Ересите в културно-религиозния живот на средновековна България*

Георги Бакалов

Критикувани и възхвалявани, отричани и надценявани, ересите в средновековна България са между най-идеологизираните теми, често пъти обект на спекулативни интерпретации от лаици и издирвачи на сензации. Въпреки това, темата заема важно място в историята на българската духовност, защото дава отговор на съществени въпроси относно спецификите на мисленето, въжделенията и духовната нагласа на българите в една епоха, когато народ и държава са имали много по-високи стойности от днешната ни съвременност. И още нещо. Повечето изследователи на българските средновековни ереси и в частност на богомилството са убедени, че то оказва силно влияние върху обществения и културния живот на средновековна Европа и съдейства за появата на различни по време и характер реформационни течения[1].

Ересите са неизменен спътник на Вселенската църква още от първите векове на християнството. Гностици, донатисти, монтанисти, ариани, несторияни, монотелити, монофизити и още десетки други разстройват единството сред вярващите и стават повод за продължителни и ожесточени спорове[2].

Църквата разглежда ересите като отклонение от официално приетите догми, но си дава сметка, че повечето от създателите им принадлежат на собствения ѝ клир. Това означава, че ересиарсите невинаги са банални отрицатели на установения ред и догми, а реформатори, които се опитват по свой начин да интерпретират непоклатимите догми на официалната Църква[3].

Макар и да е странно, трябва да се признае, че ересите имат и положителна роля в живота на Църквата. Противопоставяйки се на еретическите „лъжеучения“, официалната Църква задълбочава познанията си в областта на вярата и усъвършенства догматичното учение, което, оставено без сериозна обструкция, би било по-малко съвършено от познатото ни днес. В този смисъл св. Иоан Дамаскин едва ли би написал „Догматичното всеоръжие“, ако нямаше като свои опоненти иконоборците. Подобни примери могат да бъдат посочени с десетки.

Както и другите източноправославни страни в епохата на Средновековието, България също нееднократно е разтърсвана от еретически учения. Най-продължително и масово разпространение получава учението на полулегендарния поп Богомил, чиито последователи придобиват широка известност не само на Балканите, но и в Западна Европа, където стават популярни под различи имена като катари, патарени, албигойци, бугри и други [4].

Георги Бакалов (1943-2012)

Най-ранното свидетелство за появата и разпространението на това учение намираме в посланието на Константинополския патриарх Теофилакт (933–956) до българския цар Петър (927–969). Написано е по молба на царя, който иска съвет от Църквата-майка как да се отнася към „новопоявилата се ерес“. Патриархът, който вече има сведения за учението на поп Богомил, определя ереста едновременно като „древна“ и „новопоявила се“. Видимото противоречие се изяснява с обяснението, че в основата на новопоявилата се ерес стои древното манихейство, примесено с павликянство, което възкръсва в условията на Х-ти век като „нова“ ерес[5].

Основната доктрина на богомилството, според патриарх Теофилакт, е дуализмът, определящ света като обиталище на Доброто и Злото. Доброто като творец на светлина, а Злото като създател на тъмнина и материя, от която е създаден целият видим свят. Патриарх Теофилакт сочи като самобитна идея на еретиците презрението към законния брак, който е предпоставка за продължението на човешкия род. Това означава – пояснява патриархът, – че еретиците смятат умножаването на материята и грижата за нея като грях и служение на сатаната.

В духа на своя метафизически аскетизъм богомилите определят материята като изконното зло на света, от което произлизат всички грехове. Все пак трябва да се отбележи, че въздържанието от полово общуване се отнася към „съвършените“, каквато е традицията и на ранните манихеи[6].

Определянето или заместващото название на богомилството като манихейство или масалианство е обичайна практика за византийските автори и техните адепти. Всъщност няма данни през Х-ти век на Балканите, и в частност в България, да има следи от манихейски проповедници[7]. Остава изводът, че манихейският дуализъм е познат на българите още от времето, когато обитават териториите на Туран, преди голямата миграция на Запад. А защо тогава това древно учение се появява именно през първата половина на Х-ти век? Отговорът се крие в специфичните условия на времето, които го възраждат[8].

Има още

Реформационна епоха – продължение 7 и край*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

След няколко напразни опити чрез обещания и ласки да се накара да се отрече от учението си относно догмите и по тоя начин да се постигне помирение, Лутер получава заповед да напусне града, където движението в негова полза все повече е растяло и е заплашвало с безредици (той е излязъл от Вормс на 26 април). Най-сетне, на 26 май, когато всички дела на райхстага са били привършени, а Фридрих Мъдрия и много от добре разположените към Лутер членове от райхстага са били напуснали Вормс, Карл V е представил на останалите членове проект на едикт против него, който е бил приет без противодействие (едиктът е носел дата 8 май, за да се вярва, че е приет от всички членове на райхстага). Съгласно с тоя едикт, известен в историята под името вормски, Лутер се е лишавал от покровителството на имперските закони; всяка власт в империята и всеки имперски поданик, светско или духовно лице, са били длъжни, ако са имали възможност, да го арестуват и да го предадат на императора; всекиму е било забранено под страх на строго наказание да му дава убежище, да го храни, да му указва съдействие; книгите му трябвало да се изгорят, имотите на привържениците му да се отнемат и занапред никаква книга по богословието да не се печати без предварителна духовна цензура. “И тъй домът на хабсбургите, а заедно с него императорската власт, се отнесе враждебно към най-голямото течение в Германия и не вдигна пръст за разрешаването на многобройните въпроси от народния живот”, казва Камел по повод на вормския едикт. “С това този дом сам си нанесе най-големия удар, той окончателно скъса връзките си с вътрешния живот на нацията. Предвид на произлезлите от разделението на църквата събития, които разклатиха Германия и Европа, явява се въпрос, защо Лутер не се е съгласил да приеме във Вормс католически църковни реформи. Който дава такъв въпрос, забравя две неща: по работи на съвестта Лутер по никой начин не е приемал компромис и главно в ония решителни дни във Вормс стоели един срещу друг два принципа: непогрешимостта на църковния авторитет и съвестното убеждение на свободната личност. Поради тяхната противоположност те са непримирими и борбите между тях образуват границата между средните и новите векове[48]”.

Eдиктът от Вормс, 25 май 1521.

Ала вормският едикт, посрещнат с голямо негодувание почти по цялата страна, е имал същата участ, както и папската була за отлъчването: той не е бил приложен.

Лутер във Вартбург. Превод на Свещеното Писание на немски език.

Като се връщал от Вормс, Лутер в Тюрингийските гори е бил хванат от четирима преоблечени рицари, пратени от покровителя му Фридрих Мъдрия, който се е боял за живота му, и е бил отведен в замъка Вартбург при град Айзенах. Във Вартбург Лутер е бил принуден да живее в строго incognito, да напусне монашеските дрехи, да облече рицарски, да препаше сабя и под името рицар Георг да живее живот на рицар, сиреч да прекарва на лов и в удоволствия. Рицарският начин на живот ни най-малко не е удовлетворявал Лутер, а в същото време той се е измъчвал от мисълта дали неговото държание в райхстага не ще произведе смут всред християнския свят: “Ти ли само си мъдър човек” – се е питал той, – нима всички други се заблуждават и са се заблуждавали тъй дълго време? Но ако ти се заблуждаваш и вкарваш в заблуждение толкова много хора, които на онзи свят ще търпят вечни мъки”? Лутер се е измъчвал и с това, че е водел борба с дявола, който постоянно се е опитва да го съблазни[49]. Само трудът е успокоявал Лутер и му е давал бодрост, а във Вартбург той ревностно е изучавал гръцки и еврейски и наскоро се залавя с много сериозен труд: превод на Свещеното Писание от самия оригинал – Новият Завет от гръцки, а Старият от еврейски (преводът на Новия Завет е бил привършен през 1523 година, а на Стария Завет – превода е извънредно мъчен – през 1534 година[50].

Има още

Реформационна епоха – продължение 6*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Три знаменити брошури на Лутер.

Наскоро след лайпцигския спор Лутер издава три знаменити брошури: “Възвание към християнското германско дворянство за преобразуване на църквата”, “Вавилонският плен на църквата”, “Свободата на християнина”, с които е отварял голяма и остра борба против цялата система на католическата църква и се е стремял да разруши цялото католическо здание, а при това е излагал основните идеи на своето учение – Лутер не се е задоволявал само с разрушение, а е и съграждал.

В брошурата “Възвание към християнското германско дворянство”, Лутер е отхвърлял учението на църквата за посредническата роля на духовенството и за правото му да не подлежи на светски съд и е поддържал, че няма разлика между духовните лица и миряните, че духовното звание е длъжност, която не стои по-горе от всяка друга длъжност и че то е създадено, както и всички други длъжности, за да има ред. Той е отхвърлял така също и учението на църквата, че само тя има право да тълкува Свещеното Писание, не е признавал безбрачието на духовните лица, въставал е против ненаситната жадност за пари, против надменността на папата, когото наричал най-голям грешник и антихрист, въставал е и против обстоятелството, че са били унищожени свободите и правата на народните църкви и преди всичко на германската и е канел князете и всички германски власти веднага да забранят да се изнасят пари от Германия за Рим, под какъвто и да е предлог и под каквато форма и да са искани те, защото това изнасяне на пари е било срам и позор за целия германски народ. При това той е искал да се намалят празниците, да се ограничи в големи размери и да се реформира монашеството, манастирите да се обърнат, както е било в старо време, във възпитателни и образователни учреждения, да се премахнат поклонението на светите места, църковните наказания и гонения[43], да се създаде народна германска църква, като е излаган обширен план за нейната уредба, да се реформират училищата и университетите в хуманистически смисъл и прочее.

Във “Вавилонският плен на църквата” Лутер се е занимавал със светите тайнства, на които католиците отдавали магическа сила и които ги държали в робство, защото без тях спасение е било невъзможно, както и със злоупотребите, които са били вършени чрез тях, а при това той се е застъпвал за свободата на християнина: “Ни папа, ни епископи, ни който и да е друг човек нямат право да налагат на християнина ни дори една буква без негово съгласие”, пише той между друго. Лутер е отхвърлял 4 от седемте католически тайнства: конфирмацията, посвещаването в духовно звание, брака и миропомазанието, и е признавал само 3: кръщението, причастието под 2-та вида за всички без изключение и изповедта, но е отричал, че духовните лица трябва да бъдат единствени изповедници.

Мартин Лутер, Вавилонският плен на църквата, написана през октомври 1520.

В “Свободата на християнина” Лутер е излагал учението си за спасение чрез вяра в Бога и изобщо схващането си по религиозния живот. Той е искал християнинът да бъде обзет от любов към ближния, да му помага с каквото може, постоянно да се труди, да извършва съвестно работата и длъжностите си и прочее. Между друго той пише: “Онзи, който иска да служи на Бога, трябва да живее между хората и да им помага, с каквото може… Добрите и благочестиви дела няма да направят човека добър и благочестив, но добрият и благочестив човек върши добри и благочестиви дела”.

Тези знаменити брошури упражнили грамадно влияние. “Трябва да имаме предвид, доколко е била вече отдавна подкопана почвата на църквата в Германия, за да разберем извънредното впечатление, което направили тези лутерови брошури”, казва Филипсон..”Те са се продавали в нечути количества (за онова време): едва излизали от печат в хиляди екземпляри и трябвало да излизат нови и нови издания. В един месец от брошурата “Възвание към християнското германско дворянство” са били продадени 4000 екземпляра[44]…

Има още

Реформационна епоха – продължение 5*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Срамната търговия с вярата е била толкова по-отвратителна, че и отделни църкви добивали привилегии да опрощават грехове с пари, да търгуват с вярата на дребно. Само в Рим е имало 5 такива църкви и те не са се стеснявали да турят надписи като следния: “Тук при всяка литургия една душа се освобождава от чистилището”.

Вече в началото на ХV-ти век експлоатацията чрез индулгенциите е била така голяма и деморализирането на народните маси тъй явно, че въпреки непоколебимата вяра в божествеността на църквата и на нейните дела, са се слушали оплаквания от разни страни, а констанцкият и базелският събори са настоявали да се вземат мерки в това отношение, нищо обаче не се е постигнало, напротив, злото се е засилвало и достигнало дотам, че в началото на ХVІ-ти век, във време на най-голямото умствено движение, в продължение на 10 години 4 пъти са били издавани индулгенции (1500, 1501, 1504, 1509). Негодуванието срещу тази срамна търговия с вярата от страна на всички по-умни, по-развити и истински набожни и нравствени хора е било много голямо особено в Германия, където експлоатацията е била безбожна, ала папите не обръщали никакво внимание на това – на тях и на ум не е идвало да се отказват от такъв добър приход за “хазната на апостол Петър”.

Папа Лъв Х. Продажба на индулгенции в Германия през 1517 г.

През 1513 година за папа е бил избран един кардинал от банкерската и владетелска фамилия на медичите под име Лъв Х. Лъв Х (роден през 1475 година) е бил човек умен, образован, добродушен, щедър, покровител на хуманистите, но равнодушен към вярата – той не е разбирал религиозните работи и не е искал да ги разбира – дори безверник, разсипник, предан на разкошен живот, на блясък, на наслаждения[33], пълен епикуреец (само за трапезата му са се харчели около милион лева годишно) и благодетел на членовете от своята фамилия и на куртизаните си за сметка на “хазната на апостол Петър[34]”. Колкото се отнася до папския двор във време на Лъв Х той е бил препълнен с хуманисти-безверници, там са се представлявали безнравствени и срамни театрални пиеси, постоянно са се давали забавления и пиршества, често се е устройвал лов, на който вземали участие и духовни и светски лица, с присмех се е говорело за разни верски учения и за разни пасажи от Свещеното Писание, св. Богородица се е наричала богиня, Иисус Христос – син на Юпитер и прочее. Историкът Гичардини, приятел на Лъв Х и служител на папския двор, пише: “Не може да се каже каквото и да е лошо нещо за тоя двор, което да не е още по-лошо”. При такова положение не е чудно, че при погребението на Лъв Х, колкото и да са били порочни тълпите в Рим, колкото и да са били навикнали да гледат равнодушно на развалата около тях, придружавали погребалното шествие с викове: “Като лисица ти се вмъкна, като лъв управлява, като куче умря”, и че против него са се явили много сатири и памфлети.

Папа Лъв Х (1475-1521)

Като се е нуждаел постоянно от пари[35], Лъв Х е гледал да изтръгва суми чрез всевъзможни средства и от всевъзможни източници. Един от най-добрите източници са били индулгенциите. През 1517 година са били издадени нови индулгенции под предлог с получените от тях суми да се довърши знаменитият храм на апостол Петър в Рим. Тези индулгенции са били от 3 вида:

1) големи индулгенции, които прощавали всички направени грехове на онези, които ги купували и ги освобождавали от мъките в чистилището;

2) индулгенции, които давали право на онези, що ги купили, да си изберат тези или онези изповедници и тези изповедници добивали власт да им прощават на всяко време греховете дори и онези, които само папата е имал право да прощава;

3) индулгенции, които освобождавали душите на умрелите от чистилището.

Има още

Реформационна епоха – продължение 4*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Мартин Лутер, излязъл от самата среда на германската народна маса (“Аз съм син на селянин, баща ми, дядо ми, прадядо ми бяха истински селяни. Това съм аз” – е писал той), със своите добри качества е олицетворявал най-добрите черти на германския народ, най-добре е познавал религиозно-моралните негови нужди, но не и политическите и социалните – той е бил богослов в мозъка на костите си – и е дал своя отпечатък, може да се каже, за дълго време на религиозно-моралното развитие на Германия. “Той е учел своя народ – казва Дени, – да цени правата на човешката съвест и правилно да гледа на целта на човешкия живот: новите поколения, които се развили, като изучавали Свещеното Писание, което той е превел за тях, добили от него наклонност към свободно изследване, към мъжествена енергия, съзнание за отговорност и готовност с охота да изпълняват дълга си. Великите основатели на нова Германия от Лайбниц до Шилер, от Кант до Гьоте, са негови последователи. Тази нова Германия се явява пред нас като жътва, произлязла от онова семе, което Лутер посял в германската земя[26]”.

Извънредно трудолюбив, деятелен, енергичен, буен и страстен, с желязна воля, с просто и естествено красноречие, което е правило голямо впечатление на народната маса, Лутер винаги е действал съгласно със съвестта си. Той мъчно се е решавал да предприеме нещо, убеждавал се е постепенно и след дълги двоумения и вътрешни борби, убедил се обаче в правотата на това или на онова, е ставал непреклонен, извънредно смел и мъжествен, а при това бил е готов да жертва за убежденията си всичко, що му е било най-мило и дори живота си. Пълен изразител на преходната епоха, в която е живял, епоха на противоречия между старите и нови чувства, идеи и понятия и между старите и нови наредби, в характера на Лутер се срещат големи противоположности – той е бил двоен човек. От една страна, той е обичал природата, дружеския живот, музиката, веселбите, невинните наслаждения, нещо свойствено на добрия човек от новите векове, а, от друга страна, е бил наклонен към мистицизъм, към аскетизъм и е имал мрачни възгледи върху живота, нещо свойствено на средните векове. От една страна, той е бил разумен, прогресивен, от все сърце и душа предаден на просветата на народа си, простодушен, скромен, щедър, миролюбив, а от друга страна – консерватор и в някои отношения реакционер и по подобие на средновековните монаси суров, груб, безпощаден и дори жесток, упорит с тесен кръгозор, нетърпим към чуждите мнения и буквоед-богослов.

Лутер, чийто род е живял в едно село в Тюрингия, се е родил в град Айслебен (в Саксония, на северозапад от град Хале) през 1483 година. Баща му миньор е бил тъй беден, че майка му е била принудена да носи дърва на гърба си от близката гора. Но Лутер е страдал в детинството си не само от бедност, а и от грубостта на тогавашното възпитание в дома и в училището. Родителите му го биели жестоко и за най-малките детински грешки. Един път баща му за дребна грешка му е нанесъл такъв силен удар, че той просто го е намразил и дълго време си е отвръщал погледа от него; друг път майка му го е набила до кръв, задето без нейно позволение е взел един орех, а в училището само през един преди обед той е бил бит 15 пъти (Лутер е казвал, че училищата са били затвор и ад за децата, а учителите – техни тирани и палачи). Грубото и жестоко възпитание в дома и в училището, където при това пълнели главите на децата с разни суеверия и молитви папагалски заучавани, втълпявали им, че Бог е отмъстително същество и ги измъчвали само с “casualibus и temporalibus” (склонения и спрежения), както казва Лутер, се отразили много зле върху характера му: той е станал мрачен и дори хипохондрик, безпокоен, груб, съвсем свенлив, затворен в себе си и според думите му възпитанието е било причина да постъпи отпосле в манастир.

Мартин Лутер (1483-1546)

Бащата на Лутер е имал амбицията синът му да получи образование и добро положение в обществото, а не да бъде работник както него и затова, когато той завършва училището в град Мансфелд (в Саксония), където родителите му се преселили от Айслебен, бива изпратен (на 14-годишна възраст) да продължи учението си в училище на братята на общ живот в Магдебург, а след една година – в хуманистическо училище в град Айзенах, като се е издържал и в единия, и в другия град повече с подаяния, та често е гладувал[27]. Борбата на Лутер с бедността закалява характера му, ала в Айзенах тази борба не е траела дълго време. Поради хубавия му глас и поради голямата му набожност той бива прибран в дома на един богат гражданин, чиято съпруга, жена с благороден характер, се е отнасяла с него като със свое дете. За пръв път Лутер е видял, какво е истински домашен живот и това внася светли лъчи в душата му – никога той не е забравял живота си в Айзенах в дома на благодетелите му и винаги с благодарност си е спомнял за тях. На 18-годишната си възраст (1501 г.) Лутер постъпва в ерфуртския университет, един от главните центрове на германския хуманизъм. Баща му, чието положение се е било подобрило в това време дотам, че е могъл да го издържа, е искал да изучава правото и Лутер, при все че не е бил наклонен към правото, се подчинил на бащината воля. Съгласно с тогавашните университетски уредби трябвало да се завърши философският факултет и след това да се постъпи в онзи по правото. Лутер завършва с успех първия факултет със степен магистър (1505 г.). Във време на учението си той е имал много приятели хуманисти, чел е съчиненията на Вергилий, на Цицерон, на Тит Ливий и други, ала не се е увлякъл от хуманизма, за което е съжалявал после, а – от богословието. С особено увлечение Лутер е четял посланията на апостол Павел, съчиненията на Августин и онeзи на мистиците, често е бивал обземан от мисли за своята и на света греховност, за страшния съд Божи над грешниците, за мъките в ада, за Божието отмъщение и вече тогава е ставала борба в душата му по въпроса, по кой начин да се спаси, въпрос на който отговор не е могъл да намери. Затова често след весело прекарано време в кръга на хуманистите той е падал в мрачно настроение.

Има още

Реформационна епоха – продължение  3

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Глупостта не щади и папите, и папския двор. Папите не биха искали да се възкачат на престола на апостол Петър, казва глупостта, ако сериозно бяха се замисляли, че са длъжни да следват Иисусовото учение и Иисусовата бедност, мъки, смърт на кръста и ако сериозно бяха си припомняли, че думата папа значи баща и че носят титлата Sanctissimus. “Кой би искал в такъв случай да заеме това високо място с всички средства и кой би искал да се задържи на него чрез меч, отрова и чрез всевъзможни насилия? Да правиш чудеса не е за нашето време, да учиш народа е трудно, да обясняваш Свещеното Писание е дело за схоластиците, да се молиш е безполезна работа, да проливаш сълзи е женска работа, да живееш в бедност, значи да се изложиш на презрение… И така, за папите не остава друго, освен да налагат интердикт, да обвиняват в ерес” и прочее. Трудът те оставят на апостолите Петър и Павел, които имат достатъчно време за това, а колкото се отнася до блясъка и до ползите от този труд, папите претендират, че им принадлежат. Впрочем, грижите за религията папите са възложили на кардиналите, кардиналите – на епископите, епископите – на свещениците, свещениците – на дяконите, бялото духовенство – на черното, францисканите – на доминиканците, последните на шартрезите, които са ги възложили на вратарите. Колкото се отнася до кралете, глупостта между другото казва: “Луди биха били кралете, ако биха познавали законите, ако биха се грижели за общественото благо, ако биха презирали сладострастието и ако биха изпълнявали сериозно кралските си длъжности. Хвала на Бога! Куртизаните и ласкателите ги предпазват от тази лудост. Те ги увличат в лов, в безполезни или несправедливи войни, които наричат славни войни, или ги приспиват чрез удоволствия. Относно грижите по управлението, това е работа на министрите, които оставят тези грижи на служителите си, а последните на кочияшите си”.

След “Възхвала на глупостта” Еразъм е издал Новия Завет на гръцки (1516) с прекрасни бележки и обяснения на латински в текста. С издаването на Новия Завет, чийто истински текст не е бил познат дотогава на католическа Европа, Еразъм е указал грешките и фалшификациите на Вулгата (Вулгата се нарича старият католически латински превод на Свещеното Писание) относно онази нейна част, що се отнася до Новия Завет. Еразъм е издал и съчинения на църковни отци, работа която, както и издаването на Новия Завет, е имала за цел да се възвърне богословието към неговите първоизточници, както е казвал сам той.

С издаването на Новия Завет и на съчинения на църковни отци Еразъм е дал подтик за самостойно тълкуване на християнските първоизточници и с това е нанесъл голям удар на ученията на схоластическите авторитети, които са се считали за непогрешими, тъй да се каже, през ХІV-ти и ХV-ти век. Най-сетне Еразъм е написал и съчинение предназначено за юношеството под заглавие “Coloquia”.

Улрих фон Хутен

Улрих фон Хутен, който е принадлежал към известна много стара, но забедняла рицарска фамилия, се е родил през 1488 година в замъка Щекелберг при град Фулда и понеже е бил малък на ръст и слаб телесно, баща му е решил да го посвети в духовно звание и затова на 11-годишната му възраст го изпраща да се учи в манастир. Ала, обзет от отвращение към схоластическото манастирско обучение и от голяма любов към класическите произведения, той на 17-годишна възраст, преди да се обвърже с монашеско обещание, избягва от манастира, посещава разни германски университети и се предава на пълен с приключения живот на студент “vagabundus”, на студент-скитник[18] и на скитник поет и публицист. Оставен без поддръжка от баща си, разсърден задето е избягал от манастира, Хутен във време на постоянните си скитания по Германия е бил изложен на гонения, на глад, често е живял от случайни помощи и е спял на открито поле и на гола земя – приятелите му го наричали втори Одисей. Ала несгодите, страданията, постоянните скитания не му попречват основно да изучи старите писатели, да стане велик хуманист и да развие обширна публицистична и патриотична дейност. Добил покровител в лицето на майнцкия архиепископ, който от суета е искал да направи двореца си център на хуманизма в Германия, Хутен през 1515 година се помирява с баща си с условие да изучи правото в Италия, но не довършва учението си. Върнал се в Германия, в град Аугсбург той бива увенчан с лавров венец от самия император Максимилиан в качество на поет – голямо отличие и голяма гордост за него – и постъпва на служба у майнцкия архиепископ. Ала вследствие на неговата буйна дейност Хутен не остава дълго време намира. Преследван, той почва отново скитнически живот и, най сетне, намира убежище в замъка на водителя на рейнските рицари Франц фон Сикинген, добива голямо влияние върху него и след въстанието на рицарите избягва от Германия. Съвсем болен, той отива в Цюрих при Цвингли и наскоро умира (1523) на остров Уфенау в цюрихското езеро в крайна бедност: “Той не остави нищо – ни книги, ни покъщнина, а само едно перо” – казва един съвременник. Като го видял, Цвингли е бил обзет от състрадание, а после е писал: “Този ли е страшният Хутен, този разрушител, когото виждаме да е така нежен към народа и към децата? Тази уста ли, от която проглежда само благост и добрина, повдигна такава силна буря против папистите?”

Улрих фон Хутен (1488-1523)

Като оставим настрана недостатъците на рицаря на хуманизма, както може да се нарече Хутен, а именно, авантюризъм, раздразнителност, буйност граничеща с необузданост, той е бил един от възвишените характери на германското отечество в онези времена. Надарен с големи дарби, крайно трудолюбив, добродушен, великодушен, безкористен, с благородни пориви, Хутен е бил готов на всяка минута да се жертва за правдата, за свободата, за бедните, за слабите, за угнетените. Свободен мислител, въодушевен апостол на истината и първият, може да се каже, велик германски патриот и велик светски публицист, той е бил смъртен враг на злоупотребите и през целия си живот, без да обръща внимание на клевети, препятствия, преследвания, опасности и със слово, и с перо се е борил за църковното, държавно, социално реформиране на Германия, за просветата и прогреса на човечеството[19] и против папското господство, което изобразявал като позорно за Германия чуждо господство – нещо, което никой до това време не е бил изтъквал.

Има още

Реформационна епоха – продължение 2*

 (От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Германия се е намирала в постоянни сношения с Италия, та новото умствено движение от рано е добило влияние в тази страна. Вече от първата половина на ХV-ти век млади германци са отивали в Италия, с цел да изучат там чистия латински език и да се запознаят с по-високата италианска култура и, като се връщали в Германия, занасяли там не само онова, което научили, не само първите семена на новото направление, но и произведения от класически писатели. Най-виден от тeзи млади германци е бил Петер Лудер (1415-1474), който е живял доста дълго време в Италия и, като се е завърнал в Германия в качество на професор по латински език, пръв е тълкувал старите писатели, а след това е пътувал по Германия, за да разпространява хуманизма. Ала редом с дейците германци, които са дали първия тласък на хуманизма в Германия и отворили пътя за първите германски хуманисти, е действал прочутият италиански хуманист Ений Силвий Пиколомини, отишъл в Германия по повод на Базелския събор, в качество на секретар на един епископ, член на събора, станал след това секретар на император Фридрих ІІ и най-сетне – папа под името Пий ІІ.

Ений Силвий Пиколомини (папа Пий II – 1405-1464, папа от 1458-1464)

При всичко, че Пиколомини се е оплаквал, че неговите трудове остават безплодни, защото германските князе “предпочитат кучетата и конете пред поетите и ще умрат безславно като кучета и коне”, а германските знатни предпочитали грубите удоволствия и пиянството пред “занятието с “музите”, той през цялото време на стоенето си в Германия не е преставал да работи в полза на хуманизма и да се стреми да възбуди интерес към него. Във Виена Пиколомини е сполучил да основе кръг от хуманисти и оттам хуманизмът се е разпространявал по Германия, а особено по Южна Германия. При това под негово влияние са се отваряли училища, където старите схоластически методи на обучение са се напускали и много млади германци отивали в Италия да усвояват новото направление и се връщали оттам в отечеството си като въодушевени негови проповедници. От средата на тези германци именно са произлезли много от първите германски хуманисти, най-видни от които са били: Агрикола, Целтес и Вимпфелинг.

Рудолф Агрикола[10] (1443-1485), наречен германски Петрарка, е бил възпитаник на братството на общ живот и от него е бил изпратен да се учи в Италия. Многостранен учен, въодушевен апостол на хуманизма и ревностен патриот, Агрикола безспирно е пътувал по Германия, навсякъде е упражнявал голямо влияние и най-сетне, през 1482 година е станал професор в Хайделберг, откъдето с голям успех е работил за затвърждаването и за разпространяването на новото направление по Германия. Агрикола постоянно се е стремял да се учи, да се усъвършенства и да влияе, средновековните училища, които са били съвсем западнали, да се модернизират, или да се реформират съгласно с новото учение, както и да се основават нови. Той е бил в най-интимни отношения с Хегиус, директор на училището в Девентер, виден хуманист и един от най-добрите педагози на онова време, и е добил влияние върху него. “Аз бях на 40-годишна възраст – пише Хегиус, – когато за пръв път се срещнах с младия Агрикола. От него аз научих всичко, що зная, или поне онова, което други мислят, че зная”. Усвоил направлението на Агрикола относно учебното дело, Хегиус с голямо усърдие се е грижил за многобройните си ученици и за бедните и през целия си живот се е борел против рутината, която е владеела в средновековните училища, както и за обръщането им в хуманистически. Благодарение на усилията на Хегиус училището в Девентер е станало образцово училище на новото направление и под негово влияние са били основани и реформирани много училища в Северна Германия, дето учители са ставали бивши ученици от Девентер. Под силното влияние на Агрикола се е намирал и Дрингенберг, друг виден хуманист и директор на училището в град Шлетщад (в Елзас). Това училище, след като е било реформирано от Дрингенберг, става “перла на Елзас”, както казвали, и добива горе-долу същото значение за Южна Германия, както онова в Девентер – за Северна.

Рудолф Агрикола (1444-1485)

Конрад Целтес (1459-1508), обзет от страст към науката и към слава, спечелена на научното поле чрез упорит труд, а при това крайно енергичен и неспокоен характер, се е учил в Кьолн и Хайделберг, пътувал е по Италия, Чехия, Унгария и Полша, бил е професор в няколко германски университети, скитал е от град на град по Германия, с цел да се опознае с отечеството си, да разпространява хуманизма, да сближава онези, що му съчувствали, да основава хуманистически дружества (той е основал прочутото на времето си хуманистическо дружество, наречено рейнско) и навсякъде е привличал многобройни ученици, които ставали ревностни разпространители на новото направление. Най-сетне Целтес става професор във Виенския университет (1497) и във Виена основава научно хуманистическо дружество под името дунавско, най-старото германско научно дружество и един вид академия на науките в Германия.

Има още