е бил уважаван член на иудейското общество, защото син му Иоан бил познат на първосвещеника. Майката Саломия се споменава между жените, послужили на Господа с имуществото си: тя придружавала Господ в Галилея, последвала Го в Иерусалим за последната Пасха и участвала в донасянето на миро за помазване на Неговото тяло заедно с другите жени-мироносици. Преданието я счита за дъщеря на Иосиф Праведни.

Иоан отначало бил ученик на св. Иоан Кръстител. Чувайки от него свидетелството за Христа като Агнец Божи, вземащ върху Себе Си греховете на света, той начаса заедно с Андрей тръгнал след Христа (Иоан 1:37-40). Постоянен ученик на Господа той станал малко по-късно, след чудесния улов на риби в Генисаретското (Галилейското) езеро, когато Господ Сам го призовал заедно с брат му Иаков. Заедно с Петър и брат си Иаков той бил удостоен с особена близост до Господа, придружавал Го в най-важните и тържествени моменти от Неговия живот. Така той се удостоил да присъства при възкресяването на дъщерята на Иаир, да види Господнето преображение на планината, да слуша беседата за знаменията на Неговото второ пришествие, да бъде свидетел на Неговата молитва в Гетсиманската градина. А на Тайната вечеря той бил толкова близо до Господа, че по собствените му думи се бил облегнал на гърдите Иисусови (Иоан 13:23-25). От смирение неназовавайки се по име, но говорейки за себе си в своето евангелие, той се нарича “ученика, когото Господ обичаше”. Тази любов на Господа към него се проявява и когато Господ, прикован на кръста, му поверява Своята пречиста майка, казвайки: “Ето майка ти!” (Иоан 19:27).Jesus Christ and the apostles3Обичайки пламенно Господа, Иоан бил пълен с негодувание против ония, които враждували срещу Господа или странели от Него. Затова той забранявал на човека, който не ходил с Христа, да изгонва бесове с името на Иисуса Христа; друг път молил Господа за позволение да низведе огън върху жителите на едно самарянско селище затова, че не Го приели, когато пътувал за Иерусалим през Самария (Лука 9:54). Заради това той и брат му Иаков получили от Господа прозвището “воанергес”, което означава “синове на гърма”. Чувствайки Христовата любов към себе си, но още не бидейки просветен с благодатта на Светия Дух, той решава да измоли заедно с брат си Иаков най-близкото до Господа място в Неговото бъдещо царство, в отговор на което получава предсказание за очакващата ги чаша на страдания (Матей 20:20).

След Господнето възнесение често виждаме св. Иоан заедно със св. апостол Петър. Наравно с него той е считан за стълп на Църквата и пребивава в Иерусалим (Галатяни 2:9). След разрушаването на Иерусалим място на живота и дейността на св. Иоан става град Ефес в Мала Азия. При царуването на император Домициан той е изпратен на заточение на остров Патмос, където написва Апокалипсис (1:9-19). Върнат от заточението в Ефес, той написва своето евангелие и почива с естествена смърт (единствен от апостолите) по предание в дълбока старост, бидейки около 105-годишен, при царуването на император Траян.

Преданието гласи, че четвъртото евангелие е написано от св. Иоан по молба на ефеските християни. Те му представили първите три евангелия и го помолили да ги допълни с думите на Господа, които сам е чул от Него. Св. Иоан потвърдил истинността на всичко написано в тези три евангелия, но намерил, че в тяхното повествование е необходимо още много да се добави и особено да се изложи по-подробно и ярко учението за Божеството на Господ Иисус Христос, за да не започнат хората с течение на времето да мислят за Него само като за Син Човешки. Още повече това било необходимо, понеже по това време вече били започнали да се появяват ереси, отричащи Христовата Божественост – евионити, ереста на Керинт и гностици. За тези обстоятелства споменава св. Ириней Лионски.Jesus And the Woman of SamariaОт всичко казано е ясно, че целта на написването на четвъртото евангелие била да се допълни повествованието на тримата евангелисти. Отличителната черта на Евангелието от Иоан е ярко изразена и в наименованието, давано му в древността. За разлика от първите три евангелия то се наричало “духовно евангелие”.

Евангелието от Иоан започва с изложение на учението за Божествеността на Христа и съдържа в себе си множество най-възвишени слова на Господа, в които се разкрива Неговото Божествено достойнство и най-дълбоки тайнства на вярата, каквито са например беседата с Никодим за раждането свише от вода и Дух и за тайнството Изкупление; беседата със самарянката за живата вода и за поклонението Богу с дух и истина; беседата за хляба, слязъл от небето и за тайнството Евхаристия; беседата за добрия пастир и особено забележителната по своето съдържание прощална беседа с учениците на тайната вечеря и заключителната удивителна така наречена “първосвещеническа молитва” на Господа. Тук намираме и ред собствени свидетелства на Господа за Самия Себе си като Син Божи. За учението за Бога Слово и разкриването на всички тези най-дълбоки и възвишени истини и тайни на нашата вяра св. Иоан получил почетното наименование Богослов.

Чист по сърце девственик, изцяло и от все сърце посветил се на Господа и обичан от Него за това с особена любов, св. Иоан дълбоко прониква във възвишената тайна на християнската любов и както никой друг е разкрил пълно, задълбочено и убедително в своето евангелие и особено в трите си съборни послания християнското учение за двете основни заповеди на Божия Закон – за любовта към Бога и любовта към ближния, – затова е наречен апостол на любовта.Jesus and a sinful woman forgivenВажна особеност на Иоановото евангелие е и това, че докато първите трима евангелисти повествуват най-вече за проповедта на Господ Иисус Христос в Галилея, св. Иоан излага събития и речи, станали в Иудея. Благодарение на това можем да изчислим каква е била продължителността на общественото служение на Господа и заедно с това продължителността на Неговия земен живот. През повечето време проповядвайки в Галилея, Господ пътешествал в Иерусалим за всички най-главни празници. Тези пътешествия в Иерусалим на празник Пасха, както се вижда от евангелието на Иоан, били общо три, а преди четвъртата Пасха на Своето обществено служение Господ приел кръстната смърт. От това следва, че общественото служение на Господа продължило около три и половина години и Той живял на земята всичко тридесет и три и половина години (понеже, както свидетелства св. Лука (3:23), излязъл на обществено служение на 30-годишна възраст).

Избрани наставления на Спасителя

Вяра: “Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:14-21); “Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” (Марк 9:23); “Блажени, които не са видели и са повярвали” (Иоан 20:29); вж. също Матей 16:17-18; Лука 17:5-10; Марк 16:16.

Божията воля, – да я следваме: “Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята” (Матей 6:10); “Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен” (Матей 7:21).

Благодарност към Бога: “Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси” – из разказа за десетте прокажени (Лука 17:11-19).

Благодат, Светия Дух: “Роденото от Духа е дух” (Иоан 3:6); “Който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен” (Иоан 4:13-14). “Ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесни ще даде Дух Свети на ония, които Му искат?” (Лука 11:13); “А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13); виж също: Иоан 7:37-39; Иоан 14:15-21; Иоан 16:13; Марк 4:26-29 (притча за растящото семе); Матей 13:31-32 (притча за синапеното зърно); Матей 8:24-30; Матей 25:1-13 (притча за десетте девици).The woman who touched jesus garment 2Бодърстване: “Бъдете будни, понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та като дойде ненадейно, да не ви намери, че спите” (Марк 13:33-37). Виж също: Лука 11:24-26; Лука 21:34-36; Матей 8:24-30 (притча за плевелите).

Да се прави добро: “Както искате да постъпват с вас човеците, тай и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31). “Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Матей 5:13-16); “Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Матей 10:14); виж също: Лука 19:11-27; Матей 25:31-46; Лука 10:25-37 (притча за милосърдния самарянин); виж също притчата за безплодната смоковница (Лука 13:6-9).

Господ Иисус Христос постоянно учил да развиват у себе си добри качества: виж например Проповедта на планината (Матей 5-7 глава) и Десетте блаженства, в които е начертан пътят към съвършенство (Матей 5:3-12). В притчата за сеяча (Матей 13:3-23) и особено в притчата за талантите (Матей 25:14-30) се говори за необходимостта да се развиват и тези естествени способности, които Бог ни е дал. Съчетанието на благодатни дарования с развити способности (таланти) съставлява истинско богатство за човека; затова е казано, че “Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21).

Единство, стремеж към него: “И ще бъдете едно стадо и едни пастир” (Иоан 10:16); “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21-26); “Дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20).Sin no moreИстина, любов към нея: “Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Виж също (Матей 13:44-46) (притча за съкровището в полето).

Кръст, носенето му, тесният път: “Влезте през тесните врата, защото широки са вратата и просторен пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води към живота и малцина ги намират” (Матей 7:13-14); “Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Матей 11:12); “Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Матей 17:38); Виж също: Лука 13:22-30; Марк 8:34-38; Лука 14:25-27; Иоан 12:25-26.

Любов към Бога и хората: “Възлюби Господа Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа и с всичкия си разум, и с всичката си сила… възлюби ближния си като себе си” (Марк 12:28-34); “Милост искам, а не жертва” (Матей 9:13); “Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; и който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще възлюбя и ще му се явя Сам… и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:15-23); “По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан 13:35); “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13). Виж също: Матей 5:42-48; Иоан 13:34-35.Jesus Christ and St. PeterМолитвата: “Искайте, и ще ви се даде, търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори” (Мат. 7:7-11); “Всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите” (Матей 21:22); “Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Иоан 4:23-24); виж също: Матей 6:5-15; Лука 18:1-8; Матей 18:19-20; Марк 11:23; Иоан 16:23-27; Марк 14:38; Лука 11:5-8; Лука 18:1-8 (притчата за праведния съдия).

Милостиня: “Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ме напоихте, странник бях, и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте, в тъмница бях и Ме споходихте” (Матей 25:34-36); Виж също: Матей 6:1-4; Лука 14:12-15; Лука 21:1-4.

Неосъждане: “Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Матей 7:1-6).

Надежда на Бога: “Не пет ли врабчета се продават за два асария? И ни едно от тях не е забравено от Бога. А вам и космите на главата са всички преброени. И тъй, не бойте се: от много врабчета вие сте по-ценни” (Лука 12:6-7); (Матей 6:25-34); “Да се не смущава сърцето ви: вярвайте в Бога и в Мене вярвайте” (Иоан 14:1); “Невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лука 18:27); “Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото” (Лука 19:10).

Нестяжание, житейски грижи: “Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му… Но първом търсете царството на Бога и неговата правда и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:19-34); “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26); “Колко мъчно е ония, които се надяват на богатството си, да влязат в царството Божие!“ (Марк 10:24); виж също: Лука 10:41-42; Марк 10:17-27; Лука 12:13-21 (притча за безрасъдния богаташ).Jesus washing apostles feetПокаяние: “Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2); “Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Матей 9:12-13); “Всеки, който прави грях, роб е на греха… И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Иоан 8:34-37); “Ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лука 13:3) (както иерусалимските жители, върху които паднала Силоамската кула); виж също: Матей 4:17; Иоан 5:14; Лука 7:47; Лука 13:1-5; (Матей 18:11-14 (притчата за пропадналата овца); Лука 15:11-32 (притча за блудния син); Лука 18:4-14 (притча за митаря и фарисея).

Пост: “Тоя род пък не излиза, освен с молитва и пост” (Матей 17:21); виж също: Марк 2:19-22; Матей 6:16-18; Марк 9:29.

Праведност, стремеж към нея: “Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Матей 5:6); “Тогава праведниците ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Матей 13:43); “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Матей 5:48).

Примиряване с близките, прощаване на обидите: “И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си… ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец” (Матей 6:14); “(прощавай) до седемдесет пъти по седем” (Матей 18:22). Виж също: Матей 5:23-26; Лука 23:34; Матей 18:13-35 (притча за злия длъжник).

Свeто Причастие, необходимостта от него: “Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:27-58). Виж също: Лука 22:15-20); Иоан 15:34-36).God jesusРадост в Бога: “Блажени сте вие… Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата” (Матей 5:12); “Дойдете при мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя… и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко” (Матей 11:28-30); “Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми” (Иоан 10:28); “И радостта ви никой няма да отнеме” (Иоан 16:22).

Разсъдителност: “Пазете се да не ви прелъсти някой” (Матей 24:4); виж също: Лука 14:28-33; Лука 16:1-13а) (притча за неверния домоуправител).

Смирение, скромност: “Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Матей 5:3); “Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 14:11); “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Матей 11:29); “Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга” (Матей 20:26); виж също: Лука 10:21; Лука 18:9-14; Марк 10:42-45; Иоан 13:4-17; Матей 20:1-6 (за работниците, получили еднаква заплата.

Съблазни, борбата с тях: “Ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце и да отидеш в геената” (Марк 9:42-49; “Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Матей 18:7); (Лука 17:1-2).saint-thomas-jesusТърпение: “С търпението си спасявайте душите си” (Лука 21:19); “Който претърпи докрай, ще бъде спасен” (Матей 10:22); “Принасят плод с търпение” (Лука 8:15); “Спомни си, че ти (богатият) получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук (в рая) се утешава, а ти се мъчиш” (притча за богатия и за бедния Лазар (Лука 16:19-31).

Целомъдрие, съпружеска вярност: Матей 5:27-32; Матей 19:3-12.

Чистота на сърцето: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8); “От сърцето излизат зли помисли.. това осквернява човека” (Матей 15:19); “Като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце” (Лук. 8:15); “Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк 10:15); “Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядал” (Иоан 15:3); (Марк 7:15-23).

Езикът, да следим за него: “Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата. Добрият човек от добро съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден” (Матей 12:34-37); (Матей 5:22-23).

Заключение

Христовото учение носи мир и радост на душата. То учи, че човек е създаден за вечно блаженство в Царството Небесно и помага на човека да го постигне.

Само Бог знае всички недостатъци и слабости на човешката природа, повредена от греха. Само Той може да помогне на човека да преодолее своите лоши наклонности и да реши личните, семейните и обществените проблеми. Затова в Христовото учение следва да търсим ръководство към какво да се стремим и какво да правим. То поставя в основата на живота вярата в Бога и любовта към хората. То учи на безкористност, състрадание, смирение и кротост. То призовава да се върши добро, да развиваме у себе си всички способности, които Бог ни е дал.Jesus our ConsolationЧетейки историята на разпространение на християнството, виждаме, че според това как хората усвоявали учението на Спасителя, в човешкото общество настъпвали благоприятни социални и икономически изменения. Действително християнството съдействало за унищожаване на робството, издигнало положението на жената, укрепило семейството, създавало благотворителни организации, дало на човечеството най-високи морални и хуманитарни принципи. Съвсем друго виждаме в страните, където се насаждат нехристиянски идеи като фашизъм или “научен” марксизъм. Там вместо обещания земен рай възниква нещо като ад, вместо почитане на Бога се създава култ на вожда.

Ето защо за християнина е необходимо постоянно, задълбочено и с молитвено настроение да чете Евангелието, черпейки от него небесна мъдрост.

___________________

*Източник – http://tavor.hit.bg/. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**За това свидетелстват св. Папий, eпископ Иераполски и св. Ириней (Бел. ред.).

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50s

СВ. ЕВАНГЕЛИСТ МАТЕЙ – АВТОР НА ПЪРВОТО КАНОНИЧНО ЕВАНГЕЛИЕ*

Емил Трайчев

Древнохристиянското предание (още от II век) единодушно признава за автор на първото канонично евангелие св. апостол и евангелист Матей. Това се потвърждава както от свидетелствата на ранните християнски писатели, така и от множеството исторически данни.

В числото на външните, най-ранни по време сведения за авторството на св. Матей трябва преди всичко да се отнесе съобщението на епископ Папий Иераполски (починал 165 година), който живял близо до апостолския век и за когото св. Ириней Лионски (починал 202 година) казва следното: „Папий, ученик на Иоан (Богослов) и другар на Поликарп, мъж древен“ (Против ересите, V, 33, 4).traychevСпоред църковния историк Евсевий Кесарийски, Папий свидетелства, че „Матей подредил словата (τα λόγια συνετάξατο[1]) на Господа на еврейски език (‘Εβραΐδι διαλέκτω), а ги тълкувал всеки, както могъл“ (Църковна история, III, 39).

Втори по време и по достойнство свидетел за Матеевото авторство на първото евангелие следва да се признае споменатият вече св. Ириней Лионски. Той пише: „Матей съставил писание на евангелието у евреите, на техния собствен език през това време, когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква“ (Против ересите, III, 1,1).

Не по-малко важно е и свидетелството на Ориген, който отбелязва: „От преданието аз узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Божия Църква. На мене е известно, че първото евангелие било написано от Матей, който бил някога митар, а после апостол на Иисус Христос, и че той го написал на еврейски език за християните, които произхождали от юдеите“ (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, VI, 25).

Особено внимание заслужават сведенията у Евсевий Кесарийски, който в качеството си на историк познавал добре християнската литература, достъпна за неговото време, и, без съмнение, разполагал с източници и материали, които не са дошли до нас. Ето какво казва той в книга трета (глава двадесет и четвърта) на своята история по въпроса за авторството на първото евангелие: „Матей, като проповядвал първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да иде към другите, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел, щото това Писание да замести за християните, от които се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие“. На друго място същият историк говори за евангелието от Матей във връзка с пътешествието на християнския учен Пантен в Индия, където той, съгласно Свещеното Предание, намерил у някои тамошни жители, познали Христа, намиращото се у тях още преди неговото пристигане евангелие от Матей. Бил им проповядвал един от апостолите, Вартоломей, който оставил написаното на еврейски език евангелие от Матей, „което се и съхранило до днес“ (Църковна история, V, 10). Към това свидетелство за принадлежността на първото евангелие на св. Матей може да се прибавят още и сведенията на блажени Иероним (Книга за бележитите мъже, III, 3), св. Епифаний Кипърски (Против ересите, XXIX, 9, 4; XXX, 3, 7), св. Атанасий Велики[2], който в приписваното му съчинение Synopsis отбелязва, че евангелието от Матей е написано на еврейски език. Така и блажени Августин в своето съчинение за съгласието между евангелистите няколко пъти споменава за евангелието от Матей, което, по негови думи, било написано, както съобщава древното предание, на еврейски език, а останалите евангелия – на гръцки (За съгласието на евангелистите, I, 2).

И така, преданието за това, че апостол Матей написал евангелие, и то именно на еврейски език, се опира на цял ред свидетелства, при това древни и авторитетни, така че за непредубедения ум то се явява твърдо установен факт. Преданието, както казва R. Н. Gundry, е „неизменно и ненадминато[3]“ и много от учените в миналото го считат за солидно и безспорно[4].

Въпреки тези древни и по-нови свидетелства в полза на авторството на апостола-митар, съвременното критично разбиране за дълъг период от време е почти единодушно, че Папий допуснал грешка: положително – относно това, че първото евангелие е първоначално написано на еврейски език, и вероятно – относно Матеевото авторство[5]. Онези, които изключват Матеевото авторство и семитския оригинал на първото канонично евангелие, разбират, че трябва да се опитат да обяснят как св. Папий допуснал грешка. Първоначалната трудност е да се обясни как името на такъв незабележим апостол започнало да се свързва с това евангелие. Ние така сме свикнали да приемаме св. Матей за традиционен автор на първото писмено свидетелство на християнството, че понякога забравяме, че освен за неговата роля като митар, призоваването му, обеда в неговата къща и включването му в числото на дванадесетте апостоли, в евангелието не се споменава нищо относно неговата личност. Защо тогава избираме св. Матей за предполагаемия автор както от самото начало, ако евангелието е било псевдонимно, така по-късно, ако то е било анонимно?

Изхождайки от тези въпроси, изследователите (най-вече западните) са построили цял ред проблемни, хипотетични или просто смели решения, същността на които може да бъде сведена към две основни положения.

1.Разшифровайки загадъчното съобщение на Папий за труда на апостол Матей, когото иераполският екзегет нарекъл τά λόγια, някои учени идват до заключението, че това произведение не е нищо друго, освен събрани изказвания или изречения на Иисус Христос. В тази връзка F. D. Е. Schleiermacher (Theologische Studien und Kritiken, 1832) смятал Папиевия λόγιον за умалителна форма на λόγος и я тълкувал като кратко изказване. Stoldt привежда думите на Schleiermacher така: „Матей написал събрание от изказвания на Христос, които вероятно били отделни притчи или обширни изказвания, или най-вероятно и двете. Папиевият израз просто не може да означава нищо друго[6]“. Но Schleiermacher категорично отхвърлял идентифицирането на тази компилация от λογια с нашето евангелие от Матей: „Нека се запитаме, възможно ли е наистина същият този Матей все пак да е написал нашето евангелие след написването на събранието от тези речи: моят отговор е категорично негативен[7]“. Освен това: „Евсевий не намерил никаква следа за два отделни труда от Матей в неговия Папий; следователно съществувал само един труд и това не било нашето евангелие[8]“. Schleiermacher обаче изразявал становището също така, че „Евангелието от Матей включва това събрание“. По-нататък той бил на мнение, че „причината то да носи името на Матей е защото е основано върху този труд от апостола[9]“.

От лексикографска страна Schleiermacher допуснал двойна грешка. На първо място λόγιον почти сигурно не е умалителна форма; и второ, естественото и очевидно значение на Папиевото заглавие λογιών κυριακωςν εξηγήσεις е Изяснения на евангелията[10]. В. В. Warfield написал статия от петдесет и пет страници „Предсказанията на Бога[11]“ (която странно била пренебрегната в A Greek-English Lexicon of the New Testament[12] и в Theologisches Woerterbuch zum NT на G. Kittel и чието място все още не е заето от друга подобна трактовка), в която доказва и двата момента. Авторът, позовавайки се на голям брой свидетелства от класическата гръцка литература, Септуагинтата, Филон Александрийски и св. отци, стига да заключението, че λογιον означава божествено слово, предсказание, което би могло да се използва в смисъл на кратко изказване. Същото се отнася и до това, когато става въпрос за цяла част от боговдъхновена литература (макар че в последния случай множественото число τά λόγια е нормалната употреба). Към важността на изводите, които прави Warfield, насочва вниманието R. Gryson[13] в неговия труд, където доказва, че св. отци от II век последователно използват термина за свещени писания.

Съвсем настрана от лексикографските трудности и трудностите, които среща Q-хипотезата[14], Шлайермахеровото отъждествяване на τά λόγια с Q се сблъсква с допълнителни проблеми. Онези, които разглеждат Q като един-единствен документ, в действителност не го смятат за сборник от кратки слова, тъй като той включва дълги притчи и поне един наративен пасаж (изцеряването на слугата на капернаумския стотник), така че това разбиране за та λόγια (дори ако се приеме като умалителна форма) не е така подходящо, както може би изглежда на пръв поглед.

Други смятат, че τά λόγια може би са били сборник от старозаветни свидетелства, съставен от Матей, които по-късно били включени в евангелието. Но в този случай е трудно да си представим как авторството на такава малка част от евангелието могло да бъде отнесено към цялото. G. D. Kilpatrick[15] смятал, че евангелието вероятно било псевдонимно; но ако е така, или Папий, или някой друг ранен християнски писател ще спомене този факт. Идеята на К. Stendahl[16], че евангелието води началото си от екзегетическа школа, чието вдъхновение идвало от апостол Матей, има твърде слаба основа и изглежда била съвсем неизвестна за ранните християнски писатели.

Друго мнение е, че погрешната идея за еврейски оригинал възникнала просто от едно предположение на Папий. В отдалечената Фригия нему било известно, че Палестина била двуезична и че евангелието първоначално било проповядвано на юдеите и след това на гръкоезичните народи. Забелязвайки, че Матеевото евангелие имало забележителни юдейски черти, които го доближавали до Стария Завет, естествено било да се предположи[17], че то било написано за евреите на еврейски език и едва по-късно било преведено на езика на другите евангелия. Папий проявявал интерес към въпроса за съставянето на евангелска хармония и вероятно развил идеята за еврейски Матей с цел да разреши противоречията между евангелията. Проблемът при тази хипотеза е, че Папий въобще не загатва, че изказва предположение. Той пише така, сякаш неговият разказ бил факт, и онези писатели, които идват след него, постъпват по същия начин.

2.Други изследователи, с цел да отхвърлят свидетелството на Папий, влагат в израза ‘Εβραίδι διαλέκτω („на еврейски език“) различно значение. Думата διάλεκτος се среща шест пъти в Новия Завет (Деяния апостолски 1:19; 2:6, 8; 21:40; 22:2; 26:14[18]) и във всичките тези места тя означава „език“. J. Kuerzinger[19] обаче твърди, че целият Папиев пасаж се отнася до различните стилове, в които са написани евангелията от Марк и Матей. Папий живял в Иерапол, където имало голяма риторическа школа. Той съзнава Марковите несъвършенства в стила, докато защитава неговата прецизност и апостолска ортодоксалност. Марк не писал „по ред“, но бил главният свидетел, който вярно предава апостол-Петровата проповед. Матей, от друга страна, подредил своя материал (συνετάξατο) според юдейския обичай. Всеки (Марк, Матей и другите) тълкувал и подреждал божествените предсказания, както могъл.

Истина е, че глаголът διαλέγω бил използван в смисъл на „говоря върху нещо, споря“, особено във връзка с диалектическия метод на сократиците, и съществителното διάλεκτος се употребявало относно „начин на изказване“ или „стил“. Това тълкуване е особено привлекателно за онези, които като Gundry считат eвангелието от Матей за мидраш (тълкуване). Gundry казва: „Εβραΐδι διαλέκτω означава еврейски начин на представяне на Иисус като Месия. Веднага си спомняме за всички онези юдейски черти в eвангелието от Матей – акцентуването върху Иисус като Син Давидов и Месия, подреждането на Неговото родословие чак до Авраам, честите и забележителни цитирания на старозаветни пасажи като изпълнени в Иисус и така нататък – на които се отделя толкова голямо внимание в съвременните въведения към това евангелие. Към тези традиционно признати характерни особености трябва да се добави Матеевият мидрашен стил[20]“.

Ho ако се обърне внимание на целия контекст у Евсевий Кесарийски, изглежда че тук не става въпрос за стил. Глава тридесет и седма е посветена на поколението, което следвало апостолския век, тоест след писателите, които първи заели място в апостолския сонм, които ревностно проповядвали и предавали божествените евангелия. Верен на метода си, Евсевий споменава множество факти, за които той смята, че ще бъдат интересни за неговите читатели, и в същото време вплита в тях личното си разбиране за историята. От особен интерес за него е каноничността и в глава тридесет и осма той се спира на Посланието до евреите и Климентовите писания. Дългата тридесет и девета глава е посветена на Папиевото „Изяснение“. В тази трактовка той привежда букет от интересни факти: разказва за смъртта на предателя Юда, за чудото с възкресението на мъртвия и друго чудо, случило се с Юст Варсава, който изпил отрова и останал жив (срв. Марк 16:18). Той разказва за Папиевите цитирания от първо Иоаново и първо Петрово послания и за неговото третиране на разказа относно жената, която била обвинена пред Господа в много грехове. Но от първостепенна важност за Евсевий са:

1) да защити, позовавайки се на Папий, апостолското достойнство на Марк;

2) да използва Папий в подкрепа на своите доводи срещу Откровението на св. Иоан Богослов;

3) да отправи укори срещу хилиазма. Що се отнася до самия Евсевий, той не проявява интерес към риторическа дискусия за стила. Евсевий дава интересна информация за Папиевата книга, включително това, което авторът казва относно апостолския произход и начина на съставяне на двете евангелия.

Но, твърди се, Евсевий погрешно разбрал Папий; той не разбрал бележките на Папий, които се отнасяли до риторическа дискусия за стила. Това обаче изглежда неправдоподобно, защото Евсевий, за разлика от нас, имал пред себе си целия труд на Папий. Освен това Папий не предава собствените си възгледи като оратор; той цитира презвитера Иоан. Можем ли да повярваме, че този палестински следовник на Иисус Христос използвал езика на риторическите школи? Коментарът на R. Т. France върху предположението на Kuerzinger е показателен: „че Папиевият ‘Εβραίδι διαλέκτω трябва да бъде преведен ‘в юдейски стил’ ми се струва, че опъва еластичността на Папиевите думи до максимален предел[21]“.

Има един по-малко важен въпрос: Означава ли думата ‘Εβραΐδι „на арамейски“ (след като арамейският бил главният семитски език, използван в разговорната реч в Палестина през V век) или тя трябва да бъде разбирана буквално „на еврейски“? Доскоро еврейският беше смятан за мъртъв език през V век, въпреки че еврейските писания били редовно четени в синагогите и били преподавани на децата в школите. Но откриването на текстовете, свързани с името на Бар-Кохба[22], навеждат на мисълта, че еврейският бил все още в употреба за литературни цели доста след времето на апостол Матей. Това бил всъщност езикът на голяма част от Кумранските текстове. Така че въпросът, какъв език имал предвид Папий, е отворен.

Въз основа на всичко казано досега стигаме до заключението, че свидетелството на Папий за авторството на първото евангелие е солидно и опитите да го дискредитират се оказват неуспешни. Не може да се отхвърли предположението, че той бил единственият източник на светоотеческото предание по въпроса, но е трудно да се докаже, че това е така. Трябва да признаем, че като цяло преданието на Църквата е по-солидно от свидетелството на самия Папий. Последното е отправен момент, който не може да бъде твърде лесно преодолян.

3.Допълнителна светлина върху датировките и авторството на евангелията се хвърля въз основа на изследването на техните заглавия. Martin Hengel е изследвал този въпрос в дълбочина в съчинението Studies in the Gospel of Mark[23]. Той обръща внимание на необичайната форма на евангелските заглавия в надписванията и подписванията на ръкописите и тяхната съвършена съгласуваност в определянето на авторството. Като правило в античността името на автора на книгата се изписвало най-напред (в родителен падеж) и след това се поставяло заглавието, указващо съдържанието. Но в евангелията заглавието е просто Εύαγγέλιον κατα, следвано от името на автора. В някои ръкописи, като Синайския и Ватиканския, заглавието се появява без ευαγγέλιον и общото становище на изследователите е, че заглавията били първоначално в тази съкратена форма. В действителност това е формата, дадена в двадесет и шестото издание на Novum Testamentum Graece. Но в един ранен период от време, в три папируса, заглавията са запазени в по-обширната форма, както е също в старолатинските, коптските преводи, у св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Тертулиан и Мураториевия канон. „Забележителното тук е съвършеното съгласие относно четирите заглавия на евангелията в разпространение, включващо цялата Римска империя към края на II век[24]„.

Това, твърди Hengel, свидетелства против доминиращата теория, която поддържа, че евангелията били първоначално анонимни[25] (или без заглавия) и че съгласуваността на тяхната форма се обяснява като дължаща се на приемането на тези имена, след като новозаветният канон бил приет навсякъде. Той твърди, че канонизацията била сравнително късен процес. Тя може ясно да се забележи за пръв път в Тациановия Диатесарон (около 170 година). Но дори ако този процес е настъпил много по-рано от това време (както Hengel правилно отбелязва), циркулирането на отделни евангелия без заглавия дори за няколко години би имало за резултат измислянето на разнообразни заглавия.

Hengel твърди, че приписването на авторство на Марк и Матей се предполага от Папиевия труд (който, той смята, бил написан около 120-та или 130-та година) и че това води началото си от „тайнствения презвитер Иоан…, което ни отвежда до времето между 90 и 100 година[26]„. С други думи, това ни отвежда до периода на съставяне на евангелията, който Hengel поставя между 69-100 година. Въз основа на разсъжденията си Hengel смело заявява, че терминологията се корени в евангелието от Марк 1:1, където думата εϋαγγελιον стои в заглавието. Християнските общини, скоро след като те се отделили от синагогата, събрали сборник, съдържащ старозаветните писания и християнски документи, удобни за четене през време на богослужението. Съществувала, твърди Hengel, стриктна писмена дисциплина и това били писачите, които разпространили християнските книги и които първи изнамерили заглавието εύαγγέλιον κατα Μάρκον и след това дали съответстващи заглавия на Матей, Лука и Иоан.

Hengel не обяснява как възникнала тази „дисциплина“ и как тези правила били така пунктуално съблюдавани. На тази теория, така както е изложена, очевидно ѝ липсва важен елемент – тя доказва ранното признаване на традиционните автори, но не обяснява как постоянството на заглавията се появило. Светлина се хвърля върху този момент, ако нашият възглед за синоптическия проблем е точен в разбирането, че по-късните евангелисти познавали и признавали авторитета на своите предшественици. Това означава, че от деня на появата на второ евангелие (независимо кое било то) те били известни като евангелие според Матей и евангелие според Марк, и практиката била продължена относно появата на Лука и Иоан. С други думи традиционното указване на авторство, което било следвано така единодушно, могло да бъде разпространявано без прекъсване от времето на появата на второто евангелие.

***

В заключение може да се отбележи, че непредубеденото и трезво отношение към свидетелствата на християнската древност, както и вътрешните свидетелства убедително говорят в подкрепа на факта, че 1) св. Матей е авторът на нашето първо канонично евангелие и 2) евангелието първоначално било написано на еврейски език.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Според друго разночетене: записал беседите (τά λόγια συνεγράψατο).

[2]. Вж. Введение в Новозаветные книги, § 10. Перев. еп. Михаила, изд. 2, Москва, 1888, с. 93.

[3]. Gundry, R. H., Matthew: A Commentary on His Literary and Theological Art. Grand Rapids, 1982, p. 610.

[4]. Cp. Гяуров, Xpисто, Евангелие от Матея, С, 1936.

[5]. Kuemmel, W. О., Introduction to the New Testament. Revised edition, London, 19772, pp. 120-121; Luz, Ulrich, Matthew 1-7. A Commentary. Translated by Wilhelm C. Linss, Edinburgh, 1990, pp. 93-95.

[6]. Stoldt, Н.-Н., History and Criticism of the Marcan Hypothesis. Edinburgh, 1980, p. 365.

[7]. Ibid., p. 367.

[8]. Ibid., p. 368.

[9]. Ibid., p. 372. Stoldt проследява Шлайермахеровото влияние върху K. Lachmann и C. H. Weisse и въобще върху развитието на III- документалната хипотеза (оp. cit., p. 48).

[10]. Вж. Гяуров, пос. съч., с. 90-91.

[11]. Публикувана най-напред в Presbyterian and Reformed Review, XI, 1900, 217-260, тя била преиздадена в Revelation and Inspiration, New York, 1927, 335-391. По мнението на F. F. Bruce, „ако думата е умалителна форма, тя вероятно би била акцентувана λογίον“. Това тълкуване изглежда, че не се среща в древните преписвачи и редактори. Становището на Warfield срещу Schleiermacher споделят Th. Zahn (Introduction to the New Testament. Vol. 2, Edinburgh, 1909, pp. 509ff), J. Chapman (Matthew, Mark and Luke. London, 1937, p. 3), C. S. Petrie (The Authorship of ‘The Gospel according to Matthew’: A Reconsideration of the External Evidence. – NTS, 14,1967, pp. 31f), J. C. O’Neill (NST, 21, 1975, p. 283, n. 1), Bo Reicke (The Roots of the Synoptic Gospels. Philadelphia, 1986, pp. 8, 157f) и M. D. Goulder (Luke: A New Paradigm, Sheffield, 1989, p. 33), който говори за „очевиден консенсус… Папий имал предвид Матеевото евангелие“.

[12]. Bauer, W., W. F. Arndt and F. W. Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament Rev. and Augmented F. W. Gingrich and F. W. Danker, University of Chicago Press, 1979.

[13]. Gryson, R., A propos du temoignage de Papias sur Matthieu: le sens du mot logion chez les Peres du second siecle. – Ephemerides Theologicae Lovaniensis, 41, 1965, 530-547.

[14]. Според тази хипотеза, св. Матей и св. Лука независимо един от друг използвали евангелието от Марк, както и един друг общ източник – Q (ср. Βασιλειόδης, П., Н περί τής Πηγής των Λογιών Θεωρία. Άθήναι, 1977; Eiusdem, The Nature and Extent of the Q- Document. – NT, 20,1978,49-73; Eiusdem, Did Q Exist? – Εκκλησία κάι Θεολογία, 1,1980,287-327; Eiusdem, Die Original Order of Q. Some Residual Cases. – In: J. Delobel (ed.), Logia, Leuven, 1982, 379-387).

[15]. Kilpatrick, G. D. The Origins of the Gospel according to St Matthew. Oxford, 1946, pp. 138ff.

[16]. Stendahl, K., The School of St. Mat¬thew and It’s Use of the Old Testament. Phila¬delphia, 19682.

[17]. Приема се, че изразът Ματθαίος μεν ούν може би загатва, че става въпрос за предположение, Birks, Т. R. (ed.).Horae Evangelicae. London, 1892, р. 334.

[18].A Corcordance to the Greek Testament. Fifth Edition Revised by Rev. Η. K. Moulton, Edinburgh, 1978.

[19]. Kuerzinger, J., Das Papiaszeugnis und die Erstgestalt des Matthaeusevangeliums. – Biblische Zeitschrift, Neue Folge, 4,1969, S. 19-38; Eiusdem, Irenaeus und sein Zeugnis zur Sprache des Matthaeusevangeliums.-NTS, 10,1963, S. 108-115.

[20]. Gundry, op. cit., pp. 619f.

[21]. France, R. Т., Themelios, 8, 3 (April, 1983). Kuemmel (op. cit., p. 55, n. 30) казва, че предположението на Kuerzinger е „едва защитимо“.

[22]. Poter, S. E. (ed.). The Language of the New Testament. Journal for the Study of the New Testament, Supplement Series 60, Sheffield, 1992, p. 23.

[23]. Hengel, М., Studies in the Gospel of Mark, London, 1985, ch. 3. Надписите на евангелията също така са дискутирани у Reicke, op. cit., рр. 150 ff.

[24]. Hengel, op. cit., р. 66.

[25]. Е. Р. Sanders and М. Davies (Studying the Synoptic Gospels, London, 1989, pp. 21-24) се изказват в подкрепа на това становище.

[26]. Hengel, op. cit., p. 69.

Изображение – авторът, Емил Трайчев. Източник -Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Yg.

ПРОПОВЕДТА НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ГРЪКО-РИМСКИЯ СВЯТ*

Професор Иван Снегаров

Иван СнегаровХристос е основал Своята Църква, за да огласи тя с Неговото учение целия свят и да възроди всички народи. Тази цел е посочена ясно в заповедта на Иисус Христос към апостолите: „Идете, прочее, научете всички народи“ (Матей 28:19). Не само евреите трябвало да бъдат приведени към Христа, а и езичниците, целият човешки род да се присади към евангелската лоза – Христос. Това свое предназначение ясно съзнавали апостолите, обаче, като евреи, те копнеели да обърнат към Христа преди всичко своя народ – Израил, който и бил подготвян през целия старозаветен период пръв да посрещне и приеме Месия[1]. Затова апостолите съсредоточили своята дейност в Иерусалим. Първата християнска община била устроена там. Според плана на апостолите Иерусалимската църква трябвало да стане по форма и живот образец за всички други християнски църкви, Иерусалим трябвало да стане животворен център на целия свят. Те били уверени, че щом Иерусалим приеме Христа, съпротивата на еврейския народ щяла да бъде сломена и той щял да се превърне във всемирен светилник на Евангелието. Но яростното гонение, повдигнато от Синедриона срещу учениците Христови, показало, че Иерусалим не ще бъде победен лесно и затова ще трябва да се проповядва Христовото учение едновременно там, и в други страни.Paul on the Road to DamascusСлед убийството на дякон Стефан (около тридесет и шеста-тридесет и седма година) много християни избягали от Иерусалим и се пръснали в Юдея и Самария, където проповядвали Евангелието. Обаче апостолите все още продължавали да стоят в Иерусалим[2]. Това показва, че те още не искали да променят своя основен план – да обърнат към Христос столицата на еврейския народ и да преобразят самия иерусалимски храм в духовно огнище на християнството. Изобщо и апостолите, и иерусалимските християни смятали, че техен върховен дълг е да убедят целия Израил, че проповядваният от тях Иисус Назарянин е предсказаният от пророците Месия. Затова и избягалите от Иерусалим християни първоначално проповядвали само между евреите и прозелитите (обрязаните) (Деяния апостолски 11:19). Смятайки Евангелието за допълнение на Моисеевия закон, те се стремели да съединят двата завета в учението и живота на християнската Църква, да съчетаят юдейството и християнството в една религия, обрязването и кръщението. Според тяхното схващане всеки езичник бил длъжен да мине през юдейството, за да влезе в Църквата Христова.

Това разбиране не било съгласно със същността на Христовото учение, с идеята за царството Божие, но при все това то съществувало и имало опасност да стане принцип, който би спъвал разпространението на християнството в света. Християнството щяло да се национализира и да стане една секта на юдейството, каквато после и образували юдействащите християни.

Aпостол Петър, който външно също не скъсвал с юдейството, по-добре разбирал, че Църквата, която Христос основал и вратата адови не ще ѝ надделеят (Матей 16:18), е предназначена да възроди всички народи чрез Евангелието, а не чрез Моисеевия закон. Но той бил нерешителен и нямал диалектическа дарба да изясни логически, че спасява вярата в Христа, а не Моисеевия закон; че Евангелието е по-достъпно, възприемливо и животворно самó по себе си, без посредничеството на Моисеевия закон. Все пак той направил първия пробив срещу религиозно-националистичния възглед на иерусалимските християни: покръстил езичника стотник Корнилий с целия му дом и близките му приятели в Кесария, главен град на римския управител (прокуратор) на Палестина (Деяния апостолски 10:9-48). Когато се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от християните-евреи, дето влязъл в общение с необрязани езичници и ял с тях (Деяния апостолски 11:2-3). Петър оправдавал своята постъпка не със заповедта на Христос да проповядват на всички народи или с теоретическо-библейско изяснение на всемирноспасителния характер на делото Христово, а с видение и личба, която го уверила, че Бог е дал „равен дар“ и на тях (езичниците, които повярвали в Господ Иисус Христос), какъвто и на тях (Деяния апостолски 11:17). Апостол Петър убедил иерусалимските християни, че и „на езичниците даде Бог покаяние за живот“ (Деяния апостолски 11:18), но при все това християните-евреи не могли да се освободят от своето националистично предубеждение. Преградата между тях и християните – бивши езичници все повече се издигала и силно пречела за развитието на християнската Църква като всемирна и единодействена духовна организация. Разпръснатите след гонението християни преминали от Палестина „до Финикия и Кипър и Антиохия (главен град на Сирия) и никому другиму не проповядвали словото освен на иудеите“. Някои от тях – кипряни и киринейци благовествували „на елинистите“ в Антиохия, сиреч на евреите с гръцки говорим език (Деяния апостолски 11:19-20).Paul-iconКой знае, как би се развила и завършила борбата срещу средостението, издигано от евреохристияните, ако апостол Павел не повел тази борба с цялата си пламенна душа. Роден в град Тарс (в Киликия), оживено пристанище при Средиземно море, малкият Савел е расъл сред лъха на цветуща елинистична култура. Родителите му, както всички евреи на разсеянието, били привързани към праотеческата си вяра. Баща му бил фарисеин, сиреч строго правоверен юдеин. Той дал на своя любознателен син добро юдейско образование. Савел се учил при прочутия тогава еврейски законоучител-фарисей Гамалиил, член на юдейския Синедрион (Деяния апостолски 6:34), вероятно с цел да стане също равин. Гамалиил е упражнил силно влияние върху своя даровит ученик, който усърдно изучавал юдейското богословие и станал ревностен фарисеин[3]. Когато проповедта на апостолите се разнесла в Иерусалим, той се намирал там и страшно възненавидил християнството, смятал го за гибел на еврейския народ. Савел се споменава за пръв път при убийството на дякон Стефан. И той излязъл вън от града, за да насърчава убиването на Стефан и пазел дрехите на палачите[4]. Овладян от буйна ревност за праотеческата си вяра, той взел живо участие в повдигнатото срещу християните гонение в Иерусалим. Както сам признава, той ги гонел до смърт, отвличал мъже и жени, връзвал ги и ги хвърлял в тъмниците. Освен това, в своята ярост против Христовите последователи, той поискал от Синедриона писмено пълномощие до синагогите в Дамаск[5]), за да залавя избягалите там християни – мъже и жени и да ги докарва вързани в Иерусалим, за да ги накажат[6].

Тъкмо, обаче, в пароксизма на своята религиозна ревност Савел внезапно се преобразил, овладян от пламенна любов към Иисус Христос, и от яростен гонител на християнството станал неговият най-ревностен разпространител и вдъхновен проповедник[7]. Той се изпълнил с твърда и непоколебима вяра, че сам Христос го е призвал и избрал за Свой апостол[8]. До края на живота си апостол Павел е живял с това ясно съзнание, което му давало сила да се бори непрестанно, неуморно и безстрашно за победата на словото за Христа Разпнатия. Още сега апостол Павел се почувствал свързан не само със своя народ, а и с езическите народи. Още сега той схванал универсалния характер на Христовото учение и че той е призван да го внедри и сред свои, и чужди. Не се знае, дали апостол Павел е добил гръцко образование в родния си град. Но неговите родители, изглежда, били заможни. Баща му може би се занимавал с търговия в Тарс, но твърде е вероятно, че имал и някакъв занаят. Синът му Савел, няма съмнение по бащино попечение, научил и практикувал ръчен занаят – правел шатри. Чрез своята търговия или занаятчийското си производство бащата на Павел и изобщо семейството се намирало в стопански и културни отношения с местните граждани-езичници. Такива връзки били неизбежни за евреите, които живеели вън от Палестина в езически градове. Чрез културното влияние на езическото гръцко общество прониквал гръцкият език и сред еврейските колонии до такава степен, че им станал говорим език. Така се появила нуждата и било възможно да се преведе Библията (Старият Завет) на общия гръцки език κοινή διίλεκτος в Александрия от седемдесет еврейски учени. Евреи-елинисти имало и в Иерусалим и други градове на Палестина.

Бащата на апостол Павел не се държал враждебно и към римската държава. Неизвестно как (с пари или за заслуги към империята) придобил привилегията на римско гражданство, тоест се ползвал с правата на свободните съсловия на град Рим. Той имал право да заема държавна или обществена служба, да бъде икономически свободен и при съдебно обвинение да апелира към съда на императора. Това право наследил Павел от баща си[9]. То го спасило от явна смърт в Иерусалим, а също така му дало възможност да бъде държан в Рим само под домашен арест[10]. В град Тарс той се движел сред гръцко общество, усвоил общия гръцки език и се запознал с гръцката литература.apostle PaulАпостол Павел използвал в своята проповед не само юдейското си образование, а и елинистичната образованост, доколкото могъл да я усвои в родния си град. Тези две сили му били оръдия, чрез които той действал успешно сред евреи и езичници (елини и елинизирани). На едните и другите той гледал не като на две противоположни среди, а като на части от една жива действителност, която копнеела за висш идеал – за повече светлина и правда – и която трябвало всецяло да се завоюва за Христос, за да се създаде ново човечество. Тя била пространна нива, на която трябвало да се посее живодатното евангелско зърно. Апостол Павел не се отказал от своя народ, а, напротив, горял от любов към него и желаел да вкорени духа Христов най-напред в неговото сърце. Затова навсякъде, където отивал да проповядва, първо към евреите се обръщал, тях търсел и призовавал да се поклонят на Иисус Назарянина като на реализирана надежда на Израил. Същевременно обаче той се обръщал и към езичниците, като към равноправни деца на Отца и еднакво призвани от Христос за ново битие. В областите, в които той проповядвал, господствало езичеството. Евреите съставлявали малцинство в тях. Освен това почти във всички градове най-вече езичници слушали неговото слово и повярвали в Христа, а евреите в своя фанатизъм обикновено силно му противодействали и подбуждали езичниците да му пакостят. Поради това апостол Павел се смятал, че е призван да проповядва предимно на езичниците (Галатяни 1:16), и Църквата го признала за апостол на необрязаните така, както Петър за апостол на обрязаните[11].

Апостол Павел се издигнал постепенно, но скоро, до самосъзнанието, че е определен специално за проповедник на Христос между езичниците. Веднага след като се покръстил, той почнал да проповядва Евангелието на евреите в синагогите в Дамаск и да им доказва, че Иисус е Христос (Деяния апостолски 9:20-22). Евреите се наговорили да го убият. Ден и нощ те пазели градските порти, за да го уловят, но нощем християните успели да го спуснат с кошче през градските стени. Савел избягал в Арабия, където ще да се е подготвил за бъдещата си апостолска дейност. След известно време той пак се върнал в Дамаск и оттам след три години той отишъл в Иерусалим, за да влезе във връзка с апостолите и да се види особено с Петър (Галатяни 1:17-18). Несъмнено целта на тази среща била да бъде приет от апостолите като равен на тях съдеятел или член на тяхната колегия. Варнава, левит, родом от Кипър, известен със своята силна вяра в Христа[12], изглежда, от по-рано е познавал Савел. Той го представил и препоръчал на апостолите Петър и Яков, брат Господен, които тогава единствени се намирали в Иерусалим[13]. Те го приели с пълно доверие, особено като виждали, че без страх проповядвал Евангелието в Иерусалим. Савел влизал в остри спорове с евреите-елинисти, които намислили да го убият. Затова след петнадесетдневно пребиваване в Иерусалим[14], тамошни християни го завели в Кесария Палестинска и оттук го изпратили в родния му град Тарс[15].St. apostle PaulНе е известно, колко време Павел стоял в Тарс и какъв план си начертал за своята дейност. Но около четиридесет и втора година от Тарс го взел за свой сътрудник Варнава, който вече бил пратен от апостолите да ръководи църквата в Антиохия Сирийска, образувана вследствие на проповедта на някои от избягалите от Иерусалим християни[16]. В Антиохия Варнава и Савел проповядвали цяла година и доста народ повярвал в Христос. Навярно и под тяхно влияние[17], последователите Христови първи почнали да се наричат християни[18]. Вижда се, че Варнава и Савел, като ръководители на Антиохийската църква, се стремели да образуват от нея отделен ръководен център на евангелската мисия за езическия свят. С тази цел те довели от Иерусалим Иоан Марк[19], сестринец на Варнава, за да им помага в благовестието.

Очевидно е, че Варнава и Савел били близки приятели и имали еднакви разбирания по теоретически и организационни въпроси. Те решили да разпространяват заедно християнството в езическите страни, като мисионери на Антиохийската църква, както за да се подкрепят взаимно, така и поради обещанието на Иисус Христос, че „гдето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). По решение на Антиохийската църква, Варнава и Савел започнали мисионерските си пътешествия в центрове на гръко-римската цивилизация очевидно с цел да нанесат удар на езичеството в главните му крепости в Римската империя. Около 45-46 година, придружени от Иоан Марк, те отпътували за остров Кипър, родината на Варнава, който сигурно разчитал да използва познанството си с тамошни жители, за да открие там път за разпространение на Евангелието. Те проповядвали в главния град Саламин, обиколили целия остров до Пафос и между другите обърнали към Христос самия римски управител на име Сергий Павел. В Кипър Савел, наричан вече Павел[20], проявил висок апостолски дух и в по-нататъшната дейност на дружината той изпъквал на първо място. „Той началствуваше в словото“ (Деяния апостолски 14:22). Дееписателят вече поставя името му преди Варнава.

От Кипър Павел и Варнава продължили своето пътешествие в Мала Азия: в Пергия, където младият Иоан Марк ги напуснал и се върнал в Иерусалим; в Антиохия Писидийска, Икония (днес Коня), Листра, Дервия и други околни места. Въпреки ожесточеното противодействие на юдеите[21], те имали голям успех между езичниците в тези градове. Дори в Листра народът ги сметнал за богове, уподобени на човеци, и наричал Варнава Юпитер, а Павел – Меркурий. Жрецът пък на Юпитеровия идол пред градските врати довел юнци, които искал да ги принесе на тях в жертва. Колко време Павел и Варнава проповядвали в Мала Азия, точно не е известно (едни предполагат две години, други 4-5 години). На връщане те отново посетили казаните малоазийски градове, организирали там християнски църкви, „като ръкоположили презвитери на всяка църква[22]„. Те се върнали в Антиохия (Сирия) и дали отчет на тамошните църкви за постигнатите успехи сред езичниците.

Християнската църква в Антиохия, която била трети град след Рим, била свободна от юдейския номизъм, от който страдала Иерусалимската църква. В нея се осъществявали универсализмът на християнството и органичното единство между всички нейни членове – евреи и бивши езичници. Тя станала образец на всички други църкви, които се организирали вън от Палестина – като община на пълно братство между всички повярвали в Христос, независимо дали били юдеи или елини, роби или свободни, мъже или жени. Антиохийската църква ясно съзнавала, че тя е ново верско общество, различно от юдеите и езичниците. Нейната пълна особеност, своето съзнание, че Христос съединява евреи и езичници в едно живо цяло, членовете ѝ изразявали с ново обединително наименование християни, което за пръв път те употребили[23]. С това име те подчертавали, че са хора на нова, съвсем различна общност в света. Този универсален възглед бил утвърден в Антиохийската църква несъмнено от проповедта на апостол Павел, който заедно с Варнава още в Антиохия Писидийска (Мала Азия) застанал твърдо на гледището, че в Църквата Христова са призвани и езическите народи наравно с евреите. Антиохийската християнска община била възпитана от него да бъде равностен носител на независимо от юдаизма вселенско християнство, което е животворяща сила за всички народи и може да се възприема от всекиго без посредническото бреме на Моисеевия закон, а направо – само чрез искрена вяра в Иисус Христос. Обаче, иерусалимските християни не споделяли този възглед и се опитали да разрушат постигнатото религиозно единство между членовете на Антиохийската църква – евреи и бивши езичници. В Антиохия дошли от Юдея някои покръстени евреи, които учели християните – бивши езичници, че ако не се обрежат според Моисеевия закон, те не могат да се спасят (Деяния апостолски 15:1). Сами ли те решили да водят юдаистична пропаганда, за да разбият първата действителна християнска църква, или имали поръчение на някои апостоли и презвитери от Иерусалим ? – Може да нямали формално поръчение, но несъмнено те станали изразители и пропагандатори на неправилния и ретрограден възглед, който се утвърждавал между евреохристияните в Иерусалим и Юдея. Срещу тях се опълчили решително Павел и Варнава. Станала голяма препирня между тези юдаистични агитатори и Павел и Варнава (Деяния апостолски 15:2). Разпрата внесла голям смут в Антиохийската църква. Затова били изпратени в Иерусалим Павел, Варнава, Тит (той бил елин) и някои други християни с молба до апостолите и презвитерите да се занимаят с този въпрос и да го решат окончателно. Навсякъде, където минали през Финикия и Самария, те разказвали за обръщането на езичниците и причинявали голяма радост на тамошните християни. Обаче в Иерусалим станали „някои от фарисейската ерес, които бяха повярвали и казваха, че трябва да се обрязват езичниците и да им се заръча да държат Моисеевия закон“. Апостолите и презвитерите се свикали на събор, на който Петър, Павел и Варнава доказвали, че и езичниците са призвани да влязат в Църквата Христова наравно с евреите само чрез вяра. „Но ние вярваме – заключил Петър, – че с благодатта на Иисуса Христа ще се спасим, както и те“ (Деяния апостолски 15:11). Към тяхното мнение се присъединил и Яков, брат Господен, като го обосновал и върху словото на старозаветните пророци (Амос 9:11-12). Той предложил езичниците, които приемат християнството, да не се обременяват с изпълнение на Моисеевия закон, сиреч да не се обрязват, а само да се пазят от идолските жертви, блуд, удавнина и кръв. Съборът единодушно приел Якововото предложение и избрал из своята среда двама пратеници – Юда Варсава и Сила – „мъже отлични между братята“ (в Иерусалим), които заедно с Павел и Варнава занесли съборно послание „от апостолите, презвитерите и братята до тези, които са от езичниците братя в Антиохия, и Сирия, и Киликия“.St. apostle PaulВ Деяния апостолски, нито в посланията на апостолите не е посочена годината, когато е станал апостолският събор. Само в посланието си до галатяни (2:1) апостол Павел, въз връзка с проповедта на някои „лъжебратя[24]“, казва, че заедно с Варнава отишъл в Иерусалим след четиринадесет години от обръщането си към Христос. Несъмнено той имал предвид отиването си в Иерусалим през времето, когато се свикал апостолският събор. Обаче не се знае точно годината, когато Павел се покръстил в Дамаск. Ако приемем, че дякон Стефан бил убит между 36-37 година, то апостолският събор бил свикан между 50-51 година. Засега се приема, че той бил свикан в 51 година, както се вижда от факта, че тази година се празнува 1900-годишнината от стъпването на апостол Павел в Европа (Балканския полуостров), което станало скоро след апостолския събор.

Апостолският събор разчистил пътя за разпространение на християнството в света, но въпреки своя висок авторитет не е успял да премахне напълно предубеждението на християните-евреи. Те продължавали да изпълняват Моисеевия закон и не влизали в пълно единение с християните – бивши езичници (необрязани). Те отбягвали да ядат заедно с тях на вечерите на любовта (агапите), които били една от важните прояви на духовно единение и братска любов между повярвалите в Христа. Както ще видим, апостол Павел още трябвало да води усилена борба срещу този религиозно-националистичен предразсъдък и обявявал неговите поддръжници за лъжебратя (=лъжехристияни), които искали да отнемат на християните свободата в Христа (Галатяни 2:4). Дори апостолите Петър и Варнава не смеели явно да се борят срещу юдействащото християнство. Когато апостол Петър отишъл в Антиохия, след него заминали за същия град неколцина от иерусалимските християни – ревнители на Моисеевия закон, за да следят какво поведение щял да държи той, считан от християните, както Иоан и Яков, за стълп на Църквата (Галатяни 2:9). Отначало Петър, верен на своето убеждение, че обрязването е безполезно за езичниците, ял заедно с християните – бивши езичници. Но когато дошли в Антиохия иерусалимски християни-съгледвачи, той взел да страни от необрязаните християни, понеже се убоял от обрязаните. Заедно с него лицемерили Варнава и други антиохийски християни-евреи. Обаче апостол Павел решително поддържал, че любовта задължава всички християни да имат пълно братско общение. Той смятал за основна истина, че Христос е премахнал игото на Закона и спасението се постига само чрез жива вяра в Христа. Затова той дързновено и рязко изобличил Петър[25] пред всички християни заради неговата колебливост и непоследователност, която можела да внесе съдбоносно разцепление в младата християнска църква. „Ако ти – казал му Павел, – бидейки иудеин, живееш по езически, а не по иудейски, защо караш езичниците да живеят по иудейски“ (Галатяни 2:14). Дали Петър му отговорил, не знаем, но по-нататък нямало недоразумения от този род между двамата върховни апостоли. Това дава основание да се мисли, че Петър вече не се отклонявал от решението на апостолския събор за равноценността на повярвалите в Христа обрязани и необрязани.

Апостол Павел говори, че при своето второ посещение в Иерусалим (на четиринадесетата година след обръщането си) изяснил пред апостолите, какво е проповядвал и искал от тях да одобрят неговата проповед, „за да не би напразно да тичам или да съм тичал.“ Същевременно той съобщава, че апостолите – стълпове на Църквата Яков, Петър и Иоан дали десница на общение на Павел и Варнава, за да отидат при езичниците, а те (апостолите) при обрязаните (Галатяни 2:7-10). Можем да приемем, че апостолският събор, който имал възможност да се запознае добре с проповедническата дейност на Павел и Варнава, или по-скоро стълповете на Църквата – апостолите Петър, Иоан и Яков признали тяхното апостолско достойнство и тогава определили, Павел и Варнава да проповядват Евангелието между езичниците, а самите те (изобщо дванадесетте апостоли) – между обрязаните (юдеи и прозелити[26]).

Това съгласие между двете апостолски дружини имало решаващо значение за бъдещето на християнството. Насърчен от признаването на апостолското му достойнство, апостол Павел се отдал с още по-голяма ревност на проповед в езическите страни. Скоро, след като се върнал от Иерусалим в Антиохия (към 52-53 година), той предприел пак оттам второ мисионерско пътешествие с цел да утвърди християнството в Мала Азия и Балканския полуостров, където господствало гръко-римското езичество. Той тръгнал със Сила, а не с Варнава. Между двамата стари приятели се явила разпра и се разделили, понеже Варнава искал да вземат със себе си Иоан Марк, но Павел не се съгласил да им бъде спътник този, който ги напуснал в Пергия Памфилийска, при отправянето им в Мала Азия (Деяния апостолски 15:37-38). Варнава заминал с Иоан Марк за Кипър, след което вече се губят следите му[27]. Той не можал да развие между езичниците такава широка дейност, както апостол Павел. Поради това апостол Павел останал единствен действителен апостол на езическите народи. Той посетил църквите в Сирия, Киликия и Мала Азия. В град Листра взел за свой спътник Тимотей, син на повярвала еврейка и елин, като го обрязал, за да има по-голямо влияние между евреите в Мала Азия. След като преминал в областите Фригия и Галатия (днес Анкарската област), Павел заедно със Сила и Тимотей, пристигнал в крайморския град Троада, близо до Дарданелите, с решение да отиде в Балканския полуостров, за да отвори на християнството път към главните крепости на гръко-римското езичество – Атина, Коринт и Рим и изобщо за Европа. В Троада апостол Павел, изглежда, се срещнал с лекаря Лука (бъдещия евангелист и автор на Деяния апостолски) и го взел за спътник. И така, придружен от тримата си сътрудници, той заминал за Македония и основал християнски църкви в значителните градове Филипи, Солун и Верия (Бер). Преследван от солунските евреи, той заминал от Верия в Атина, като във Верия оставил Сила и Тимотей. В Атина проповядвал, както и в други градове, на евреи, прозелити и езичници – в синагогата и на площада, където се препирали с него епикурейци и стоици-философи. По тяхна покана апостол Павел държал реч в Ареопага за Незнайния бог, комуто в Атина било издигнато капище с надпис на гръцки Αγνωστω θεώ. Макар че словото на Павел за възкресението на „предопределения от Бога мъж“ – Иисус Христос било посрещнато с присмех, повярвали в Христа някои от слушателите, между които и Дионисий Ареопагит.Apostle PaulОт Атина апостол Павел се отправил в Коринт, главен град на римската провинция Ахайя (Пелопонес, Атика), където престоял година и половина в дома на Акила и съпругата му Прискила[28], и заедно с тях се занимавал с ръчен занаят – правене шатри. Апостол Павел ще да е използвал срещите с клиентите си, за да ги привлича към Христос. Освен това всяка събота проповядвал в синагогата. В Коринт той основал сравнително голяма християнска община, повярвал дори самият началник на синагогата Крисп с целия си дом (Деяния апостолски 18:8). От Коринт апостол Павел изпратил две послания до солунските християни, на които изяснил вълнуващия ги въпрос за възкресението на мъртвите и второто идване на Христос[29].

От Коринт апостол Павел се върнал в Антиохия Сирийска през Ефес, Кесария Палестинска и Иерусалим. С него пътували Акила и Прискила, които останали в Ефес и после се върнали в Рим след смъртта на император Клавдий (към 54-55 година).

След като престоял малко време в Антиохия (Деяния апостолски 18:23), апостол Павел предприел трето мисионерско пътешествие (54-58 година). Той обиколил църквите в Мала Азия (в Галатия и Фригия) и се спрял да проповядва три години в Ефес (Деяния апостолски 20:31), където преди него проповядвал Аполос, евреин от Александрия, образован и красноречив, обърнат към Христа от Акила и Прискила (Деяния апостолски 18:26).

Апостол Павел проповядвал в много градове, но най-дълго, както видяхме, останал в Коринт и Ефес. Това не е било случайно. Тези градове били административни и културни центрове на големи области край Средиземно море. Те поддържали търговски сношения между Изток и Запад, сиреч между културните страни на трите континента (Азия, Европа и Африка). Утвърждаването на християнството в Коринт и Ефес щяло да бъде голяма победа, която би дала възможност да се разпространи то не само в техните административни области (Ахайя и Азия), но и в съседните страни. При това апостол Павел бил насърчаван и от обстоятелството, че неговата проповед намирала добър отзвук сред езическото население, въпреки голямото противодействие на местните евреи[30]. В Ефес бил висок култът към богинята Артемида. Среброковачи правели сребърни храмчета за домашна употреба и си доставяли голяма печалба. Един от тях, на име Димитър, повдигнал народа против апостол Павел и учениците му под предлог, че те разрушавали култа на Артемида. Но с намесата на местната римска власт вълнението било прекратено. Апостол Павел сметнал за благоразумно да напусне Ефес, като отправил по едно послание до галатяни и коринтяни. Той посетил църквите в Македония, може би ходил и на запад от Солун в Илирик (срв. Римляни 15:19) и прекарал три месеца в Ахайя (Коринт). Оттам се върнал в Иерусалим за празника Петдесетница (58 година), като пътувал пак през Македония и крайбрежна Азия (Троада, Милет, остров Родос, Патара, Тир и Кесария). Целта му била да се види с иерусалимските братя и да им занесе милостинята, която събрал за тях в другите християнски църкви (в Македония и Ахайя[31]). Изглежда, че от Ахайя апостол Павел възнамерявал да отиде в Рим и оттам в Испания[32], но отложил това пътуване, след като се види с братята в Иерусалим[33]. Той отправил послание до римските християни, като между другото ги известил за това свое намерение.

Както се вижда от всичките му послания, апостол Павел е проповядвал навсякъде и на евреи, и на езичници чисто от юдейския номизъм християнство. Той ясно и решително учел устно и писмено, че само чрез Евангелието се раждат нови хора и се строи нов живот, Царството Божие; че и обрязани, и необрязани са равноценни пред Отца и ще се спасят не чрез Закона, а чрез жива, деятелна вяра в Христос. „Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса, понеже всички, които сте се кръстили в Христа, в Христа сте се облекли. Няма вече иудеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски. Защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:27-28); „в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действува с любов“ (Галатяни 5:6); че служенето на закона е робство, а вярата в Христа – свобода (Галатяни 4:22-31). Това учение на апостол Павел възбуждало силно негодувание сред евреите (не само между неповярвалите, но и повярвалите евреи) и апостол Павел имал много врагове. Техни агенти го следили какво учи и в негово отсъствие внасяли смут в основаните от него църкви, особено в Мала Азия. Неговото антиюдаистично учение[34] се разчуло и в Иерусалим. Говорело се, че той проповядвал между евреите-християни да не обрязват децата си и изобщо да не изпълняват Моисеевия закон (Деяния апостолски 21:24). Когато на път за Иерусалим (58 година) дошъл в Кесария Палестинска, апостол Павел бил предупреден от тамошните християни да не отива в Иерусалим, защото юдеите ще го предадат на езичниците (римската власт). Но Павел, който носел дързновено кръста Христов, не се уплашил от смъртната опасност. „Що правите вие, та плачете и ми съкрушавате сърцето? Защото аз съм готов не само вързан да бъда, но и да умра в Иерусалим за името на Господа Иисуса“ (Деяния апостолски 21:10-14).rembrandtvanrijn_apostle_paulИ наистина в Иерусалим апостол Павел замалко щял да бъде убит от еврейската тълпа. Юдеи от провинция Азия (Ефеска област) го видели в иерусалимския храм, където той извършвал своя обет на очищението и възбунтували целия град против него, като викали: „О мъже израилтяни! Тоя човек учи всички навсякъде против народа, против Закона и против това място (храма иерусалимски); при това още и елини (езичници) въведе в храма, та оскверни това свято място“ (Деяния апостолски 21:28). Разярената тълпа се нахвърлила върху него и щяла да го убие, ако не се бил явил римският военен комендант Лисий с войска. Той оковал апостол Павел с две вериги, като мислел, че е уловил неотдавнашния въстанически водач – евреин от Египет. Но като чул от апостол Павел, че е римски гражданин, Лисий го изпратил в Кесария при римския прокуратор[35] Феликс, който го държал две години в окови в затвора, за да угоди на юдеите и главно за да принуди апостол Павел да му даде откуп (Деяния апостолски 24:26-27).

При тези страдания апостол Павел показал висок дух и жертвена любов към Христос. В своите защитни речи (пред народа и Синедриона в Иерусалим, също и в Кесария пред прокураторите Феликс и Фест и пред цар Ирод Агрипа) той изповядал без никакъв страх своята вяра в Христа, Който дошъл да проповядва светлина на юдейския народ и на езичниците (Деяния апостолски 26:23).

Новият прокуратор Фест не се решил да предаде апостол Павел на Синедриона, както настоявали юдеите, нито сам да го съди, понеже Павел като римски гражданин поискал да бъде съден от императора (Деяния апостолски 25:12). Около шестдесета година апостол Павел бил изпратен, окован във вериги, в Рим. Неговото дълго и пълно с премеждия пътуване по Средиземно море е живо описано от спътника му Лука (Деяния апостолски, глави 27 и 28). Римските християни узнали за неговото пристигане в Потиоли[36] и с радост го посрещнали вън от Рим, на Апиевия площад и Трите кръчми (Деяния апостолски 28:15). Може би по тяхно застъпничество било позволено на апостол Павел да живее две години в частна квартира под надзора на един войник. Там той приемал посетители, на които „проповядвал царството Божие и поучавал без забрана с всяко дързновение“ (Деяния апостолски 28:30). Апостол Павел успял да обърне към Христа дори някои придворни[37]. Ревностни помощници му били Лука, Аристарх, Тимотей, Иоан Марк, когото сега особено ценил, Димас и други. От Рим апостол Павел отправил послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон. Някои предполагат, че към края на своя арест написал и посланието към евреите.

***

Дееписателят Лука не съобщава нищо, какво правил апостол Павел и къде отишъл след двегодишния си домашен арест в Рим. Както знаем, той желаел да отиде от Рим в Испания (Римляни 15:24-28). Климент Римски съобщава, че апостол Павел проповядвал до границата на Запад (επί τό τερμα της ούσεως ελθών), под което ще да разбирал страни на запад от Испания. Обаче в посланията на апостол Павел няма нито намек, че той е пребивавал някъде от Испания. Дееписателят завършва своя разказ за дейността на апостол Павел със съобщението: „А Павел остана цели две години в особена под наем къща“ (Деяния апостолски 28:30). Тук е посочено, колко време е траял домашният арест на апостол Павел. Налага се заключението, че след две години домашен арест апостол Павел бил освободен, вероятно след като императорът разгледал делото му (63 година). Може да се предполага, че от Рим той се върнал на Изток и посетил църквите в Ефес, Македония, Гърция, Никопол (в Епир) и Крит, като поставил Тимотей за епископ в Ефес и Тит за епископ в Крит. През това пътешествие той написал първото послание до Тимотей (отправено може би от град Филипи) и посланието до Тит (може би от Коринт). През зимата (64-та или 65 година) той ще да е прекарал в Никопол (Тит 3:12) и оттам ще да се е върнал в Рим, където Нероновото гонение срещу християните още продължавало. Апостол Павел ще да е бил заловен и хвърлен в затвора, където бил държан „в окови като злодеец“. За този свой по-строг затвор той говори във второто си послание към Тимотей, написано от Рим (1:8; 2:9; 4:6-8 и 16-17). Той явно съобщава за неизбежната опасност да бъде умъртвен[38]; за това, че го напуснали всички (2 Тимотей 4:16). Той нямал вече надежда да бъде освободен от оковите и очаквал „венеца на правдата“ (2 Тимотей 4:6-9). Вероятно, понеже бил римски гражданин, апостол Павел не бил убит бързо, както други обикновени християни, а ще да е бил разследван, и през това време той могъл да напише послание до Тимотей. От думите му, че го очаква венецът на правдата, се вижда, че той очаквал да бъде наказан със смърт. Обаче няма никакво съобщение в новозаветните книги, как апостол Павел е завършил своя живот, пълен със страдания и всецяло отдаден на Христа. Римският презвитер Кай (към 200 година) съобщава, че апостол Павел бил убит в Рим от римски войници, като му отсекли главата на пътя за град Остия, както били наказвани престъпниците-римски граждани. За мъченическата смърт на апостол Павел в Рим свидетелстват още Климент Римски (починал 102 година) и Дионисий Коринтски (починал към 170 година). Обаче няма ясни указания, кога е загинал. Според Климент Римски, апостол Павел пострадал при „наместниците“ (επι τών ηγουμενών) на императора (Нерон), сиреч през времето, когато императорът отсъствал от Рим. Знае се, че през 67 година Нерон се намирал в Гърция. Затова и църковното предание приема, че апостол Павел загинал в 67 година. Понеже Дионисий Коринтски съобщава, че Павел пострадал едновременно с Петър в Рим и поради това, че двамата апостоли най-много се потрудили за разпространението на християнството в тогавашния културен свят (юдейски и гръко-римски), Църквата, именувайки ги първовърховни апостоли, чества тяхната памет в един и същи ден – 29 юни (12 юли).El Greco, The Holy Apostles Peter and PaulАпостол Павел не бил от кръга на дванадесетте апостоли, нито от кръга на седемдесетте ученици Христови, но той, след като повярвал в Христа, разбрал най-добре Неговото учение и го изяснил най-ясно и най-правилно. Освен това той станал най-пламенния и красноречив свидетел на Христа, най-ревностния разпространител на християнството. Преценявайки своята дейност, апостол Павел смеел да се похвали със страданията си в Христа и да се смята за равен по достойнство с другите апостоли (Галатяни 2:6-9) и дори че е поработил за Христа много повече от всички други апостоли (1 Коринтяни 15:10). И наистина велико и неповторимо е делото на апостол Павел. Какво би станало с християнската Църква, ако Савел останал гонител на християнството, не знаем. Но исторически факт е, че апостол Павел завладял големи центрове на гръко-римския свят и ги превърнал във фарове на християнството за околните страни. Еврейският народ изобщо отхвърлил Христа. След разрушението на Иерусалим (70-та година) Иерусалимската църква се разстроила и няколко хиляди евреохристияни се разцепили на секти, които след време съвсем изчезнали. Останали само християнските църкви от повярвалите езичници. Те, а особено основаните и ръководените от апостол Павел и неговите сътрудници църкви, процъфтели и образували нова творческа религиозно-нравствена и духовно-преобразуваща сила – вселенската Христова Църква.

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 26-37. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Деяния апостолски 3:26; 13:46.

[2]. Деяния апостолски 8:1-3.

[3]. Деяния апостолски 22:1-2.

[4]. Деяния апостолски 7:59; 8:1.

[5]. Голям град в Сирия.

[6]. Деяния апостолски 9:1-2; 22:4-5; Галатяни 1:12-14.

[7]. Психологическата подготовка на този прелом у Савел мъчно може да се обясни. Може да се допусне, че той бил обзет и от размисъл върху проповедта на апостолите за Месия. Срв. моята статия „Апостол Павел на Балканския полуостров“, Църковен вестник, година LII, брой 29-31.

[8]. Деяния апостолски 9:15: „Той ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви”.

[9]. Деяния апостолски 22:25.

[10]. Вж. по-долу.

[11]. Галатяни 2:7-8: Няма ясно указание, че това разпределение било установено по решение на Църквата. В Деяния апостолски 13:2 се говори, че в Антиохия имало откровение да бъдат отделени Варнава и Савел за работата в други места и поради това те предприели пътешествие за Кипър. Обаче и в Кипър те проповядвали в юдейските синагоги. Римският управител на Кипър Сергий Павел сам пожелал да чуе тяхното слово и повярвал в Христа (Деяния апостолски 13:4-12). Също и в Мала Азия те първо проповядвали на юдеите (в Антиохия Писидийска и Икония) – Деяния апостолски 13:14-43; 14:1.

[12]. Деяния апостолски 4:36-37; 9:27; 21:24.

[13]. Галатяни 1:19.

[14]. Галатяни 1:18.

[15]. Деяния апостолски 9:28-31.

[16]. Деяния апостолски 11:19-26.

[17]. В Антиохийската църква имало „пророци и учители Варнава и Симеон, наричан Нигер, и Луций киринеянин и Манаил, възпитан заедно с Ирода Четверовластника и Савел“ (Деяния апостолски 13:1).

[18]. Деяния апостолски 11:26.

[19]. В къщата на майка му Мария иерусалимските християни се събирали за молитва (Деяния апостолски 12:12).

[20]. Деяния апостолски 13:9: Но „Савел, който се наричаше и Павел“.

[21]. В Антиохия юдеите вдигнали гонение против тях и ги изгонили. В Икония искали да ги убият с камъни, в Листра Павел бил бит с камъни и изхвърлен вън от града.

[22]. Деяния апостолски 14:23.

[23]. Срв. тук, по-горе.

[24]. Юдействащи християни.

[25]. Галатяни 2:11: „и когато дойде Петър, възпротивих му се в очи, защото беше достоен за изобличение”.

[26]. Срв. тук по-горе.

[27]. Апостол Павел го споменава само веднъж в 1 Коринтяни 9:6, където казва, че се издържал от своя труд.

[28]. Те били родом от Понт и живеели в Рим, откъдето избягали поради заповедта на император Клавдий – всички евреи да бъдат изгонени от Рим (около 50-52 година).

[29]. За проповедта на апостол Павел в Македония и Гърция и за значението на основаните от него църкви виж моята статия „Апостол Павел на Балканския полуостров“, Църковен вестник, година LII, брой 29-31.

[30]. В Коринт – Деяния апостолски 18:6-17, в Ефес – Деяния апостолски 9:23-41).

[31]. Вж. Деяния апостолски 24:19; Римляни 15:25-27.

[32]. Срв. Римляни 15:24 и 28.

[33]. Римляни 15:25-26.

[34]. Неговата основна мисъл се движела в следната логическа форма: чрез Адам влезе в света грехът и чрез греха смъртта, а чрез Иисус Христос Новия Адам – Божията благодат, която оживотворява и спасява всички (Римляни 5:12-15; 1 Коринтяни 15:21-22).

[35]. Римски управител на Юдея.

[36]. Пристанище на Тиренско море, близо до Рим.

[37]. Филипяни 1:12: „Моите за Христа окови станаха известни за всичката претория и на всички други”; Филипяни 4:22: „Поздравяват ви всичките светии, а най-вече които са от Кесаревия дом“.

[38]. „Защото аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 4:6).

Първо изображение – авторът, проф. Иван Снегаров (1882-1971). Източник на останалите изображения – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Rc.

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (18)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

6. Нощта в Гетсимания на шести срещу седми април

В нощта на пасхалната трапеза не било прието да се излиза от къщи, но Иисус нарушава това правило навярно от тревога за учениците. В горницата лесно можели да ги арестуват заедно с Него. Не е изключено Юда първо да е проверил дали къщата е празна, и едва тогава да е повел стражата в пустата градина отвъд Кедрон, където Учителят често се уединявал с дванайсетте.протоиерей александър менПо пътя Христос продължава да говори с учениците. Обяснява им смисъла на тайнството на Чашата, което съединява причастниците в едно цяло. „Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят – казва Господ. – Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие – пръчките[1].“

Иисус говори и за Духа – Застъпник и Утешител**, чиято сила ще преобрази апостолите, когато Син Човешки няма да бъде вече с тях. „Имам още много да ви говоря, ала сега не можете го понесе. А кога дойде Той – Духът на истината, ще ви упъти към всяка истина.“

На Църквата ѝ предстои, както и на Христос, да премине през кръщението чрез скръбта и да изпие чашата на страданията. Но разлъката ще е временна. Разделяйки се с Христос, учениците не бива да се натъжават. Той ще се върне при тях. „Истина, истина ви казвам, че вие ще плачете и ридаете, а светът ще се възрадва. Вие ще бъдете печални, но скръбта ви ще се превърне в радост. Жената, когато ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ. Но когато роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. Тъй и вие сега сте наскърбени, но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме. И него ден няма да Ме попитате за нищо.“протоиерей александър мен.8jpgПратениците на Месията са избрани за велико служение и Той ще ги отведе в царството на Отца. „Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте и повярвахте, че Аз съм от Бога излязъл. Излязох от Отца и дойдох в света. Пак оставям света и отивам при Отца.“

Струва им се, че започват да вникват в думите.

– Ето, сега открито говориш и никаква притча не казваш. Сега разбираме, че знаеш всичко, и нямаш нужда някой да Те изпитва***. Поради това вярваме, че си от Бога излязъл.

– Сега ли вярвате? – казва Иисус. – Ето настъпва час, и настана вече, да се разбягате всеки поотделно, и Мене сам да оставите. Ала Аз не съм сам, защото Отец е с Мене.

Той не упреква учениците, напротив, иска да им внуши твърдост. „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света.“

Когато минават покрай храма, Иисус се спира. Тъмните грамади на крепостта и на светилището са застинали в безмълвие. На сутринта тук ще се извършват богослужения и хиляди хора ще принесат пасхални агънца при олтара. Но спящият град не подозира, че същата нощ край стените на Божия дом, заобиколен от единайсет смутени галилейци, се моли вселенският Първосвещеник и Спасител. Той моли Отца да опази малкото Си стадо сред враждебния нему свят. „И не само за тях се моля – шепне Той, повдигнал очи към звездното небе, – но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ Бъдещият Храм на Църквата Христова се озарява от лъчите на божественото Триединство…протоиерей александър мен.17В Иерусалим и до днес са се запазили изтритите стъпала на древна каменна стълба. Навярно тъкмо по нея е слизал Христос на път за Елеон. Прекосявайки Кедронската падина, Той не отива във Витания, а предпочита да остане в Гетсиманската градина. Това е опасано със стена малко частно владение с маслинова горичка[2].

Пълната луна посребрява листата и хвърля отблясъци върху извитите стволове на дърветата. Нищо не нарушава мълчанието на хладната пролетна нощ. Учениците, преминавайки през оградата, започват да се разполагат за почивка. „Поседете тук, а Аз през това време ще отида там да се помоля“ – казва Иисус, сочейки към вътрешността на градината.

Петър, Яков и Иоан, които Той взема със Себе Си, не могат да не забележат промяната в Учителя. Допреди малко Той бе изпълнен със сила и просветлено спокойствие, сега целият Му облик изразява безмерна мъка. „Душата Ми е прескръбна до смърт – продумва Той. – Останете тук и бъдете будни.“ За първи път апостолите усещат, че Му е нужна човешка подкрепа, но не са в състояние да изпълнят Иисусовата молба. Както понякога се случва в момент на силна тревога, дрямка, подобна на вцепенение, ги сковава[3].

Христос се отдръпва и, като пада на колене, започва горещо да се моли. Учениците не са далеч, както се казва в Евангелието, „до един хвърлей камък“, и отделни думи на Иисус долитат до тях. „Авва, Отче! – дочуват те в просъница. – За Тебе е всичко възможно! Отклони от Мене тая чаша. Но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти. Нека бъде не Моята воля, а Твоята.“

Той се моли. Апостолите спят.

А по улиците на Иерусалим вече отекват стъпките на стражата…

Какво е изпитвал Синът Човешки, когато е лежал върху студената земя с покрусена душа? Могло ли е това да бъде само естественият страх от изтезанията и смъртта? Но нали и по-слаби хора са побеждавали този страх?протоиерей александър мен.11Не ни е дадено да проникнем в дълбината на смъртната борба, чийто свидетел става старата маслинова градина. Но онези, на които Христос се е открил в любовта и във вярата, знаят най-главното: Той страда за нас. Той вмести в Себе Си болката и проклятието на вековете, мрака на човешкия грях, преживя целия ужас и ад на богоизоставеността. Нощ, лишена от надежда, Го обгръща. Христос доброволно се спуска в пропастта, за да може, слизайки в нея, да ни изведе оттам към непомръкващата светлина.

Какво е преминавало пред мисления Му взор? Картини от бъдещето ли? Преследвания, войни, насилия? Отричането на Неговите последователи, неблагодарността и неверието им, тяхното жестокосърдечие и фарисейщина? Това изкушение е по- голямо от онова, през което Той премина в пустинята. Никога преди това човешкото съзнание на Христа не се е противопоставяло с такава сила на очакващия Го Кръст, както в часа на Гетсиманската молитва. Ето защо Той иска любимите учениците да не Го изоставят. „Симоне, спиш ли? – опитва се Иисус да събуди Петър. – Не можа ли един час да постоиш буден?“ Петър се надига, вижда лицето на Учителя, изпито, покрито с кървави капки пот, но дрямката отново го наляга. Другите опити също са напразни.

Така, изоставен от всички, Иисус страда сам срещу надвисналата опасност. Евангелист Лука казва, че само ангел Го подкрепял. Това означава, че не намирайки земна поддръжка, Той я е получил от небето.

Най-сетне Иисус става. Любовта към Отца е възтържествувала и е утвърдила у Него хармонията на божествената и човешката воля.протоиерей александър мен.20Сега Го тревожат само апостолите. Като отива при тях, Той ги кара да се отърсят от съня. „Защо спите? Станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава.“ Те стават, оглеждайки се объркано.

В същия миг фенери и факли осветяват градината, чуват се шум и гласове. Край входа се появява тълпа. Най-отпред върви римски трибун с войници, зад тях – въоръжени храмови служители[4].

Иисус тръгва към тях.

– Кого търсите?

– Иисус Назарееца.

– Аз съм, Който съм – отвръща Христос със свещената формула на Божието име.

Като чува това, юдейската стража се дръпва встрани. А Той казва:

– Ако Мене търсите, тях оставете да си идат.

Тогава напред се промъква Юда. Обещал е да даде знак, за да не би при ареста в нощната градина да стане грешка.

– Приветствам Те, Рави! – казва той, целувайки Учителя.

– Друже, ето за какво си тук – промълвя Христос. – С целувка ли предаваш Сина Човешки?

Стражата мигновено обгражда Христа.протоиерей александър мен 7– Господи, да ударим ли с меч? – казва Петър и не дочакал отговор се хвърля към един от ония, които започват да връзват Христос. Ударът е неудачен. Рибарят само отсича ухото на архиерейския слуга. То се знае, веднага биха го хванали, но цялото внимание е съсредоточено върху Христос.

„Достатъчно, спрете се! – казва Той на апостолите. – Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?“ Обръща се към отряда: „Като срещу разбойник сте излезли с мечове и колове, за да Ме хванете. Всеки ден седях, поучавайки в храма, и Ме не хванахте. Но сега е ваше времето и властта – на мрака.“

Може би в този момент учениците са очаквали чудо, но чудото не става.

Груби ръце омотават Иисус с въжета.

Юда, страхувайки се, че шумът ще привлече ненужни свидетели и може да се надигне отпор, подтиква войниците да побързат: „Хванете Го и Го водете зорко.“ След това се опитват да арестуват и другите, но те, използвайки тъмнината и суматохата, се разбягват.протоиерей александър мен.15Когато извеждат Иисус от градината, като че ли всичко е спокойно. Враговете успяват да изпълнят замисъла си. Но неочаквано се появява някакъв юноша. Той върви отзад, загърнат в платнище. Войниците от конвоя, мислейки, че е един от учениците, го хващат, но той се изплъзва и оставяйки платнището, побягва гол. Навярно току-що е станал от леглото. Този юноша не е ли бил самият Иоан-Марк, бъдещият евангелист? Само той споменава за тази подробност.

Според славянската версия на „Юдейската война“ от Иосиф Флавий, при арестуването на Иисус загиват много хора[5]. Дали пък не е имало наблизо няколко галилейци, направили опит да освободят насила Учителя? Но в евангелията без никакво смекчаване е казано, че когато враговете залавят Иисус, всички негови приятели се изпокриват. При вида на Учителя, Който покорно се оставя да Го отведат, ги обзема паника и те забравят как са Му обещавали да вървят след Него до смърт. Само Петър и Иоан, съвзели се след първата уплаха, се осмеляват да следват стражите на безопасно разстояние.
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Пαρακλητός (евр. Гоел) – Застъпник, Утешител. Бел. авт.

***Тоест подлагал на изпитание, както подлагат онзи, в чиято мъдрост се съмняват. Бел. авт.

[1]. Беседа Христа с учениками на пути в Гефсиманию приведена в 15-17 гл. Иоанна. У синоптиков ее нет. Иоанново предание отразило те стороны учения Христа, которые в синоптическом не сохранились.

[2]. Само слово „Гефсимания“ (евр. Гат-шеманим) означает „Масличное точило“. Вероятно, в саду находилось устройство для выжимания оливкового масла.

[3]. Матей 26:36-46; Марк 14:32-42; Лука 22:40-46; Иоанн 18:1-2.

[4]. Матей 26:47-56; Марк 14:43-50; Лука 22:47-53; Иоаннн 18:3-11.

[5]. Флавий, И., Иудейская война (древнерусский перевод), IX, 3.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на тези изображения – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4L5

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (17)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

5.Пасхата на Новия Завет, от вечерта на пети април до нощта на седми

В същото време, когато Иисус говори на Елеон с учениците Си за последните времена, Юда тайно прониква в двореца на Каиафа, за да се срещне с представители на властта. Той предлага на садукеите свой план: да заловят Иисус през нощта извън града, без да привличат вниманието на тълпата. Разбира се, започват да го разпитват за замислите на Учителя и Неговите привърженици. Навярно Искариот им съобщава, че според него Иисус е решил да провъзгласи Царството Божие на Пасха[1].протоиерей александър менКато се опасяват, че това ще бъде нов дързък акт от рода на изпъждането на търговците от храма, иерарсите се възползват от възможността своевременно да предотвратят тази съблазън. Въпреки че първоначално арестът се отлага за следпразничните дни, съдействието на Юда кара Синедриона да промени решението си още повече че той сам предлага да заведе стражата на мястото, където обикновено се крие Иисус.

Веднъж тръгнал по пътя на предателството, Искариот не може да спре. Сега вече възнамерява да извлече и полза от измяната си. „Какво ще ми дадете?“ – пита Юда, след което архиереите веднага му плащат за помощта[2]. Щом получава парите, той веднага се връща при Учителя, сякаш нищо не се е случило.

В четвъртък сутринта Иисус казва на учениците Си да се готвят за седера, пасхалната трапеза. Според предписанието тя трябвало да започне вечерта на четиринадесети нисан, който през онази година се падал в петък. Но Господ знае за предателството, знае, че Му остава да бъде на свобода по-малко от денонощие, и затова иска да успее да посрещне Пасха с учениците Си. Той придава голямо значение на този последен празник в земния Си живот.

„От сърце пожелах да ям с вас тая пасха**, преди да пострадам – изрича Иисус, – понеже, казвам ви, няма вече да я вкуся, докле тя се не извърши в Царството Божие[3].“ Апостолите разбират тези думи посвоему. Дори когато в навечерието Той твърди: „Знаете, че подир два дни ще бъде Пасха, и Син Човешки ще бъде предаден на разпятие“, те не вярват в трагическата развръзка и продължават да мислят, че този седер ще стане предвестник на Неговата победа[4].

– Де искаш да приготвим Пасхата? – питат учениците. По-сигурно е да останат във Витания, но Иисус ги праща в града при един от тайните Си последователи[5]. Пасхата трябва да се извърши според Закона – в Иерусалим.протоиерей александър мен 2– Идете в града у еди-кого си – нарежда Той на Петър и Иоан, – и му кажете: „Учителят казва: времето Ми наближава. У тебе ще правя Пасхата с учениците Си.“

За да опази тези скъпоценни часове, Той взема мерки за сигурност. Само на двама казва името на собственика на дома. Христос им дава указания: при портите те ще срещнат човек със стомна, който ще ги отведе където трябва.

Обстановката на тайнственост започва да тревожи учениците; двама от тях дори се въоръжават в случай, че внезапно ги нападнат.

Не се знае могло ли е ден преди празника да се купи агне и да се извърши полагащото се жертвоприношение. Не е изключено обичаят да го е позволявал, защото хиляди и хиляди поклонници са желаели да вземат участие в обреда[6]. Във всеки случай неизвестният приятел на Учителя се бил погрижил за всичко.

Привечер Иисус с учениците пристигат в Иерусалим. За първи път от изтеклата седмица Той се готви да прекара там нощта. Стопанинът вече ги очаква. Горницата е пометена и застлана с рогозки. Всички остатъци от квасен хляб, според обичая, са унищожени. На масата има само глинени чинии с безквасен хляб, кани с вино, потири. За агнеца, тоест за самата „пасха“, евангелистите нищо не споменават, но ако предположението ни е вярно, това традиционно блюдо също е поднесено. Всяка трапеза, съпроводена от молитви, се смятала у юдеите за нещо като обред. В нея участвали само членовете на семейството или малки братства – „хабурот“. По време но такива вечери местата се заемали по старшинство, което строго се спазвало. Затова апостолите, щом влезли, започнали да се препират: кой да е по-близо до Учителя. Но Иисус им напомнил, че не само в тази тържествена минута, но и по всяко време те трябва да надвиват честолюбието си[7].протоиерей александър мен 3Старозаветните пророчества често изобразяват месианското Царство като пир[8]. Ако се съди по многобройните Христови притчи, Той е ценял този символ. За Него братята, събрали се край празничната трапеза, олицетворяват месианската община, а Той Самият е неин Глава.

По тогавашен обичай всички полягат върху ниски миндери: Иоан до Господа, Симон – срещу Него; близо до тях е и Юда.

Свещеното събитие на велики четвъртък, което предстои да живее в тайнството на литургията, да стане средоточие на Църквата и да бъде възпято в молитви и химни, в творенията на Джото, Дионисий, Леонардо, става в непретенциозна скромна обстановка. Само присъствието на Искариот, ако апостолите са знаели за предателството му, могло да помрачи тази вечеря. Но засега те нищо не подозират.

Въпреки че законният срок на седера настъпвал едва на другия ден, Христос вероятно във всичко е следвал пасхалния ред[9]. Това е Неговият празник. Неговата „нова Пасха“, отбелязваща сега не знака на изхода към свобода и осиновяването на един народ от Бога, а изкупителния дар за целия свят.

В началото на вечерята в знак на благоговение било установено да се мият ръцете. След това Христос неочаквано става и като сваля връхната Си дреха, препасва се с кърпата. Дванайсетте замръзват от изненада. А Той налива вода в каната и започва да мие краката на учениците. На Изток това са вършели слугите, посрещащи гостите, кръстосвали прашните пътища; но в Христовата oбщина нямало и не можело да има слуги. Задълженията на роба изпълнява Сам Господ.

Невъзможно е да се опише силното смущение в което Иисус хвърля присъстващите. Когато се приближава до Кифа, той възкликва:

– Господи, Ти ли ще ми миеш нозете?

– Което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш.

– Няма да умиеш нозете ми вовеки! – протестира Симон.

– Ако те не умия, нямаш дял с Мене.

Петър се натъжава още повече:

– Господи, не само нозете ми, но и ръцете, и главата!

– Умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист – отвръща Иисус. – И вие сте чисти. Ала не всички[10].протоиерей александър мен 4През този ден това е първият намек за изменника до тях.

Когато Иисус се връща на челното място на масата, Той казва: „Знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример.

Аз съм сред вас като прислужник. Но вие сте, които устояхте с Мене в моите изпитания, и Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец – Царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето Царство[11].“

По традиция смесват виното с вода, и всеки, напълнил чашата си, чете над нея благодарствената молитва: „Благословен си, Господи, Боже наш, Цар на вселената, създал плодът на лозата.“ След това слушат пасхалното славословие, разказа за Изхода и ядат от агнето с горчиви треви.

Настъпва нощ. В горницата запалват светилниците. Всички забелязват, че Учителят е потънал в дълбока скръб. Когато Той изрича думите от псалма: „Който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си“, апостолите разбират, че Го заплашва незнайна, но неминуема опасност. Накрая Иисус направо казва: „Един от вас ще Ме предаде. Той яде с Мене.“ Тъжни и объркани, всички със страх започват да се споглеждат. „Да не съм аз?“ – посипват се въпроси. Юда, раздиран от противоречиви чувства, също се осмелява да попита: „Да не съм аз?“

Никой не чува какво му отвръща Господ, но Юда разбира – замисълът му е разкрит. А Иисус, обръщайки се към останалите, казва: „Син Човешки отива, както е писано за Него. Но горко на оня човек, чрез когото Син Човешки ще се предаде. Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил.“

Неизвестността измъчва Петър. Без да може повече да се сдържа, той прави знак на младия ученик, седнал до Учителя, да попита кой е предателят. На въпроса на Иоан Иисус едва чуто отговаря: „Онзи, комуто Аз натопя залък и подам.“протоиерей александър мен 5И подава залъка на Искариот. На трапезата този жест се смятал за признак на симпатия и обич. Господ за последен път иска да спаси погиващата душа. Но Юда се ожесточава още повече. „Сатаната влезе в него“ – пише евангелистът. Сега предателят вече ненавижда Жертвата си.

„Каквото ще вършиш, върши по-скоро“ – твърдо казва Иисус, взирайки се в Юда. Всички мислят, че Го праща да купи необходимото за утрешния празник. Юда става и мълчаливо излиза. Нощният мрак го поглъща. Мостовете са изгорени. Архиереите вече чакат съучастника си.

От момента в който вратата се хлопва зад Юда, тревогата не напуска Петър и Иоан; но мрачният облак, надвиснал над учениците, донякъде се разсейва. Може би и Самият Иисус е чувствал облекчение.

Отново измиват ръце и разливат виното. Христос изрича молитва над сложения пред Него безквасен хляб: „Благословен си, Господи Боже наш, Цар на вселената, Който правиш да израсте хляб от земята.“ В същия миг, в който Той го преломява, към апостолите сякаш подухва вятър от Галилея. Струва им се, че те не са в нощния Иерусалим, а на брега на морето, където Иисус насити петте хиляди. Но обредът напомня и за друго. „Това е хлябът на страданието, който са яли отците ни в земята Египетска“ – повтаря Учителят традиционните думи на седера. Този път Пасхата възвестява за страданието на Служителя Господен – Месията. Както този свещен хляб е раздробен, тъй и Неговата плът ще бъде отдадена в ръцете на палачите.

„Вземете, това е Моето тяло, което за вас се преломява – промълвя Христос и добавя: – Това правете за Мой спомен.“

Всеки един с трепет приема своя дял от пасхалния хляб. После, прави, изпяват началото на „халела“:

Хвалете, раби Господни, хвалете името Господне! Да бъде благословено името Господне отнине и довека.протоиерей александър мен 6От изгрев слънце до запад
да бъде прославяно името Господне.
Високо над всички народи е Господ,
Неговата слава е над небесата***…

Но ето, Христос взема в ръце „общата чаша на благодарението“, от която обикновено отпиват в края на вечерята.

– Да благословим нашия Бог – произнася Той.

– Благословен Господ Бог наш, Бог Израилев, Бог Саваот, седящ сред херувими, за храната, която приехме – отговарят по устав апостолите.

– Да благословим Онзи, Чиято благодат вкусихме.

– Благословен си Ти, чиято благодат вкусихме и с Чиято благодат живеем.

В края на славословието Иисус произнася:

– Тая чаша е Новият Завет с Моята кръв. Пийте от нея всички. Това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете. Това правете за Мой спомен.протоиерей александър мен 7Апостолите си предават чашата един на друг.

Така се осъществява Пасхата на Новия Завет, сключен чрез кръвта на Агнеца.

Иисус неслучайно запазва в обреда жертвената символика, защото всички древни олтари са призив към небето и означават жажда за общуване с Висшето; а последната Христова трапеза съединява верните с Него, с въплътения Син Божи****.

В Библията кръвта се смята за символ на живот, над който властва само Творецът. Тъкмо затова се забранява да бъде употребявана в храната[12]. Сега Сам Спасителят на света давал живота Си, кръвта Си на хората.

Открай време сключването на Завета е придружено с поръсване на вярващите с кръвта на животното, посветено на Бога. Всички, върху които падали капките, придобивали ново духовно родство и връзка с Бога[13]. Такъв бил смисълът на заколването на пасхалното агне. Подобни обреди са известни не само в Израил, но и при повечето древни народи. Христос заменя кръвта на жертвата с гроздов сок от лоза, виното на трапезата, която отбелязва богочовешката жертва, страданията и победата на Месията-Изкупител.

Пасхалният спомен за Изхода е пренасяне на миналото в настоящето. Израилевите мъдреци казват, че всяка Пасха е освобождение от робството, осъществяващо се отново и отново[14]. По същия начин и новозаветната Евхаристия означава причастност към спасението, донесено на хората от Христа, присъствие на Господа сред тези, които Го обичат. „Всеки път – ще каже по-късно апостол Павел, – когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той.“

Времето е победено. Остава само тайнството на Въплъщението, присъствието на Бога, явил Се в света.протоиерей александър мен.20Само дълбокото вкореняване на Евхаристията в култовата традиция на Стария Завет позволява на апостолите да я преживеят в онази велика нощ като свещенодействие, като тайнство. Макар те още да не могат да го изразят с думи, но пълнотата на единението с Господа и помежду им, става за тях реалност.

„Чеда, още малко съм с вас – казва Иисус. – Нова заповед ви давам: да се обичате един друг. Както Аз ви възлюбих, тъй и вие да се обичате един друг. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[15].“

Това прозвучава като сбогуване. Мъка обзема апостолите. Те дълго не са се решавали да задават въпроси, но сега, по време на седера, самият Закон повелява да се пита[16]. Пръв се престрашава Петър:

– Господи, къде отиваш?

– Където Аз отивам, ти не можеш да дойдеш подире ми сега, ала сетне ще ме последваш.

– Господи, защо не мога да дойда подире Ти сега?

– Симоне, Симоне, ето, сатаната поиска да ви пресее като пшеница; но Аз се молих за теб, да не оскъднее вярата ти; и ти един ден, когато се преобразиш, утвърди братята си.

С присъщата му разпаленост Петър извиква:

– Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница, и на смърт! Душата си за Тебе ще положа!протоиерей александър мен.12– Душата си ли за Мене ще положиш? – тъжно отвръща Иисус. – Истина, истина ти казвам: не ще пропее петел, докле три пъти не се отречеш от Мене.

Останалите ученици също задават въпроси. Иисус всекиму отговаря, окуражава обърканите Си приятели: „Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз. А къде отивам Аз, знаете, и пътя знаете.“

– Господи – казва Тома, – не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?

– Аз съм пътят, и истината и животът. Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го.

– Господи, покажи ни Отца, и стига ни – казва Филип.

– Толкова време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене. Ако Ме обичате, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки – Духа на истината, Който светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. А вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея и вие ще живеете.

Юда-Фадей пита:

– Господи, какво означава, че искаш да се явиш нам, а не на света?

– Ако някой Ме обича, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще отидем при него, и жилище у него ще си направим. Който Ме не обича, не спазва словата Ми. А моето слово, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил. Това ви казах, бидейки с вас. А Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.

Наистина, едва много по-късно им се разкрива цялата дълбочина на думите на Учителя. Той знае, че те Го разбират само със сърцето си, че съзнанието им е объркано, а волята разколебана. Иска да ги подготви. Времената са се променили – чакат ги борба и изкушения.

– Когато ви пратих без кесия, и без торба, и без обуща, останахтe ли лишени от нещо? – пита Той.протоиерей александър мен.16– От нищо – признават учениците.

– Но сега, който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, да продаде дрехата си и да купи меч.

– Господи, ето тук има два меча.

– Стига толкова – прекъсва ги Той, като вижда, че не разбират. – Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят и в Мене той няма нищо. Станете, да си идем оттук.

Те излизат от дома, пеейки псалм и по заспалите улици на града се запътват към портите.

– Всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ – казва им по пътя Иисус, – защото писано е: „Ще поразя пастира и ще се пръснат овцете“. Но след възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея.

Петър продължава да настоява:

– Дори и всички да се съблазнят, аз обаче – не.

По същия начин и останалите говорят на Учителя за своята вярност.
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**В дадения контекст – синоним на пасхалното агне. Бел. авт.

***112-ти псалом. Бел. прев.

****На библейски език „кръв и плът“ са синоними на живо същество. Бел. авт.

[1]. Христос много раз говорил ученикам о страданиях и славе, которые ждут Его в Иерусалиме на Пасху. Апостолы, как это видно из просьбы Саломеи, ожидали лишь Его торжества. Иуда мог сообщить членам Синедриона о том, что Учитель хочет „провозгласить Царство Божие“ именно в день праздника. Этим, вероятно, объясняется неожиданное изменение их планов в отношении Иисуса.

[2]. Матей 26:3-5; 14-16; Марк 14:1-2; 10-11; Лука 22:1-6. Согласно Матей, цена, которую заплатили Иуде, равнялась тридцати сребреникам. В дохристианские времена это считалось стоимостью раба (Исход 21:32). По мнению одних толкователей, архиереи назначили такую цену в знак презрения к Иисусу; по предположению других – это символическая цифра, означающая религиозное отступничество (срв. Захарий 11,12-13). (Смотри протоиерей Булгаков, С., Иуда Искариот Апостол Предатель. – Путь, 1932, N 26, с. 30-31.)

[3]. Матей 26:29; Лука 22:15, 16.p, . . . . . „желанием возжелал“, – иудейский оборот речи, выражающий высшую степень желания. Согласно трем первым евангелистам, Тайная Вечеря совпала с Пасхой и была седером, т.е. праздничной трапезой. Но из IV Евангелия, хронология которого, по-видимому, более точна, явствует, что Вечеря произошла 13 нисана, накануне самой Пасхи. Все же и у синоптиков есть косвенные указания на то, что вечер четверга не был пасхальным. Утром в пятницу Симон Киринейский шел с поля, где едва ли мог находиться в пасхальную ночь (Мк 15,21). В Иудее, по свидетельству Талмуда, вечером перед седером прекращалась всякая работа (Мишна, Песахим, IV,5). Совершенно невероятно, чтобы Синедрион назначил арест на вечер седера. В пасхальный день (до захода солнца) Иосиф Аримафейский не мог бы сделать закупок для погребения. Проф. СПб. Духовной Академии Д.Хвольсон выдвинул предположение, что совпадение дня Пасхи с кануном субботнего покоя заставило Синедрион перенести обряд заколания агнцев на четверг (Хвольсон Д., Последняя пасхальная вечеря Иисуса Христа в день Его смерти. – ХЧ, III-IV, 1878, с. 352 сл.). Но еще за несколько десятилетий до н.э. Гиллель объявил, что ради Субботы обряды Пасхи не переносятся (Тосефта, Песахим, IV, 1а). Попытки отрицать пасхальный характер Тайной Вечери ведут к отрицанию всех синоптических свидетельств. А.Жобер предположила, что Христос пользовался старым календарем, по которому Пасха приходилась на среду (Jaubert A. The Date of the Last Supper. New York, 1965). Этот календарь употребляли ессеи и родственные им группы. Но мы знаем, что в других случаях Христос никогда не отвергал общепринятого церковного календаря. К тому же нет основания сближать Его с ессеями (см.выше с. сл.). Пока наиболее вероятным остается мнение, что Христос намеренно совершил Пасху до ее наступления, зная, что скоро будет взят под стражу (смотри Златоуст, И., Беседы на Матфея, 81,1).

[4]. Матей 26:2.

[5]. Матей 26:17-19; Марк 14:12-16; Лука 22:7-13. Возможно, что дом, где совершилась Тайная Вечеря, принадлежал родителям Иоанна Марка (смотри Деяния апостолски 12:12).

[6]. По И. Флавию (Иудейская война, VI, 9, 3), однажды, в 60-х годах I века, было заколото 256,500 пасхальных агнцев. Хотя обряд совершали сами богомольцы, технически он был трудноисполним, если не предположить разрешения начинать его заранее. Этот аргумент в пользу того, что агнец мог быть приготовлен уже 13 нисана, впервые выдвинул Филарет (Гумилевский), архиеп. Черниговский (см. его кн.: Беседы о страданиях Господа нашего Иисуса Христа. Ч. I, с. 10-11).

[7]. Лука 22:24-30; срв. строго иерархический порядок сидящих за трапезой в Кумране (Устав общины, VI).

[8]. Исаия 25:6; 55:1; Притчи 9:1-6; Устав Кумрана, II,11-21; Апок. Баруха, 29, 29; срв. Матей 8:11.

[9]. Это явствует из всей синоптической традиции. Обряды ритуальной трапезы и Пасхи изложены в талмудических трактатах „Берахот“ и „Песахим“ (Т. 1-2, русск. пер.Талмуда). Сравнение их с Тайной Вечерей подтверждает ее пасхальный характер. „Христос – пишет Л. Буйе, – не изобретает, а только применяет обряд, который уже существует и должен продолжаться“ (Л. Буйе, О Библии и Евангелии, с. 225). Смотри анализ первой Евхаристии в свете иудейских обычаев в кн.: Успенский, Н., Анафора. – БТ. В. 13, М., 1975, с. 42 сл.

[10]. Иоанн 13:1-11. Слово . . . , „чистый“, в данном контексте относится как к ритуальному омовению, так и к состоянию души. Ин говорит лишь об омовении ног на Вечери, не упоминая Евхаристии. Очевидно, в то время, когда писалось IV Евангелие (90-е гг.), Евхаристия как часть Тайной Вечери подразумевалась сама собой. В Иоанновом умолчании не исключен и мотив эзотеризма. О смысле же таинства Иоанн говорит в другом месте (смотри выше: гл.10, а также Brown, R., New Testament Essays, New York, 1968, p. 108 ff и статью J. Giblet в Concilium, N 40, 1968 декабрь).

[11]. Иоанн 13:12 сл.; Лука 22:27-30. Дальнейшее повествование о Тайной Вечери основано на Матей 26:20-29; Марк 14:22-25; Лука 22:15-20; Иоанн 13:18-38; 1 Коринтяни 11:23-25 и талмудических свидетельствах о пасхальном седере. До сих пор вопрос, участвовал ли Иуда в Евхаристии, не решен. Однако многие косвенные данные говорят в пользу того, что он покинул Вечерю до нее. Смотри изложение различных мнений в кн.: протоиерей Алфеев, А., Иуда предатель, Рязань, 1915, с. 52 сл.

[12]. Левит 3:17; 17:10,12-14; Второзаконие 12:16.

[13]. Исход 24:3-8; Захарий 9:11; срв. Евреи 9:16-21.

[14]. Песахим, X, 5.

[15]. Прощальная беседа Христа с учениками на Вечери и после нее содержится в Иоанн 13:31-38; 14:1-31; также в Матей 26:30-35; Марк 14:26-31; Лука 22:31-38. Самое раннее свидетельство о Евхаристии приведено в 1 Коринтяни (около 57 года). Вариации в „установительных словах“ показывают, что первые христиане придавали большее значение духу таинства, нежели точности словесных формул.

[16]. Песахим, X, 4.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KV

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (16)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

4. Съдът на Месията, пети април, тридесета година

Ден по-късно Иисус се появява във вътрешния площад на храма, наречен „Женски двор“ и сяда под навеса край касите за пожертвувания. В пасхалните дни хората обикновено извършвали ежегодния си принос. Много от тях, с идването си, изсипвали пари с шепи, но вниманието на Иисус е привлечено от една бедно облечена жена, която пуска в касичката две дребни монети. Като извиква учениците, Той изрича: „Истина, истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всички, що дадоха за съкровищницата. Те от излишъка си дадоха, а тя от немотията си пусна всичко, що имаше. Пусна цялата си прехрана[1]„. Единственото, което радва и трогва сърцето на Иисус в Иерусалим, е жертвата на бедната жена.протоиерей александър менНамирайки се в самия център на църковния живот, Той вижда недъзите му, замаскирани под показно величие. Край Него, снизходително отговаряйки на поклоните, шестват надменните законници. Техните „тефилини“ – превръзки на челото с текстове от Тората, и другите им атрибути на набожност, се набиват в очите на всички, но колко малко те отговарят на духовното състояние на тези хора! Иисус вижда и учени, които с часове обсъждат най-дребните подробности от наредбите; вижда и фарисеи, които по пътя се препъват в камъните, за да демонстрират пълното си откъсване от света. Иисус знае колко лесно проникват в тази среда честолюбивците, които впоследствие се опиват от властта си над душите. Още пророк Иезекиил е казал за подобни пастири, че „те пасат самите себе си“. Дори светлината на библейското Откровение сякаш помръква в тази задушна атмосфера на самодоволство и лицемерие.

Защо още в Галилея повечето от книжниците се опълчват срещу Иисус? Та нали тогава Той крие месианството Си? А благовестието за Отца, призоваващ заблудилите се деца, би трябвало да пробуди всеки, който е верен на учението на пророците. Следователно книжниците са загубили главния смисъл на пророческата проповед. Признавайки на думи, че основа на Тората е любовта към Бога и човека, те продължават да заменят духа на Закона Божи със система от формални задължения и култови правила. Пророк Михей учи:

О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: Само да постъпваш справедливо, да обичаш милосърдни дела, и смирено да ходиш пред твоя Бог[2].

А фарисеите, особено учениците на Шамай, са потънали в дебрите на ритуализма и казуистичните тълкувания. Познавайки из основи каноните, те ги превръщат в оръдие на господство над „невежите“. На тази почва възникват множество злоупотреби, достигащи почти до цинизъм.протоиерей александър мен 2Христос иска да предпази Църквата от тази съблазън, от „фарисейския квас“, и да покаже по примера на израилевите пастири каква опасност може да я заплашва. Обръщайки се към учениците, Той казва:

На Моисеевото седалище са седнали книжниците и фарисеите.
Затова всичко що ви кажат да пазите – пазете и вършете;
а според делата им не постъпвайте. Защото те говорят, а не вършат.
Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят на плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат.
И всичките си работи вършат, за да ги видят човеците.
Разширяват „тефилините“ си и увеличават ресните на дрехите си,
обичат първо място на гощавките
и предни седалища в синагогите,
и поздрави по тържищата,
и – да им казват човеците: „рави“.
Задето изпояждат домовете на вдовиците
и лицемерно дълго се молят,
те ще получат по-голямо осъждане.

А вас нека не ви наричат „рави“,
защото един е вашият Учител, а всички вие сте братя.
И никого недейте нарича свой отец,
защото един е вашият Отец – Небесният.
И нека не ви наричат наставници,
защото един е вашият Наставник – Месията.
А по-големият между вас да ви бъде слуга.
Защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен,
а който се смири, ще бъде въздигнат[3].

Отказвайки се от авторитарната власт над хората, Иисус завещава и на апостолите Си само една власт – властта на любовта и служението.

Но това не означава, че Той е готов на компромис с двуличието и неправдата. Когато Христос влиза в Иерусалим, съпроводен от виковете „Осана!“, Той се представя като кротък Цар на помирението; когато отговаря на въпросите на богословите – действа като мъдър Наставник; сега е часът, когато е длъжен да се покаже като Пророк-изобличител.

В проповедта Си Той не засяга зилотите и садукеите, чиито дни и без това са вече преброени. Първите сами подготвяли гибелта си, раздухвайки пламъка на войната; другите представлявали шепа богати клерикали, които с всяка година губели поддръжката на народа. Истински представители на старозаветната Църква са били книжниците, равините, тълкувателите, принадлежащи към фарисеите. Иисус не отрича и не принизява заслугите им; Той открито говори, че апостолите сеят върху почва, вече разорана от наставниците на вярата. „Други се трудиха, а вие влязохте в техния труд[4].“ Но тъкмо това признание на книжниците стоварва върху тях огромна отговорност и прави греха им двойно по-тежък.протоиерей александър мен 3Христовото изобличение е истински съд на Месията над онези, които искат да се „откупят“ от Бога посредством обреди и дарове, които се смятат за каста, единствено притежаваща ключовете на спасението. Над града и над столетията, над религиите и църквите звучи Словото на Сина Божи, сечащо като меч:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето затваряте Царството Небесно пред човеците!
Нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето обикаляте море и суша,
за да привлечете поне един последовател;
и когато това стане,
правите го син на геената,
дваж по-лош от вас.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето давате десятък** от гьозума, копъра и кимиона,
а сте изоставили най-важното в Закона:
правосъдие, милост и верност.
Това трябваше да правите,
и онова да не оставяте.
Водачи слепи!
Комара прецеждате,
а камилата поглъщате!

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето чистите отвън чашата и блюдото,
когато вътре те са пълни с грабеж и неправда.
Слепи фарисеино! Очисти първом извътре чашата и блюдото,
за да станат чисти и отвън.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
понеже приличате на варосани гробници,
които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота. Тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни,
а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
задето зидате гробници за пророците,
и украсявате паметниците на праведниците, и казвате:
„да бяхме живяли в дните на нашите бащи,
не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците“. С това сами против себе си свидетелствате,
че сте синове на ония, които са избили пророците.
Преизпълнете, прочее, мярата на бащите си!
Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането в геената?
Затова и Божията Премъдрост рече: „Ето, Аз пращам при вас пророци,
и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете,
а други ще бичувате в синагогите си
и ще изгонвате от град в град.
Да падне върху ви всичката кръв праведна,
пролята на земята: От кръвта на Авел до кръвта на Захария,
син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника“.
Истина ви казвам: всичко това ще падне върху тоя род[5].

Със страх, затаили дъх, хората сигурно са слушали Иисус. Ударът, нанесен по маската, я разсича, и под нея се показва духовната пустота.

За никого досега Иисус не е говорил толкова рязко. Той съчувства на грешници и заблудили се; по-късно ще прости на учениците Си малодушието им, а на Петър – отричането. Не ще упрекне и самия Юда. Дори „хулата срещу Сина Човешки“, по думите на Иисус, може да бъде опростена. Само към едно нещо Той не ще прояви снизхождение: към фарисейската карикатура на благочестието, която е равносилна на кощунство спрямо Духа Божи.

Евангелието не разказва как възприемат учениците изобличителната реч на Господа, но по всяка вероятност тя е всяла в душите им тревога. Макар апостолите и по-рано да са чували от Учителя подобно нещо, но едно е да говориш така в Капернаум, а друго тук – в Иерусалим, където фарисеите са влиятелна партия. Сега вече е трудно да се надяват дори и на частично помирение.протоиерей александър мен 4Но възможно ли е Месията завинаги да бъде в конфликт с признатите вождове на народа? Или пророчеството за Иерусалим като столица на бъдещето е лъжа? За какво тогава Иисус е дошъл в този град?

На апостолите толкова силно им се иска да вярват, че святото място и Божият Дом ще станат Христов дял, където ще се утвърди Неговото Царство. Нали Той сам отстрани светотатците от храма и го нарече „Молитвен дом“.

Като не се решават да си признаят за обзелите ги съмнения, те повеждат с Иисус разговор за храма. Един от дванайсетте се надява да предизвика у Него възхищение от грандиозните постройки на светилището.

– Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!

– Виждаш ли тия големи здания? – отвръща сурово Иисус. – Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат[6].

Апостолите са смаяни; най-малко са очаквали такъв отговор. Ясно им е, че това е присъда и то последна.

Потиснати, без да кажат дума, те излизат след Иисус през портата. Мрачни мисли ги завладяват, а в душата на Юда навярно се надига истински бунт. Ако по-рано у него едва е мъждукала искрица вяра в Учителя, сега тя окончателно угасва. Човек, Който пророкува гибел на храма, не може да бъде Месия! Той обеща на учениците Си победа, а в действителност само оскърби блюстителите на Закона и настрои срещу Себе Си целия град. Или е безумец, или е лъжец! Рано или късно властите ще се справят с Назаретеца. Но какво ще стане с тях, Неговите привърженици? Ясно, че и тях не ще пощадят. Трябва час по-скоро да си осигури защита и да помогне на архиереите да заловят Иисус.

През това време Христос започва да се изкачва на Елеон. По пътя Той се спира и сяда на склона. Повечето ученици, без да Го дочакат, са се разотишли; с него са само Симон, Андрей и синовете Зеведееви.

Иисус мълчи, гледайки заспиващия град, който се разстила в краката Му. Над хълма цари вечерната тишина; отблясъкът на залеза пламенее върху гребена на храма, позлатява кулите; въздухът се изпълва с мириса на есенни треви и млади листа.

Учениците се досещат, че Иисус мисли за Иерусалим. Страх ги е. Тъжно им е. Градът, където всеки камък може да разкаже за мъдреци и пророци, за смъртни наказания и боеве, за горещи молитви и упования… Колко дълго чака Избавителя и след като Го дочака, не Го позна!…

Най-накрая апостолите нарушават мълчанието. Кога ще стане това? Кога ще се изпълни присъдата над храма? Може би след това ще настъпи денят, който те силно желаят: Синът Човешки ще яви славата Си и ще въздигне над света вечния месиански храм.

И тогава Христос започва да говори за края.

„От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято“ – казва Той. Така и близката катастрофа на старозаветния свят ще се отбележи с низ от личби[7]. Ще се появят лъжепророци и лъжемесии, увличайки мнозина след себе си. „Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане. Ала туй още не е краят.“ Верните на Иисус ще бъдат подложени на жестоки гонения. „Тогава мнозина ще се съблазнят, и един други ще се предадат, и един други ще се намразят. И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта.“протоиерей александър мен 5И накрая ще се появи последният зловещ признак: „Дето бъде трупът, там ще се съберат орлите.“ Трупът, това е обреченият Иерусалим, не намерил в себе си сили духовно да се възроди, а орлите – имперските римски знамена.

Навярно в същия този момент, когато Иисус е говорел за тях, край западните стени вече са се стягали отрядите на Пилат, пристигащи обикновено в града за Пасха. Сред тях са и войниците, които след два дни ще приковат към кръста Сина Човешки и дори някои от онези, на които ще им бъде съдено след четирийсет години да изпълнят присъдата над Давидовия град.

„А кога видите Иерусалим обграден от войски – продължава Иисус, – тогава знайте, че е наближило запустяването му; тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините.“ На мястото на олтара, оставен от Бога за човешките грехове, ще се появи „мерзостта на запустението“, за която се говори в книга на Даниил: идолопоклонниците ще завземат и ще осквернят светинята[8]. Те ще властват дотогава докато не свършат „времената на народите“***

Самите апостоли и техните съвременници ще видят крахът на старозаветната цитадела: „Истина ви казвам, няма да премине тоя род****, докле всичко това не се сбъдне.“

Но не само Юдея ще изпита силна покруса. „След скръбта на ония дни“ целият свят ще бъде обхванат от бури. Христос ги обрисува с цветовете на апокалиптичните писания. Ще настъпят времена на безпросветен мрак, ужас и агония. „Ще въстане народ против народ, и царство против царство. Ще има големи трусове, и на места мор и глад. Ще има и страхотии, и големи поличби от небето, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение*****; тогава човеците ще примират от страх в очакване на онова, що ще връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.“ Както гибелта на Иерусалим е „начало на родилните мъки“, тъй и световните катаклизми са само предизвестие за последния съд. Той идва внезапно. Никой, дори и ангелите, не знаят ни деня, ни часа, когато ще настъпи. Самият Син Божи, смирил Се, се отказва от това познание. А верните не бива да пресмятат „времената и сроковете“, а да бъдат бдителни, като живеят в постоянна молитва и готовност да дадат отчет пред Господа. За тях идването на Иисус в Славата Си означава радост от срещата, окончателно сливане с Господа. „Ще видите Сина Човешки да иде на облаци, със сила и слава голяма. А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“

Пророчеството на Христос, произнесено на Елеон, е една от най-мъчните загадки в Евангелието. Първите християни, под влияние на Юдейската апокалиптика, я решават лесно: малко време след падането на храма Христос ще се яви, за да царува над света. Дори когато се убеждават, че думите Му са изтълкувани повратно, много вярващи продължават да живеят под знака за близкия свършек на света. Безчетен брой пъти са се появявали сектанти, които възвестявали настъпването на Страшния съд и дори посочвали деня. Обзети от мистичен ужас, хората захвърляли работата си, дома си, отивали в горите и пустините. Понякога есхатологическото чувство заразявало почти цялата Църква[9]. Но неизменно се сбъдва Христовото слово за тайната на последния час, известна само на Отца.

Кое е породило това многовековно недоразумение?

Някои екзегети смятат, че пророчеството за края принадлежи не на Христос, а на евангелистите, или по-скоро на ония източници, от които те са черпили; че в съзнанието на първите християни думите на Иисус за участта на храма се слива с идеята за края на света. Наистина, евангелията не са стенограма и е възможно в тях при предаването на Господните слова да са отразени вярванията на ранните общини[10]. Но кое е породило самите тези вярвания? Само народната фантазия ли? И нима те биха могли да са толкова устойчиви, ако Христос не им бе дал основание за това? Нека си припомним, че още началото на Неговата проповед в Галилея е свързано с вестта за идването на Царството Божие. Да се изхвърли есхатологическата тема от Неговото учение, означава да се отиде твърде далече.

Други богослови, смятайки, че Иисус Христос чисто по човешки е могъл да се заблуди, са склонни да виждат грешка у Него Самия. „Иисус – казват те, – е живял в очакване на близкия край.“ Но такова виждане е неприемливо за християнското съзнание и противоречи на Евангелието. Благовестието на Иисус, взето в пълния си обем, подразбира занапред дълъг период от време, предшестващ идването на Царството. Това се вижда, както вече казахме, дори и от притчите за зърното, за нивите, за дървото, за кваса[11]. А и самата Елеонска проповед на Господа включва тази перспектива. „Времената на народите“, посочени от Него, са съвсем неопределен период. Той нарича разоряването на Иерусалим и световните бедствия „начало на родилните мъки“. Думите „близко при вратата“ трябва да се приемат по-скоро в мащабите на пророчествата, които обикновено обрисуват „хиляда години като един ден“. Това не са земни, а божествени мащаби.протоиерей александър мен 6По думите на Христос, Той ще се яви в славата Си, но не преди времето, когато „ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи[12]„. Трудно е да си представим, че Христос в дадения случай е имал предвид само няколко десетилетия. Ние знаем, че това условие и след двайсет века далеч не е изпълнено. Дори и страни, като че ли вече християнизирани, често остават в неведение за същността на Евангелието.

Но ако Христос говори за далечно бъдеще, защо призовава учениците Си да бъдат нащрек? Какво отношение има към тях онова, което ще се случи след хиляди години?

Редица съвременни тълкуватели смятат, че в Евангелието ние имаме „осъществена есхатология[13]„. Онова, което Христос нарича „явяване на Сина Човешки“, съдещ света, е Неговият собствен живот, смъртта Му и възкресението Му. Идването на Сина Божи наистина е било съд, който продължава във вековете.

Тази мисъл навярно може да се потвърди от много изрази на Иисус: „На съд дойдох Аз на тоя свят“; „Сега е съд над тоя свят[14].“ И все пак онези, които внимателно четат Евангелието, трябва да признаят, че Христос говори за Съд не само в смисъл на Своето служение. Неговото благовестие е неотделимо от старозаветните пророчества, които сочат пътя на човечеството към свършека на времената, към съвършеното тържество на Царството.

Защо в Евангелието темата за края на Стария Завет се преплита с темата за Съда и темата за края на историята? Вероятно Христос съзнателно ги е приближил, защото съществува тайнствена връзка между трите събития: Въплъщението, смъртта на Христос и последната криза на света.

Явяването на Спасителя е начало на „месианската ера“: Бог навлиза в живота на човечеството, приближава се до него толкова непосредствено, колкото никога преди. Тъкмо тази среща представлява Съдът, влизащ в сила от момента, в който унизеният Месия, вестител на любовта и правдата, поставя хората пред избора: да Го признаят или да Го отхвърлят.

Старозаветната Църква като носителка на Откровението вече неведнъж е била осъждана от Бога. Когато хората са се отказвали да слушат словото Му, възвестено чрез пророците, те са се лишавали от небесен покров и са попадали в робство у езичниците. Съдено е през седемдесета година тази трагедия отново да се повтори, защото „Иерусалим не узна времето, когато беше посетен“. Но жребият на Иерусалим е предобраз на продължаващия съд Божи; християнският свят го изпитва върху себе си: Рим, Александрия, Константинопол.

Новият народ Божи, приемайки Христовия Завет, носи същата отговорност, както и древния Израил. Затова той ще преживява „съдните дни“, докато борбата между доброто и злото не достигне връхната точка на напрежение, и тогава ще се извърши последният съд, преломът, пробивът на историята отвъд нейните предели, очистването и преобразяването на света.

Древните хора не са могли да си представят богоявлението по друг начин, освен в ореола на космическите катастрофи. Затова, следвайки традицията на пророците и Самият Иисус говори за гаснещо Слънце и падащи звезди. Но символиката на тази апокалиптична икона не бива да се приема за точно описание на събитията.протоиерей александър мен 7Евангелската есхатология по същество не се съсредоточава върху явните знамения на съда. Той се извършва „незабележимо“. От времето, когато Бог стана човек, всяка душа се явява на съд. Съдът се стоварва изневиделица върху безгрижните и лекомислените, както се е стоварил и върху старейшините на Иерусалим. Говорейки за това, Иисус посочва не далечното бъдеще, а онова, което се случва днес и винаги. „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно, като примка.“ Близостта на Бога се открива само на бодърстващите, а другите остават слепи и неподготвени. „Както в Ноеви дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега“, така и във всяка епоха хората живеят, без да подозират, че Съдията е близо[15].

Иисус изразява заповедта да бъдем винаги нащрек и готови да застанем пред Господа в няколко притчи, които разказва след пророчеството за края[16]. Техният основен мотив е идването или внезапното връщане на Онзи, Който отсъства. Това се отнася и до Месията, и до съда над света след Неговото земно служение. Христос сякаш подготвя учениците Си за раздялата, за да не се поддадат на слабост и духовна дрямка, когато тя настъпи.

„Ако стопанинът на къщата знаеше в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.“ Човек трябва също така да прилича на слугата, когото господарят е оставил да се разпорежда в къщата. Ако изпълнява волята на господаря в негово отсъствие, той е благословен. „Ако пък лошият слуга каже в сърцето си: „закъснява господарят ми“, и започне да бие другите роби, такива като него, да яде и пие с пияниците, – господарят на тоя слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае и ще го разсече надве****** и осъди на еднаква участ с лицемерите: там ще бъде плач и скърцане със зъби.

В друга притча Христос уподобява Царството Божие, идващо внезапно, на жених, когото шаферките на невестата веднъж чакали. Според обичая те трябвало да го посрещнат със запалени светилници. Но от десетте девици само пет се били запасили с масло за лампите. Женихът се забавил по пътя и те задрямали. В полунощ се чул вик: „Ето, младоженецът иде!“ Предвидливите излезли да го посрещнат, а на останалите светилниците угаснали: свършило им се маслото. Когато те отишли да купят и се върнали, вратата била вече затворена и женихът не ги пуснал вътре.протоиерей александър мен.20Да бъдеш готов, означава да се трудиш за Господа. На това ни учи четвъртата есхатологическа притча. Господарят, преди да замине в далечна страна, оставя на трите си слуги различно количество таланти*******. Двамата се постарали да преумножат полученото, а третият заровил таланта в земята. Щом господарят се завърнал, той по достойнство оценил труда на усърдните слуги, а нехайния наказал.

В какво се състои този труд? Отговорът на въпроса се съдържа в притчата за Царя, Синът Човешки, Който отделя овците от черните кози********. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна:

„Дойдете вие, благословените от Отца Ми,
наследете Царството,
приготвено вам от създанието на света.
Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям,
жаден бях, и Ме напоихте,
гол бях, и Ме облякохте,
странник бях, и Ме прибрахте,
болен бях, и Ме посетихте,
в тъмница бях, и Ме споходихте.“

Тогава праведниците ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме?
Или жаден, и напоихме?
Кога Те видяхме странник, и прибрахме,
или гол, и облякохме?
Кога Те видяхме болен, или в тъмница,
и Те споходихме?“

А Царят ще им отговори:
„Истина ви казвам:
доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя,
на Мене сте го сторили.“

Тогава ще каже на ония, които са от лява страна:
„Идете от Мене, проклети, в огън вечний,
приготвен за дявола и неговите ангели.
Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям,
жаден бях, и не Ме напоихте,
странник бях, и не Ме прибрахте,
гол бях, и не Ме облякохте,
болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“

Тогава и те ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен,
или жаден, или странник, или гол,
или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“

Тогава Той ще им отговори:
„Истина ви казвам:
Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките,
и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка,
а праведниците – в живот вечен“*********.

И тъй, ако за света като цяло времето на съда е скрито под непроницаемия покров на бъдещето, то всеки човек и днес вече стои пред Сина Човешки и Той го изпитва. Неговото Царство е тук, „сред нас“. Тъничка преграда ни отделя от Божието горнило. „Не знаете – казва Христос на учениците Си – кога ще дойде господарят на къщата: привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване. И да не би като дойде ненадейно, да ви намери, че спите: каквото вам говоря – говоря го на всички: БЪДЕТЕ БУДНИ!“
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Църковен данък. Бел. авт.

***Тоест езичниците. Бел. авт.

****Тоест сегашното поколение. Бел. авт.

*****Морските вълни – библейски символ на сатаната. Бел. авт.

******Тоест изобличава. Бел. авт.

*******Талант – мярка равна на 26 кг. сребро. Бел. авт.

********В Палестина козите обикновено са черни. Бел. авт.

*********Вж. по-горе стр. 97 и следващите. Бел. авт.

[1]. Марк 12:41-44; Лука 21:1-4. О жертве на храм смотри Изход 30:12; 2 Паралипоменон 24:4-10; Неемия 10:32; Мишна, Шекалим, 1 сл.

[2]. Михей 6:8.

[3]. Матей 23:1-12; Марк 12:38-40; Лука 20:45-47. Прямая заповедь, воспрещающая титул „отец“, осталась, по-видимому, неизвестной в большинстве церквей в эпоху устного Евангелия. Около 57 года апостол Павел пишет: „Даже если вы имеете тьму наставников во Христе, вы имеете, однако, не многих отцов, ибо родил я вас во Христе Иисусе через Евангелие“ (1 Коринтяни 4:15). Впоследствии этот обычай именовать руководителей Церкви „отцами“ утвердился, несмотря на слово Господне. Блажени Иероним пытается объяснить такое противоречие следующим образом: „Подобно тому, как по естеству один Бог и один Сын не препятствует другим, чтобы они назывались богами и сынами, и единый Отец и Учитель не препятствует другим, чтобы они назывались несвойственными им именами“ (Блажени Иероним, Толкование на Матфея, IV).

[4]. Иоанн 4:38.

[5]. Матей 23:13-36; Лука 11:42-52. „Десятина“ распространялась на все виды пищи, в том числе и на специи (Маасрот, 141). „Премудрость Божия“ есть, вероятно, название не дошедшей до нас апокалиптической книги; свр. 3 Ездра 1:32. Авель и Захария – первый и последний праведники, павшие жертвами убийц, которые фигурируют в Библии.

[6]. Матей 24:1-2; Марк 13:1-2; Лука 21:5-6. О том, что обличения Христа не означали отвержения ветхозаветного благочестия как такового, свидетельствуют аналогичные протесты против ханжества в среде самих книжников. Например, в трактате Песикто Раба, 22, говорится: „Есть люди, которые возлагают на себя тефиллин и облекаются в талит и, однако, грешат“.

[7]. Эсхатологическая речь Христа находится у Матей 24:3-42; Марк 13:3-32; Лука 21:7-36. По мнению многих современных экзегетов, она входила в отдельный сборник („Малый Апокалипсис“), из которого черпали сведения евангелисты.

[8]. Напомним, что в книга Даниила (12:11) „мерзостью запустения“ назван языческий алтарь, поставленный в иерусалимском храме царем Антиохом IV. Срв. 1 Макавей 1:54.

[9]. Смотри 1 Солуняни 5:1-6. В первые века христианства было множество эсхатологических движений (например монтанисты). В Средние века конец света ожидали в 1000, 1033, 1260 гг. Многие бедствия (эпидемии, междоусобицы) воспринимались как знамения Конца. Эсхатологичными были при своем возникновении анабаптизм, русское старообрядчество, адвентизм, иеговизм и др. Несколько раз сроки Второго пришествия „назначались“ в XIX и XX вв.

[10]. Смотри епископ Кассиан, Христос и первое христианское поколение, с. 85.

[11]. „Чем глубже мы вникаем в притчи, тем яснее чувствуем, что Христос не мог бы их говорить, если бы Он был уверен в наступлении конца мира при Его современниках“ (Олдгам, Г., Учение Иисуса Христа. Перев. с англ. СПб., 1912, с. 189).

[12]. Матей 24:14.

[13]. Эту мысль впервые четко сформулировал Чарлз Додд. „День Сына Человеческого – говорит он, – означает вневременной факт. Он связан с историей, поскольку укоренен в историческом кризисе приходом Иисуса“ (Dodd, Ch., The Parables of the Kingdom, p. 81).

[14]. Иоанн 9:39; 12:31; срв.3:19.

[15]. Матей 24:37-42; Лука 17:26-30.

[16]. Матей 24:43-51; 25:1-46; Марк 13:32-37; Лука 12:35-48; 19:12-27; 21:34-36. Притча о минах у Лука, очевидно, есть лишь вариант притчи о талантах.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4K4