Николай Метев

„Изкуството има за задача да изрази божественото у човека. Сега затрупахме това изкуство с много социални елементи, но трябва да се върнем отново към божественото. “ – ми каза онзи ден. Надежда Станева, 7.Х.1964[1].

Цитираните в Дневника на Надежда Станева думи на Емилиян Станев насочват към изгражданата в/от изкуството представа за отношението на човека към социалното и към божественото. Изкуството (и в частност литературата) често избира да се фокусира върху едно от двете отношения, но така пренебрегва другото. А продиктуваното по различни причини прекомерно вглеждане в социалното води до пренебрегване на връзката на човека с надчовешкото. Това становище на Емилиян Станев намира израз в проблематиката на неговия разказ „Лазар и Исус“ (1977). Избираме този разказ за съпоставка с разказа на Димитър Динев „Лазар“ (2005). Мнението на Емилиян Станев, изразено пред съпругата му, може да послужи за отправна точка при интерпретацията и на двете творби.

Настоящото изложение ще търси отговор на следните въпроси: кои елементи от библейската история за възкресения Лазар присъстват в разказа на Димитър Динев; кое е сходното и кое е различното между интерпретацията на един и същи библейски мотив в разказа „Лазар“ на Димитър Динев и в разказа „Лазар и Исус“ на Емилиян Станев; как са съвместени социалното и божественото в двата разказа; към кои особености на съвременната литература и култура в епохата на постмодернизма насочват откроените при съпоставката особености; защо библейските мотиви и днес се оказват нужни на изкуството.

Възкресението на човека днес – между истината и имитацията (Разказът „Лазар“ от Димитър Динев)

Разказът „Лазар“ на Димитър Динев е включен в сборника „Светлинка над главата“, издаден през 2005 година на немски език във Виена с последвало след три години българско издание (Динев 2008). Роден в Пловдив през 1968 година, през 1990 година писателят емигрира в Австрия. Завършва философия и руска филология във Виена. Пише драматургични и белетристични произведения на немски език. Удостояван е с многобройни отличия. Дебютният му роман „Ангелски езици“ става особено популярен. През 2006 година сборникът „Светлинка над главата“ е обявен от независимо жури за най-добра книга на годината в рамките на проекта „Инсбрук чете“. С какво обаче целият този контекст е важен за разглеждания от нас разказ „Лазар“?

От една страна, в контекста на появата на сборника е важна срещата на австрийския читател с героите – имигранти в подредения западен свят. „Светлинка над главата“ представя на читателя възможност да погледне на живота на чужденците от гледна точка на самите тях – на дошлите отвън. На проблемите на приобщаването в една нова и доста различна среда се гледа през очите на новодошлите, а не на формираните в тази среда. Приканвайки австрийците да видят своя свят „отвън“, показвайки им някои може би недобре познати негови лица, сборникът привлича тяхното внимание. Същевременно внася свой щрих в художествените интерпретации на проблема за взаимодействието между културите, ставащ все по-значим днес.

От друга страна, може да се дискутира до каква степен Димитър Динев се поддава на някои стереотипи за чужденеца, а по отношение на стила – как избира да лавира между критериите за висока художественост и за лесна разбираемост, достъпност и „привлекателност“ на текста. Ако романът „Ангелски езици“ прави впечатление не само с тематиката си, но и в художествено отношение, то сборникът „Светлинка над главата“ не си спечелва такъв авторитет. Показателен е следният отзив: „Тези десет истории за български неудачници са написани лекичко, четивничко, със снизходителен хумор – понякога мръснишки, ама не прекалено – и навярно са идеално четиво за масовия австрийски читател, който може с чиста съвест да открива в написаното от българина Динев собствените си фантазми за българите и балканците, да цъка с език и да се киска в шепата си. Казват, обявили „Светлинка над главата“ за най-добра книга в рамките на проекта „Инсбрук чете“, та цял Инсбрук се изредил да цъка и да се киска“; „Динев в желанието си да угажда на масовата публика вече няма и голям избор: ако си позволи да вкара някой по-широко скроен герой, читателите му вероятно ще го сметнат за неправдоподобен.“ (Игов 2008)

Сборникът не е припознат като част от някаква „високохудожествена продукция“, а и изглежда сам не проявява такава „претенция“. Разказът „Лазар“ явно не се ангажира да припомня религиозната традиция и да формира почтително отношение към нея (ако беше така, нямаше да отсъства образът на Спасителя). Заслужава внимание обаче фактът, че именно в такова произведение се открива библейски мотив и той играе съществена роля както по отношение на сюжета (явява се в развръзката), така и с оглед на изграждането на образа на главния герой.

В условията на силна секуларизация изкуството и литературата се обръщат към религиозното изцяло по свои вътрешни подбуди, не поради някаква външна, обществена необходимост или установена норма (каквато норма например е имала особена сила през Средновековието). Тази независимост позволява на авторите напълно свободно да интерпретират мотиви от религиозни текстове, включително и със значително тяхно семантично отдалечаване от каноничния първоизточник. По такъв начин например в разказа „Лазар“ със съществена трансформация и с променена функция е библейският мотив за възкресението на Лазар (ще го разгледаме подробно) и в още по-голяма степен на изменение спрямо първоизточника – мотивът за хляба и виното (в Библията – съкровените думи на Исус към учениците му по време на Тайната вечеря – Матей 26:26-28; Лука 22:19-20; а в разказа на Димитър Динев съпругата на Лазар Недялка е оприличена на хляба, а любовницата Златица – на пенливо вино).

В условията на такава пълна свобода дали въобще да се използват библейски мотиви и как точно да се интерпретират те, е показателно, ако се срещне християнски мотив и особено, ако той остава поне частично семантично свързан с каноничния текст и носи донякъде съпоставими послания (както в случая е мотивът за възкресението на Лазар). Това означава, че изкуството изпитва вътрешна потребност да не забравя този каноничен текст и културния фонд, чийто носител е той.

Кои конкретно са препратките в разказа на Димитър Динев „Лазар“ към историята на Лазар в Библията? Изброяваме следните елементи, които в своята съвкупност изграждат ясна връзка с епизода от Евангелието на Иоан (глава единадесета). Името на героя; пребиваването в ковчег е своеобразен символен аналог на смъртта на Лазар; заспиването на Лазар в ковчега (Димитър Динев) съответства на начина, по който в Библията се говори за състоянието на Лазар – първо Исус говори за сън: „Лазар, нашият приятел, е заспал… “ (Иоан 11:11), а след това той открито го нарича смърт: „Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря.“ (Иоан 11:14); призоваването: „Лазаре, излез вън!“ (Иоан 11:43) – „Лазаре, стани!“ (Димитър Динев, „Лазар“). Въпреки наличието на всички тези сходни елементи се наблюдават и съществени различия. Първо, библейската история на Лазар съвсем не е цялостно проследена, а са „взети“ само отделни детайли от нея; второ, особено значение има неопределеността на този, който събужда/„съживява“ Лазар в края на разказа на Димитър Динев: „Лазаре, стани! – силен глас го събужда. Някой рита с крак ковчега му, който се разтърсва.“ (Димитър Динев, „Лазар“). Ще обърнем отделно внимание на тази неопределеност и пределна пестеливост при представянето на фигурата на „съживяващия“.

Стигайки до наличието на явни препратки към библейския текст, но и не по-малко явно оттласкване от него, припомняме, че много изследователи изтъкват като важна особеност на постмодерната литература склонността ѝ да цитира, но като запазва дистанция. Ето как Филип Форест определя спецификата на това цитиране: „.постмодерното се стреми да реабилитира старото и да го съчетае с новото в нещо като обобщен еклектизъм, в чиито рамки се примиряват всички епохи и всички стилове. Поради този факт постмодерното изкуство е композиране и цитиране, в което традициите, вместо да бъдат чисто и просто отхвърлени, се използват отново, дистанцирано и иронично.“ (Форест 2001:263). Можем да потърсим белезите на постмодерното цитиране, като отнесем това становище към разказа на Димитър Динев. „Композиране и цитиране“ – отделните детайли от библейския разказ са инкорпорирани в друг разказ, вградени са в нов и много различен текст. „Повторно използване, без отхвърляне“ – мотивът за възкресението е използван отново, не е отхвърлен, макар случващото се с героя на Димитър Динев значително да се отличава от случилото се с библейския Лазар. Въпреки разликата обаче, започването на нов живот (в буквален смисъл) намира свое подобие в надеждата на Димитър-Диневия Лазар да заживее по съвсем друг начин в Австрия, да започне нов живот. Не се отрича, че и в днешно време хората могат да имат нужда от поставянето на ново начало в живота си. Цитирането е „дистанцирано“. В какво се проявява дистанцията на сюжета на разказа на Димитър Динев от библейския разказ? От една страна, има дистанция във времето и мястото на действие: „През 2000 година му дойде редът.“ – уточняване на времето на прехвърляне на Лазар от България през Чехия в Австрия. От друга страна, и което е по-съществено, има дистанция в посланията. Най-общо казано, при Димитър Динев е поставен акцент повече върху индивидуално-биографичното (историята на живота на Лазар) и отчасти върху социалното, а не толкова върху специфично религиозното. Цитирането е и „иронично“, защото макар и отделни детайли да са запазени, е допусната подчертана несъпоставимост – фигурата на „съживяващия“ в края на разказа на Димитър Динев спрямо фигурата на Исус в Евангелието. Тази коренна разлика и пределното „снизяване“ на обра¬за на този, който пробужда Лазар, са явен белег на оттласкването на разказа на Динев от религиозната проблематика и особено от внушенията на библейския текст за присъствието на божественото в човешкия свят.

При съпоставката на разказа „Лазар“ с епизода от евангелието на Иоан трябва да се отчете това, че в библейския разказ отделни детайли се отнасят до самия Лазар (болестта и смъртта му) и няма подробна негова биография. Епизодът е представен като момент от подробно проследявания живот на Исус на земята, а не като момент от живота на Лазар (за който се казва малко). Вниманието е насочено не към самоличността на Лазар, а към чудото, което извършва Исус, и към въпросите на вярата. Възкресението е възможно само при искрена вяра на човека в Бог (Иоан 11:24-27). Поставен е акцент върху чудото с възкресението, което укрепва вярата на учениците на Исус, но също така допълнително настройва първосвещениците и фарисеите срещу Исус (Иоан 11:46-53). В разказа на Димитър Динев вниманието е насочено изцяло към самоличността на Лазар. Поднесена е разгърната биография на героя под формата на негово мислено връщане към миналото и проследяване на живота. Акцент е поставен върху трудността да се осмисли битието („той винаги опитваше едно и също: да разгадае причините за своето падение“, „досега никога не бе успявал да обозре живота си“, „Имаше много неща в живота му, които Лазар не можеше да си обясни. “), както и върху шанса Лазар най-накрая да осъзнае защо животът му е протекъл по този начин. Въпроси¬те на вярата и неверието присъстват, но не в личен план, а като наблюдение върху обществените настроения (първомайската манифестация и единствено признатата на Бог роля да отговаря за времето). Започването на нов живот, асоциирано чрез отделни символни детайли с възкресението на библейския Лазар, за Димитър-Диневия Лазар също не се свързва с някакво религиозно чувство. А човешката фигура, която го събужда в ковчега, е лишена от всякак¬ви прилики с фигурата на Исус от Евангелието. На мястото на библейското възкресение като чудо на Бога и чудо на съкровената вяра е поставена просто една случка, „сътворена“ изцяло от хората, по тяхната човешка воля, независимо от всякаква божествена повеля или религиозно чувство; само имитация на смъртта и възкресението (като прикритие при преминаването на границата между две държави), макар тази имитация да е продиктувана от искреното и истинско желание за започване на нов по-добър живот.

Обобщавайки различията между евангелския текст и разказа на Димитър Динев, можем да изтъкнем следното: в разказа „Лазар“ е изграден образ на съвременния (постмодерен) човек, организиращ живота си сам, без да се съобразява с някакви ограничения, задавани от вярата, но и без да разчита на помощта на Бог. Взаимоотношенията на този съвременен човек с околните се повлияват силно от личните му качества и от нарушаването на определени етични норми. Решил абсолютно сам да преценява кое е добро и кое зло, кое е допустимо, той поема риска да направи грешна преценка, за която после да съжалява. (Тази идея е разгърната на сюжетно ниво: Лазар пренебрегва добронамерените, но твърде нравоучителни за него съвети на брат си Камен, а след време се разкайва. След изчезването на Златица за нея е казано: „Тя му провали бъдещето. Кьорав балък беше той, дето ѝ правеше толкова много подаръци. Но сега вече прогледна. Брат му е бил прав. “) Ако за постмодерния човек абсолютната индивидуална свобода е основна ценност, то разказът „Лазар“, без да иска да я ограничи, все пак показва пред какви рискове се изправя човекът, решил да я отстоява. Избрал свободно действията си, като мисли, че е намерил щастието, човек може изненадващо да се окаже измамен и наранен от друг, решил по аналогичен начин неотклонно да следва своя личен интерес, пренебрегвайки взаимоотношенията си с околните.

Ако за постмодерната литература са характерни препращането към други текстове и „играта“ с цитати, то не бива да се пренегрегва и използването на символните значения на широкоразпространени образи. Обръщаме се към речника на символите на Х. Бидерман, за да проверим какви възможности за интерпретация предлага отчитането на символните значения на образите на Лазар и на ковчега. Лазар: „До свидетелство на Евангелието Иисус възкресил от мъртвите един друг Лазар, брат на Мария и Марта от Витания; увит в саван на мъртвец, в изобразителното изкуство той често бива представян като въплъщение на вярата във възкресението. “ (Бидерман 2003:225). Това определяне на символното значение на образа ни дава повод да се запитаме кога се заражда вярата във възкресението (започването на нов живот в Австрия) у героя на Димитър Динев, как той взима решение да емигрира. Лазар наблюдава възрастния продавач на билети за въртележката на мястото на мавзолея на Георги Димитров: „На Лазар той му заприлича на мъртвец, който, винаги щом дойдеха посетители, се преструваше на жив. Тогава Лазар изведнъж проумя, че иска само едно – да напусне тая страна, колкото може по-бързо. Изпрати половината пари на брат си, а с останалите се зае да организира бягството си. “ Преломно влияние изиграва усещането на героя, че в България в дадения исторически момент животът на хората може да се окаже само външност, само преструвка, а същността да не е истински живот. Мисълта за необходимото възкресение се пробужда у него, когато вижда съществуването, което само изглежда като живот, но всъщност е неговото отрицание. Може би това е срещата със смъртта, която се оказва за Лазар повратен момент, в който той се усеща ако не мъртъв, то силно застрашен от гибел (това е по-близка среща със смъртта в сравнение с лягането в ковчега, което само външно имитира смъртта и е съпроводено от чисто физическо неудобство и страх от граничарите, но съвсем не и от страх от гибел). В разказа на Динев, преди да се стигне до „възкресението“, също има досег на живия човек с отвъдното, макар и досегът да е само косвен.

Относно другия символен образ, който разглеждаме: „Символичното тълкуване вижда в ковчега средство за избавяне на вярващите от поглъщащото море на безбожието чрез кръщение, чрез своеобразен кораб, който не потъва сред бурите на света“ (Бидерман 2003:180-181). Димитър-Диневият герой използва ковчега именно като „средство за избавяне“, а мястото (или по-скоро миналото), от което бяга, наистина може да се оприличи на поглъща¬що море. След преживените житейски неуспехи, преди да реши да емигрира, Лазар пътува в различни посоки, но никъде не намира покой: „Продължаваше да кара. Шосетата бяха разбити и прашни. (…) Водеха през планини, водеха през долини, водеха към морето, но където и да стигнеше, в устата му имаше прах, а в душата му – празнота. “ В този пасаж се наблюдава както характерната за стила на Динев скорошна повторна поява на даден детайл в променен контекст (праха по шосетата и праха в устата), така и успоредяване на физическото и душевното (пространството е обширно, но като че ли празно, защото нищо в него не привлича героя към дадено място; на тази „празнота“ съответстват празнотата в душата и самотата). Превърнал се в скитник, Лазар стига и до родния си град, но истинското завръщане е невъзможно; той не намира сили да се срещне с родителите си, макар да ги наблюдава от спрялата пред къщата кола. Непочувствал родното място като опора, прекъснал връзките с най-близките си, героят остава напълно сам. Това е една от причините да търси спасение в започването на нов живот, преминавайки в различния свят на Запада.

Стигайки до желанието на героя за нов живот и спасение отвъд, трябва да отбележим връзката на разказа „Лазар“ с останалите творби от сборника. „Светлинка над главата“ съдържа самостоятелни белетристични творби и е разглеждан като сборник с разкази (Игов 2008). Но под заглавието стои жанровото определение „роман“. Без да навлизаме във въпросите за многообразието на съвременните форми на жанра роман и за желанието на съвременната литература да не се съобразява с традиционните жанрови конвенции, все пак предлагаме следната теза. Поставянето на обозначението „роман“ не е само ефектен трик, целящ да обърка и смути съзнанието, все още очакващо да намери някакви ясни граници между жанровете (и по този начин да провокира и да привлече внимание към сборника), а насочва читателя да потърси връзките между отделните истории, да ги мисли като части от някаква по-голяма цялост. В настоящото изложение няма да разглеждаме възможността за съпоставяне на живота в родината и живота в чужбина (като героите са от различни националности), а само ще откроим смисловата връзка между разказа „Лазар“ и започващия непосредствено след него разказ „Спас спи“. Ако „Лазар“ завършва със събуждането на героя при пристигането му на австрийска земя, то „Спас спи“ започва с картината на заспалия Спас Христов, легнал под плаката „Живей и работи във Виена“. Името на героя, дошъл преди единадесет години във Виена, отново е значещо и натоварено със символика. Историята му обаче (сякаш реплика към сюжета на предходния разказ) показва, че мечтаният нов живот в емиграция не е нито лесен, нито щастлив. Ретроспективното представяне на живота на героя (създава се сходство между двата разказа по отношение на композицията) започва с вплитане на библейски мотив: „Работа беше първата дума, която Спас научи на немски. Не беше нито думата любов, нито думата надежда, камо ли пък вяра. Защото без работа съществуваше единствено и само страхът. “ („Спас спи“). Ако Лазар се надява веднага да започне по-добър живот в Австрия, то Спас е осъзнал, че „възкресението“, новото начало в живота съвсем не съвпада с преминаването в новата земя. Така сборникът с разкази (или романът?) „Светлинка над главата“ изгражда представа за противоречивостта, придобила днес идеята за възкресението и новото начало в живота.

„Възкресенията“ на един библейски мотив в две литературни произведения (Съпоставка между разказите „Лазар и Исус“ от Емилиян Станев и „Лазар“ от Димитър Динев)

Библейският мотив за възкресението на Лазар е интерпретиран преди Димитър Динев и от други български автори. Съпоставката с разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус“ (1977) може да помогне да се открои специфичното в начина, по който Динев използва този мотив.

За да навлезем в проблематиката на разказа на Емилиян Станев, ще отбележим два акцента от тълкуването на това произведение в литературната критика. От една страна, относително свободното интерпретиране на библейския сюжет (включващо добавяне на нови епизоди и поставяне на проблема за неосъщественото обръщане на Лазар към вярата в Исус) става основание за твърдението, че Емилиян Станев се отклонява от религиозната проблематика и навлиза в друг кръг проблеми: „…в „Лазар и Исус“ на Емилиян Станев отсъства внушение за сакралното, християнското, а вместо това писателят поставя въпроси, свързани с екзистенциалните търсения на своето време. “ (Георгиева 2008:259). Въпреки отклоненията от библейския разказ и добавянето на нови епизоди, смятаме, че разказът на Емилиян Станев всъщност не се отклонява от проблемите на религиозността. Направените промени са не толкова в проблемите, а по-скоро в конкретиката на сюжета, въз основа на който се разглеждат те; изграждайки образа на неповярвалия Лазар, Емилиян Станев не се обръща срещу самата вяра. Както и Цв. Георгиева отбелязва, „Целта на писателя в „Лазар и Исус“ е да постави акцента върху екзистенциалните въпроси, върху своеобразния сблъсък между християнската етика и прагматичната житейска етика.“ (Георгиева 2008:261). Именно поради това обаче, можем да мислим, че Емилиян Станев не бяга от въпросите на вярата, а съпоставя два „типа“ етики, изследвайки как се променя животът на хората, следващи принципите на едната или на другата етика. „Събирането“, съвместяването на сакралното и профанното в един сюжет не означава, че сакралното отсъства.

От друга страна, в литературоведските изследвания е откроена дълбоката връзка на поставените в разказа житейски проблеми със специфично религиозната проблематика. Относно разказа „Лазар и Исус“ в обзорната статия на Румяна Йовева „Емилиян Станев“ е отбелязано: „Простият библейски мотив за възкресението на Лазар е наситен с вечни житейски истини. С неизмерима тъга авторът разгръща мотивите за божието безсилие (алюзия за човешкото несъвършенство), за страха на малкия човек от голямото и непонятното, за човешката неблагодарност, за предателството, за взаимодействието и взаимоизключването на духовното и рационалното. Най-трагичен и противоречив в разказа е Исус, възкресил Лазар, за да повярват хората в чудото, в голямата идея, в бога. Но той не може да предвиди и възпре прагматизма, жестокостта, егоизма на върнатия към живот човек. (…) Чрез Лазар писателят осъществява мотива за богопредателството и за предателството изобщо.“ (Йовева 1985:397). В разказа на Емилиян Станев са разкрити негативни страни на човешката природа и се внушава, че укрепването на добродетелите у човешката душа може да се окаже по-трудно дори от чудодейното надмогване на смъртта и физическото връщане към живот. Но това внушение не означава обръщане срещу божественото. Което в творбата на Емилиян Станев (за разлика от тази на Димитър Динев) продължава да бъде основен фактор в човешкия живот – и като непосредствено присъствие на Бога, и като вяра.

Преминаваме към съпоставката на двете произведения. Към една съществена разлика между тях може да ни насочи следното. С. Василев твърди за разказа на Емилиян Станев, че: „големият романов сюжет с главни герои Лазар, Иисус и Юда наистина се спотайва в скромния, но строго поддържан дом на разказа, нашепвайки деликатно за достойнствата си, без да злоупотребява с чуждото гостоприемство. Свидетели сме на усвояване и префункционализиране на внушителен повествователен ресурс (…)“ (Василев 2008:226-227). Може ли това твърдение да се отнесе към разказа на Димитър Динев, може ли да се приеме, че в него „се спотайва“ „големият романов сюжет с главни герои Лазар, Иисус и Юда“? Недвусмисленият отрицателен отговор ще покаже до каква степен в разказа на Динев вниманието е фокусирано върху образа на Лазар – за разлика от разказа на Емилиян Станев, в който представата за Лазар се гради не само от неговите действия и мисли, но и чрез възприемането му от околните, а вниманието е насочено в немалка степен и към преживяното от другите герои. Ето защо, въпреки че и в двата разказа се интерпретира един и същ библейски мотив, приликите помежду им не са никак много.

Различието между заглавията „Лазар и Исус“ и „Лазар“ съответства на сюжетните разлики – ако Емилиян Станев разказва за човека и Бога, то Димитър Динев разказва за самия/самотния човек.

Съпоставянето на основни особености на двете произведения може да се представи накратко по следния начин. Ако сюжетът при Емилиян Станев обхваща времето преди и след възкресението на героя, то при Димитър Динев се ограничава до времето преди „възкресението“. Ако в „Лазар и Исус“ има истинска смърт и истинско чудодейно възкресение, то в „Лазар“ смъртта е само имитация (героят се укрива в ковчег при нелегално преминаване на граница), а „възкресението“ е просто излизане от ковчега след призива „Лазаре, стани!“. Ако Емилиян Станев поставя силен акцент върху образа на Исус, то Димитър Динев обръща много малко внимание върху този, който „съживява“ Лазар. Ако в „Лазар и Исус“ героят прави равносметка преди смъртта (макар да е много кратка), категорично харесва досегашния си живот и не желае промяна, то в „Лазар“ героят прави по време на пребиваването в ковчега разгърната и подробна равносметка, категорично не харесва досегашния си живот и силно желае промяна. Ако при Емилиян Станев поведението на Лазар има влияние върху обществото (очакванията на хората да сподели преживяното и свидетелството му под влияние на увещанията на фарисеите), то при Димитър Динев поведението на Лазар няма влияние върху обществото. Систематизирахме първо тези разлики поради тяхната важност. Но не бива да се пренебрегва и наличието на отделни прилики. А такива могат да се посочат между възкресения Лазар на Емилиян Станев и Лазар на Димитър Динев – нюхът в търговията и печеленето на пари, интересът към физическите аспекти на любовта, следването изцяло на свои критерии за добро и зло, чувството за безгранична индивидуална свобода.

Сходство между двата разказа създава и съответствието между определени епизоди. В началото на разказа, преди смъртта и възкресението си, Лазар на Емилиян Станев притежава изострено чувство за природата и преживява досега си с нея като общуване с надчовешкото: „Лазар влизаше във връзка с тая благодатна сила“, „лицето му (…) е огреяно от щастие, сякаш от бездънните небеса го осеняваше благодат, от която душата му ликуваше и пълнеше с радост сърцето му“. След смъртта и възкресението обаче, той безвъзвратно губи тази своя сетивност, макар да се опитва да я възстанови, отивайки на същото място в смокиновата горичка: ,Промъкна се гузен, седна на същото място и се опита да приеме някогашната благодатна радост, но сърцето му мълчеше, както мълчеше и небето. Лазар чувстваше гнета на същата празнота, каквато тежеше над него от небесната вис, и напразно правеше усилия да се освободи от нея. “. Съотнасянето между човешките качества на Лазар преди и след чудодейното му съживяване е последователно направено в разказа, като цитираните пасажи са само елемент от контрастната съпоставка. (Другите нейни елементи подчертават, че наред с „нормализирането“ на разсъдъка си, Лазар се променя, като придобива пороци и навлиза в греховното.) На епизода с неспособния да усети отново благодатта герой съответства епизодът с намерението на Лазар на Димитър Динев да отиде в планината, за да се пречисти в природата. Направеният опит показва, че той не е способен да влезе в такъв контакт с природата, не може да се пречисти така. След престоя в най-скъпия хотел в Родопите се чувства „уравновесен и освежен „, но бързо става ясно, че това е само физическа, не и духовна промяна.

Цитираните епизоди могат да се осмислят по-добре, ако се отчете като техен контекст споделеното от Исус пред учениците (в разказа на Емилиян Станев): „Никой не може да види Отца, защото не ще го познае. Но всеки вижда света, който е създал, и всяко човешко сърце го носи в себе си със светлината, без която не биха зрящи очите. Светилникът в душата е негов и това не ви ли стига да повярвате? И който е видял мене, видял е и Отца“. Според тези думи, виждайки света около себе си, човек вижда Божие творение и това именно е прозорецът към трансцендентното. Затова и сетивността на човека към природния свят е признак на способността за контакт с божественото. Загубата на сетивност пък е признак за липсваща такава способност.

Важно е също така, че за разлика от Емилиян Станев Димитър Динев не разказва каква е историята на героя си след „излизането“ от смъртта. Какво внушава това премълчаване? Ясен и предопределен ли е бъдещият живот на Лазар в Австрия? Или не е? Липсата на това продължение на сюжета може да се тълкува като поставяне на въпрос за него, като начин да се изрази тревога.

Обобщението на направената съпоставка води до следните изводи: ако Емилиян Станев се отклонява от Библията, развивайки сюжета за осъществено физическо, но не и духовно възкресение на човека, то Димитър Динев отива още по-далеч, създавайки сюжет за нужното и пожелано, но осъществено само театрално, външно инсценирано „възкресение“ – като изцяло човешко дело, заговор на трафиканти, без санкцията на Бога, без вяра. И двата разказа използват едни и същи библейски мотиви, за да разгърнат различни проблеми. При Емилиян Станев: за недостатъчната вяра и непознаването, неприемането на срещнатия Бог, нежеланото от страна на човека възкресение (вечерта след чудото Лазар гледа своя спасител „безразлично, дори враждебно, като човек, когото насилствено са пробудили“); за изпитанията пред човека, но и изпитанията пред Бога. При Димитър Динев: за липсващата вяра и за отсъстващия Бог в мисленето и ежедневието на съвременния човек, за изпитанията пред този човек.

Преди да преминем към изводите за ролята на библейските мотиви в разказа на Димитър Динев, ще отбележим един от акцентите в статията на С. Василев за внушенията на разказа на Емилиян Станев „…възкресено е било тялото, но не и духът“ (Василев 2008:251); „не всяко възкресение е път към светлината. Особено ако приживе човекът не се е възползвал от правото си на избор. Ако не е прегърнал Вярата. (…) ще трябва да признаем, че литературният герой Лазар и неговата съдба неумолимо следват логиката на канона. А тя гласи: няма и не може да има възкресение, ако онзи, в името на когото е всичко, е останал непознат.“ (Василев 2008:251-252). Ако приемем това становище и го отнесем към разказа на Димитър Динев, ще се запитаме възможно ли е въобще някакво възкресение на Лазар (като вътрешно обновление, душевна трансформация, започване на нов живот) – истинско, а не инсценирано, след като той въобще не е срещнал, не е и потърсил дори Бога? Ако възкресението на Димитър-Диневия герой е изначално невъзможно, то тогава защо е използван именно мотивът за възкресението на Лазар, толкова важен в Библията (и натоварен със сложни внушения и в разказа на Емилиян Станев)?

Налице е ярко разминаване между очакваното за даден „външен“ мотив значение и новопридаденото му в литературното произведение значение. Има коренна промяна в основни значения на образи, познати от миналото. Тази явна промяна на образите може да насочи към мисълта за настъпилите промени у човека.

Ако се върнем към мисълта на Емилиян Станев, с която започнахме изложението, заключаваме, че в неговия разказ има баланс между социалното и религиозното. Социалното присъства (настроенията на колектива, отношенията между индивид и колектив), но е обърнато специално внимание и върху индивидуалното преживяване на вярата, съкровения контакт на отделния човек с Бога. Докато при Димитър Динев е потърсен съвсем друг тип съотношение между социално и религиозно. Религиозното отсъства от живота както на индивида, така и на колектива. Представена е съдбата на човека, оставен сам на себе си. Както е характерно за постмодерното време, закрити са пролуките към трансцендентното.

* * *

Да помислим за идеята за възкресение извън контекста на разгледаните литературни произведения. Според библейския разказ, за да има възкресение, са нужни две „условия“: трябва преди това да се премине през смъртта, както и да има среща с божественото, което именно е възкресяващата сила. Дори днес да схващаме възкресението не буквално, а по-общо – като възможност за поставяне на начало на по-добър (и затова „нов“) живот, то можем ли с лекота да пренебрегнем и отхвърлим и двете ни известни библейски условия? Ако за своеобразен „аналог“ на първото можем да мислим признанието за пълен житейски неуспех, за безсилие и безизходица, то какъв „аналог“ намираме на второто условие и дали въобще мислим за него? Помним ли днес, че за обновлението към по-добро ни е нужен досег с възвишеното? Къде можем да открием възвишеното днес и може ли то да успее да ни промени към добро?

Ако е вярно, че съвременният човек схваща желаната своя трансформация най-вече като външна промяна (например нова къща и кола, пластична операция…), то възможно ли е въобще да усъвършенства характера си? Да открие, че крайният прагматизъм, егоизмът, жестокостта, предателството са пречки пред обновлението. Запазвайки ги, той не може да бъде възкресен.

Защо днес хората, обявили, че в развитието си са надраснали етапа на религиозността, все пак изпитват нужда да се връщат към (знаците на) религиозното? Със задълбочения в психологически план свой разказ за Лазар и Исус, издаден през 1977 година, Емилиян Станев подтиква към сериозен размисъл. Динев отново използва мотива за възкресението, а героят му (макар и без никаква мисъл за трансцендентното) желае едва ли не чудодейно преобразяване на живота си.

Дали подтик за едно ново обръщане към религиозното не е прокрадващата се тревога, че живеещият сам за себе си човек не успява да постигне нито усещане за осмисленост на битието си, нито истинско щастие? (И двата сюжета предлагат история именно на такъв неуспех, макар да не посочват експлицитно причините за него.) Живот без забрани и строги правила, без чужди заповеди – и все пак – не по-осмислен или по-щастлив. Не показва ли това, че човек не е достатъчно мъдър и благороден, за да може да ръководи живота си изцяло по собствената си воля? Отхвърлянето на надчовешкото може и да носи на човека приятно чувство за нараснала свобода, но изглежда не му помага да живее по-добре със себеподобните си.

Осъзнал, че това е последствие от избрания път на развитие, човекът би могъл да постъпи по много различни начини – като все повече се бори за личния си интерес (и по този начин се изолира все повече от околните); като намери в ума и сърцето си място за другите (и създаде връзка с тях, приемайки и ограниченията, които тя носи); като почувства нужда от ориентири в хаоса, който го заобикаля. И като помисли отново, както преди хилядолетия, че надеждните ориентири, според които Хаосът се подрежда в Космос и се сътворява нов свят, могат да бъдат дадени не от човешки разум, а само от такъв, който го превъзхожда.

* * *

Направените наблюдения върху разгледаните произведения водят към следните изводи. Библейският мотив за възкресението на Лазар присъства по твърде специфичен начин в разказа на Димитър Динев – със запазени само отделни елементи от библейския разказ и с коренно променено послание. Очертава се следното общо разграничение между проблематиката на съпоставените произведения: човешката природа, която прави трудно общуването с Бога, неслучилото се възкрсение поради слабост на вярата (при Емилиян Станев); човешката природа, която отхвърля съществуването на Бога, неслучилото се възкресение поради липса на вярата (при Димитър Динев).

Постмодерната литература не се поколебава да използва библейски мотиви, като обръщането към тях става по свободната воля на писателите, без културният контекст на днешното време да изисква или непременно да очаква това. Съотнасят се нови и традиционни образи и сюжети, което показва, че новата литература има нужда от съизмерване, а не от самодостатъчност (без да отричаме, че е възможно и обратното). Литературното произведение включва добре подбрани цитати и прилича на „ребус“, който не само развлича читателя, но и разчита на повишената му мисловна активност при възприемането.

Библейските мотиви се превръщат в съществени елементи на един език, на който може да се говори за липсите в живота на съвременния човек, за предизвикателствата, които той е поел.

Библиография

Библия, издание на Св. Синод на Българската църква, С., 1992.

Бидерман 2003:Бидерман, Х., Речник на символите, С., 2003.

Василев 2008: Василев, С., Евангелие от Лазар. – В: Емилиян Станев и безкрайните ловни полета на литературата. Юбилеен сборник по повод 100 години от рождението на писателя. Изследвания. Архив. Спомени. В. Търново.

Георгиева 2008: Георгиева, Цв., „Лазар и Исус“ от 70-те (холизъм или прагматизъм). – В: Емилиян Станев и безкрайните ловни полета на литературата. Юбилеен сборник по повод 100 години от рождението на писателя. Изследвания. Архив. Спомени. В. Търново.

Динев 2008: Динев, Д., Светлинка над главата. С.

Игов 2008: Игов, А., Вър’ да идем на Пратера. – В: Култура, № 19 (2502), 23.05.2008; http://www.kultura.bg/bg/artide/view/14288.

Йовева 1985: Йовева, Р., Емилиян Станев. – В: Творци на българската литература. Том 3, С.

Станев 1981: Станев, Ем., Лазар и Исус. – В: Станев, Емилиян, Събрани съчинения в седем тома, том 1, С.

Форест 2001: Форест, Ф., 50 ключови думи на съвременната обща култура, С.

____________________________

*Публикувано в Християнство и философия, том първи, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Откъс от Дневника на Надежда Станева, цитиран в статията на С. Василев „Евангелие от Лазар“ (Василев 2008:230).

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5c4.

Винаги съм изпитвал известна неприязън към онези, които живеят в чужбина и пишат нравоучително за България. Не мога точно да го обясня. Може би ми се е струвало лицемерно на някакво ниво. Но ето че сега и аз се намирам именно сред онази част от сънародниците ни, които живеят извън пределите на страната. Така, че поради тази причина ще се постарая да бъда максимално обективен пък преценката ще оставя на вас, читателите.Казано с едно единствено изречение може да се обобщи така: България отвън изглежда объркващо.

През изминалото лято бях на почивка в България. Посетих София, Пловдив, Слънчев бряг, Павел Баня и още няколко други места. От една страна се докоснах до лъскавите част на витрината, но от друга не можах да не забележа и пустотата и недоимъка във вътрешността на страната. Забелязах, че цели райони са опустели или са на път да се превърнат в такива. За сметка на това обаче имаше много цигани, много повече отколкото, струва ми се, имаше през време на моето детство. Причината за тази картина е проста. От една страна стои невероятно ниската раждаемост, а от друга засилената миграция извън пределите на страната. Камен Воденичаров преди време написа и изпя една песен, чийто текст гласеше: „…ти пък напук остани и покажи, че ти си тук, не си избягал!“ Мисля, че почти всички я помнят. Когато я слушах, преди години по радиото, се просълзявах. Питах се, дали политиците я слушат? И ако я ако слушат, дали всъщност я чуват? И сам си отговарях – Разбира се, че не. Нито я слушат, нито пък я чуват. Те не се вълнуват, че способното население системно напуска страната, както и че онази част от него, която е в репродуктивна възраст се страхува да създаде поколение. Какво имам предвид? Това, че има реална опасност само след половин век България да се видоизмени до неузнаваемост. А след малко повече от 100 години етносът ни и да изчезне напълно. Казвам това с голяма  сериозност и съм убеден, че днес пред българите, както никога преди това в нашата история, стои казусът – Да ни бъде или да не ни бъде! Веднага ще се обоснова.

Никога няма да забравя едно интервю с проф. Божидар Димитров. Беше през лятото на 2008 г. а телевизията, ако не се лъжа, май беше btv. Не помня точно как се казваше предаването, но помня ясно неговия отговор. Въпросът на лековерната журналистка беше дали той очаква някога българите отново да възвърнат предишното си влияние и позиции в Европа. Тогава той отговори, че би било прекрасно ако изобщо се запазим като етнос след сто години, а за влияние е просто смешно да се говори. „Но как така, та ние сме дали толкова много на света, защо говорите така?“, помня как го апострофира тя. На което той отвърна, че човешката история е пълна с примери за народи и дори цивилизации, които въпреки величието си са изчезнали от лицето на земята и после, в типично неговия патетичен стил, даде красноречиви примери.

Какво показва статистиката?

Съвсем не бива да се подвеждаме, че в парковете на някои от големите български градове се виждат дечица както и че понякога е трудно да си запишете детето на детска градина. Това е лъжовно усещане. Нацията ни не се обновява! Точно обратното – тя се топи изключително бързо. Ако този процес не се спре, до 2060 г. картината в България ще е такава: Циганите ще са 58 %, турците ще са 22 %, а етническите българи ще са едва 20 % и това ще са предимно възрастни хора. Представяте ли си реално какво значи това? Нека го кажем иначе – на един българин ще се падат трима цигани и един турчин! Мислите ли, че на тези шепа хора, на тези шепа останали чистокръвни българи, които тогава ще пребивават главно в централните части на по-големите градове ще им пука, че навън към тази година (2060) вече ще има близо 4 милиона българи! Повярвайте ми – това няма да ги вълнува. Защото фактите сочат, че тези българи, които са в чужбина се претапят и губят идентичността си доста бързо. Около мен е пълно с хора, чийто деца не само че не говорят български, но дори не го и разбират. И такава е картината не само за Англия (страната, в която живея), но и в останалата част на света. А повярвайте ми, моите наблюдения не са повърхностни.

Трябва да призная, че написах тези редове с огромна болка, защото самия аз съм  емигрант. Самият аз живея отвън и виждам нещата и от двете страни.

Но все пак напук на всички статистики и проучвания аз чувствам, че все още нещата не са загубени. Съвсем не искам да прозвучи като пропаганда, но много бих се радвал ако младите българите осъзнаят сериозността на проблема и въпреки смущението в душите си и неизвестността, която ще им носи всеки утрешен ден, решат да създадат поне по две деца. Тогава надежда има. Това между впрочем частично се случва днес в Русия. Този процес на себеопомняне и катарзис започна сравнително скоро там и вече дава своите плодове. Ако нацията ни, подобно на руската, се обърне към Бога, ако повярва и наистина осъзнае лошата перспектива, то тогава надежда има. Тогава тя няма да се изличи. И това съвсем не са просто голи фрази, защото онова което винаги досега е спасявало нашия народ от изчезването е било именно неговата вяра и борбеност. Ще ви припомня само един факт от началото на XV век. През първите десетилетия от турското ни робство, населението на България е наброявало около един милион души. След като турците завладяват страната и ни поробват, за около 20-25 години поради неспирната съпротива и последвалите масови избивания и кланета населението умишлено е редуцирано до, забележете, 50 хиляди души! Обърнете внимание обаче какво се случва през следващите няколко столетия. Това крайно малочислено, бедно и потиснато население за по-малко 5 века успява да се уголеми дотолкова, че през 1878 година – годината на Освобождението ни, то вече наброява почти 3 милиона души!

Щом веднъж се е случило защо да не се случи отново. Аз лично вярвам, че е възможно. Но за да тръгнат нещата в правилната посока са необходими решения и действия, а не само желание. Всичко е в нашите ръце. Онези от вас, които са чели, която и да е от книгите ми знаят колко често моите герои повтарят именно това – от нас, и само от нас, зависи нещата да се случат!

29 Август 2010 г.

гр. Ексмът,

Великобритания

“30 Паунда“, четвъртият роман на Мартин Ралчевски

Казано накратко, в този роман съм се опитал да представя преплетените погледи на един млад българин и един млад англичанин към, така наречените, вечни въпроси. Темата е деликатна, защото съвременните млади хора сякаш вече не се интересуват от тези неща. Все по-малко са хората, които си задават въпросите, защо съм тук, накъде отивам, и какъв е смисълът на всичко?

Героите в романа, преминават през много трудности, изпитания и търсения, но въпреки това накрая само единия от тях успява, така да се каже, да намери себе си.Използвал съм името и част от живота на истински човек, който познавах лично и който, за съжаление, вече не е между живите.

Според мен, твърде вероятно е, когато читателят прочете романа да си каже две неща. Или, че това е пропилян живот. Или, че това е живот, които подбужда към подражание, заради реалното чудото след неговия край. Не съм се опитвал да вменявам идеи, а съм оставил всичко на преценката на читателя. Затова не бих могъл да добавя нищо повече освен това, че само се надявам уважаемия читател да почувства и разбере, че описания живот не е бита карта, но е точно обратното – той един истински подвиг.

Мартин Ралчевски:

Роден съм в София през 1974 г. Завършил съм теология и география в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор съм на романите „Безкрайна нощ“, „Горски дух“, „Полубогиня“, както и на доста публикации в различни вестници и списания. По известни от тях са например: „Ще изчезне ли българският народ“, „Коледа без Бог“, „Завръщане в България след 200 години“, „За Америка без розови очила“, „Емигрант“ и др.

,,30 ПАУНДА“ е четвъртият ми роман.

За романа:

Иван заминава за Англия, за да се загуби. Джак напуска Англия, за да се намери. Носталгия, падения, кръстопътища… Разбити мечти и неочаквани обрати. Едни подхвърлени 30 паунда. Два живота преобърнати с главата надолу. И всичко това, когато пътят напред свършва, а назад не можеш да се върнеш. Когато не вярваш в съдбата, но тя напук продължава да вярва в теб!

Д-р Стенли Гьошев,  Екситърски Университет

Емиграционният поток от млади българи повлича и студента Иван. Озовавайки се в чуждата страна, той се оказва под голям стрес и, подобно на много емигранти, заживява труден и самотен живот. Случайна среща става повод за приятелство между него и странен англичанин. Англичанинът е преситен от материалното и търси отговорите на вечните въпроси. За да му помогне, Иван го подтиква да посети Света Гора. Англичанинът заминава от любопитство, но там се случва непредвиденото. Той се преобразява вътрешно и става монах. През този период Иван изпада в недоимък. И точно когато и последните му надежди гаснат, англичанинът се завръща, носейки отговорите за смисъла на човешкото съществуване, а също и една неочаквана новина.

В романа се сблъскват два ценностни модела – на човека от Изток, който, мечтае да постигне материално благополучие, и на човека от Запад, който е задоволен материално, но се чувства духовно объркан.

Иван е олицетворение на наивната мечта на повечето български младежи, които вярват, че животът зад граница е прекрасен. Англичанинът пък е прототип на реален човек, от живота на който всеки би могъл да извлече полза.

Д-р Росица Колева, Ортодоксия, Варшава

Разтърсващ и пречистващ роман! – Уилям Сандърс, Обзървър

Откъс от книгата може да прочетете тук:http://www.book.store.bg/p79292/30-paunda-martin-ralchevski.html

Материалът е предоставен от автора, Мартин Ралчевски

Първо изображение: Мартин Ралчевски, 2009.

(разказ)

Мартин Ралчевски

Мили сине,

Слънчице мое, скъпо, единствено и обично. Моля те, не се сърди, че се обръщам по този начин към теб. Знам, че вече си голямо момче и това сигурно не ти допада, но един ден, когато и ти станеш родител, ще ме разбереш.Много съжалявам, че именно по такъв повод се налага да ти напиша това писмо, но какво да се прави – майка ти в бързината е забравила отворена електронната си поща и ти, без лоша умисъл, си прочел кореспонденцията ни. Искам да знаеш, че не ти се сърдя за това. Сигурно и аз, ако бях на твое място, щях да полюбопитствам и да надникна. Но ти, все пак се опитай, за в бъдеще да не го правиш. А аз пък, ще кажа на майка ти да бъде по-внимателна и да не ти дава, образно казано, други поводи за изкушения.

Както вече си разбрал, аз не работя тук това, което ти си мислеше. Глупаво е, че някога решихме с майка ти да не ти кажем истината. Но ето на, както и очаквах, дойде моментът, в който ти сам разбра с какво се занимава баща ти. Поради това сигурно сега си обиден и имаш право. Но запомни, че онова, което хората някога са казали, че уж нямало срамна професия, не е съвсем вярно. Много те моля, не се сърди, а вместо това си направи изводи, най-важният от които е, че никога не бива да се лъже. Старай се да  изпълняваш това на дело и ще видиш колко добре ще се чувстваш. По този начин ще си спестиш много разочарования и ще се сдобиеш с верни приятели.

А сега, макар и да ми е много трудно, ще се постарая да ти обясня как се стигна дотук, защото ти имаш право да узнаеш истината. Предполагам, че ще те заболи, но те уверявам, че така ще е по-добре, вместо ако, за пореден път, „замажа“ очите ти с празни думи.

Преди да напусна България, работих в една неголяма библиотека в квартала, близо до спирката на трамвая. Може би не я помниш, защото тогава беше твърде малък, но съм сигурен, че помещението ти е добре познато. Сега тази библиотека е фитнес залата, която ти посещаваш. Аз много обичах работата си, но често в този живот това да обичаш нещо не е достатъчен повод, за да му се отдадеш напълно. В моя случай проблемът беше в това, че заплатата, която получавах, беше много малка. Когато ти се роди, парите започнаха да не ни достигат. Живяхме доста икономично няколко години, но беше трудно и когато се появи възможност да замина за Англия, аз трябваше да се възползвам. Офертата бе да се берат ягоди по десет часа на ден в продължение на четири месеца. Работодателят плащаше самолетния билет, осигуряваше обща квартира и 500 паунда заплата на месец. Храната в Англия съвсем не беше скъпа и аз успявах да спестявам по около 300 паунда на месец. За четири месеца спестих почти 1200 паунда. А тогава това бяха два пъти повече пари от тези, които щях да получа в библиотеката за този период. Върнах се с увереността, че повече никога няма да се деля от вас, но се случи така, че семейните ни нужди постоянно нарастваха. Това ме принуди, въпреки че истински обичах работата си на библиотекар, пак да потърся нещо друго. В онзи период в България беше трудно да се намери добре платена работа, особено пък за човек с моята професия. И понеже аз вече бях пътувал зад граница, се ослушах в тази посока. Възможността да замина повторно изникна сравнително скоро.

Случи се така, че малко след като ти навърши три годинки, аз стегнах два неголеми куфара и заминах. Заселих се, заедно с още няколко други гастарбайтери, в приземния етаж на една стара къща в покрайнините на Лондон. Тъй като не бях добре с езика, в началото можех да работя само като чистач или разносвач на пици. Разбира се, предпочетох второто. За целта обаче трябваше да имам собствен транспорт. Тоест, чистенето не можа да ми се размине и, за да спестя за кола, чистих къщи около година. После купих един стар и очукан Форд, но се движеше прилично. Оттогава насетне, вече единадесет години, правя едно и също. Тъжно е, но какво да се прави. Изминаха цели единадесет години, а уж дойдох с намерение да остана най-много за две. Но това е друга тема. Нека се върнем на събитията.

Скоро след като започнах да разнасям пиците, колата се счупи сериозно и се наложи да ѝ се направи ремонт, който не можех да си позволя. Чувствах се притиснат до стената. Но… тъй като тази кола беше моето средство за работа, нямах избор. Поради този наглед дребен, битов проблем три месеца не ви изпратих никакви пари. Още ми е болно, като се сетя за онези дни и като си помисля как ли сте преживявали, но повярвай ми, наистина нямаше откъде да взема пари тогава. Това беше, така да се каже, началото на края, защото, незнайно защо, майка ти реши, че съм се запознал с някаква жена и парите, които трябвало да ви пращам, съм изхарчил по нея. Това обаче не е вярно. Казвам ти го най-отговорно – никога, дори и до днес, не съм поглеждал към друга жена! Но това също е друга тема. Навярно в мъката и самотата си в онзи период майка ти се е запознала с чичо ти Веско и после знаеш последствията. Заради една тривиална повреда на стар автомобил, нашето семейство се разпадна. Колата, разбира се, беше поправена, но семейството ни, уви, не. После тази трошка се счупи отново. Аз пак я поправих, а тя пак се скапа. И така непрекъснато. Колко пари ми глътна само тая бракма, не е за вярване, но това са стари дертове. Като се знам що за човек съм, може би и до днес още щях да я карам и едва ли щях да я сменя, ако на един от годишните технически прегледи просто не я спряха от движение. Тогава купих друг трошляк. Последваха още трудности, пак няколко месеца не ви пратих пари. Пак се чувствах ужасно. И така, поредният омагьосан кръг отново се завъртя. Иначе казано, случи се така, че парите тук ми стигаха едва толкова, колкото да оцелявам. Но не искам да си мислиш, че причината за това е била, че пращам по нещичко и на вас. Ни най-малко искам да си мислиш такива неща. Истината е друга. Оказа се, че англичаните са особени хора. Нарочно казвам, че са особени, а не лоши, защото въпреки трудностите и проблемите, които имам тук, не смятам, че всички англичани са лоши. Но, определено, са много особени. Ще поясня какво имам предвид. Работата на разносвач на пици е възможно най-ниско платената в страната. Получавам по 6 паунда на час. Като имаш предвид, че плащам квартира, режийни, данък, застраховка на колата, пътна такса, поддръжка и прочее, парите, които изкарвам, са твърде недостатъчни. Така че майка ти е права почти във всичко, което говори за мен, включително и за това, че съм неудачник. Само в едно нещо греши – че съм изкарвал допълнително от бакшишите. Такова нещо тук няма. Аз затова казах, че англичаните са особени, защото не дават никакви бакшиши. Случвало ми се по няколко поредни дни да не взема и пени. Когато сумата на поръчката е например 19,99, клиентите ми дават 20 паунда и търпеливо чакат да им върна ресто. Това е абсурдно и нелепо, но е въпрос на манталитет. Друг път сумата например е 34,80 и аз си мисля, че ще ми дадат 35 паунда, тоест, че ще останат 20 пенса за мен, ама те са приготвили парите съвсем точно предварително и ми изсипват цяла шепа монети в ръката, без нито пени повече. Мисля, че коментарът е напълно излишен. Добре, че понякога, макар и рядко, попадам на чужденци клиенти, а те дават по нещичко, но пък то е съвсем символично. През тези години съм имал, а и за съжаление все още имам, доста неприятни моменти. Случва се, например, при доставката да няма никой в дома на клиентите. А после същите тези клиенти се обаждат в пицарията и казват, че не са чули звънеца. Аз съответно отивам повторно до дома им, но бензина не ми се заплаща. Най-неприятното обаче е, когато попадам на гамени, които взимат пиците и бягат, аз ги гоня по улиците, а те крещят все едно, че ги нападам, събират се хора и настава една олелия, а бе, не е за приказване. Точно с едни такива отвратителни клиенти се случи и онова, за което майка ти ти е казала, че е било злополука. Не беше злополука, момчето ми, но побой. Доставих поръчката не на домашен адрес, а в един бар. Клиентите бяха трима юначаги, които, за моя изненада ми дадоха вместо 41 паунда, колкото им струваха пиците, само 20 и ми казаха да съм се махал. Аз не отстъпих. Тогава те ме помолиха да съм отидел до колата им, за да ми платят останалото. Последвах ги и когато се озовахме на паркинга, единият се извърна и ме удари в корема. Аз паднах на земята, а другите започнаха да ме ритат. Счупиха ми две ребра, носа и ми избиха всичките предни зъби. Толкова бях зле, че не можах да помръдна от земята, докато не ме откриха случайни минувачи, които повикаха линейка. Описах как изглеждаха нападателите в полицията, ама какво от това. След случката питах шефа си дали ще получа някакво обезщетение, а той ми отговори отрицателно. Какво можех да сторя? Цял месец не ходих на работа, докато се възстановя. Оттогава насам вече не съм за показ пред хората. Шефът ми обаче, все пак, излезе добър човек, защото ме остави на работа, за което съм му благодарен. Е, вярно е, че оттогава насетне ми дава само нощни смени, ама то няма как и да е иначе. То и аз да бях на негово място, ако имах такъв нелицеприятен работник, щях да го крия денем.

Та това, в общи линии, е истината за мен, моето момче. А ти сега не страдай, защото този побой беше много отдавна и аз вече съм здрав. Свикнал съм с работата и нямам сериозни проблеми. Не изкарвам много, но поне клиенти има и доходът ми никога не е секвал, така че докато мога, ще заделям и ще ви пращам пари. Знам, че са малко и че сигурно съвсем не ви стигат, но, повярвай ми, това е пряко силите ми. А ти сега залягай над уроците и учи, колкото можеш повече, за да не стигнеш никога до такова положение като моето.

Нека да отговоря на въпросите ти.

Питаш ме и се чудиш как така съм можел да нямам камера на компютъра? Прав си да се чудиш. Имам камера, момчето ми, но нарочно, когато се чувам с теб, не я включвам. Искам да ме запомниш такъв, какъвто съм на снимката. Повярвай ми, никой няма нужда да вижда грозното. От това няма полза.

Питаш ме дали наистина живея сам и дали няма друга жена край мен? Отговарям ти, че съм съвсем сам. Единадесет години няма никого край мен. Това майка ти го знае добре и не виждам защо ти го е спестила, но да не я обвинявам, може би е преценила, че още си малък за тази тема.

Питаш ме дали може да дойдеш някой път на гости при мен? Разбира се, моето момче, винаги си добре дошъл. Аз обаче не искам да идваш. И то не само, защото, според мен, тук няма да ти хареса, тъй като условията, в които живея, не са добри, но и заради това, че аз не искам да ме виждаш такъв. Много ми е трудно да напиша тези редове, но те моля да ме разбереш.

Питаш ме още дали е време вече да си имаш приятелка? Аз на твоите години нямах приятелка и не мисля, че е редно и ти да имаш. Но ако ме питаш просто за чиста дружба с момиче, тогава одобрявам. Искам обаче да знаеш, че момичетата са по-раними от нас, мъжете, и ние трябва винаги да се отнасяме към тях нежно и подобаващо.

Питаш ме още дали можеш да казваш на чичо си Веско татко. Според мен не бива. Макар и да съм нескопосан и неудачник, както майка ти ме нарича, аз все пак съм твой баща и не ми е приятно да казваш татко на друг човек. Но пък, от друга страна, ако те прекалено държат на това обръщение, не влизай в конфликт с тях. Ако наистина са се обсебили от това и постоянно те притискат, наричай го тогава и татко, само за да има мир, защото много по-важно е да има мир в семейството, отколкото вражда. И не страдай, че майка ти живее с друг мъж. Това е напълно нормално за повечето жени, които са сами. Както ти казах вече, те са раними и чувствителни и имат нужда от силно рамо. Щом тя го е избрала, значи, че е добър човек, затова и ти трябва да го слушаш. Вярно е, че не може да го обичаш и едва ли някога това ще се случи, но поне се старай да го уважаваш, защото той ви е единствената опора. В света, в който живеем, постоянно се случват лоши и страшни неща. Така че погледни към ситуацията и от тази гледна точка. Ако чичо ти Веско го нямаше, не би имало кой да ви защити, ако не дай Боже, ви сполети нещо лошо? Така че опитай се да видиш положителното. Това не винаги е правилно, но понякога е по-лесно и спестява излишни терзания.

А тези неща, които ми пишеш, че един ден, когато пораснеш, си щял да емигрираш, искам да ги забравиш напълно. Не обръщай внимание на тия глупави статистики, които дават по телевизията, че българският народ щял да изчезне. Това е твърде съмнително и никой не може да е напълно сигурен какво ще ни донесе бъдещето. Аз мога съвсем отговорно да ти кажа, че каквото и да се случи, в чужбина чужденецът винаги си остава чужденец. Ето ти само един пример – преди време една колежка, изненадващо за всички, напусна работа с аргумента, че когато работила, не получавала достатъчно помощи от държавата и затова предпочитала да си стои вкъщи. Ето, виждаш ли – англичаните се грижат за англичаните, но не и за нас. Аз помощи от държавата не знам какво е и никога няма и да узная. Неотдавна попитах шефа си дали ми се начисляват някакви пари за пенсия, а той ми отвърна, че като се пенсионирам, съм щял да получа една голяма безплатна пица. Представяш ли си какво унижение? Щял съм да получа безплатна пица! Но аз пак казвам, че трябва да сме благодарни и на това, защото като нямам нужната квалификация, не е логично да се надявам на друго. Така че това отношението е нормално.

Ти вече си достатъчно голям и видя какво стана с нашето семейство. Този крах се случи заради раздялата. Защото, както е казал нашият мъдър народ: очи, които не се виждат, се забравят. А ние се обичахме с майка ти. Всъщност аз все още я обичам, но вече, каквото и да се случи, едва ли ще можем да върнем лентата назад. Тук съм се нагледал на много подобни съдби. Хората идват уж за временно и после животът им се завърта така, че никога не успяват да се върнат и непрекъснато страдат. Кои повече, кои по-малко, но всички страдат, защото всеки си тежи на мястото, където е роден и отраснал. Така че, остави ги ти тия приказки за космополитизъм. Това не е лъжица за всяка уста. От опит знам, че чувствителните и сантименталните хора не бива да се насилват и да изневеряват на природата си. А ти си именно такъв, моето момче. Казвам го, защото макар и да не си раснал пред мене, на духовно ниво, те познавам добре. Съвсем не го желая, но все пак, ако един ден се случи така, че и ти напуснеш страната, ще видиш за какво отношение иде реч. Никога, ама наистина никога, местното население няма да те приеме за равен. Устройването на емигранта отнема много години. Той преминава през неизброими трудности, неволи, унижения и прочее. А животът е толкова кратък. Докато се обърнеш и вече краят е по-близо, отколкото началото. Тогава се сепваш и се питаш защо е било всичко и настъпват едни размисли, които те помрачават. Но, всъщност, ако трябва да бъда честен, размисли май не настъпват при всички. Може би пък част от емигрантите да са доволни, че откакто са заживели в чужбина, хладилниците им вече са пълни и могат да си позволят повече нови дрехи, вещи и забавления. Но за мен това не е съществено, защото накрая така или иначе всичко свършва и човек остава гол пред Бога. И тогава какво? Какъв отговор дава? Каква утеха намира там, във вечността, когато през живота си е гледал на този свят само като на източник за блага и нищо повече? Прощавай, отклоних се малко, но ти ще ме разбереш. Тоест, вярвам, че ще ме разбереш, макар и да не си виждал очите ми от толкова години, защото съм до болка искрен с теб и защото те обичам с цялото си сърце. Затова и ти го казвам така прямо, а и го повтарям – не напускай родината, за да напълниш стомаха си, нито пък, за да се затлачиш от много вещи, които, в крайна сметка, са ненужни. Моля те също и друго – недей да си мислиш, че не искам да те видя. Напротив – толкова много го искам, че сърцето ми се къса от мъка. По този повод съм намислил нещо, което не исках да го казвам, но понеже виждам, че се измъчваш, ще ти го открия, макар и да е още само замисъл. Когато мога, заделям известна сума в един плик, като горещо се надявам, до няколко години, да успея да събера достатъчно, за да си оправя зъбите. Исках тази идея да я запазя в тайна, защото изпълнението на това време е още твърде далече, но ако е рекъл Бог, до абитуриентската ти вечер се надявам да изглеждам различно. И тогава, сине мой, ще дойда на твоето тържество и ще изпия чаша вино за твое здраве. Ще те притисна в обятията си и ще те държа там, колкото е нужно.  След това ще те целуна и ще си поплача. А после ще идем някъде само двамата, ще седнем на спокойствие и ще си поговорим надълго и нашироко.

А ти дотогава, както ти казах, слушай много майка си и я обичай. Да се учиш прилежно и винаги във всичко да постъпваш така, според както ти говори съвестта.

И не забравяй, че на този свят има един беден емигрант, който те обича с цялото си сърце и душа и който всеки ден се моли за теб: да си жив и здрав, да бъдеш добър човек и никога да не напускаш родината.

Този емигрант е твоят татко.

Послепис

Посвещава се на всички български емигранти (настоящи и бъдещи).

Ексмът,
Англия
Ноември, 2011 г.
__________________________________
*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът Мартин Ралчевски, 2009.

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

…Противно на волята ми, есента на същата година бях настанен във възможно най-отвратителния интернат, който можех да си представя. Не ми се навлиза в подробности, само ще ти кажа, че решението на майка ми се оказа с печални последствия за мен. Тя вярваше, че чрез постъпването ми в подобно заведение ще се социализирам по-лесно и ще стана по-подготвен за живота, отколкото ако си остана вкъщи при нея и сестра ми. Стана точно обратното. След като попаднах в тази противоестествена и враждебна среда, аз инстинктивно започнах да страня от другите момчета и да се затварям в себе си все повече и повече. Без да се усетя, за по-малко от месец, от ведро и щастливо момче се превърнах в тъжен и нещастен младеж. Нямаше ден, в които да не се измъчвам и терзая. Понякога дори си поплаквах. Не за майка ми, а просто така, за детството, което насилствено ми бе отнето. Навярно основната вина за това бе на баща ми, но не мислех за него, нито пък го упреквах. Съжалявах единствено за себе си.Един февруарски следобед се случи авария с отоплителната система. Дойдоха двама външни хора, които на висок глас превъзбудено започнаха да обсъждат проблема. Доколкото дочух, водата в парното бе избила и се налагаше да се ремонтира час по-скоро, иначе имало реална опасност сградата да се наводни. След като чу оценката на специалистите директорът, за всеобща изненада, реши да ни пусне в тричасова принудителна градска отпуска. Той бе строг и коравосърдечен човек. Предупреди ни да си гледаме внимателно часовниците, защото входната врата ще бъде заключена точно в 19.00 часá и ако някой закъснее, ще спи на улицата. Сигурно се питаш, защо ли ти разказвам точно за това. Отговорът е прост – защото в онази дълга студена зимна нощ навън остана да нощува едно единствено момче. И това бях аз! Когато нещо е писано да се случи, то просто се случва и това си е. Закъснях само с пет минути. Щом разбрах, че няма да отменят заповедта и да ме пуснат вътре, където парното, макар и все още слабо, но все пак вече работеше, се отчаях. От скитането ми по ветровитите улици се бях намръзнал като куче. Стоях пред масивните железни порти и близо час плаках без прекъсване. С падането на нощта навън ставаше все по-студено. Налагаше да измисля нещо. Реших да обикалям по магазините докато са отворени, за да не се вкочанясам. В началото това даде известен резултат, но когато наближи 22.00 часá и всички започнаха да затварят, ситуацията коренно се промени. Нямах друг избор освен да се движа, за да не замръзна. Треперих като лист. Устните ми бяха посинели, а стъпалата ми влажни и вледенени. Започнах да губя усет за пръстите си. На всичкото отгоре и бях гладен като вълк. Бе ясно, че ако не намеря къде да пренощувам ще се разболея сериозно, а не бе изключено и да замръзна от студ. Завъртях се около едни бездомници, които се топлеха край собственоръчно накладен огън, но единия ме опипа и веднага избягах. Продължих да скитам. Нощта ставаше все по-мразовита и ледена… Вече не си усещах пръстите на краката. И тогава дойде „просветлението” – допишка ми се! Въпреки късния час и безлюдните улици обаче не можех да го направя просто на улицата. Нуждаех се от тоалетна. Намерих обществена такава. Платих четиридесет  цента и влязох, за да се облекча. Вътре беше топло. Почувствах се по-добре… толкова добре, че не ми се излизаше отново навън. Тъй като нямаше други посетители, поостанах. От топлината се отпуснах и ми се приспа. Да нощувам в тоалетната ми се стори безумие и го отхвърлих като идея. Но миг по-късно осъзнах, че може би това бе единствената ми алтернатива. За пръв път бях изправен пред избора да избирам от две злини по-малката. Огледах се. Не изглеждаше безкрайно отблъскващо. Сгуших в срещуположния ъгъл на писоарите, директно на пода. Когато легнах, миризмата ме блъсна. Беше гадно, но… постепенно привикнах. Срамна и неприятна работа – да прекараш цяла нощ на такова място… Спах нервно, на пресекулки, навярно всичко на всичко не повече от три, най-много, четири часа… В онази съдбовна нощ се зарекох и си обещах – не само пред себе си, но и пред Бога, – че никога повече през живота си няма да завися от когото и да е.

Върнах се в семинарията огорчен и покрусен. Предполагам, че съм изглеждал ужасно. Но имаше и друго. С мен се бе случило нещо съдбовно – страданието, което изпитах през онази нощ ме преобрази. Тогава не го съзнах. Но дълбоко в душата ми промяната вече беше започнала. За кратко тя се превърна в арена, на която започнаха да воюват най-различни невидими сили.

Между желанието за ново начало и реалността обаче имаше съществена разлика. Скоро разбрах, че само по себе си силното ми желание съвсем не бе достатъчно, за да ме освободи от оковите на интерната и да ме направи щастлив. И така, без да се усетя, неизбежно се бях изправил пред кардиналната дилема – или да се побъркам или да се обърна с цялото си сърце към Бога. Решението не дойде съвсем съзнателно, а някак поетапно, каквото и да означава това. Резултатът бе, че за няколко седмици се превърнах в дълбоко религиозен младеж. Молех се по цял ден и по цяла нощ. Почти до припадък. Първоначално молитвата ми бе конкретна – неистово исках от Бог да ми помогне по какъвто начин Той си знае, но да облекчи страданието ми и да ме освободи от този затвор. Ала както често става при хората, които редовно се молят, молитвата ми неусетно се трансформира в благодарствена. Мой родител, приятел и помощник във всичко стана само и единствено Христос. Обичах Го така, както някой ден навярно бих обичал все още неродените си деца. Какво говоря. Обичах Го повече от всичко и всички… Те нещата… всъщност са несъпоставими… И сега идва най-интересното. Случи се приблизително месец след онази сцена в парка. Една вечер, докато си лежах в леглото и както обикновено се бях отдал на основното си занимание, се отпуснах и заспах. И тогава, насън или наяве, и до ден днешен не мога да съм сигурен, в стаята се разнесе несравнимо благоухание. В помещението спяхме четири момчета, едното от които не бе особено чистоплътно. Бях свикнал с лошата миризма, така че останах слисан, когато усетих приятния аромат. Викнах към другите, за да разбера какво става, но никой не откликна. Викнах пак, но отговор не последва. И… чудото стана… Стаята се озари от светлина! Сграбчил завивката и стискайки я здраво започнах да се моля, но този път умолявах Този, от Когото зависи всичко в нашия свят, да ме избави от халюцинацията. И тогава… тогава се появи ангела. Не смеех да помръдна. Онемях. Сетих се, че, според религиозната литература, виденията са лошо нещо и че грешниците не получават такива; при тази ми мисъл страхът ми се удвои. С трепереща долна челюст, заеквайки на пресекулки едвам успях да промълвя: „В името на Господа Иисуса, заповядвам ти да си идеш!” и стиснах кръста, който висеше около шията ми. Нищо подобно обаче не се случи. Вместо това в този момент ангелът се видоизмени. Светлината в стаята се приглуши и той, подобно на обикновен човек от плът и кръв, се приближи към мен и седна на леглото ми.

„Тук съм, за да ти известя хубава промяна”, промълви, а аз онемях. Той направи дълга пауза, за да се поуспокоя и добави: „Скоро Бог ще те дари с нещо, което завинаги ще улесни живота ти. Помни благодеянието Му и никога не го забравяй” …

__________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Източник на илюстрацията: блога на автора (вж. по-долу адреса му).

“Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и християнски послания, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции.“

Доц.  д–р Цецо Душкин,  СУ “Св. Климент Охридски“, ВХТИ.

Кратка биографична справка за автора

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география.  Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа.  Живее във Великобритания.

Автор е на християнските романи: “Безкрайна нощ“, 2008 г., изд.“Сиела“, “Горски дух“, 2009 г., изд.“Сиела“, “Полубогиня“, 2010 г., изд.“Сиела“,“30 Паунда“ – предстои да излезе до края на 2011 г. Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com, e-mail: ralchevski@abv.bg

(НЕ ТРЯБВА ДА ДОПУСНЕМ ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ)

разказ от Мартин Ралчевски – авторът на романите “Безкрайна нощ“, Горски дух“ и “Полубогиня“

Бележка на Автора: Описаното в този разказ няма за цел да шокира читателя, а само да отклони взора му от днешния ден и да го накара да погледне към бъдещето. И дано описаното тук никога не се случи.

Татко е добър, но особен човек. Мисля си, че това е така, защото на плещите му тежи една странно бреме – той е последният българин от неговия род. Предците му винаги са се женили само за българи. Нещо като неписана традиция. Татко обаче изменил на тази традиция и се оженил за мама, която е американка.

Откакто го знам той винаги е бил щедър и мил към мен. Обичал ме безрезервно и всеотдайно. Имах прекрасно и щастливо детство. Завърших с отличие училище и, благодарение на неговата подкрепа, тази година се записах в Мидуестърн Юнивърсити*. Толкова ми е помагал, и с пари и морално, че сигурно ще съм му задължена цял живот. Та в този ред на мисли, въпреки че предложението му за тази екскурзия да ми се стори странно, не можах да му откажа. Още докато летяхме към Европа той ме помоли да бъда наблюдателна и да запиша на връщане впечатленията си от България.

В момента сме на път за Чикаго. Денят е 18-ти Август, а годината е 2211**. Излетяхме от Франкфурт за Щатите преди около тридесет минути и аз, според молбата на татко, започвам да пиша. Никога досега не съм описвала свое преживяване, така че и идея си нямам какво заглавие да му сложа, затова просто ще го нарека: “На екскурзия в България“.

Татко ми е разказвал много истории за родината на неговите предци. Може би е присъщо на младостта, но да си призная, не помня много от тях. Запомнила съм обаче началото.

Някога, през далечната 2011 г. моят пра-пра-дядо Никола напуснал България и поел, заедно с жена си, за Америка. Една бележка – именно поради тази причина татко реши да посетим България точно сега. Защото тази година се навършват 200 години от преселването на неговия род в Щатите. Но да продължа. Когато далечният ми прадядо пристигнал в Америка нямал почти нищо. Наложило му се да започне от дъното. В България бил учител по народни танци, но тук никой не се е интересувал от тази професия и той трябвало да измисли друг начин за препитанието на семейството си. След кратко колебание, решил да изкара книжка за камион. Било е трудно. Почти не знаел езика, но някак си се справил. Успял да изкара шофьорския изпити и после дълги години работил като шофьор.

Татко много тачи паметта на прадядо Кольо. Казвал ми е, че благодарение на неговата решимост и упорство, днес ние имаме прекрасен и осигурен живот. Но, стига толкова за повода на пътуването ни.

Кацнахме на летище София късно вечерта и се настанихме в хотел “Айсел“. И двамата бяхме изморени от полета и спахме дълго и непробудно. На сутринта отидохме в леля Катя, която е далечна наша роднина и никога не е напускала България. Тя изглежда уморена, но същевременно е много жива и мила старица. Има прошарени коси и лъчезарна усмивка. Лицето ѝ е запазено, стойката добра, а излъчването – интелигентно. Незнайно защо обаче, никога не се е омъжвала и съответно няма деца. Притежава просторен апартамент в самия център на града, на булевард Дорук Едиз – някогашния булевард Васил Левски.

След като ни нагости тя ни изведе да разгледаме забележителностите на София. Показа ни парламента, пеещите фонтани в парк “Енвер“ и великолепната джамия “Севаш Селим“. Това е несравним, внушителен храм. Четирите му минаретата са високи точно осемдесет и три метра. И това не е случайно. Построени са така в чест на възрастта, на която е починал Селим – един от главните дарители на строежа и реставрирането на джамията. От вън красотата ѝ е забележителна. Гравюрите ѝ са изключително детайлни. Личи си, че са изработени с голямо усърдие и майсторлък. А вътре пък има невероятна атмосфера и простор. Останах впечатлена и помолих леля Катя да ни разкаже повече за “Севаш Селим“. Тя сподели, че сградата е построена през първата половина на 20-ти век и, че до около 100 години след построяването ѝ това е било църква. Тогава храма се е казвал “Свети Александър Невски“ и е изглеждал съвсем различно от днес.

Като чу тази история татко се просълзи, а мен ме хвана яд, че изобщо повдигнах въпроса.

След това посетихме “Алтан Джам“. Това е така наречения – площад на огледалата. Много ми хареса. Този площад е изключително интересен и е известен като модерният архитектурен шедьовър на града. Представлява десетки хиляди малки огледалца, различни на цвят, които са вградени в една висока, изключително тънка, метална стена. Когато Слънцето ги освети, на срещуположната сграда, се получават страхотни цветови прелести, геометрични фигури, планети, звезди, надписи на различни езици и прочее. Това място събира като магнит всички гости на града. За моя изненада обаче татко не коментира видяното.

От “Алтан Джам“ поехме към третото по значимост място в София – открития пазар “Толга“. Такова нещо не може да се види в Америка. Тук се продава всичко, за което може да се досети човек. Като се започне от хилядите сладки неща, кое от кое по-майсторски изработени, мине се през местните деликатеси и се стигне до живите животни, в това число дори коне и крави. Колоритна гледка. На този пазар ми беше също интересно. Татко обаче май пак не се впечатли особено.

Когато вечерта се прибрахме той сподели с мен, че след посещението ни в “Севаш Селим“ нещо го жегнало в сърцето. Станало му тъжно, защото знаел от историята, че някога България е била велика страна, че е имала славно минало, християнска вяра и собствена писменост. Тази писменост била подобна на руската, даже била още по-уникална. А всичко това се е изпарило днес. След като каза това, той се просълзи. Тогава думата взе леля Катя. Тя поясни, че преди около 150 години, тоест сравнително скоро след като прадядо Никола напуснал България, от нея си тръгнали още над два милиона души, като почти всички били способни хора. Това бързо сринало икономиката на страната. Тези, които останали пък, живеели ден за ден и се страхували да раждат деца. В следствие от това българите дотолкова загубили влиянието и числеността си, че не след дълго, управлението на държавата по естествен път, преминало в турската партия. След това всичко коренно се променило и нещата тръгнали в различна посока.

Трудно ми е да разбера поведението на татко. Казах му, че в 23-ти век едва ли има човек, който да се вълнува толкова от отминалите неща. Или, ако все пак някой се интересува от тях, то със сигурност не страда по миналото. А той стои приведен и мълчи. На вечеря почти не хапна нищо. Затвори се в стаята си и си легна рано.

На другата сутрин леля Катя ни подкани да излезем, защото в София имало още неща, които си заслужавало да се видят. Татко обаче предпочете да разгледаме провинцията. Честно казано, на мен ми беше все едно.

Около обед поехме към вътрешността на страната. По пътя леля Катя ни обясни, че в България отдавна не живеели онези хора, които някога с гордост се наричали българи. Днес основния език бил турския, а държавната религия – исляма. Обясни ни още, че никъде на обществени места не се срещат надписи на книжовния български език и че ако човек не знае турски, или поне английски, е загубен тук. Сподели още, че според някакво неотдавнашно проучване едва 2,75 % от днешното население било заявило, че изповядва християнството. Татко слушаше мълчаливо, но внимателно, а аз  гледах вяло през прозореца докато в един момент ненадейно установих, че навсякъде край пътя, се бяха появили много индийци. Леля забеляза безпокойството ми и ми разясни, че това всъщност не били индийци, а цигани, които живели по тези земи отдавна. Според нея, те не били агресивни. На мен обаче не ми изглеждаха дружелюбни и дори на някакво ниво се почувствах застрашена от присъствието им.

Втория град, който посетихме бе Филибе. В този град също имаше доста цигани, но също така имаше и турци, а и други араби. В известен смисъл, Филибе ми беше дори по-интересен от София. Стори ми се някак по-автентичен. Качихме се на един малък хълм в центъра на града и от там се откри чудна панорама. Обядвахме набързо и продължихме. Когато поехме леля Катя обясни, че някога този град се е казвал Пловдив и бил несравнимо по-красив. Но на мен, сигурно понеже виждах само настоящия му облик, ми хареса и така.

След Филибе спряхме в Бану. Този град пък се е бил казвал Бургас и е бил важно, стратегическо пристанище. В Бану останахме да пренощуваме. По време на вечерята татко и леля разпалено обсъждаха нещо, но аз не любопитствах. В хотела, чието име не помня, имаше американска телевизия и аз седнах да чуя новините, с чаша вино в ръка. Вече съм убедена, че българските вина са едни от най-хубавите. Малко са трапчиви, но пък са плътни и истински. В Щатите всички алкохолни напитки са някак стандартизирани и имат сходен вкус.

След Бану леля ни заведе в Созопол. Това е най-старият и едновременно и най-южният морски български град. И името му е автентично. Намира се на самата граница с Турция. Татко дълго се къпа в морето и сподели, че можел без проблем да гледа под водата, защото не била толкова солена. Аз обаче не последвах примера му. Предпочетох, доста по-чистия басейн на един от близките хотели. Докато си почивах край басейна татко и леля посетиха единствената църква в града. После татко ми се стори малко по-оживен, което ме зарадва. За мен бе странно как бяха облечени местните хора, и то не само тук, но и в цялата страна. Нищо, че бе лято и че бе много топло, те целите бяха покрити от главата до петите. Но това явно е въпрос на убеждения. В Созопол ядохме пресни раци, скариди и турска баклава. Прекалено ми беше сладка, но признавам – вкусът ѝ беше божествен.

От там трябваше да продължим на север и да посетим още няколко града, но татко реши да променим плана. Той помоли леля Катя да се върнем в София. Струва ми се, че ако зависеше от него щяхме да си заминем веднага, но понеже обратния ни полет бе с насрочена дата, се наложи да изчакаме още три дни. Аз много исках да се поразходя насам-натам из София, но леля Катя каза, че в това не е съвсем безопасно. Жените трябвало винаги да имат придружител, когато са навън, дори и посред бял ден. Послушах съвета ѝ и където и да излизах взимах татко със себе си. Той ми се противопостави съвсем за кратко, но после ме остави да го водя. Разгледах още няколко забележителности и, заедно с него, опитах някои блюда от екзотичната българска кухня.

Въпреки, че преди да тръгнем за България бях против тази екскурзия, сега, когато тя свърши, се чувствам доволна. Не беше лоша и съм благодарна на татко, че ме заведе да видя страната, от която някога прадядо Никола е тръгнал за Америка.

Вече близо час самолета лети над континенталната част на Америка. Наближаваме Чикаго. Така че трябва да свършвам.

Всичко мина прекрасно. Според мен си заслужаваше. Мъчно ми е обаче за татко. Милият, толкова се промени по време на това пътуване. Един е отпуснат, гледа вяло и очите му все сълзят. Питам го, какво не е наред? Да не го боли нещо? А той мълчи. Явно не може да приеме, че онази България, за която е чел в книгите, вече не съществува. Мисля си, че като възрастен мъж, той трябва да прояви повече зрялост и да приеме фактите. И това неминуемо ще се случи! Убедена съм, че щом отново стъпим на Американска земя той ще се почувства по-добре.

Американците имат една поговорка, която казва, че родината не е там от където някога си дошъл, а там където живеят близките ти. Скоро татко ще го разбере! Затова вече с нетърпение чакам самолета да се приземи.

Послепис

Два месеца по-късно татко почина.

Докторът каза, че основната причина за смъртта му бил стресът от видяното по време на тази екскурзия.

Мама е много тъжна от неговата загуба. Плаче и проклина всичко свързано с България. Още в деня на погребението събра всичките български книги от библиотеката и ги изхвърли. Искаше да унищожи и този разказ, но аз успях да го скрия. Може би ще е добре да го пратя на леля Катя в България. Или пък май е по-редно да си го оставя тук за спомен. Все още не съм решила какво да правя с него. Времето ще покаже.

                                                                                                                     Дек.2010.                                                                                                                             Мартин Ралчевски

_____________________                                                                                                       Бел. ред. Материала е предоставен от автора.

Изображение: авторът г-н Мартин Ралчевски

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

* Midwestern University.

** Няма грешка в годината (б.а.)