ІV.2.3. Вдигане на схизмата.

Правителството осъзнало, че мирът и съгласието във всички църкви, а оттам и спокойствието в държавата могат да почиват единствено на изповядването на вярата на четирите Вселенски събора. На православните било дадено преобладаващо значение във всички части на империята, където това било възможно. След като Енотиконът показал на практика, че е един неуспешен опит на човеколюбие, той повече не бил и споменаван. С това изчезнала и видимата причина за схизмата с Рим. В бурните възгласи в храма на 15 и 16 юли народът настоявал за възстановяване на единството със Запада като необходимо следствие от всеобщото признаване на Халкидонския събор. Решенията на συνοδος ενδημουσα и патриарха и утвърждаването им чрез императoрския едикт създали широка база, върху която вече можело да се преговаря с Рим по най-трудния въпрос – изваждането от диптихите на името на Акакий[887]. Още на 1 август 518 г. с едно кратко писмо новият император известил папа Хормизд за своя избор и за желанието си за единение на Църквата[888]. С това било дадено началото на преговорите за обединение, които скоро довели до успех. Приносителят съобщил, че след него в Рим ще пристигне комесът на свещения консисториум и завеждащ неговия архив Грат, за да води преговори за възсъединяването на църквите[889]. На 7 септември той бил изпратен със заповед да не бърза особено много. В резултат на това той пристигнал в Рим едва на 20 декември[890] 518 г. с писма от императора, Юстиниан и патриарх Иоан[891]. В писмото на Юстин четем: „Блаженият мъж Иоан, първосвещеник на този царствен град, и други благочестиви мъже, епископи на разни места и градове, които се намираха тук, обявиха на Наше Величество, че трябва да изготвим и изпратим на Ваше Светейшество писма за съгласие, изповядващи истинската и православна вяра и за съединение чрез нея на досточтимите църкви, като особено настояваха Ние, освен това, да изпратим до Ваше Светейшество и собствени наши писмени грамоти. Приемайки охотно техните молби, като постоянни любители на единението, Ние решихме да продължим с Ваше Блаженство този висш божествен дар. След написването на настоящото, да удостои (Ваше Светейшество – ск. м.) да снизходи към желанията на гореспоменатите досточтими предстоятели и умилостиви със своите молитви Върховното Величество за Нас и републиката, поверена от Небето на Нашето благочестие. А за да може по-ясно да се разкрият пред Ваше Светейшество правата на мира, единението и съгласието, благоволете да отправите при Нашето свещено правителство няколко приемащи и желаещи мира благочестиви свещеници”. Юстиниан, от своя страна, канел лично Хормизд в столицата, където с нетърпение очакват примирението между църквите и че вече много е сторено в тази посока. Писмото на патриарх Иоан, освен конкретната цел – прекратяване на схизмата, имало характера и на известително послание (ενθρονιστικ γραμματα), каквито се разменяли между новопостъпващите патриарси. Иоан пише: „Приветствам Ваше Светейшество и, приветствайки Ви прославям; защото правата вяра е съхранена и утвърдена с любовта на братството. Да направи това благоволи единия всемогъщ Бог с грижата за християните и благочестивите господари. И така, за да се удостоите с Божията любов, апостолски напишете и написаното братски приемете”. Според императорския едикт, който бил издаден по негово и на συνοδος ενδημουσα предложение, патриархът признавал 4-те вселенски събора и съобщавал, че имената на папите Лъв І и Хормизд са внесени в диптихите на столичната църква.

Като основание за предстоящото единение и в трите писма се посочва само единството във вярата. Хормизд приел благосклонно изложението на патриарха, но поискал изваждането от диптихите на името на Акакий[892]. Грат провел оживени преговори с папата относно Акакий, като посочил опасенията на правителството, че анатемата над Акакий, а най-вече и над неговите приемници, ще предизвика метеж в столицата и вместо искания мир ще доведе до увековечаване на злото. Папата свикал събор и поставил пред него въпроса: трябва ли за благото на мира да се отстъпи пред Изтока относно запазването в диптихите на името на Акакий, защото се знае от опит, че то е останало главното препятствие за предшествениците на Хормизд да осветят мира във Вселенската църква? Ако бъде направена тази отстъпка, то по никакъв начин не трябва да бъдат изваждани от диптихите имената на Евфимий и Македоний, тъй като със смъртта си в заточение те заслужили славата на изповедници на истинската вяра. За решаване на случая на събора били прочетени писмата на предишните папи – Симплиций, Феликс, Геласий и Симах. Оказало се, че всички били на едно мнение: „да не се приема Източната църква в общение с Апостолския престол дотогава, докато схизматикът Акакий не бъде осъден от нея”. Съборът и папата постановили, че ще влязат в общение с Константинопол едва тогава, когато от диптихите бъдат извадени имената на Акакий, Евфимий и Македоний[893].

В началото на следващата 519 година, скоро след завръщането на Грат, потеглила и папската легация, състояща се от епископите Герман на Капуа и Иоан (с неизвестна катедра), презвитер Бланд и дяконите Феликс и Диоскор, чиито дипломатически способности не били използвани от времето на папа Симах. Те били снабдени с писма до разни лица, инструкции и пълномощия. Целият път на легатите през европейските провинции на Източната римска империя можел буквало да се нарече триумфално шествие. Те били посрещани от епископи, клирици и народ; в тяхна чест устройвали празници и извършвали тържествени литургии. Епископите на градовете Авлона, Скампи и Лихнида, безпрекословно и предварително се подписали под всички папски искания, без да дочакат решенията от Константинопол. Само Доротей Тесалоникийски със своите епископи и клир отказал да ги приеме, като обещал да стори това, когато те се завърнат. В Скампи към тях се присъединили изпратените да ги посрещнат императорски сановници – сенаторите Леонтий и Стефан.

На 25 март 519 година, Велики понеделник, те наближили Константинопол. На 10 мили от града били пресрещнати от Виталиан, племенника на Анастасий – Помпей, Юстиниан и много сенатори, които ги придружили до града[894]. На следващия ден те били представени на императора и му връчили папските писма в присъствието на сената и четирима епископи, които патриархът бил делегирал за целта. Приемайки писмата, императорът им казал: „ето, пред вас стоят епископи от този град; преговаряйте с тях по въпроса за мира”. Легатите възразили, че те не са дошли тук, за да спорят, а и нямат такива пълномощия. Те носят формула на Изповедание на вярата (libellus)[895], която трябвало да бъде подписана от всеки епископ, в т. ч. и от патриарха, който би желал да встъпи в общение с Рим. По отношение на христологията в този документ не се дава нищо ново, освен приемането на Халкидонското вероопределение от 451 г. и всички писма на папа Лъв І[896]. Никакъв опит за концентрирано изложение на оспорваната след 451 г. халкидонска формулировка нямал успех, въпреки че за това било настоявано в многобройните неразбирателства и яростни полемики. В този libellus се казва следното: „Спасението се заключава в това, да се съхрани правилото на истинската вяра и по никакъв начин да не се отклонява от преданието на отците; защото не може да се подмине словото на Господа нашего Иисуса Христа, което говори: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си (Мат. 16:18). Тези думи се потвърждават от станалите събития, защото Апостолският престол винаги пази католическата религия ненарушима. И така аз, не желаейки да отпадам от тази вяра и във всичко следвайки постановленията на отците, анатемосвам всички еретици (следва изброяване на еретиците: Несторий, Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг). По подобен начин анатемосвам Акакий, някогашен епископ на град Константинопол, станал техен последовател и съучастник, и всички, пребиваващи в общение с тях. Защото, който приема общение с тях, той наравно с тях подлежи на осъждане (тоест Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, патриарси Константинополски). Осъждайки по подобен начин и Петър (Гнафей – ск. м.) Антиохийски, анатемосвам го с всичките му последователи и с цялото му учение[897]. Одобрявам и приемам всички послания на блажения Лъв, папа на град Рим, които той е написал за правата вяра. Затова, както вече казах, следвайки във всичко Апостолския престол, аз изповядвам всичко установено от него, и освен това се надявам, че ще пребъда с Вас в това единно общение, което проповядва Апостолския престол, съхраняващ целостта на християнската религия чиста и съвършена. Обещавайки занапред да нямам общение с отлъчените от общение с Католическата църква, тоест с несъгласните във всичко с Апостолския престол, аз обещавам да не споменавам техните имена при свещенодействията. Ако някога се опитам да се усъмня в нещо от това изповедание, то изповядвам, че аз, чрез собственото си осъждане, ще стана съучастник на тези, които осъдих”.

След като тя била прочетена, легатите добавили: „нека кажат присъстващите тук четирима епископи, представящи Константинополския епископ, съгласно ли е прочетеното изповедание с църковните деяния, или е напълно несъгласно”? Можем да си представи с какво плачевно изражение на лицата и с буца в гърлото епископите промълвили: „Всичко е справедливо”[898]. Легатите изразили своята радост от този отговор, а императорът, обръщайки се към епископите, запитал: „Ако е справедливо, защо не подписвате?” Същото казали и някои от сенаторите: „Ние сме миряни; кажете, че това е истина; подпишете се и ние ще ви последваме”. Епископите не подписали[899].

Два дни по-късно, на Велики Четвъртък (28 март), патриархът получил в императорския дворец формулата, лично връчена му от легатите. Когато я прочел, останал изумен от нейния горд и високомерен тон. Той възразил, че подобен род изповедания се дават само на отпаднали от вярата, че в тази си форма то не може да бъде прието, и че ще бъде много по-добре, прилично и съобразно, ако му се придаде формата на писмо или послание. Легатите възразили, че нямат право да изпуснат или изменят дори и дума от Изповеданието. Така се оформила алтернативата: или мир при условията на пълна покорност, или продължаване на схизмата. Императорските сановници гледали на спора единствено като плод на самолюбието на духовниците, което отчасти можело да бъде пожертвано. Патриарх Иоан се съгласил да приеме папското Изповедание, но само при условие, че към него ще се прибави едно умерено по тон предисловие[900], което ще напише той самият. Легатите се съгласили, а патриархът написал: „При връчването на посланието на Ваше Светейшество, възлюбени в Христа брате…, аз се възрадвах за духовната радост на Ваше Светейшество, че Вие търсите единението на светите Божии църкви според древното предание на отците и с дух се стараете да изгоните мъчителите на разумното Христово стадо. И така, от това, което Ви писах, навярно знаете, Всесветейши, че мисля еднакво с Вас, и че и аз отхвърлям, от любов към мира, всички еретици, отхвърлени от тебе. Защото аз приемам, че светите Божии църкви, тоест Вашата на древния и тази на новия Рим, съставляват една Църква, и определям, че онази катедра на апостол Петър и тази, на този свещен град, са една катедра. Аз се съгласявам с всичко, постановено от четирите свети събори…, за утвърждаване на вярата и състоянието на Църквата, и няма да търпя да бъде разколебано каквото и да било от това, което е добре решено; опитващите се или стараещите се да разколебаят дори и едно от свещените решения, аз признавам за отпаднали от светата Божия вселенска и апостолска Църква, и явно присъединявайки се към Вашите, правилно казани думи, говоря чрез това предложено писание”. След това следва и текстът на папата. По този начин и двете течения – източното и западното – останали незасегнати. Без пряко да отхвърля папската Вероизповедна формула, патриархът приложил към нея свое, източно Изповедание, приемайки от папското само това, което е било казано правилно. Предисловието на патриарх Иоан било написано на гръцки и латински и заедно с подписания папски libellus било изпратено на папата. Веднага имената на патриарсите Акакий, Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, а също и на императорите Зинон и Анастасий, били извадени от диптихите. Легатите настоявали това да стане не само в патриаршеската катедрала, но и във всички останали църкви в империята. Епископите и архимандритите, намиращи се в Константинопол, твърдели, че след като патриархът е подписал, техните подписи стават излишни. Легатите обаче заявили, че няма да влязат в общение с някого, който лично не се е подписал. В крайна сметка папските пратеници успели да се наложат и епископите и архимандритите подписали. До всички провинции била разпратена императорска сакра против онези, които все още се противопоставяли на единството на църквите[901]. Така звучат докладите на легатите до папа Хормизд[902].

На 31 март (Възкресение Христово) всички се отправили към храма „Св. София”, заедно отслужили св. Литургия и влезли в евхаристийно общение. Стекло се огромно множество народ. Всеобщата радост била толкова голяма, че по израза на папските легати, не можела да се опише с перо. Константинополските клирици уверявали, че не помнят друг ден, в който да имало толкова много причащаващи се. В доклада си легатите отбелязали и факта, че въпреки опасенията, нямало нито бунт, нито кръвопролития, нито всенародно въстание. Всички се радвали на отдавна желания мир[903]. За обстоятелствата около възстановяването на църковния мир императорът, патриархът, Юстиниан и много други важни персони написали писма на папата. В заключението на своето писмо патриарх Иоан благодарил на папата, че е изпратил по негова молба миролюбиви и достойни за Апостолския престол мъже, които съблюдават [904]. Огромна била радостта и в Рим, след като папата, получавайки писмата на императора и патриарха, възвестил за края на разделението.

Човекът, който допринесъл най-много за изострянето на въпроса с диптихите, бил александрийският дякон Диоскор, който в средата или края на януари 519 г. бил присъединен към папската делегация като неофициален съветник и преводач, като все повече печелел влияние върху нея. На 22.ІV.519 г. Диоскор изпратил на папата една собствена добавка (suggestio) към основния доклад на легатите, които пристигнали в Рим на 19 юни[905]. В нея се съобщава, че, след сключването на мира в самата столица, под натиска на папските легати от диптихите са извадени имената както на Акакий, така и на всички столични патриарси през периода от 489 до 518 г., а също и на императорите Зинон и Анастасий.

Строгостта, с която папа Хормизд и дякон Диоскор процедирали при сключването на мира между катедрите на Рим и Константинопол, е трябвало, според споменатата добавка на последния, да бъде приложена и по въпроса за църковното общение между столицата и останалите източни патриаршии и епископски катедри. Рим, според него, трябвало да предпише точните изисквания за това. Това щяло да застраши делото на единението, особено ако въпросът за диптихите без разлика навсякъде се поставял толкова настоятелно[906]. На 9.ІХ.520 г. император Юстин справедливо и авторитетно се оплаква от неотстъпчивостта в папските писма по въпроса за диптихите, по който един от предшествениците на Хормизд (папа Анастасий ІІ) е действал много по-меко[907], като е настоявал за изваждането на името само на Акакий. Едва при столичния патриарх Епифаний (520-535), приемник на Иоан ІІ, папа Хормизд се съгласил на Константинополската църква да се предостави по-широка свобода за взимане на решения относно допускането или недопускането до общение на останалите катедри, при условие, че поставените в неговата формула изисквания се спазват неотклонно[908]. Споменатите предупреждения на императора явно са имали някакъв ефект.

Схизмата, носеща името на Акакий, била към края си. На пръв поглед изглеждало, че императорската власт капитулира пред папата. В действителност обаче тя пожънала плодовете от възстановяването на единството в Православната църква. През 518 г. Виталиан, приятелят на Теодорих и Хормизд, борецът за Халкидонското православие, представлявал опасност за новите владетели. Когато две години по-късно[909] той бил убит, никой не се развълнувал. Докато траело разделението и императорът бил на едната страна, а папата на другата, общият интерес обединявал последния с Теодорих. Под закрилата на остготските ариани папите успели да развият до небивала висота претенциите на Рим за главенство. Между обединената вече Църква и еретическата остготска власт рано или късно е трябвало да се прояви враждебност, въпреки че дворът в Константинопол засега се отнасял любезно с непобедимия крал. Още преди Юстиниан да протегне ръка към Италия, папската институция, притисната между Рим и Равена, вече не била субект, а обект на една политика, на която липсвали реални средства, за да се наложи. Непосредствено след сключването на мира станало ясно, че Юстин и Юстиниан, които заради единството на Православието одобрили безрезервно всички претенции на Рим, са били по-неудобни и по-претенциозни господари от техния предшественик-схизматик Анастасий. Отначало скитските, тоест готските монаси от обкръжението на Виталиан, след това, под влияние на двете сирийски провинции, и тези, които при Анастасий били влезли във връзки с Рим, а накрая и самият Юстиниан, искали приемането на формула в официалното вероопределение на новообединената Православна църква, което разрушавало твърдо отстоявания от папите през цялото време на схизмата принцип, че освен Халкидонския символ и Tomus Leonis не съществува необходимост от никакви други тълкувания или нови вероопределения. Юстин и Юстиниан защитавали опозицията в трите източни диоцеза, която била против да бъдат отлъчени post factum всички приемници на Акакий чрез изваждането на имената им от диптихите. Хормизд все още не знаел как да парира тези атаки с гъвкава твърдост. Опитът му да осъди пред своя трибунал в Рим разбунтувалия се Доротей, митрополит на Тесалоники, не сполучил. Напротив, той станал свидетел на това, как свързаната с викариата в Тесалоники папска супремация над Източен Илирик се стопява до една ставаща все по-нереална претенция. От по-нататъшни разочарования го предпазила смъртта му на 6.VІІІ.523 г. Тридесет години по-късно папството пропаднало в една бездна, от която дори и иерархичната мощ на папа Григорий Велики (590-604) не би могла да го изтегли, ако лангобардите не били завзели поне в Италия властта от реставрираната от Юстиниан империя.

___________________________________

887. Coll. Avell., p. 593.

888. Вж. Iustinus Augustus, Ep. ad Hormisdae papae. – In: Coll. Avell., Ep. 141, p. 586. Отговорът на Хормизд, ibid., Ep. 142., 586-587.

889. Ibid., 587-588.

890. Ibid., Ep. 142, р. 588, 592.

891. Ibid., Ep. 143, 147, 146.

892. Ibid., Ep. 145.

893. Baronius, op. cit., Nr. LXXV, LXXXII, LXXXIII.

894. Baronius, Annales ad anno 519, Nr. XXXIV sq; PL, t. LXIII, cols. 445-446.

895. Вж. Exemplum Libelli Ioannis episkopi Constantinopolitani. – In: Coll. Avell., Ep. 159, 607-610. Основният текст на този документ е взет от формулата, дадена от папата още на 11 август 515 г. на неговите легати, които трябвало да я представят на събора в Ираклия, ср. Coll. Avell., Ep. 116b, 520-522.

896. Coll. Avell., Ep. 159, р. 609.

897. Това подреждане на имената би трябвало да подтикне към размисъл. Севир Антиохийски не е споменат в този списък, както и в екземплярите на формулата, които били подписани на 16 март 536 г. (ср. Coll. Avell., Ep. 89, 90), въпреки че след това на Константинополския събор (2 май-4 юни 536 г.) над него и Антим Константинополски е била произнесена анатема, ср. ACO III, 178-182.

898. Coll. Avell., р. 620.

899. Курганов, пос. съч., с 317.

900. Ср. Coll. Avell., Ер. 159.

901. Coll. Avell., р. 626.

902. Coll. Avell., Ер. 167; 223.

903. Baronius, op. cit., Nr. XLV-XLIX; LIII-LVI; PL, t. LIII, cols. 443-444; 447-448.

904. Ibid., Nr. LVII-LXX.

905. Suggestio Dioscori diaconi per Pullionem subdiaconum. – In: Coll. Avell., Ep. 167, 618-621.

906. Ibid., p. 620.

907. Вж. Coll. Avell., Ер. 232, 701-703.

908. Ср. Hormisdas papa, Ep. ad Epiphanios, ep. Constantinopolitanum (26.III.521). – In: Coll. Avell., Ep. 237, 726-728.

909. Marcellinus, op. cit., p. 101: septimo mense consulatus (520 г.). На 18 юли с. г. той бил все още жив, ср. Coll. Avell., p. 696

Изобрежение: папа Хормизд (514-523)

Следва…

ІІ.3. Папа Феликс ІІІ. Начало на схизмата

Строго православните, които не приели Енотикона, се отделили от своите патриарси и преминали на страната на Римския папа. Ревността по вярата се примесвала с властолюбие, честолюбие и други човешки страсти в средите както на еретиците, така и на православните. Вече се спомена, че Иоан Талая, при появата на Петър Монг, избягал от Александрия в Рим при папа Симплиций. По своя характер той представлявал пълна противоположност на починалия Тимотей Салофакиола: заемането на патриаршеския престол за него означавало повече, отколкото мирът в Църквата. След пристигането си в Рим Талая започнал да разгласява, че е „низвергнат от своя престол заради вероучението на папа Лъв и Халкидонския събор, и че на негово място е поставен друг, който е противник на това учение”[393].

Писмото[394], в което Зинон обявявал Петър Монг за достоен за патриаршеската корона на мястото на клетвопрестъпника Иоан Талая, било предадено от Ураний на папа Симплиций в момента, в който той се готвел да отговори положително на съобщението на клира на Александрийската църква относно въздигането на Талая за патриарх[395]. Папата задържал този отговор, но в писмото си до императора[396] протестирал против избора на Петър, понеже като еретик той бил низвергнат и в най-добрия случай, след полагащото се покаяние, би могъл да бъде отново приет в Църквата като мирянин, но в никакъв случай не би могъл да бъде допуснат до патриаршеския престол. Акакий не бил изпратил писмо до папата по императорския куриер. Симплиций го упреквал за това му неприязнено отношение, описвал в какво деликатно положение го е поставило неясното писмо на императора и завършвал с повелителен тон с настояване Акакий да отклони императора от намеренията му[397]. В същия ден (15 юли 482 г.) по друг вестоносец тръгнал отговорът на папата на синодиката на Каландион[398]. Упрекът и предупрежденията били повторени накратко и тук. Нито тези писма обаче, нито дори и едно трето[399] от 6 ноември 482 година накарали Акакий да наруши обмисленото си мълчание. За разлика от предшественика си Анатолий, на него не му било нужно с любезно раболепие да прикрива вътрешната си съпротива срещу господарските претенции на Рим. Откакто последният признат от Константинопол западен император бил прогонен в изгнание, а впоследствие и убит (480 г.), юридически върховното господство над папата преминало в ръцете на източния император. Фактическият владетел на Рим Одоакър, който бил неримлянин и еретик, получил от Зинон само титлата патриций и не се числял към Православната църква.

По времето, когато Ил напуснал столицата, в спора между Константинопол и Рим, появил се след признаването на Петър Монг, следва една пауза, породена от продължилото месеци боледуване на папа Симплиций[400]. Изглежда, че част от римския клир, в съгласие със сенаторите, които не искали скъсване с императорския двор в Константинопол, направила опит да бъде посочен приемникът на Симплиций още преди смъртта му[401]. Лежащият на смъртно легло папа все още имал силата чрез префекта на гвардията, който бил православен римлянин, да повлияе на Одоакър в смисъл неговото правителство да не признава избора на нов папа, ако предварително не бъде консултирано за това[402]. Оттук може да се заключи, че Одоакър одобрявал поведението на Симплиций, който оставал верен на твърдо провеждания от времето на папа Лъв І принцип на папската политика, който гласял: безусловно придържане към Халкидонския символ без оглед позицията на Константинополската патриаршия и събитията в Александрия и Египет[403]. На 10 март 483 г. Симплиций починал, а три дни по-късно Феликс ІІІ (483-492) бил интронизиран със съгласието на правителството на Одоакър. Талая започнал да наговаря и него както срещу Петър Монг, така и cрещу Акакий, който го приел в общение, като дори наричал последния главна причина за всички смутове, ставащи на Изток[404]. Изборът на нов папа предлагал удобна възможност да бъде възстановена кореспонденцията с императора[405], който категорично бил признат за единствен владетел[406]. Това бил още един повод да се пише и на Акакий, въпреки че поради упоритото си мълчание той се изложил на подозрението, че е смятал за стоящо под собственото му достойнство да оказва дължимото им според папите страхопочитание[407]. Двете посочени писма застъпват тезите, че Петър Монг трябва да бъде осъден от Зинон и Акакий като противник на халкидонската вяра, и че императорът бил обещал на православния александрийски клир да утвърди за приемник на Тимотей Салофакиола единствено ръкоположен от този клир привърженик на Халкидонското православие[408]. От това следвало, според Феликс, че ако Петър Монг бъде признат за легитимен Александрийски патриарх и приемник на Салофакиола, то с това Халкидонският символ губел своята задължителна за цялата Православна църква правна сила. И дума не става за някакви условия, които, ако биха били изпълнени от Петър Монг, той би могъл да бъде допуснат от императора до патриаршеската катедра. Адресираният до Петър императорски едикт (Енотикон) не бил споделен с римската катедра нито от императора, нито от Акакий или Петър Монг[409]. Оттук Феликс извлича основания да го игнорира – практика, от която не отстъпили и неговите приемници[410], което им позволявало да се представят като пазители на Православието, без да поемат риска от догматически разяснения и противопоставяния.

Вероятно Феликс е хранил малка надежда, че с тези свои писма ще промени политиката на съюзения с императора Константинополски патриарх, но той, както и предшественикът му, не искал да приеме факта, че антихалкидонската и враждебна на Рим Александрийска патриаршия е била приета отново в лоното на Православието, без за това въобще да бъде питан папата. На него му се струвало недопустимо и това, че неговите обръщения и протести дълго оставали без отговор. За да не бъде сполетян от унижението, претърпяно от Симплиций, папа Феликс назначил двама епископи от пряко подчинените на Рим провинции – Виталий от Триенциум в Пицена и Мизин от Куме в Кампания[411], а също и defensor-а на Римската църква Феликс, за свои легати, които трябвало да предадат писмата му и устно да преговарят със Зинон и Акакий. Тази не много приятна задача се превърнала в опасно начинание. Малко преди легатите да отпътуват[412], Иоан Талая съобщил от достоверен източник нови подробности за делата на Акакий[413]. Иоан Кодонат, когото Петър Гнафей напразно се опитвал да направи митрополит на Апамея в Сирия Втора, сега бил обезщетен от Акакий с ръкополагането му за митрополит на Тир, въпреки че преди това самият Акакий изисквал от папа Симплиций да не допуска в общение нито Кодонат, нито Гнафей[414]. Талая връчил от свое име на Феликс и едно обвинително писмо против Акакий. Папата не можел да не го вземе под внимание, още повече, че това представлявало един съществен, макар и още неназован открито пункт в застъпваната от Феликс позиция против Константинопол, че не Петър Монг, а Иоан Талая е легитимният патриарх на Александрия. Според каноническото право само Вселенски събор би могъл да разреши този спор, но в момента било безнадеждно да бъде молен императорът за свикването му. Ако това писмо бъдело просто препратено на императора, това пък би означавало един недостоен отказ на папата от претенциите му за първенство. При това положение Феликс се осмелил да покани обвинения Константинополски патриарх да отговаря пред Римския поместен събор, за което той и известил императора[415]. Няма сведения дали легатите, на които били предадени и тези писма, са получили специални инструкции за начина и времето, когато те трябвало да бъдат връчени. Освен другите неудобства, тази покана до Акакий била едно нечувано изискване, каквото само папата можел да си позволи, тъй като Рим и Италия били извън обсега на властта на императора, а Одоакър бил дал на Феликс свобода на действие.

Легатите били вече на път, когато в Рим пристигнало едно писмо от игумена на манастира на акимитите Кирил, в което се съдържали остри упреци за бездействие в момент, когато огромна опасност е надвиснала над православната вяра[416]. При това не се споменавало, че Феликс твърде дълго се е забавил с изпращането на легатите. Те вероятно напуснали Рим през април или май 483 година[417]. Много повече акимитите критикували дългото забавяне на реакцията от страна на Рим по повод издаването на Енотикона и признаването на Петър Монг, като смятали, че папата е трябвало незабавно да настоява за безусловното признаване на Халкидонския символ. Феликс се възползвал от тази неочаквана подкрепа и изпратил на легатите си заповед да не започват преговорите преди да са говорили с Кирил и да са получили неговите указания[418]. С това акимитите чийто произход се губи в тъмата на легендите и дотогава били споменавани само спорадично[419], се превърнали във важен фактор в църковно-политическите борби, които се разигравали в Константинопол. Те били едно братство, подобно на намиращото се под общото ръководство на правилото за трудолюбие (φιλóπονοι) в Александрия[420]. Акимитите се стараели да изпълняват аскетическите изисквания на едно по възмжност непрекъснато богослужение в храма на общината си, което не било прекъсвано и през нощта. Тъй като това било възможно само при разделянето им на смени, те е трябвало да живеят заедно и образували киновийна община под ръководството на архимандрит. Великата им лавра се намирала на азиатския бряг на Босфора срещу залива[421] с пристанище, наречен Анаплус, и не била под пряката юрисдикция на Константинополсия патриарх, а на титулярния[422] митрополит на Халкидон[423]. Положението на географска близост и юридическа независимост от намесата на столицата създавало в това единствено по рода си монашеско братство стремежи към автономия. Със станалата традиционна от времето на Евтихий съпротива срещу Александрия, те се оформили в една твърдо прохалкидонска групировка през период, когато императорът бил готов да принесе безусловната валидност на Халкидонския символ в жертва на общението с монофизитската Александрийска църква. Защитата на Православието от само себе си приближавала акимитите до Рим. Самоуверените монаси обаче не винаги били удобни съюзници.

Когато папските легати пристигнали в Константинопол (лятото на 483 г.), столицата била изправена пред заплахата от война с Ил. Каландион Антиохийски, водачът на халкидонистката партия в диоцез Ориент, който имал сигурната подкрепа на Ил, временно бил оставен на мира. Константинопол трябвало да остане спокоен. По тази причина, а и заради това, че избягалите от Египет епископи и клирици намерили в тях опора за обвиненията си по повод срамните дела на Петър Монг[424], на акимитите трябвало да бъде попречено да получат подкрепа и от римските легати. Така, чрез умелото използване на тактиката на „камшика и моркова”, Зинон и Акакий се постарали да обезвредят римската делегация[425], като постигнали блестящ успех. Първоначално задържани и с отнети документи, заплашвани[426], а след това освободени и наградени, заблудени от дадените им от императора и патриарха гаранции, че окончателното решение ще бъде предоставено на римската катедра, двамата епископи им се доверили напълно. Те участвали в празничната процесия с Акакий и пратениците на Петър Монг през столицата и се причестявали с тях. Тъй като нямало опасения от възражения от тяхна страна, на литургия името на Петър Монг било споменато публично и отчетливо, което дотогава ставало само скришом. Диаметрално противоположно било поведението на представителите на акимитите и на избягалите от Египет православни, които очаквали от легатите твърдо поведение и настоявали[427] те да вземат писмени отговори от Зинон и Акакий на папските писма[428], които да представят в Рим. Императорът повторил старите си обвинения срещу Иоан Талая и подкрепил Петър Монг, който бил признат не без проверка, а след като лично положил подпис под Никейския символ, чийто авторитет бил признат и в Халкидон. Освен това и народът на Александрия го искал за патриарх. Накрая Зинон се позовал и на съветите на Акакий. Той пък, от своя страна, похвалил действията на императора и православието на Петър Монг, с когото и последователите на Тимотей Салофакиола били в общение. Александрийската църква, според него, си била отдъхнала и отново се хранела с духовна храна. В същото време той остро нападал Иоан Талая. Подобно на Зинон, Акакий също твърдял, че строго се придържа към Халкидонския символ[429]. Феликс, третият член от папската делегация, се бил забавил по пътя поради болест и пристигнал след двамата епископи. Акакий счел за излишно да го приема отделно след всичко, което двамата епископи вече били направили.

Архимандрит Кирил бил бесен от поведението на двамата легати. Той със своите акимити, с поне част от архимандритите на столичните манастири и с египетските бегълци смятал да формира една групировка, която под знамето на Рим трябвало да се опълчи срещу Акакий, както това станало преди това срещу Василиск и Тимотей Елур. Вместо това обаче двамата легати не само го изоставили, но и правели всичко, за да укрепят позициите на омразния му патриарх. За да предотврати евентуален успех на легатите в Рим, Кирил изпратил един от своите монаси – Симеон, снабден с богат набор от писма и документи, и един константинополски презвитер, като успял да нареди така нещата, че те да пристигнат в Рим заедно с легатите[430]. Те заявили на папата, че неговите пратеници са се отклонили от дадените им от него инструкции и тържествено приели в общение еретика Петър Монг. Техните показания потвърдили и египтяните-халкидонисти, които също отричали законността на ръокоположението на Монг и обвинявали Акакий в съдействие на последния. Папата счел за разумно да се довери повече на тези, донесени по частен път писма и устни сведения, отколкото на официалното императорско известие. Той не се интересувал от затрудненото положение на Източната империя. Освен това го дразнел и независимият тон в писмата на Зинон и Акакий, от когото очаквал покорство. За изясняване на случая Феликс свикал събор в Рим, на който легатите трябвало да отговорят на обвиненията на пратениците на Кирил. Легатите показали пред събора също толкова малко кураж, колкото и в Константинопол. Съборът ги низвергнал и отлъчил, „докато чрез Божия Промисъл, усилията на един православен император и на християнския народ (на Александрия – ск. м.) Александрийската църква не се сдобие с православен епископ”. В присъдата се добавяло, че „Римската църква не признава еретика Петър, когото апостолската катедра отдавна е осъдила; достатъчно основание за това е, че той, ръкоположен от еретик, не може да управлява православни”. По-нататък се казва, че Акакий заслужава най-строго наказание, защото по-рано в писмото си до папа Симплиций[431] той сам нарича Петър еретик, а сега е дал лош съвет на императора, към когото не е запазил нито истинска лоялност, нито пък е останал верен на каноните и на вярата на отците[432].

След поражението, което Римската църква претърпяла вследствие виновното поведение на нейните легати, трябвало да има подобаващо наказание, с което да се възстанови престижът на Рим пред константинополските монаси и акимитите[433]. Съборът от 67 епископи, които подписали представения им от папата декрет за отлъчване на Акакий[434], вероятно е бил в същия състав като съборът, който преди това осъдил двамата легати[435]. Декретът[436] от 28 юли 484 г. започва с обвинението, повдигнато още от папа Лъв І срещу патриарх Анатолий, че е изпросил на последното заседание на Халкидонския събор съгласие за признатите там привилегии на катедрата му[437]. На това основание Акакий е обвинен, че е нарушил 6-о Никейско правило чрез узурпиране на непринадлежащото му право да ръкополага митрополитите на Понт, Асия и Тракия. Като доказателства били посочени преместването в Тир на прогонения от гражданите на Апамея и Антиохия Иоан Кодонат, въздигането в презвитерски сан на един, иначе неизвестен, но свален и отлъчен преди това дякон, но най-вече възстановяването на общението с Петър Монг, за чието осъждане той самият навремето бил уведомил Римската църква, както това доказва приложеното към декрета писмо[438]. Тези негови последни и срамни дела попадали под проклятието на Халкидонския събор, както и преследването на халкидонистки настроени епископи и клирици и осксверняването на гроба на Тимотей Салофакиола[439]. По последния пункт съборът би извинил Акакий, като декларира, че неговото осъждане не било мислено в този смисъл[440]. Следва въпросът за поведението на папските легати в Константинопол, които били низвергнати и отлъчени, защото се поддали на изкушението. Съборът намира Акакий виновен също и за това, че не е намерил у себе си смелост да отговори пред Римската катедра на обвиненията на Иоан Талая[441]. На предложението, че чрез признаването на Петър Монг отново биха били спечелени спокойствието и мирът в Александрийската църква, съборът възразява, че онези от предишните привърженици на Тимотей Салофакиола, които преминали на страната на Петър Монг и с които Акакий се хвалел, че ще влезе в общение, са също такива еретици, както и самият Петър Монг. Присъдата е формулирана по-възможно най-острия начин: „ти сам се изключи от числото на вярващите, титлата и длъжността ти на епископ са отнети и никога от теб не трябва да бъдат свалени оковите на анатемата”. С това трябвало да бъде прерязан коренът на растящото недоверие сред константинополската опозиция във връзка с огорчението й от поведението на легатите[442]. От друга страна обаче папата и неговият събор сами се лишили от всяка възможност за връщане назад. Станалият вече невъзможен за решаване поради радикалния разрив казус на Иоан Талая бил разрешен, като той бил обезщетен с епископската катедра в гр. Нола[443]. На епископите на Александрийската църква било изпратено за сведение едно окръжно послание[444], с което се обявявала неоспоримата анатема на Петър Монг.

Така започнал 35-годишният разкол (484-519) между Източната и Западната църкви, известен като Акакиевата схизма. Когато Акакий узнал за тази постъпка на папата, той обявил отлъчването си за нищожно като неканонично и незаконно и сам, на свой ред, извадил името на Феликс от диптихите[445]. За да може да влезе в сила, папската отлъчителна грамота трябвало да бъде връчена лично поне на един клирик. С изпълнението на тази доста деликатна задача[446] бил натоварен един от високопоставените римски клирици на име Тутус, който бил назначен за defensоr ecclesiae и изпратен в Константинопол. Той успял да се измъкне от шпионите по пътя си и да достигне един от столичните манастири, където провел съвещания с другите опозиционно настроени монаси, вероятно акимити, които при появата на патриарха трябвало да му връчат отлъчителната грамота. В действителност те успели да я закачат на епископските му одежди, за което някои заплатили с живота си, а други били пребити от привържениците на Акакий. Той самият не само отслужил литургията, но и успял да изложи папския пратеник на същото компрометиране, както и предишните легати. С посредничеството на една дама той склонил Тутус да сключи с него договор, за който не се знае нищо повече от това, че е бил възприет като предателство. Най-вероятно от него се искало да декларира, естествено не безвъзмездно, че начинът, по който грамотата била връчена на Акакий, я прави юридически невалидна[447]. Във всеки случай константинополските архимандрити и акимитите усетили не съвсем чистите сделки на папския пратеник и отново изпратили делегация в Рим с послание, в което се оплаквали от Тутус. На Феликс отново не му оставало нищо друго, освен не само да лиши обвинения от новата му служба, но и да го отлъчи[448].

В декрета, с който Акакий бил отлъчен[449], били упоменати само два случая, в които той бил обвинен в нарушаване на иерархическия ред: преместването на Иоан Кодонат в Тир и въздигането в презвитер на един подозрителен дякон. За уволнения не се споменава, тоест вероятно такива не са били извършвани. Антиохийският патриарх Каландион все още бил на катедрата, въпреки че в писма до Зинон и Акакий той остро протестирал срещу Енотикона[450]. След като през 482 г. било възстановено общението с Петър Монг, Ил вече бил фактически владетел на диоцез Ориент. Отлъчителната грамота била връчена на Акакий точно в деня (28 юли 484 г.), когато Леонтий влязъл в Антиохия като император. Тези събития принудили Зинон временно да не закача Каландион[451]. Узурпацията на Леонтий била краткотрайна[452]. След като се справил с нея, императорът започнал репресии срещу епископите, които не искали да приемат Енотикона и да влязат в общение с Петър Монг, като те били обвинени в държавна измяна, тъй като с позициите си искали да се харесат на узурпатора. Каландион, който извадил от диптихите името на Зинон[453], бил заточен и заменен с Петър Гнафей. От катедрите им били свалени и митрополитите на Тарс в Киликия Първа и Иерапол в Августоефратезия, епископите на Кир и Самосата от същата провинция, епископите на Константина, Имерия и Теодосиополис от провинция Остроена, епископът на Халки от Сирия Първа и на Мопсуестия от Втора Киликия[454]. В Рим станало известно насилственото сваляне на Каландион и връщането на Гнафей. Каква е била ролята на Акакий в тези събития там или не знаели, или не искали да знаят. Тъй като, в резултат на хитрите му маневри и поведението на Тутус, в константинополските манастири и сред акимитите отново се появило недоверие към римската политика, на 5 октомври 485 г. било изпратено римско синодално послание до три адресата, за да се изключи всяка фалшификация: до архимандритите на столичните манастири и акимитите, до клира и народа на Константинопол и до сената[455]. В него още веднъж се напомняли вече минали събития като съдът над Мизин и Виталий и отлъчването на Акакий. Подчертавало се, че това не са актове лично на папата (което предполага, че е имало някои подобни съмнения), а са извършени според твърдия обичай от името (ex persona) на всички епископи на цяла Италия, събрани на събор[456]. Потвърдено било още веднъж и приложено посланието[457], което Тутус връчил на Акакий. Римският събор се бил събрал повторно, защото Акакий не бил усмирил яростта си срещу Църквата и на мястото на прогонения Каландион поставил отдавна осъдения от самия него Гнафей. Съборът призовавал към съпротива срещу Акакий, тоест към прекъсване на общението с него [458]. В някои от изворите[459] се е запазило мнението, че Акакий е издействал назначаването на Петър в Антиохия. Впоследствие обаче и в Рим се получила по-подробна и точна информация по случая.

За момента били изключени всякакви директни сношения на Римската катедра с Константинополската патриаршия. Когато патрицият Андромах, който в една грамота на Одоакър от 489 г. е титулуван като съветник и магистър на офциите[460], отишъл в Константинопол като негов пратеник, той носел със себе си и обширна инструкция от папа Феликс, с която бил упълномощен още веднъж да направи опит да убеди Акакий да се откаже от грешките си и възстанови общението си с Римската църква. Този опит останал безуспешен[461].

Според състоянието на нещата, както то е описано в двете синодални послания на римските събори от 484 г. и 485 г[462], схизмата не би трябвало да продължи дълго време. Смъртта скоро свалила противниците един след друг от историческата сцена. Първи я напуснал Петър Гнафей[463] през 488 г. Смъртта на Акакий (26 ноември 489 г.)[464] представлява най-важният разделителен пункт в историята на носещата името му схизма. Променила се не само църковно-правната страна на спора, тъй като римската анатема вече се отнасяла до един покойник, но бил сложен и край на хегемонията, която Константиполската катедра упражнявала над Православната църква на Изток, понеже тя вече не била заемана от патриарх, който живеел с разбирането да управлява едновременно императора и епископата. Когато изчезнал натискът на твърдата му воля, опозиционните сили се почувствали свободни да действат за смяна на курса. Халкидонистите успели да наложат премахването на утвърдената и упорито отстоявана от Акакий позиция по спора и започнали преговори с Рим. Зинон, лишен от обичайния си съветник, и поставеният от него патриарх Фравита[465], също взели участие в този процес, като се стараели да запазят валидността на Енотикона дотолкова, че за това да не бъде заплатено нито с паметта на Акакий, нито пък с общението с александриеца Петър Монг.

__________________________

393. Еvagrius, op. cit. III, cap. 15.

394. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 152.

395. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

396. Coll. Veron., Ep. 1, cр. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

397. Coll. Avell., Ep. 68.

398. Coll. Avell., Ep. 69.

399. Coll. Veron., Ep. 3.

400. Ср. Coll. Berol., Ep. 20, p. 64.

401. Думите на префекта на гвардията на Одоакър, казани на заседание на сената след смъртта на Симплиций, ср. в MGN, auctores antiquissimi 12, p. 448.

402. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 202.

403. Това ясно личи в Leo, Ep. 74; 75; 102. Противниците на Халкидон според него са едно „незначително малцинство”.

404. Theophanes, op. cit., p. 204: σημαίνοντες Ακακιον είναι αίτιον των κακων.

405. Coll. Berol., Ep. 20 от 13 март 483 год., р. 63.

406. Unicum in te superest prisci nomen imperii.

407. Coll. Berol., Ep. 21 от същата дата, p. 69.

408. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

409. Liberatus, Breviarium, cap. 18, съобщава, че императорът бил заповядал на дукса на Египет да постави Петър Монг за патриарх, след което той да уведоми със синодики Акакий и Симплиций Римски. Писмата на папите Симплиций и Феликс доказват, че Петър никога не е изпращал синодика в Рим.

410. Това не изключва факта, че отделни фрази от него са били използвани, без да се посочва произходът им, ср. Coll. Berol., Ep. 20, р. 68. Повече подробности вж. в Schwartz, Ed., PS, S. 203.

411. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 451.

412. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18.

413. Coll. Avell., Ep. 99, p. 449.

414. Ibid., Ep. 99, p. 450.

415. Coll. Berol., Ep. 22; 23.

416. Evagrius, op. cit., III, cap. 19.

417. Писмото на папата до Зинон „относно Халкидонския символ и преследването на православните от краля на вандалите Хунерих” (ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop. 71) вероятно е предизвикано от прочетения в присъствието на императорските пратеници на Възнесение (19 май 483 г.) в катедралната църква на Картаген императорски едикт, с който се насрочвал религиозен диспут между православни и ариани на 1 февруари 484 г. Епископ Евгений Картагенски поискал от Хунерих на този диспут да присъстват и православни епископи от империята, но получил отказ, ср. Victoris Vitensis, op. cit., 2, 38-42. Известията за тези събития пристигнали в Рим с голямо закъснение и предизвикали Феликс да пише на императора, че Православната църква трябва да излезе единна срещу краля-еретик и не трябва да се допуска никакво разцепление относно Халкидонския символ. Впоследствие това писмо било прочетено на Римския събор, който съдил легатите, поради което явно е свързано с тяхната мисия. Вероятно то им е било препратено с едно напомняне (ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 20). При всички положения обаче при пристигане на вестите от Картаген в Рим легатите вече били отпътували.

418. Evagrius, op. cit., III, cap. 19.

419. Блажени Теодорит Кирски използвал познанството си с някои делегати, изпратени по особен повод в диоцез Ориент, за да започне кореспонденция с архимандрита на акимитите Маркел, след като около Великден 448 г. той получил заповед да не напуска гр. Кир (ср. Schwartz, Ed., Der Prozess des Eutyches, S. 58) и продължил тази кореспонденция и след осъждането му от Разбойническия събор (ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 142). Повече от вероятно е, че това е същият този Маркел, който последен, тоест post factum, подписал присъдата на συνοδος ενδημουσα (448 г.) срещу Евтихий (ср. АСО ІІ 1, р. 147), а през 451 г., на заседание на Халкидонския събор, се изявил като яростен негов противник. Ibid., p. 310; 315.

420. Zacharias Rhetor, Vita Severi. – In: PO, 2, p. 24; 12; 33.

421. Според Vita Danielis, p. 143; 134, от Константинопол до акимитския манастир можело да се достигне само при северен вятър, така че човек трябвало да пътува под закрилата на европейския бряг чак до Анаплус, а после да се остави на вятъра да го преведе през пролива до лежащия още на юг манастир.

422. Ср. Gerland, E., V. Laurent. Les listes conciliaires, p. 9.

423. В Codex Encyclius L V 136; M VIII 1014, архимандритът се подписва της μεγαλης μονης των Ακοιμίτων υπό… τόν… επίσκοπον της Χαλκηδονέων μητροπόλεως. Студий (консул през 454 г.) поставил акимити в основания от него манастир „Св. Иоан Кръстител”, ср. Theodorus Lector, op. cit., 1, cap. 17, но от това той все още не можел да се нарече акимитски манастир, както не можели да носят това име и други манастири, в които „незаспиващи” (акимити) се грижели за богослужението.

424. Ср. Coll. Veron., Ep. 5, p. 6; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 44; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

425. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 373; Theophanes, op. cit., 204-205; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619.

426. Ср. Theophanes, op. cit., р. 131; ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 72.

427. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 73.

428. Evagrius, op. cit., III, cap. 20; Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 374.

429. Ср. Coll. Berol., Ep. 11, p. 38.

430. Видно от Деянията на Римския събор. Съдържанието им вж. в Evagrius, op. cit., III, cap. 20; 21.

431. Coll. Veron., Ep. 4.

432. Evagrius, op. cit., III, cap. 21. Перифраза на текста на синодалния декрет се съдържа в писмото на папа Феликс до Зинон в Coll. Berol., Ep. 33, p. 82.

433. Ср. Coll. Berol., Ep. 28, p. 76.

434. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 399.

435. Ср. Schwartz, Ed., PS., S. 207.

436. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

437. Leo, Ep. 54-57; 66.

438. Coll. Veron., Ep. 4.

439. Ср. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Paris, 2, p. 105; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

440. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 20.

441. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, р. 17.

442. Ср. Coll. Veron., Ep. 11, р. 47.

443. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18. По-късно, през 497 година, в Александрия се предполагало, че след като папата отказал да влезе в общение с Александрийската църква, в Рим била изпратена нейна делегация, но под влияние на Иоан Талая тя не била приета, ср. Coll. Аvell., Ep. 102, p. 469. Това обаче не отговаря на истината, тъй като след смъртта на Тимотей Салофакиола Рим повече не бил в общение с Александрия, ето защо не се и налагало да го прекъсва.

444. Извлечение от него вж. в Coll. Аvell., p. 453.

445. Evagrius, op. cit., III, cap. 20; 21; Theophanes, op. cit., p. 205; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619.

446. Ср. Coll. Аvell., Ep. 95, p. 396; Evagrius, op. cit., III, cap. 34.

447. Ср. Coll. Berol., Ep. 29, p. 77. Цялата политика на Акакий говори против някои твърдения, че името на папа Феликс на Изток е било извадено от диптихите, ср. Theodorus Lector. – In: Historisches Jahrbuch der Goerresges, 24, S. 555; Theophanes, op. cit., p. 132.

448. Coll. Berol., Ep. 29.

449. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

450. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 16; Zacharias, op. cit., III, 5.

451. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 1.

452. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; Malalas, op. cit., p. 166.

453. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 392.

454. Theophanes, op. cit., p. 131; ср. Cramer, Anecd. Paris, 2, p. 105.

455. Coll. Avell., Ep. 70; Coll. Berol., Ер. 27.

456. Coll. Avell., Ep. 159.

457. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

458. Coll. Berol., Ep. 26.

459. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, р. 452.

460. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 210.

461. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, р. 18.

462. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Avell., Ep. 70.

463. Nicephorus, op. cit., p. 132; Theophanes, op. cit., p. 131; 135, му дават три години управление; данните у Теофан, който го датира в периода 5978-5981 г. (= 485/6-488/9 г.) са почти точни.

464. Денят на смъртта му (30-и Athyr) е запазен в синаксара на александрийските яковити, ср. РО, 3, р. 364, и не трябва да бъде дискредитиран заради легендата, която прави от Акакий монофизитски светец. Подробно за деня на смъртта вж. Schwartz, Ed., PS, S. 211.

465. Преди да стане приемник на Акакий той бил презвитер в църквата „Св. Текла” в Сикай, ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 75. По произход е гот.

Изображение: Папа Феликс ІІІ (483-492)

Следва…