Ангел Кръстев

Тази година се навършват 940 години от разделението на Църквата на Източноправославна и Римокатолическа (статията е писана през 1994 година, бел. на авт. на блога). Някои историци считат като причина за този печален факт прекомерните амбиции и високомерие на константинополските патриарси Фотий (820-891) и Михаил Керуларий (1043-1058). Пишейки за културния подем на Източната империя през IX век, видният историк професор В. Левченко между другото отбелязва: „Вожд на литературното възраждане през IX век е патриарх Фотий (820-891), голям държавен деец, който подготвил с борбата си против римския папа разделянето на формално единната Християнска църква на западна и източна[1]„. А за патриарх Михаил Керуларий същият историк пише, че „завършил бързо окончателния разрив с Рим[2]„

Схващането, което хвърля цялата отговорност за печалното разделение на Църквата върху православните, се поддържа предимно от католическите богослови. За тях възникналата схизма е едностранен акт на неподчинение от страна на константинополските патриарси спрямо римския папа.

Според протестантските богослови и историци главна причина за разделението на Църквата са възникналите недоразумения и спорове по несъществени догматически и богослужебни различия между Източната и Западната църква.

За православните богослови схизмата винаги е била акт, „обоснован от редица социално-икономически и политически причини, преди всичко от острата борба между цариградските патриарси и римските папи за власт, за църковни доходи и политическо влияние”[3], от изстиване на братската християнска любов между представителите на двете църкви.

И наистина, само с изстиване на тази първоначална християнска любов бихме могли да си обясним лекотата, с която била забравена вярата в триединия Бог и изкупителното дело на Спасителя и се отдавало по-голямо внимание на онова, което е разделяло двата свята.

Проследявайки дългия път на постепенната подготовка на схизмата, виждаме, че в нея се преплитат политически, национални и религиозни интереси. И за да бъдем безпристрастни, ще трябва да посочим причините за подготвяното от векове разделение и върху кого пада отговорността за него чрез провъзгласяването на схизмата.

Споровете в Църквата се водят тогава между духовните предстоятели – между римския папа на Запад и константинополския патриарх на Изток.

Първоначалното разделение на империята при Диоклетиан имало само административно значение. То станало причина за самостоятелен стопански и религиозно-културен живот, който по-късно се превърнал в незачитане, недоверие и вражда. Схизмата е една от последиците на това разделение, което се затвърдило още повече след преместването столицата на империята от Рим във Византион през 321 година. От този момент започнало съперничеството за първенство в църковния живот и началото на зараждане на схизмата[4].

В бурните времена на нахлувания на варварски племена в Западната римска империя и падането ѝ под ударите на остготите в съзнанието на населението се издигнал авторитетът на римския папа като единствен негов закрилник. А желанието на император Юстиниан да наложи властта си на Запад имало само временен характер. Той станал причина за ориентирането на римския първосвещеник към новите западни държави и оттук за задълбочаване на антагонизма между Изтока и Запада.

Император Юстиниан нямал намерение да оставя църковните дела в ръцете на папата, а сам се разпореждал с папския престол, като дори утвърждавал избора на папите[5]. Това накарало папата да потърси и намери нов съюзник в лицето на френските крале.

Самото основаване на папската държава през 755 година е друг важен момент в отношенията между Изтока и Запада. Фактът, че папата става светски владетел, означавал, че авторитетът му сред останалите светски господари нараства и посредничеството му след време ще бъде търсено и от византийските императори.

Провъзгласяването на Карл Велики за император през 800 година и възобновяването при Отон I (962 година) на Западната римска империя, наречена по-късно „Свещена римска империя“, окончателно разделят политически двата свята.

Налице била национална омраза между гърци и латинци много преди окончателното политическо разделение на империята. Латинците демонстрирали надменност и превъзходство. Гърците пък презирали латинския език и се смеели на културната изостаналост на западния латински свят. Патриарх Фотий нарича дошлите в България западни духовници „мъже от мрака изпъкнали“[6], а император Михаил III в едно писмо до папа Николай I нарича латинския език „варварски“.

Към политическите и националните причини за отдалечаването на Изтока от Запада с течение на времето се прибавят и възникналите местни обичаи в култа на двете църкви. Те водят до различни схващания по църковно-богословски, догматически и дисциплинарни въпроси. Въпреки тези различия дълго време двата свята са живели в мир, като не са считали тия различия като повод за нарушаване на църковното единство.

Първият повод за недоразумения и спорове между Източната и Западната църква бил спорът за празнуването на Пасхата. Източната църква до IV век празнувала Пасхата ведно с юдеите, тоест на 14 нисан, в който и ден да се случи тази дата. Този обичай се основавал на преданието на апостолите Иоан и Филип. По тази причина източните християни били наречени четиридесетници. На Запад пък Пасха се празнувала в първия неделен ден след 14 нисан, за да не се празнува християнската Пасха заедно с юдейската. Тази практика се основавала на преданието на първовърховните апостоли Петър и Павел. Въпросът за празнуването на Пасха бил окончателно решен на Първия вселенски събор в Никея в 325 година. Друг спорен въпрос бил този за приемането на еретиците. До IX век, макар и да е имало спорове по този въпрос, никой не е смятал, че заради тях трябва да бъде нарушен мирът и църковното единство. Официално били поставени култови различия между двете църкви на Трулския събор (692 година). Основавайки се на по-стари определения, отците на събора осъдили както източната, така и западната практика.

По-важни западни практики, които осъдил Трулският събор, били:

1) безбрачието на духовниците (51 апостолско правило, 13 трулско); 2) ядене на кръв и убити животни (63 апостолско правило, 67 трулско); 3) постът в съботни дни (66 апостолско правило, 67 трулско); 4) яденето на яйца и сирене в събота и неделя през св. Четиридесетница; 5) изобразяването на Спасителя като Агнец (89 трулско).

Каноните на пето-шестия Трулски събор били санкционирани и приети от VII Вселенски събор, но въпреки това Западната църква не ги въвела в своята практика.

След обявяването на схизмата между Източната и Западната църква патриарх Михаил Керуларий изброява 28 отклонения в латинската практика.

В акта за отлъчване на Източната църква Западната също регистрирала отклонения у гърците.

При започналите диспути по литургичните различия се появили най-много разногласия за употребата на безквасния хляб, а в областта на догматиката – въпросът за изхождане на Светия Дух и от Сина. По този начин двете страни се обвинявали взаимно в ереси, приписвайки си неща, каквито в действителност нямат. В крайна сметка като основание за тези взаимни нападки и обвинения в ереси лежи различното схващане за култа в Източната и Западната църква. За Източната църква култът е огледало на догмата и поради това само вселенският събор може да го измени. За Западната църква култовите форми имат временно значение и могат да се изменят според нуждите.

Наред с култовите различия голяма роля за разделението на църквите изиграват и различията от догматичен характер, специално спорът за Filioque[7].

Въвеждането на формулата „филиокве“ било наложено не от богословски съображения, а от практически мотиви. Съборите, които приели тази формула, били председателствани от императори. Папа Бенедикт VIII (1012-1024) въвел тази формула в Символа на вярата по искане на германския император Хайнрих II при коронясването му в Рим.

Намесата на светската власт усложнила разглеждането на въпроса за изхождане на Светия Дух и от Сина.

Съществена роля за взаимното отчуждаване между Римската и Константинополската църква са допринесли различията им за отношението между светската и духовната власт и за църковното управление.

Още от дълбока древност Римската църква се е ползвала с почитта на всички църкви като църква с апостолско приемство и то на първовърховните апостоли Петър и Павел. Като такава тя била смятана за пазителка на апостолското предание. Поради това е сочена от някои писатели за пример на другите църкви и те препоръчват да се спазва преданието, което тя пази[8]. Мисълта у някои западни писатели, че Църквата трябва да има свой видим глава, е била поддържана и използвана от папите, за да наложат идеята за приматството си над цялата Църква. А обичаят на западните църкви да се обръщат към Рим за решаване на някои спорни въпроси бил изтълкуван от папите като признание на тяхната власт над тия църкви.

Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) дало титлата митрополит на константинополския духовен глава и го приравнило по достойнство непосредствено след римския, поради политическото значение на този град като столица – нов Рим[9], макар че бил подчинен на митрополита на Ираклия. Четвъртият вселенски събор (451 година) дал почетната титла патриарх на константинополския и иерусалимския епископи, макар че римският и александрийските митрополити предпочитали титлата папа[10].

Свиканият през 343 година събор в Сердика за пръв път дал юридически основания за правата на римския първосвещеник, основани на първенството на св. апостол Петър[11].

Възползвайки се от първенството си по чест, съгласно апостолската традиция, на своя престол папите успели да издействат от императорите узаконяване и на първенството им по власт.

По време на Втория Вселенски събор папите били вече толкова уверени в своята сила и значение, че папа Дамас протестирал срещу приравняването на константинополския епископ по чест с римския (3-то правило). Папите виждали в това правило, което още не давало никаква юрисдикция на цариградския епископ, опасно начало за издигане на един опасен съперник. Това се вижда и от отношението на папа Лъв I към 28 правило на Четвъртия Вселенски събор. Опозицията на този папа идвала не само от разбирането му, че римският папа е глава на цялата Църква, но и от страх от по-нататъшно издигане на цариградския патриарх и евентуално желание на последния да вземе мястото на римския папа.

Титлата „вселенски“ (οικουμενικος), която приемат константинополските патриарси от времето на Юстиниан насам, породила също протести у папите[12].

Образуването на папската държава е важна крачка за засилване претенциите на папите за главенство в Църквата. Отношенията между двете църкви се усложнили още повече.

Провъзгласилият се за крал на франки и лангобарди Карл Велики помогнал на папа Лъв III да затвърди положението си в Рим. За благодарност той получил от папата императорска корона в 800-та година. По този начин се създала нова Западна империя, която предизвикала недоволство в Константинопол. С коронясването на Карл Велики за император настъпило пълното откъсване на Италия и папата от Константинопол и преминаването му под протекцията на Запада.

През IX вeк папите започнали да основават властта си в Църквата върху един канонически сборник, известен под името Лъжеисидорови декреталии[13]. В него папата е представен като приемник на княза на апостолите – апостол Петър, поради което има пълна власт над цялата Църква. Всяка власт, която имат в своите църкви другите апостоли и предстоятели, идва от него; той свиква съборите и утвърждава техните решения; до папата се отнасят с апелация срещу решенията на местните събори; решенията на папата са окончателни. В отделните страни папата праща викарии или примаси.

На Изток положението на константинополския патриарх в това време също нараснало. Близостта му до императора го издигнала в очите на другите патриарси, които се отнасят към него с по-голяма почит. Патриарсите в Константинопол достигнали същото положение, каквото имали папите на Запад[14].

Докато на Запад папата успял да си извоюва самостоятелност и да наложи мисълта, че той държи в ръцете си духовната и светската власт, която раздава, то на Изток византийският император бил пълен господар в Църквата. Византийските императори най-безцеремонно се месели в църковния живот и това се отразило особено зле в отношенията между Римската и Константинополската църква, защото политическите интереси винаги диктували държанието на константинополския патриарх при тия спорове. Оттук е и голямото непостоянство в позициите на константинополския патриарх в борбата и споровете му с римския папа.

Възникналата схизма през IX век поради свалянето на патриарх Игнатий и възкачването на патриарх Фотий станала повод за конфликт между Източната и Западната църква. Привържениците на патриарх Игнатий не признали Фотий за патриарх. Те даже апелирали до папата за намеса в спора. Това дало повод на папа Николай I да наложи властта си и над Източната църква. За премахване на разкола император Михаил свикал събор през 861 година в Константинопол. На него били поканени както източните патриарси, така и папата. Изпратените от папата писма чрез своите делегати до императора и патриарха са проникнати от идеята за главенството му в цялата Църква. Особено недоволства той от факта, че императорът е извършил промени в Църквата без негово знание.

Въпреки това становище на папата присъстващите 918 епископи на събора признали Фотий за патриарх. Съборните решения били съобщени на папата. Патриарх Фотий в писмо защитил самостоятелността на Константинополската църква и упрекнал папата в това, че приема в общение избягали лица от църквата му, без те да имат представителни грамоти[15].

Недоволен от решенията на събора, папа Николай I свикал през 863 година събор в Рим, на който отлъчил патриарх Фотий, ако в срок от един месец не напусне катедрата. Съборните решения папата съобщил писмено на патриарха и императора. В писмото си до патриарх Фотий папата защитава първенството на своя висш авторитет в Църквата с дадените на апостол Петър пълномощия. Римската църква е глава на всички църкви. На нея е предоставена грижата да поддържа целостта на вярата… Всичко, което се утвърждава с авторитета на римския първосвещеник, трябва да се пази твърдо и неприкосновено…[16]

Още в самото начало на спора изпъкват двете непримирими гледища на църквите по въпроса за църковното управление. Докато патриарх Фотий в писмото си до папата иска санкциониране на задължителните за цялата Църква правила от вселенските събори, то папа Николай издига авторитета на римския първосвещеник и над вселенските събори.

Отношенията между Източната и Западната църква, тоест между патриарх Фотий и папа Николай се усложнили още повече с намесата на латинското духовенство в новооснованата Българска църква. То искало въвеждането на „целия религиозен обред на християнската вяра в употребление у българите, както те били наставени от светейшия папа[17]„. Това принудило патриарх Фотий да пренесе борбата срещу папата на чисто църковна почва, премахвайки булото на различията, образувани с течение на вековете между Източната и Западната църква[18].

През 867 година се състоял събор на източните патриарси, който осъдил отстъпленията на Римската църква, намесата ѝ в България и отхвърлил главенството на папата. Отхвърлени били още постът в съботни дни, целибата на клира, миропомазването само от епископ, изхождането на Светия Дух и от Сина и главенството на папата. Желанието на събралите се патриарси на събор било да спечелят на своя страна и император Людовик Немски. Изпратено му било за изпълнение решението на събора за свалянето на папата[19]. Дворцовите промени във Византия, заточението на патриарх Фотий и възстановяването на патриарх Игнатий довели до промени в отношението на Източната към Западната църква. От името на патриарх Игнатий и император Василий Македонянин били изпратени угоднически писма, с които канят папата на събор за осъждането на детронирания патриарх Фотий. Проведеният в края на 869 година и началото на 870 година (октомври 869-февруари 870 година) събор бил истинска победа за папата, каквато дотогава не е имал на Изток[20]. Признат бил папският примат.

Макар и удовлетворен от временната победа, папата само след няколко дни трябвало да претърпи пълно поражение относно властта си в Българската църква.

На свиканото извънредно заседание на на 4 март 870 година българските пратеници поставили открито въпроса на коя църква трябва да се подчиняват. Папските пратеници не очаквали поставянето му, но все пак отговорили, че е естествено да се подчиняват на Римската църква. След като въпросът бил  разгледан от друга страна, че българите там заварили гръцки свещеници и се търсят и други исторически основания за оставане на латинското духовенство в България, то гръцките представители го поставили на чисто политическа почва. Преди това папските легагати искали да решат въпроса с авторитета на папата, казвайки: „Св. апостолски престол не е избрал, нито чрез нас избира вас, които стоите, разбира се, по-долу, за съдии над своето дело, защото той сам тъкмо има право да съди цялата Църква…“[21] На тези папски претенции източните представители отговорили така: „Доста непристойно е дето вие, които се отказвате от Ромейската империя и се свързвате чрез договори с франките, запазвате (си) права за управление в царството на нашия господар. Поради това ние отсъждаме, щото българското отечество, за което узнаваме, че било по-рано под гръцка власт и е имало гръцки свещеници, да се върне сега отново чрез християнството пак на св. Цариградска църква, от която то било отделено чрез езичеството“[22].

На събора през 879-880 година папата реабилитирал патриарх Фотий. На този събор се забелязва разликата в авторитета на двамата първи епископи – римския и цариградския. И двете страни възвеличават своите първоиерарси. Гърците приели върховната власт както на патриарх Фотий, така и на другите патриарси, наричайки ги μεγίσται αρχιερευς, докато папските легати постоянно изтъквали абсолютното предимство на римския папа над всички останали епископи. Символът на вярата бил прочетен без формулата „филиокве“ и папските легати не протестирали[23].

Въпросът за Българската църква не бил решен по желание на западните представители. Той бил поставян на няколко пъти от папските легати, но източните им отговорили така: „Трябва да се надяваме, че Бог ще помогне на нашия император да подчини под властта си всички страни на света, и тогава той ще направи ново разпределение на диоцезите и ще удовлетвори желанията на всички висши патриарси“[24].

През втората половина на X век е налице едно отчуждаване на папството от Изтока. След въвеждането на „Филиокве“ в Символа на вярата патриарх Сергий I (999-1019) зачеркнал името на папата от диптихите на Цариградската църква[25].

Император Василий II Българоубиец направил опит да подобри отношенията между двете църкви. За целта той искал с пари да купи съгласието на папата да признае „вселенския“ титул на цариградския патриарх. Папа Иоан XIX бил готов на отстъпки, но против готовността му се надигнала същинска буря от страна на западните монашески среди. По този начин била осуетена и последната възможност за помирение между двете църкви, а окончателното им разделение било само въпрос на време.

Ниският авторитет на папството през X век на Запад и общият църковен упадък предизвикали силна реакция сред монашеските среди. Появилото се клюнийско движение[26], ратуващо за здрава църковна дисциплина и освобождаване на папството от светската власт, издигнало авторитета му в духа на Лъжеисидоровите декреталии. Немските императори Хайнрих II и Хайнрих III поддържали това движение. Из средите на същото това движение бил и кардинал Хумберт, който в продължение на 20 години ръководил живота на Римската църква при няколко папи.

Щом папският престол бил зает от Лъв IX (1048-1054), също из средите на клюнийското движение, изгледите за мирно уреждане на споровете между двете църкви съвършено намалели. В същото това време Южна Италия представлявала (политическа) арена, в която се преплитали политическите интереси на Източната византийска империя и тези на германските императори и папата. Те търсели възможност за разширяване на владенията си за сметка на сарацини, нормани и лангобарди, които упорито се защитавали и нападали императорските и папските владения. За да откъснат византийските владения, папата и германският император организирали въстание в Южна Италия.

Поставяйки си за цел да подчини Южна Италия, папа Лъв IX стоял цели седем месеца в Беневент[27] и латинизирал гръцката църква там. Той свикал събор в Сипонто през 1050 година и свалил местния архиерей. След две години този град бил подчинен на Беневентския архиепископ и даже ръкоположил архиепископ за Сицилия. В тази си дейност папата остро критикувал гръцкия култ и специално духовенството, което водело брачен живот. Според него то било лош пример и пречка за прокарване на клюнийските реформи.

Цариградският патриарх Михаил Керуларий със загриженост следял поведението на папата. Като изтъкнат канонист за него духовната власт също така стояла по-високо от светската[28].

В отговор на папските провокации в Южна Италия и на дързостта на латинските монаси да пропагандират култа си в столицата Константинопол патриарх Михаил Керуларий затворил латинските църкви и манастири в града.

По желание на патриарха Охридският архиепископ Лъв изпратил послание до Транийския архиепископ Иоан в Апулия. В него били критикувани латинските култови практики и употребата на безквасен хляб при св. Евхаристия. Посланието на Охридския архиепископ Лъв било получено от кардинал Хумберт при визитата на Транийския архиепископ Иоан. То предизвикало голямо негодувание и в отговор на това били съставени три писма: на папата до патриарх Михаил Керуларий, диалогът на Хумберт и сборник от светоотечески текстове в полза на римските практики.

В изпратеното писмо до патриарха папата отговарял на обвиненията на патриарх Михаил Керуларий и Охридския архиепископ Лъв[29]. Това писмо било апотеоз на папското главенство. В него римският първосвещеник се счита за Христов викарий на земята. Kaто наместник Божи той държал в ръцете си цялата власт, дадена му от Самия Господ Иисус Христос. В писмото ca цитирани различни места от Свещеното Писание и св. отци за първенството на св. апостол Петър и третира Константинополската църква като дъщеря, която не показва респект към своята майка.

Диалогът на Хумберт бил пряк отговор на посланието на Охридския apхиепископ Лъв. Той станал известен още вкрая на 1053 година, но не допринесъл с нищо за изглаждане на различията.

Политическите интереси на папата и на византийския император диктували да се съюзят срещу общия враг норманите. Посредник за този съюз станал губернаторът на византийските владения в Южна Италия дук Аргир Мелит. Тъй като той бил привърженик на латинския култ и личен противник на патриарха[30], Михаил Керуларий се страхувал от посредничеството му. Той смятал, че папските църковни реформи, провеждани в лангобардска и норманска Италия, ще се проведат и във византийските владения[31].

Визатийското правителство искало съюз с папата. Този съюз му бил важен в две отношения: на първо място – за съвместни действия против норманите, и второ – за успешно сключване на мир с немския император Хайнрих. Папата и византийският император станали в този случай естествени съюзници. В този именно пункт се срещнали политическите интереси на Византия с църковните интереси на Рим.

Необходим бил преди всичко църковен мир. Папата се надявал, че само чрез устни преговори ще бъде постигнато тъй желаното помирение[32] и след като получил от патриарха и императора помирителни писма, той изпратил В Константинопол делегация. Тя била възглавявана от най-изтъкнатите му дипломати: кардинал Хумберт и канцлер Фридрих Лотарингски. Папските легати донесли писма за патриарха и императора. В Константинопол легатите намерили нов литературен противник в лицето на Никита Стифата, който написал съчинение „За безквасния хляб, съботния пост и брака на свещениците“[33].

Тонът на донесените писма от Рим бил в пълна хармония с държанието на папските легати. Облягайки се на императорския авторитет, те заели позата на съдии. Патриархът приел легатите в присъствието на митрополити и епископи. Той очаквал легатите да се държат скромно и да му отдадат дължимата чест. След като им били посочени местата между епископите според сана им лично от патриарха, те побързали да предадат носеното от тях писмо и демонстративно напуснали събора[34]. От съдържанието на папското писмо патриарх Михаил Керуларий разбрал защо е такова поведението на легатите. Станало му ясно, че е невъзможно съглашение и решил да няма повече работа с тях. Впоследствие обяснил решението си с това, че не считал за уместно да води преговори с римския престол за неща от първостепенна важност, без участието на Антиохийския и други патрарси, както изисквали древните църковни обичаи[35]. Но и без това обяснение всичко било ясно.

Опитите на императора да уреди нова среща с патриарха не дали резултат. Патриархът даже им забранил да служат литургия в Цариград.

Недоволни от смелото държание на патриарх Михаил Керуларий, папските легати предприели последната съдбоносна крачка. Към 9 часа сутринта на 16 юли 1054 година, когато народът и духовенството се събирали за богослужение в храма „Св. София”, папските легати се явили и поставили в олтара на св. престол акт за отлъчване на Източната църква. Излизайки от храма, легатите отърсили праха от нозете си, произнасяйки евангелските слова: „Виж, Боже, и съди“ (Мат. 10:14). След това направили разпореждания на латинските църкви в Константинопол, получили прощална аудиенция при императора, по време на която в присъствието на императора и съновниците му отново, само че словесно, анатемосали Източната църква.

Император Константин Мономах заедно с приближените си изслушал папските легати, дал им подаръци, в това число и за римския престол, и на 18 юли те напуснали Константинопол [36].

Арогантният език, на който бил написан актът за отлъчването на Източната църква, нанесените лични обиди на патриарх Михаил Керуларий и сътрудниците му предизвикали силно възмущение и шумни манифестации сред столичното население. По този начин било извършено подготвяното от векове разделение между двете църкви.

До този момент патриарх Михаил Керуларий мълчал. Ако делото е имало само църковен характер, то поведението на папските посланици по време на първата аудиенция би довело до враждебни действия от негова страна. Но в това дело били замесени и политически интереси, за чието изпълнение той сам се заел. Той не намерил друго средство, за да примири политическите интереси с църковните, освен да мълчи и да остави папските легати да си заминат без излишно раздразнение. Но след като вече папските легати си позволили публична гавра с Гръцката църква в лицето на нейния патриарх, мълчанието му било повече невъзможно. Трябвало да защити честта и правата на Църквата. Ден след заминаването на папските легати патриарх Керуларий се обърнал с молба към императора за връщането им. Император Константин Мономах и правителството му разбрали тази молба като готовност на патриарха да отстъпи на исканията на папските легати. За тази цел от името на императора било изпратено писмо, което застигнало легатите в Селимврия. Легатите, въведени в заблуда, помислили, че патриархът желае да се покае, последвали поканата на императора и се върнали в двореца. Там станало ясно за какво ги вика патриархът. Той искал от тях отговор c цел да утеши и намали предизвиканата от тях съблазън, нанесла оскърбление както на него самия, така и на предстоятелстваната от него Църква. Легатите били повикани да се явят в същия този храм „Св. София“, където са си позволили такава дръзка постъпка, да се отрекат от нея и анатемосат повредения Символ на вярата и извращаваното учението за Св. Троица. Папските посланици отказали да дойдат в xpaма „Св. София“, за което патриархът поискал от императора арестуването им. Правителството на император Константин Мономах било поставено в крайно деликатно положение. За целта на легатите било предложено да си заминат колкото може по-скоро.

На 20 юли 1054 година патриарх Михаил  Керуларий свикал голям събор в присъствието на упълномощени от императора лица, където бил изготвен самият акт за отлъчването и била произнесена анатема както против самия акт, така и против съставителите му. След това съборното решение било изпратено до източните патриарси с покана да се  присъединят към него.

Така бил извършен прескърбният факт  на църковното разделение, подготвян в продължение на столетия.

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 11, с. 7-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните  му права. Понастоящем, май 2013, авторът на статията е проф. д-р.

[1]. В. Левченко, История на Византия, С., 1948, с. 183.

[2]. Пак там, с. 238.

[3]. История средних веков, т. I, 1952, с. 498.

[4]. Herman Schuster, Glaube und Leben, Frankfurt/M., 1930, S. 99; T. Popescu, Genesa si evolutia schisma, in: Orthodoxia, 1954, № 2-3, Bucuresti, p. 167; В. Левченко, пос. съч., с. 30

[5]. W. Norden, Das Papstum und Byzanz, Berlin, 1903, S. 2.

[6]. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, Първо българско царство, ч. 2 – От славянизацията на държавата до падането на първото българско царство, С., 1927, с. 118; Migne, PG, t. CII, col. 725, 732-733, 736-737; вж. превода у митрополит Симеон Варненски, в Български старини, кн. V, 1917, с. 122, параграф 3 и 4.

[7]. Ревностен защитник на прибавката „филиокве” в Символа на вярата бил император Карл Велики. Той свикал събор в Аахен (809 година), който приел новата формула. Вж. T. Popescu, op. cit., p. 174.

[8]. Димитър Дюлгеров, Римският папа пред съда на Свещеното Писание и църковната история, С., 1924, с. 33.

[9]. Вж. W. Norden, Das Papstum…, S. 2.

[10]. Мотивите за признаването на константинополския и римския патриарх вж. у W. Norden, op. cit., S. 2.

[11]. Fr. Maasen, Der Primat des Bischofs von Rom und die alten Patriarchalkirchen, Bonn, 1853, S. 66.

[12]. Тази титла била дадена от Юстиниян Велики за пръв път през 587 година на константинополския патриарх Иоан и била почетна титла.

[13]. Той се приписва на испанския канонист Исидор Севилски.

[14]. Вж. W. Norden, op. cit., S. 3.

[15]. Ев. Смирнов, История на Християнската църква, ч. I, Варна, 1899, с. 438.

[16]. T. Popescu, op. cit., p. 182.

[17]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 109; Vita Nicolai, Migne, PL, t. CXXVIII, col. 609.

[18]. W. Norden, op. cit., S. 7.

[19]. Ibid., S 9; J. A. Hergenröther, Photius, Patriarch von Konstantinopel, Regensburg, 1867, Bd. I, S 650, 53.

[20]. W. Norden, op. cit., S. 9-10.

[21]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 137-138.

[22]. Пак там, с. 138-139.

[23]. T. Popescu, op. cit., p. 190.

[24]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 190.

[25]. J. A. Hergenröther, op. cit., p. 710-711, W. Norden, op. cit., S. 16.

[26]. По името на манастира Клюни в Южна Франция.

[27]. Протопресвитер Гав. Костельник, Римская Церковь и единство Христовой Церкви, в: Деяния совещания глав и представителей автокефальных церквей в связи с празнованием 500 летия автокефалии Руской православной церкви (8-18 юля 1948), т. I, Москва, 1949, с. 183.

[28]. W. Norden, op. cit., S. 21.

[29]. Migne, PL, CXLIII, col. 744-769. Epistola ad Michaelem Constantinopolitanum patriarcham adversus ejus et Leonis Achridani episcope inanditas praesumptiones et nimias vanitatis.

[30]. За съществуващия антагонизъм между патриарх Керуларий и дук Аргир няма точни сведения.

[31]. Н. Скабаланович, Разделенiе церквей при патриархе Михаиле Керуларiе, в: Христ. чтенiе, 1885, ч. I, с. 97.

[32]. W. Norden, op. cit., S. 29.

[33]. Niceta presbyter et monachus monasterii Studiorum qui praenominor Pectoratus Romanis de azymis et sabbatorum jejuniis et nuptiis sacedotum. Migne, PG, CXX, col. 1011-1012.

[34]. Migne, t. CXX, col. 785-788.

[35]. Migne, t. CXX, col. 816.

[36]. Migne, t. CXLIII, col. 1001-1002.

Изображение: авторът на статията, Ангел Кръстев. Източник – http://shu-bg.net

Свещеник Ангел Величков

Преди няколко години, когато светотатството беше на мода сред крадците и масово се разбиваха и ограбваха църкви, в обществото беше назряло едно настроение, близко до отчаянието. Хората си казваха: след като държавата не се справя, защо Българската православна църква не произнесе тежки църковни проклятия срещу светотатците – да видим тогава дали ще се осмелят да посегнат. Разбира се, Българската православна църква не направи това. Призванието на Църквата не е да бъде духовна полиция. Има обаче примери и в друга посока.

Старокалендарците схизматици много обичат в благочестивите си издания да цитират едно проклятие, отправено от Вселенския патриарх Кирил V през 1756 година. Става дума за текста на така наречения “Втори сигилион” по повод “станалите нови съблазни, извършени от папистите с изменението на нашата Пасхалия и на Месецеслова”. Ето какво гласи той:

“Такъв, бил той иерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъдва във вечни мъки. Камъните и желязото да се разпаднат, а той – никак. Такива да наследят проказата на Гиезий и обесването на Юда, да бъдат на земята като Каин, който стене и се тресе; гняв Божий да бъде върху главите им и участта им да бъде подобна на предателя Юда и на богоборците юдеи; нека земята се разтвори и ги погълне както някога Датан и Авирон; Ангел Господен да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън.”

Накрая завършва с “амин”, но някак си е скверно да го допишем под подобни думи.

Това проклятие би трябвало да се подразбира и за православните християни, които следват новия календарен стил, въпреки че Пасхалията не е променена.

Такъв е начинът, по който старостилският разкол се утвърждава и оправдава. Чрез ужасно проклятие, достигащо литературна изобретателност и потресаваща безчовечност. Но циничната самоувереност идва сякаш от безспорния факт, че “патриарх го е казал, и то Вселенски“.

Неотдавна, съвсем независимо от цитирания “сигилион” (каква православна дума!) един старостилец беше заявил твърдо и лаконично: “Който чете Поснов, да му окапят зъбите!” – по някакви причини в техните среди изтъкнатият руски църковен историк се счита за отстъпник от вярата.

Друг път двама „ревнители на православието“ дръзнали да заплюят на улицата архиерей, след като го питали по кой календар е, а той им отговорил, че се съобразява с календара, възприет съборно от каноничната Българска православна църква.

Изглежда, че у нас има група хора, които се упойват от сладкото съзнание за най-православни на света. Тяхното изповедничество обаче почива на проклятието и се утвърждава чрез омразата. И никой да не се опитва да определя подобно безобразие като “чиста ревност по Бога”, като “свещен гняв” или нещо от този род!

Да се върнем на въпросния цариградски патриарх Кирил V.

Той може да се е отличавал с висок морал, да е бил радетел на Православието и пламенен поборник за чистота на вярата. Но Христос никога не е изричал такива позорни клетви, нито светите апостоли. Ние трябва да вземем отношение, макар и векове по-късно, за да не остане този срам за християнската вяра фалшиво защитен под авторитета на патриаршеската институция по причина на нечия лична човешка слабост. Особено когато именно тя днес дава храна на наши неуравновесени съвременници, вместо истинските добродетели. Думите на св. апостол Павел дават израз на нашето отношение: “Ако някой ви благовести противно на това, което ние ви благовестим, макар той да би бил Ангел от небето, анатема да бъде” (Гал. 1:8, 9) Какво ни благовестят апостолите?

Христа разпнатия и възкръсналия от мъртвите. Пришествието на очаквания Месия. Новата благодат в Христа. Края на старозаветното законничество и свободата в Светия Дух. Изкуплението от греха за всички човеци и началото на спасението. Осиновлението на всички народи. Отварянето на Царството Божие за човешките синове. Посрамването на смъртта и даруването на възкресение. Отпадането на древното проклятие и откриването на неизказаната любов Божия. Темата за клетвите и проклятието е особено разглеждана. Св. апостол Иаков пише: “… езика на човека никой не може да укроти; той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова. С него благославяме Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие Божие. Из същите уста излиза и благословия, и клетва: не трябва, братя мои, това тъй да бъде” (Иаков 3:8-10).

Св. апостол Павел поучава римляните: “Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете” (Римл. 12:14), а на галатяните пояснява: “Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (защото писано е: “проклет е всеки, който виси на дърво”)”. Изкупи ни Христос, но мнозина пак са се продали и на клетвата, и на закона. Не на Моисеевия, разбира се. Измислили са си нови: закон на календара, закон на ритуала, закон на един или друг текст и така нататък. А най-вече са възстановили законническия дух. И точно като книжниците и фарисеите, които разпнаха Христа, кълнат със старозаветна ярост всеки, който си позволи да оспорва измислиците им. Но за такива са Павловите думи: „И тъй, всички, които се облягат на вярата, биват благословени заедно с верния Авраам, а всички, които се облягат на дела по закона, се намират под проклятие“ (Галат. 3:9-10).

Средата на XVIII век е тежък период за православните християни. Освен игото на османското владичество, те трябвало да понасят и инославната пропаганда на богатия Запад, която нерядко била твърде агресивна. Разбираемо е, че Православието е трябвало да бъде съхранено и защитено. Такава безспорно е била и грижата на цитирания Цариградски патриарх Кирил, поувлякъл се в проклятията.

Но, в края на краищата, нашият Учител е Христос. Според апостоловите думи, и Ангел от небесата да ни подучваше да кълнем, не би трябвало да го слушаме. Най-малкото – да се замислим и да изследваме духовно Ангел ли е наистина и наистина ли е от небесата… Не ни е страх, че клетвите на старостилците, отправени непряко и към нас, може да се сбъднат. Първо, няма за какво, тъй като календарът нито е от догматическо значение, нито пък има „конфесионална“ окраска. Обвиненията в „икуменизъм“ също са празни и истерично раздухвани.

Второ, наш Съдия е Христос, а Той още не е упълномощил никого от човеците да ни съди вместо Него.

Болката ни е за самите проклинащи.

Бог знае каква е вечната съдба на този патриарх. Възможно е той сега да е в сонма на светците и изповедниците на вярата, да се моли за нас пред Божия престол и Господ да ни милва по неговите светителски молитви… Със сигурност обаче, причина за това не са ужасяващите клетви, които си е позволил не само да изрече, но и да затвърди с подписа си. Те принадлежат към онези човешки грехове, които всички се надяваме чрез покаянието да ни бъдат опростени от Човеколюбеца Бог. Независимо срещу кого са изречени – дори и срещу най-големите еретици и богоотстъпници – никой няма право на това.

На нас ни е забранено да се молим само за демоните, тъй като тяхното падение е вечно и необратимо. Църквата не може да отправя молитви също и за самоубийците – не в частен, а в църковно-обществен план, по особени причини, на които няма да се спираме тук. Но молитвата за другите, за целия свят – и най вече за себеподобните грешници – е не само дълг, но и свидетелство за християнската любов в света. А проклятието унищожава всеки духовен плод, обезсмисля всяка добродетел, размива разликата между християни и езичници.

Това ни най-малко не означава отстъпване от спасителните догмати на православната ни християнска вяра пред еретическите заблуди. Църквата винаги е познавала и прилагала отлъчването, когато се наложи. Анатема е била произнасяна срещу отстъпниците още от апостолски времена и до ден-днешен тя не е изчезнала като мярка за съхранение на църковната цялост и чистота. Но кой знае защо някои я отъждествяват с проклятието.

Анатемата не е нищо друго освен временно отстраняване от евхаристийното общение (св. Причастие) с цел осъзнаване на заблудата и греха и завръщане отново чрез покаяние към пълнотата на благодатта. Самата дума от гръцки означава оставяне, предоставяне. Подразбира се – на Божията воля.

И ето, минават векове, християнството се проповядва по цялата земя, благодатта обилно се излива даром, Православието е утвърдило спасителното учение и истинската мярка на любовта. И изведнъж се появяват някакви „сигилиони“, някакви хора, които най-безогледно започват да кълнат по-люто и от безбожници, използвайки отгоре на това библейска лексика!

Впрочем, тази практика започва доста отдавна. Във Византия било нещо обикновено документите от светската документация да завършват с проклятия. Те са задължителен завършек на всеки императорски хрисовул или сигилион и са насочени срещу онези, които дръзнат да нарушат императорските решения. Използването им било доста свободно, особено когато ставало дума за икономически документи. Проклятието можело да заема около 1/5 от текста. По всяка вероятност, цитираният по-горе патриаршески сигилион следва тези по-ранни византийски „образци“ в драматичната епоха на турското робство, когато в гръцките земи старата Византия била идеал и пример във всичко.

А нашите съвременни ревнители вземат за пример и идеал самото проклятие, считайки го за същинско изповядване на православната вяра!

Без значение дали сме обект на клетвите им или не, наш дълг е да се помолим за тях, още повече че се считат за православни християни. Да се помолим: в душите им да се утвърди добротата на Авел и вярата на Авраам; да наследят праведността на древните патриарси и да видят изпълнени словата на пророците; да ги споходи покаянието на Давид и мъдростта на Соломон; да ги помилва Христос и да оглави делата им; Божията Майка да им бъде застъпница; да се спуснат над тях огнените езици на Петдесетница и Светият Дух да освети душите и помислите им; Светата Троица да сътвори обител в тях и да изпълни живота им; да ги съпътства Ангел Господен и да ги предпазва от всяко зло; да се причислят към овците, а не към козето сборище, и да минат отдясно на Добрия Пастир; да влязат в Горния Иерусалим и вечно да се радват в незалязващата му светлина.

А патриарх Кирил V Бог да го прости и само достойнството и достойните му дела да помене в Своето царство, и да го прослави в числото на праведните. Амин.

_________________________

*Източници – http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 2, 2002. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, свещеник Ангел Величков. Източник: http://www.dveri.bg

Венцислав Каравълчев

„Най-често историята ни служи за оправдаване на собствените ни грешки и почти никога за поука” (Собствена мисъл)

В последните няколко години думата „анатема” отбеляза сериозно присъствие в аргументацията на един митрополит и на няколко свещеници в диалога им с отдавна секуларизираното ни общество. Особено интересен беше един от последните призиви за „анатема”, отправен към политик, за който не е известно дали въобще е член на Църквата. Объркването идва от това, че мнозина считат, че отлъчването и „анатемата” са две различни наказания и, докато отлъчването е канонично наказание приложимо вътре в Църквата и за нейните членове, то „анатемата” е църковно проклятие, употребявано преди всичко срещу нехристияни. Тоест, това е един вид тайнствено църковно оръжие, което се употребява тогава, когато противникът е непримирим и се явява последен аргумент, който трябва да го накара да отстъпи, ако не иска да понесе последиците от това проклятие. Проклятие ли е в действителност „анатемата”? Може ли да бъда използвана спрямо нехристияни? Какво представлява всъщност анатемата?

Терминът „анатема” е с гръцки произход и има значение на „полагам отгоре, отделям”, тоест нещо, което е отделено от кръга на всекидневната употреба и посветено на Бога. В този смисъл древногръцките класически автори Омир, Софокъл, Херодот и други обозначават с него отреденото за божеството, това, което се принася в дар, приношението в храма, пожертвованието. Терминът „анатема” е познат в Стария Завет (Септуагинта) в две сходни, но различни форми – „ανάθεμα“ и „ανάθημα“. „Ανάθημα” обозначава нещо, което е посветено на Бога. Всичко, което някой принася на Бога, е „ανάθημα”. Съществува обаче и думата „ανάθεμα”, която съответства на еврейското „херем”. Отначало означавала „рязане”, после „откъсване” и накрая нещо, което е „посветено на Бога окончателно”. В какъв смисъл? В смисъл, че това, което е било „посветено на Бога” по този начин, не можело да се използва за нищо друго и от никой друг и затова трябвало да се унищожи, да се изгори, за да остане изцяло посветено на Бога. Всичко, принесено на Бога като ανάθεμα, одушевено или не, се унищожавало. За разлика от нещата, които били посветени на Бога като „ανάθημα” и те можели да бъдат изкупени обратно, ако на храма се плати съответната цена. Посветените Богу неща като „ανάθημα” били приятни Нему, угодни дарове, а като „ανάθεμα” се принасяли Богу нещата, които били опасни за народа и затова трябвало да бъдат унищожени.

В този смисъл на отлъчване от общността, поради опасност за нейното здраве, терминът „анатема” преминава и в Новия Завет.

Показателно е, че последната дума на Стария Завет, в книгата на пророк Малахия (4:5-6) е „анатема”: „Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен – велик и страшен. И той ще обърне сърцата на бащите към децата, и сърцата на децата към бащите им, та, след като дойда, да не поразя земята с анатема”. Наистина, страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог за крайния съд! „Анатема” е заслужавал нашия свят, който упорито и съзнателно все повече се отдалечавал от Бога. Заслужавал е пълно отлъчване от Божията благодат, като неспособен да я вмести и пожелае. Вместо това, обаче, четем първите думи от Евангелието по Иоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. … Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина”. Вместо отлъчване от Бога, нашият свят е въздигнат до небесата. Вместо „анатема” за онзи, който изневери на призванието си и вкара смъртта в света, човекът бе облечен в благодатта на Единородния Син на Отца. В какъв смисъл използват апостолите старозаветния термин?

Св. апостол Павел, страдайки за отлъчването на евреите от познанието на явената Божия любов, казва в Римл. 9:3: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа (букв. „да ми бъде анатема от Христа”) за братята си, мои сродници по плът..” В подобен смисъл е използван изразът и в Гал. 1:8-9, както и в 1 Кор.16:22, където апостол Павел прибавя и арамейското „мараната”, сиреч „Господ е близо”, за да подчертае, че участта на грешника ще бъде решена при бъдещото идване на Христос. Св. Иоан Златоуст също тълкува като отлъчване употребата на „анатема” от апостол Павел. И тъй като според православната еклесиология (учението за Църквата), Христовата църква е Тяло Христово, общност на всички вярващи в тайнството на Евхаристията, то отлъчването от Тялото Христово, отлъчването от Евхаристията, е равносилно на отлъчване от Христос. Няма друг начин да станеш причастен на Христос, освен чрез причастяването с Неговите св. Тайни, с Тялото и Кръвта Му.

С това значение думата „анатема” е преминала от апостолите в съборите на Църквата. Първата формална употреба на термина „анатема” е отбелязано в каноните на Елвирския събор (около 300 година), а каноничната формула: „ако някой… анатема да бъде” започва своята употреба с Гангърския събор (около 340 година).

На отлъчване били предавани членове на Църквата за много тежки грехове, преимуществено – за отпадане от вярата или ерес, при това само след като предварително били взети всички мерки и направени всякакви опити за обръщането на заблудилия се във верния път. Показателни са в този случай думите на св. Амвросий Медиолански: „Със скръб отрязвам частта от тялото, която е изгнила. За загнилата част се грижат дълго време и употребяват всичко, което може да послужи като средство за изцеление. Но ако лекарят, при цялото си изкуство не може да я изцели, тогава я отрязва. Такова трябва да бъде и старанието на епископа: той трябва да желае да излекува този, чиято душа е болна, да премахне язвите, които се образуват, без да изрязва части. Но накрая, ако види, че няма друг начин злото да се излекува, той с печал отрязва частта…”.

От направения дотук кратък преглед, може да обобщим, че анатемата означава отлъчване на член на Църквата от общение с верните в светите тайнства, крайна църковна мярка, приложима при особено тежки прегрешения, които престават да са лични, но представляват опасност и за цялата общност – вероотстъпничество, ерес или разкол. Анатемата се произнася съборно. При нея имаме пълно отлъчване на провинилия се от Църквата. И по-точно да кажем, предаването на анатема констатира факта на нечие отпадане от Христа, прави го видим за всички и по този начин изпълнява и вероучителни функции. Въпреки това пълното отлъчване – анатемата, продължава да носи неотменимите качества на останалите църковни наказания – лечебния ефект. Противно на разпространеното мнение, анатемата не е вечна и ако провинилия се принесе искрено покаяние, Църквата е длъжна да го приеме обратно. В този контекст достатъчно силно и ясно стои 52 Апостолско правило, което казва, че ако епископ или презвитер не приемат обърналия се от греха, но го отхвърлят, да бъдат низвергнати. Като коментира това правило, византийският канонист Валсамон пише: „Няма грях, побеждаващ Божието човеколюбие. Защото Господ приема всички каещи се и обръщащи се от злото в добро… И така епископ или пресвитер, който не приема обръщащите се по този начин, но подобно на Новат се гнусят от тях, трябва да бъде низвергнат, като противящ се на волята Божия”. Друг е въпросът, че според духовните закони ожесточението в греха, което неминуемо предшества подлагането на анатема, прави изключително трудно покаянието, поради пълното заслепение на отлъчения.

Анатемата е позната още с името „голямо отлъчване”. Често се прави грешка и се смесват анатемата с онова отлъчване, наричано също „малко”, за което говорят каноните на Църквата. Афоресването е временно отлъчване от св. Причастие за грехове като блуд, симония, кражба, убийство и т. н., през което време отлъченият от св. тайнства са кае за греха си и моли Бога да му дарува истинско покаяние за стореното. Тоест, такъв човек продължава да бъде част от църковната общност, чрез покаянието си търси Бога, а това не може да направи никой, който е чужд на благодатта. За разлика от анатемата, която се огласява на събор като засягаща цялата Църква, афоресването е по преценка на духовника, който го налага с лечебна цел. То не се оповестява публично.

Като основание за анатемата се считат Христовите думи: „…ако не послуша и Църквата, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17), както и думите на св. апостол Павел, приведени по-горе. Анатемата винаги е насочена към човек или група от хора, чиито мисли и действия застрашават чистотата на вярата и единството на Църквата. Анатемата се явява оздравителен акт на изолиране на провинилия се от общение с Църквата. Снемането на анатемата става след покаяние. Тя може да бъде снета и след смъртта на провинилия се, в такъв случай се възстановява и правото за неговото поменаване в панихиди и заупокойни служби.

От казаното дотук става пределно ясно, че анатемата се използва само спрямо човек, който е член на Църквата, спрямо учение, което се е откъснало от църковното и претендира да заеме неговото място. А не спрямо всеки богоборец и спрямо всяко безумие, което роди човешкият „гений” през вековете. Няма как да отлъчиш от църковно общение някой, който не е в общение с Църквата. По същия начин наказанията в исляма или в която и да е друга религия са насочени само и единствено вътре в своето изповедание и не могат да санкционират изповядващите друга религия. Нещо повече, анатемата не може да бъде надконфесионална, тя може да бъде произнесена и е действена само вътре в общността, която е в общение помежду си.

В православната богослужебна традиция съществува особен чин „Тържество на Православието”, датиращ от 843 година, когато се възстановява иконопочитанието. По време на ежегодното отслужване на този чин се произнасят освен спасителните догмати на вярата, също и анатеми над еретиците.

Опити анатемата да бъде използвана за нецърковни цели – като средство за принуда – са правени многократно в хилядолетната история на Църквата, така че това в никакъв случай не е нов български феномен. В условията на сближаване между Църква и държава във Византия, в периода на така наречената симфония, а по-късно и при опита този модел да бъде копиран в Русия, се е стигало до произнасянето на анатеми по политически причини. Анатемите в този случай продължавали да играят „педагогични функции”, но обслужвали целите на държавата и били провокирани от нейните интереси. Но всички трябва да си дадем сметка, че нейното използване извън Църквата за частни и политически цели, е неканонично и няма основание в църковното право. Нещо повече, такава анатема не може да бъде валидна и тя не само не допринася за издигането и утвърждаването на авторитета на Църквата, но напротив – вреди.

Светите отци обичат да казват, че несправедливата анатема се превръща е благослов за онеправдания, ако той е пострадал за Христовата истина. Съществуват много светци на Църквата, които през живота си по една или друга причина са били анатемосвани. Има дори светец, чиято анатема не е била снета. Факт е, че българинът св. Киприан, митрополит Киевски и на цяла Русия анатемосва княз Димитрий Донски. До нас не са достигнали никакви сведения, някой да е снел през вековете анатемата от княза. Напротив, общоприето е мнението в научните среди, че анатемата си стои. Въпреки това княз Димитрий Донски е светец на Църквата и едва ли някой подлага на съмнение светостта му. И до днес продължават спекулациите със съборното осъждане от 1918 година, произнесено от св. патриарх Тихон (Белявин), предаващо на анатема съветската власт в Русия. Мнозина, без дори да са виждали документа, си служат с него като доказателство, че Църквата може да анатемосва всички, в смисъл да ги проклина като богоборци, а не само членовете си. В действителност, обаче, през 1918 година св. патриарх Тихон и Всерусийският църковен събор предават на анатема всички християни, които са станали богохулници и христогонители. В този документ много ясно и точно е казано: „С дадената ни от Бога власт ви забраняваме да пристъпяте към Христовите Тайни, анатемосваме ви, ако и да носите още християнски имена и по своето рождение да принадлежите на православната Църква”.

И на Изток, и на Запад се е утвърдило мнението на бл. Августин, според който тайнството на св. Кръщение възпрепятства пълното отлъчване на човека от Църквата и дори и за намиращия се под анатема пътят към спасението не е окончателно затворен. Това е несъмнено, като се изхожда от семантиката на думата анатема, намираща потвърждение в казаното от апостол Павел, а именно, че анатемосаният е отделен за Бога. Въпреки това обаче, първо на Запад в епохата на Възраждането, а впоследствие и на Изток се затвърждава мнението, превърнало се едва ли не в традиция, че анатемата е някакво проклятие, предаващо човека на вечна погибел. Католическата традиция (а и мнозина ултраправославни) продължават да считат, че анатемата е проклятие, лишаващо провинилия се от всякаква надежда за спасение. Редно е всеки християнин, който изповядва, че „Бог е Любов” (1 Иоан 4:8) да осъзнае, че Църквата не може да кълне, Любовта не може да проклина. Херсонският архиепископ Никанор много вярно и само в две изречения изчерпва същността на проблема: „Анатема не означава проклятие (а само отлъчване). Този смисъл на анатемата (проклятие) е придаден впоследствие, и то поради недоразумение, поради раздразнение на човешките сърца, поради отдалечаването на някои от Духа Христов, поради неразбирането на смисъла и духа на словата Христови”.

Затова нека всички ние, които сме в Църквата и които искаме да преминем от смъртта в живота, да си дадем сметка за дара на благодатта, който ни се откри в Новия Завет. И да не го пренебрегваме, нито да пречим на другите да го намерят. Защото времето е кратко, дните са лукави и вместо на брачния пир, може да се озовем пред заключените порти на Царството. А от другата страна е Анатемата.

__________________________

*Публикувано в http://karavaltchev.blogspot.com. Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев