Ето мислите, които развива Исидор Солун ски: „Иоаким и Ана са дивно чути в своята молитва и те раждат този чуден плод, който се е явил като красота и украшение на цялата земя… Прилично беше, действително, та човеци с толкова издигната душа, които бяха дошли до върха на съвършенството, които предпочитаха Бога пред всяка земна вещ, чиито дух светеше с божествена светлина, да станат родители не на друга, а на тази блажена Дева, и прилично беше също тази, чието величие е неизказано, да бъде дъщеря не на други, а на тези. Трябваше освен това първата и определяща причина за събирането, в което Девата трябваше да се зачене, да бъде не нещо друго, а разговор с Бога“.

Тук се изтъква, покрай превъзходната светост на св. Дева Мария, още и изключителната светост на св. св. богоотци Иоаким и Ана, и се провежда мисълта, че Бог е подготвял идването на бъдещата майка на Спасителя да стане чрез най-добрата съпружеска двойка в света, двойка, достигнала върха на съвършенството, за да не бъде рожбата обременена с наследствени недостатъци от своите родители, а да бъде сама света като тях, та да може да послужи на великото и от векове очаквано тайнство. Тук следователно става дума за „активното зачатие”, както сам Шпалдак признава, зачатие, с което римокатолическото богословие не свързва учението си за незасегнатостта на св. Дева Мария от първородния грях. Ако Исидор Солунски говореше за изземването на майката Господня от първородния грях чрез вливането на облагодатена душа в заченатото тяло при така нареченото „пасивно зачатие”, можеше да се сметне неговото свидетелство като потвърждение на новия догмат. Че даже в този най-благоприятен за римокатолическата доктрина текст все пак нещо не достига, чувства и сам Шпалдак, та трябва да признае: „Исидор Солунски…, макар да не твърди пряко, че Божията майка е била при зачатието чужда на първородния грях, но косвено несъмнено така свидетелства”. Понеже преки свидетелства за римокатолическото учение не се намират, откриват се косвени, които се нагаждат към доктрината.

Шпалдак счита, че едно от най-важните основания на гръцките Отци от средновековието за вярата в непорочното зачатие може да се открие в наименованието на св. Богородица всесвета, пречиста, всенепорочна и пр., и особено във факта, че тя антономастически все така е назовавана, така че, като се спомене „пренепорочната”, се разбира веднага св. Дева Мария. Защото – цитираме него – „несъмнено е, както доказва Палмиери, че ние не назоваваме никого нито просто невинен (αγνóς), нито непорочен (άμωμος), а още по-малко го преименуваме антономастически само затова, че той известно време от своя живот е бил без грях”. Особено говорели в полза на непорочното зачатие частиците „παν-“ и „υπερ-“, които означавали цялост в светостта, най-висша чистота и свобода от греха, простиращи се до всички моменти на живота. Според Палмиери, нямало почти ни най-малко съмнение, че именно такава чистота се подразбирала при постоянното употребяване на по-горе посочените формули”. Но оправдано ли е от тези наименования, които безспорно св. Православна църква прилага редовно към св. Дева Мария, да се вади заключението, че майката Божия е родена без първородния грях? Това е твърде смела догматическа волност.

Грешката в прибързано направения извод се състои в това, че римокатолическите богослови, от суперлативните частици „παν-“ и „υπερ-“, които говорят за степента на светостта, но не и за нейната продължителност и обхватност по отношение на времето, вадят заключението, че св. Богородица трябва да се смята въз основа на тях зачената без първородния грях. Ние подчертаваме – тези частици говорят само за степента на светостта и непорочността на Божията майка, а не и за времеобхватността на тази нейна светост и непорочност. Друго би било, ако св. Богородица се наричаше αεì πανάμωμος. Но такъв израз у Св. Отци за нея не се среща, докато изразът αεì παρθενος се употребява много често. Наистина, у Дидим Александрийски срещаме израза „винаги и във всичко непорочна Дева” – αεì καì δια παντòς άμωμος παρθενος” (PG, t. XXXIX, col. 832). Но както е ясно от съчетанието на думите, тук αεì не се отнася към нейната непорочност безотносително, а към нейната девическа непорочност, което обстоятелство твърде ограничава значението на αεì. Този израз следователно е равносилен на съкратения си еквивалент „приснодева” – αειπαρθενος.

Какво трябва да се заключи оттук? Само това, че св. Богородица е наречена πανάμωμος, за да се окачестви висотата на достигнатата от нея непорочност, а не за да се посочи на някаква нейна всякогашна непорoчност и оттам непорочна заченатост. Тя е родена в първородния грях, но се е издигнала до пренепорочност, тоест до най-голяма светост, поради което се и нарича от Църквата παναγìα.

Не чувството на несигурност ли при ваденето на смели заключения е накарало Палмиери да пише, че „няма почти ни най-малко съмнение, че именно такава чистота се подразбирала при постоянното употребяване на по-горе посочените формули”? Догматистът Бартман признава, въпреки разглежданите суперлативи у византийските отци, че всички тези изрази в превъзходна степен не говорят за непорочното зачатие.

От този род са и другите изводи на Шпалдак. Те са все косвени. Но щом той е заставен да прави косвени изводи, ясно е, че не намира преки основания и недвусмислени изказвания в полза на непорочното зачатие даже в късната средновизантийска епоха, когато влиянието на Запада, където вече се е появило новото учение, е могло да проникне и на Изток. По пътя на преднамерените умозаключения и чрез правене на волни косвени изводи могат да се получат много учения, но те няма да бъдат задължаващи правила на вярата, догмати, щом не се намират в Св. Писание и щом не се съдържат в древното Св. Предание.

Бернар Клервоски, който употребявал всички суперлативи, които и до днес св. Православна църква прилага към Божията майка, ако не беше заставен от обстоятелствата да напише своето знаменито писмо до Лионските каноници, щеше да бъде цитиран днес от Шпалдак и други римокатолически богослови като най-отявлен привърженик на вярата в непорочното зачатие. От неговите съчинения щяха да се съберат всички изрази подобни на разглежданите тук и от тях щяха да се правят същите изводи, които Шпалдак прави от съчиненията на по-късните гръцки отци. Но това писмо, в което той уточнява мисълта си относно зачатието на св. Дева Мария, е лишило римокатолическите богослови от „възможността да го провъзгласят за стълб на учението за непорочното зачатие, а в неговите ттворения да намират неизчерпаем извор от доводи в полза на новия догмат”.

„Съвременникът на Бернар, не по-малко благоговейният към Пресвета Дева Мария писател Гедефруа е писал: Тя е била истински непорочна и по сърце, и по тяло – vere immaculate corde et corpore, – тази, чрез която грехът, влязъл в човешкия род чрез престъплението на прародителите, е трябвало да бъде изгладен и простен” (PL, t. CLXXIV, col. 38). Ето думи повече от всичко благоприятстващи на учението за непорочното зачатие. Знаейки на какво са способни привържениците на това вярване, се чудиш, че те не са ги използвали. Между това Гедефруа добавя малко по-долу: „Преблагословената Дева Мария, като е отхвърлила всичко плътско, е извършила над себе си, така да се каже, някакво насилие. Бидейки зачената в същата похот, подобно на другите хора, тя е могла да подлежи на нуждите на човешката природа. Но, умъртвявайки тялото си и неговите страсти и похоти, тя е станала чужда на онова, което е трябвало да изпитва по закона за първородния грях…” Ако Гедефруа бе забравил да допълни с това място своята предишна мисъл (което лесно би могло да се случи), той завинаги би се прочул като един от най-решителните имакулатисти” (PL, ibid., col. 40)

Още по-поразителен е случаят с Петър Дамианус. Той пише: „Тялото на Мария, взето от Адам, е било освободено от Адамовата нечистота” Разгледана сама по себе си, тази мисъл съдържа учението за непорочното зачатие. Но в контекст тя има съвсем друг смисъл. А ето в какъв ред от мисли е вплетена тя: „Между благовонията, които издава Пресвета Дева Мария, Песен на песните (3:6) назовава особено смирната и тамяна. Смирната запазва тялото от повреда; тамянът се издига към Бога в молитвата. Тук смирната означава въздържанието, а тамянът – благоговейния молитвен дух. Наистина, тялото на Мария, взето от Адам, е било освободено от Адамовата нечистота, понеже чистотата на единственото по рода си въздържание я направила лъчезарен отблясък от вечната светлина” (PL, t. CXLIV, col. 721).

Смисълът е ясен: Петър Дамианус нарича тялото на Мария свободно от Адамовата нечистота не поради непорочното й зачатие, а вследствие на дивното й въздържание, тоест вследствие на нейния личен, свободно-нравствен подвиг. А тъкмо такова е схващането на св. Православна църква от най-древни времена до днес.

Че Петър Дамианус не вярва в непорочното зачатие, се вижда и от неговото недвусмислено изказване, направено на друго място: „Ходатаят на човешкия род се е родил с безгрешно тяло от Девата, която е била зачената в грях”.
Всичко това показва, колко несправедливо е да се твърди, „че известен отец или кой да е църковен писател признава мнението за непорочното зачатие на Девата единствено на това основание, че у него се срещат думи и изрази, с които сега изразяват това учение”.

Ако учението за непорочното зачатие беше твърдо вярване на Църквата и несъмнено убеждение на византийските църковни писатели, за които говори Шпалдак, не би било възможно, известният византийски църковен историк от ХІV век Никифор Калист († 1335) да пише ясно и категорично против това „общоцърковно” вярване и „светоотеческо” убеждение. Той, който, за да състави своето съчинение върху историята на Църквата в 18 книги, е трябвало да изследва и прерови писанията на предишните църковни историци – Сократ, Созомен, Теодорит и Евагрий, както и творенията на Св. Отци, и който е познавал много добре не само класическата светоотеческа древност, но и своята съвременност, не е могъл да се обяви против всички древни църковни Св. Отци и по-нови църковни писатели и в качеството на църковен историк да се реши така самоуверено да им противоречи със следното свое твърдо изказване: „Пресветата е била зачената в първородния грях точно както другите човеци. Тя е била очистена от това петно в момента, в който е трябвало да стане майка на Спасителя, когато Св. Дух слязъл върху нея според думите на Ангела: „Дух Свети ще слезе върху ти и ще те осени” (Лука 1:35).

Тук Никифор Калист нарича св. Дева Мария антономастически Пресветата. От такива тъкмо антономастически преименования Шпалдак, следвайки Палмиери, е изковал, както видяхме, един от най-солидните си аргументи в полза на своята теза. Според него, антономастическите преименования свидетелствали за вярата на употребяващите ги в непорочното зачатие. Никифор Калист със своя пример превръща този аргумент в нищо. Той нарича св. Дева Мария „всесвета” и въпреки това я включва в числото на наследилите първородния грях! Не свидетелства ли това най-неопровержимо за несъстоятелността на римокатолическите опити да доказват, че непорочното зачатие на св. Дева Мария е било дълбоко убеждение на гръцките Св. Отци!

Но освен Никифор Калист ние имаме още плеяда други средновековни гръцки църковни писатели, които изрично говорят против непорочното зачатие. Дамаскин Студит († 1577) в една своя проповед на Успение Богородично заявява, че Мария не е била изключена от греха на Адам, и че единствен Иисус Христос е бил заченат без грях. В деня на Благовещението светата Дева била освободена от първородния грях. Авторът се опира в тези свои твърдения на авторитета на св. Иоан Дамаскин.

След него Иоан Натанаил (ХVІ век) и всички по-известни богослови от ХVІІ век като Митрофан Критопулос, Александрийски патриарх († 1639), Георги Коресиос, Мелетий Сиригос († 1664), Доситей, Иерусалимски патриарх († 1707), Севаст Кимонитис († 1702) са решително против латинското лъжеучение за непорочното зачатие. Канонизираният неотдавна голям атонски подвижник и авторитетен духовен писател св. Никодим Светогорец († 1809) изповядва вярата, че св. Дева Мария е била очистена от първородния грях в деня на Благовещението, но е била изпълнена с благодат още от утробата на майка си. Отявлени врагове на имакулатизма и споделящи възгледа на Александрийския патриарх Митрофан Критопулос са всички видни гръцки богослови от тази епоха: Диамантис Рисиос, Ефрем Иерусалимски, Евгений Вулгарис, както и учениците на последния – Теофил, Атанасий, Иоасаф Корнилиос и др. И до днес Цариградската патриаршия и Еладската архиепископия решително отхвърлят новото римско учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. „Катихизисът на епископ Нектарий, ректор на атинската семинария, издаден в 1900 година за нуждите на студентите, утвърждава, че първородният грях е във всяко човешко същество, даже и в тези, които са осветени още от майчина утроба, включително и самата св. Дева Мария. Той допуска, че св. Богородица е била осветена още в утробата”. Същите мисли са застъпени и в курса по догматическо богословие на съвременната гръцка богословска наука, творение на Панайот Трембелас, който критикува новия догмат на Римокатолическата църква за непорочното зачатие на св. Богородица и застъпва православното становище, че майката Божия, зачената в грях, не е абсолютно, а относително безгрешна! Всичко това показва, че Изтокът от край време, с много малки изключения е бил чист от новото лъжеучение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Ала и Западът, поне до ХІ век е бил чист от него. След Бернар Клервоски Бонавентура е засвидетелствал твърде внушително, че в негово време почти всички вярвали, че Мария е зачената в грях, и че той никога не е слушал някой да е твърдял противното.

Че е ново и за Запада учението за непорочното зачатие се доказва от много факти, които ние имахме вече случай да изтъкнем, особено в историческата част на тази работа. То се доказва между другото и от следния факт: Когато Дунс Скот за пръв път от висотата на публичната катедра боязливо изложил това мнение, Алваро Пелайо смело издигнал глас против новаторството, заявявайки, че то е противно на вярата на Църквата, че то е „мнение ново и фантастично” (Le nouveau dogme…, p. 41). Би ли било възможно това, ако вярата в непорочното зачатие беше изначална? Не! Историческите факти говорят, че тази доктрина се е появила като установено вече частно мнение не по-рано от ХІ век. Това е неговата „древност”. Но от ХІ век ли започнали правилно да вярват в преимуществата на св. Дева Мария? Ако учението за непорочното зачатие беше известно и преди това, и то като правилно учение, застъпвано още от древните Св. Отци, нямаше Бернар Клервоски да пише в ХІІ век за него като за осъдително „новаторство, оскърбително за древното християнство” (PL, t. CLXXXII, col. 333).

Вярно е, че след Бернар Клервоски се явяват доста писатели, които започват да се изказват – кои плахо, кои по-смело – в полза на непорочното зачатие. Вярно е, че оттук нататък това учение започва да си пробива път сред някои монашески ордени и богословски среди. С течение на вековете доминиканците остават почти единствените противници на учението за непорочното зачатие, с което те поддържат становището на своя знаменит учен-събрат, доминиканеца Тома Аквински, докато другите ордени минават на страната на имакулатистите: и бенедиктинският, и францисканският, и цистерциенският, и августинианският, и сервитският, и капуцинският, който е издънка на францисканския, и барнабитският, и особено иезуитският ордени.

Ала това никак не е за чудене. Семето на плевела, хвърлено веднъж в градината, расте бързо, дори много по-бързо и много по-упорито, отколкото благородното семе, за чието благополучно развитие са нужни много грижи и много труд. Така че, ако в последващите векове се обаждат в полза на непорочното зачатие писатели като Адам де Сен Виктор, Петър Коместор, Петър Пасхазий, Толер, Раймонд Журден, Хенри де Хасиа, Лорен Жустиниен, Франсоа де Сал, Алфонс де Лигуори и др., това показва, колко благоприятна почва за растежа на догматически заблуди представлява отклонилото се от истинската Христова Църква западно християнство. Обаче всички споменати писатели, дори и да бяха хиляди пъти повече, не могат да бъдат доказателство за правилността на разглежданото учение, защото, ако то претендира да мине за правилно, за него трябва да се докаже, че то е богооткровено, изначално, всякога вярвано, а не късно изнамерено. А споменатите имена са на автори от много късна епоха, които не могат да докажат това.

Срещу техните имена много повече тежат всеизвестните имена на такива църковни авторитети на Запад, каквито са Анселм Кентърберийски, Хуго де Сен Виктор, Петър Ломбард (неговото главно съчинение “Sententiarum libri quatuor”, на което той дължи славата си, е било общопризнато ръководство по богословие в Римокатолическата църква през средните векове), Алберт Велики, Александър де Халес, Тома Аквински, Бонавентура и др., както и учените папи-богослови Инокентий ІІІ, Инокентий V и Климент VІ. Тези и много други още римокатолически писатели, поддържащи древната традиция, решително са се обявявали против непорочното зачатие.

Хуго де Сен Виктор († 1141), който се е проявил като писател малко време след Бернар Клервоски, е твърдял, че едва в момента, когато е заченала Иисуса Христа, св. Дева Мария е била очистена от всеки грях, но не от всяка склонност към грях.
Бонавентура († 1274) категорично се е обявил против непорочното зачатие. Бидейки верен на Словото Божие и на светоотеческото Предание, той е ревнувал да защити честта на Христа като единствен безгрешен, като единствен „Спасител на всички човеци” (1 Тим. 4:10) и затова, колкото и голям почитател на св. Богородица да е бил, се чувствал длъжен да изповяда: „По никакъв начин не може да се изключи блажената Дева Мария от първородния грях, защото, колкото превъзходството на майката се увеличава, толкова славата на Сина се намалява”.

Тома Аквински († 1274) е писал: „Тъй като зачатието на Пречистата Дева Мария е било от брачния съюз на нейните родители, оттук следва самò по себе си, че то е произлязло от първородния грях”. А на друго място той говори: „Като се празнува денят на зачатието на св. Дева Мария, това съвсем не значи, че тя е била изключена от първородния грях при своето зачатие, а само това, че тя е била осветена, макар че моментът на това освещаване да остава неизвестен”. Той много пъти въобще повтаря, “quod caro Virginis concepta fuit in originali peccato”, тоест че плътта на Девата е била зачената в първородния грях, и че тя е била осветена “post ejus animationem”, тоест след като е било съединено тялото й с душата. Негови са думите: “Beata Virgo contraxit quidem originale peccatum, se dab eo fuit mundata, antequam ex utero nascetur”, което значи: „Блажената Дева е наследила наистина първородния грях, но е била очистена от него, преди да се роди от утробата”.

Папа Инокентий ІІІ († 1216) в една своя проповед за Успение Богородично казва: „Ева е била сътворена без грях, но тя е заченала в грях; Дева Мария е била зачената в грях, но тя е заченала без грях” (PL, t. CCXVII, col. 581). Същият, говорейки за посещението на Архангел Гавриил при св. Дева Мария, изяснява, коментирайки събитието: „След тези думи на ангела Св. Дух веднага слязъл над Мария. Той е слизал над нея още тогава, когато тя е била в утробата на майка си, за да очисти душата й от първородния грях. Сега пък Той слиза над нея, за да очисти плътта й от похотта на греха, та да няма тя нечистота или порок” (PL, ibid., col. 584).

Папа Инокентий V († 1276) казва: „ Преблагословената Дева е била осветена в майчината утроба не по-рано от съединението на душата й с тялото, понеже преди това тя е била неспособна за приемане на благодатта; тя не била осветена и в самия миг на това съединяване, понеже иначе тя би била иззета от първородния грях и не би имала нужда от изкупление чрез Иисуса Христа, необходимо за всички, което не може да се допусне. Но трябва благоговейно да се вярва,че тя е била очистена и осветена от благодатта след това съединение, макар и не много време след него, например в същия ден или в същия час, но не в минутата на самото съединение на нейната душа с тялото”.

Без да се гледа на това, че най-авторитетни римокатолически богослови, много от тях светци на Западната църква, са писали толкова решително против непорочното зачатие, имало е римокатолически автори-имакулатисти, които са се опитвали, скривайки истината, да обявят някои именити богослови за закрилници на непорочното зачатие, без те да са били всъщност такива.
Винсент Ферие ( † 1419) например е сочен като поддръжник на новата доктрина, когато е известно, че той е изповядвал като доминиканец тъкмо противното (Le nouveau dogme…, p. 193).

Бонавентура, за когото вече стана дума, че е антиимакулатист, е използван в подкрепа на непорочното зачатие! Обаче добросъвестната критика е доказала, че взетият от него уж цитат се съдържа в проповеди, които не принадлежат на него (Le nouveau dogme…, p. 36).

Даже Анселм Кентърберийски († 1109) е цитиран в защита на новия догмат. Епископ Малу му приписва един благоприятен за новия догмат пасаж от „Трактат върху девственото зачатие”, който трактат обаче, както е доказано, съвсем не е негово творение (Le nouveau dogme…, p. 122). Този бележит философ-схоластик в своето съчинение “Cur Deus homo?” (lib. ІІ, cap. 16) говори съвсем определено и ясно: „Макар и да е било зачатието на Иисус Христос чисто и свободно от греха, който е свързан с плътската похот, Девата обаче, от която е било взето тялото на Иисуса Христа, е била зачената в грях; Тя е родена с първородния грях, тъй като и тя е съгрешила в Адам, в когото всички съгрешиха” (PL, CLVIII, col. 416).

Не е безинтересно да споменем тук мнението на големия римокатолически историк Дьолингер († 1890) за разпространението на вярата в непорочното зачатие сред римокатолическия свят. „След Дунс Скот – казва той – минал още един дълъг промеждутък от време, докато учението за непорочното зачатие проникнало в училищата и се внедрило в църковния живот на народа.Тогавашното съвременно богословие дълго време не преставало да му бъде противно. Кармелитът Иоан Бакон, най-превъзходния богослов на своя орден, го наричал даже ерес: “Haeresis adulatoria et nimis devota”.

В Конгреса за обединение на църквите, състоял се в Бон през 1874 година, Дьолингер като председател предложил на участниците старокатолици, англикани и православни следната резолюция, която и била възприета: „Ние отхвърляме новата римска доктрина за непорочното зачатие на блажената Дева Мария като противна на преданието на първите тринадесет века, според което единствен Христос е бил заченат без грях”. Защитата си на това предложение Дьолингер обосновал с думите: „Ние, немските богослови, имаме двоен мотив за решителното ни произнасяне против новото учение. Най-напред историята свидетелства, че то дължи своето въвеждане в Църквата на една верига от интриги и фалшификации. После, догматическото определяне на това учение от папата имаше несъмнено за цел да подготви вероопределението за непогрешимостта на самия папа. Това учение стана за нас извор и причина на злини”.

А Мураторий (1672-1750), също историк, най-искрено изповядва: „С чиста любов към истината ние изследвахме писанията на отците и проучихме техните мисли относно въпроса, който ни занимава. Ние пламенно желаехме да намерим у тях онова преимещуство, което приписват на Божията майка. Та и кой би се решил да й откаже тази чест, стига да беше възможно да се докаже, че тя е била призната от отците? Но – ще кажем със скръб – ние не можахме да намерим нито един, който да признава непорочното зачатие (ne unum quidem inveni).

Това са неподкупните свидетелства на историята. „Нима цялата древност трябва да получи пред нашите очи друг вид само поради това, че Рим е казал противното?”

Следва…