(превод на фрагменти от гръцките схолии върху части от „Библиотека“ и „Амфилохии“ на патриарх Фотий)

Превод Иван Христов

За разлика от „Библиотека“, която макар и адресирана до брата на Фотий – Тарасий, очевидно е насочена към по-широка публика[121], писмата и „Амфилохии“ имат конкретен адресат. Може би това обяснява тяхното задълбочено богословско и философско съдържание. Такъв е случаят с коментара на Аристотеловото учение за категориите[122]. Този коментар разглежда десетте категории при явна зависимост от неоплатоническата традиция. Той обаче стои настрана от известните ни християнизирани коментари на Аристотел[123]. Това дава основание на някои да смятат, че текстът е обикновена компилация или дори плагиат от езически автор, копиран по нареждане на Фотий от неговия секретар[124]. При сегашното състояние на знанията ни за византийските коментари на Платон и Аристотел трябва да сме много внимателни в съжденията си за този текст. Така постъпва и J. Schamp, анализирайки присъстващите в този текст заявки за оригиналност[125]. Затова и ние ще се задоволим да покажем елементите на неоплатоническия коментар в него и ще го разглеждаме като текст, навярно най-важното достойнство на който е, че с авторитета на патриарха въвежда един неоплатонически коментар на Аристотел във византийската традиция. Тук не можем да си позволим пространни анализи и ще се ограничим с посочване на елементите на текстуална зависимост от неоплатоническите автори и преди всичко от коментара на Симплиций върху „Категории“[126]. Вече след Фотий през XI-XIII-ти век влиянието на Симплиций във Византия ще стане особено осезаемо [127]. Най-силно тази зависимост се проявява в раздела за омонимите, синонимите и паронимите. Голяма част от него съм превел на български и го публикувам в приложението.

Първото, което прави впечатление, е отсъствието на типичното за неоплатоническия коментар въведение, което определя учението за категориите като начало на Аристотеловата система. Навлиза се непосредствено към тълкуване на отношението вещ – мисъл – дума. За коментаторите това е принципен въпрос, предпоставящ разглеждането на категориите като артикулирано единство на тези три аспекта. Тук се проявява своеобразната „интенционалност“ на Аристотеловата мисъл. Сега няма да влизам в подробности и препращам читателя към уводната ми студия към българското издание на „Категории“ от Аристотел [128].Важно е да отбележим, че противно на модерната словоупотреба, синоними, омоними, пароними, полиними и хетероними са не думите, а вещите. Учението за категориите за неоплатоническите коментатори е учение не за езика, а за битието, дадено в езика опосредвано от понятието. В „Категории“ разглеждането на синонимията, омонимията и така нататък поставя относителен акцент върху един аспект на триединното битие на категориите – езиковият, в неговата относителна самостоятелност и зависимост от понятието и вещта[129]. Подобно на неоплатоническия коментар, у Фотий следва установяване на мястото на полинимите и хетеронимите спрямо синонимите и омонимите. „Полинимите – четем в Амфилохии – по някакъв начин противостоят на омонимите, а хетеронимите на синонимите.“[130]. С това се обяснява изключването им от обхвата на разглеждането, понеже за противоположностите науката е една[131]. От принципно значение е омонимията и синонимията, понеже зад тях стоят фундаментални онтологични структури: отношението άφ’ ενός καί προς ’έν зад омонимията и καθ’ έν за синонимията[132]. Тези структури, а не делението на имената са от значение за Аристотел и за неоплатоническите коментатори[133].

„Омоними – четем по-нататък у Фотий – са онези неща, общността при които е по име, а различието е по [разкриващото ги] слово (τω λόγω), било то дефиниращо (οριστικός) или описващо (ύιτογραφικός)[134].“ Тук близостта с коментара на Симплиций е съвсем очевидна: „Синонимията има нещо общо с омонимията, понеже при синонимите, както при омонимите, името е общо, но те се различават по това, че при синонимите не само името е общо, но и отнасяното към това име слово (λόγος), било то дефиниращо (οριστικός) или описващо (ΰπογραφικός), също е общо“[135].

У Фотий следва важно пояснение за термините. „Под ‘име’ (όνομα) – четем в неговия коментар – тук трябва да се разбира изобщо речта (λέξις), а под ‘същност’ (ουσία) – субсистенцията, лежаща в основата на отделния предмет (την έκαστου ύποστατικην υπαρξιν), било това собствено субстанцията (ουσία κυρίως·) или съпътстващото (συμβεβηκός).“[136]. Под „име“ се има предвид езиковото означение в най-широк смисъл, без оглед на някаква логическа или онтологична структура – тъкмо тази относителна свобода на езика е източник на заблуждението. За разлика от нас, гърците са разбирали под όνομα (име) изобщо всяка семантически разграничима част от речта – включително глаголите и съюзите. Така е и при Аристотел, и при неговите неоплатонически коментатори[137].

Що се отнася до различението на двата вида „същност“, то следва Аристотеловото схващане, че определеността на вещта, това, което я субсистира, може да е субстанцията (тоест само-битийната същност) или съпътстващото само-по-себе си. Първата се разкрива в определението, а втората в описанието.

По-нататък при Фотий се разграничава омонимията като предмет на учението за категориите – учение с доминиращ онтологичен смисъл, от езиковата теория: „Това слово обаче – четем в „Амфилохии“ – приляга само за омонимните вещи, но не подхожда за омонимния термин, чието описание е следното: омонимът е термин, означаващ множество различни предмети с оглед на различни понятия“[138].

На свой ред „синоними са онези неща, при които името и отнасяното към него определение за същността (тоест за лежащата в основата субсистенция) е едно и също[139]“. Тук също се прави разлика между омонимията в онтологически и езиковедски смисъл. „Синоним е онзи термин, който изразява множество различни неща с оглед на едно и също понятие[140].“

По аналогичен начин се разглеждат паронимите, полинимите и хетеронимите. Ние няма да навлизаме в детайлите на това разглеждане, защото те заемат маловажна роля в неоплатоническия коментар, а принципните моменти, които ги касаят, вече посочихме по-горе. Поначало за целите на това изследване беше достатъчно да покажем пряката връзка на Фотиевия текст със Симплиций и другите коментатори. В основното и почти в целия си обем неговото разглеждане на категориите не е оригинално. Вече определихме значението му в това, че то легализира неоплатоническите тълкувания в християнската традиция. След християните-неоплатоници в Александрийската школа – Олимпиодор, Давид и Филопон, във византийската традиция Фотий е първият, който възпроизвежда този модел на коментиране на Аристотел. Той го освещава с авторитета на патриарха и с това легализира неоплатоническата спекулация върху Аристотел във Византия.

Тук обаче трябва да отбележим и един чисто християнски момент, който засега убягва на изследователите. Достигайки до въпроса за Божията същност, Фотий (или неизвестният християнизиран коментар, от който той е заимствал) я изнася извън учението за категориите. Тя не е категория, „понеже е много по-висша от всичките тези думи и понятия, или по-скоро, понеже по своето неизречимо превъзходство е отрешена и превъзнесена над тях[141].“ После обаче следва нещо неочаквано – вместо да я издигне над пределите на разума и да я обяви непристъпна за знанието, Фотий я определя като предмет на първата философия. „По един съвършено различен начин – пише той – ние наричаме същност свръхсъщностната и произвеждаща съществуващото същност, разглеждането на която е дело не на настоящата, а на първата философия[142].“ Това е странно както за един християнски мислител, така и за философа коментатор. При Аристотел отсъства противопоставяне между учението за категориите и предмета на първата философия. Нещо повече, самото това учение е първа философия[143]. Подобно противопоставяне отсъства и в неоплатоническия коментар. Там учението за бога (теологиката) се противопоставя не на учението за категориите, а на учението за природата[144]. Християнският коментатор обаче не може да не разграничи същността на Бога от категорията субстанция. Това би означавало приравняване на Твореца на творението. От друга страна обаче, той я оставя в пределите на разума като висша (първа) философия[145]. В дадения случай ние не можем да не видим едно поддаване на инерцията на философските схеми. Бихме могли да си помислим, че едно подобно учение не е присъщо на Фотий, а се е прокраднало в компилирания от секретаря му коментар. Нещата стоят по-сложно. Ние се сблъскваме с него още веднъж в текст, който безспорно му принадлежи. Става дума за отговора му на въпроса на Амфилохий по какъв начин Бог присъства в света.

Има още →

Иван Христов

Най-обширните извадки от съчинения безспорно са от неоплатонически автори. Това са споменатият по-горе трактат на Хиерокъл Александрийски „За провидението и съдбата“ и преди всичко „За живота на Изидор“ от Дамасций – ценен източник за историята на неоплатонизма. Сега нека направим един кратък преглед на сведенията за неоплатоническите автори в „Библиотека“. За нас е важно да установим какви акценти могат да се видят в представянето им от Фотий. Оттук можем да изкажем предположения за това от какво са мотивирани неговите търсения. Може би това ще ни даде ключ към някои негови специфични учения в „Амфилохии“.

Що се отнася до римския неоплатонизъм, той е представен повече от оскъдно. Плотин (205-270) фигурира само като име. „Библиотека“ не съдържа никакви аналитични съждения за неговото учение. Той само се споменава сред имената на философите в антологията на Иоан Стобей (V-ти век)[48]. Името му се среща и в списъка на Хиерокъл на последователите на Платон и основателя на неоплатонизма Амоний Сакас[49]. Не по-различно стоят нещата и за Порфирий (234-305). Името му откриваме в списъците от антологията на Иоан Стобей[50], на Хиерокъл[51], като то се споменава и сред почитаните от Изидор[52]. В повече е само посочването му като учител на Теодор от Азина[53].

Прегледът на представянето на сирийския неоплатонизъм показва сходна картина. Най-значимото име в тази школа – това на Ямблих (около 280-около 330) – се среща в списъка на философите в антологията на Иоан Стобей[54], а в откъсите от „За живота на Изидор“ намираме похвални оценки за него, но без какъвто и да било анализ на учението му[55]. Очевидно Фотий е привлечен от неговите схващания за теургията, но интересът му се изчерпва с общата оценка, че той е сред онези, които са отклонили хората на пътя на идолослужението[56]. Фотий привежда откъс от критичния анализ на Иоан Филопон на неговото съчинение „За статуите“[57]. Името на Теодор от Азина, който принадлежи към сирийския неоплатонизъм и е ученик и на Ямблих, се среща в посочения по-горе пасаж само като ученик на Порфирий. По-ценни са сведенията за Сопатър Апамейски, откъси от чиято загубена антология Фотий включва в „Библиотека“[58].

Представянето на Пергамския неоплатонизъм е особено оскъдно. Както в предишните случаи, и тук отсъства анализ или поне изложение на основните идеи на неговите представители, но няма дори указания за принадлежност към школата. Читателят ще срещне единствено имената на Максим от Ефес и на Юлиян Отстъпник (331/2-363), без връзка с неоплатоническата традиция.

По-добре, или поне по-обстойно в исторически план е представена атинската школа. Сведенията за нея се съдържат в съчинението на Дамасций „За живота на Изидор“, обширни извадки от което Фотий помества в „Библиотека“[59]. Относно Плутарх Атински (около 350-около 433) научаваме за високата му оценка от Прокъл, който му отдава заслуженото, поставяйки го в златната серия на последователите на Платон в Атина[60]. Прокрадва се и една любопитна клюка за неговия ученик Хиерий[61], показателна за нечестивостта и лекомислието на свидетелствата на Дамасций[62], но няма нито дума за самото учение на Плутарх. Сириан Александрийски (починал около 450) е представен като учител на Хермий[63], споменава се, че е увещаван от Изидор да съхрани избледняващата философия[64] и че по резултатите от своето дело се нарежда сред най-почитаните „окрилени“ души[65]. Сведенията за Прокъл (412-485) – навярно най-значимата фигура на атинския неоплатонизъм – имат чисто исторически характер. В „Библиотека“ научаваме, че негови диадоси са Марин[66] и Зенодот[67[. Като непосредствени ученици се споменават Хермий[68], Асклепиодот[69] и Изидор, в когото той вижда истинското лице на философията[70]. Не е удивително, че в биографията на Изидор, включена в „Библиотека“, се съдържат множество възторжени оценки на Прокъл за него. Той рано оценява способностите му и неговото старание и посажда в неговата душа корените на свещените философски слова[71]. Казва се, че се диви на лицето му – обожествено и изпълнено с философски живот[72]. Отношенията му с него са толкова близки, че Прокъл дава име на детето на Изидор[73]. Загриженост той проявявал и за Марин, на когото също възлагал големи надежди[74]. За самия Прокъл информацията е оскъдна. Съобщава се, че когато боледувал, бил посъветван да се въздържа от ядене на зеле, а да приема слез, но той се придържал към питагорейските забрани да не се яде слез[75]. Прокрадват се и свидетелства за личната му скромност, когато признава, че Хераиск е по-знаещ от него[76]. Единственото указание за многочислените съчинения на Прокъл е, че той е написал изключителен коментар на Платоновия „Парменид“, който дори Марин няма сили да разбере[77]. В „Библиотека“ се съдържат също ценни извадки от Книги 1 и 2 на „Chrestomathie Grammatica“ – основен източник за киклическите поеми[78], но е съмнително техен автор да е неоплатоникът Прокъл[79]. Разказът за неговият ученик Асклепиодот (V-ти век) е богат на небивалици и напълно лишен от философско съдържание.Говори се, че за разлика от Изидор са му дадени всички екстри в живота[80], но иначе не се отличавал с особени интелектуални качества[81], като най-силен бил в музиката[82] и медицината[83]. Затова пък притежавал божествена сила и се разказва как я е придобил[84]. В „Библиотека“ се съдържат различни разкази за чудеса, в които той е участник[85]. По-съдържателни, но също с чисто исторически характер са свидетелствата за Марин от Флавиа Неаполис (V-ти век). Той е представен като диадох на Прокъл и учител на Дамасций по аритметика, геометрия и останалите математически науки[86]. Съобщава се, че обучавал Изидор във философията на Аристотел и написал коментар на „Филеб“ от Платон, който обаче сам унищожил[87]. Чрез Дамасций в „Библиотека“ преминава една доста умерена оценка за него. Отдаден на трудолюбиви и непрестанни занимания, Марин често излагал от свое име и по-старите учения[88]. От неговите беседи и от малкото написани трудове е ясно, че не е оставил дълбока следа във философията[89]. За високото мнение на Прокъл за Изидор Александрийски (V-ти век) вече стана дума по-горе[90]. За него се казва също, че бил много внимателен в оценките си, когато го помолили за мнение относно коментара на Марин към Платоновия „Филеб“, но и така бил разбран, и учителят му унищожил съчинението си [91]. Името на Хегий се споменава, във връзка с увещанието на Изидор, отправено към него и Сириан, да съхранят избледняващата философия [92]. Името на друг представител на атинския неоплатонизъм – Зенодот – диадох на Прокъл, втори след Марин, само се споменава[93]. Най-пространно в „Библиотека“ е представен Дамасций (около 480-около 550), ако не с аналитичен преглед на учението му, то поне с включването на извадки и конспекти на неговите съчинения. Особена ценност има обширната извадка от „За живота на Изидор“ – важен източник за историята на неоплатонизма, оцелял благодарение на Фотий[94]. В „Библиотека“ се съдържат конспекти на още няколко трактата на Дамасций, за които нямаше да знаем без Фотий: „За чудодейните дела“, „Чудесни разкази за боговете“, „Чудесни разкази за душите, появяващи се след смъртта“, и „За чудните животни“[95]. Ценността на тези сведения не трябва да ни подвежда, Фотий е привлечен не толкова от философската дълбочина на Дамасций, колкото от екзотичното и чудесното в неговите съчинения.Дори извадката от „За живота на Изидор“ не съдържа аналитично представяне на атинския неоплатонизъм. Освен това, според справедливата забележка на Тomas Hägg, тези текстове представляват обикновени извадки от античните книги, напълно некохерентни на изложението на Фотий[96]. Това е всичко, което откриваме за атинския неоплатонизъм в „Библиотека“.

Има още →

Иван Христов

В многовековната история на византийската култура патриарх Фотий заема особено място. Той обединява в себе си духовното лице и дълбокия познавач на „елинската“ наука. Светското и духовното начало доминират различни периоди от неговия жизнен път, но интересът към културното наследство не прекъсва с избора му на патриарх. С това е свързано наличието на различни смислови центрове в неговото творчество. В не малко случаи философските му разсъждения не хармонизират с позицията на патриарха. Навярно най-парадоксалният пример за това е християнизираното Аристотелово схващане на Бога като чиста действителност – учение, повлияно и от неоплатоническата философия. Излиза, че патриархът, поставил началото на разкола на църквите, изразява една типично католическа позиция, която векове след него ще бъде формулирана от Тома Аквински и ще срещне непримиримата критика византийското богословие. Ето защо ние следва да разгледаме философските и по-специално неоплатоническите елементи в неговите съчинения. Сложността на тази задача е свързана с дискусионността на въпроса за отношението между неоплатонизма и християнството, с многообразието и дълбочината на тази философия, а също и с отсъствието на изследвания по въпроса. Засега единствените публикации що-годе задълбочено разглеждащи влиянието на езическия неоплатонизъм в неговото учение, са тези на J. Schamp[1]. Тук аз ще се опитам да дам общ преглед на представянето на неоплатоническите автори в „Библиотека“, като изведа основните акценти в интереса на Фотий към темата, след което ще се спра накратко върху коментара към „Категории“, за да анализирам учението от „Амфилохии“ за Бог като чиста действителност и неговата зависимост от Аристотеловата философия и от неоплатонизма.

Сведения за езическия неоплатонизъм в „Библиотека“

„Библиотека“ е може би най-популярното произведение на Фотий. До нас са достигнали двадесет и пет ръкописа, съдържащи пълния му текст, основни от които са Marcianus graecus 450 [А] от X-ти век и Marcianus graecus 451 [М] от XII-ти век, както и множество други съдържащи извадки от него[2]. За новоевропейската традиция текстът е преоткрит от италианските хуманисти през втората половина на XVI-ти век благодарение на Висарион Византийски, който го донася в Италия с личната си библиотека. През април 1597 година М. Margunio е привлечен от това копие на „Библиотека“, принадлежало на Висарион, и обръща към него вниманието на David Hoeschel, който го издава през 1601 година[3]. Само в началото на XVII-ти век съчинението е публикувано на три пъти[4]. Това свидетелства за големия интерес към него. Понастоящем двете най-добри издания са тези на Immanuel Bekker[5] и Rend Henry[6].

Точното време на написването на „Библиотека“ е предмет на научен дебат. Традиционната гледна точка, застъпвана от J. Hergenröther[7], К. Ziegler[8], H.-G. Beck[9], E. Orth[10] и А. Severyns[11], го отнася към 855 година. Според F. Halkin обаче съчинението датира след избирането на Фотий за патриарх (858 година) – чак към 875 година[12]. Има и по-ранни датировки. Така Н. Ahrweiler, а с известни уговорки и Р. Lemerle го отнасят към 838 година[13]. С. Mango заема по-предпазлива позиция, приемайки, че по това време Фотий написва една първа версия на „Библиотека“, но продължава да работи над текста през целия си живот[14]. Warren Treadgold привежда аргументи за написването му през 845 година[15]. Както се вижда, в повечето случаи изследователите скланят към датиране на съчинението към периода на интензивните интелектуални занимания на Фотий преди избора му за патриарх. Дори противниците му са принудени да признаят неговата изключителна ерудираност и любов към книгата. В своето житие на патриарх Игнатий Никита Пафлагонски пише за всестранното образование на Фотий, включващо философия, медицина, риторика, поезия и почти всяко знание на „външните“. „Благодарение на богатството му – ехидно подмята той – всяка книга може да попадне в неговите пагубни ръце“[16]. Наистина Фотий притежавал огромна за времето си библиотека, наброяваща около 150 заглавия[17]. Отдадеността му на научните занимания захранва всевъзможни злостни интриги. Така Псевдо-Симеон свидетелства, че за да постигне висотите на елинската наука, Фотий общувал с някакъв юдейски маг, който го накарал да се отрече от кръста и че дори имал в помощ демона Лебуф[18].

Фотий написва своята „Библиотека“, воден от желанието да сподели енциклопедичните си знания. Повод му дава молбата на неговия брат Тарасий, пожелал да се приобщи към тях. Според преданието това огромно съчинение представлява писмо до него. В действителност по-голямата част от текста е адресирана до Тарасий, но около една шеста няма конкретен адресат. Едва ли Фотий е бил мотивиран единствено от стремежа да помогне на брат си. По-скоро той е изпитвал потребност да сподели знанията си, постигнати с толкова труд и жертви, и да даде наставление на християнския читател, изучаващ елинската култура.

„Библиотека“ представлява съвкупност от конспекти и парафрази на прочетените от Фотий книги, придружени с биографични данни и кратки бележки, предимно със стилистичен и исторически характер. В ръкописната традиция съчинението е озаглавено: Списък и изброяване на прочетените книги, за които нашият любим брат Тарасий поиска обобщаваща оценка – без двадесет и една триста. Най-ранното позоваване от византийско време го нарича „Писмо на Фотий до Тарасий“[19]. В късно византийско време съчинението е озаглавено „Мириобиблион“, а названието „Библиотека“ то получава през XVII-ти век.

„Библиотека“ съдържа 280 номерирани описания на книгите на различни автори, които изследователите и издателите на текста неправилно наричат „кодекси“. В действителност много от тях представят повече от едно заглавие. Изследването на Warren Treadgold показва, че тук са налице не 280, а 386 анализа на прочетени книги[20]. Само три от тях са „стари“ и не са писани на минускула, въведен през предходния век. Вероятно голямата част от книгите са преписани специално за Фотий по негова поръчка[21]. От тях 239 са християнски и юдейски, а 147 светски и езически, тоест количественото отношение на религиозната към светската книжнина е 62 към 38%[22]. Що се отнася до обема на текстовете обаче, нещата стоят по съвсем различен начин. Според Т. Hägg тук съотношението е 58 към 42% в полза на светските книги[23]. Warren Treadgold внася незначителна корекция в цифрите – според него съотношението е 57 към 43[24]. Както и да оценяваме нагласите на Фотий като читател и аналитичната страна в неговото изложение, трябва да признаем огромното значение на „Библиотека“ за нашите познания за древната литература. Казано на езика на цифрите, 211 от реферираните от него книги не са достигнали до нас във вида, познат на Фотий, а 110 са напълно изгубени. В ред случаи неговите свидетелства са уникални.

Основен акцент в „Библиотека“ има богословието. Подчертан е интересът на Фотий към христологията, с която са свързани cod. 225-230, съставляващи повече от 20% от текста[25]. Той показва необичайно добро познаване на ересите на арианите, несторианите, монофизитите. Чел е постановленията на всичките седем вселенски събора[26]. Особен интерес Фотий има към монофизитството – последната по време христологична ерес и единствената, която има осезаемо влияние през IX-ти век в халифата и Армения[27].

Задълбочени познания той има и в областта на медицината. В „Библиотека“ се съдържат конспекти на 18 медицински текста, Фотий има усет за техническите детайли. Той оценява полезността на знанията на практика. Самият той е практикувал медицина. Четири от писмата му съдържат конкретни медицински предписания[28].

Добре е застъпена и риториката, Фотий познава съчиненията на 9 от 10 атически оратори и на няколко представители на втората софистика. Той отдава предпочитание на елинистичните оратори[29].

По-слаби са интересите му в математиката и естествознанието, за които отделя cod. 180,187,279.

Има още →

Костадин Нушев

3.1. Християнските нравствени теми в творчеството на Фьодор Михайлович  Достоевски

Християнството и християнските идеи в творчеството на Фьодор Михайлович Достоевски се характеризират с изключителна дълбочина и експресивност. Големият руски писател се придържа към едно духовно разбиране за християнството с ясно изразена философска дълбочина. Християнските възгледи и идеи на Достоевски се характеризират с едновременно утвърждаване на трансцендентното и иманентно измерение на битието, на целостта на човека и пълнотата на живота. Според него истинската религията не се изразява само в отношение към трансцендентното – в едноизмерно трансцендиране на тукашната реалност или отдръпване от тукашните земни въпроси на живота. Идеологиите за земното щастие, които се опитват да отнемат на човека трансцендентното измерение на неговия живот и да го затворят само в тукашното – земно и иманентно измерение на действителността, не могат да удовлетворят дълбоките духовни нужди и потребности на човешката личност. Те сковават духа и го затварят в материалното. Достоевски въвежда и проблема за „подземните“ пластове на съзнанието („Записки от подземието“) и  ролята на трансценденталната илюзия („Бесове“) коментирайки проблемите за човешкия разум и типовете рационалност. Неверието и атеизма, според Достоевски, се отричат от здравия разум защото прогонват Христос като на негово място идват „демоните“ и „бесовете“, продукт на абсолютното понятие за разума. Тези теми и екзистенциално значими въпроси на руската философия се поставят без морализаторство чрез диалектическия анализ на идеите и чрез полифонията и диалога между гледните точки на неговите герои. По този път се разкриват идеите на Достоевски за принципната възможност на една нова некласическа рационалност, в която съжителстват различните типове познание, които се допълват и надграждат. Така чрез художественото представяне на философските проблеми на разума и вярата се набелязват пътища за обновление на философията и утвърждаване на свободата и достойнството на човека като разумно същество и творческа личност.

Християнското светоусещане на Достоевски е свързано с един особен етически максимализъм и мистичен реализъм, които придават духовна сила и въздействие на неговите идеи, герои и теми. Те продължават да присъстват в съвременната култура и да въздействат силно върху съзнанието на съвременните читатели, защото художественият стил на Достоевски въплъщава в себе си дълбочината на библейския символизъм и реализъм на образите, идеите и архетипите на Евангелието[27].

Всички тези християнски философски идеи от богатото духовно творчество на Достоевски импонират силно на Димитър Пенов и той ги използва на много места в своите религиозно-философски размишления или богословски аргументации по различни въпроси в защита на вярата и свободата на човешкия дух, по въпросите на свободата на съвестта и характера на различните мирогледни позиции, възгледи и убеждения, за да аргументира и докаже правото на всеки човек свободно да се самоопределя по отношение на вярата в Бога и да формира съзнателно своите интелектуални възгледи и убеждения за света.

3.2.Християнските възгледи на Достоевски за Руско-турската война

Професор Димитър Пенов изследва изключително подборно и задълбочено отношението на Достоевски към Руско-турската война въз основа на неговите публицистични статии и размишления в „Дневник на писателя“. Той систематизира аргументите на руския писател за справедливия характер на тази война в две групи доводи с различен характер – общочовешки и хуманистични аргументи и аргументи от гледна точка на християнството и православното учение на Църквата. Този систематичен порядък в изложението е вграден в структурата и композиционното оформление на монографията. Първият тип аргументи са разгледани в първата глава от изследването, а втората група доводи и аргументи съответно във втората глава. Тук Димитър Пенов посочва виждането на Достоевски за характера на Руско-турската война като за едно велико християнско и световно-историческо дело. Тази война, според руския писател, е едно християнско и братолюбиво дело, което показва величието на духовната мощ на Русия и силата на християнската любов у руския народ, насочена към страдащия ближен. Чрез саможертвата и полагането на душата си за избавлението на своя брат, е показана на дело Христовата любов като върховна саможертва и безкористно служение за благото на слабия и нуждаещия се от подкрепа и освобождение ближен народ.

Професор Димитър Пенов представя различните мотиви и аргументи на Достоевски в защита на справедливия характер на освободителната война като изтъква множество доводи и основания, които са групирани в два основни дяла. На това разпределение е подчинено разделението на монографичния труд на две основни глави като в първата глава (стр. 26-67) са разгледани общочовешките мотиви и аргументи или общо-философските и хуманистични доводи за оценка на характера на войната, а във втората глава чисто християнските, православни и религиозно-нравствени аргументи (стр. 67-136).

Това разпределение на философската и хуманистична аргументация, от една страна, и религиозно-нравствената и православно-християнска аргументация на Достоевски, от друга, съответства на систематичния подход към проблема и на утвърдения начин за разпределение на философската и богословска проблематика. В първата глава се разглеждат доводите и аргументите на Достоевски от хуманистично, политическо, икономическо, военно, обществено и международно естество, които са били предмет на тогавашните публикации и философски спорове в Европа и Русия. А във втората глава се разглеждат неговите същински християнски, църковни и православни нравствени позиции за справедливия и праведен характер на тази война за освобождение на поробените братя.

4.Свидетелството на един неиздаден научен труд като документ за времето.  Интелектуалните усилия на християнския философ срещу ограниченията на цензурата и борбата за отстояване на християнския мироглед срещу тоталитарния атеистичен режим.

Монографичното изследване на професор д-р Димитър Пенов за „Фьодор Михайлович Достоевски и Руско-турската война“ е замислено от автора през 1977 година по повод честванията за 100 годишнината от обявяването и началото на Руско-турската освободителна война. За този замисъл на автора узнаваме от неговия предговор към самото съчинение и много косвени изрази и податки в текста. Така например в предговора авторът пише: “Българската православна църква и Духовната академия специално имаха щастието през месец октомври 1977 година по тоя случай да посрещнат и най-представителна и авторитетна църковна делегация на Руската православна църква, водена лично от Негово Светейшество Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен. [При това положение] Намерих за добре, като една скромна форма на честването… да си припомним гениалната, днес особено актуална обосновка, защита и пропаганда на войната от Достоевски в неговото списания „Дневник на писателя“. Така завършва предговора подписан от професор д-р Димитър Пенов и датиран първо с 1978 година, а след това поправена годината на 1979-та. В окончателен вид съчинението е напечатано през 1978 година, но е редактирано след бележките на редактора и е подготвено в завършен вид за печат през 1979-та[28].

4.1. Заглавие, структура и обем на монографичното изследване

По своя характер това съчинение е било замислено вероятно като студия за Годишника на Духовната Академия или като самостоятелна монография, защото в текста на определени места сам авторът нарича своя труд както студия, така и монография. Вероятно от първоначалния замисъл за една по-кратка студия изследването е прераснало в монографичен труд от общо 137 страници заедно със съдържанието, което е поместено в края на текста. Съчинението е написано на машинопис в три екземпляра през 1978 година и е предадено за редактиране. На заглавната страница е поставена от автора годината 1978-ма. Разполагаме с един екземпляр от този труд, който е авторският екземпляр с нанесени поправки и редакции както от самия автор, така и добавени корекции върху редакционните бележки на редактора. Редакторските бележки са нанесени с молив и на някои страници се чете след посочените препоръки към автора на текста името на Александър Милев (с.8)[29]. Върху тези бележки на редактора има множество допълнения, поправки и корекции върху текста от Димитър Пенов, но и реакции на несъгласие и коментари за редакционните предложения и интервенции към структурата и съдържанието на авторския труд (с.с.8,15,17,20,35,).

Най-често предложенията на редактора са да се премахва определено съдържание или отделни части от плана и структурата на съчинението, с което авторът не е съгласен. Затова върху забележките с молив той задрасква или поставя свои коментари и своеобразни отговори на мненията и оценките за съответното място, текст и авторски идеи. Структурата на монографичния труд обхваща увод, две глави и заключение.

В увода се разглеждат някои по-общи но и важни въпроси от областта на християнската философия на историята и се прави характеристика на публицистиката на Достоевски в неговото списание „Дневник на писателя“(с. с.1-25). Тук Димитър Пенов поставя под формата на основни точки и обособява като отделни глави на увода въпросите: 1. „ Била ли е Освободителната война нещо случайно, инцидентно и внезапно“? и 2.“ Могла ли е Освободителната война да бъде оправдана от православно-християнско гледище“? Това са двата въпроса, които въвеждат към темата за смисъла и целта на войната и мира и за справедливата война от християнско гледище. Тези въпроси авторът решава чрез задълбочен и подробен анализ на християнските принципи за смисъла на историята, международните отношения, братските духовни и църковни връзки между българи и руснаци и културно-исторически и социално-политически анализ на християнското учение за справедливата война с оглед на положението на българския народ под османска власт и борбата за отхвърляне на робството и постигане на пълно освобождение като цел на народните въжделения.

Всички тези въпроси Димитър Пенов обсъжда, коментира и анализира чрез едно подробно позоваване на вижданията по темата и на възгледите на тези въпроси на гениалния руски писател и християнски мислител Фьодор Михайлович Достоевски, които той споделя със своите читатели през 1877 година по повод на обявяване на началото на Руско-турската война и разразилата се полемика в руското общество между привърженици на пацифизма и ненасилието, свързани с идеите на Лев Николаевич Толстой, и привърженици на християнския подход към активна защита и подкрепа на нуждаещите се от избавление и освобождение единоверни братя. Третата и четвъртата точка от увода са посветени на въпросите за характера на позициите на Достоевски в тогавашната обстановка на международни отношения между Великите сили, които се договарят помежду си за определяне на съдбата на българския народ и на характеристика на изразените позиции и размишления на Достоевски в тяхната публицистична форма на страниците на списанието „Дневник на писателя“. Тук професор Димитър Пенов явно предчувствайки идеологическия подход към неговото съчинение заради извеждане на преден план на християнските религиозно-нравствени възгледи на Достоевски прибягва към един тактически подход като използва за заглавие на третия параграф от увода един нов термин, който е характерен и актуален по време на социализма. Позицията на Достоевски авторът се опитва да интерпретира през призмата на идеологическите конструкти на „интернационализма“ като даже използва израза „интернационализъм в действие“, който е характерен за българо-руските отношения от втората половина на ХХ век, които са белязани с идеологемите на „интернационализма“.

Този прийом на писане изглежда е насочен към това да се смекчи бдителността на цензурата или да се притъпи остротата на отрицателната критика, за да направи съдържанието на съчинението приемливо за издаване и да получи разрешение за публикуване. Независимо от тези „завои“ и криволичене през лабиринтите на идеологическите капани на тогавашната цензура книгата не е намерила благоприятни условия да бъде публикувана въпреки опитите на автора да приема част от редакционните забележки и корекции.

4.2. Редакционните забележки към съдържанието на монографичния труд – цензура от идеологически позиции или рутинна практика?

Какъв е характерът на направените редакционни забележки върху оригиналния текст на монографичния труд на професор Димитър Пенов и може ли да се определят те като проява на цензура? Безспорно в някои отношения това са чисто технически забележки, свързани с непълноти в критичния апарат и необходимост от допълнения и промени в библиографията на цитираните бележки под черта или представляват предложения за промяна на словореда и изчистване на някои определения и терминологични изрази.

Има още →

Костадин Нушев

Академичната дейност и църковно-обществените позиции на професор д-р Димитър Пенов (1903-1983) са ярко свидетелство и характерен пример за трудния път на един преподавател в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ през десетилетията след края на Втората световна война. Житейският път и научната дейност на този християнски философ свидетелстват за усилията му за отстояване на християнските ценности и граждански добродетели в защита на достойнството и свободата на личността, за добросъвестност и интелектуална честност, за гражданска доблест, смелост и мъжество в борбата за отстояване на свободата на съвестта, свободата на мисълта и свободата на религията по време на атеистичната политика на тоталитарния комунистически режим[1].

Като християнски мислител, интелектуалец и философ, професионално ангажиран с преподаване на богословски науки в Духовната академия, която след 1950 година продължава дейността на Богословския факултет като висше училище на Българската православна църква, той винаги чувства своя дълг да свидетелства за истината и да отстоява основните човешки права за свобода на мисълта и съвестта, а също и да се бори за религиозните права на Църквата по време на суровата атеистична пропаганда. Християнските позиции на Димитър Пенов ни се разкриват като контрапункт на официалната атеистична пропаганда и антирелигиозна политика в областта на културата, образованието и вероизповеданията и като свидетелство на Църквата за вярата в Бога, за свободата на религията и философската мисъл, както и за силата на християнските ценности и нравствени добродетели в тези смутни времена от историята на България[2].      

В този кратък обзор за научното творчество и за академичната, обществена и църковна дейност на професор Димитър Пенов, ще бъде направен опит за очертаване на тематичните насоки и проблемни области в неговите научно-богословски изследвания въз основата на по-важните му съчинения, но също така и чрез разглеждане на съдбата на един непубликуван негов труд, съхранен до нас в личния и семеен архив на християнския философ. Това е монография, посветена на християнските нравствени възгледи на Фьодор Михайлович Достоевски, която съдържа цялостен философско-систематичен анализ и подробно описание на аргументацията на руския писател в защита на справедливия характер на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година. Написана по повод честването на стогодишнината от Руско-турската освободителна война тази монография е може би последното научно-богословско изследване на професор Димитър Пенов, което е останало непубликувано, и може да послужи като пример, както за ограниченията и цензурата върху богословската научна продукция в края на 70-те години на ХХ век в България, така и за принципните християнски богословски и философски позиции на този български учен и богослов.

В този научен труд, който по всяка вероятност е последното богословско съчинение на професор Димитър Пенов преди неговата земна кончина, са събрани и обединени в единно цяло всички основни теми и проблеми на неговото религиозно-философско и богословско творчество. Това са въпросите на християнската философия на историята и православно-християнската етика, на философията на обществения живот и християнската социална философия, които са разгърнати в идейна и систематична връзка посредством християнските възгледи на Фьодор Михайлович Достоевски за освободителната война.Темата за войната и мира от гледна точка на Библията и християнската философия на историята е занимавала трайно и е привличала интереса на Димитър Пенов многократно[3].  Написан през 1978 и редактиран от автора през 1979 година, монографичният труд остава неиздаден поради различни пречки и ограничения от страна на тогавашната цензура или други съображения – технически ограничения за печат, задържане на ръкописа по сходен начин, засвидетелстван с други негови съчинения, запазени в архивните фондове от този период, или поради други неизвестни засега причини[4].

1. Професор Димитър Пенов и неговият жизнен и творчески път

Димитър Пенов е български християнски философ и богослов, който е роден в началото на ХХ век през 1903 година. Той е специалист по богословие и преподавател по християнска философия, религиозна философия и философия на религията, който преподава първоначално в Софийската духовна семинария, а след това работи в Духовната академия през периода от 1951 до 1973 година. Десет години след пенсионирането си завършва своя земен път през 1983 година като оставя богато научно и книжовно наследство, което е свидетелство за висока ерудиция и граждански дълг, интелектуална честност и преданост към християнските ценности и делото на Българската православна църква[5].

В продължение на своя 80-годишен жизнен път Димитър Пенов споделя трудностите на народа по време на двете световни войни, преживява превратностите на обществения живот и обратите на българската историческа участ като участва активно в духовно-просветната дейност на Българската православна църква, работи в нейните духовни школи като съзнателен и активен християнин, учител, преподавател и богослов. Професионалният му път преминава в академичните среди и преподавателската колегия на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, която след Втората световна война е преместена на гара Черепиш, и на Духовната академия, която от началото на 50-те години е отделена като висше учебно заведение от Софийския Университет и организирана като църковна висша богословска школа под ведомството на Светия Синод на Българската православна църква. Жизненият път на Димитър Пенов обхваща осем десетилетия през ХХ век, които са изпълнени с много превратности и изпитания за вярващите християни и за духовните учебни заведения на Българската православна църква. Този труден житейски път започва през 1903 година в годината на откриване на Софийската духовна семинария, в която той получава своето средно духовно образование, и завършва през 1983 година когато се честват 60-та годишнина от създаване на Богословския факултет като висша духовна школа на Българската църква. Биографичната траектория на житейския път на Димитър Пенов, по един особен начин, съвпада с определени във времето периоди от църковната и академична история на духовното образование и академичното развитие на богословските науки в България. Така през призмата на неговата лична история може да се скицират и маркират определени жалони от институционалната история на духовното образование и на висшето богословско образование в България в продължение на почти целия ХХ век до началото на политическите преобразувания и демократичните промени в края на 80-те години.

1.1.Духовно образование и научна подготовка

Духовното образование Димитър Пенов получава в Софийската духовна семинария и Богословския факултет. След учителстване в семинарията продължава научната си подготовка със специализация и защита на докторат в Германия в университетите на Йена и специализация в Берлин. Докторската дисертация на българския богослов е посветена на проблемите на религиозното образование и религиозно-нравственото възпитание, а темите за религията и науката, за религията и образованието, за религията и културата остават като водещи насоки за неговата научна и богословска работа и маркират трайно изследователската и преподавателската му работа в академичен план[6].

Политиката на Българската православна църква през 30-те и 40-те години на ХХ век продължава утвърдената традиция от времето след учредяване на Българската екзархия за изпращане на свои кадри за придобиване на висше богословско образование, за специализация или получаване на докторат в европейските университети и висши богословски школи на Германия, Швейцария и Австрия. Много духовници и богослови от този период до средата на ХХ век са преминали именно през тази система на богословско образование и научна подготовка. Това е църковният и академичен път на водещите български митрополити и професори в Богословския факултет, които следват утвърдените традиции от времето на Българското възраждане и изграждане на духовните основи на богословските школи[7].

1.2. Преподавателска работа в Духовната семинария и Духовната академия

Преподавателската работа на Димитър Пенов и неговият академичен опит в областта на християнската философия се разделят на два периода и обхващат два основни етапа в професионалния му път – учителската дейност в Духовната семинария като средно духовно училище и научно-академичната работа в Духовната академия като висше учебно заведение. Докато е учител в семинарията Димитър Пенов активно се занимава с църковно-обществена дейност като публикува статии в периодичния печат и участва в дейността на българските въздържателни дружества[8].Тази дейност показва неговата църковна и социална ангажираност, която се оформя още през 30-те години, а през годините на комунистическия режим ще го изведе на предните позиции на полемиката с официалната атеистична пропаганда и борбата за свобода на вероизповеданието и свободно проповядване на Православието като традиционна религия[9].

И двете духовни школи на Българската православна църква – Духовната семинария и Духовната академия, са свързани помежду си като система, която  отразява духовно-просветните и учебно-възпитателни традиции на Българската църква за подготовка на образовано духовенство и просветен църковен клир. След извеждането на Богословския факултет от Софийския университет през 1949-1950 година връзката между средното и висшето духовно образование, както и институционалната система на учебните заведения на Духовната семинария и Духовната академия, се организират и структурират по един утвърден модел, който е най-характерен за Руската православна църква. Затова преминаването на един учител от духовната семинария към преподавателска работа в Духовната академия става утвърдена практика чрез решения на Светия Синод, под чието ведомство се намират и двете духовни учебни заведения[10].

До 1950 година Димитър Пенов е преподавател в Софийската духовна семинария, която по това време се намира на гара Черепиш, а от 1951 година постъпва на работа като преподавател в Духовната академия. Това е първата учебна година след закриването на Богословския факултет и трансформирането на висшата богословска школа като Духовна академия. Към преподавателския състав от професори и доценти от предходния период се присъединява и д-р Димитър Пенов, който е назначен към Катедрата по християнска апологетика и история на философията. Досегашните научни трудове и преподавателски опит от Духовната семинария са добра атестация за неговата учебно-преподавателска работа и очевидно това е допринесло за доверието на Светия Синод при избора и назначението му за преподавател в новоучредената Духовна академия.

За разлика от другите преподаватели в Духовната академия, които преди закриването на Богословския факултет са били университетски преподаватели и са изградени като академични фигури в неговата университетска колегия, Димитър Пенов встъпва във висшата богословска школа от редиците на семинарските учители. Това не му пречи да бъде на нивото на своите колеги като ерудиран и добре подготвен за академичното поприще немски възпитаник, който има зад гърба си докторат от Германския университет в Йена и няколко научни монографии, които свидетелстват за сериозните му философски и богословски познания[11].

Димитър Пенов принадлежи към второто поколение преподаватели и професори във висшето духовно и богословско училище на Българската православна църква. Неговата академична кариера започва заедно с началото на Духовната академия и обхваща един период, който се характеризира с усилени идеологически борби с налагащия се официален марксистко-ленински и атеистичен мироглед, който често пъти се проявява и като „войнстващ атеизъм“ и антирелигиозна пропаганда, насочени срещу християнството и Българската православна църква[12].

Затова още от началото на 50-те години е необходимо да се укрепват позициите на богословската наука чрез сериозни и задълбочени изследвания в една подчертано апологетична насоченост срещу налагащите се догми на диалектическия материализъм и официалната атеистична философска позиция, която започва да се прокарва и в областта на светогледните и методологични постановки на другите хуманитарни науки[13].

1.3.Научни трудове и академични интереси през 50-те и 60-те години

Преподавателската работа на Димитър Пенов в Духовната академия е продължение и надграждане на неговите научни трудове в областта на религиозната философия от 40-те години и на учителската му дейност в Духовната семинария. През 50-те години на ХХ век Димитър Пенов съсредоточава своите изследователски усилия и научни интереси в областта на християнската философия, историята на философията и на философията на религията[14]. Той пише серия от студии в областта на тези научни дисциплини, които са важни за изграждане на методологичните основи и академични насоки на развитие на тези богословски дисциплини. Студиите са публикувани в научното периодично издание на Духовната академия „Годишник на Духовната академия“ (ГДА), което е продължение на „Годишник на Богословския факултет“ за периода 1923-1949[15].

Има още →