Началото – продължение

ІІІ.

Събуди я съвсем леко докосване по рамото. Беше водачът.

– Съжалявам, домина. Реших се на това, защото доведохме един от онези мъже.

– А, така ли? – Прокула се надигна и седна. – Колко ли съм спала?

– Може би близо час. Навън все още има много народ. А проповедниците продължават да кръщават, както обещаха. Десетки хора минават.

– А този как се съгласи да дойде?

– Обяснихме му, че се касае за човек, заемащ високо положение. Склони.

– А къде са Грецина и Хризотемида?

– Не се безпокойте. Отидоха към хиподрома, който не е далеч оттук.

– Да влезе, ти също.

Прокула не контактуваше с юдеи без присъствието на съпруга ù. Дори когато учеше арамейски език, когато един книжник идваше да ù тълкува техните Писания, Пилат винаги беше неотлъчно при нея. Затова тя покани и водача. Пък и да стигнеше до ушите на прокуратора, щеше да се оправдае с времето – вън жегата бе направо непоносима.Pentecost3В лектиката влезе най-напред водачът, а след него пристъпи и седна срещу нея един около четиридесетгодишен мъж. Не бе онзи, когото тя искаше да види. Този беше снажен човек, висок много повече от три египетски лакътя, здравеняк. Имаше черна коса, гъсти мустаци и брада. Черните му очи гледаха меко, е лилавият му хитон блестеше от чистота.

– Пред тебе е съпругата на прокуратора на Юдея – наруши тишината водачът. Говореше на гръцки.

– Ако желаете, домина, може да приказваме на латински – предложи непознатият с приятен баритонов тембър.

Прокула толкова се изненада, че полуотвори уста: този човек говореше фино и елегантно. Цицерон би се гордял с него.

– Какво, уплаших ли ви с нещо? – попита гостът.

– Не, чух че сте рибари всичките. А сега този латински… Изненадана съм. А ти, Марк?

– Много! Но очевидно сведенията са били неточни.

– От дванадесетте ми другари единствено аз съм с друга професия. Бях римски чиновник – митар. Иначе съм от Капернаум.

– А-а, митницата на Капернаум не е ли малко встрани от главния път, на двадесет стадии южно от града? – попита Марк.

– Да, там работих повече от петнадесет години. Обстоятелствата наложиха да науча родния ви език – движех се изключително във ваши среди.

– Накратко, би ли ни разказал нещо за себе си? – заинтересува се Марк.

– Извинявайте, не мога. Това е безвъзвратно затворена страница от моя живот! Някой път като си помисля как съм живял…

– Да, известно ми е: митар, и то с толкова голям стаж… при това местен човек… А кога настъпи обратът? – попита Прокула.

– Преди около три години. Беше горещо лято – като сега. Работех в митницата. По едно време, някъде по средата между петия и шестия час, гледам, че към мен приближава един Човек. Веднага познах, че не е римлянин. Как беше влязъл в строго охранявания двор? Стражата, която не пуска никога мои сънародници – спеше ли? Веднага взех един бич и се запътих ядосано към Него. Аз така се отнасях към съотечествениците си. През тези петнадесет години се случи един да попадне в двора… Помня добре… беше от Магдала. Пребих го. После едвам е оживял. За тези ми постъпки, а също така и за сервилничеството ми, целият град ме мразеше. Даже през последните години ме пазеше охрана, тъй като се бяха опитали да ме убият. Дори на имотите и на дома ми имаше денонощна стража. И тъй, както казах, бях пребледнял от ярост! Стигнах до Този Човек и се опитах да замахна. Но – да употребя израз от гръцката религия – сякаш видях главата на Медуза. Вкамених се мигновено! Изпуснах бича пред вида на Този Човек, в чиито очи видях синьото небе! От усмивката Му загубих яростта си. Тя никога повече не ме споходи. А Той кротко ми каза: „Не се плаши, Матее, Аз те избрах още от майчина утроба. Но ще го разбереш по-късно. А сега, остави всичко и върви след Мене!“

Гостът продължи да говори на слушателите си, като не пропускаше нито една подробност. Междувременно навън наближаваше шестият час. Слънцето, както преди, продължаваше да сипе огън и жар на площада, докато единадесетте галилейци кръщаваха хората. А те никак не бяха малко: оставаха повече от хиляда души. По едно време наблизо до лектиката минаха евреите Йосиф и Левий и нумидиецът, който им попречи да се сбият.

– Е, Йосифе, доволен ли си? – попита Левий.

– Да, много! Ала все още нищо не ми е ясно. Но сега като се върна вкъщи, започвам да чета Писанията.

– Аз също! – каза ентусиазирано Левий.

– А на мен, вашият нов приятел, няма ли кой да даде? И без това свободно говоря и чета родния ви език! – се обади нумидиецът.

– Ще ти намерим – каза Йосиф. – Важното е, че се обърнахме, както каза онзи, който ни кръсти… Как беше по име?… Ма…

– Матия – допълни нумидиецът.

– Да, обърнахме се към Иисуса Христа. Виж, това е факт, бяхте свидетели: с Неговото име на уста ми излекува лакътя, и то веднага! А аз целия Ориент обиколих – никой не ми помогна, защото не се намери лекар, който да ме избави от тази ужасна болка. А сега, заповядайте вкъщи, където самият аз отдавна не съм бил!

Тримата весело се засмяха и продължиха надолу към Долния град, като славеха чудните дела на Бога.

А през това време откъм лектиката се чу силен женски плач. Мигновено двамата преторианци, които пазеха, надникнаха вътре.

– Спокойно – вдигна ръка Марк. – Всичко е наред.

Войниците пуснаха велариите. Отново настъпи прохладна сянка.

– Домина, нуждаете ли се от някаква помощ? – попита Марк.

– Не, вече ми мина. Но това, което чух, ме потресе!

– Да ви дам да помиришете зелени клончета от лавър, които нося?

– Не, Марк. Нека продължи.

– Да, домина – тъжна беше тази картина! Творецът на вселената издъхваше – оплют, бит, измъчван. И то от кого? От най-любимото Му създание – човека!

– А кога разбрахте, че именно Той е причината на всичко?

– Днес, домина, всичко ми стана ясно. Едва сега, след петдесет дни, Този Дух Свети – за Когото говорú нашият брат Симон – просвети напълно цялото ми същество! Та аз близо три години съм живял със Създателя на този прекрасен свят! Веднъж беше дошъл един философ в митницата, с когото се запознах. Бил, както каза, от Атина. Така ми уплете ума с приказките си за първопричината на света, че… Говорú ми за Талес, Анаксимандър, Хераклит и още много други древни мислители. Според мен, без да подценявам техните постижения, всички са се лутали в тъмнината, измисляли са какви ли не чудатости за света. Първопричина били огънят, водата, въздухът… Не, домина, не, Марк, не! Вечният Бог, Който се открива в нашите Писания, това е Той! И Марк Го е видял и пробол ребрата Му след смъртта!

– Откъде знаете? – попита Прокула.

– Аз му казах, домина – рече Марк. – А той ме е запомнил. Видял ме е там в отряда на войниците. Ние рано изгонихме евреите надалеч – още преди да издъхне Този Човек. Затова Матей не е видял как пробождам ребрата на Господа Иисуса.

– Започвам да описвам всичко, свързано с Господа Иисуса Христа. Трябва да се оставят нови писания – за онези, които идват след нас!

– Добре ще направиш, Матее. Но моля те, когато стигнеш до последните Му часове, отмини момента дето аз участвам – при пробождането на ребрата. Срам ме е! А ще ти кажа една подробност, може би важна. Точно когато издъхна, земята се затресе.

– Знам, почувствах и аз.

– Ние пазехме Иисуса Христа. В момента, когато умря, стотникът, който ни беше началник – нарича се Корнилий – от гарнизона в Кесария, извика: „Наистина, Божи Син е бил Този Човек!“ Той изостави идолослужението и затова за наказание го върнаха в Кесария. Оттогава много се промени.

– Да, радвам се да го чуя! И вие, домина, трябва да се промените, и ти, Марк! Знаете ли колко е приятно да се живее и диша за Христа Господа! Ние сме безсмъртни: после, след смъртта, ни чака друг живот – вечен!

– И това ли чак днес проумя?

– Да, Марк. Имах глупава представа за Иисуса, както и останалите ми другари. Не земно царство, а небесно ни е приготвил нашият Господ Иисус! Той добре го каза тогава, на последната Си вечеря с нас. Но чак днес се сетих!

Матей продължи пламенно да обяснява за Иисуса Христа. Прокула и Марк усещаха, че им предава нещо от себе си – като че от Онзи огнен Дух, с Който днес този Симон раздвижи масите.

Изведнъж велариите се дръпнаха. Показаха се двете усмихнати лица на Грецина и Хризотемида.

– Лельо, ние бяхме на хиподрома. Изкарахме чудесно! А, ти имаш гост?

– Да, познахте.

– Добре, ние сме тук – около лектиката.

Като видя момичетата, Прокула се сети нещо. Това, което я измъчваше, се върна. Тя изхълца, като сложи ръка на очите си.

– Домина, лошо ли ви е? – попита Марк.

– Не, стегна ми се сърцето, като припомних мъката си.

– Открийте ми я, домина. В името на Иисуса Христа ще се опитам да ви помогна – каза Матей.

– Ако не ви е удобно, ще изляза – забеляза Марк.

– Напротив, остани! Вие казахте, че лекувал от всякакви болести… Впрочем и до мен достигнаха слухове. Мислех си, че са басни. А ако бях отишла… Болката ми е тази, че не мога да имам дете. Първото се роди мъртво. Втория път, още в третия месец… Не ми е удобно…

– Да, отлично ви разбрах, домина – каза Матей.

– Сега съм бременна трети път от месец и половина. Искрено ви казвам, Матей, така ми се иска да го задържа нормално и родя живо и здраво!

– За Бога няма нищо невъзможно, домина! Вие ще родите – запомнете добре думите ми!

– А какво се иска от мен, Матей?

– Това, което каза сутринта Симон: покайте се и се кръстете в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете! Ще приемете дара на Светия Дух!

След малко Матей ги кръсти, като възложи ръцете си върху двамата: първо върху Прокула, после върху Марк. А накрая каза:

– В името на Иисуса Христа Назорея, след като мине необходимото време, да родите живо и здраво дете, което да весели душата ви и да създава само радости около вас. Дано и то да поеме същия път като вас, както и двете ви племеннички!

Малко след това лектиката започна да се спуска надолу към Долния град. Хризотемида и Грецина гледаха навън и подвикваха весело на минувачите. А какво правеше Прокула? Смутена, тя гледаше право пред себе си и се питаше: „Но аз усетих сила в себе си, нещо ме обнови! Не съм мъртва отвътре! Аз живея…. и то живее!“

Изведнъж тя се разплака щастливо и като прегърна двете момичета, започна да ги целува. След това започна да хвърля цветята, украсяващи вътрешността на лектиката, върху хората, които продължаваха да пъплят като мравки. Така огласявана от радостни викове, лектиката продължи своя път към крепостта Антония.

***

Ето, така започна своето съществуване Църквата Христова – от малкия площад пред сионската горница, в която Господ Иисус Христос изкара последните Си часове. На този незабравим първи ден тя прие своите първи три хиляди последователи – хора от всяка земя, народ и раса.

 

Началото

„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях“.

(Деяния на светите апостоли, 2:1-3)

I.

Рано сутринта, почти веднага след изгрева на слънцето, една лектика, носена от десет огромни негри, напусна преторията. Малко преди това прокураторът Понтий Пилат пожела на пътничките в нея приятни и весели часове из Иерусалим.

– Виждам, че лъчезарният Феб ще ви съпровожда – рече той. – Дано през целия ден да бъде ваш спътник.

След което им помаха с ръка и се скри във вътрешността на крепостта Антония.

Пред лектиката, пазена от четирима преторианци, вървяха няколко педисекви, които отстраняваха с викове тълпата. А тя, въпреки ранния час, бе заляла не само улицата. В този ден, който от сутринта обещаваше да е чудесен, Иерусалим бе увеличил населението си петорно. Накъдето и да се обърнеше човек, гъмжеше от хора.

– Ах, лельо! – обади се нежен момински глас. – Толкова много народ съм виждала единствено на Форум Романом. Иерусалим е доста по-малък от Рим. Не съм очаквала да има много жители!

– Днес, Грецина, е велик юдейски празник – Петдесетница. Винаги на този ден тук се събира едва ли не, цял свят!

– Знаеш ли нещо повече за тази… Петдесетница? – попита Грецина.

– Не особено. Нарича се така, понеже се пада в петдесетия ден след Пасха – друг юдейски празник. Чичо ви Пилат поиска да разнообрази вашия престой. Затова дойдохме онзи ден от Кесария тук. Така се радвам, че сме заедно!

И наистина, Прокула, съпругата на управителя на Юдея Понтий Пилат, имаше повод за радост. Двете  дъщери-близначки на нейния брат Виниций – Грецина и Хризотемида, които не бе виждала от шест години, вече цял месец ù гостуваха. Те прекараха чудесни дни в резиденцията на прокуратора в Кесария, бяха гости на Иродиада – съпругата на тетрарха, Ирод Антипа, ходиха на Тивериадското езеро. Не бяха посетили още Иерусалим. Ала Пилат не бързаше. Той изчака приближаването на Петдесетница, за да доведе двете близначки. Искаше да ги изненада. И успя. Сега момичетата гледаха на тази човешка вълна с нарастващ интерес. Глъчката на многолюдните улици бе достатъчно силна, за да прекъсне разговора им. Тя увлече и Прокула, която започна да гледа с любопитство това огромно човешко множество. Местното население почти се губеше в тази тълпа от различни раси и народи. Тук се виждаха етиопци, ливийци и египтяни, партяни и мидийци, от Понт и Фригия, Асия и Памфилия; от бреговете на Оронт – с очи черни и сластни; жители от арабските пустини – само кожа и кости. И, разбира се – гърци: от Елада и Мала Азия, Крит и другите острови, от Италия и Египет. Ето, вляво римляни. И редно е да са на това място – там е театърът. Вчера дойдоха артисти-хистриони от Вечния град. О, богове! Дори се виждат… едри русокоси хора от далечния север – британци, гали и германци.

– Лельо – стресна я гласът на Хризотемида, – защо се учудваш!

– Да, мила моя, позна! Толкова много народ… Не съм очаквала!

Силният шум от тази разноезична тълпа отново прекъсна разговора им. Наистина, помисли Прокула, днешният ден, седми юни 782 година след основаването на Рим (33 г. сл. Хр., б. а.), е необичаен. Излязоха уж много рано, за да разгледат момичетата аркадите, театъра и амфитеатъра, изградени в гръко-римски стил от Ирод Велики. А после, към третия час, когато започва еврейската молитва, трябва да отидат в храма, в двора на езичниците. Но… срещат затруднение от стотиците хора, които се блъскат под лектиката в хаос – нагоре-надолу! Ето: роби с продупчени уши, отсреща лектика на знатни хора; източни танцьорки с яркоцветни митри, продавачи на амулети, змиеукротители, халдейски маги; евреи с хлътнали гърди – продават портокали, лимони и мандарини; там вдясно се виждат две жени във вретища – сигурно са в траур! Малко по-натам от тях – двама мъже, облечени във власеници от камилска вълна – говорят на десетина души. Как се наричаха такива?… Да, досети се – това са пророци… Или лъжепророци. И едните, и другите се обличат еднакво.

Изведнъж спряха. До Прокула приближи водачът. Той се поклони почтително:

– Уважаема домина, намираме се на кръстопът. Надясно се отива за Долния град. Виждате ли там далеч на север Дамаските порти?

Прокула погледна в указаната посока.

– Да, виждам – отговори тя.

– Накъде ще наредите да отидем?

– Към Иродовия дворец. Интерес ще представлява за нас да видим трите кули: Фазаел, Хипикос и Мариамна.

Лектиката потегли веднага.

Завиха на запад и тръгнаха по широка права улица, която служеше за граница между Долния и Горния град. По нея се стигаше до Яфските порти.

Прокула погледна към височината вляво – хълма Сион, велико място за евреите! Какво пишеше в техните псалми? Как беше?… Пейте на Господа, Който живее на Сион; благословен от Сион Господ, Който живее в Иерусалим; от Сион, връх на красотата, се явява Бог! Чудни хора са тези евреи – благочестиво и свято тачат Сион, който е станал с храма и града синонимен; отправят своите молитви към това свещено място. И поезията им е една такава – също чудна! Та нали целият свят е пълен с богове! Защо за един Бог само говорят?

Междувременно напредваха отчайващо бавно – тълпата бе голяма пречка. А пък преторианците и педисеквите не се престараваха като друг път. Тук сред това огромно море от хора не бяха кой знае какво, макар да представляваха с внушителната лектика и отличителните си белези римската власт.

– Лельо – изведнъж се плесна по челото Хризотемида, – нещо трябваше да те подсетя, но забравих. Ти ми спомена снощи за някакъв юдейски Цар, Който бил разпнат тук неотдавна. Чичо Пилат Го предал на евреите.

– Ох, вярно деца мои. Исках да ви покажа улицата, по която са Го отвели за разпъване. Тя се отделя почти веднага вдясно от входа на преторията. А ние поехме по централната улица. Жалко. Но на връщане ще ви я покажа.

– А какво е сторил Този Човек? – попита Грецина.

– Обикновено на кръст разпъват злодеите и престъпниците. Макар че… така, както ми Го описа чичо ви, а и една моя робиня, местна жена, считам, че е едва ли е бил такъв?

– Интересно… Или заслужава такова наказание, тоест значи е престъпник, или не! – възрази Хризотемида.

– Ох, мила, не познаваш живота! Знаеш ли колко невинни хора насилствено умират – наклеветени незаслужено?

– А как са се развили събитията през онази нощ? Ти снощи започна да разказваш, но нали ни прекъснаха заради онези видни гости от Дамаск, които тъкмо тогава пристигнаха? – попита Грецина.

– Тази еврейка ми го разказа така. Вечерта на тринадесети срещу четиринадесети нисан, или април, Той бил в Горния град – ето го… Вижте този хълм вляво! Нарича се Сион. С Него имало още десет-петнадесет мъже.

– А защо се нарича Горен град? – попита Хризотемида.

– Понеже този хълм е най-висок в града. А тук, погледнете вдясно… онзи хълм! Той е по-нисък. И затова построеният там квартал се обозначава като Долен град.

– Затова ли казват на онези къщи на хълма Сион горници – понеже са разположени в Горния град? – забеляза Грецина.

– Не знам. Може би затова. Та да продължа. Бил е в някоя от онези горници. След това отишли в Гетсимания – на около десет-петнадесет стадии от горницата. После Го арестували и довели в дома на първосвещеника, в който аз съм гостувала и който бил недалеч от горницата, в която бил заедно със Своите спътници. Там Го задържали от полунощ до съмване. Официално Го осъдили и пратили на чичо ви. Той не намерил у Него вина и заповядал да Го заведат в двореца на Ирод. А, ето го и него!

Двете момичета насочиха поглед направо. Ахнаха от изненада. Наистина дворецът на Ирод представляваше неописуема гледка. На него единствено съперничеше храмът. Да, Ирод Велики – този римски васал, добре се е постарал. Прокула колкото и пъти да го погледнеше, винаги оставаше изумена от това великолепие. Зидовете на двореца се издигаха по-нагоре – по посока на хълма. Под тях се простираше форумът. Половината от него беше потънала все още в сянка, докато колоните на околните постройки, озарени от златиста светлина, се очертаваха в лазурна светлина. Под него колоните хвърляха сенки върху мраморните плочи. Имаше толкова много колони, че погледът се губеше сред тях като в гора. Над тази гора блестяха колоритни триглифи, от фронтоните се показваха изваяните образи на богове, а отгоре крилатите златни квадриги сякаш искаха да полетят в ефира. В средата на площада и по краищата му струеше живата човешка река. Скоро се озоваха там.

– След като Го довели при Ирод, какво станало после? – отново попита Грецина.

– А, да! – Прокула откъсна възхитения си поглед. – После Го върнали в крепостта Антония при чичо ви Пилат. Тук, в подземието, преторианците Го били и измъчвали, а после Го извели извън града – по посока на Дамаск. Там бил разпнат и погребан.

– Лельо, това кога по-точно е било? – се заинтересува Хризотемида.

– Както ви казах вчера, през тази година, точно преди празника Пасха. Аз затова се и сетих – свързах днешния празник с онзи.

– Чакай, чакай! – спря я с жест Грецина. – Но това е станало преди петдесет дни, така ли?

– Ами да, през април.

– Мъчно ми стана за Този Човек. Не знам защо, но струва ми се, че е бил невинен – каза Грецина. – Лельо, да оставим разглеждането на двореца и кулите за утре! Заповядай да ни отведат в горницата дето е пребивавал. Нали е близо до дома на първосвещеника? А ти си била там.

– Да, но не знам точно коя горница.

– Ще попитаме.

– Добре. Ти, Хризотемида, съгласна ли си?

– Да, лельо – потвърди Хризотемида. – На нас ни е втръснало да разглеждаме постройки в този стил. Нека се отклоним и да видим квартала на местното население.

Прокула добре познаваше тази привичка на двете близначки – всяка минута да променят вече взети решения. Тя заповяда да спрат. Когато водачът се приближи, го попита за горницата. Оказа се, че той знае къде е. Бил, както каза, през онази нощ на стража, а през деня участвал в екзекуцията на Онзи Цар.

– И знаете ли какво? Неговите ученици откраднали тялото Му.

– Сериозно ли? – учудено попита Прокула. – Кой ти каза?

– Така говореха тогава всички.

– Добре, но да вървим. Трябва да побързаме. В третия час започва молитвата на евреите. А много ми се иска да бъдем тогава в храма.

Съгласно новото нареждане, завиха на изток и само след около половин стадий спряха. После се насочиха в южна посока. Започнаха да изкачват бавно хълма. Пищната гледка изчезна. Вместо нея, от двете страни на улицата, по която минаваха, започнаха да се редуват малки спретнати къщи. Стените им, измазани с вар, тук-таме замазани с кал, блестяха от чистота. Срещаха се и по-заможни къщи, изградени от четвъртити дялани камъни. Прозорци, обикновено с дървени решетки, обковани с кедрово дърво, рядко виждаха. Вратите – доколкото можеше да се забележи сред тази тълпа, бяха с дървени и железни резета.

– Лельо, виж – на онази врата има дъсчица с къс пергамент. Какво ли пише там? – попита Грецина.

– Не знам, ще попитам.

Отново спряха. Както преди, водачът се озова мигновено до Прокула. Той се поклони с уважение:

– Какво се е случило, домина?

– Знаеш ли защо евреите слагат надписи на вратите си?

– Да, домина. По заповед на техния вожд Моисей те пишели: „Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце“. Този обичай и до днес се съблюдава у евреите.

– Благодаря. Вече близо ли сме до дома на първосвещеника?

– Не, домина. След около десетина стадии ще бъдем там. Този многоброен народ ни забавя.

– А далеч ли е още третият час?

– Наближава. Но ние може да отидем в храма по време на следващата молитва – тази в шестия час. Нищо няма да загубим. Погледнете сама – денят е голям. Има много време до довечера.

– Лельо, хайде да не бързаме, ще отидем по-късно в храма – предложи  Грецина.

Прокула се огледа. Да, по тази тясна уличка, дето е почерняло от народ, искат-не искат, трябва да вървят бавно. А тук, в този квартал може да спрат. Третият час ще ги завари, може би в дома на първосвещеника. Или около него. Но тук, в техните горници, те също се молят, не само в храма. Може да посетят някоя. Но не… ако не успеят за третия час, ще отидат в следващия.

– Добре – каза Прокула. – Ще бъдем за шестия час в храма.

Потеглиха отново. Прокула се усмихна, гледайки двете близначки, които коментираха оживено това, което им представяше външният свят. Мили момичета, ще ги слуша! Каквото пожелят днес, това ще бъде. А тя, Прокула, няма дете! Първото умря. Сега чака второ. Но… все някакъв страх я обзема. Да не би… да не би и с него…. О, богове! Не, не го отнемайте!

– Лельо, какво ти стана? – уплашено извика Грецина.

– Нищо, моето момиче. От топлината ще да е.

Да, започна да се чувства жегата на летния ден. А тези тук, на няколко крачки долу на улицата, как ли ще я понасят? Прокула погледна тълпата. Преобладаваха юдеи – местното население. По-малко, но все пак в значително мнозинство, се виждаха самаряни, галилейци, сирийци. Имаше и много прозелити, разбира се. Всички припряно бързаха нагоре-надолу. Симлите им се вееха от излезлия лек ветрец. Някои носеха в тях плодове, дърва, трева. Други тракаха по камъните с жезлите си; трети, с мулета и осели, се опитваха сред тази огромна маса от народ също да бързат. Видяха и един знатен юдеин – в разкошно наметало със синкави ресни по неговите скутове. За какво се слагаха тези ресни, се запита Прокула… Да, досети се. Който гледа ресните, си спомня заповедите на Моисей. Ето и две жени – с кутонети от много мека материя и була. Но те не можеха да скрият фините им лица. Едната носеше халка на носа. Имаха пръстени на всеки пръст. Увлечени от потока, те гледаха само напред и не отвръщаха на закачките на двама нумидийци. Не липсваха  и тук – в този чисто юдейски кът от града – дребни търговци от Арабия с хилядите си дрънкулки, шарлатани, препоръчващи най-чудодейни лекарства, както и жреци с палмови клончета в ръка и златни снопчета с ориз. Така те популяризираха своите странстващи божества от една провинция в друга в огромната Империя. Ала евреите не им обръщаха никакво внимание.

Започнаха в далечината да се виждат Сионските порти. Скоро, може би само след десетина стъпки, трябва да завият вляво. И след още около стадий, ще са пред дома на първосвещеника. Прокула познаваше тези места. Бе идвала някълко пъти насам.

Завиха.

– Лельо, когато стигнем до този дом, какво ще правим? – попита Грецина.

– Ще влемез вътре. Евреите ще провеждат молитвата си. А ние може да ги погледаме.

– А ако са отишли в храма? – се намеси Хризотемида.

– Ще поседим в двора, ще разгледаме цялата обстановка, след което ще тръгнем за горницата.

Не след дълго излязоха на един малък площад. Той бе претъпкан с хора – имаше може би над две хиляди и петстотин души. Спряха. Понечиха да продължат отново, ала… не можеха да мръднат нито пръст в която и да е посока.

Прокула погледна навън. Да, бяха като между Сцила и Харидба – заклещени. Но накъде гледат всички? Прокула устреми поглед към горницата далеч направо – една внушителна постройка, която, според нея, събираше поне сто и двадесет души. Натам бе приковано вниманието на множеството. А то бе най-разнообразно – имаше не само евреи. Всички слушаха напрегнато словата, които говореха няколко мъже, изправени пред къщата. Но до лектиката не достигаше нищо – те бяха доста далеч, почти в края на площада.

Прокула повика водача. Макар и доста трудно, той успя да стигне до нея.

– Какво ще заповядате, домина?

– Помисли как може да се измъкнем оттук, за да продължим. Или… чакай! Можеш ли да разбереш какво говорят онези там?

– Ще се опитам да мина по-напред. Струва ми се, че е интересно, защото онези, до които стига говорът на ораторите, слушат много внимателно.

Водачът се отдалечи. Прокула си спомни Рим: на Форум Романом има специални ростри, предназначени за оратори. Който може да говори, застава на тях и… се лее всякаква реч. Да, добре помни… Една от тези ростри се намира близо до храма, посветен на Юпитер Оптимус Максимус. Та нали там – ох, вече двадесет години оттогава! – срещна Пилат.

Дочуха се наблизо възбудени гласове. Двама евреи оживено коментираха онова, което бяха чули. Около тях бързо се насъбраха любопитни. Прокула, която за тези шест години престой тук бе научила превъзходно арамейския език, също се заслуша.

– Виж какво, Левий, аз четиридесет години живея с галилейци. Знам ги колко струват! – говореше по-възрастният.

– Ни си прав, братко, та нали с ушите си ги чух! Говореха, а сега, в момента продължават да говорят на различни езици! – упорстваше другият.

– Йехова, чуваш ли го този мой приятел какви ги говори? Слушай, Левий: галилейците са най-загубените хора по нашите земи! А онези там са рибари – знам ги до един какви са.

– Виждам, критично си настроен! Тогава защо живееш толкова години сред тях? Нали си иерусалимец?

Тук вече възрастният не издържа. Той скочи със стиснати юмруци върху по-младия. Но не успя да стигне до него. Един нумидиец, мъж с огромен ръст, мощно херкулесово тяло и крайници, които говореха за исполинска сила, препречи пътя му.

– Спокойно, друже, не така! – гласът му режеше като двуостър меч.

Евреинът се загуби пред това неочаквано препятствие. Увенчаното с ястребов нос лице на нумидиеца, завършващо с черна чаталеста брада, го гледаше строго.

– Застани мирно на мястото си! Така ли ви учи вашият Йехова? Върни се там! – властно заповяда той.

Настана тишина. Нумидиецът посочи Левий и каза:

– А сега, приятелю, обясни на всички за какво става дума.

– Живея близо до този площад – започна Левий. – Малко след като настъпи третия час, чух шум като от силен вятър. Аз тъкмо се прибирах – бях закъснял за молитва. Но не можах да вляза вкъщи. Бях – как да се изразя? – като че увлечен от някаква сила нататък. Тя сякаш ме доведе дотук пред онази горница  отпред, дето сега говорят галилейците. Това нещо се случи не само с мен, а и с другите. Малко след като се озовах там, се чу силен шум от небето. Бях силно изненадан, както и хората около мен. Но това не бе нищо, в сравнение с чудото, на което станахме свидетели всичките – дори Йосиф, моят приятел, който се опита да ме нападне преди малко в пристъп на ярост. След като постояхме известно време така, изведнъж видяхме дванадесетте мъже, които говорят сега там – отпред. Излизаха от къщата, а върху главите им… О, Йехова!…

Левий притисна лицето си. Залитна, ала бързо се овладя.

– Върху главите им – продължи той, – няма да повярвате, но беше факт – може Йосиф да го пътвърди… Върху главите им се бяха спрели, над всекиго един поотделно, огнени езици! Те бяха прави, гледаха някъде към Долния град или извън него, а лицата им, огрени от езиците, приемаха някакъв – не мога точно да го изразя! – решителен вид, сякаш се готвеха да умрат за някого. Сега, като размислям за станалото, правя следния извод: те, като че получиха огнен дух отнякъде! Защо казвам „огнен“? Защото след като изчезна огънят от главите им, тези двадесет души – о, Йехова, уморих се да гледам днес чудеса! – започнаха да говорят пред нас – не само евреи, но и хора от други народности – на различни езици! Всеки един от площада, на своя роден език чу това, което говореха те! И сега там…, те продължават да говорят. Това го правят вдъхновено, с жар, готови са да умрат за Онзи Човек… Как Му бе името?

– Иисус – помогна му Йосиф.

– Да, Иисус.

– Не вярвам! – повиши глас Йосиф. – Те са се опили със сладко вино. Познавам ги тези галилейци – не знаят нищо друго, освен шепота на вълните, рева на морската буря и изкуството да хвърлят мрежите си във водата.

– Чакай, не го прекъсвай! – обади се нумидиецът. – Ти си бил там. Чу ли да говорят на други езици?

– Чух – потвърди Йосиф, – но сигурно бе измама или внушение.

– Хайде де! Да излъжат десет, двадесет, дори петдесет души… приемам! Но две хиляди, че и повече… Не вярвам и да са се опили… особено сутрин, и то – преди молитва!

– Не съм само аз. И други мислят така.

– Ще видим. И какво говорят те?

– За Иисуса, дето Го убиха първосвещениците преди два месеца. Ти си чужденец, едва ли си чувал? Целият град разбра. Та Този Иисус бил възкръснал, възнесъл се при Отца Си… Непонятни неща за мен.

– Непонятни? – попита нумидиецът.

– Да. Този Иисус Бог Го направил Господ и Христос! – Йосиф вдигна рамене. – Нищо не разбирам.

– А ти, Левий, какво ще кажеш?

– В момента, нищо. Трябва да се чуе това от всеки. Затова предлагам да се върнем там – отпред. Ела с нас.

Нумидиецът и двамата евреи потънаха в множеството. Другите ги последваха.

– Лельо, хайде да слезем – каза Грецина.

– Не, след малко ще дойде водачът. Ще тръгваме за Антония.

– Знаеш ли какво си мисля, лельо? – обади се Хризотемида. – Дали това не е горницата, за която се бяхме запътили?

– Какво!? – изненадано попита Прокула.

Хризотемида повтори въпроса си. Ех, как не се сети? Наистина, ако е така? То тогава… Ами да, Този Човек тук е бил… Там, отсреща…

– Домина – прекъсна мисълта ù водачът.

– А, върна ли се?

– Да.

– Разбра ли нещо?

– Разбрах. Тръгнах оттук направо. Много ругатни на различни езици пожънах, защото смущавах хората; блъсках се в тях, за да си пробивам път. Така с доста усилия минах един стадий напред. Спрях се, когато словото на ораторите вече се чуваше. О, домина, имах невероятен късмет! Този, който беше точно пред мен, обясняваше за Божиите дела на земята на латински език. Като че ли Фортуна ме насочи, та точно на него да попадна!

– За Иисуса ли говореше? – попита Прокула.

– Точно така. Но вие… как разбрахте?

– И че Бог Го направил Господ и Христос? – продължи да се интересува Прокула.

–  Но, домина… Вашата осведоменост започва да ме смущава…

– Бъди спокоен. Не съм мърдала нито крачка навън – прекъсна го Прокула. – Чух двама евреи да го разказват. Бяха наблизо. Интересува ме следното: тази къща зад гърбовете на ораторите – това ли е горницата, дето е бил Онзи Човек?

– Да, домина. В деня, когато изчезна мъртвото Му тяло, вестта за това достигна преторията. Пусна се слух, че учениците Му Го откраднали.

– Ти спомена вече за това.

– От любопитство отидох да проверя. Да, гробът бе празен. Заинтересувах се повече за Него. Тогава един от слугите на първосвещеника ме доведе до този малък форум и ми показа горницата, дето е пребивавал вечерта преди да го хванат.

– Какво още чу да говори онзи оратор?

– Не знам дали няма да се объркате от това, което ще ви съобщя. Същият Този Цар юдейски, Човекът, Когото аз с очите си видях как умираше на кръста, бил възкръснал на третия ден!

– Значи не е бил откраднат, така ли?

– Така излиза. Аз много се смутих от тези думи. Не вярвам на това. Лично аз с копие прободох ребрата Му. Оттам изтече кръв… да, и вода. А още преди това беше мъртъв. Изненадах се! Почувствах се неловко. А онзи там, говореше с такава убеденост, че всичко било вярно, та по едно време се ударих по бузата – не ме ли е приспал Хипнос? Но бях буден, с трезви сетива!

– Лельо, моля те, хайде да не си ходим – каза Грецина. – Нека останем и ние да чуем за тези велики Божии дела!

– Да, нека. Ще бъде интересно – добави Хризотемида.

– Там е работата, че и аз мисля същото. Но как да отидем там, отпред?

Но не стана нужно. Изведнъж из целия площад се чу доста мощен глас, който молеше за тишина. И когато тя настъпи, гласът продължи:

– Мъже, юдеи и всички вие от близки и далечни страни, които сте днес в Иерусалим. Ще говоря на гръцки език, за да бъда разбран не само от сънародниците си. Преди малко чух, как някои от вас ни се присмиват, че на Бакхуса сме станали слуги! Няма такова нещо! Тези тук не са пияни, както вие мислите, защото е третият час през деня…

Този нетърпящ възражения глас, от който всички се умълчаха, заинтригува Прокула. Тя показа главата си. Да, поне имаха предимство, че лектиката е издигната високо. Прокула видя онзи, който привлече вниманието на площада. Грецина и Хризотемида също насочиха вниманието си съм него.

-… но това е речено чрез пророк Иоиля… – продължаваше да говори през това време същият мъж.

ІІ.

Макар и да не бе много близо, Прокула, която имаше силно зрение, успя да разгледа човека. Тя почувства без колебание неговите преобладаващи качества: самоувереност, защото главата му се издигаше с благородство над дъгата, очертана от раменете му; спокойствие, защото кожата му, повечето бледа, отколкото обагрена, показваше хладнокръвие; енергия, която личеше в бързото свиване на мускулите на веждите; и най-сетне смелост, защото дълбокото му дишане излъчваше голяма жизнена сила. Той беше нисък на ръст, с широко чело и буйна прошарена коса; притежаваше мускулесто тяло с широки рамене, върху които белият хитон стоеше великолепно. От проницателния поглед и от цялата му външност личеше онази северняшка живост, характерна за земите около Тивериадското езеро, присъща в Галилея. Да, позна безпогрешно професията му – рибар! И да не бе чула от каращите се евреи, че тези дванадесет души са рибари, пак щеше да се сети. Очите му го издадоха: те бяха малко раздалечени – така можеха да обгърнат почти четвърт от кръгозора. Това означаваше, че притежава отлично зрение, по-силно от нейното. Ето – погледна към нея. Богове, какъв поглед! Как увеличава смалените от далечината предмети, как прониква в душата на човека! А силният му глас достигаше до всички точки на площада:

– Това, което чухте, е вярно! Този именно роден при Ирод Велики и разпнат наскоро, изповядваме, че е възкръснал от мъртвите и е Началник на живота; Той е Месия на нашия народ и Господ за целия свят; Този Иисус от Назарет е единствен Спасител на всички хора! Той е Христос и Господ, Който се уподоби на хората!

Тези думи я стреснаха. Трябваше да внимава, но впечатлена от цялата картина, която поглъщаше и най-вече от оратора и неговото обаяние, изпусна много от речта му. За тези пророчества бе чувала. Когато пристигна тук и научи арамейския език, ги прочете. Мислеше, че са празни приказки. Но какво говори сега този тук? Нима всичко е истина? Ето: народът започва да шуми долу; чуват се одобрителни възгласи. Един дребничък юдеин, който се бе покачил на гърба на някакъв едър мъж, извика:

– Какво да правим, мъже братя?

– Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Господа Иисуса Христа за прошка на греховете и ще приемете дара на Светия Дух! Защото за вас е обещанието за всички далечни, които би призовал Господ Бог наш – отговори проповедникът. – Ние, братя, три години вярно следвахме своя Учител, слушахме Неговата проповед, станахме свидетели на толкова чудеса; обаче пред страшния Му съд се разбягахме! Аз, най-окаяният, три пъти се отрекох от Него! По-късно научихме за това, че издъхнал на кръста и че е погребан в каменна гробница извън града по пътя за Дамаск. След възкресението Си, за което ви говорих сега, Той беше много дни с нас. А преди да се възнесе, ни обеща, че ще изпрати Светия Дух върху нас, за да Му бъдем свидетели навсякъде! Ето – днес, тук, в тази горница, дето Той изкара последните Си часове, върху нас слезе Светият Дух. Сега чак, днес, ние, довчера с люспи на очите, проумяхме всичко! Никой не може вече да ни спре! Да, защото Светият Дух, Който действа, оживява и вдъхновява, ни крепи! Сега чак можахме да си обясним духовния лик на такива чутовни мъже като Исаия, Даниила и всички останали пророци, които, вдъхновявани от същия Този Свети Дух, са виждали с духовните си очи Спасителя на света, очакван от всички народи! Сега разбрахме и словото на пророк Иоиля, което чухте! Елате към нас, братя, за да бъдете облечени в сила отгоре така, както и с нас стана!

Изведнъж народът се люшна напред към тези мъже. Настана такава блъсканица от хора, че Прокула неволно ги оприличи с жадните за зрелища тълпи във Вечния град. Сякаш всеки искаше да е пръв, да ги докосне, за да получи прошка, за която говореше Христовият ученик. Прокула го потърси с очи. Той стоеше изправен с ръце, възложени върху раменете на някакъв мъж, който беше коленичил пред него; гледаше някъде в синевата над себе си и говореше нещо. Около лектиката обаче положението засега оставаше същото – не можеха да си тръгнат. А на нея не ù се оставаше.

– Домина, нещо да наредите? – попита водачът.

– Най-разумното, което можем да направим, е да се остави лектиката на земята. Ще стоим тук, докато настъпи възможност да потеглим. Освен това искам да изпратиш един от педисеквите при онези мъже. Нека да доведе някого от тях, за да чуя тези слова. Интересно ми е това, което говорú онзи мъж, но не ми стана съвсем ясно. Впрочем… нека той да дойде!

– Лельо, може ли да се поразходим с Хризотемида? – попита Грецина. – Това бе скучно, което чухме, нищо не разбрахме.

– Добре, поразходете се. Нека двама преторианци да ги пазят. И не се отдалечавайте много-много.

След като остана сама, Прокула се замисли. Възможно ли е това да е вярно? Бе прочела пророк Исаия три пъти, другите, по един. Мислеше малко с насмешка за тази поезия. Не бе като римската; струваше ù се, че е досадна и безинтересна. Но именно там – в пророците – пишеше за страданията на Този Човек, които слугинята ù описа и които съвпадаха. И в сибилините книги бе срещала подобно нещо. Ех, поне да Го бе видяла! А точно тогава, когато е бил в преторията, отсъстваше от Иерусалим.

Не след дълго Прокула започна да се унася. Помъчи се да държи очите си отворени, но те се затваряха. Наистина – обикновено през тази част от деня почива, но сега… тук? Все пак, реши да полегне за малко. Но когато това стана, тя не издържа дълго и след малко потъна в лек освежителен сън.

Следва…

И Аз не те осъждам!

Тогава книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, уловена в прелюбодейство“ (Иоан 8:3)

Както всяка година, така и през тази – седемстотин осемдесет и първа след основането на град Рим (32 година след Христа, б. а.), празникът на Шатрите минаваше при участието на хиляди поклонници. А и времето се случи благоприятно. Първите есенни дъждове, които преминаха, бяха пробудили и раззеленили изгорялата от летните горещини природа. Всички храни бяха прибрани. Изобилието по домовете създаваше радост. А тя се виждаше у всички. Цяла Юдея ликуваше.

Далеч преди първия ден на празника, шатрите, съгласно обичая, бяха издигнати. Правени от вейки на широколистни дървета, те заливаха улиците, площадите и градините на Иерусалим. В тях живееха местните израилтяни в продължение на седем дни – от петнадесети до двадесет и първи тишри (октомври, б. а.) – колкото траеше празнъкит. Изпълнени с благодарност към Господа, те се отправяха всеки ден със семействата си към светилището на храма, за да принесат в жертва от своите плодове, десятъка от зърнените храни, от вино и елей. А най-изобилни жертви принасяха от едрия и дребен добитък – около деветдесет и осем жертвени животни. Вечер устройваха трапези, придружавани с голяма веселба и песни. А през деня се събираха в светилището. Там се четеше Законът гласно. Всеки трябваше да знае: защо се празнува „Разпъване шатри“ и да се научи да изпълнява всичко, писано в свещената Тора и пророците.

Години наред така обикновено и спокойно течаха дните на празника Шатри.

Но на двадесети тишри, един ден преди края  на този, пореден празник, се случи нещо необичайно. Голям шум заля Красните врата. Това стана малко след завършване на молитвата, която започна в шестия час. Женският двор в храма се изпълни с неколкостотин мъже. Пред тях вървяха слугите на първосвещениците, а зад слугите – двама фарисеи и трима книжници. Те грубо блъскаха една раздърпана и уплашена до смърт жена. Тя бе пребледняла. В очите ù се четеше ужас.

– Къде е Христос, Онзи от Давидовото семе? – питаха, като вървяха от група на група в двора. Сепнати, хората ги гледаха учудено.

Глъчката се усили. Слугите на първосвещениците показаха Никаноровата врата:

– Да отидем и проверим в Израилевия двор!

От стотиците развълнувани гърди се изтръгна едно общо „Напред!“ След това затрополиха по петнадесетте стъпала на стълбата, отделяща женския двор от Израилевия двор.

– А вие защо не Го уловихте? Нали така ви наредиха? – попита фарсиеят-водач слугите.

– Така беше, Елиезер бен Дама. Но спря ни словото Му. Никога никой не е говорил, както Този Човек! Не направихме нищо.

– Хайде-хайде, стига сте се оправдавали!

Влязоха. Почти до вратата вляво видяха Спасителя – Този, Който им трябваше. Той говореше пред голяма група богомолци. Седеше, поучаваше ги нещо и пишеше по земята.

– Отстъпете, отстъпете! – завикаха слугите, като започнаха да разблъскват хората вляво и вдясно. – Пристига равинът Елиезер бен Дама! Той иска да види Пророка Христос!

– Назад! – застана пред тях един мъж. Последваха го още няколко души. – Назад! – повтори той. – Защо притеснявате Учителя?

– Кифа – обади се тих кротък глас. – Остави ги. Нека да чуем какво ще искат.

– Добре, Рави – отстъпи Кифа.

Пред Седящия на земята застана предводителят на групата – дребен човек със сивееща къса коса и покрито с бръчки лице. Ръцете му нервно трепереха.

– Да живее равинът Елиезер бен Дама! – завикаха отзад. – Ето го, изправен пред Учителя и Царя на Израиля, Който се осмелява да се нарича Син на Бога! Той ще Го победи!

– Тихо! – вдигна ръце Елиезер. Тълпата мигом млъкна. – Значи това си Ти – Синът на Живия Бог, Иисус от Назарет! Не беше се изпречвал досега на пътя ми! – Погледът на най-известния фарисеин в Иерусалим бе изпълнен с омраза към Иисуса. – Това бил Галилеянинът, след Когото тръгна цяла Палестина; Който се натрапи срещу нас и вече три години не ни дава мира! Ще свършим с Тебе, тъй да знаеш! Но за това има време. А сега, доведете прелюбодейката!Sin no moreВеднага пред равина избутаха жената, която продължаваше да трепери. Елиезер бен Дама хвана косите ù и ги задърпа силно. Лицето на жената се изкриви от болка.

– Погледни Го добре, Този Учител! Запомни лицето Му, защото оттук ще бъдеш заведена извън града. А там ще те посрещнат с камъни! Ще умреш! – извика равинът. – Но нека чуем какво ще каже Този… хм, Пророк…

Иисус не му обръщаше внимание, а гледаше в земята. Кифа и мъжете, които се опитаха да Го защитят, наблюдаваха с нарастваща тревога този фанатизиран фарисеин, след чиито викове тълпата избухваше от негодувание към Иисуса. А хората отстрани, които слушаха словото на Учителя допреди малко, мълчаха смутени.

– Слушай, Рави – продължи Елиезер, – ето тази тук, бе хваната в самото прелюбодейство. Ние отдавна щяхме да я убием с камъни съгласно Моисея и Закона, но дойдохме с нея, за да чуем Ти какво ще кажеш. Чакаме отговор!

Иисус продължаваше да мълчи, като пишеше по земята с пръст.

Изведнъж целият Израилев двор бе залят от силни викове. Екзалтирани, фарисеите беснееха.

– Тишина! – Елиезер пак вдигна ръце. После каза: – Е, Пророче, защо мълчиш?… Виждате ли братя, не отговаря! Хванахме ли те в безмълвие, Иисусе?… Е добре, аз ще отговоря. Жената, тази мрежа, сърцето ù – примка, ръцете ù – окови, както казва мъдрият Кохелет (книга Еклесиаст – в Стария Завет в ставоеврейския оригинал се обозначава като сефер Кохèлет, б. а.), е най-голямото зло! Тя не е равнодостойна на нас, мъжете, а е робиня, вещ, родителка на деща и къщовница. Ние сме човеци, а тя – нечовек, нечисто същество и работно животно! За повечето народи жената е корен на всички злини, нейният ум е два пръста широк, мъжът въплъщава мъдростта, а тя е родената глупост! А какво да кажем за гърците и римляните? Според първите тя е по-долна от мъжа и е неспособна да върши добри дела. „Един мъж е повече ценен от десет хиляди жени“ – казва Еврипид. А Тукидит, този най-голям техен историк, толкова я презира, че в своите книги не споменава името на нито една жена. Ами римляните? Строгият Катон също презирал жените и Хораций в черно ги рисува. Октавиан Август, най-светлият им император, е казал в сената следното: „Ако да позволяваше природата да минем без жени, ние бихме се избавили от твърде досадни другари“.

– Да се убие с камъни, да се убие! – завика тълпата.

– Млъкнете! – Ръцете на Елиезер  бен Дама, свити в юмруци, се стовариха върху жената. Тя се разплака. – Отговорете ми: у нас, тук, един равин може ли публично да говори с жена? Та това е под неговото достойнство! Нашите учители са казвали: „Добре е за онзи, чиито деца са мъжки, но горко на онзи, чиито деца са женски!“ Ние предписваме никога да не се поздравява жена. Спазвайте го през целия си живот! Всеки един съзнателен евреин ежедневно трябва да се моли така: „Слава на Бога, че не ме е създал езичник, жена и невежа!“ Хайде, отговаряй, Наставниче!

Изведнъж Иисус се изправи. Той загледа Елиезер бен Дама и останалите. Тази внезапна промяна в Учителя така ги стъписа, че объркани, отстъпиха няколко крачки назад. Погледът Му започна да се докосва до всеки един от тях.

– Добре – рече Той. – Щом искате отговор, ще го имате. Какво мислехте в себе си, идвайки насам? Ако Христос, като приятел на грешниците, не накаже прелюбодейката, ще се изложи, че не зачита Закона. Ако ли пък я осъди на смърт, пред народа ще падне ореолът на Неговата благост и милосърдие. Искахте да Ме изкушите. Но питам ви: има ли някой от вас, тук, без грях? И който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.

Иисус седна и продължи да пише. Настана гробна тишина. Равинът и другите, с отворени от изненада уста не смееха да гъкнат. От време, навреме Елиезер затваряше очи и като сбръчкваше лице, издаваше някакви неясни звуци. След малко той си тръгна. Последваха го и другарите му. Излизаха смутени, объркани зашеметени. Най-напред вървяха по-възрастните, а след тях – по-младите.

Иисус отново се изправи. Погледът Му обходи хората в двора. След това се спря на жената, която стоеше насред.

– Жено – рече Той, – къде са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?

– Никой, Господи – отговори тя.

И когато оживлението поутихна, се разнесоха следните думи, изречени от силен глас:

– Видяхте ли ги? Отидоха си. Съвестта им ги осъди. Да, защото не доведоха и сгрешилия с нея мъж и двама-трима свидетели съгласно Закона. Това го направиха не само, за да изкушат Учителя, но и да покажат надменността си към жените.

Всички погледи се насочиха към човека, който говореше. Той беше слаб, сух, с енергично лице, с гъста прошарена брада. Стоеше сред мъжете, които се застъпиха пред фарисеите за Христа. Гледаше с искрящ и смел поглед към хората.

– Матия…, ти? – обади се Кифа учудено, но бе прекъснат.

– Господ Иисус Христос дойде – продължи Матия, – за да разкъса веригите на греха и на неправдата, които смъкнаха и жената от първосъздадения Божи ред, за да бъде унизена. Тя стигна до положението на долно, презряно и изтерзано същество. Затова Той гледа на жената от небесна висота, от позиция на вечните Божии истини. Тя е човек, единосъщна и равнодостойна на мъжа. Еднакво с него, нейната вечна ценност е в нейната душа, в нейния безсмъртен дух. Един Бог сътвори мъжа и жената. Порво човек, а после мъж и жена. Един Бог – Баща и на двамата. И мъжът, и жената са Божие творение и са братя и сестри помежду си. Те имат еднакъв произход, еднаква същност, еднакво основно призвание. И двамата Бог ги сътвори по Свой образ.

Господ Иисус Христос дойде не само да възстанови единството между Бога и човека в мир и любов, но и да възвърне единството между мъжа и жената, да затвърди божественото установяване на брака. Той осъжда многоженството, развода, прелюбодействието и разврата. Те са последица от греховността човешка. Върховен закон Божи си остава: което Бог е съчетал, човек да го не разлъчва! Спасителят гледа на брака като на една плът между мъжа и жената. Бракът е духовно и телесно единство едновременно. Жената е равнодостойна взаимнодопълваща се жизнена другарка на мъжа, а не предмет и вещ за него. Взаимната любов е тази, която свързва и издига жената и мъжа в брака. Христос живее, за да ни спаси от злото и греха, като сочи пътя към Царството Божие – за вечния и блажен живот! Отваря входа за това царство на всички: на всеки човек, без разлика дали е мъж или жена и от кой народ е. Бог е Един и всеобщ Бог, любвеобилен Баща на всички хора. Всички, без изключение, са деца Божии и братя помежду си. Господ Иисус Христос не прави никаква разлика между мъжа и жената. Те са еднакво ценни, еднакво призвани, човеци, личности., Божии чеда. Не робство за жената, а свобода от греха и за всичко добро, прекрасно, велико, Божие! Жената не е домашно животно или обществен товарен добитък, а истинско Божие дете. Нашият Учител, както неведнъж е казвал, е пътят, истината и животът! По този път ще тръгне и жената. Тази истина ще я направи свободна; в нея са съчетани общочовешкото и женственото на жената. В Господа Иисуса Христа тя ще намери истинския смисъл и съвършена пълнота на живота си! О, елате към Него и вие, отрудени и обременени жени, които въздишахте за освобождение от веригите на робията, на греха, неправдите и безправието! Небесната роса и вас ще ороси и облаците ще излеят правда! И вас Той ще издигне от унизеността и презряността до пълноценността на истински човек, на човека – личност с вечна цена на безсмъртния дух, идещ направо от Бога! Тръгнете по Неговите стъпки за възход – все по-нагоре и по-нагоре към вечните Божии истини и добродетели!

– Чудесно, Матия! – се провикна зарадвано Кифа, като го прегърна. – Чудесно!

Внезапно жената, която Иисус не осъди, се затича и като падна в краката Му, извика:

– О, ела, ела, Емануил! Направи ни нас, бедните и злощастните, свободни и щастливи!

Хората наоколо я последваха. Целият двор се огласи от възторжените им викове.

– Никой не е направил, нито може да направи за хората повече от Иисуса Христа Сина Божи – Спасителят на света! – заговори развълнувано жената. – Нека свържем живота си с Него, за да получим жизнерадост и мир в сърцето си! Над всичко преходно стои и грее звездата на великата цел: вечният живот! Нека на всеки един от нас сегашният живот да се издигне към Небето! Нека всички да вярваме в Христа, защото тази вяра в Него е насъщна потребност за нас; тя дава съдържание, смисъл и оправдание на нашето земно съществуване.

Така вдъхновено, тя продължи, а хората, радвайки се, славеха Иисуса.

А Господ Иисус Христос, като изтриваше незабелязано от всички една сълза, гледаше най-любимото Си творение  и безмълвно го благославяше.

Стани и ходи!

„А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали…“(Иоан 5:2-3)

Тази пролет беше третата поред, откакто – по време на консулството на Марк Тулий Цицерон и Гай Антоний (63 година преди Христа, б. а.) – легионите на Гней Помпей завладяха Иерусалим.

Великата римска държава, разпростряла властта и силата си по цялото Средиземноморие, се сдоби с ново владение – Палестина. Вече трета година от тази хубава и богата земя идваха само добри неща: здрави роби и робини, жито, пурпур и плодове, муселин и злато, благовония, ливански кедър и скъпоценни камъни. Обикновено техният превоз се осъществяваше по море от пристанището Яфа.

***

Пред Яфските порти денонощно стояха на стража римски войници. Носеха железни ризници, каски и къси ножове, а в ръцете си държаха копия. Винаги изправени, почти неподвижни, те изглеждаха да са изковани от желязо. Хора с вързопи на гръб и кошници на главата влизаха и излизаха през портите, просяци седяха под сводовете, продавачи на плодове и вино слагаха своите произведения близо до войниците. Но те дори не обръщаха глава да ги погледнат.

През деня обикновено целият път от Яфа до Иерусалим бе задръстен от двуколки. Те ежеминутно спираха движението по тясното шосе и римските конници, които сновяха между двата града, трябваше да вървят пеша или въобще да изчакват. Колите бяха натоварени с пушена треска, бурета с дървено масло, маслини, вино, плодове и какво ли не още; колите, теглени от бикове, магарета, мулета, скриптяха и пъплеха към Иерусалим и Яфа.

Нощно време беше спокойно. Нямаше движение и опасност от оглед на началниците. Войниците си позволяваха да се разхождат насам-натам и да разговярат. А когато се случеше да е студено, палеха и огън. Понякога пееха тихо песни и си спомняха за военните успехи. Това тяхно поведение – в разрез с дисциплината – се знаеше от центуриона Волтигий. Но той си затваряше очите. Само когато идваше на нарочна проверка – обикновено един път седмично, – той предварително ги предупреждаваше. И когато минеше и ги завареше неподвижни, пълни с достойнство, вперили тежък поглед някъде напред, не скъпеше похвалите си пред трибуна Лукиан – от втори легион, отговарящ за Юдея. Лукиан се намираше в Кесария или в Аполония и от време на време правеше посещения в Иерусалим.

***

Беше ужасно горещ ден и слънчевите лъчи, които падаха върху каските и броните на войниците, ги нажежаваха толкова много, че им се струваше като да са облечени в огнени дрехи.

Всичко живо се изпокри още от сутринта на прохладна сянка. Нямаше никакво движение на хора, коли и добитък в двете посоки.

Двама от легионерите пазеха близо до един от сводовете на портите. Очите им, изпълнени с кръв, като че ли излизаха от орбитите си, а устните им бяха пресъхнали. Но войниците, свикнали с африканските пустини, мислеха, че това е дребна работа и през ум не им идваше да напуснат поста си.Напротив, приятно им беше да се показват на четиримата юдеи, които седяха недалеч от тях. Струваше им се, че те ги хвалят за силата и издръжливостта им срещу слънцето.

Но юдеите не им обръщаха никакво внимание. Те оживено разговаряха помежду си, като най-възрастният от тях приказваше повече, а другите го слушаха напрегнато и съсредоточено. Войниците, вече трета година тук, говореха арамейски добре. Отначало те не дадоха ухо на съседите си. Но после заслушаха по-внимателно.

– Луций, какви ги говори онзи старик? – наруши мълчанието единият от войниците. – Как си представя той времето, когато хората няма да си правят зло един на друг?

– Нямало дори да смеят да унищожат една пчела и едно цвете – каза Луций.

– Чувал съм ги тези приказки. Това е едно древно пророчество, което научих като малък. Щяло да се роди едно Дете. Занапред хората ще имат Неговия характер. Няма да има геройски подвизи, никакви славни победи. Ще съществува мир.

– Мир?! – повиши глас другарят на Луций. – На мен ми омръзна да стоя всеки ден на пост! Кога ще вземем участие в нови войни? Аз копнея да спечеля с подвизи сила и богатство, да мина като победител по Виа Апиа и да се изкача на Капитолия.

– И аз, Виниций, мечтая да нося пред победилия във важна война легион сребърния орел; остриетата на хиляди копия да стърчат към небето, а металните шлемове да блестят; да кънти тежката стъпка на кохортите и да ечи военната тръба и песните на легионерите…

– Ех, кой не мечтае! – въздъхна Виниций. Неочаквано той обърна глава към Луций: – Да отидем по-близо до тях!

– Добре! – кимна Луций.

Двамата напуснаха поста си.

Точно по това време трибунът Лукиан, в колесница, теглена от два силни коня, летеше откъм Яфа. Оставаха още десет стадии до портите. Затворил очи, той си представяше Рим: Форумът, рострите, баща си – старият сенатор Плиний, Субура, Есквилинската порта, огромните градини, в които сред кипариси, пинии и платани се издигат храмове. Тук, пред светилището на древната фригийска богиня, наречена в Рим Кибела, той обича да идва. Малък прекрасен храм със стройни колони с коринтски капители. Жрецът с бяла тога; на главата с венец от бръшлян. Бронзовата статуя на Великата майка. Молитва от неразбираеми думи, придружена от стройното пеене на юноши, скрити под небесносиня завеса зад статуята на богинята. Дворът на храма; в него е олтарът, където се пали огън; храмовият роб води на връв украсена специално за жертвоприношението, овца. Димът се издига бавно нагоре. Започва освещаването на животното: поливане на главата му с вино, смесено с изворна вода; след това посипване челото на овцата с осолена ярма; отрязване кичур вълна и хвърлянето му в пламъците. После замахване с чука и убиване на овцата; разрязване гърлото на овцата със специален нож; паничка напълнена с малко кръв, която се смесва с вино и ярма под звуците на скрити кларнети и китари; жрецът пръска с тази смес олтара и около него…

Лукиан потрепера. Отвори очи. Колко потоци кръв бе гледал в Сирия, Понтийското царство и къде ли не още. Седем години вече. Кръв, кръв, кръв… А като си представи това малко ручейче на олтара при любимата си богиня, го побиха ледени тръпки. Трибунът разтърси силно глава и картината, от която го прониза хлад, изчезна. Изведнъж той се усмихна… Скоро, само след няколко седмици ще види Града; ще се срещне с приятелите си и – разбира се! – храма на Кибела. Ех, само още двайсетина дни!

Трибунът почувства инстинктивно, че наближават. Той бързо обу и стегна бронята си, сложи сапфиреното си наметало.

Но Лукиан не можа да изненада поста. Предупреден навреме, центурионът Волтигий пристигна минути преди трибуна. Той се разпореди на легионерите да заемат по-стегнато обичайните си пози. Но…  не видя никъде двамата войници Луций и Виниций. Разтрепери се от гняв.

– Къде са Луций и Виниций? Къде са? – ревна той към един от пазещите.

– Не мога да кажа – вдигна рамене войникът.

– Ах, мерзавци! Напуснали са поста! Кълна се в Марс, че ще ги убия! – продължаваше да се гневи Волтигий. – Ето го Лукиан, идва! А двама от хората ми ги няма! Какво ще му кажа сега?

В това време се чуха викове под единия от сводовете. Изведнъж се показаха двамата изчезнали войници, които  водеха един много възрастен юдеин. Той беше с бледо лице, което беше много изтощено. Но гледаше с твърд поглед.

Точно в този момент пристигна колесницата на Лукиан. Той излезе от нея: строен, млад мъж, среден на ръст, със светлоруси коси, подстригани късо повоенному. Бронята му блестеше с изковани върху нея слънце и лъчи, а вятърът развяваше наметалото му. Сините му раздалечени очи гледаха студено. Лукиан сложи шлема си, който блесна на слънцето, а пурпурният кичур пера затрептя от вятъра.

– Каква чест е за мен, благородни трибуне, че посещаваш поверената ми да пазя земя – каза почтително Волтигий, като се поклони. Мислеше: „Ако сега ме попита кой е този старец, не мога дума да обеля!“ А гласно продължи: – Ще моля Ескулап да те поддържа винаги здрав!

– Благодаря ти, Волтигий. Дойдох неочаквано и за сетен път се уверих, че си блестящ войн на Вечния град. А какво става тук?

– Тъкмо се канех да попитам двамата легионери, които бях изпратил под сводовете, за да доведат този юдеин – излъга Волтигий. – Той нарушава обществения ред. Но така и не можах да разбера, в какво точно се е провинил, защото ти, подобно на вятъра Борей, долетя. Позволи ми, о, славни Лукиане, пред теб да извърша разследването.

– Добре, да чуем – нареди трибунът.

След като се съвзе от първоначалната уплаха, Волтигий вече държеше положението. Той обърна гръб и за момент погледна към Луций и Виниций: „Ще ви дам да разберете! – очите му излъчваха омраза. – Само този, отзад, да си отиде!“ Попита: – Кой си ти, старче? – Говореше арамейски.

– Наричам се Симеон.

– А на колко години си ?

– Доста над стоте.

– О, богове! – Лукиан се приближи бързо. – Той сериозно ли говори? А какво е сторил? – обърна се към Волтигий.

– Когато разбрахме, че приближаваш, о, великолепни трибуне, заповядах на тези войници да разгонят юдеите. Трябва да бъде чисто, когато такава високопоставена личност идва в Иерусалим! – започна да разказва малко патетично центурионът.

– Добре, добре – отвърна нетърпеливо Лукиан. Той не обичаше много-много ласкателствата. – После?

– Говори, Виниций! – заповяда Волтигий. – Какво се случи после?

– Този старец говореше на още трима души за някакъв Бог. Когато разбра, че искаме да ги изгоним, той каза: „Велики Рим, идва Онзи, Който ще затъмни славата ти!“ Доведохме го, защото каза още много загадъчни думи – доложи Виниций.

– Кой си ти, старче, и какви думи си казал, та си смутил нашите войници? – попита Лукиан.

– Точността изисква да отбележа, че не аз – представител на този народ, който покорихте преди три години, – а вие смутихте нашето спокойствие. Донесохте не само беди и теглила за нас, но и по-страшно: многото богове, на които се кланяте! Те са измислица!

– Какво, какво?! – кипна трибунът. – Ти се осмеляваш да говориш против боговете?! – Лукиан посегна към ножа си, но отдръпна ръка. Този беловлас старец напомни баща му Плиний. Но не можеше повече да търпи подобни изявления. „Този юдеин какви ги приказва? Нима боговете, които почитам – най-вече Кибела – това… всичко е дим, прах, нищо?“ Погледна към стареца: – Ти не вярваш в нашите богове, които са ни дали сила и власт над света и които вечно ще ни дават своето благоволение?

– Младежо – млад си ти още, макар и в облекло на пълководец, и аз мога да те наричам така, – посветил съм повече от седемдесет години от живота си да изучавам науките и всичко онова, което е завещано от древните мъдреци. Макар да съм юдеин, когато бях на твоята възраст, не се увличах от нашия Закон и пророците. Пътувах в близки и далечни земи, запознавах се с много учени-философи и с техните учения. Ужасих се, когато разбрах, че на много богове, мъртви и създадени от човешкия ум, се покланят римляните и всички други народи, които опознах, но на Единия и истински Бог никой не се покланя, никой не знае за Него. Върнах се тук – у нас. Тукашните хора се кланят на един Бог, Творец на небето и земята. Той се открива в нашите – отеческите ни книги – свещената Тора и пророците. Те заемат особено място измежду всички други факти и налични източници, които свидетелстват за Бога. На страниците на тези книги намираме извънредно голям брой ясни, подробни и точни описания на исторически събития, изказани мисли и разнообразни сведения, чрез които Бог е благоволил да се разкрие пред нас – хората. Тук – в Закона и пророците – са обяснени съвършено ясно Божиите мисли, преценки и намерения относно нас – хората – и е изложена Неговата воля спрямо най-любимото Му творение.

– А кое е то? – попита Лукиан.

– Човекът.

– А ти вярваш ли в Този Бог?

– Разбира се. Този Бог ще се прояви тук – у нас – със знамения и чудеса. Скоро идва това време, когато Той ще се прояви в света. И Неговите дела ще бъдат дивни. Той ще събори всичките тези лъжебожества и идоли, на които се въздават чест и хваления. И Този истински Бог ще затъмни славата на Рим!

– Ти, старче, наистина представляваш опасност за държавата! – Лукиан хвана ядосано с две ръце раменете му и го разтърси. – Заслужаваш смърт!

– Няма да ме убиеш. Нито ти, нито който и да е – отговори невъзмутимо юдеинът.

– Слушай, старче! Твоите думи са ругатни! Ако продължаваш така, в този дух, ще заповядам да ти ударят петдесет удара с тояги! – Лукиан го гледаше страшно. – Това на какво прилича?

– Благородни трибуне, готови сме да изпълним разпореждането – угоднически се поклони центурионът.

– Добре, впрочем… почакай! Защо си толкова сигурен, че няма да те убием? – попита Лукиан.

– Няма да видя смърт, младежо, докато не пипна с ръка Господа Бога.

Изведнъж Лукиан се затресе от смях.

– Какви ги приказваш, а, старче? – трибунът гледаше весело. – Та това са басни!

– Не е така, млади човече. Чакай! – вдигна ръка старецът. – Не ме прекъсвай. Изслушай ме!

Лукиан го погледна замислено:

– Хайде, говори! Нека чуем какво ще ни каже.

– След като се върнах, започнах да изучавам това, което бях пропуснал на младини – нашите отечески книги.

– Тези, в които се разкрива Този Бог, така ли? – попита Лукиан.

– Да. Когато почувствах, че всичко съм овладял, започнах да проповядвам Единия и истински Бог. Реших да преведа нашите книги на друг език, за да могат да се запознаят с тях и другите народи. Аз бях един от седемдесетте преводачи на Закона и пророците. Докато свърша това уморително дело, започнах да копнея да видя Утехата на Израиля и на света. Дълги, дълги месеци и години аз работих. И когато превеждах книгата на пророк Исаия, и стигнах до текста: „Дева ще зачене и роди Син“, аз се усъмних във възможностите на това пророчество. Много се смутих, защото девойка да роди дете, се счита за тежък грях. Такива у нас биват убивани с камъни. Затова дръзнах и написах „жена“ вместо „Дева“. Но докато още пишех, ми се яви Ангел Господен. Той хвана ръката ми и каза: „Зачеркни „жена“ и напиши „Дева“ и задето се усъмни в изпълнението на това пророчество, няма да видиш смърт, докато не видиш Помазаника Господен“. И ето, оттогава минаха много, много години. Аз няма да умра, докато не Го държа в ръцете си.

– Искаш да кажеш, че ще бъде Младенец ли? Току-що родено Отроче? – попита Лукиан.

– Точно така – кимна старецът. – Аз ще видя Бога, Утешителя и Избавителя на Израиля и Спасител на цялото човечество.

– Няма истина в това, което говориш, старче – каза Лукиан. – Дори съжалявам, че загубих толкова време да те слушам.

– Спри се, младежо, не бързай…

– Няма да те слушам повече, старче. Да, няма! Защото няма друг Бог, освен боговете на които се покланяме. Аз не вярвам в Бога на тези роби!

– Но той все пак е Един и съществува. И ти, младежо, сам ще изпиташ Неговата сила. Той е мощен да смири гордите.

Внезапно лицето на стареца се оживи, а в погледа му просветна някакъв странен блясък. Той вдигна ръцете си към Лукиан, който го наблюдаваше все по-мрачно и по-мрачно.

– Чуй ме добре, какво ще ти кажа, горди трибуне. Дано и ти като мен не видиш смърт!

Изведнъж Лукиан усети как непонятна слабост полази по снагата му и го обхвана. Членовете му се сковаха, а той се строполи неподвижен на земята. Лицето му пребледня. Гледаше ужасèн стареца.

– Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него.

Старецът обърна гръб и си тръгна. Войниците, изплашени, не го спряха, а заобиколиха трибуна, докато той стенеше на земята, опитвайки се напразно да раздвижи неподвижните си ръце и крака.

Не зарадва Лукиан старите си родители. Беше върнат в Рим и остана на легло.

***

Минаха години от това време. Напразно търсеше Плиний лек за своя син. Обиколи много страни. И умря старецът със страшна мъка за участта на Лукиан.

Минаха още години. Един ден Лукиан бе посетен от евреи от Иерусалим. Съобщиха му, че там, при техния храм има къпалня, наречена Витезда; всяка година над нея слиза небесен Ангел; раздвижва водите и онзи от болните, който пръв влезе във водата, тутакси оздравява. Малка вяра вдъхна това известие у болния. Но неговите близки бяха ходили къде ли не за лекарства. Водиха го при много лекари, гадатели и знахари в много градове и страни. Затова решиха да го заведат и в Иерусалим. Оставиха го във Витезда при познати и се върнаха в Рим.

Още дзесетки години изминаха. Побеля косата на Лукиан, остаря много. Губеше вече надежда за оздравяване. И как не? Тридесет и седма година той стоеше вече в тази къпалня. Тук лежаха множество болни, слепи, хроми, изсъхнали. Но те се изцеряваха, а той… чакаше, чакаше, чакаше!

По това време в Палестина от град в град се движеше Някакъв велик Човек и Проповедник. Слушаха болните, слушаше и Лукиан, че Този Човек вършел чудеса: от Неговите докосвания слепи проглеждали, болни оздравявали, глухи прочували, мъртви оживявали!

Цяла година във Витезда за Този велик Човек – Който се наричал Иисус, – се говореха какви ли не неща. И ето, копнеж се породи в душата на болния да види Този Лекар, да се докосне до Него. Може би Той наистина има небесни сили да върши чудеса.

Една вечер Лукиан се вглеждаше във водата и мислеше: „Какъв е Този Проповедник и Лекар, за Когото навсякъде говорят? Ох, как ми се иска да дойде тук и ме докосне! Някога, като млад аз минах през тази страна. А вече тридесет и осем години лежа в тази къпалня! Какъв обрат, какъв обрат. Бях знатен римлянин, облечен със слава и почести, красив. От мен трепереше цял легион! С него летях и обиколих целия Изток. Бях победител. Много народи легнаха под меча ми. А какво се случи? Само от две думи се парализирах! Да, две думи, които ме победиха! И ги каза онзи старец – проповедникът на Единия Бог и „Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него“ – тъй рече старецът. Ах, колко години има оттогава! Не е ли Проповедникът в Палестина онова предречено Божество? – Трепет полази по тялото на Лукиан. – Да, това, което каза старецът, е вярно, думите му са истински!“

От тази вечер болният зачака с надежда. Не се чувстваше вече изоставен, самотен в света. Непрекъснато гледаше към входа на къпалнята; трепваше при всеки шум.

Наближаваха дните на Пасхата. Народът в града се раздвижи. Великият Човек беше дошъл в Иерусалим. Потайна надежда обгърна душата на Лукиан. „Ах – мислеше трескаво, – защо не мога да вървя?! Ще отида при Проповедника и ще изповядам вярата си в Него и Той ще ме излекува!“ Сълзи пълнеха очите му…

Една вечер Лукиан лежеше на постелята си. Наоколо много болни издаваха тъжни стонове. Той също бе тъжен. А тялото му, сковано вече деветдесет години, го болеше.

Изведнъж се чу: „Великият Човек идва!“

И наистина – в къпалнята се появи Човек с величествена осанка и в бели одежди. По лицето Му се четеше безкрайна доброта; златисти коси се спускаха по раменете Му. Зад Него следваха десетина мъже. На Лукиан се стори, че Човекът още с влизането Си се взря в него. А може би това е било случайно. Не! Той идваше към него. И един кротък глас, глас като че ли на Божество, се разнесе:

– Как си, Лукиане?… – усмивка се разля по Лицето Му. – Искаш ли да оздравееш?

Внезапно лицето на болния се измени. Хората около него видяха друг човек: очи, които горяха с необикновен блясък, а от сбръчканото лице бликаше възторг. И в това време за секунди пред очите на Лукиан премина картината отпреди толкова много години: Яфските порти, старецът Симеон, войниците и той – младият трибун.

Той погледна към небесносините очи:

– Да…, Господи…, Господи…

– Не се притеснявай. Е?

– Искам да оздравея. Но… си нямам човек, който да ме спусне при раздвижването на водата.

– Стани, вземи одъра си и ходи!

И в този момент Лукиан почувства, че животът потече по жилите му; скованото тяло се раздвижи и той стана. Усети сили у себе си и радост в душата си. Макар и много възрастен, той беше вече здрав. Чувстваше се на тридесет години – на толкова, на колкото се скова. И той падна пред Иисуса Христа – защото Този Човек беше Спасителят – и се докосна с устните си до бялата Му дреха.

– Аз вярвам в Тебе, Единствени Боже!

А Господ Иисус Христос кротко положи ръка на главата му.

Началникът

„И ето, некой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса“. (Лука 19:2-3)

Една заран, месец след поредната проверка, в главната митница пристигнаха неочаквано пратеници от Иерусалим. Съобщиха, че Орив и Хезир от Иерихон дължат още по хиляда статири и по десет ефи жито, а Девора – бедната вдовица от Галгал – двеста лепти. Когато Закхей разтреперано ги попита да не би да е някаква грешка, римлянинът отсече:

– Няма грешка! Някой от подчинените ти митари, който отговаря за тях, ги е укрил. А ти си ни дал неверни данни. Това е първото ти провинение, откакто си вече десет години началник на митарите в този район на Юдея. До два дни всичко да е наред, ясно ли е?

Той говореше латински, без да държи сметка, че Закхей владееше езика слабо и не можеше да му отговори. Обаче тонът и изразът на лицето му даваха добре да се разбере, че той просто нахока най-известния жител на Иерихон и околността.

От това открито и безцеремонно нахокване бледото лице на Закхей порозовя.

– Вижте какво – започна той на латински и веднага обърна на арамейски, – моля да имате предвид, че ние ще направим всичко възможно. Декларирам…

В помощ му дойде митарят Аврам, който говореше латински сравнително добре и преведе думите на Закхей.

– Това не е декларацията, която може да задоволи римските власти! – кресна на латински пратеникът. – Искаме не декларации, а да ни предадете необходимите количества до два дни. Освен това трябва да накажете провинения митар. Аз искам поверената ви област, която облагате с данъци в името на император Тиберий, да бъде в добро състояние!

Началникът на митарите и митниците в Иерихон, Галгал и Ветегла зае мирна стойка и кимна с глава:

– Искам да ви уверя, че това ще бъде направено. Занапред няма да позволим подобно нещо.

Вторият римски чиновник, който през цялото време мълчеше, заговори с по-спокоен тон:

– Ние държим в най-скоро време да се поправите. Ако се наложи, ще действате брутално! Дори и кожите ще смъквате от гърбовете на хората. Но данъците трябва да пристигат навреме. И ако това не стане, ще бъда принуден да донеса на прокуратора Понтий Пилат, че вие не работите решително. А това може да има сериозни последици лично за теб, Закхее!

Двамата римляни обърнаха гърбове и ядосано се метнаха върху конете си. Бързо се понесоха на юг.

Закхей се чувстваше унизен и засрамен. Но съзнаваше, че не може да направи нищо, за да защити достойнството и честта на един съзнателен патриот и предан на римляните чиновник, за какъвто сам се смяташе. Римляните бяха тук, в Юдея, близо от сто години и на него, първото величие на Иерихон, за какъвто се мислеше, можеше да заповядва със същата леснина дори един обикновен преторианец.

Стиснал тънки устни и присвил очи, в които се бяха разгорели зли пламъчета, началникът се обърна с рязък тон към първия си заместник Ахим:

– Ахиме, да знаеш, че ти ще понесеш цялата отговорност! Митарят Матан, който е укрил от мен неиздължилите се, е от твоя сектор!

– Който е виновен, той ще си носи отговорността, Закхее – отговори Ахим със студена учтивост. – И ако намираш, че аз съм този виновен…

– Не говоря лично за теб, а за целия персонал. Авраме! – извика Закхей. – До един час всички митари да са при мен, включително от Галгал и Ветагла.

– Но…

– Няма никакво „но“! Действай!

– Позволи ми да ти припомня.

– Какво?

– Ти ги освободи за днес, никой не е на работа. Къде да ги търся? Та сега там, на главната улица е пълно с народ.

Закхей изведнъж се досети. Отдавна бе слушал да се говори за Иисуса, сина на Йосиф, Онзи, Който обикаля Юдея, Самария и Галилея. Възвестявал ново учение, смело изобличавал неправдите, със свръхчовешка сила лекувал хроми, глухи, сакатии – дори възкресявал мъртви! Онзи ден разбра, че Вартимей слепецът бил излекуван от Този необикновен Човек. И още – днес ще мине през Иерихон на път за Иерусалим. Дори сутринта още по тъмно хората бяха започнали да заемат места по улицата, по която щял да мине. Началникът ги видя, отивайки от дома си до главната митница. Кой е Този, се питаше неведнъж Закхей през тези две-три години, когато ставаше дума за Него. А какво ли не бе чул да се говори. Ето защо реши да отиде и види Този чуден Човек. Затова и обяви днешния ден за почивен. Но римските чиновници развалиха всичко.

– Добре – каза той след като помисли малко. – Бях забравил за момент, че ще ходим и ние да видим Онзи Проповедник. Но на всички ще съобщиш, че вечерта ги искам тук събрани. А митарят Матан ще получи тежко наказание. Да вървим!

Ратаят доведе оседланите коне. Закхей и Ахим ги яхнаха. Животните преминаха бързо през парадния вход и не след дълго достигнаха главната улица. А там вече бе претъпкано с хора.

– Ахиме, очаквах много народ, но такова нещо…

– Да – съгласи се първият му заместник, – дори от конете нищо няма да видим.

– Виждаш ли тази смокиня? – посочи Закхей вдясно от себе си. – Когато разбера, че Този Човек приближава, ще се покача върху нея, за да го видя.

– Това е разумно, което ще сториш. Наистина – възбуди любопитството на всички ни Учителят.

– И Учител ли е?

– Така чух.

Внезапно се появи Аврам. Водеше със себе си Матан. Закхей пламна от гняв, скочи на земята, тропна с крак и изкрещя. След това приближи двамата митари. Зашлеви набързо четири плесника на Матан и го шибна няколко пъти с бича.

– Позор, срам за името ми на заслужил митар, което с такъв труд си създадох! Та аз съм известен оттук до Тир, чак до Киликия. Дори в Египет ме знаят! Ще те убия…

Матан вдигна разкъсаната си симла и изплю встрани слюнка примесена с кръв, докато Закхей го обсипваше с цветисти ругатни.

– Чакай бе, Закхей! – спря ръката му възрастен висок мъж с побелели дълги коси. – Ти съвсем го разкървави.

– Не се бъркай, Йосифе! Гледай си глупавата търговия!

– Не те е срам! – с възмущение викна търговецът. – Целият град те познава: ти си грешен човек, изедник! Колко хора обра, малко ли майки разплака, продаде се на онези римляни. И това ми било Закхей (чист – евр., б. а.).

– Тихо! – извика някой. – Учителят се задава.

– Ти си срам и позор, не той! – продължаваше Йосиф. – Колкото си дребен, толкова си лош!

– Авраме, ето ти бича. Вържи му ръцете. Няма да го изпускаш от очи! – заповяда началникът. – Довечера ще му видя сметката. А ти, Йосифе, ще си платиш за тези думи. Ахиме, ела да ми помогнеш да се кача върху смокинята!

Когато зае място, почти веднага видя Човека. Той идваше откъм север; бе навлязъл вече в града. След Него вървяха около десетина мъже. Хората Го приветстваха. Някои хвърляха цветя. От време навреме се спираше, разговяраше с някого. После пак продължаваше напред. Да, щеше да мине под него – на не повече от петдесетина стъпки.

Вече наближаваха. Закхей виждаше добре лицето Му, усмивката. За момент спряха, защото една възрастна жена, славейки Бога, поднесе на Този Човек клонче от лавър. Тръгнаха отново. Вече бяха почти под дървото.

Изведнъж Човекът погледна към него. Не! Това не бе поглед на човешки очи, а два лъча, които пронизваха снагата му и го пареха по сърцето. И Закхей – началникът на митарите, от когото трепереха всички негови сънародници – сега се стъписа. А Учителят – както Го нарече Ахим – му се усмихна кротко и каза:

– Не бой се, Закхее, а слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.

Какъв глас! Митарят, грабителят, безсърдечният Закхей си спомни, че само веднъж бе чувал толкова сладък и любящ глас: беше гласът на майка му преди много, много години… И остана поразен, с отворена уста! Той никога не беше си спомнял миналото, когато още не бе станал митар, а впоследствие и началник. А сега тук, в загрубялата му душа заблестя нещо чудно, чисто, много хубаво. Сигурно вътре в него бе останало парченце от погледа на Човека.

Закхей скочи от дървото, разбута изумените хора, които, сочейки го, говореха „грешен човек, грешен човек“, и се озова до Този Учител. А Той повтори:

– Не бой се, Закхее.

– Откъде знаеш името ми, чудни Човече? Познаваш ли ме?

Човекът кимна.

– Но… да не би… някога… да съм Ти сторил зло?… Да съм Те ограбил? – попита объркано Закхей.

За пръв път той се смути и се засрами от престъпленията си. И това му се видя толкова чудно, че нозете му се подкосиха, кръвта в слепите му очи заблъска лудо, пред очите му заиграха червени кръгчета. Ала Другият заговори и галещият Му глас преля в душата на Закхей някаква необикновена сила:

– Не си Ми сторил зло, а добро току-що Ми направи!

– Аз ли съм Ти направил добро? Та аз не съм се и докосвал до Тебе?!

– Ти си спомни за своята майка! Ти се засрами от престъпленията си! Ето добрината, която Ми направи: даде ми своите грехове!

Закхей падна на колене:

– Ти си пророк, Учителю! – прошепна той. – Щом надникна в мислите ми и позна, Ти си истински Божи пророк. Някога, когато бях още дете, майка ми ми говореше за Божиите пророци и за Спасителя, Който ще дойде… Но по-сетне… аз забравих… и станах… О, Рави! Срам ме е да си вдигна очите… Може би Ти си Самият Спасител? Горко ми!

– Право каза, Закхее. И не горко ти, а хвала ти, че видя светлината, за да бъдеш и ти в Царството Божие.

Изведнъж Закхей скочи на крака и се затича към вързания Матан. Освободи го и като прегърна коленете му, заплака. После стана, приближи се до търговеца Йосиф и му поиска прошка. След това се изкачи на високо място и като застана така, че да го виждат всички, извика:

– Чуйте! Ето, половината от имота си давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно!

Тогава Човекът рече:

– Днес стана спасение и за този митар, защото и той е син на Авраама, понеже Син Човешки дойде да потърси и спаси погиналото.

След малко тръгнаха към дома на Закхея. Всички, които вървяха редом с Учителя, слушаха тихото Му напевно слово за светлината на Новия Завет.

Покривът

„И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица. И като не можаха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният.“ (Марк 2:3-4)

Капернум се будеше.Първите гласове на ранобудните рибари раздраха тишината, а след тях от всички краища на града започнаха все по-шумно да прииждат техни позакъснели колеги; деряха се с пресипнали нестройни гласове, подвикваха си весело, някои тичаха. Цялата улица ехтеше от шума им.

Ситният дъждец продължаваше да вали и раздипляше над Капернаум тежка, лепкава мъгла. Барабанеше по покривите и от тях се стичаше право на улицата, потънала в кашкава кал. Ръмеше по теревинтите и тамариските, притиснати до зидовете, треперещи и люлеяни от вятъра, който идеше нейде откъм Генисаретското езеро.

Пенина се събуди, стана и запали светилника. Халев се закашля.

– Буден ли си? – попита тя.

– Отдавна.

– Трудно ще свикнеш – въздъхна жената. – А вече втора година тече. Отивам за вода. Опитай се да заспиш. Още е много рано.

Пенина излезе.

Халев погледна отчаяно с насълзени очи към тавана. Как тя, съпругата му, иска да се примири толкова лесно? Та само допреди дванадесет месеца той бе като всички останали – ставаше много рано и с другарите си отиваше на риболов. Те продължават своя занаят. Ето: минават и сега – на път за езерото. А той? Няма вече лодка, мрежи, вода, морска буря. Онази тежка греда, която падна върху него, парализира не само тялото му завинаги, но и бъдещто, което очакваше. А тъкмо се бе оженил! О, Йехова, какъв обрат настана… Може да движи само главата си. А колко вярна се оказа Пенина! Понесе страдалчески всичко и сега, сама продължава да носи това тежко бреме! Докато той… Само лежи и мисли. За друго вече не го бива!

Изведнъж се чу силен тропот. Някой чукаше на външната врата. Ударите бяха резки и бързи. След малко спряха, защото Пенина отвори портата. Един запъхтян, дишащ тежко мъж,  й обясняваше нещо. Двамата дойдоха при Халев.

Това бе Рубелий. С него бяха отдавна приятели. Макар и римлянин, Рубелий дружеше с доста евреи. Това, разбира се, не правеше никому лошо впечатление. Рубелий бе слуга на стотника Юлий. А кой местен човек не знаеше за него? Та Юлий построи преди десет години синагога в Капернаум. Заради тази си постъпка стотникът бе на почит не само в града, но и в околността.

– Какво те води насам, Рубелий? И то толкова рано? – попита Халев.

– Ох, нека почина малко! Тичах доста.

– Седни. Пенина, трябва да нагостим стария приятел.

– Чакай, Пенина, не ми е до почерпки! – каза Рубелий. – Седни тук, за да чуеш и ти това, което ще ви съобщя.

– Да не си дошъл пак да предлагаш помощ? – попита Пенина.

Преди два месеца Рубелий им доведе някакъв лекар, който се оказа мошеник. Обеща, че ще излекува Халев. Те му платиха най-наивно, каквото поиска. А само след три дни изчезна безследно. Халев напълно съзнаваше състоянието си. Та нали неговата болест е неизлечима, знае го. Защо се остави така хлапашки да го измамят?

– Да, затова дойдох… Чакай, Халев, не ме прекъсвай! – спря го с жест Рубелий.

– Добреее – въздъхна примирено домакинът. – Да чуем новото ти предложение.

– Приятелю, знаеш каква обич изпитвам към теб! Откакто нещастието влезе в дома ти, не преставам да моля боговете ни да те излекуват. Потърсих и лекари. Вярно – попаднах на лъжец! Но това бе в стремежа ми да ти помогна! Макар да знам, че е безнадеждно. Но… случиха се тези дни такива неща!

– Какви неща? – попита Пенина.

– Странни!

– Странни? – Халев го погледна въпросително.

– Да. Онзи ден бях излекуван от треската, която ме бе проснала на легло от един месец.

– Знам. Жена ти ни каза. Дори се учудих, че толкова бързо си възстановен. Аз боледувах от същата треска преди три години. След като мина страшното, лежах още около петнадесет дни, докато се нормализира състоянието ми напълно – каза Халев.

– Господарят ми Юлий разправяше как съм бълнувал, целият, потънал в пот, с горещо тяло. Тогава му докладвали за Онзи Лекар и Учител, Който лекувал с едно докосване.

– Какви ги приказваш? – нервно го прекъсна Пенина.

– Вие не сте ли чули?

– Не.

– Интересно… А целият град говори. Появил се от известно време Проповедник, Който спечелил със словото Си хиляди последователи. Това станало в местността Седем извори. Бил е и тук – в синагогата. Говорел някакво ново учение, изцерявал болни, бесновати.

– Готов съм да ме лекува… Ох, Рубелий – почти изплака болният, – какво ли не бих дал, само и само да оздравея! Но при моя случай…

– Овладей се, приятелю и ме изслушай. Какви са тези сълзи? Та да продължа. След като чул за Този Лекар, господарят ми Го пресрещнал. Помолил се за мен да дойде и ме излекува. А Лекарят му казал: „Иди си, и, както си повярвал, нека ти бъде!“ В същия момент, когато изговарял тези думи – после, вкъщи като съпоставихме всичко, излезе, че точно тогава съм оздравял!

– Какво?! – опули очи Халев.

– Говоря сериозно! Господарят ми се върна и като ме видя да работя, каза: „За Бога няма нищо невъзможно!“

– Значи теб не те е докосвал, така ли? – попита Пенина.-

– Да, не е влизал вкъщи. Изведнъж се почувствах здрав. Една сила като че се вля в мен и ме вдигна на крака!

Чу се пак силен тропот отвън.

– Ха, какво става? Сега пък кой е? – Пенина се изправи и излезе.

– Виж какво, Рубелий, това е много интересно! – забеляза Халев. – А в какво е повярвал твоят господар?

– В нещо, което го пише във вашите Писания. Но точно какво, не знам.

Чуха се няколко възбудени гласове. Влязоха четирима души, а последна – Пенина. Единият от тях каза:

– Приготвяй се, Халев, отиваме при Учителя!

– Какъв Учител? Странна утрин е днешната! Най-напред Рубелий, а сега… вие?

– Да, всичко ще разбереш, след като бъдеш излекуван.

– Елиакиме, колеги сме не от вчера. Знам навиците ти. Защо си се опил толкова рано, преди третия час? Говориш глупости! Та аз цял живот ще съм неподвижен.

– Имаш късмет, приятелю, че днешният ден се случи дъждовен и ветровит. Авихуд, Асир и Шуал могат да го потвърдят. Дойдохме да те вземем с нас. След два-три часа ще си здрав, а утре, ако времето позволи, ще сме на риболов в езерото.

Халев погледна Пенина, после Рубелий.

– Вие, какво, подигравате ли ми се? – обърна се към колегите си.

– Ни най-малко. Бях свидетел как Елеазар оздравя…

– Кой? – прекъсна го Пенина. – Онзи, прокаженият ли?

– Точно той. Учителят го докосна и оздравя веднага.

– А аз – дори без да е идвал у нас – каза Рубелий.

– Вярно, господарят ти го помоли. Аз чух всичко. Следвахме Учителя заедно с Гирсом, Таломей, Мататий и Рувим. Те бяха до вчера болни – от бяс!

– Гирсом!!?… Онзи луд, от когото са вдигнали ръце чак в Магдала? – попита изненадано Халев.

– Същият.

– Но, Елиакиме… Той е болен неизлечимо… Още от майчина утроба!

– Беше, сега не! Впрочем, чух оше нещо: тъщата на Симон, рибаря от Заведеевата смяна… И тя оздравяла! С едно докосване!

– Кой Симон?

– Братовчедът на твоя приятел Исак – скотовъдеца.

– Сетих се кой е този Симон. Не обича да го надприказват. Винаги се стреми да е пръв. Не търпи никого пред себе си. И в риболова е същият.

– Тъщата му се казва Ханания. Познавам я – каза Пенина.

– Хайде, Пенина, приготвяй го! Че отдавна се е натрупал народ в къщата на Авезалом.

– Там ли е Този… Учител? – попита Халев.

След малко Елиаким, Авихуд, Асир и Шуал носеха Халев на дървен одър. Зад тях вървяха Пенина и Рубелий.

– Слушай, Елиакиме, да не е някой шарлатанин като онзи, дето ме измами? – попита Халев.

– Не е. Бъди спокоен.

– Всичко видяхме с очите си, Халев! – каза Шуал. – И ти ще бъдеш здрав. Знаеш ли колко хора оздравяха? Един го донесоха чак от Тир.

Дъждът бе спрял, а мъглата се вдигаше. След два стадии свиха към къщата на Авезалом – известен капернаумски грънчар. Но… около нея бе пълно с народ. Когато приближиха, се отчаяха. Не можеха да доближат входа поне още пет-шест часа.

Оставиха одъра на земята. След малко го вдигнаха и положиха върху един зид. Запътиха се към къщата.

Халев загледа съгражданите си. Повечето познати. Имаше и от околността. Всякакви професии: рибари, скотовъдци, грънчари. Ето и римляни. Всички се бутаха напред-назад по цялата улица и пред къщата.

След малко четиримата колеги на Халев се върнаха.

– Приятелю, досетихме се как да те придвижим по-бързо! – каза Елиаким. – Пенина, Рубелий, вие чакайте тук!

Поеха нагоре – към квартала на римския гарнизон.

– Но, Елиакиме… Ние се отдалечаваме – забеляза болният.

– Спокойно. От теб се иска само да мълчиш!

Достигнаха края на улицата. Влязоха в един двор. Халев се огледа. Бяха в къщата на Моше, търговецът на риба и плодове. Изкачиха се на покрива.

– Хайде сега, оттук, все по покривите. След пет къщи сме върху покрива на Авезалом – чуха гласа на домакина.

– А, Моше! Ти тук ли си? – попита Халев.

– Тук. Кой ви отвори? Кой се досети за тази възможност? Аз.

– Ще ме излекува ли Този чуден Лекар и Учител?

– Сигурно, братко, ще се увериш сам.

Вървяха бавно. Чак сега Халев проумя замисъла на колегите си. Покривите в Капернаум, пък и не само тук, се свързваха помежду си с дълги тесни коридори. Това се правеше единствено, когато къщите бяха съседни. До тези покриви се достигаше със стълби. Те завършваха със задължителни огради. Понеже можеше да се минава от покрив на покрив, приятелите на Халев опитваха да се доберат до Авезаломовата къща чрез една малка хитрост. Да, изглежда успяха. Достигнаха покрива. Задръстената улица шумеше долу. Но не ги виждаха. Сега трябваше да отворят покрива като махнат тежките кедрови дъски. Сториха го необикновено бързо.

– Моше, дай въжето! – заповяда Елиаким.

Халев видя, че и Моше е тук – отзад. Следвал ги е.

Със здравото рибарско въже омотаха четирите краища на одъра. Вдигнаха го. Така, през отворения покрив, те започнаха бавно да спускат парализирания рибар. А той, уплашен, лежеше смутено. Позна голямата гостна стая на Авезалом. Вътре бе претъпкано с хора. Имаше дори книжници и фарисеи. „Тези пък, навсякъде се намират!“ – си помисли малко ядосано болният.

Одърът се удари в твърда земя. Изведнъж погледът на Халев попадна върху Този, Когото всички гледаха. Да, това е Учителят. О, Йехова… Прилича Му да е такъв! Какъв поглед, как прониква дълбоко в сърцето!

– Чедо, от какво страдаш? – попита усмихнато Той.

Каква радост го споходи! Да, чувства вече някакво облекчение.

– Не се смущавай, кажи Ми!

– У…, У…, Учителю… Строех лодка… Падна една греда върху гръбнака ми! Оттогава не се движа… Вече втора година.

– А искаш ли да оздравееш?

– Та как да не искам? – задави се от надигащия се плач Халев. – Аз…, Учителю, два дни преди това се бях оженил! А това нещастие ме погуби!

– Добре, Халев. Прощават ти се греховете.

Още не бе изговорил последните думи и… чудо! Нещо го блъсна и той се полунадигна. Да, в тялото му влизаха сили! Искаше да лежи, но не можеше! О, Боже, оздравява! Моментално! Сякаш никога не бе боледувал!

А през това време, Господ Иисус Христос, гледайки строго книжниците и фарисеите, ги попита:

– Какво размишлявате в сърцата си? Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете или стани и ходи? Но, за да знаете, че Син Човешки има власт на земята да прощава грехове, чуй, Халев, на теб казвам: стани, вземи постелката си и върви у дома си!

Рибарят скокна неочаквано живо. Сам не вярваше. Ето: здрав, прав – както преди! Той взе тежкия одър и с една ръка го понесе към изхода. Преди да излезе, се обърна. Взря се в Учителя. Погледите им се срещнаха. Халев леко се поклони с глава и помисли: „Благодаря ти, Рави!“ Знаеше Кой е Този необикновен Учител и Лекар. Изведнъж чу в себе си Неговия Божествен глас: „Дерзай, Халев!“

Когато се озова на улицата, Халев видя отдалеч жена си и Рубелий. Тръгна към тях, но човешката маса го спираше. След малко забеляза, че до тях са Елиаким, Авихуд, Асир, Шуал и Моше. Изведнъж някой до него се провикна:

– Халев!!! Ти ходиш?!!

Беше Ахиел, негов съсед – каменоделец. Той го гледаше учудено. Внезапно гласът му се понесе:

– Хора, вижте – Халев е здрав, вече ходи! Погледнете насам!

Капернаумците се стълпиха около тях.

– Къде е? Кой е? Не го виждаме – се обаждаха отзад.

Рибарят почувства как го вдигнаха на ръце.

– Халев, Халев! – викаха хората.

Стърчащ над това огромно множество, рибарят с мъка задържаше сълзите си – толкова силно бе вълнението, което изпитваше. Неочаквано той извика:

– Братя, чуйте! Моля ви за мълчание.

Грамадната човешка вълна, която заливаше улицата, започна да утихва. След малко настана тишина.

Халев продължи:

– Братя, да въздадем слава на Бога, Който ни посети! Той лекува, утешава, дарява, ощастливява! Той е Спасителят, Когото чакахме! Трябва да Го следваме с ликуване и възторг! Всички да бъдем под Неговото крило! Той, братя, е нашата светлина, нашето слънце! Така Го нарече пророк Исаия. Тази светлина на Божественото Му слово ще ни дари с вечната светлина! Нейният източник Сам ни явú в Своето лице най-съвършената духовна красота. Трябва да ú подражаваме и да се стремим към нея! Да, светло е сега в душите ни по пътя към вечния живот! Незалязващото Слънце сияе над нас! Хвала, хвала, хвала!

Последните му думи бяха заглушени от ликуващите викове на хората, за да ги подемат с плам и възторг. Мъже, жени, деца, старци, войници – всички, които бяха на улицата, славеха Бога с пълни сили. Сред тях бе и рибарят Халев.

***

През целия ден, а и много седмици и месеци след това, продължиха срещите на капернаумци с Господа Иисуса Христа. Те толкова Го обикнаха, че не желаеха Той да ги напусне.

Но щеше да се наложи да отиде и в други земи. Трябваше да свидетелства за Себе Си в Самария и Юдея. Все пак Господ Иисус Христос нямаше напълно да скъса с Капернаум. След него завинаги щяха да поемат няколко капернаумци, които впоследствие разнесоха новото учение навсякъде.

Трудности наближаваха. Божественият Спасител още не бе завършил делото Си на земята.

Първата среща

В днешно време са запазени две предания относно планината, на която е произнесена проповедта.Според едното, планината се намирала близо до мястото Седем извори.

(Христо Гяуров, Проповедта на Иисуса Христа на планината, Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, 1949, стр. 6)

Двадесет и пети май 780 година след основаването на Рим (31 г. сл. Христа, б. а.) се случи лош, дъждовен ден. Още от сутринта валеше – ситно, тягостно, упорито. Не стига това, ами онзи неразумен Фабриций допринесе още повече да се развали настроението му. В банята вместо да го полее с топла вода, той сбърка. Върху Пилат се изсипа ведро със студена вода. Разгневен, прокураторът скочи и наби бедния роб. По-късно изля яростта си върху лектора, който изпусна папирус със стихове на Вергилий в огъня. А накрая счупи лютнята в главата на роба-музикант, който, може би притеснен от лошото му разположение, изсвири цял пасаж фалшиво. Роби-некадърници, това са те! Заслужават по петдесет удара с камшик! Камшик? Не, разпъване на кръст! Това трябва! Като увиснат един-двама като тези, останалите ще се научат да работят добре за господаря си!

Внезапно колесницата спря и прекъсна мисълта му. Той подаде главата си навън.

– Хей, Сенеционе, какво стана? – извика Пилат.

– Неприятност – отговори стотникът. – Пред нас е потокът Кисон. Прелял е. Не ще можем да минем.

– Какво предлагаш?

– Да тръгнем покрай него. След около два часа ще стигнем Сунам. Оттам, през Йезраелското поле ще минем Ендор, Наин, след това покрай планината Тавор, Назарет, Тивериада и Магдала. В Капернаум ще стигнем вечерта. Удължаваме пътя, но нямаме друг избор. Този поток е бил много опасен. Един стар евреин ми каза веднъж, че цяла войска се е удавила по тези места.

– Добре – отстъпи Пилат. – Но до довечера трябва да сме там.

Прокураторът скри главата си и отново се замисли. Ето, пак неприятност! Въобще откакто стана прокуратор, вече пета година, куп главоболия! Тези омразни евреи миришат на чесън! Не му харесват градовете им, жените – нищо! За него те са прост народ. Обличат се с груби хитони и кутонети. Дори и синдонът им – дреха носена от знатните – е първобитен. А симлата? Само недодялани хора носят подобно облекло! Ами робите, римските войници? И те са като евреите – груби, диви, варвари! Ох, гнусни хора, гнусна страна! Кога ще я напусне? Дано Гней Помпей, който завладя тези места в 680 година от основаването на Града (63 г. пр. Христа, б. а.), да не намери покой в царството на Хадес! Защото заради него сега, той, Пилат, вместо да си живее безгрижно на Форум Романом, гине сред тази еврейска смрад! Пфу!

Отново спряха. Пилат се показа и ревна:

– Сенеционе, кълна се в щита на Херкулес – ако спрем трети път, ще отсека главата ти!

– Ама… – започна смутено стотникът.

– Няма да говориш, млък! – прекъсна го прокураторът.

– Поздрав на Пилат! – неочаквано чу глас до себе си. – Дано Асклепий те поддържа винаги здрав!

Пилат се обърна.

– Богове, кого виждам? Петроний?! Мислех, че си в Рим, увлечен по някоя патрицианка.

– Нищо подобно. Идвам със специална мисия при тетрарха Ирод Антипа. И моля  те, не се ядосвай. Аз спрях твоя път.

Петроний влезе в колесницата. Макар че бе тясно, двамата, изправени, се прегърнаха.

– Колко си се променил, стари приятелю! – каза Пилат. – Цяла планина си станал. Да седнем.

Междувременно потеглиха. Ниско пробягваше мъгла, ситният дъжд се бе усилил и духаше студен вятър.

– Какво правиш по тези места, Пилате? Защо не си седиш на топличко в Кесария, а кръстосваш Галилея? – попита Петроний.

– И аз отивам при Ирод Антипа. Но не като теб, с мисия, а по покана от негова страна – отвърна Пилат.

– Тъй ли? – повдигна учудено вежди Петроний. – Че кога те покани? И нали не сте приятели?

– Преди два дни. Вярно – не сме приятели, но кани не само мен, а и много други. Не зная, известно ли ти е, че Ирод Антипа устройва големи пиршества?

– Да, за тази негова слабост се знае в Рим. Знаеш ли какво се чу още?

– Какво?

– На едно голямо пиршество заповядал да обезглавят някого си и да донесат главата му на блюдо.

– Това е вярно. Беше преди около половин година. А каква е твоята мисия?

– Секретна. Не мога да говоря с теб за нея, макар че си ми приятел. Трябва да побързаме, за да го заварим трезвен, защото въпросът е сериозен.

– Добре. Но защо не се обади? Откъде дойде?

– Минах през Иерусалим. А идвам от Египет.

– Кълна се в Зевс Гръмовержеца, че нямаше да ме посетиш!

– Напротив, приятелю, призовавам за свидетели всички богове, че след срещата си с Ирод Антипа мислех да дойда в Кесария.

– Добре, вярвам ти. Но как се оказа тук?

– Твоят стотник е излязъл по-умен. Аз реших да мина онази развилняла се река, но… се издавиха част от хората ми. Конете също. Останах сам. Тръгнах пеша покрай потока. Вървях близо цяла нощ. Скоро след полетялото ме бедствие настигнах двама от пидружителите си. Така тримата, в това окаяно състояние, в което ме виждаш, случайно попаднахме на теб. Благодаря на боговете, че ме спасиха и ми пратиха твоя милост, която отива там, закъдето съм се запътил!

– Да, боговете, ако не са те, сме загубени!

– Точно така! А знаеш ли какво четох наскоро в Рим?

– Какво?

– Една мисъл на поета Лукреций Кар.

– Какво гласи тя?

– Primus in orbe deos fecit timor (боговете първо на земята е създал страхът, лат. б. а.).

– Да, да! Знам я. Бях малък, когато я научих. Дано този Лукреций Кар не намери покой, а като Сизиф и Тантал да се измъчва денонощно!

– Прав си. Такива изявления са крайно опасни. А боговете се сърдят!

– Точно така. Никакви жертви не ги умчилостивяват, когато са разгневени!

– Да оставим за малко боговете. Разкажи ми, Пилате, как я караш тук?

– Приятелю, не ми разправя. Попаднах сред нецивилизовани и некултурни хора! Нямат поети, писатели, музиканти! Те са примитивни и отвратителни. Мразя ги! Да, както и те нас! Миришат на тор и мухъл!

– Не бъди толкова груб! Все пак, като народ и те може би са дали нещо на света

– Дали! – презрително махна с ръка Пилат. – Нищо не са дали! Паплач, сган, това са те! Ако можеш да ми посочиш поне един свестен от тях, ще принасям цял живот жертви на статуята ти!

– Защо да не мога? Ето например, широко известен сред тях е законоучителят им Гамалиил, член на техния Синедрион.

– Е, капка в морето. Всичко друго е невежество!

– А на кои богове се кланят?

– Руфин, моят личен лакей, веднъж ми каза, че почитали само един Бог – Йехова.

– Как така? Нима не е въведена почитта към боговете тук?

– Въведена е. Но тези са фанатици. Не признават нашите богове. И са непримирими спрямо нас! Сега са си втълпили, че скоро ще се роди, ако не се е вече родил, някакъв си цар, който щял да възстанови предишната им мощ.

– Невежи, мощен може да бъде само Рим! Всичко друго е нищо.

– Точно така! Слава на Юпитер Капитолийски, слава на Тиберий?

– Да, слава! Кадърен император се оказа той! Много е пестелив и добър!

Двамата приятели зареваха от възторг при споменаването на императора. Те гръмко му пожелаха крепко здраве и дълъг живот и призоваха боговете да го пазят. После се върнаха в миналото, когато живееха заедно в Рим. Заредиха се спомени след спомени.

– Помниш ли, Пилате, как попаднах в кубикулума на Агрипина? Тогава силно бях влюбен в нея! Слава на Амура!

– Да, тя живееше на викус Патрициус.

– Точно така. А двамата с теб вървяхме след нейната лектика и редяхме епиграма след епиграма, посветени на нея!

– Ха-ха-ха! А мъжът й Плавций – истински ливански кедров пън – нищо не се сещаше! Ах, при спомена за обятията й – настръхвам!

– Обичахме и Бакхуса! Колко много вино сме изпили в негова чест!

– Пак ще пием! Един път да стигнем в Капернаум.

– Защо там? Нали резиденцията на Ирод Антипа е в Тивериада?

– Вярно е. Но пратениците му ми съобщиха да отида в Капернаум. Там той разполага с богата инсула. Преди година бях там.

– Добре, че те срещнах! Иначе щях да се забавя в Тивериада. А помниш ли, Пилате, как случайността ни помогна да се отървем от Музоний – онзи невинен ефеб-ибериец?

– Да, помня, разбира се! Ние заслужавахме смърт, не той!

Въпреки че остана външно спокоен, неволни тръпки побиха прокуратора. Винаги при спомена за този ибериец, не можеше да потисне у себе си една сила, която го изобличаваше заради съвместното престъпление, което извърши с Петроний. Една вечер бяха на гости в техен общ приятел – известен римски търговец. След като си пийнаха порядъчно, тримата, полулегнали на триклиниума, между другото заговориха за Брут – виден патриций. Този Брут нищо не им бе сторил. Но под влияние на виното, на три хубавици, които им правеха компания и разказите, които робът-лектор им чете за Юлий Цезар, решиха да направят някаква пакост на този Брут, когото Пилат дори не познаваше. Да, зло, и то само защото носеше името на убиеца на стария диктатор! Още на другия ден Пилат и Петроний проучиха ежедневния живот в инсулата на Брут. А след още два дни бяха с готов план за действие. Решиха да запалят богатия дом на патриция в нарочно избран ден, когато бяха сигурни, че няма никой. Но след като се вмъкнаха вътре, откъм банята чуха женски гласове. Промъкнаха се незабелязано в унктариума. Там видяха съпругата на Брут и една робиня. За момент двамата се спогледаха: „Да оставим за друг път!“

Но веднага потиснаха това желание, защото им дойде на ума друго. И те го реализираха. Въпреки отчаяните вопли на двете жени и неравната борба, която водиха с двамата силни мъже, те бяха изнасилени на мраморния под в унктариума, а след това убити. Когато си тръгваха, Пилат се сети, че може да наклеветят Музоний – младият ефеб-ибериец, който се издигаше стремително във военното изкуство. Пилат отдавна му имаше зъб. Завиждаше на пъргавия ум и блестящите заложби на този млад и надежден двадесетгодишен юноша. След като сподели това с Петроний, двамата успяха да откраднат камшика на Музоний, известен на хората, с които той контактуваше ежедневно. Върнаха се и го оставиха на местопрестъплението. След това подкупиха двама души, които лъжесвидетелстваха против Музоний. Въпреки че бе невинен, че представи доказателства къде е бил по време на злодеянието, младият ефеб бе екзекутиран. Пилат потриваше ръце от задоволство! Да, в онези години трябваше да сияе единствено звездата на Понтий Пилат! Ох, какви времена бяха!

– Слушай, Пилате – прекъсна спомените му Петроний, – в Иерусалим чух за някакъв юдеин или галилеец – ходел по тези земи и лекувал болни.

– Не вярвай на слухове! – махна презрително с ръка прокураторът. – Мисля, че ти казах: от този непросветен народ, чийто управител съм, нищо добро не може да излезе!

– Неслучайно те питам. Забравих да ти съобщя, че единият от моите хора е със счупена ръка.

– Защо не го изостави? Войници – колкото щеш!

– Но, приятелю, все пак… човек е. Как така да го изоставя?

– Хм… много си се размекнал! Ей така! За тази измет, а аз не изключвам тук и легионерите, и преторианците, само кучешка смърт! И какво от това? Щеше да му мине от само себе си.

– Така си мислиш – възрази Петроний. – Сериозно е контузен!

– Запомни от мен: диваците и варварите са като кучетата – винаги прескачат лодката на Харон, минава им като на псета!

– Като заговорих за онзи лекар, та се сетих: можеш ли да се разпоредиш някъде да го оставят за някой и друг ден в Тивериада, Капернаум или Кесария за лечение? В момента какви ли болки изпитва?

– О, богове! Петроний, не мога да те позная! Още ли мислиш за някакъв си там войник? Добре. В знак на старото ни приятелство ще уредя този въпрос. Ще го оставя на лечение, ако не в Галилея, поне в Кесария.

Междувременно колесницата на прокуратора бе усилила своя ход. Сунам и Наин отдавна бяха останали зад тях. Вдясно на изток за момент се видя плешивото теме на Тавор, след което мъглата отново го покри. След около шестдесет стадии стигнаха разклона. Наляво се отиваше за Назарет, а вдясно – за Тивериада. Сенецион добре познаваше пътя. Той бе отпред, съпровождан от колесницата, която, обкръжена от по пет въоръжени конници отвсякъде, се огласяше от гръмкия смях на нейните обитатели. Следваше ги още една колесница, която превозваше прокураторската лектика и няколко роби, които я носеха.

Зад Пилат и Петроний отвън бяха двамата спътници на Петроний, сместени някакси на задната страна на колесницата, която, теглена от четири силни коня, се носеше бързо по пътя за Тивериада. Единият от тях стенеше вследствие силните болки, които изпитваше. Лявата му ръка висеше безжизнена и подута, а той, при всяко по-силно разтърсване на каретата, употребяваше върховни усилия, за да не показва голямата си мъка, която го терзаеше. Неговият другар, доколкото бе възможно при това темпо, му помагаше за облекчаване на болките.

Не след дълго мъглата започна да се вдига, дъждът спря. Из цялото Йезраелско поле нахлу силна слънчева светлина; въздухът носеше аромата на близкото Тивериадско езеро, а вятърът постепенно утихна. Прокураторската колесница продължаваше бързо да напредва, а двамата приятели – да си спомнят за миналото, което ги свързваше.

***

След като минаха Магдала, решиха да понамалят скоростта. Голямото дневно светило, както обичаха да наричат слънцето евреите, бе все още високо, а до началото на първата стража, която у тях започваше от залеза му, оставаше много време. Подчинените на Пилат войници се отличаваха с желязна дисциплина. Водени от опитния стотник Сенецион, те стопиха принудително удължения си път с голяма вещина и опит, придобит от дългите години, изкарани в различни места на Империята, където ги зовеше военният дълг. Дори по заповед на Пилат преминаха Тивериада и Магдала транзит. Оставаше им не повече от час до Капернаум. Нямаше смисъл да бързат, още повече, тук, по крайбрежието на Тивериадското езеро, пътят, построен от римляните по времето на Марк Антоний, беше тесен и стръмен.

– Пилате, би ли казал нещо повече за това езеро? – попита Петроний. – Доста е внушително.

– То има форма на арфа и оттук названието му е „кинерет“, което означава „арфа“ или Генисаретско, както още се знае. Лежи на около сто и петдесет-двеста стадии под Средиземно море. Планинските склонове се спускат почти до самия бряг и образуват долини. Виждаш ли ги?

– Да, виждам. Те са прекрасно обработени.

– Точно така. Има много рибарски села, а често пъти се появява силен вятър, който предизвиква внезапни бури в езерото.

– Защо не заповядаш да спрем някъде?

– Ще спрем. Знам едно чудно място. Бях на него миналата година. И по-миналата. Нарича се Седем извори. Близо е до брега и е на около десет-петнадесет стадиии от Капернаум. След около половин час сме там.

– Какво му е толкова хубавото?

– Това е една малка планина, висока около петстотин сажена. Има много поляни и няколко лековити извори. Не е далеч от Капернаум. Има случаи, когато много хора се събират – било на празници или на други събития, свързани с еврейските обичаи. Например Пасхата им. Но тя вече отмина. Така че предполагам днес ще бъде спокойно. Може да поседим на слънце, времето отдавна се оправи. А ако искаш, ще намерим лодка, за да поплуваме по езерото.

– Това мисля да го осъществим утре – като гости на Ирод. Съгласен ли си?

– Разбира се.

Отвън се чу болезнен стон.

– Какво бе това? Чу ли? – попита Пилат.

– Да. Това е раненият войник. Не ме послуша, стари приятелю. Помолих те да се разпоредиш за помощ, или да помолиш за такава, но ти отказа! – жегна го малко остро Петроний.  – Нищо не ти пречеше в Тивериада да се отбием до резиденцията на Ирод и да го оставим. Нали и без това след няколко дни, връщайки се, пак ще минем оттам.

– Голяма работа! Някакъв си войник! Отдавна да съм го съсякъл, ако бях на твое място! Разбери: и една сестерция не давам за него! Но в Капернаум, обещавам ти, ще го пратя на  лекар.

– Добре, Пилате. Вярвам ти.

– Виждаш ли там, вляво? Ехе, синята височина!

– Да, виждам.

– След малко ще стигнем един кръстопът. Надясно по крайбрежието се отива за Капернаум. Ние ще се отбием наляво и само след пет-шест стадии ще бъдем на Седем извори.

– А как се нарича тази равнина вляво под планината?

– Генисарет, по името на езерото. Ние ще я прекосим за не повече от петнадесет минути. Да, погледни! Ето го разклона.

Пилат подаде глава навън.

– Сенеционе, както се разпоредих! – извика той.

Завиха вляво.

– Ще видиш, приятелю, тези лековити извори. Трябва да построим храм на Асклепий с инкубации. Ще бъде прекрасна придобивка. Богата, плодородна земя, а народът…

– Какво му е на народа? – попита Петроний.

– Какво! – изсумтя Пилат с презрение. – Само огън и меч за него!

Прокураторът продължи още няколко минути в същия дух, като изливаше цялата си ненавист към евреите. Той говореше с такъв патос, че ужаси самия Петроний, свикнал на какви ли не жестокости. Преди около петнадесет години се запозна с един евреин в Рим, който му говори за Ирод Велики. Сега, като слушаше Пилат да разказва как измъчвал евреите в подземията на Кесария, той го сравняваше със стария идумеец. Никаква разлика!

Петроний погледна навън и въздъхна. Да – променил се е старият му приятел. И на младини беше такъв, но сега… Изведнъж Петроний се взря съсредоточено и каза:

– Ха, Пилате, погледни. Там е пълно с народ.

– Къде? – Пилат се изправи. – Вярно. Какво ли се е случило? Там има, според мен, над хиляда души.

– Да, голямо множество. А къде са изворите?

– Те са отзад, в гората. Хм… интересно! – Пилат се почеса по главата. – Какво ли има?

– Слушай, вместо да тънем в догадки, да отидем и да видим.

– Да, прав си.

Когато се оказаха на широката поляна, Сенецион предложи да приготвят прокураторската лектика.

– Няма смисъл – отказа Пилат. – Ще се пораздвижим. Впрочем, нека да отиде някой и разбере какъв е този народ там. Защо са тук? Някакъв празник ли имат?

– Пилате, хайде да се приближим и ние – предложи Петроний.

– Не, аз при тези презряни от мен плебеи няма да отида! Гнус ме е да мисля за тях, камо ли да общувам! Когато идват при мен със своите грижи или по какъвто и да е повод, разговарям с тях от разстояние.

Двамата приятели приближиха до множеството на около сто стъпки. Конниците и колесниците ги следваха бавно.

Пилат и Петроний седнаха върху топлата земя. Миришеше на прясно окосена трева. Слънцето, все още високо, напичаше приятно. На юг Тивериадското езеро блестеше, а откъм планината подухваше слаб ветрец.

– Колко е прекрасно тук – каза Петроний. – Наистина, богата, плодородна земя! Слава на Деметра и Церера! Дано да даряват с изобилие тукашните хора!

Пилат като че не го чу. Гледаше към насъбралия се народ с интерес.

– Приятелю, оглуша ли? – попита Петроний.

– Не. Мисля какво ли може да става там?

– Мисли. А пък аз ще подремна.

За няколко минути настана тишина. Тя бе нарушена от Сенецион, който се закашля предупредително.

Пилат се обърна към него:

– Докладвай.

– Изпратих Ватиний. Току-що се върна. Случайно сред хората срещнал Бенямин – евреинът, който живее в Тир. Доведе го, за да ти разкаже всичко.

– Да дойде! – заповяда Пилат.

Този Бенямин бе крадец. Когато Пилат дойде в Юдея, препоръчаха му да си намери някой местен сигурен човек, с когото да е в тесен контакт. Новият прокуратор не се замисли много-много, а отиде направо в тъмницата на преторията в Иерусалим. Там, сред затворниците, веднага позна човека, който му трябва. Бенямин беше нисък на ръст, пълен, с рядка червеникава брада; усмихваше се мазно-мазно, угоднически. Пилат разбра от управлението, че им е чест гост. Той не се поколеба, а заповяда да го освободят. Така Бенямин стана дясна ръка на прокуратора. Той го изпрати в Тир, за да е по-далеч, пък и да бъде забравен от гражданите на Иерусалим. За пред хората Бенямин бе търговец, а в действителност той шпионираше сънародниците си. Всичко опасно за римската власт в Тир, Сидон и Кесария Пилат научаваше моментално. Заподозрените и по-опасните просто изчезваха. Цялата Пилатова военна машина действаше превъзходно. Все пак – всичко се дължеше на Бенямин, този неуморим и пъргав като котка дебеличък човечец, който вършеше всичко заради Мамона! А Пилат бе щедър, не се стискаше!

Докато си припомняше недалечното минало, свързано с Бенямин, прокураторът затвори очи, като се помъчи да си го представи. Не бе виждал своето платено оръдие от три месеца. Голям наивник е този Бенямин! Толкова ли не се сеща, или не може все още да проумее, че когато Пилат намери по-добър от него, ще трябва да слезе преждевременно при Хадес? Или ако иска, за по-голямо разнообразие ще го прати да прави компания на Нептун и Посейдон. Добра храна ще бъдеш за рибите, дебелички ми Бенямине. При тази перспектива, Пилат се усмихна едва-едва.

– Поздрав на Пилат! – чу гласа на евреина. – Радвам се на случайната ни среща.

Прокураторът отвори очи. Когато погледът му попадна върху Бенямин, Пилат едва не ахна от изненада.

– Ха, Бенямине, това ти ли си? Та ти си махнал от теглото си поне един талант… талант и половина. Сядай и разказвай!

– Да, Пилате – въздъхна евреинът. – Наистина не само отслабнах, но с мен станаха и някои промени.

– Например?

– Трудно ми е да обясня в момента. Ах, Пилате, разбери: трябва да го изпиташ сам!

– Кое?

– Объркан съм, не знам. Всичко изведнъж при мен взе друга посока.

– Слушай, Бенямине, разкажи ми всичко. Говориш непонятно! Какво става тук? Какво правиш сред тези хора? Защо се изгуби цели три месеца? Разбери, искам да науча всичко!

– Добре. Аз, Пилате, откровено заявявам тук, пред теб, те напуснах.

– Какво!? – прокураторът се полунадигна, треперейки от гняв. – Ти чуваш ли се какво приказваш?

– Пилате, защо се ядоса? Събуди ме – обади се Петроний. – А! Ти не си сам!

– Да ти представя Бенямин – мой служител, евреин. Току-що ми заяви, и то откровено, че бил ме изоставил.

– Аз мога да се оттегля, ако му е неудобно да продължи.

– Напротив, остани, за да чуеш тирадата му. Измъкнах го от калта, дадох му хляба, напълних го със сестерции, за да чуя: напускам те! Ах, едвам се въздържам от най-лошата заповед, която давам!

– Не ме е страх от теб, Пилате. Дори тук, след пет минути да се търкаля главата ми в краката ти, ще бъда благодарен!

– Ах, богове! Дано и в най-тъмната част на подземното царство да не намериш спокойствие! – кресна Пилат.

– Чакай, приятелю, нека го изслушаме! – прекъсна го Петроний.

Пилат с мъка успя да се овладее. Имаше чувството, че ако не бе Петроний, щеше да убие на място евреина.

– Добре – отстъпи той. – Приказвай!

– Всичко започна през една събота. Добре помня точната дата – десети шебат, или както вие му казвате, февруари. И тъй, на десети февруари отидох в синагогата в Капернаум. Следях Ахирам по твоя заповед.

– Да, това е вярно. Впрочем, ти оттогава изчезна. После?

– Когато влязох вътре, аз се скрих и зачаках Ахирам. Но той не дойде в уреченото време. А ти бе сигурен, че може би тук се среща с подкупения от него твой преторианец. Него също не го видях. Почаках още малко и тъкмо мислех да си тръгна, когато в синагогата влезе един висок, едър плещест Мъж, с дълга коса и брада. Съпровождаха Го няколко души. Веднага направи впечатление на всички. Също и на мен. Тутакси хората утихнаха и вниманието бе насочено към Него. Този Мъж излъчваше нещо особено. От Него лъхаше… как да кажа… смирение, кротост. Когато поглеждаше и се усмихваше на богомолците, се чувстваше едно общо облекчение, като че ли бе настъпил мир по цялата земя! С една дума – настана гробна тишина. Не след дълго Мъжът започна за говори на хората. Нещо ги поучаваше. Аз бях доста далеч, до мен не достигаше нито дума от словото Му. Но по лицата на присъстващите усещах, че у тях става някаква промяна. Впрочем по-късно тя настъпи и у мен. Изведнъж един капернаумец извика: „О, какво имаш ти с нас, Иисусе Назареецо! Дошъл си да ни погубиш ли? Зная те, кой Си Ти, Светия Божий!“ Гласът му бе нечовешки, безумен! Чу се в цялата синагога. Аз изтръпнах, защото познах този, който извика – това бе Гирсом, известен не само в града, но и в околността като неизлечимо луд. Но Този Мъж дори не трепна. Той се приближи до Гирсом на две крачки и каза нещо, което чуха само хората около Него. Изведнъж – о, чудо! Гирсом изкрещя с висок глас и млъкна. Тогава Мъжът обърна гръб и си тръгна. Сериозно заинтригуван, аз изскочих от скривалището си и изтичах към Гирсом. Не вярвах на очите си – да, факт! Той бе излекуван! В малкото си добри дни преди да стана крадец, се учех за лекар. Познавах Гирсом от този период на живота си. Докарваха ни го на занятията, за да се запознаваме със състоянието на неизлечимо лудите и специфичните белези, по които се разпознават. А на всичко отгоре, Гирсом, вследствие болестта си, винаги крещеше. Бе станал едва ли не бреме за целия град! А сега, бе като нас – напълълно нормален! Смирено седнал на земята, той плачеше от радост! Аз потърках очи, за да съм сигурен, че не сънувам. Да, като познаващ този вид болест, бях категоричен – Гирсом вече бе здрав.

Излязох на площада пред синагогата. Но от този Мъж и от спътниците Му нямаше и следа.. А хората наоколо се питаха и казваха: „Какво бе това? Какво е това ново учение, та и на нечистите духове Той властно заповядва и те Му се покоряват?“ Бях толкова заинтригуван, че забравих всичко друго – теб, задачите си, Тир, Сидон, Кесария. Разпитах около синагогата едва ли не всеки срещнат – дали  не е видял Този Мъж и спътниците Му. Един старец ми отговори: „Изчезна като че вдън земя! Както се появи неочаквано, така се и изгуби!“ Все пак, щастието ми се усмихна, макар и с полуусмивка. Един младеж ми съобщи, че тръгнали към рибарския квартал на Капернаум. Това бе някаква следа! Но друг възрази: „Няма да Го намерите. Аз дочух, когато минаваха край мен, че един от придружителите му Го покани у тях. Тъщата му била болна – та да я излекува, както направи с Гирсом. Този Мъж прие с благодарност поканата, като нарече спътника си по име – Симон. Запътиха се към рибарския квартал. Но там всеки втори рибар се нарича Симон и вярвам, че повече от половината са женени!“ Този капернаумец ме отчая съвсем! Все пак, отидох. Едва ли не, обиколих целия рибарски квартал с една цел – да намеря Този Мъж, Който ми направи това огромно впечатление и Който бе причината да те напусна!

– А-а, значи първо Него трябва да накажа! – забеляза Пилат.

– Не, Пилате. Повярвай ми, Той дори не ме познава. Аз само вървя след Него, както това правят хиляди мои братя; гледам как лекува болните и слушам това, което говори!

– И това вършиш вече три месеца? – попита прокураторът.

– Да, и знаеш ли какво? Той лекува не само телесно, а и вътрешно. Не мога да го обясня, просто… трябва да го изпиташ сам.

– А защо си свалил толкова много от теглото си?

– Не знам, новия път ли, по който поех, спомогна за това… Не знам.

– Как Го намери след това? – се обади и Петроний, който слушаше всичко много внимателно.

– О, това е дълга история. Ще ви отегча. А и трябва да отивам – Бенямин посочи съм множеството. – След малко ще започне да говори на хората.

– Така ли? – изненада се Пилат. – Значи Той е тук?

– Да, първо лекува, после проповядва.

– Какво? – попита Петроний.

– Своето учение. Не ми е все още ясно, но смятам, че ще го разбера.

– Сигурен ли си, че ще стигнеш дотам?

–  Всеки ще отмине от този свят, Пилате. Рано или късно… Между другото, трябва да ти кажа нещо: аз подозирах твоето двойно отношение към мен. Ти си като Янус – онзи бог с две лица! Знаех, че рано или късно ще хвръкне главата ми!

Пилат отвори уста от изненада. Но Петроний го изпревари:

– Моля те, Пилате, не бързай да издаваш заповеди! Луцилий! – ивика той. – Ела тук!

До тях приближи войникът със счупената ръка.

– Виж тази ръка, Бенямине! – посочи Петроний. – Колко време му трябва, за да оздравее?

– Около три-четири месеца.

– Този Лекар ще я излекува ли моментално?

– Да!

– Сигурен ли си?

– Напълно!

– Все пак, помисли. Да не би да се лъжеш?

– Не, говоря убедително, защото с очите си виждам как оздравяват сакати, хора с рани, даже сляп прогледна!

– Хайде де! – Пилат се изправи ядосано. Петроний и Бенямин също станаха. – Ти луд ли си?

– Напълно нормален.

– Пилате, значи това не са слухове, които чух в Иерусалим. Откъде е Този Лекар, Бенямине?

– От Назарет, нарича се Иисус.

– Евреин, разбира се! Знаеш ли каква поговорка съществува тук, в Галилея? – „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ – Пилат се изплю. – Пфу! Всички евреи и най-вече тези  от Назарет – в мрачния Тартар! Това са слухове, няма такъв Лекар!

– Чакай, приятелю, не бързай – възрази Петроний. – И тъй, всички сме свидетели на счупената и подута ръка.

– Е, и? – попита Пилат.

– Отиваме при Лекаря. Искам да видя с очите си какво ще направи с Луцилий. Моля те, в името на старото ни приятелство, да разрешиш.

Пилат замислено погледна първо Петроний, после Бенямин, накрая Луцилий.

– Покажи си ръката! – заповяда на последния. – Да, без съмнение… наистина… зле е ударен!

– Да тръгваме ли? – попита Петроний.

Изведнъж Пилат проговори бързо, грубо и ожесточено:

– Добре, вървете! – изсъска той. – Но ако не оздравее веднага, ще те обезглавя, Бенямине, още тук!

– Дадено, сам ще сложа меча в ръката ти.

– Ако стане чудото, не се връщай при мен. И запомни: никога не искам да те видя повече!

– Както си решил, Пилате – отговори усмихнато Бенямин.

Пилат им обърна гръб. Той се излегна, затвори очи и се помъчи да не мисли за тези събития. Пренесе се вкъщи при Прокула – жена му, която очакваше второ дете. Първото се роди мъртво! Уплашен, той ходи при оракул чак в Египет. Но… нищо определено не чу.

Прокураторът пропъди тази мисъл. Реши да дремне, докато изчака да се върне Бенямин, за да го обезглави. Бенямине, Бенямине! Настина ще нахраниш рибите! После се унесе.

***

Присъни му се поетът Овидий. Бе го виждал веднъж – една година преди лъчезарният Октавиан Август да го заточи в Дакия, но запомни великия мъж за цял живот. Много обичаше да чете неговите „Метаморфози“. А какво пишеше там? Мъдрият кентавър Хирон отгледал Асклепий, син на бог Аполон, по склоновете на планината Пелион. Под негово ръководство станал такъв изкусен лекар, че го надминал. Той церял не само всички болести, но даже умрели възвръщал към живот. С това той разсърдил Зевс и Хадес, защото нарушил закона, установен от Гръмовержеца на земята. Зевс убил Асклепий със светкавица. Но хората го почитат като бог-лечител. Те му издигат светилища. Дори той, Пилат, е бил на едно от тях – това в Епидавър…

Изведнъж някой грубо го разтърси.

– Пилате, Пилате, чудото, както сам ти го нарече, стана!

Беше Петроний. Силно възбуден, той продължаваше да разтърсва прокуратора по рамото, докато Луцилий  и още двама войници стояха отстрани.

Пилат отвори очи, но слънцето блесна. Той ги затвори, примига уплашено няколко пъти и несвързано попита:

– Асклепий… Зевсе… При вас ли съм?

– Пилате, какво говориш? Аз съм, Петроний!

Мигновено Пилат се върна в действителността. Той стана светкавично и попита властно:

– Е, Петроний, оздравя ли Луцилий?

– Да, ето – виж сам! За какъв Асклепий говориш?

Прокураторът махна с ръка, без да отговори. Междувременно Луцилий се запъти към него, за да му покаже здравата си ръка.

Пилат никога не се изненадваше. Животът го бе научил на много неща – и добри, и лоши. Не се учуди дори, когато най-верният му роб, който го бе отгледал, се опита да го отрови. Даже плака с глас, докато гледаше как го обезглавяват! Ха, та сега ли ще се озадачи?

Погледът му попадна върху ръката. Богове! Гръм ли падна от Олимп?! Излекуван!!! О, Зевсе, изумен, поразен, не – смаян! Та това… това не е човешко дело!

Пилат залитна. Мигновено Луцилий и Сенецион го подхванаха и положиха върху земята.

– Бързо, вода за прокуратора! – повелително викна Петроний. Той клекна и положи под главата на Пилат една мека възглавница.

След около пет минути Пилат бе по-добре, а след още пет – възстановен напълно. Сега стоеше прав и се чудеше на тази неочаквана слабост.

– Петроний, повярвай ми, не знам какво ми стана. След като видях, че чудото е факт, нещо подкоси краката ми. Аз трябва да видя Този Лекар! Да вървим! Впрочем, кажи ми: как протекоха събитията, докато спях? Тръгнахте с Луцилий и Бенямин, и…

– Накратко: отидох, видях, повярвах! Ръката мигновено оздравя! За разлика от теб, аз не паднах тогава от изненада, а после – когато Този, за мен лично, необикновен Лекар, ми предложи да излекува ухото ми. Добре че бяха наблизо Луцилий и Бенямин да ме подкрепят, за да не се сгромолясам! Откъде накъде знае за ухото ми, което винаги старателно прикривам? Та дори ти не знаеш! Известно ти е, че аз съм незаконороден. Син съм на робиня и нейния господар – видния военачалник Лукан.

– Да, това си ми разказвал – каза Пилат.

– Когато разбрал за моето съществуване – продължи Петроний, – баща ми я убил – да не се разчуе. Посегнал и към мен с меча си. Но дойката ме дръпнала и острието отнесло само половината от ухото ми. Кръвта го спряла! Решил да ме съсече на другия ден. Но не се осъществило. Заминал неочаквано на поход. А дойката избягала с мен извън Рим. Никой никога не е знаел за ухото освен тя. Аз добре възнаградих вярната към мен жена – осигурих й щастливи старини!

– А какво стана с баща ти? – попита Пилат.

– Не можа да стане консул, горкият! Аз лично го убих! Той умираше бавно! В съзнание бе още, когато чу молитвата ми към бог Плутон да го измъчва в царството на умрелите за вечни времена!

– Трябвало е да го обезглавиш! А Лекарят как излукува ухото ти?

– Приближих се до Него както Луцилий и подобно на стотиците други хора, а Той докосна ухото ми. Сега е цяло… Ето… виж!

– Да… вярно! Да тръгваме към Лекаря!

Десет войници ги заобиколиха веднага. Пилат тръгна бавно, тържествено. До него Петроний се движеше значително по-скромно.

Многобройният народ, отдалеч познал отличителните белези на римляните и че приближава високопоставена личност, започна да отстъпва почтително. Някои дори поздравяваха.

Пилат ги гледаше високомерно. Вследствие многогодишния си опит, бе изработил особено важен, настойчив поглед, с който караше, както сам си въобразяваше, хората да треперят! Ето и сега – гледа ги, а те се кланят, плашат се от него! Горките евреи, даже не са местни, а пришълци от Египет! Зевсе, Зевсе, виждаш ли на какво племе съм управител, от името на римските власти?

След около тридесет стъпки достигнаха близо до центъра на поляната. Ето го сърцето на известната местност Седем извори – сред малката крайезерна планина. Чудно място, прекрасен кът. Прокураторът искаше да огледа района, но се отказа от това си намерение, като устреми поглед натам, накъдето всички гледаха. Да, ето Го и Лекарят! Около Него седяха десетина мъже, а пред тях се изреждаха болните. Оставаха около двадесет души. Какво е това? Зевсе, та онзи е с изсъхнал крак, други трима – със счупени като Луцилий, ръце; малкото момченце е жив труп – лежи неподвижно.

Сериозно заинтригуван, Пилат каза:

– Петроний, ще отида по-близо. Ела ти и Сенецион, та ако падна, да ме хванете. Впрочем… не, дръжте ме отстрани.

Мигноветно двамата подхванаха леко прокуратора отляво и отдясно. Така, тримата, започнаха бавно-бавно да пристъпват напред. Спряха се на пет стъпки от Лекаря.

Ах, богове, не може да бъде! Ето – пристъпва безнадеждно болният и след секунда е напълно здрав! А Лекарят! Не е виждал още такъв Човек! Както каза Бенямин, Той наистина излъчва благост, кротост, смирение! А с тази усмивка пленява всички, дори и него – Пилат! Но къде изчезва жестокостта му, тази ненавист, с която живее дни и нощи? Ето – Лекарят го поглежда! Това очи ли са? Та в тях се е отразило небето! А каква е тази музика, която чува? Да не е същата, която слушат боговете на Олимп?

Пилат затрепера. Петроний и Сенецион го стиснаха здраво.

– Не, приятелю, няма да падна! Аз не се овладявам, защото виждам, че почитта ми към кръвопролитията – тези жестокости на които съм свикнал…, че уважението ми към Марс – това са илюзии! Та ето сила, която побеждава! Виж тези чудеса! Какво мислиш?

– Засега – нищо. Удивен съм не по-малко от теб. Аз ти предлагам, след като свърши с болните да чуем учението Му. Чух от хората, че словата Му са силни – очовечавали! Щом крадецът Бенямин е станал, по неговите думи, добър и е престанал да върши гнусното си дело…

– Няма смисъл да Го слушаме. Малко ли оратори съм виждал и чувал на Форум Романом… Аз мисля, че това е Асклепий и че Зевс го е изпратил. Преди да ме събудиш, точно това сънувах.

– Не вярвам, нали се нарича Иисус и е от Назарет? Наистина лицето Му блести като че с неземна светлина! Виж с каква почит Го гледат всичките!

– Не, това е Асклепий! Трябва да му принесем жертви!

– Ела да се отдръпнем назад! Ето – след малко ще започне да говори! За какъв Асклепий говориш? Той е бил човек, син на Аполон!

– Е добре де, тогава какъв е Този необикновен Човек тук? – шепнешком попита Пилат. Искаше да е ядосан и груб, но… присъствието на Лекаря го спираше. Да, сега забеляза! Но това е същата сила, която го укорява за всичките му престъпления, които не са малко; същата сила, която се обади, когато Петроний му припомни за Музоний – ибериеца! Тя е страшна, неумолима сила! Не можеше да я победи! Ах, ако можеше?

– По-тихо! – изшътка Петроний. – Започва да говори.

– Сенеционе, превеждай! – заповяда Пилат. Въпреки че бе тук вече пета година, все още му бе трудно с арамейския език.

Лекарят повдигна очи към мъжете около Него, погледна към стеклия се народ и като отвори устата Си, поучаваше ги и казваше:

– Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно, блажени плачещите, защото те ще се утешат, блажени кротките, защото те ще наследят земята…

Постепенно гласът на Лекаря се усили. Може би вече в целия район Го чуваха. Да, помисли Пилат, говори бавно, кротко, убедително. Усмихва се приветливо, стопява лошото му настроение… Интересно, не говори надуто с философски фрази, както философите по рострите на Форум Романом!… Да, у Него се чувства краткостта, облича истините в кратки и общодостъпни сентенции, във взети от живота образи и сравнения, в пластични притчи! Докато онези, стоиците, смятат че всички хора, освен мъдреца са безумци, роби и нещастници. А Този тук говори на всички – без разлика какви са.

– …вие сте солта на земята – продължаваше Лекарят, като гледаше мъжете около Него – … с какво ще се направи солена?…

Хм, очевидно тези думи се отнасят за хората, дето седят до Него. Ето – сега пък ги нарича „светлина света“. Защо светлина? И… какъв е Този небесен Отец? Нима говори за Зевс?

– Петроний, чу ли? – сбута приятеля си, който слушаше със зяпналао уста. – Говори за Зевс!

– Шт, тихо! Не е вярно. Струва ми се, че открива нещо ново…нови истини и ценности.

Пилат млъкна, огледа се. Ето, дори и Луцилий слуша с интерес… Сега говори за техния закон, за книжниците и фарисеите. И пак – „Царството небесно“. Какво е това?… Споменава за геената огнена или долината на Еном… Коя беше?… Да, сети се – дето е на изток от Иерусалим и която предизвиква отвращение у евреите.

– Интересно, интересно! – чу да шепне Петроний.

– Какво му е интересното? – попита Пилат.

– Ти не чуваш ли? Изисква от слушателите си да не се гневят на братята си без причина и да се намират в постоянен мир с тях. И още: който погледне на жена с пожелание – тоест сигурно иска да каже, с цел да блудства с нея, е вече прелюбодействал с нея в сърцето си.

– А, това е трудно… Не, не! – възрази Пилат. – Та Този Лекар, който се явява и Учител, изисква неизпълними неща!

– Напротив, считам, че са изпълними! Изисква от хората да се отстранява всичко, което съблазнява човека: мисли, желания, чувства, удоволствия, другари, които оказват вредно влияние… Ей, Пилате, чуй хубаво: ето ти втори свестен евреин! Нали искаше да ти покажа?

– Не! – прекъсна го прокураторът. – Тръгвам си!

– Добре, аз ще остана. Нека Сенецион и Луцилий да бъдат с мен. Щом свърши, пристигам веднага!

Пилат, без да отговори, се запъти с бързи крачки към колесницата. Когато пристигна до нея, той се разпореди да бъдат оставени три коня за Петроний и за другите двама.

Колесницата пое с бърз ход към Капернаум. Лошщото му настроение се върна. Ех, този Петроний, този Петроний! А уж бързаше със секретната си мисия… О, Зевсе, заповядай на всички богове да помогнат на Петроний, Сенецион и Луцилий да не се увлекат по това галилейско учение, което сега слушат там горе – в местността Седем извори.

Прокураторът продължи да се моли, докато колесницата, управлявана от сигурни и опитни ръце поглъщаше последните стадии до Капернаум.

***

Така завърши първата среща между Господа Иисуса Христа и управителя на Юдея Понтий Пилат. Не минаха и две години, когато се състоя втората – описана в Свещеното Писание на Новия Завет. След нея Господ Иисус Христос бе разпнат, на третия ден възкръсна, а впоследствие се възнесе, докато Пилат продължи да управлява още четири години. През този период той задълбочи лошото си отношение към самаряните и юдеите. Последните го наклеветиха пред управителя на Сирия Вителий. Пилат бе изпратен в Рим, за да отговаря за делата си. Новият император Калигула го заточи в Галия в 786 година след основаването на Града (37 г. сл. Хр., б. а.). Там той се самоуби.

А какво стана с другите?

Петроний изслуша цялата проповед на Господа Иисуса Христа. След като се върна в Рим, той изостави стария си начин на живот и подобно на Бенямин, реши да се преобразява нравствено. Много трудно му бе, още повече в Рим нямаше последователи на Този Лекар. Годините минаваха. Петроний съвсем се отчая – дори по едно време мислеше да замине за Юдея. Но не му се удаде. Все пак – постоянството му се увенча с успех. в 810 година след основаването на Рим (61 г. сл. Хр., б. а.) се срещна с Христовия раб и мисионер Павел. Макар и вече на значителна възраст, той прегърна с пълни сили новото учение и му остана верен до края на живота си. А той настъпи в 816 година след основаването на Града (67 г. сл. Хр., б. а.). С името на Христа Петроний загина като факла в присъствието на майцеубиеца и гонител на християните Нерон.

Сенецион, подобно на Петроний, прие Христа като свой Спасител и Господ. Той беше свидетел на страдания на Господа в преторията. Отвратен от постъпките на своите другари, не отиде на Голгота. Напусна още същия ден службата си и се укри при свои роднини в Крит. Тук, след повече от тридесет години, дойде апостол Тит. Сенецион бе един от първите му помощници при основаването на Църквата Христова на острова.

А Луцилий – този млад осемнадесетгодишен юноша и войник от личната охрана на Петроний? Той се прибра в Рим. Използвайки влиянието на богати роднини, Луцилий стана ученик на Сенека, от когото почерпи много знания. Той запозна философа с учението, което чу в местността Седем извори. Възпитателят на Нерон му отговории със своите „Писма до Луцилий“, в които показа колко много е близо до християнския идеал.

Няма да бъде пълен разказът ни, ако не споменем още едно име – Бенямин. Той се запозна със Симон рибаря, когото Христос нарече Петър. Отначало проповядваше с него новото учение в родните си земи, а после остана при Яков Праведни в Иерусалим. Загина в 819 година от основаването на Града (70 г. сл. Хр., б. а.) при обсадата на Светия град от римляните.

Всеки един от тези мъже прие по свой начин Христа. За едни Той влезе в сърцата им, а за други – не!

Първи век след Христа започна неумолимо да тече. Да, новото време, което никой никога няма да върне!