Румяна Христова

Най-високото място в стълбицата на тварното битие заемат безплътните сили. А как са произлезли те, каква е тяхната природа и назначение, изобщо какво ни е дадено да знаем за тях?Православната църква, ръководейки се от възгледите на древните църковни писатели и св. отци на Църквата, е оформила православното учение за ангелите. Според него ангелите имат началото на своето битие в Божията творческа и промислителна воля – те не са безначални същества. Безначален е само Бог.

Относно времепроизхода на духовния свят Православната църква учи, че той е създаден преди видимия или веществения свят. Указание за това има още в първите думи на Божественото Откровение. „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1), като под „небе“ според тълкуванията на църковните отци трябва да се разбира именно безплътния, безтелесния ангелски свят.

Подбудата, Бог да сътвори както ангелите, така и другото творение, е преизобилната Божия благост и голямата любов, от която да се възползват колкото се може повече същества.Много от светите отци, като например св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Дамаскин и други, излагат в съчиненията си учението за природата на ангелите. Като творение, имащо начало на битието си, ангелският свят стои на известна дистанция от вечния и всесъвършен Творец. Все пак и като същества, близки на Бога, ангелите не са отдалечени и чужди Нему. Поставени в отношение към Бога и човека те заемат средно положение – стоят по-ниско от Бога и по-високо от човека. Когато светите отци сравняват ангелската природа с Божията, те примесват нейната духовност с елементи на някаква телесност. Тази „телесност“ обаче не е нещо материално, а нещо огнено, ефирно и неуловимо, но все пак нарушаващо абсолютната безплътност в ангелската природа. Така ангелската и божествената природа не могат да бъдат отъждествени, защото, ако биха били признати за еднакви по същност, излиза, че Творецът и сътвореното от Него се изравняват и покриват – нещо недопустимо и съвсем чуждо на православната християнска мисъл.

Като чисто духовни по природа същества ангелите имат способността да се явяват навсякъде, невъзпрепятствани от стени, врати, ключалки… Но макар че стоят над условията на пространството и времето, те се съобразяват с тях. По този повод св. Иоан Дамаскин пише, че ангелите „не могат едновременно да бъдат и тук, и там и да действат… Когато се намират на небето, няма ги на земята, и когато от Бога се изпращат на земята, те не остават на небето“.Ангелите не са всезнаещи, макар да се надарени с разум. Техните знания имат предел – знаят това, което Бог им открие. Ангелите са същества със свободна воля. Така най-висшият сред тях, носителят на светлината Денница се възгордял и въстанал срещу Бога, като увлякъл със себе си и други ангели. Те отпаднали от Бога и пребъдват в мрак и злоба. Останалите продължават да служат на Твореца в святост.

Безплътните сили, като вестоносци на Божията воля и като посредници между Бога и хората, могат да приемат различен вид и да се превъплъщават в различни образи с оглед на мисията, която изпълняват. Те приемат образ, какъвто Бог им заповяда, и така се явяват на хората, за да им открият божествени тайни или поръчки.

По свидетелствата на Божественото Откровение броят на небесните ангелски същества е извънредно голям и определянето му е извън човешките възможности. В едно от своите видения пророк Даниил забелязва: „Бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни… хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди стояха пред Него“ (Даниил 7:8-10).Православната църква, позовавайки се на възгледите на древните църковни отци, а в частност и на съчинението на св. Дионисий Ареопагит „За небесната иерархия“, разделя ангелския свят на девет чина, в които влизат по три степени.

Небесните сили от първата иерархическа степен – серафими, херувими и престоли, са в най-голяма близост до Бога. По силата на тази близост те знаят много от онова, което се отнася до Бога, и това знание предават на следващите след тях чинове.

В следващата иерархическа степен на ангелските чинове влизат господства, сили и власти. Тази средна степен се просвещава чрез чиновете на предходната.

В последната степен на небесната иерархия влизат началства, архангели и ангели. Небесни същества от тази степен са най-близо до света и хората.

Според св. Дионисий Ареопагит създаденото от Бога степенуване на ангелските чинове не приключва с последната трета степен, а продължава и има връзка със земната иерархия.В Свещеното Писание някои от ангелите са назовани със собствени имена. Всеки от тях има свое особено служение: св. Архистратиг Михаил – вожд на небесните сили и войнстващ против духовете на тъмнината, архангел Гавриил – известител на Божиите тайни, Рафаил – целител на недъзите, Уриил – просветител на душите, Салатиил – застъпник пред Бога, Иехудиил – прославител на Бога, Варахиил – подател на Божиите благословения.

Ангелските сили имат задължението да „песнословят Божието величие“, но като преки изпълнители на Неговата воля и разпоредби имат отношение и към видимия свят с всичките му обитатели. Всички ангелски чинове получават от Бога множество поръчения, които се изразяват в грижа към различните държави, народи, отделни лица или в изпълнение на особени по характера си действия, като лечение, молитви, миротворство и други. Но трябва да се знае, че ангелското ръководство и грижи към хората не нарушават човешката свободна воля – когато ги желаят, ще се възползват от тях, а когато не ги желаят, няма да бъдат принуждавани. Светите ангели пребивават в Бога, а следователно и в постоянна, действаща любов, защото „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него“ (1 Иоан 4:16). По силата на тази любов Божиите ангели изпитват състрадание към нас, молят се за нас пред Бога и ни помагат.Ето защо и ние, живите членове на съборната Христова църква, като „съграждани на светиите“ (Ефесяни 2:19) трябва не само да прославяме ангелите, трябва не само да ги споменаваме и възхваляваме, но и да молим тяхното застъпничество за нас пред Бога. И да помним, че „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Яков 5:16), понеже „Господните очи са обърнати към праведниците и Неговите уши – към техния вопъл“ (Исаия 33:16).

Църквата е определила 8 ноември за празник в чест на светите ангели и най-вече на св. Архистратиг Михаил, който е водител на небесните сили. А при всяка служба на просителната ектения ние молим Бога да ни даде „ангел мирен (ангел на мира), верен наставник, пазител на нашите души и тела“.

__________________________________

*Източници – http://www.bg-patriarshia.bg/ и „Църковен вестник“, бр. 45/1995 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-58o

„Господи, научи ни да се молим“ /Лука 11:1/

Начало на нашето спасение е молитвата: тя е най- великото благо на земята, дарувано ни от нашия Създател; тя е благоговейно устремяване на човешката душа към Бога или сърдечна беседа на човек с Бога, по време на която човек е пред Бога, намиращ се невидимо при Него, и излива пред Него чувствата на своята душа. В Стария и Новия Завет има много указания за необходимостта от молитвата, за нейното огромно значение, което напълно се потвърждава с примерите на Спасителя и Неговите апостоли, прекарващи дни и нощи в молитва. С молитва ние можем всичко да измолим от Господ, и затова тя е наречена майка на всички добродетели. Ако желаем да се утвърдим в някаква добродетел или да се избавим от лоши навици, суетни увлечения и прочее – всичко това се постига с молитва. Молитвата е ангелско дело: както светите ангели непрестанно славословят Господ, така и ние, грешните, трябва ден и нощ да викаме към Господа от дълбочината на сърцето си, да изливаме пред Него нашите моления в скърби и радости и във всички събития на нашето земно съществуване да прибягваме към Него, нашия Спасител, при Него да търсим помощ и утешение, защото Той е единственият Утешител на душата. Без Него в никого и в нищо няма да намерим нито отрада, нито прибежище, нито спасение.В живота на човек няма нищо по-скъпо от молитвата: тя и невъзможното прави възможно, трудното – леко, неудобното – удобно. Молитвата е толкова необходима за човешката душа, колкото въздухът за дишането или водата за растенията. Който не се моли, той се лишава от общуване с Бога и се уподобява на сухо, безплодно дърво, което отсичат и хвърлят в огън (Матей 7:19). Който не се моли, той не получава Божието благословение за своите дела, според казаното: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ“ (Псалом 126:1).

Нещастие е за слепеца, че не вижда светлината, но много по-голямо нещастие за християнина е да изгуби разположение към молитвата, да лиши своята душа от божествената светлина: в такава душа се въдворява мрак, а след излизането ѝ от тялото, тя ще наследи вечния мрак.„Когато отиваме да застанем и заговорим в молитва на нашия Цар и Бог – казва свети Иоан Лествичник, – да не пристъпваме към това неподготвени, да не би да ни види отдалече нямащи оръжия и без облекло, прилично за среща с Царя, и да заповяда на Своите раби и служители да ни вържат, да ни отхвърлят далече от Неговото лице, да раздерат хартията, на която са написани нашите прошения и я хвърлят върху лицето ни; и за това, когато пристъпваме към беседа с Бога, трябва да отхвърлим от себе си всичко житейско, да не обръщаме внимание на никакви помисли, които по време на молитвата възстават с особена сила“.

Човек, когато се моли, е също като войн на бойното поле; това е времето на придобиване скъпоценни минути на духовно купуване за този, който противодейства на врага и без да обръща внимание на неговите внушения, усилва молитвата, труди се, подвизава се, призовавайки на помощ Вдъхновителя на подвизите – Господ. Вражеските изкушения по време на молитвата са безчислени: той в тези минути ни напомня такива житейски дела, изпълнението на които ни се представя като необходимо и неотложно, а неизпълнението им – като свързано със съществени загуби. Но ако искаш твоята молитва да бъде чута, не обръщай внимание на нищо, а за това, което ти е наистина необходимо, Божията благодат ще ти напомни и след молитвата. А дори и да се случи нещо да се забрави и да се претърпи от това някаква вреда в житейските дела, то тъй като това е станало заради Бога, Той, Всеблагият, ще въздаде за това стократно. Бъди по време на молитвата глух, сляп и ням към всичко и всички, освен към Бога. Началото на молитвата, според свети Иоан Лествичник, се състои в това да прогонваме помислите при самото им появяване; средата е това състояние, когато нашият ум не се разсейва от помисли, а съвършенството на молитвата се състои в устремяването към Бога на цялото наше същество.Ставайки от сън, първата ти мисъл да бъде благодарение на Бога. С тази мисъл отивай на сън, имайки на ум, че твоето легло може да стане и твой ковчег. Прощаването на обидите, даже и на най-тежките, е необходимо за успеха в молитвата, помнейки думите на апостола: „Слънце да ви не залязва гневни“ (Еф. 4:26).

Ангел Божий открил на един от монашестващите следния богоприятен начин на молитва: „Преди всичко да принесем на Бога искрена благодарност; след това да изповядаме своите грехове с искрено покаяние и накрая да представим на Небесния Цар нашите прошения“.

Виждаме от светото Евангелие, че съдията изпълнил молбата на вдовицата, убеден само от нейната упоритост (Лука 18:5); също и един човек, който в началото отказал на молбата на своя приятел, но когато този не си отивал и продължил да го моли, то той накрая отстъпил на неговата настойчивост. С тези притчи Господ ни учи как трябва да постъпваме, за да получим просимото.

Кое може да е по-блажено от това, да се прилепим към Господ и да сме постоянно заедно с Него? „Който се занимава с някаква работа – казва свети Иоан Лествичник, – и когато настане време за молитва, той продължава да върши работата, той бива осмиван от бесовете, защото тези крадци се стараят чрез времето за други дела да ни лишат от молитвата. Изоставянето на молитвата причинява на душата невидима смърт. Прилягайки към молитвата, бъди и много милостив, чрез тази добродетел още тука ще получиш стократно и ще наследиш вечен живот, а бидейки свързан със страстта на сребролюбието, няма да можеш никога да се помолиш чисто. Не оставяй молитвата дотогава, докато нейният огън и водите от сълзи сами по себе си не си отидат, защото, може би, друго такова време за прошка на твоите грехове в целия си живот няма да получиш. Ако ти си изпитал сладост от някои думи на молитвата, продължавай ги, защото тогава твоят Ангел-пазител се моли с тебе. Свети Нифонт веднъж видял някакъв монах, който, вървейки, си казвал молитвата, а тя като огнен пламък излизала от душата му и достигала до небесата – монахът вървял съпровождан от Ангела, държащ в ръцете си огнено копие, с което прогонвал бесовете от монаха.Свети Макарий Велики обяснява с пример по какъв начин Господ ни дава дара на молитвата заради нашето старание да се молим: „Макар малкото дете – казва той – и да не може да направи нищо, но то движи ръце и крака, плаче и на майката ѝ дожалява за него, тя се радва, че детето с усилие и плач я търси и понеже детето не може да дойде при нея, то тя сама, поради любовта си към младенеца, идва при него и с голяма нежност го взима, приласкава и храни. Същото прави и човеколюбивият Бог с душата, която Го търси“.

„Непрестанно се молете“, казва свети апостол Павел /1 Сол. 5:17/. „Молете се да не паднете в изкушение“, ни казва Христос /Лука 22:40/. Непрестанната молитва не се заключава само в това да се молим непрекъснато с уста, а трябва постоянно да помним за Бога и да Го съзерцаваме винаги пред себе си. Той е, Който наблюдава всичките ни дела, намерения и мисли, поради това по време на всякакви занятия трябва да се приучаваме по-често мислено да произнасяме Иисусовата молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“. Или: „Пресвета Богородице, спаси ме“. За Иисусовата молитва от светите отци има изложени подробни ръководства в книгата „Добротолюбие“ и в други съчинения.

Каквото и да правиш, ти при всяка възможност по-често призовавай Божието име, за всичко благодари на Бога, за радостите и скърбите, тъй като всичко ни се изпраща за наше добро. Тогава ще се освети целият ти живот и ще стане непрестанна молитва.

Няма да оставим без внимание ежедневно произнасяните от нас думи в молитвата „Отче наш“: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ /Матей 6:12/. Подобно на това е казано също и на друго място в светото Евангелие: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Матей 6:14-15). Следователно, ако ние имаме срещу някого в сърцето си злоба, то, докато не се помирим, нашата молитва ще е безплодна.

Ако с някого сме се скарали, но сме уверени в своята правота, ние винаги трябва първи да търсим помирение, но ако и след всичко това тези, които са ни оскърбили не пожелаят да се помирят с нас, тогава ние вече няма да носим отговорност пред Бога, защото искрено сме желали и търсили помирението.Трябва да се молим не само тогава, когато сме разположени към молитва, но да се молим и тогава, когато не ни се иска да се молим, когато леност, сънливост, грижи, суети и прочее ни отдалечават от молитвата; и ако въпреки цялото това пълчище ние се молим, подвизаваме се, принуждаваме се, борим се със себе си, то такава молитва ще премине небесата и ще достигне пред престола на Господа.

Необходимите и главни условия при молитвата са: съвършена преданост на Божията воля, съзнаване на своето крайно недостойнство и греховност и най-искрено желание да изправим своя живот, а повече от всичко – незлобие. Ако и да се случи, че някой проси и не получава, то това не означава, че неговата молитва остава нечута, а защото по Божие усмотрение молещият се бива изпитван в търпение и после, когато търпението му издържи докрай, тогава в още по-голяма степен той получава просимото. В молитвата трябва да сме търпеливи: измолването от Господ на едни или други блага е дело на не един ден. Светите отци целия си живот са прекарвали в молитва и покаяние и накрая са получавали Божията благодат. Някои се молят и не получавайки просимото, охладняват в молитвата. Но, може би, Божията милост е била вече близко до тях, когато те са изоставили молитвения труд. Случва се и така, че ние искаме и не получаваме исканото затова, защото то не би ни било в полза.„Просите, а не получавате, защото зле просите, – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (1 Иак. 4:3). „Колкото и да са големи твоите грехове, моли се, не се отчайвай, помни какво е казал Господ: „Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби; защото устата Господни говорят“ (Исаия 1:18-20).

Но понякога се случва и така, че Господ промислително оставя без изпълнение молитвите на Своите раби. Така например: великият Моисей Боговидец се молел да му бъде дарувано да влезе в обетованата земя, но не бе чут. Молел се Давид, усилвайки своята молитва с пост, в пепел и сълзи, за запазване живота на болния му син, но Господ не благоволи да изпълни неговото прошение. Да се смирим под всемогъщата Божия десница, предавайки се изцяло на Неговата света воля, която понякога оставя нашите моления неизпълнени, но по този начин приготвяйки ни в бъдещето по-добра участ.

Веднъж попитали свети Макарий Велики как да се спасим. Той отговорил: „Братя, да се преклоним пред Господ и да плачем за нашите грехове. Тези малки сълзи ще остудят огнената геена, защото грешниците, които не се каят и не плачат сега, на онзи свят ще плачат и ридаят като младенци и сълзите им ще изгарят техните тела като огън, но няма да им донесат никаква полза“.Някои се молят дълго, но не чувстват сърдечна топлина, а други скоро получават благодатно утешение. Различното действие на благодатта в това отношение ни навежда на мисълта за мъдрото Божие домостроителство: ако дарът бъде получен без труд, то ние невинаги го ценим и лесно го губим, а придобитото чрез усилни трудове пазим като скъпоценно съкровище. Колкото и да е богоугодно, според нашето мнение, молитвеното ни прошение, колкото и да е голяма нашата скръб, от  избавянето от която ни е лишил Господ, но изпълнението на нашето прошение трябва да предоставим напълно на Божия промисъл, помнейки думите на божествения Изкупител: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). Ето висок образец на най-съвършена молитва, в която е изразена безпределната предаденост на Божията воля! В случай на особени потребности трябва, според примера на Спасителя, да се молим до три пъти, както Той се е молел в Гетсиманската градина преди Своите страдания.

За обременен от страдания човек няма по-добро успокоение от молитвата! „Страда ли зле някой между вас, нека се моли“ (1 Иак. 5:13). Ако беседата с приятел ни утешава в скръбта, то много повече – беседата със Самия Създател, истинския Успокоител на душата! С труд се придобива навикът към внимателната неразсеяна молитва, и когато той бъде усвоен, то молитвата става извор на духовно утешение.Да не пропуснем и това, че при молитвата трябва да се осеняваме с кръстния знак, което е апостолско установление. Осеняването трябва да се извършва правилно, а не както някои, които като че ли се срамуват от Кръста Господен. Небрежното прекръстване оскърбява Господ и се вменява в грях на молещия се. Следователно не само няма никаква сила, но още и радва бесовете, а трябва да служи като непобедимо срещу тях оръжие, защото дяволът трепери от кръста и в страх бяга, не можейки да изтърпи да гледа силата му, изгарян от него като от огън. Светците със силата на кръста Христов лекували болни, възкресявали мъртви, без вреда изпивали смъртоносна отрова, минавали през огън и вода, а сегашните християни, подстрекавани от лъжлив срам, влизайки в дом или сядайки на обяд, даже и не мислят да се прекръстят, като че ли те не знаят какво е казал Господ: „Който се срами от Мене и от думите Ми, от него ще се срами Син Човеческий, кога дойде в славата Своя и на Отца, и на светите Ангели“ (Лука 9:26). Не е ли крайно безумие, не е ли тежко ослепение на душата да се срамуват от Господа и своя Създател, да се срамуват от честния животворящ Негов кръст? Този кръст, чрез който ние сме спасени и на който е пролята безценната кръв на нашия Изкупител. Да вникнем в следното: когато ние се осеняваме с кръстния знак, тогава между нас и небесния ни Отец виси на Кръста разпнат нашият Спасител. Тогава пред божествения поглед на Всевишния предстои не нашето позорно лице, покрито с греховно безславие, но венчаната с трънен венец глава на Богочовека; не нашето коварно сърце, изпълнено с всякакви нечистоти, но прободените ребра на нашия Изкупител; не нашите нечисти ръце, непрестанно извършващи беззакония, но прикованите към Кръста пречисти длани на Всеправедния Христос. Въоръжени със светия кръст, мъчениците отивали на най-страшни мъчения, като че ли в чужди тела, търпели с възторг като ликуващи. Един от най-древните писатели на християнската Църква свидетелства, че тогавашните християни, следвайки апостолското предание, при всяко действие или движение, се осенявали с кръстния знак: при влизане, обличайки се, при миене, преди и след трапеза, запалвайки огън, лягайки си, сядайки – казано накратко, при всяко действие.

Да завършим нашето слово с топла молитва към нашия Спасител Господ Иисус Христос: „Многомилостиви Господи! Удостой ни с божествения дар на светата молитва, която се пролива от дълбочината на сърцето; събери нашия разсеян ум, за да се стреми винаги към Тебе, нашия Създател и Спасител; пречупи разпалените стрели на лукавия, които ни откъсват от Тебе; угаси пламъка на помислите, който по-силно от огън ни изгаря по време на молитва; осени ни с благодатта на Твоя Свети Дух, за да Те обичаме до края на нашия живот, Тебе едничкия да обичаме с цялото си сърце, с цялата си душа и мисъл, и с всичките си сили, и в часа на раздялата на нашата душа от тялото, о, Иисусе Пресладкий, приеми в Твоите ръце нашия дух и си спомни за нас, „кога дойдеш в царството Си!“ (Лука 23:42). Амин.

Ловчанска св. митрополия, м. януари, 2013 година

_______________________

Източник http://www.bg-patriarshia.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Проф. Георги П. Царев

Вярата в съществуването на ангелите се основава на Божественото Откровение[1]. Непосредствено след грехопадението на прародителите Бог ги изгонил от рая и поставил на „изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч…, за да пазят пътя към дървото на живота” (Бит. 3:24). Това е първото библейско свидетелство за съществуването на Ангелите. По-късно откровеното учение за Ангелите получава все по-голяма определеност и ясност.

Новозаветното Божествено Откровение не само потвърждава, но още повече засилва вярата в съществуването на Ангелите. Тя става съществена и неотменна част на новозаветното учение и като червена нишка преминава през цялата свещена история на Новия Завет.Ангел Господен – Гавриил – съобщил на свещеник Захария радостната вест за раждането на Иоан Кръстител (Лука 1:11-20). Същият Ангел след шест месеца благовестил на света Дева Мария за раждането на Иисуса Христа (Лука 1:26-38). Ангел Господен известил на пастирите, че им се родил „в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“, а заедно с него „многобройно воинство небесно… хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:11, 13, 14). Ангел Господен няколко пъти се явява на Иосиф и му открил тайната на боговъплъщението; внушил му да замине за Египет, за да спаси живота на Младенеца; а когато преминала опасността – да се върне в земята Израилева (Мат.1:20, 2:13; 19-20). След изкушението на Иисуса в пустинята от дявола ангели дошли и Му служели (Мат. 4:11). В Гетсиманската градина Ангел от небето се явил на Иисуса и Го подкрепял (Лука 22:43). Когато жените мироносици в първия ден на седмицата отишли на гроба Господен, Ангели им съобщили, че Христос е възкръснал (Мат. 28:1-7; Марк 16:5-7; Лука 24:1, 4-8). При Христовото възнесение Ангелите се явили на апостолите и им предсказали, че Иисус пак ще дойде по същия начин, както са Го видели да отива на небето (Деян. 1:10-11). По-късно Ангел се явил на апостолите и ги извел из тъмницата (Деян. 5:19); на Корнилий и му дал съвети за спасение (Деян. 10:3-6); на св. апостол Петър и го извел от тъмницата (Деян. 12:7-11); на св. апостол Павел и предсказал предстоящето му пътуване до Рим (Деян. 27:23-24).

Съществуването на Ангелите е засвидетелствано определено, ясно и категорично от Самия Господ Иисус Христос. Като тълкува притчата за плевелите, Той съобщава: „…жетварите са Ангелите“ (Мат. 13:39). Учениците Си съветва: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10). На св. апостол Петър, който в Гетсиманската градина прави опит да Го защити с оръжие, Спасителят казва: „…върни ножа си на мястото му… или мислиш, че не мога сега помоля Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели“ (Мат. 26:53). На апостолите открива, че при Второто пришествие, „…кога дойде Син Човеческий в славата Си…, тогава ще седне на престола на славата Си“ и с Него, придружен от „всички свети Ангели“ (Мат. 25:31). „За оня ден и час (Второто пришествие и Последния съд – с. а.) никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец“(Марк. 13:32).За съществуването на Ангелите и вярата в тях свидетелстват и светите апостоли в своите послания. Св. апостол Павел прави сравнение между Сина Божи и Ангелите (Евр. 1:4-14), както и между Ангелите и човека (Евр. 2:7). Той сочи и предназначението на Ангелите – да проникват в тайната на Божията премъдрост, която ни доближава към Бога (Ефес. 3:10), и да служат на ония, които ще наследят спасение (Евр. 1:14). Истината за Боговъплъщението апостолът потвърждава и с това, че след като се явил в плът, Бог се показал на Ангелите (1 Тим. 3:16).

Наследила от Иисуса Христа и от светите апостоли това ясно и определено учение за Ангелите, Църквата Христова го е запазила и го предава непроменено на вярващите като основна истина на своето изповедание. Това учение е отразено в древните символи на Иерусалимската, Антиохийската, Кесарийската и др. църкви, в които ясно и определено се говори, че освен видимия свят Бог създал и невидимия, т. е. Ангелите. Като всеобщо и задължително за цялата Църква, учението за Ангелите е формулирано в догматическото определение на Първия вселенски събор (Цариград, 325 г.) с първия член от Символа на вярата, в който е отразена вярата в Бога като Творец „на всичко видимо и невидимо“.

За сътворението на света писателят на кн. Битие съвсем кратко отбелязва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ и веднага добавя: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит. 1:1-2). Такова било състоянието само на земята: неустроена, без определена форма, без порядък. Очевидно това не е била нашата планета Земя, а първоначалното вещество, от което по силата на творческото Божие Слово после се оформил със своето многообразие целият видим свят. Към него принадлежи и онази твърд, която Бог нарекъл небе, т. е. видимото небе (Бит. 1:6-8)

За сътвореното от Бога в началото небе не е казано, че има недостатъците на първата земя, т. е. на първото вещество. Следователно това небе било напълно уредено и устроено. С това то съществено се различавало от неустроената земя. Като имаме предвид това противопоставяне, логично е да приемем, че писателят на библейския разказ за творението под небе разбира невидимия или духовния свят – света на Ангелите.

В свещените книги на Новия Завет учението, че духовният свят и неговите обитатели – Ангелите, са сътворени от Бога, е дадено определено и ясно. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов в предговора на евангелието пише: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Следователно Бог чрез Своето Слово е Творец на всичко съществуващо, в това число и на Ангелите. Св. anостол Павел на няколко места в своите послания потвърждава същата мисъл: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Рим. 11:36); „…защото всеки дом се съгражда от някого; а Тоя, Който е сътворил всичко, е Бог“ (Евр. 3:4; ср. Еф. 3:9; Апок. 4:11). Още по-ясно и определено това учение е предадено в посланието до Колосяни: „…чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). Несъмнено тук с невидимо е означен духовният свят, а с видимо – материалният свят[2].В Свещ. Писание няма ясно и определено указание кога са сътворени Ангелите. В него обаче намираме достатъчно основание да приемем, че те били първото Божие творение. В разказа за грехопадението (Бит. 3 гл.) се казва, че изкусителят се явил на прародителите в образ на змия. Този изкусител не може да бъде друг, освен един от падналите духове. А от това следва, че преди сътворението на първите люде вече са съществували безплътните духове[3]. В книга Иов намираме определено указание за това, че Ангелите са създадени преди четвъртия творчески ден: „при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост“ (Иов 38:7). Под синове Божии в кн. Иов се разбират Ангели (Иов 1:6; 2:1). А и в разказа за творението ясно е казано, че небето – духовният свят, е сътворен преди земята – видимия, материалния свят.

Ангелите обитават небесния, невидимия, духовния свят, който съществено се различава от видимия, от материалния свят. В тази връзка съвсем естествено се поражда у човека интерес да знае с какво естество, с каква природа Бог е сътворил Ангелите. На този въпрос Новият Завет дава определен отговор: Ан гелите са духове. Св. апостол  Павел пише в посланието си до Евреите за Ангелите: „Нали те всички са духове служебни…“ (Евр. 1: 14). А св. апостол и евангелист Иоан Богослов съобщава, че изпраща записаните от него откровения „до седемте църкви, които са в Асия: благодат вам и мир от Оногова, Който е, и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол“ (Откр. 1:4). Като имаме предвид, от една страна, че Иисус Христос определя Божията същност със същия израз „Бог е дух“ (Иоан 4:24) и, от друга страна, че и човекът притежава духовна природа (Бит. 2:7), то къде е мястото на Ангелите в света на разумните същества? Като ги сравнява с Иисуса Христа, св. апостол Павел ги поставя несравнено по-ниско от Него: „и стана толкова по-горен от Ангелите, колкото по-славно от тях име е наследил…“ (Евр. 1:4). И още: „С тая сила Той действува в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия“ (Еф. 1:20-21). А като сравнява човека с Ангелите, апостолът привежда думите на псалмопевеца: „Понизил си го малко нещо спроти Ангелите“ (Евр. 2:7; ср. Пс. 8:5-6). Следователно Ангелите са същества духовни, тяхната духовна природа е несравнено по-ниска от Божествената природа, но стои по-високо от човешката. Св. апостол Павел отбелязва и едно важно свойство на ангелската природа – те са невидими (Кол. 1:16), а това ще рече, че тяхната природа не се възприема от човешкото зрение, защото е безтелесна. Спасителят дава кратка, но пълна характеристика на духа: „…духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам“ (Лука 24:39). Тези думи са казани от Възкръсналия Христос, Който се явил на учениците Си с прославено тяло. Значи духът се различава не само от човешкото тяло в неговия земен вид, а и от онова духовно, нетленно и безсмъртно тяло, в което ще се облече земното човешко тяло след възкресението (1 Кор. 15:42-44, 51-54).

Свещ. Писание не определя степента на духовност у Ангелите. Те са безтелесни, безплътни в сравнение с човека. Св. Иоан Дамаскин по този въпрос пише: „Ангелът е същество разумно, свободно и безтелесно… Впрочем безтелесен и невеществен се нарича Ангелът само в сравнение с нас, защото в сравнение с Бога, единствено несравним, всичко се оказва грубо и веществено: само Бог всецяло е невеществен и безтелесен“[4]. От тези думи е ясно, че по своята природа Ангелите имат особена форма на битие, различна както от Божествената същност (ουσία), която е абсолютен дух, така и от вдъхнатото в лицето на човека дихание за живот, т. е. човешката душа.На много места в Свещ. Писание се говори, че Ангелите се явявали на човеци във видим, осезаем образ. Като изпълнители на Божията воля Ангелите наистина понякога приемали някакъв видим за човешкото зрение образ – обикновено на млади мъже, облечени в бляскави като светкавица дрехи (Мат. 28:2-3; Марк 16:5; Иоан 20:12). Неоснователно е обаче въз основа на това да им приписваме каквато и да било телесна природа. Известно е, че при кръщението на Иисуса Христа „Дух Светий слезе върху Него в телесен вид, като гълъб“ (Лука 3:22). Разбира се, никой никога не е приписвал на третото лице на Св. Троица някаква телесност.Макар и да са безплътни духове, по-съвършени от човешката душа, Ангелите все пак са ограничени по своята природа. Наистина в своето съществуване те са независими от влиянието на материалния свят, но като творения Божии са ограничени както по пространство, така и по време. Те не са вездесъщи, а се намират там, където в определен момент действат: „Отдясно на кадилния жертвеник“ (Лука 1:11), „в галилейския град, на име Назарет“ (Лука 1:26), в Гетсиманската градина (Лука 22:43), на гроба Господен (Мат. 28:2). Фактът, че са сътворени от Бога, показва, че Ангелите са зависими и от времето, поне по началото на своето съществуване. Според Иисуса Христа те не могат да умрат (Лука 20:36) – имат вечен живот (Мат. 22:30; 25:46). Тяхното безсмъртие обаче не е самобитно. То им е дадено от Твореца.

Като лични същества Ангелите имат същите лични свойства, които имат и човеците. Те притежават разум, чувства и воля. Макар тези свойства у Ангелите да са по-развити, отколкото у човеците, те все пак са ограничени (Марк 13:32; 1 Кор. 2:11; Еф. 3:10; 1 Петр. 1:12).В свещените книги на Новия Завет намираме указания, че броят на Ангелите е неизчислим. При раждането на Спасителя „многобройно воинство небесно“ прославяло Бога (Лука 2:13). При залавянето Му в Гетсиманската градина Иисус казва на св. апостол Петър, че Неговият Отец може да Му изпрати в защита „повече от дванайсет легиона Ангели“(Мат. 26:53). За съд на нечестивите Господ ще дойде „с десетки хиляди Свои свети Ангели“ (Юда 1:14; ср.Мат. 16:27; 24:31; 25:31). Истинно вярващите ще се присъединят в небесния Иерусалим „към десетки хиляди Ангели“ (Евр. 12:22). А тайнозрителят св. апостол Иоан Богослов видял и чул „гласа на много Ангели… (и броят им беше много милиони“)(Откр. 5:11).

В Новия Завет е изложено ясно учението, че между Ангелите има известно различие. Те имат еднаква природа, но се различават помежду си по степента на дадените им от Бога сили и съвършенства. Св. апостол Павел в посланията си споменава имената на седем ангелски чина: престоли, господства, начала, власти, сили, ангели и архангели (Кол. 1:16; Еф. 1:21; 3:10; Рим. 8:38; 1 Сол. 4:15). Като присъединил към тях и споменатите в Стария Завет херувими (Бит. 3:24; Пс. 79:2; 98:2; Йез. 10:15-20) и серафими (Ис. 6:26), Дионисий Ареопагит (VI в.) в съчинението си „За небесната иерархия“ разделил деветте ангелски чина на три степени: първа – серафими, херувими и престоли; втора – господства, сили и власти, и трета – началства, архангели и ангели. Светите отци и учители на Църквата обаче считали учението за небесната иерархия непостижимо за човешкия разум. За имената и чиновете на Ангелите ние знаем само това, което ни е открито в словото Божие. Сам св. Дионисий Ареопагит признава, че само Бог знае колко са чиновете и степените в небесната иерархия[5].

Различието между отделните ангелски чинове и степени не е резултат от проявата на тяхната лична свобода и воля. То е дадено от Твореца. Това ясно личи от думите на св. апостол Павел: „Чрез Него (чрез Сина Божи – с. а.) е създадено всичко…, било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти (Кол. 1:16).

Предназначението на цялото Божие творение е да слави Господа, да се усъвършенства и да се радва на своето съществуване. Не само разумните и живи творения, но и цялата природа е призвана да слави своя Творец (Пс. 18:22; 148:7; 149:6). Такова е предназначението и на Ангелите по отношение на Бога: „Хвалете Господа от небесата, хвалете Го във висините. Хвалете Го, всички Негови Ангели, хвалете Го, всички Негови воинства“ (Пс. 148:1-2; ср. Лука 2:13-14; Откр. 5:11-12; 7:11-12).

Като изпълнители на Божията воля Ангелите са посредници между Бога и човеците. Според св. апостол Павел те „са духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение“ (Евр. 1:14). Като небесни пратеници те се явяват на хората през време на сън (Мат. 1:20; 2:13,19), в будно състояние (Марк 16:5; Лука 24:4; Иоан 20:12), във видение (Деян. 10:3). Страх обземал онези, на които Ангелите се явявали, но те ги успокоявали (Лука 1:12-13; 3:9-10; Марк 16:5-6). В речта си пред синедриона св. архидякон Стефан свидетелства, че законът е бил даден на Израилевите синове „при служение на Ангелите“ (Деян. 7:53). Св. апостол Павел също потвърждава, че законът „е предаден чрез Ангели“ (Гал. 3:19; ср. Евр. 2:2).Ангели служели на Спасителя през време на Неговия земен живот. След изкушенията в пустинята „Ангели дойдоха и Му служеха“ (Мат. 4:11). Св. евангелист Лука съобщава, че когато Спасителят се молел в Гетсиманската градина, понеже „се намираше във вътрешна борба“, „яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше “ (Лука 22:44, 43). С Ангели ще бъде обкръжен Син Човечески, когато дойде на земята за Последния съд: „Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му“ (Мат. 16:27; ср. 24:31; 25:31). Ангели служели на светите апостоли, когато се намирали в затруднение (Деян. 5:19; 12:7-10).

Всяко дете има свой Ангел на небето. Спасителят съветва учениците Си: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10). Но не само децата, а и всеки човек има свой Ангел на небето, който обикновено се нарича Ангел хранител. Вярата в такъв Ангел съществувала още у първите християни. Когато св. апостол Петър по чудесен начин бил освободен от тъмницата, той отишъл в къщата, където били събрани вярващите. Слугинята им съобщила за идването му, но те не повярвали и казали: „Това е неговият Ангел“ (Деян. 12:15). Ангелите съпътстват човеците до края на живота им, а след смъртта отнасят душите им в отвъдния свят: „Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното на Авраама“ (Лука 16:22).

Вярата на Църквата в Ангелите е намерила израз в богослужебния чин на установения в тяхна чест празник „Събор на Архистратига Михаила и другите безплътни сили“ (8 ноември). В едно от песнопенията на този празник вярващите се обръщат към Ангелите със следната молитва: „пресветли молитвеници, които винаги стоите пред страшния престол, озарени от светлите лъчи на трислънчевото Божество, просветете нас, които радостно празнуваме вашия събор, като разпръснете греховния мрак и усърдно молите да се избавим от беди“ (Първи седален на утрената).

Освен учението за добрите духове – Ангелите, – в Новия Завет е изложено и учението за „зли духове“ (Лука 7:22), наречени още „нечисти духове“ (Мат. 10:1), „духове на злобата“ (Еф. 6:12), „бесове“ (Лука 8:30, 33, 35). Измежду тях се споменава един, на когото останалите са подчинени. Обикновено той се нарича „дявол“ (1 Петр. 5:8) или „сатана“ (Мат. 25:41; Откр. 12:9). Дяволът е наречен още „изкусител“ (Мат. 4:3), „Веелзевул“ (Лука 11:15), „велиар“ (2 Кор. 6:15), „княз на тоя свят“ (Иоан 12:31), „княз на въздушната власт“ (Еф. 2:2), „бесовски княз“ (Мат. 9:34).

В свещените книги на Новия Завет злите духове са представени като действителни, лични, свободни същества. Спасителят, като тълкува пред учениците Си притчата за доброто семе и плевелите, казва: „Сеячът на доброто семе е Син Човеческий; нивата е тоя свят; доброто семе, това са синовете на царството, а плевелите – синовете на лукавия; врагът пък, който ги пося, е дяволът…“ (Мат. 13:37-39). На фарисеите, които Го обвинявали, че изгонва бесовете „чрез Веелзевула, бесовския княз“ (Мат. 12:24), Той отговорил по такъв начин, че засвидетелствал действителното съществуване на сатаната и неговото царство (Мат. 12:26-29). В присъдата, която ще бъде произнесена при Последния съд, Спасителят ще каже на грешниците: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат. 25:41). Тук ясно са разграничени, от една страна грешниците, а от друга – дяволът и неговите ангели, които са представени като действителни същества, определени за вечно наказание.

Съществуване на злите духове е засвидетелствано и от светите апостоли. Св. апостол Яков ги представя като разумни, мислещи и чувстващи личности: „И бесовете вярват и треперят“(Як. 2:19). Св. anостол  и евангелист  Иоан Богослов казва, че „който прави грях, от дявола е, защото открай време дяволът съгрешава. Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола“ (1 Иоан 3:8). Съществуванието на сатаната и дявола потвърждава и св. апостол Павел (2 Кор. 2:11; 2 Тим. 2:26).

Църквата Христова всякога е изповядвала вярата в съществуването на дявола и неговите ангели. За това говори фактът, че и в най-древния чин на светото тайнство Кръщение се е изисквало от кръщавания да се отрече от дявола и всичките му дела.

В Свещ. Писание на Новия Завет намираме ясно и определено изразено и учението за произхода на злите духове. Те били създадени от Бога добри, безгрешни, но съгрешили и били осъдени. Иисус Христос като изобличавал юдеите, че не разбират и не искат да слушат словото Му, им казал: „Ваш баща е дяволът… Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина” (Иоан 8:44). Това, че дяволът не устоя в истината, ясно говори, че от начало е бил в истината, но после доброволно и съзнателно отпаднал от нея. Св. апостол Петър също определено говори, че злите духове са сътворени от Бога добри, но сами са съгрешили и паднали под осъждане: „Защото Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд”(2 Петр. 2:4). Същото учение е изразено и в думите на св. апостол Юда: „Ангелите пък, които не опазиха своето началничество, а напуснаха жилищата си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден” (Юда 1:6). От тези думи е ясно, че злите духове не запазили първоначалното си състояние и поради това напуснали съответстващите на това състояние жилища.Св. апостол Павел дава съвет за епископ да се не поставя „новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“(1 Тим. 3:6). Тези думи сочат, че главната вина, поради която бил осъден дяволът, е горделивостта, която проникнала цялото му същество. Споменаването на дявола наред с епископа дава да се разбере, че той (дяволът) преди съгрешаването имал висок, началнически пост в духовния свят, какъвто има епископът в Църквата. Отпаднал от Бога, дяволът увлякъл след себе си и подчинените му по-нисши духове и така образувал своето сатанинско царство (Мат. 12:24-26), в което също има началства и власти (Еф. 6:12; Кол. 2:15), с различна сила зли духове (Лука 11:26). В Свещ. Писание числото на злите духове не е определено. Като имаме предвид, че се споменават легиони (Лука 8:30), трябва да приемем, че числото им ще да е много голямо.

По Божие допущение дяволът и неговите ангели ще действат в света до деня на Последния съд, когато „Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби” беззаконника (2 Сол. 2:8). С осъждането и предаването им на вечен огън ще се прекрати пагубната дейност на злите духове.
______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 11, с. 1-7.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, професор Георги П. Царев (+1986), е дългогодишен преподавател в Катедрата по Св. Писание на Нови Завет в Духовната академия в София, както се нарича Богословския факултет при СУ в периода 1950-1991 г. От 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Архим. Макарий, Православно-догматическое богословие, т. II, Спб., 1851, с. 45.

[2]. Вж. Послание на Патриарсите на Източно-Католичната Църква за Православната вяра, в: Православен християнски катехизис, С., 1930, с. 213-214.

[3]. Eп. Силвестър, ОпьIтъ православнаго догматическаго богословия, т. III, второe изд., КIевъ, 1889, с. 158.

[4]. S. Joannes Damascenus,De fide orthodoxa, lib. II, c. 3; Migne, PG, t. 94, col. 868.

[5]. Архим. Макарий, Православно-догматическое богословие, т. II, Спб., 1851, с. 68.

…Противно на волята ми, есента на същата година бях настанен във възможно най-отвратителния интернат, който можех да си представя. Не ми се навлиза в подробности, само ще ти кажа, че решението на майка ми се оказа с печални последствия за мен. Тя вярваше, че чрез постъпването ми в подобно заведение ще се социализирам по-лесно и ще стана по-подготвен за живота, отколкото ако си остана вкъщи при нея и сестра ми. Стана точно обратното. След като попаднах в тази противоестествена и враждебна среда, аз инстинктивно започнах да страня от другите момчета и да се затварям в себе си все повече и повече. Без да се усетя, за по-малко от месец, от ведро и щастливо момче се превърнах в тъжен и нещастен младеж. Нямаше ден, в които да не се измъчвам и терзая. Понякога дори си поплаквах. Не за майка ми, а просто така, за детството, което насилствено ми бе отнето. Навярно основната вина за това бе на баща ми, но не мислех за него, нито пък го упреквах. Съжалявах единствено за себе си.Един февруарски следобед се случи авария с отоплителната система. Дойдоха двама външни хора, които на висок глас превъзбудено започнаха да обсъждат проблема. Доколкото дочух, водата в парното бе избила и се налагаше да се ремонтира час по-скоро, иначе имало реална опасност сградата да се наводни. След като чу оценката на специалистите директорът, за всеобща изненада, реши да ни пусне в тричасова принудителна градска отпуска. Той бе строг и коравосърдечен човек. Предупреди ни да си гледаме внимателно часовниците, защото входната врата ще бъде заключена точно в 19.00 часá и ако някой закъснее, ще спи на улицата. Сигурно се питаш, защо ли ти разказвам точно за това. Отговорът е прост – защото в онази дълга студена зимна нощ навън остана да нощува едно единствено момче. И това бях аз! Когато нещо е писано да се случи, то просто се случва и това си е. Закъснях само с пет минути. Щом разбрах, че няма да отменят заповедта и да ме пуснат вътре, където парното, макар и все още слабо, но все пак вече работеше, се отчаях. От скитането ми по ветровитите улици се бях намръзнал като куче. Стоях пред масивните железни порти и близо час плаках без прекъсване. С падането на нощта навън ставаше все по-студено. Налагаше да измисля нещо. Реших да обикалям по магазините докато са отворени, за да не се вкочанясам. В началото това даде известен резултат, но когато наближи 22.00 часá и всички започнаха да затварят, ситуацията коренно се промени. Нямах друг избор освен да се движа, за да не замръзна. Треперих като лист. Устните ми бяха посинели, а стъпалата ми влажни и вледенени. Започнах да губя усет за пръстите си. На всичкото отгоре и бях гладен като вълк. Бе ясно, че ако не намеря къде да пренощувам ще се разболея сериозно, а не бе изключено и да замръзна от студ. Завъртях се около едни бездомници, които се топлеха край собственоръчно накладен огън, но единия ме опипа и веднага избягах. Продължих да скитам. Нощта ставаше все по-мразовита и ледена… Вече не си усещах пръстите на краката. И тогава дойде „просветлението” – допишка ми се! Въпреки късния час и безлюдните улици обаче не можех да го направя просто на улицата. Нуждаех се от тоалетна. Намерих обществена такава. Платих четиридесет  цента и влязох, за да се облекча. Вътре беше топло. Почувствах се по-добре… толкова добре, че не ми се излизаше отново навън. Тъй като нямаше други посетители, поостанах. От топлината се отпуснах и ми се приспа. Да нощувам в тоалетната ми се стори безумие и го отхвърлих като идея. Но миг по-късно осъзнах, че може би това бе единствената ми алтернатива. За пръв път бях изправен пред избора да избирам от две злини по-малката. Огледах се. Не изглеждаше безкрайно отблъскващо. Сгуших в срещуположния ъгъл на писоарите, директно на пода. Когато легнах, миризмата ме блъсна. Беше гадно, но… постепенно привикнах. Срамна и неприятна работа – да прекараш цяла нощ на такова място… Спах нервно, на пресекулки, навярно всичко на всичко не повече от три, най-много, четири часа… В онази съдбовна нощ се зарекох и си обещах – не само пред себе си, но и пред Бога, – че никога повече през живота си няма да завися от когото и да е.

Върнах се в семинарията огорчен и покрусен. Предполагам, че съм изглеждал ужасно. Но имаше и друго. С мен се бе случило нещо съдбовно – страданието, което изпитах през онази нощ ме преобрази. Тогава не го съзнах. Но дълбоко в душата ми промяната вече беше започнала. За кратко тя се превърна в арена, на която започнаха да воюват най-различни невидими сили.

Между желанието за ново начало и реалността обаче имаше съществена разлика. Скоро разбрах, че само по себе си силното ми желание съвсем не бе достатъчно, за да ме освободи от оковите на интерната и да ме направи щастлив. И така, без да се усетя, неизбежно се бях изправил пред кардиналната дилема – или да се побъркам или да се обърна с цялото си сърце към Бога. Решението не дойде съвсем съзнателно, а някак поетапно, каквото и да означава това. Резултатът бе, че за няколко седмици се превърнах в дълбоко религиозен младеж. Молех се по цял ден и по цяла нощ. Почти до припадък. Първоначално молитвата ми бе конкретна – неистово исках от Бог да ми помогне по какъвто начин Той си знае, но да облекчи страданието ми и да ме освободи от този затвор. Ала както често става при хората, които редовно се молят, молитвата ми неусетно се трансформира в благодарствена. Мой родител, приятел и помощник във всичко стана само и единствено Христос. Обичах Го така, както някой ден навярно бих обичал все още неродените си деца. Какво говоря. Обичах Го повече от всичко и всички… Те нещата… всъщност са несъпоставими… И сега идва най-интересното. Случи се приблизително месец след онази сцена в парка. Една вечер, докато си лежах в леглото и както обикновено се бях отдал на основното си занимание, се отпуснах и заспах. И тогава, насън или наяве, и до ден днешен не мога да съм сигурен, в стаята се разнесе несравнимо благоухание. В помещението спяхме четири момчета, едното от които не бе особено чистоплътно. Бях свикнал с лошата миризма, така че останах слисан, когато усетих приятния аромат. Викнах към другите, за да разбера какво става, но никой не откликна. Викнах пак, но отговор не последва. И… чудото стана… Стаята се озари от светлина! Сграбчил завивката и стискайки я здраво започнах да се моля, но този път умолявах Този, от Когото зависи всичко в нашия свят, да ме избави от халюцинацията. И тогава… тогава се появи ангела. Не смеех да помръдна. Онемях. Сетих се, че, според религиозната литература, виденията са лошо нещо и че грешниците не получават такива; при тази ми мисъл страхът ми се удвои. С трепереща долна челюст, заеквайки на пресекулки едвам успях да промълвя: „В името на Господа Иисуса, заповядвам ти да си идеш!” и стиснах кръста, който висеше около шията ми. Нищо подобно обаче не се случи. Вместо това в този момент ангелът се видоизмени. Светлината в стаята се приглуши и той, подобно на обикновен човек от плът и кръв, се приближи към мен и седна на леглото ми.

„Тук съм, за да ти известя хубава промяна”, промълви, а аз онемях. Той направи дълга пауза, за да се поуспокоя и добави: „Скоро Бог ще те дари с нещо, което завинаги ще улесни живота ти. Помни благодеянието Му и никога не го забравяй” …

__________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Източник на илюстрацията: блога на автора (вж. по-долу адреса му).

“Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и християнски послания, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции.“

Доц.  д–р Цецо Душкин,  СУ “Св. Климент Охридски“, ВХТИ.

Кратка биографична справка за автора

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география.  Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа.  Живее във Великобритания.

Автор е на християнските романи: “Безкрайна нощ“, 2008 г., изд.“Сиела“, “Горски дух“, 2009 г., изд.“Сиела“, “Полубогиня“, 2010 г., изд.“Сиела“,“30 Паунда“ – предстои да излезе до края на 2011 г. Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com, e-mail: ralchevski@abv.bg

Иван Рашков