Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)
(Към предишната част)
II. Степени на нихилистическата диалектика
Нихилистическото съзнание е единно заради единството на стоящите зад него цели, но се проявява в толкова разнообразни форми, колкото са разнообразни характерите на тези, които споделят неговите позиции. По този начин единната нихилистическа причина има множество разклонения, поради което нейните противници често се объркват от тази действена тактика. Внимателният изследовател впрочем може да сведе нихилистическите явления до три-четири типа, които по-нататък може да се разглеждат като степени на един процес, който ще наречем нихилистическа диалектика. Всяка степен на нихилизма се противопоставя на друга, но не за да воюва с нея, a за да включи в себе си всички нейни грешки и за да заведе човечеството още по-далече по пътя на нихилизма, краят на който е бездната. Hа всяка степен може да се срещнат твърде ефективни критики на отделни очевидни недостатъци на предходната или следващата степен, но тази критика никога не засяга радикално грешките, характерни за всички степени на нихилизма, и половинчатите истини които могат да се проявят във всички форми на нихилизма и в края на краищата служат само като начини да се съблазни човечеството чрез тази велика лъжа, която стои зад всички тях.
Степените, за които ще стане дума в следващите страници, не трябва да се разглеждат чисто хронологически, макар в тесен смисъл те действително да представляват развитието на нихилистическото съзнание във времето, започвайки с провала на нихилистическия експеримент на Френската революция и завършвайки с подема, а после с краха на последното, най-ярко нихилистично явление – националсоциализма. Така две десетилетия преди и две десетилетия след средата на ХІХ век може да се види как разцъфтява влиянието и престижа на либерализма, а Дж. С. Мил се смята за негов типичен представител. Периодът на реализма заема втората половина на миналия век и може да бъде представен от една страна чрез социалистическите мислители, а от друга с философите и популяризаторите, които по-скоро би трябвало да назовем “експлоататори” на науката. Витализмът във формите на символизма, окултизмът, художественият експресионализъм и другите еволюционни и мистически учения се явяват най-важните течения в продължение на половин век, започвайки от 1875 година. Нихилизмът на разрушението, макар и да води своите интелектуални корени от дълбините на миналия век, най-пълно се изразява както в обществения строй, така и в частните сфери, само в продължение на около 125 години, при което периодът на най-интензивно разрушение се оказва в годините 1914-1945 година.
Ще забележим, че тези периоди частично се наслагват един върху друг, тъй като нихилизмът съзрява с различна скорост при различните народи и при различните им представители. Това наслагване е даже много по-съществено, отколкото се вижда в нашата опростена схема. То е толкова по-съществено, колкото повече представители на всяка степен могат да бъдат открити във всеки друг период, и даже днес те съществуват съвместно. Това, което е споменато за историческите периоди, може да се каже и за отделните представители: нито на една степен ние няма да срещнем “чисти” нихилисти, всеки представител на нихилизма съчетава в себе си най-малко две различни степени.
И по-нататък, макар периодът, започващ от Френската революция да се счита за първи, в който нихилизмът е играл централна роля, всяка от неговите степени е била по един или по друг начин представена и в по-ранните векове. Либерализмът например – е пряк наследник на ренесансовия хуманизъм, реализмът е бил един от най-важните аспекти на Реформацията и Френското просвещение; а витализмът от известна гледна точка е имал проявления още в епохата на Възраждането, бил е свойствен и на окултизма през Просвещението, а после и на Романтизма, а нихилизмът на разрушението, макар и да не е бил така ярко изразен, както в последното столетие, но е съществувал в продължение на цялата съвременна епоха като съблазън за крайно настроените мислители.
С такива уговорки нашата схема може да бъде приета, поне като примерно съответстваща на истинския исторически и психологически процес. И така, ще започнем нашето изследване за етапите на този процес, нихилистическата диалектика, и ще се опитаме да ги оценим в ясната светлина на православната Истина, Истината, Която, както ние смятаме, те с всички сили се напъват да помрачат и изкоренят. В настоящата глава ние само ще направим опита да опишем тези етапи, и използвайки това определение за нихилизма, което по-горе сме привели, да посочим в какъв смисъл може да ги смятаме за нихилистически.
1. Либерализъм
Още отначало ще отбележим, че либерализмът, за който ще стане дума на тези страници, не трябва да се отнесе към явния нихилизъм, това е по-скоро пасивен нихилизъм, някакъв неутрален “развъдник”, в който са били отгледани и оформени следващите, по-мрачни етапи на нихилизма. Тези, които внимателно са прочели по-горе нашите разсъждения за невъзможността от духовен и интелектуален неутралитет, веднага ще разберат защо ние класифицираме като нихилистическа гледната точка, която макар и да не е произвела непосредствено никакво ярко нихилистическо явление, се е явила необходима предпоставка за тяхното появяване. Либерализмът неумело е защитавал наследството, в което той никога докрай не е вярвал, и това се е оказало една от основните причини, породили явния нихилизъм.
Либерално-демократическата цивилизация, която в Западна Европа е била последна форма на стария ред, разрушен през Първата световна война и революциите от второто десетилетие на нашия век, и която продължава да съществува и днес в така наречения свободен свят макар и в по-фина “демократическа” форма, може да се характеризира от гледна точка на нейното отношение към Истината. Това не е отношение на открита враждебност или преднамерено равнодушие, защото нейните искрени апологети несъмнено се интересуват от това, което те смятат за истина. Това е по-скоро такова отношение, при което Истината, без да се гледа на някои външни прояви, престава да бъде в центъра на вниманието. Истината, която те изповядват – отделно естествено, от научните факти – се явява не духовна или интелектуална необходимост, а лежи като непотребен товар, дошъл по наследство от миналия век. Либералът продължава да говори, поне при официални случаи, за “вечните ценности”, “вярата”, “човешкото достойнство”, “високото призвание” на човека или неговия “неугасим дух”, даже за “християнската цивилизация”, но е напълно очевидно че тези думи вече не означават това, което са означавали по-рано. Нито един либерал не ги приема напълно сериозно, те са за него просто метафори, образност на речта, разчитаща повече на емоционалното, отколкото на интелектуалното си въздействие, градено в продължителното използване на тези думи и в спомена за онова време, когато тези думи действително са имали сериозен позитивен смисъл.
Днес никой от тези, които се гордеят със своята “ученост”, междувпрочем да кажем, че те не са много в академиите, правителството, науката, хуманистичните интелектуални кръгове, никой от тях, желаещ да върви или смятащ, че върви “в крак с времето”, не вярва докрай в Абсолютната Истина, или по-конкретно в християнската Истина. Обаче се е съхранило самото наименование Истина, точно както са се съхранили и наименованията на тези истини, които някога са смятани за абсолютни, и малко са в средите на управниците такива, които биха се колебали да ги използват, даже съзнавайки, че тяхното значение неимоверно се е изменило.
С една дума, Истината е “преизтълкувана”, като старите форми са лишени от предишното си съдържание и са напълнени с ново, квазинихилистическо съдържание. В това е лесно да се убедим, хвърляйки само бегъл поглед на тези основни сфери, в които Истината е била подложена на ново тълкувание.
В богословския порядък Първата Истина – това разбира се е Бог, Всемогъщият и Вездесъщ Творец на всичко, откриващ се във вярата и опита на верните – на Него, междувпрочем, не противоречи разумът на тези, които не отричат вярата. Бог – висшата цел на цялото творение, и Сам, за разлика от Своето творение, се явява цел на Самия Себе Си. Всичко сътворено съществува относно Него и в зависимост от Него, Който само Единствен от нищо, освен от Себе Си, не зависи. Той е сътворил света, за да Му се наслаждава, и всичко съществуващо в света е ориентирано към тази цел, която обаче човек може и да не достигне, ако неправилно се ползва от свободата си. Съвременното съзнание не може да понесе такъв Бог. Той е прекалено „личен”, прекалено “човечен” и прекалено “абсолютен”, прекалено безкомпромисен в това, което иска от нас. Той открива Себе Си само пред смирената вяра и това неизбежно отблъсква съвременния горд ум. На съвременния човек му е нужен “нов бог”, бог, повече съответстващ на такива днешни понятия като наука и бизнес. Да се намери такъв бог – ето към какво се стреми съвременната мисъл. Този стремеж е ясно изразен вече у Декарт, после той се оформя в деизма на Просвещението и достига целта си в немския идеализъм, където ние се срещаме с новия бог – не Същество, а идея, и то открита не за вярата и смирението, а построена от гордия разум, който вече не желае спасение, но все още чувства необходимост от “обяснение”. Това е мъртвият бог на философите, на които е нужна само първопричина, за да завършат системата си, а също и на “позитивните мислители” и на другите религиозни софисти, които избират бог само затова, че той им е “нужен” и разчитат после да го използват както намерят за добре. Всички съвременни богчета, било то отнасящи се към “деизма”, “идеализма”, “пантеизма” или “иманентеизма”, са всъщност разсъдъчни построения, издигнати от душите, станали безжизнени поради загуба на вярата в истинния Бог.
Атеистическите възражения против подобни божества са колкото неопровержими, толкова и неуместни, защото този бог е всъщност отсъствието на Бога. Безразличен към човека, нямащ власт да действа в този свят – само дето вдъхновява мировия “оптимизъм” – този бог е значително по-слаб от хората, които са го измислили. Не си струва да се говори, че на тази основа няма да бъде построено нищо стабилно, а затова – и то като много сериозно основание – либералите, изповядващи това божество, строят своя светоглед върху по-очевидната, макар едва ли по-устойчива основа – върху човека. По такъв начин нихилистическият атеизъм е само нагледна проява на това, което не просто се подразбира, а вече и присъства, макар и в няколко изкривени форми, в либерализма.
Етическата първопричина за вярата в подобен бог е съвършено същата, както и в атеизма, но тяхното вътрешно сходство е прикрито от метафорична мъгла. В християнския порядък цялата човешка дейност, се разглежда и оценява в светлината на това, което е бъдещ живот, живот след смъртта, живот, който никога не свършва. На невярващите е даже невъзможно да си представят какво значи за вярващия християнин този живот. За повечето съвременни хора този живот, както и Богът, са станали просто отвлечени идеи; да отричат или доказват Неговото съществуване за тях е безсмислено. За вярващия християнин пък бъдещият живот е непостижима радост, радост, превъзхождаща радостта от Богообщението, която му се дава още в този живот – в молитвата, Литургията, приобщаването със Светите Христови Тайни, защото тогава Бог ще бъде всичко във всичко и няма да има отпадане от тази радост, тя само безкрайно ще се увеличава. За истински вярващия утешение винаги има – предвкусването на вечния живот. Вярващият в “съвременния бог” не познава такова предвкусване и няма представа за радостта, известна на християните. И затова не може да вярва в бъдещия живот в такава степен, както последният. Точно обратното, ако той бъде докрай честен със себе си, ще му се наложи да признае, че той въобще не може да вярва в него.
Има две основни форми на подобно безверие, които се оказват единодушни с либерализма за тази вяра, а именно – протестантизъм и хуманизъм. Либерално-протестантската представа за бъдещия живот – уви, споделяна все повече и от тези, които се смятат за католици или даже за православни – подобно на всичко друго, отнасящо се към света на духовното, съдържа минимално изповядване на вярата, зад което в крайна сметка се скрива вярата в нищото. Според еснафското мнение бъдещият живот се е превърнал в някакъв призрачен подсвят, място за “заслужен отдих” след трудовете в настоящия живот. Никой няма за него ясна представа, защото то не съответства на реалността и е по-скоро някаква емоционална проекция, утешение за тези, които не желаят да погледнат право в лицето това, което стои зад тяхното безверие.
Подобни “небеса” са плод на съчетанието между християнска терминология и обичайния светски мироглед. Те не изглеждат убедително за нито един от тези, които осъзнават, че компромис по толкова основополагащи въпроси е невъзможен, и от тях няма да се съблазни не само истинският православен християнин, но и последователният нихилист. Обаче компромисът на хуманизма е още по-малко убедителен. Той даже претендира за това, неговата идея да съответства на реалността, всичко е не повече от метафора и риторика. Хуманистът съвсем не говори за небесата, но си позволява да говори за “вечното”, като най-същественото в гръмките му фрази са “вечните ценности” или “вечният дух на човечеството”. Възниква справедливият въпрос: има ли думата “вечен” въобще някакъв смисъл в тези фрази? В хуманистическия стоицизъм “вечното” е свързано с толкова нищожно и неуловимо съдържание, че става практически неотделимо от материалистическия и детерминистически нихилизъм, който – не без основание – се стреми да го унищожи.
Във всеки случай, стане ли дума за либерален “християнин” или още повече за либерален хуманист, тяхната неспособност да повярват във вечния живот се корени в едно и също обстоятелство: те вярват само в този свят, те нямат нито опит, нито знания, нито вяра в другия свят, и главното: те вярват в такъв бог, който не е способен да възкресява мъртви.
Извън пределите на своята риторика те и двамата, и изкушеният протестант, и хуманистът, осъзнават, че в тяхната вселена няма място ни за Небе, ни за вечност. Тяхната изцяло либерална чувствителност е – все още не-трансцедентален, но иманентен източник за своето етическо учение, а техният бистър ум е даже способен да преобърне тази faute de mieux (по липса на по-добро б. пр.) в позитивна апология. От тяхна гледна точка да се живее без надежда за вечен живот и без страх от вечна болка представлява и “реализъм”, и “мъжество”, за да води “добродетелен живот” в този свят, привърженикът на либералния възглед не се нуждае от вяра в Небесата или ада. Ето доколко е силно либералното съзнание, изобщо нестигащо до смисъла на смъртта.
Даже ако няма безсмъртие, вярва либералът, животът може да се преживее цивилизовано, обаче по-дълбоката логика на Иван Карамазов утвърждава, че ако няма безсмъртие, то всичко е позволено. Хуманистическият стоицизъм е възможен за някои отделни личности в някакъв период от време, но дотогава обаче, докато заложеното в него отрицание на безсмъртието не се обърне против него самото. Либералът живее в рай за глупаци, който неизбежно трябва да се разруши пред лицето на истината. Ако, както вярват либералите и нихилистите, смъртта е изчезване на личността, то и този свят, и всичко, което е в него – любов, добро, святост, все едно, че не съществуват. Каквото и да прави човек, то неговите дела няма да имат глобални последици и целият ужас на такъв живот е скрит за човека чрез стремежа му да измами себе си. “Всичко е позволено”, и нито надеждата за другия свят, нито страхът пред него вече не могат да спрат човека по пътя към чудовищни експерименти и самоубийствени мечтания. Тогава се сбъдват “пророческите” думи на Ницше, казани за новия свят, възникващ от подобен светоглед:
“На всичко, което по-рано се е смятало за истина, не трябва да се вярва и дума. Всичко, което някога се е презирало като грешно, забранено, недостойно и убийствено, днес цъфти като цвете на най-чудните пътища на истината”[1].
Слепотата на либерала е пряка предшественица на нихилистическия, или по-конкретно – на болшевишкия морал. Последният е нещо по-различно от последователното, системно прилагане на практика на либералното безверие. Иронията е в това, че именно в този момент, в който се осъществява най-заветното желание на либерализма, когато цялото човечество ще бъде освободено от бремето на трансцеденталните норми, когато ще изчезне даже престорената вяра в другия свят, именно в този момент животът, какъвто си го представя либералът, и към какъвто се стреми, ще стане за него невъзможен, защото създаденият от безверието “нов човек” ще бъде способен да гледа на либерализма като на последната от тези илюзии, от които така е искал да се избави самият либерализъм.
В християнския ред и политиката също е била основана на Абсолютната Истина. Главната форма на управление, основана на Християнската Истина, се явява православната Християнска Империя, в която върховната власт принадлежи на монарх, а управлението става отгоре надолу посредством иерархическа социална структура. В следващата глава ние ще се убедим, че политиката, отричаща Християнската Истина, трябва да признае “народа” за върховен управител, а управлението да тръгне отдолу нагоре и обществото да бъде представено формално като “равноправно”. Очевидно тези две форми са абсолютно противоположни една на друга, бидейки полярни в своите концепции както в изходните точки, така и в целта на управлението.
Православната монархия – това е богоопределената форма на управление, ориентирана в основата си към другия свят, следваща християнското учение за Истината и поставяща си като основна цел спасението на душите. Нихилистическата форма на управление, на която повече от всичко ѝ подхожда названието анархия, е установена от човека и е ориентирана изключително към този свят, тя не включва никакви висши цели освен земното щастие.
Както можем да се досетим, либералната представа за властта се опитва да съедини две взаимно непримирими идеи. В ХІХ век този компромис приема формата “конституционна монархия” – още един опит да се съчетае старата форма с ново съдържание; а днес главни представители на либералната идея се явяват “републиките” и “демокрациите” в Западна Европа и Америка, болшинството от които съхраняват твърде несигурното равновесие между силите на властта и революцията, изповядвайки вярата и в едната, и в другата.
Между другото, не е невъзможно да се вярва и в двете с еднаква искреност и ревност, а и никой никога всъщност не е вярвал. Конституционните монархии наистина смятали, че им се удава този компромис. Например Луи Филип заявявал, че управлява “по Божия благодат и по волята на народа”. Обаче тази формула съдържа две взаимно изключващи се части, което е очевидно не само за монархистите, но и за анархистите[2].
Формата на управление е надеждна, докато има за основа Бога и следва Неговата воля, а либералната форма на управление очевидно не е такава. Либералите смятат, че управлява не Бог, а хората, Бог пък е един вид “конституционен монарх”, Чиято власт е предадена на народа и Чиито функции и днес са чисто церемониални. Либералът вярва в Бога със същия риторически плам, с който вярва в Небесата. Управлението, основано на подобна вяра, на практика малко се отличава от управлението, устроено върху пълното безверие. Макар че днес се е съхранила известна стабилност, стрелката очевидно клони към страната на анархията.
Може да се приеме едно от двете: управлението може да се осъществява или по благодат Божия, или по волята на народа, може да се вярва или в авторитарната власт, или в революцията. Компромисът по тези въпроси може да бъде само външен, и то временен. Революцията, както и безверието, което винаги я съпътства, няма да спре на средата на пътя. Това е сила, която веднъж пробудила се, вече няма да се спре, докато не превърне във всеобщо царство този свят, което нагледно демонстрира историята на последните две столетия,
Либералите, надявайки се да успокоят революцията, винаги са ѝ правели отстъпки, което показва, че им липсва тази истина, която би могла да ѝ се противопостави. Обаче така може само да се забави революцията, но не и да се предотврати неизбежният край. Да се противопоставя на революцията своя собствена, друга революция, както и да се нарича тя: “консервативна”, “духовна” или “на ненасилие”, значи не само да не се разбира размахът и природата на съвременната революция, но и да се приеме нейният първи принцип: старата Истина вече не е истина, нейното място трябва да заеме новата истина. В следващата глава ние ще развием тази мисъл, по-подробно разглеждайки целта на революцията.
В целия либерален светоглед, тоест в неговото богословие, етика, политика и други сфери, за които тук не сме говорили, истината е отслабена, смекчена, свързана с компромиса. Истината, която е била някога абсолютна, е станала по-малко определена, ако не и напълно относителна. Възможно е за известно време да се съхранят плодовете на такава система и истина, в която ние не сме уверени или се съмняваме, но върху тази неувереност и върху опита за нейното обосноваване с помощта на релативистки доктрини е невъзможно да се създаде нещо позитивно. Либерализмът няма и не може да има никакво философско оправдание, неговата апология, ако не е просто риторическа, то е само емоционална и прагматическа. Обаче най-странното се заключава не в неадекватната либерална доктрина, но в пълната забрава от самия либерализъм на тази неадекватност.
Този факт, предизвикващ справедливо възражение у критиците на либерализма, има само едно удовлетворително обяснение. Либералът не се безпокои от недостатъците и противоречията, лежащи в самата основа на неговата философия, защото главният негов интерес принадлежи към съвсем друга сфера. Ако не се опитва да построи политическа и обществена система върху Божествената Истина, ако той равнодушно се отнася към съществуването на Небето и ада, ако той възприема Бога като чиста идея за някаква неясна безплътна сила, то това е само защото него много повече го интересуват задачите и целите на този свят, а всичко останало му се струва доста мъгливо и абстрактно. Либералът може да го интересува културата, образованието, бизнеса или просто жизнените удобства, но във всички негови занятия напълно отсъства категорията Абсолютно. Той не е способен или не желае да мисли за всеобщите глобални въпроси. Жаждата по Абсолютната Истина е изчезнала, тя е погълната от светските грижи.
В либералния свят истината е обучение, напълно съвместимо със светското. Но “всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Честно търсещият Истината не може в края на краищата да не застане пред избора: да приеме ли или да отхвърли Господ Иисус Христос, Който е “пътят и истината и животът”(Иоан 14:6), Истина, която се противопоставя на света и се явява упрек към всяка приземеност. Либералът, смятащ, че се намира в безопасност от тази Истина, напомня богаташа от притчата, който е отегчен от светски интереси и мисли, но не желае да се откаже от тях заради смирението, бедността и униженията, съпътстващи истинския търсач на Истината.
Ницше е дал още едно определение или по-скоро е коментирал своето определение на “няма Истина”, така: “Няма отговор на въпроса, защо?”[3]. По такъв начин нихилизъм означава, че няма отговори на основните въпроси, което значи, че няма позитивни отговори; а самият нихилист е този, който приема предполагаемото “не”, с което на тези въпроси отговаря вселената.
Има обаче два начина за признаване на този отговор. Първият – това е пътят на крайностите, когато този отговор е изразен ясно и отчетливо, и е заложен в програмата за революции и разрушения; това е всъщност чистият или активен нихилизъм, тъй като по думите на Ницше, “нихилизмът е не просто вяра в това, че всичко е достойно за гибел; не, нихилистът и сам натиска плуга, сам ускорява разрушението”[4]. Но има и умерен път на пасивен или вътрешен нихилизъм, за който и става дума тук; това е нихилизмът на либерала, хуманиста, агностика, който се съгласява с това, че “няма Истина“ и повече не задава основополагащи въпроси. Активният нихилизъм предполага този нихилизъм на скептицизма и безверието.
Тоталитарните нихилистически режими предприемаха безжалостно “преобучаване“ на своите народи, считайки това за най- важна част от своите програми. Малцина от подложените на този процес, па макар и в течение на кратък период, са избягвали неговото влияние: в обстановка на нощен кошмар неизбежно се загубва чувството за реалност и истина. По-фино, напълно хуманно по своите средства, но не по-малко нихилистическо по своите последствия, преобучаването се среща и в така наречения свободен свят, и никъде то не се провежда така последователно и ефективно, както в неговия интелектуален център – в академическите среди.
Тук външната принуда е заменена от вътрешното убеждение. Всичко се управлява от убийствения скептицизъм, скрит под остатъците на “християнското наследство”, в което вярват малко, а с дълбока убеденост още по-малко. Учените днес са се отказали от своята основна задача – да предадат на хората Истината, а престореното „смирение”, опитващо се да скрие този факт под изтънченото бърборене за “ограничеността на човешкото знание”, е всъщност поредната маска на нихилизма, която с охота надяват не само съвременните екстремисти, но и либералните учени. Младежта, докато не са я “подковали“ в академическа среда, все още жадува Истината, а я обучават не в Истината, а в “история на идеите”, или направляват нейните интереси в руслото на “сравнителното образование”. Възникващите релативизъм и скептицизъм, заложени в подобно образование, са способни окончателно да унищожат всяка естествена жажда за Истината.
Академическият свят – и това не са лекомислени думи, на мен ми е твърде трудно да ги произнеса – е станал днес в значителна степен източник на разложение и разврат. Четенето на трудове и слушането на лекции от хора, невярващи в Истината, е пагубно, обаче още по-пагубно е, когато Истината се подменя с образование и наука, превръщащи се в самоцел, непредставляващи нещо повече от пародии на Истината, на които трябва да се служи и които се превръщат във фасада, прикриваща пустотата. Простото възприемане на такова външно положително свойство като честността на най-добрите представители на академическия свят е вече гибелно, защото служи не на Истината, а на скептическия научен светоглед и само още по-ефективно увлича в субективизма и безверието, скрити зад този светоглед. Гибелно е вече просто да се живее и работи в атмосфера, пронизана от лъжливи представи за истината, където християнската Истина се счита за несъвместима с основните академически занятия, и тези, които все още вярват в Истината, могат само понякога да извисят своя глас, за да бъдат чути сред скептицизма, култивиран от академическата система. Злото се корени в същността на самата система, основана на неправда, неистина и крайно рядко в някои нейни представители – преподаватели, на които системата позволява и които вдъхновява да проповядват неистини.
Либералът е човек светски, загубил своята вяра, а загубата на вярата – това е началото на края на този порядък, който се основава на тази вяра. Тези, които не вярвайки се стремят да съхранят престижа на вярата, предоставят на своите противници мощно оръжие. За самите тях метафорическата вяра е самоубийствена.
Радикалите нападат либерала от всички страни и риториката, имаща вид на завеса, не може да го защити от ударите на техния остър меч. Под напора на такава яростна атака либералът отстъпва крачка по крачка, принуден да признае справедливостта на обвиненията и неспособен да противопостави на тази негативна критическа истина, своята собствена позитивна истина. Накрая, след дългото отстъпление крачка по крачка, либералът като че ли изведнъж се пробужда и открива, че старият ред, незащитен и беззащитен, се е оказал сринат, и новата, по-”реалистична” и жестока истина е заела неговото място.
Либерализмът е първата степен на нихилистическата диалектика и принадлежи към нея по силата на това, че неговата вяра е пуста, и тази пустота извиква на живот още по-нихилистична реакция – реакция, която още по-силно от либерализма провъзгласява своята “любов към истината” и в същото време още по-далече отвежда човечеството по пътя на заблужденията. Тази реакция е втората степен на нихилистическата диалектика, а именно реализмът.
2. Реализъм
Реализмът за който сега говорим, ние разбираме като общ термин, включващ в себе си различните форми на “натурализма” и “позитивизма”. В своя най-прост вид той представлява онова учение, което под името “нихилизъм” популяризира в романа си “Бащи и деца” Тургенев. Образът на Базаров представлява типа на “новия човек”, появил се в Русия в шейсетте години на миналия век. Това са предишните материалисти или детерминисти, сериозно разчитащи, като например Димитрий Писарев, да намерят път за спасението на човечеството с помощта на анатомирането на жаби или да докажат отсъствието на душа с това, че тя не може да бъде наблюдавана при аутопсията. Не ви ли напомня това за съветските “нихилисти”, “новите хора” от шейсетте години вече на нашия век, които доказваха, че няма Бог, защото не са Го видели в космоса. Такъв нихилист към нищо не изпитва уважение, не се прекланя пред никакви авторитети, нищо, както той смята, не приема на вяра, всичко оценява в светлината на науката, представляваща за него единствена, абсолютна и изключителна истина, отрича идеалистическото и абстрактното в полза на конкретното и фактическото. Той не вярва в нищо освен това, че всичко “висше” в човека, отнасящо се към сферата на разума и духа, може да се сведе до “нисшето”, тоест материята, чувствеността, физиологията.
За разлика от размитостта и мъглявостта на либерализма реалистическият светоглед изглежда по-отчетлив и ясен. Мястото на агностицизма или уклончивия деизъм се заема от открития атеизъм, а мъглявите “висши ценности” се заменят от голия материализъм и егоизъм. Във вселената на реалиста всичко е отчетливо и ясно с изключение на това, което най-много се нуждае от точност и яснота, а именно определението в какво е нейното начало и край. В същото време, в което либералът възприема основните въпроси на битието като в мъгла, реалистът е по детски наивен: за него те просто не съществуват, за него въобще няма нищо освен очевидното.
Ние вече говорихме в първата част на настоящата глава, че подобен реализъм противоречи сам на себе си, независимо от това приема ли вида на “натурализма”, опитващ се да утвърди абсолютния материализъм и детерминизъм, или на “позитивизма”, имащ за своя цел отричането на всякакъв абсолют, или пък на доктринерския “агностицизъм” с неговата невероятна готовност да разсъждава за “непознаваемостта” на крайната реалност. Впрочем споровете тук имат чисто теоретически характер, тъй като реализмът, противоречащ сам на себе си, съвсем не се възприема като философия. Той е наивен, неорганизиран начин за мислене на практичния човек, несвикнал високо и сериозно да мисли, който в нашия век на всеобщо опростяване се надява да наложи на целия свят своите простовати критерии и идеи. Ако се разгледа на малко по-друго ниво, то реализъм ще се окаже и също толкова наивният начин за разсъждаване на учения, привързан към очевидните изисквания на своята специалност и незаконно опитващ се да наложи научни критерии на тези сфери, които лежат извън пределите на науката. В последния случай се налага разделяне на “наукоподобната“ от “законната” наука[5]. Така нашите забележки са насочени не против самата наука, а против произволното прилагане на нейните критерии и методи, така разпространено днес.
Правилно ли ще бъде да се нарече такава философия нихилизъм? Или по-точно, явява ли се тя нихилизъм в това му значение, в което ние приехме този термин. Ако Истината във висш смисъл е знание за началото и края на всички неща, определение на Абсолюта, и ако нихилизмът е учението за това, че такава Истина не съществува, то очевидно е, че смятащите научните знания за единствена истина и отрицаващите това, което лежи извън тях, се явяват нихилисти в най-точния смисъл на думата. Благоговението пред фактите в никакъв случай не може да бъде признак за любов към Истината, но както ние отбелязахме по-горе, се явява нейна пародия. Това е самонадеяният стремеж да се замени цялото с неговата част, горд опит да се построи от купчината факти още една Вавилонска кула, за да се изкатерят на нея Истината и Мъдростта. Обаче Истината може да се постигне само ако се падне ничком и със смирение се приеме това, което се дава свише. Неискреното смирение на учените реалисти, тези маловерци, не е в състояние да скрие тяхната гордост, стремяща се да заеме Божия престол. Те в своята нищожност ценят своите “изследвания” повече от Божественото Откровение. За такива хора “няма Истина”, и ние можем да кажем за тях това, което някога е казал за гръцките езически учени св. Василий Велики: “И без съмнение, излиществото светска мъдрост ще им донесе някога увеличаване на тежестта на осъждането им за това, че с такова внимание са вникнали в простите предмети, а преднамерено са си затваряли очите за разбирането на Истината”[6].
До настоящия момент ние не сме посочили още разликите между първата и втората степен на нихилизма. Болшинството либерали също признават науката за изключителна истина, по какво тогава те се различават от реалистите? Различието е не толкова в ученията – реализмът в определен смисъл е лишен от илюзии и систематизиран либерализъм, – колкото в акцентите и мотивациите. Либералът е безразличен към Абсолютната Истина, подобно отношение се корени в неговата изключителна привързаност към тукашния свят. При реалиста това безразличие преминава във враждебност, а привързаността му към света – във фанатична преданост на този свят. За такива необичайни последствия трябва да има сериозна причина.
Сам реалистът би казал, че причината се крие в неговата любов към истината, непозволяваща му да вярва във Висшата Истина, защото тя не е “нещо повече от фантазия”. Към тази гледна точка се е придържал Ницше, виждайки в нея това изначално християнско свойство, което пък се е обърнало против християнството. “Чувството за Истината, така дълбоко развито в християнството, в края на краищата е въстанало против фалша и измислеността на всички християнски обяснения на света и на неговата история”[7]. Разбрани в правилния контекст, тези думи имат някакъв дълбок смисъл, макар и твърде изопачен и частичен.
Ницше е въставал непосредствено срещу християнството, обезсмислено от либералния хуманизъм, християнство, в което безкомпромисната любов към Абсолютната Истина и предаността към Нея, са били крайно редки или въобще са липсвали, християнство, превърнато в не нещо повече от нравствен идеализъм, подкрепен от естетическо чувство.
Подобно на Ницше “руските” нихилисти са въставали против романтическия идеализъм на “излишния човек”, живеещ в мъгливата област на фантазията, лишена от каквито и да било знания за духовния или другия свят. Подобна псевдодуховност е толкова далече от Християнската Истина, колкото и нихилистическият реализъм. Но и християните, и реалистите са обладани от стремеж към Истината, воля, която не може да се измами, страст да се достигне до първоизточника на нещата, да се намери тяхната първопричина. И едните, и другите смятат за неудовлетворителен всеки довод, неотнасящ се към някой абсолют, неизискващ доказателство. И едните, и другите са яростни врагове на лекомисления либерализъм, отказващ да се отнася сериозно към основополагащите неща и невъзприемащ цялата сложност на човешкия живот. Именно този стремеж към Истината проваля всички опити на либералите да съхранят идеите и институциите, в които не вярват докрай и които не са основани на Абсолютната Истина. Какво е това Истина? Човекът, за когото това е въпрос на живот и смърт, въпрос неотложен, няма да приеме либерално-хуманистичния компромис. Този, който макар и веднъж с цялото си същество си е задал този въпрос, вече никога няма да се задоволи с подмяната, с която се задоволява светът.
Но не е достатъчно само да се постави този въпрос, трябва да му се намери отговор, иначе питащият ще се окаже в състояние по-лошо от предишното. Християнинът намира единствено възможния отговор в Бога и Неговия Син, докато реалистът, който няма допирни точки с християнския живот и одушевяващата го Истина, си задава този въпрос в духовен вакуум и е готов да приеме първия попаднал му отговор. Погрешно приемайки християнството като поредна форма на идеализма, той го отрича, и се превръща в поклонник на единствената реалност, съществуваща за духовно слепите – видимия свят. И днес, колкото и високо да ценим честността на безсмислено последователния материалист или атеист, никакво човеколюбие не може да ни застави да открием у него онази любов към Истината, която някога го е вдъхновявала. Сега той е по-скоро жертва на криворазбрана любов към Истината, превърнала се в болестно състояние и завършила с отричане на самата себе си. Мотивировката на реалиста впрочем не е съвсем коректна. Той твърди, че знае това, което според собствената му теория за знанието, е невъзможно да се знае: както вече отбелязахме по-горе, отрицанието на Абсолютната Истина е самò по себе си абсолютна истина. А той постъпва така, защото има своя тайна мотивировка. Тя се състои в предпочитанието му към ценностите на този свят пред Истината.
Безжалостният реалист и “търсач на истината” Ницше, прелъстен от образа на “свръхчовека”, завършва с пробуждането на стремежа си към неистина и стремежа към власт. Марксическият реализъм в името на революционния хилиазъм (земен рай – б. пр.) завършва с чудовищна лъжа и измама, каквито светът дотогава не е познавал.
Любовта към истината, изгубила своя истински обект, минава за ирационална причина и се превръща в принцип на гибелта и разрушението, става враг на Истината, която не е могла да достигне, враг на всяка система, основана изцяло или частично на Истината, и в края на краищата във враг на самата себе си.
Тя се превръща фактически в най-съвършената пародия на християнската Истина. Там, където християнинът търси окончателния смисъл на всичко и не се удовлетворява от нещо, докато не види, че той се опира на Бога и Неговата воля, там реалистът също се съмнява във всичко, но само за да отхвърли всяко предположение за нещо висше и да опрости и сведе всичко до най-очевидното и “основополагащо” обяснение. И докато християнинът във всичко вижда Бога, реалистът вижда само “расови” или “полови отношения” или “начин на производство”.
Макар че на реализма са присъщи такива християнски качества, като простота и честност, които са съвършено чужди на либералното съзнание, то той ги използва само за да се присъедини към либералната атака срещу християнската Истина и да я доведе до логическия завършек: пълното обезсмисляне на тази християнска Истина. Това явления е започнало вяло и нерешително в либерализма, набрало е пълна сила в реализма и е достигнало до катастрофален край. Ницше е предвидил, че нашият век ще бъде “триумф на нихилизма“. Иаков Бурхард, този разочаровал се либерал, видял в него приближаването на епохата на диктаторите, които ще бъдат terribles simplificateurs (ужасни опростители – б. пр.). Сбъдването на това предсказание в политическата сфера ние виждаме във фигурите на Ленин, Сталин, Хитлер и Мусолини, предложили радикално “прости” решения на най-сложните проблеми. В по-широки мащаби нихилистическото опростяване се вижда в тази всеобща популярност, с която се ползва нисшата степен на знанието, научността, а също в примитивните идеи на Маркс, Фройд и Дарвин, на които преди всичко се опира съвременната мисъл и целият съвременен живот.
Ние казваме “живот”, защото искаме да подчертаем, че нихилистическата история на нашия век не е нещо, привнесено отвън или отгоре, но в своята основа тя се е зараждала и отглеждала на нихилистическата почва, подготвена в сърцата на хората. Най-ужасните събития в нашия век се явяват резултат от този еснафски, повседневен нихилизъм, който съществува в живота, мисленето и стремежите на обикновените хора. В този смисъл е много поучителен светогледът на Хитлер, защото в него най-екстремалният и чудовищен нихилизъм се гради на основата на обикновения, даже типичен реализъм. Хитлер разделял всеобщата вяра на „наука”, “прогрес” и “просвещение” – макар, разбира се, не към “демокрация” – и бил привърженик на практическия материализъм, който с презрение отхвърля всяко богословие, метафизика, всяка мисъл или действие, отнасящи се към другия свят, освен този “тук и сега” и се гордеел със своята способност да свежда всички проблеми до техните най-прости основи[8]. Той цинично благоговеел пред такива принципи като продуктивност и полезност, узурпиращи “контрола над раждаемостта”, смеел се на институцията брак, считайки я само узаконяване на половия импулс, който трябва да бъде „свободен”, приветствал стерилизацията на “негодните” елементи, презирал “непроизводителните елементи”, към които отнасял монасите, виждал в кремацията само практическо решение на проблема с труповете и не се колебаел да използва пепелта или даже кожата и мазнината на покойниците в производството. Той имал квазианархическо недоверие към всички свещени и чисти институции, в частност към Църквата с нейните “предразсъдъци” и “остарели” закони и обреди. Ние знаем за неговата ненавист към институцията Монархия, станала решаващ фактор за отказа му от титлата император. Той наивно вярвал в “естествения човек”, “здравото животно”, презиращо християнските добродетели, в частност девствеността, пречеща на “естественото функциониране” на тялото. Той изпитвал простодушно удоволствие от съвременните удобства и приспособления, особено от автомобила и от това чувство за “свобода” и скорост, което той дава.
Твърде малко от този Weltanschaung ־ светоглед не се споделя днес от милиони наши съвременници, особено младите, считащи себе си за “просветени” и “свободни”, твърде малко все още не се явява типично съвременно. Именно на почвата на този реализъм, в който не е останало място за “сложния” християнски мироглед и най-важните реалности на духовния свят, процъфтяват предразсъдъците и вулгарното лековерие. Благонамерените хора се надяват, че критикувайки ирационализма и защитавайки “разума”, “науката” и “здравия разум”, те ще предотвратят идването на поредния Хитлер.
Но вън от контекста на християнската Истина тези ценности, съставляващи свой собствен реализъм, не предотвратяват, а напротив, подготвят идването на нов опростител. Най-характерните представители на подобно опростенчество се явяват днес властниците в Съветския съюз, превръщащи “науката” и “здравия разум” в нова религия, и горчиво се мамят тези, които се надяват да получат помощ от тези крайно суеверни хора.
Реализмът несъмнено принадлежи към “духа на този век” и всички, които чувстват, че имат този дух, трябва така или иначе да се приспособят към него. Така хуманизмът, имащ в предишното по-безметежно време повече идеалистическо-либерална окраска, е дошъл до извода за необходимостта “да се променя заедно с времето” и е усвоил по-реалистичен тон. Най-наивните са основали нова хуманистическа “религия”, отъждествяваща себе си с “науката” и “прогреса” и издигаща в догма противоречията[9], за които вече говорихме.Такива хора са способни даже в марксизма да видят род хуманизъм.Даже у най-изтънчените съвременни хуманисти, у най-школуваните държавни деятели и учени безпогрешно може да се отгатне реалистическата тоналност. Тя се проявява в превземането от научните методи и оценки на последните крепости на класическото хуманитарно образование. Нито един учен, с какъвто и предмет да се занимава, не може да бъде уверен в успеха на своята работа, ако тя не бъде максимално “научна”, което на практиката означава “наукообразна”. Реализмът присъства в стоическия, “мъдър” от светска гледна точка, често циничен тон на всички съвременни хуманисти с изключение на най-наивните и религиозните; тяхната въображаема “свобода от илюзии” се явява в голяма степен все същото разочарование; сега те “знаят по-добре” от бащите си, които са се утешавали с вярата във “високите истини”.
Т. e., хуманизмът се е примирил с реализма, а следователно, както смятат неговите привърженици, с реалността. Днес хуманистът вижда в прехода от либерализъм към реализъм не просто резултата от разочарованието, а процес на “усъвършенстване”. Обаче православният християнин вижда в него нещо съвсем друго. Ако либерализмът само се е опитал да скрие висшите истини, засягащи Бога и духовния живот, в мъглата на “търпимостта” и агностицизма, задачата на този реализъм, за който ние тук говорим, е да ги “отмени” съвсем.
На втората степен на нихилистическата диалектика Небето се е скрило от погледа на хората и те са решили никога повече да не откъсват своя поглед от земята и да живеят само в този свят и само заради него. Това реалистическо решение в еднаква степен присъства както в сатанинските прояви на болшевизма и националсоциализма, така и в изглеждащите невинни “логически позитивизъм” и научен хуманизъм. Последствията от това решение остават скрити за този, който го приема, тъй като те се проявяват в тази реалност, за която реализмът е сляп. Тази реалност се намира съответно по-ниско и по-високо от тесния реалистичен свят.
На нас ни предстои да видим как скриването на Небето освобождава непредполагаеми, неочаквани тъмни сили, осъществяващи на дело кошмара на нихилистическата мечта за “нова земя”, както и реалистическият “нов човек” все по-малко напомня митичния “високоразвит” съвършен хуманоид, а все повече “нечовек”, неизвестен досега на човешкия опит.
Сега ще се обърнем към следващата степен на нихилистическото развитие – към витализма.
3. Витализъм
Повече от век либерализмът и витализмът водеха човечеството по пътя, завършващ с някакъв “обрат”, за който така много слушаме днес – ”великолепен нов свят”, роботизирана технологична система, в която всички световни проблеми ще се решават за сметка на поробването на човешката душа. Тази рационално планирана утопия предизвика многобройните протести на тези, които се опитваха да защитят личните и насъщни, непланирани и несистематизирани потребности на човешката природа, които са не по-малко съществени даже за чисто земното “щастие”, отколкото материалните потребности, които разбира се са по-очевидни. Такъв протест в името на “живота“, каквото и да се разбира под това понятие, ще бъде несъмнено задушен в реалистическия рай.
Като основен интелектуален тласък за възникването на виталистичното движение послужи реакцията против изключването на висшата реалност от реалистическия “опростен” свят, което обуслови в същото време, трябва да се признае, пълния провал на витализма. Без да имат достатъчно основание в християнската Истина, даже без да Я осъзнават, тези, които са се заели да поправят основните недостатъци на реализма, изобретиха и лекарства, оказали се не само безсилни, но и вредни, и превърнали се в симптом на още по-усложнило се заболяване, което са били предназначени да лекуват.
Както реализмът, бил той и реакция против мъглявостта на либерализма, обрекъл себе си на безплодие, приемайки свойственото за либерализма неведение за Висшата Истина, така и витализмът подрони своите собствени очаквания, приемайки за основополагаща предпоставка критиката на Абсолютната Истина, критика, свойствена за реализма, против който витализмът се опитва да се бори. Колкото и да тъгува витализмът по “духовното” и “тайнственото”, той никога няма да ги търси в християнската Истина, защото за него тя е толкова “остаряла”, колкото и за пълния слепец – реалиста. За виталистическата гледна точка е особено типична жалбата на В. Б. Йитс, споделена в неговата автобиография: “Хъксли и Тиндал ме отвращават, защото ме лишиха от наивната религия на моето детство”. Каквото и да бъде психологическото основание за избора на такава гледна точка, тя няма никакво отношение към правдата и последиците ѝ са твърде печални. Не ще се намери нито една форма на витализма, която да не бъде натуралистична и чиято програма да не започва и завършва в този свят, както и трактовката ѝ за другия свят да не прилича на пародия. Отново ще отбележим, че нихилизмът прогресира, повтаряйки и преумножавайки грешките на предишните степени в следващите.
И дума не може да става, че витализмът се връща към християнската или каквато и да е друга истина, макар че самите виталисти понякога се опитват да претендират за това. Много критици са отбелязали псевдорелигиозния характер даже на марксизма, макар това определение да е приложимо само към лъжливо насочената ревност на най-ярките му привърженици, а съвсем не към неговото учение, което прекалено очевидно е антирелигиозно по своята същност. Във витализма проблемът за псевдорелигиозността стои твърде сложно. Тук напълно понятната скръб за загубените духовни ценности се усилва и от една страна води до субективна фантазия, понякога към явен сатанизъм, който хората, лишени от духовен разсъдък, приемат за откровение на “духовния” свят, а от друга страна, към неоснован на нищо еклектизъм, привличащ идеи от всички времена и народи и установяващ чисто външна връзка между отделните неправилно разбрани части и собствените си лъжливи концепции. Неотменни елементи на много виталистически системи се явяват псевдодуховността и псевдотрадиционализмът, срещащи се както поотделно, така и заедно. Затова трябва с голямо внимание да се отнасяме към заявленията на тези, които възнамеряват да възстановят “духовната” същност на живота и по-особено към онези от тях, които наричат себе си съюзници или привърженици на “християнството”. Духовните заблуждения са много по-опасни от простия материализъм, и в третата глава на настоящата книга ние ще се убедим, че голяма част от това, което минава днес за “духовност”, представлява на практика “нова духовност” и е рак, породен от нихилизма, проникващ в здравите организми и разрушаващ ги отвътре. Тази тактика е напълно противоположна на откритата реалистическа атака срещу Истината и духовния живот, но това е не по-малко нихилистическа тактика, само че вече на следващ етап от развитието си.
На разсъдъчно ниво витализмът предполага отрицание на християнската Истина в съчетание с някои псевдодуховни претенции. Обаче даже осъзнавайки това, ние все пак ще се окажем неподготвени за разбирането на виталистическото движение, ако преди това не сме се запознали с духовното състояние на хората, станали негови носители. При либерализма и реализма нихилистическото заболяване е все още повърхностно, принадлежащо в основата си към областта на философията и разпространяващо се сред интелектуалния елит. При витализма, както и при марксизма ־ най-крайната проява на реалистическото съзнание, тази болест се развива не само качествено, но и количествено: за първи път обикновените хора започват да проявяват признаци на нихилизъм, който преди е бил ограничен сред неголеми общности.
Това обстоятелство несъмнено се намира в пълно съответствие с вътрешната логика на нихилизма, тъй като той, подобно на християнството, което е призван да унищожи, се стреми към всеобщност. В средата на XIX век най-възприемчивите мислители вече са предвидили перспективата “събуждане“ на масите, от които трябва да се възползват “ужасните опростители”, а във времето на Ницше, един от най-могъщите “пророци” на витализма, това предчувствие прераснало в увереност. Ницше вече е можел да види как “смъртта на Бога хвърля своята първа сянка в Европа” и макар “събитието само по себе си да е твърде велико, твърде отдалечено, твърде превъзхождащо възприемателните възможности на повечето хора, за да се предполага, че съобщението за него е могло да стигне до тяхното съзнание”, децата на този идващ век[10], век, ако си спомним, на триумфа на нихилизма, са станали такива хора като Ницше.
Християнската Истина, която се стремял да подрони либерализмът и която реализмът нападал, не е просто философска истина, а Истина на живота и спасението, и когато сред масите, възпитани в тази Истина, започва да се разпространява убеждението, че Тя повече не е достойна за доверие, в резултат се получава не просто излъскан скептицизъм, с който се утешават някои либерали, а духовна катастрофа с гигантски размери, чиито последици ще бъдат осезаеми във всички сфери на човешкия живот и мислене. Мислителите, подобни на Ницше, вече са виждали първата сянка на тази катастрофа и са били в състояние повече или по-малко подробно да я опишат и да предугадят някои последствия. Обаче тези последствия стават по-очевидни, когато нейната сянка се прокраднала в сърцата на широките маси. В края на XIX век все повече и повече обикновени хора започват с безпокойство да търсят това, с което биха могли да заменят Бога, умрял в сърцата им – картина, така характерна и за нашата съвременност. Това безпокойство се превръща в движеща сила на витализма, негова суровина, която удобно се облича във формата на току-що разгледаните от нас интелектуални предположения на майсторите, вдъхновени от последните повеи на “духа на този век“.
Ние свикнахме да разглеждаме това безпокойство преди всичко от гледна точка на неговото използване от нихилистическите демагози, но в същото време то е служило и като важен стимул на виталистическото изкуство и религия. Присъствието на този компонент в болшинството виталистически явления обяснява защо за разлика от привидното “здравомислие” на либерализма и реализма, витализмът проявява симптоми не само на интелектуално отклонение, но и на духовна и психологическа дезориентация.
Не би било лошо преди да преминем към разглеждане на външните прояви на витализма в областта на философията и изкуствата, по-подробно да се спрем на някои по-общи форми на стоящото зад него смътно безпокойство. Наистина ли то характеризира нихилизма? Могат да ни обвинят, че сме преувеличили значението му, че това е просто нова форма на съществуващото преди, нелеп опит да се издигне нещо обикновено до ранг на нихилизъм. Това мнение несъмнено има някои основания, обаче едва ли може да се отрече, че това, което виждаме днес, в цяла поредица от най-важни аспекти се отличава от всичко предшестващо. За първи път в цялата си история днес безпокойството се разпространява така широко, че става почти всеобщо. “Обикновените” лекарства, лекарствата на здравия разум, както изглежда не са в състояние да му окажат никакво въздействие, а дори напротив – само го усилват. Неговото разпространение върви успоредно с разпространението на съвременното безверие, така че и да не представлява едното причина за другото, то двете представляват паралелни прояви на един и същи процес. Тези положения са така тясно свързани едно с друго, че е невъзможно да бъдат разделени, и затова по-нататък ще ги разглеждаме заедно.
Най-изкусно са използвали за своите цели всеобщото безпокойство фашистките и националсоциалистическите режими, “Странно” е (впрочем “странно” е обаче само за този, който не разбира характера на съвременната епоха), че това безпокойство не завършва с поражение за тези, които така ловко се възползват от него, а напротив, става по-силно. А още по-”странно” е, че то се е усилило особено в страните с високо развити демократически и либерални идеологии, страни, отличаващи се с високо благосъстояние, а пък в “изостаналите” страни степента на безпокойство се усилва пропорционално на степента на приближаването им към това благосъстояние. Да потуши това безпокойство не успя нито войната, нито либералният идеализъм, нито растящото благосъстояние; както впрочем не успя да стори това марксисткият идеализъм. Така съветското “процъфтяване” роди същото явление. Тези лекарства не помагат, защото болестта се е задълбочила и те вече не могат да ѝ подействат. Най-силно това безпокойство се проявява в ръста на престъпността, особено сред младежите. В предшестващите епохи престъпността е била ограничено явление, имала е очевидни, понятни причини, коренящи се в човешките страсти ־ алчност, похот, завист, ревност и така нататък, но те нямали нищо общо с този вид престъпност, който е характерен за нашия век, престъпност, на която повече подхожда определението, толкова често използвано от съвременния авангард, макар и в друг, нихилистически контекст: тя не може да бъде наречена инак, освен “абсурдна”.
Деца убиват родителите си, родители – децата си. Малтретират или убиват съвсем непознати хора, но при това не грабят. Престъплението може да бъде извършено от един, но и от цяла банда. Такива банди тероризират всеки окръг, шляейки се без работа или безсмислено воювайки една с друга – и за какво?! Ето го това време на “мир” и “благоденствие”, когато престъпниците могат да бъдат както от висшите, така и от нисшите елементи на обществото и тяхното поведение няма никаква практическа причина, а често и не става дума за каквито и да било предпоставки или последствия. Когато от извършителите на подобни престъпления искат обяснение на тяхното поведение, те отговарят едно и също: това е било “импулс”, “подбуда” или престъпникът е изпитвал садистично удоволствие, извършвайки престъплението, или пък е имал абсолютно несъответстващ на тежестта на престъплението предлог, като скука, помрачение, възмущение. На практика те съвсем не могат да обяснят своето поведение, то няма удовлетворителна мотивация, и което е най-съществено и поразително – за подобни престъпления те обикновено не се разкайват.
Съществуват разбира се и други, не така насилствени форми на всеобщото безпокойство: страстта към движение, скоростите, особено изразяваща се в настоящия култ към автомобила – ние вече отбелягахме тази страст на Хитлер; всеобщата привързаност към телевизията и киното, основната функция на които е да предоставят няколко часово убежище от реалността, както с помощта на своето еклектическо и “увличащо“ съдържание, така и с помощта на хипнотическото въздействие на самите технически средства. Тук се отнася и все по-усилващата се примитивност и дивост на съвременната музика, особено на джаза, който най-точно отразява състоянието на съвременната душа. Тук е и култът към физическата доблест в спорта, и, като част от него, нездравото благоговение пред младостта, преобладаването и неограничеността на сексуалния безпорядък, снизходително подминаван от много представители на по-старото поколение, които биха били длъжни да отговарят за това в своето време. Този безпорядък се възприема като показател за “откритост” на съвременната младеж и представлява сам по себе си още една форма на “откритото”, “експериментално” отношение към живота, култивирано в изкуството и науката. Такъв показател е и неуважението към властта, поощрявано от разпространяващото се непризнаване на каквито и да било ценности, освен “моментните” и “динамичните”. Това неуважение подтиква най־”идеалистически” настроената част от младежта към демонстрации и протести против “репресивните” закони и порядки.
При това такава “активност” представлява не нещо друго, а убежище от скуката, безсмисленото, а и погледнато още по-дълбоко – от пустотата, която е обхванала сърцата, отказали се от Бога, Истината за Божественото Откровение, а с тях и от нравствеността и съвестта, основани на тази Истина. Тази психология действа и в по-сложните прояви на виталистическия импулс, към който сега преминаваме. За сега само ще отбележим множествения характер на тези прояви, а по-нататък детайлно ще разгледаме в какво се състои ролята на болшинството от тях, проявяващи се в ролята на форми на “нова духовност”.
В политиката най-преуспяващите форми на витализъм са били култът към активност и насилие на Мусолини и още по-мрачният култ към “кръвта и земята” на Хитлер. Природата им е твърде добре известна на съвременното поколение и не се нуждае от обяснения. Впрочем днес, когато стрелката на политическия барометър така явно се отклонява “в ляво”, може би не е така очевидно, доколко дълбоко се е простирало въздействието на тези движения четиридесет години по-рано. Освен масите, откъснати от своите корени, на които по-рано са разчитали нихилистическите демагози, те са намерили гореща подкрепа, макар и не за дълго, у доста голям брой лица, принадлежащи към интелектуалния и културен елит. Сред този елит малцина са приели нацизма и фашизма в качеството им на “нова религия”, но много са ги приветствали като противовес на демокрацията, “науката”, прогреса, тоест на либерализма и реализма. Те обещали на “възприемчивите” личности твърде привлекателно бъдеще, техният динамизъм, “жизненост”, псевдотрадиционализъм са изглеждали измамно “освежителни” за много от задушаващите се в тежката интелектуална атмосфера на това време.
Такова е и въздействието на съвременното изкуство, чийто протест против безжизнения академически “реализъм” отвежда понякога в съвсем неочаквани области. В нови екзотични източници на влияние се е превърнало изкуството на Африка, Изтока, южните географски ширини, изкуството на предисторическия човек, на децата, лудите, а също на спиритуализма и окултизма. Безспирният “експериментализъм” и постоянното търсене на “нови” форми и техники са приети като норма, а изкуството се вдъхновява от “дивото”, “примитивното” и “спонтанното”. Това, което заявяваха някога в своя манифест футуристите (макар едва ли футуризмът може сериозно да се смята за изкуство), стана основа за болшинството съвременни художници, култивиращи в своите работи “всякакъв вид оригиналност, смелост, крайно насилие”. Всички те вярват, че “нашите ръце са свободни и чисти и могат да започнат всичко отначало”.
Съгласно с виталистическия мит художникът е “творец”, “гений”, “вдъхновен” човек, в неговото изкуство реализмът се преобразува чрез “видение” и в това се състои знамението на “духовното пробуждане”. Тоест художникът е чародей в изкуството, в този смисъл, в който Хитлер е бил такъв в политиката: и на едното, и на другото място управлява не Истината, а субективното чувство.
В религиите, или по-точно в псевдорелигиите неспокойното експериментаторство, характерно за витализма, се проявява в още по-разнообразни форми, отколкото в школите на съвременното изкуство. Например има секти, чието божество представлява неясна иманентна “сила”, и различните направления на “новото” и “позитивното мислене” се стремят да укротят и използват тази сила, като че тя е нещо от рода на електричеството. Близки до това са окултизма и спиритуализма, а също някои подправени форми на източните философии, които престанаха даже да си дават вид, че се “интересуват“ от Бога, като са насочили своите усилия към това да пробудят непосредствени “сили” и “присъствия”.
Религиозният витализъм се проявява също и в широкоразпространения култ на “осъзнаването”. В сдържана форма гой присъства у привържениците на съвременното изкуство, а също в “творческия акт” и “видението”, които вдъхновяват това изкуство. Най-крайна форма на този култ представлява безразборното търсене на “просвещение”, както например в зен-будизма, а неговият reductio аd absurdum – “религиозен опит” е стимулиран от разни наркотици.
Прави се и опит да се изфабрикува псевдоезически култ към “природата” преди всичко на основата на неговите “първични”, “главни” елементи: земята, тялото, секса. Заратустра на Ницше, могъщият пророк на този култ, е централна тема в произведенията на Лоренс и на някои други романисти и поети на нашия век.
В повечето разновидности на екзистенциализма и персонализма се прави опит да се сведе религията до не повече от лична “среща” с друг човек или понякога със смътно възприеман бог, а в патологическия атеистически екзистенциализъм – да се превърне религията в бунт, в неистово самопоклонение.
Всички тези виталистически прояви на религиозния импулс на човека обединяват позицията на неприемане на всяко устойчиво, неизменно учение или постановка, както и изключителния стремеж към постигането веднага на “ценности” на живота, на „жизнеспособност”, “опит”, “осъзнаване” или “екстаз”.
И така, ние обрисувахме най-ярките черти на витализма и примерно определихме широтата на неговото разпространение, но ни остана още да разкрием самия термин и да обясним в какво се състои нихилистическият му характер. Както вече видяхме, либерализмът подкопава Истината със своето безразличие, съхранявайки обаче престижа на самата дума, а реализмът Я напада в името на някаква малка, частична истина. Противопоставяйки се и на двете, витализмът въобще престава да има отношение към Истината. Той изцяло и в пълнота се посвещава на неща от съвсем друг порядък. “Лъжливостта на което и да е мнение – писа Ницше – не може да служи като възражение против него… Въпросът е в това, доколко това мнение подпомага живота, съхранява го…”[11]. Там, откъдето започва подобен прагматизъм, нихилизмът преминава в стадия на витализма, който може да бъде определен като лишаване на Истината от качеството да бъде критерий за човешките действия и замяната ѝ с друг критерий – “жизнеспособност”. Тук “живот” и Истина окончателно се разделят един от друг.
Витализмът – това е нещо като по-вглъбен реализъм. Общото между тях е ограничеността във възприемането на реалността и стремеж да се сведе всичко висше до възможно най-нисшето. Витализмът продължава да осъществява реалистическото си намерение. Там, където реализмът се опитва да замени Абсолютната Истина отдолу, витализмът констатира неуспеха и предлага още по-”реалистическо” осмисляне на ситуацията, утвърждавайки, че и долу няма Абсолютна Истина, и единственият неизменен принцип на този свят е самата промяна. Реализмът свежда свръхестественото към естественото, даденото в Откровението към разсъдъчното, Истината към обективността. Витализмът пък отива още по-далече и свежда всичко към субективния опит и субективните усещания. Светът, който изглеждаше на реалиста така устойчив, истината, която му изглеждаше толкова сигурна, се разпиляват във виталистическия светоглед на прах, разсъдъкът няма на какво вече да се спре, всичко е погълнато от движение и действие.
Логиката на неверието неумолимо води към бездната и този, който не се върне на пътя на Истината, ще бъде принуден да следва своето заблуждение докрай. Така се случва с хуманизма, който, прихващайки реалистически вирус, бива окончателно победен от микробите на витализма. Като най-очевиден признак за това служи преобладаването на “динамичните” критерии, имащи място в литературната и изкуствоведската критика и даже в разглеждането на религиозни, философски и научни въпроси. Най-ценните качества във всички тези области се възприемат като “оригиналност”, “експериментализъм”, способност да бъдеш “интригуващ”, и ако въпросът за Истината се повдига, той отива на все по-заден план и се заменя от субективни критерии като “цялостен”, “истински”, “индивидуален”.
Подобен подход открито приканва към обскурантизъм (мракобесие), да не говорим вече за шарлатанство, и ако последното може да бъде отхвърлено като изкушение, което не се е превърнало в норма, то да се игнорира все по-разюзданият обскурантизъм, така леко понасян и даже поощряван от нихилистическия темперамент, е невъзможно. В съвременния интелектуален климат е все по-трудно да се води разумен разговор с апологетите на витализма. Ако например ги попиташ какъв е смисълът на някое съвременно произведение на изкуството, на вас ще ви отговорят, че то няма смисъл, че това е “чисто изкуство” и то може само да се “почувства”, а ако критикът не е способен правилно да го “почувства”, той няма право да говори за него каквото и да е. Опитът да се въведе какъвто и да е критерий в критиката, даже най-простият и формалният, се сблъсква с възражението, че старите критерии не са приложими към новото изкуство, че те са прекалено “статични”, “догматични” или просто “остарели” и че за изкуството днес може да се съди само от гледна точка на това, доколко успешно то въплъщава своите собствени неповторими инвенции. Ако в някое произведение на изкуството критикът забележи патологично или животинско намерение, на него ще му обяснят, че то трябва да бъде точно отражение на “духа на този век”, а този, който мисли, че изкуството трябва да бъде нещо повече, е просто наивник. Последният довод е най-любим на сегашния авангард – литературен, философски или “религиозен”. За хората, уморени от Истината, е достатъчно това, че има “нещо” и че то е “ново” и “вълнуващо”.
Възможно е това да е обяснима реакция на изключително литературния и утилитарен подход на либерализма и реализма към такива сфери като изкуството и религията, които говорят на език много различен от прозаичния език на науката и бизнеса. За да се критикуват те с пълно право, е нужно да се знае техният език и да се знае какво се опитват да кажат. Едно обаче е съвършено очевидно: те се опитват да кажат нещо. Въобще, всичко, което прави човек, има смисъл, и всеки художник или мислител се стреми да предаде нещо в своите произведения. Ако пък се каже, че едно произведение няма смисъл, че в него има само желание да се изрази идуха на този век” или въобще няма никакво желание нещо да се предава, то и това ще има смисъл, и то твърде зловещ, който компетентният критик не може да не забележи. За съжаление задачата на критиката днес се отъждествява със задачите на апологетиката, което е твърде показателно. Общоприетото мнение, че ролята на критиката се заключава само в това да обясни на непросветените маси “новото вдъхновение” на “творческия гений”[12]. Така мястото на активното разбиране се заема от пасивното “възприятие”, а мястото на майсторството се заема от “успеха”, в смисъл колко успешно се удава на “гения” да въплъти своето собствено намерение.
В съответствие с новите критерии Хитлер на определен етап също би могъл да бъде отнесен към “преуспяващите”, докато „духът на този век” не докаже неправотата на твърдението. Авангардът и неговите спътници-хуманисти нямат нищо против болшевизма, освен това, че за разлика от националсоциализма, който е бил “експресионалистически” и “вълнуващ”, болшевизмът е прозаичен и реалистичен.
Но може би най-яркото свидетелство за това, че хуманизмът е заразен от инфекцията на витализма, се явява неговата странна аксиома, едновременно романтична и скептична, гласяща, че “любовта към истината” никога не свършва, затова, че никога не може да бъде удовлетворена, и целият живот е постоянно търсене на това, което не може да бъде намерено, постоянно движение, при което няма и не трябва да има място за отдих.
Изтънченият хуманист много красноречиво може да опише този нов основен принцип на всички научни академически изследвания като осъзнаване на “временната” природа на всяко знание, като отражение на вечно неудовлетворения и вечно любознателен човешки разум или като част от тайнствения процес на “еволюцията” или “прогреса”, но истинският смисъл на тази гледна точка е очевиден: това е последен опит на невярващия да скрие своето отричане от Истината зад мъглата на благородната риторика и в същото време да подмени искрената любов към Истината с дребно любопитство. Днес самото време казва, че подобно на своя аналог – похотта – любопитството никога не се изчерпва и никога не намира удовлетворение. Но нали човекът е бил създаден за нещо по-голямо от това. Той е бил създаден, за да се издигне над любопитството и похотта до любовта и чрез любовта да достигне Истината. Това е Истината за човешката природа, но за да се осъзнае тя, е нужна известна простота. Интелектуалната повърхностност на съвременния хуманизъм е толкова далеко от подобна простота, колкото е далеко от Истината.
Привлекателността на витализма е психологически понятна. Само много неразвития и невъзприемчив човек може продължително време да се удовлеворява от мъртвата вяра на либерализма и реализма. Отначало крайните елементи на обществото – художниците, революционерите, лишените от корен маси, после един след друг хуманистите – пазители на “цивилизацията”, и накрая най-уважаваните и консервативни слоеве на обществото биват обхванати от някакво вътрешно безпокойство, заставящо ги да търсят нещо “ново” и “вълнуващо”, но какво именно, никой от тях не знае точно. Нихилистическите пороци, на които преди се гледаше с презрение, идват на мода, тъй като човечеството започва да споделя техните безпокойства и предчувствия. Тях постепенно ги включват в хуманистическия пантеон и търсят в тях откровение и вътрешно видение, което би извело човечеството от тази безплодна пустиня, в която го е завел реализмът. Зад тривиалната чувствителност и еклектизма, характеризиращ съвременния стремеж към “мистицизъм” и “духовни ценности”, лежи жаждата за нещо по-съществено от това, което му дават или могат да му дадат либерализмът и реализмът, жажда, която разните видове витализъм са способни само да раздразнят, но не и да утолят. Хората отхвърлиха Сина Божи, Който даже и днес иска да живее в тях, иска да им даде спасение. Намирайки за непоносима тази пустота, към която е довело това отхвърляне, те са се хвърлили към безумците и магьосниците, лъжепророците и религиозните софисти, търсейки у тях думата на живота. Но тази дума, дадена с такава готовност веднага, щом те са се опитали да я повторят, в техните уста се е превърнала на прах.
Реализмът, стремейки се неистово към истината, унищожава тази истина; по същия начин и витализмът, търсейки живот, започва да мирише на смърт. Витализмът на последното столетие служи като безпогрешен симптом за умората на света, а в неговите пророци още по-силно, отколкото при философите на мъртвия либерализъм и реализъм, се проявява краят на християнска Европа. Витализмът е плод не на “свежестта” и “живота”, които с такава безнадеждност търсят неговите последователи, защото именно това не им достига, а напротив, плод на разложението и безверието, представляващ всъщност предпоследната степен на умиращата цивилизация, която те така ненавиждат. И без да сме защитници на либерализма или реализма, против които се е обявил витализмът, можем да видим, че той се е “престарал” и неговият антиметод, приет против несъмнено съществуващото заболяване, се оказал мощна инжекция със същия нихилистически състав, който някога е предизвикал самата тази болест. След витализма може да следва само една заключителна степен, която нихилизмът трябва да преживее: нихилизмът на разрушението.
4. Нихилизъм на разрушението
Тук, накрая, ние ще се срещнем практически с нихилизъм в неговия “чист вид”, нихилизъм, чиято ярост против творенията и цивилизацията не може да бъде удовлетворена дотогава, докато не ги сведе до абсолютното нищо. Нихилизмът на разрушението, като никоя друга форма на нихилизма, е характерен именно за нашия век. Разрушението е съществувало в достатъчно широки мащаби и преди, и по-рано е имало хора, “прославящи се” чрез разрушението, но никога не е възниквало учение и обмислен план за разрушение, никога човешкият разум не се е извращавал дотам, че да търси оправдание на това явно сатанинско дело и да се опитва даже да създаде програмата неговото изпълнение.
Даже у най-сдържаните нихилисти може да се открият явни следи от проповядването на разрушение. Така реалистът Базаров в романа на Иван Сергеевич Тургенев “Бащи и деца” заявява, че в обществото няма нито една институция, която да не трябва да бъде разрушена. Ницше пише: “Който иска да твори, е длъжен отначало да разрушава, за да унищожи общоприетите ценности”. Манифестът на футуристите, намиращи се в еднаква близост както с чистия нихилизъм, така и с витализма, възпява войната и “разрушаващата ръка на анархиста”. Болшинството реалисти и виталисти не крият, че тяхната цел се явява разрушаването на стария порядък и изпразване от съдържание на Абсолютната Истина.
Обаче в чистия нихилизъм това, което някога е било само пролог, днес се превръща в самоцел. Следващата фраза на Ницше съдържа основния принцип на всеки нихилизъм и оправдава преди всичко нихилизма на разрушението: “Няма истина, всичко е позволено”[13]. Обаче изключителните последици от тази аксиома били осъзнати още преди Ницше. Макс Щирнер, с когото ние още веднъж ще се срещнем в следващата глава[14], обявява война срещу всякакви критерии и принципи, противопоставяйки своето “аз” на целия свят и победно смеейки се над “гроба на човечеството”, макар да прави това все още само на теория. Сергей Нечаев осъществява тази теория на практика толкова успешно, че и досега той представлява някакъв мит, ако не и демон от глъбините на самия ад. Неговият живот е бил изпълнен с безгранична жестокост и безнравственост, проявявани в “полза на революцията”. Той е послужил за прототип на Петър Верховенски в “Бесове” на Достоевски, роман, така блестящо отразяващ съзнанието на крайния нихилист (книгата е изпълнена с представители на този тип съзнание), че изглежда невероятно, че писателят не е изпитвал упойващото влияние на нихилизма.
Михаил Бакунин бил известно време под влиянието на Нечаев, но видял после, че последователната практика на нихилизма съществено се отличава от неговото теоретическо изложение, и намирайки се още под негово влияние, е написал „Катехизис на революционера”, вледеняваща душата апология на нечаевизма, където заявява: “Нашата цел – ужасно, пълно, неумолимо и всеобщо разрушение”. Такова светоусещане е твърде типично за Бакунин, за да му се припише като моментно увлечение. Той завършил своята книга “Революцията в Германия”, написана още преди раждането на Нечаев, със следния знаменит призив: “Да възложим нашето упование на вечния дух, разрушаващ и унищожаващ, защото той е скрития и вечно творящ източник на всякакъв живот. Страстта към разрушение е творческа страст”. Тук витализмът се преплита със стремежа към разрушение, но в края на краищата побеждава последното. Когато попитали Бакунин какво ще направи той, ако новият порядък от неговата фантазия стане реалност, той честно отговорил: “Тогава ще започна да разрушавам всичко, което съм създал”[15].
Именно в духа на Нечаев и “Катехизис на революционера’’ нихилистическите убийци – в това време тях ги наричали “анархисти”, но у нас този термин има малко по-друго, по-положително значение – с тяхната “пропаганда чрез действие” тероризирали управляващите класи, пък и не само тях, в Европа и особено в Русия в последната четвърт на ХІХ век. В този дух Ленин, възхищавайки се от Нечаев, започнал своето жестоко управление, този първи в Европа успешен опит за абсолютно безпринципна политика. Страстта към насилие, откъсната от революцията, която я е рационализирала, въвлякла Европа през 1914 година в първата от нейните нихилистически войни и едновременно с това в друга област, в дадаисткото изкуство, провъзгласила: “Да пометем всичко”, “нека не остане нищо, нищо, нищо”. Обаче само Хитлер е разкрил природата и целите на чистата “революция на нихилизма” в цялата ѝ пълнота, революция, сведена към нихилистическата алтернатива: “Weitmacht oder Niedergang”- световно господство или тотално разрушение; революция, чийто лидер може да ликува – даже още не дошъл на власт – както би ликувал Щирнер, казвайки: “Нас може да ни унищожават, но тогава ние ще завлечем със себе си целия свят – светът в огъня“[16].
Това, разбира се, са крайни прояви и те по съответния им начин трябва да се разгледат: само малцина са били способни на такъв “чист” нихилизъм и те не принадлежат към основното течение на съвременната история, а по-скоро към нейните странични явления – и се излагат на осъждане от страна на другите, не толкова крайни нихилисти. Впрочем техният пример все пак е поучителен и би било грешка да се откажем от него като от преувеличение или пародия. По-нататък ще се убедим, че разрушението се явява неотделима част от програмата на нихилизма и най-ясно изразява това преклонение пред Нищото, което съставлява основата на нихилистическото “богословие”. Нихилизмът на разрушението не е преувеличение, а най-пълно въплъщение на най-основната задача на нихилизма като цяло. В него нихилизмът приема най-ужасната, но и най-истинската си форма, в него Нищото сваля от себе си всички маски и се представя в цялата си голота.
Светият праведник Иоан Кронщадски оприличавал душата на човека на око, което, поразено от греха, не може да види духовното слънце[17]. От същия образ можем да се възползваме, характеризирайки развитието на нихилистическата болест, която не е нищо друго освен изтънчена маска на греха. Всеки православен знае, че у падналата човешка природа духовното зрение е твърде нездраво. В този живот ние виждаме всичко твърде неясно и само вярата и благодатта Божия могат да ни излекуват така, че в бъдещия живот да виждаме вече ясно.
Първата степен на нихилизма, а именно либерализмът, се поражда от това, че болните очи неправилно се приемат за здрави, а тази неясна картина, която дава отслабеното зрение – за истинската представа за света; от помощта пък на духовния лекар, тоест Църквата, либерализмът се отказва, тъй като на “здравия” тя не е нужна.
На втората степен – реализма – болест, която не лекуват, задълбочава развитието си, виждането се стеснява, далечните предмети, и преди възприемани с “естественото” отслабено зрение твърде мъгливо, стават напълно невидими. Само близките предмети са видими повече или по-малко ясно и на болния започва да му се струва, че останалите предмети просто не съществуват.
На третата степен – витализма – инфекцията води до възпаление; сега даже близките предмети се виждат слабо и изкривено и започват халюцинациите.
На четвъртата степен – нихилизмът на разрушението – настъпва пълна слепота, болестта се разпространява върху целия организъм, следва агония, после конвулсии и смърт.
(Към следващата част)
_______________________________
*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1] The Will to Power, р. 377.
[2] Виж например забележките на Бакунин за Луи Наполеон в книгата: G. P. Maximoff, ed., The Political Philosophy of Bakunin, Glencoe, Illinois, The Free Press, 1953, p. 252.
[3] The Will to Power, p. 8.
[4] Ibid, p. 22.
[5] За различието между тях виж например при Arnold Lunn, The Revolt against Reason, New York, Sheed and Ward, 1951, p. 5; F. A. Hayek, The Counter – Revolution of Science, Glencoe, Illinois, The Free Press, 1952, pp. 15-16. Първият автор пише повече за теоретическото “наукообразие”, а вторият – за практическото.
[6] Св. Василий Великий, Беседы на Шестоднев. Сергиев Посад, изд. Св. Троицкой Сергиевой Лавры, 1902, с. 7-8.
[7] The Will to Power, p. 5.
[8] Цитира се по книгата: Hermann Raushing. The Voice of Destruction, New-York, G. P. Putman’s Sons, 1940, p. 6, а също така – Hitler’s Secret Conversations, 1941-1944, New-York, Farar, Straus and Young, 1953.
[9] Виж например произведенията на Корлис Ламонт (Corliss Lamont) и Джулиана Хъксли (Julian Huxley).
[10] Friedrich Nietzsche, The Joyful Wisdom, #343.
[11] Friedrich Nietzsche, Beyond Good and Evil, p. 4.
[12] За това и съпътстващите теми с цитати от съвременната литература виж Graham Hough, Reflection on a Literary Revolution, Washington, The Catholic University of America Press, p. 66 ff.
[13] Цитира се в Karl Jaspers, Nietzsche and Christianity, Henry Regnery Company, 1961, (Gateway Edition), p. 83.
[14] Тази глава трябваше да бъде за анархизма (вж. в края на тази книга плана на труда “Царството Божие и царството човешко”) – ред.
[15] Цитирано е в E. H. Carr, Michael Bakunin, р. 440.
[16] Цитира се в Rauschning, op. cit., р. 5.
[17] Виж „Моя жизнь во Христе”, Jordanville, New York, Нoly Trinity Monastery, 1957, Vol. I, p. 178.
Изображениe – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.
Автор: отец Серафим Платински (Евгени Роуз) (1934-1982)*
Описаният в тези страници образ на “новия човек” беше изключително отрицателен и мнозина от изучаващите съвременното състояние на човека, признавайки истинността на някои наши наблюдения, непременно ще ги отхвърлят като “едностранчиви”. Затова в името на справедливостта ние трябва да видим и другата, “позитивната” страна.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.